Артър Хейли
Летище (19)

8

Д.О. Гереро нервно запали нова цигара от угарката на предишната. Въпреки усилието да контролира действията си, ръцете му видимо трепереха. Беше възбуден, напрегнат, нетърпелив. Също както преди, когато приготвяше експлозива си, чувствуваше как струйки пот се стичат по лицето и под ризата му.

Причина за неговата тревога бе времето — времето, което оставаше до полета на самолета. То течеше безмилостно бързо, като пясъка в пясъчен часовник, и твърде много от пясъка бе вече изтекъл.

Гереро седеше в автобуса на път за летището. Още преди половин час автобусът излезе на автострадата „Кенеди“, откъдето при нормални условия до летище „Линкълн“ се стигаше за 15 минути. Но автострадата, както всички останали шосета в щата, бе покрита със сняг и задръстена от коли. На моменти движението спираше, а иначе едва пъплеше.

Още при тръгването от града съобщиха на десетината пътници в автобуса, че часът за излитане на Полет 2 се отлага. Но дори сега, с тази скорост на придвижване, изглеждаше, че след два, ако не и след три часа ще се доберат до летището.

Останалите в автобуса също се тревожеха.

Както и Д.О. Гереро те се бяха регистрирали в канторите на „Транс Америка“ в града. Но тогава все още имаше достатъчно време, а сега, като се има пред вид растящото задръстване по пътя, всички се чудеха на глас дали самолетът ще ги чака безкрайно.

От шофьора на автобуса малко можеше да се научи. В отговор на въпросите им той заявяваше, че ако автобусът от града закъснее, обикновено полетът го изчакваше. Но при такива ужасни условия като днешните всичко може да се случи. Авиокомпанията може да реши, че автобусът ще се забави още дълго, което не е невъзможно, и самолетът да излети. Още повече, прибави шофьорът, като съди по неколцината души в автобуса, то значи, че повечето пътници са на борда на самолета. Обикновено така става със задграничните полети, обясни той: близки отиват да изпратят пътниците и ги откарват с кола.

Разговорът се водеше из целия автобус, но Д.О. Гереро, прегърбил на седалката кльощавото си като вретено тяло, не взимаше участие в него. Повечето от пътниците, изглежда, бяха туристи, с изключение на едно бъбриво семейство италианци — мъж, жена и няколко деца, които оживено разговаряха на собствения си език.

— На ваше място не бих се тревожил — извести шофьорът. — Изглежда, че напред движението малко се разрежда, може и да успеем.

До момента обаче автобусът продължаваше да пълзи.

Д.О. Гереро седеше сам на двойна седалка, три реда зад шофьора. Важното черно дипломатическо куфарче лежеше безопасно на скута му. Той се наклони напред и изви врат да погледне в тъмнината отвъд автобуса. През двете арки, почистени върху стъклото от големите, неуморни чистачки, той видя безкрайна върволица от фарове на коли, която се губеше в падащия сняг. Макар че се потеше, бледите му тънки устни непрекъснато съхнеха. Той ги облиза с език.

Пристигането на летището в последния момент никак не устройваше Гереро. Бяха му нужни десет или петнадесет минути повече, за да си купи застраховка. Той се проклинаше, задето не тръгна по-рано, та да се снабди спокойно със застраховка. В оригиналния му замисъл идеята за купуване на застрахователна полица в последната минута, за да намали всякакви възможности за проучване на обстоятелствата около неговата личност, изглеждаше приемлива. Той обаче не бе предвидил усложнения поради лошото време, макар че би трябвало да се съобрази със сезона. Все заради това — заради пренебрегването на някой съществен променлив фактор — Д.О. Гереро се проваляше в своя бизнес и непрекъснато грандиозните му планове се сгромолясваха. Бедата беше там, че когато планираше нещо, той бе твърдо убеден, че всичко ще се развива точно така, както той очаква, и пропускаше да съобразни евентуални случайности. Още повече, с огорчение си мислеше Гереро, той никога не бе успял да се поучи от миналия опит.

Правеше си сметка, като приетите на летището — при положение, че самолетът все още чака, — да отиде веднага към гишетата на „Транс Америка“, за да се регистрира. После щеше да настоява да му се даде възможност да си купи застраховка. Но с това би обърнал внимание върху себе си, нещо, което той отчаяно би искал да избегне. Така веднъж бе привлякъл вниманието върху себе си благодарение на най-глупавата грешка, която можа да допусне.

Не успя да вземе със себе си никакъв багаж, освен малкото черно куфарче, в което носеше динамитната бомба.

На регистрацията в града чиновникът го бе запитал:

— Това ли е вашият багаж, сър? — и посочи към огромна купчина куфари, с които пътуваше човекът зад него.

— Не — Д.О. Гереро се поколеба, после повдигна малкото си куфарче. — Аз… нямам нищо друго освен това…

Чиновникът повдигна вежди:

— Никакъв багаж? За Рим? Твърде леко пътувате, сър той посочи към куфарчето му. — Ще го предадете ли за багаж?

— Не, благодаря.

В този момент на Гереро му се искаше да получи обратно билета си, да се измъкне от гишето и да се сгуши незабележимо на някое местенце в автобуса. Но чиновникът с любопитство го изгледа отново и Гереро знаеше, че от този момент нататък той го е запомнил. Образът му се е запечатал неизлечимо в паметта на чиновника — и то само защото забрави да си вземе куфар, което лесно можеше да направи. Разбира се, той постъпи така инстинктивно. Само Д.О. Гереро знаеше, че Полет 2 никога няма да стигне крайната си цел. Тогава за какво му трябваше багаж? Багаж му трябваше за прикритие. При следствието, което неизбежно щеше да последва след гибелта на самолета, обстоятелството, че един пътник — той самият — се е качил на борда без багаж, ще бъде запомнено и коментирано. То би подсилило всички останали съмнения, които ще се породят у следователите.

Но ако няма никакви останки от самолета, припомни си той, какво ще докажат тогава?

Нищо. Застрахователните компании ще трябва да платят.

О, боже, нима автобусът никога няма да стигне летището?

Децата от италианското семейство шумно тичаха напред-назад. Майка йм продължаваше да бърбори непрекъснато на италиански, тя държеше в ръце бебе, което плачеше отчаяно. Но нито мъжът, нито жената обръщаха внимание на неговия плач.

Нервите на Гереро бяха изопнати като струна. Искаше му се да хване детето и да го задуши или да изкрещи на другите: „Млъкнете!“

Нима те не предчувствуваха?… Нима глупаците не разбираха, че не е време за безсмислено бърборене?… Не е време… сега… цялото бъдеще на Гереро — по-точно бъдещето на семейството му… успехът на неговия план, изработен с толкова усилия… на всичко — зависеше от това да пристигнат на летището малко по-рано.

Едно от дечицата, пет-шестгодишно момченце, с хубаво, интелигентно личице се спъна на пътеката и падна настрани върху празната седалка до Д. О. Гереро. Като се опитваше да се изправи, то протегна ръка и удари куфарчето в скута му. Куфарчето се плъзна настрани и Гереро отчаяно го сграби. Едва го удържа, преди да падне, и после извърна към детето озъбеното си лице и замахна да го удари.

Детето го изгледа с широко отворени очи. После каза меко:

— Scusi^[1].

Гереро се овладя с големи усилия. Може би другите в рейса го наблюдаваха. Ако не бъде внимателен, отново ще привлече внимание. Търсейки в паметта си малкото думички, които бе научил от италианци, работили с него по строежите, той каза непохватно:

— Е troppo rumorosa^[2].

Детето тъжно кимна с глава.

— Si — и продължи да стои до него.

— Добре — каза Гереро. — Стига толкова, изчезвай от тука! Se ne vada!^[3]

— Si — каза момчето отново. Очите му го гледаха с детска прямота, от която Гереро се почувствува неловко. В този миг той осъзна, че това момченце и останалите ще бъдат на борда на самолета. Нищо, няма значение. Не бива да се поддава на сантименталност. Нищо не можеше да промени намерението му. Още повече че когато това се случи, когато дръпне канапчето на своето куфарче и самолетът се разбие на парчета, всичко бързо ще свърши, преди да се усетят, особено децата.

Момчето се извърна и изтича назад при майка си.

Слава богу! Автобусът дръпна по-бързо. През стъклото Д.О. Гереро виждаше, че напред движението се бе разредило и светлините пред тях се движеха по-бързо. Значи, можеха да успеят… да пристигнат навреме, за да си купи застраховка, без да става нужда да събужда подозрение. Времето му беше малко. Надяваше се на застрахователното гише да няма хора.

Малките италианчета бяха седнали кротко отзад и той се зарадва, че бе успял да се сдържи да не удари детето. Иначе хората щяха да се развикат. Поне този път не привлече вниманието им. За съжаление при регистрацията го забелязаха, макар че, като се размислеше, бедата не му се струваше кой знае колко голяма.

Или напротив?

Нова тревога започна да го измъчва.

Ами ако чиновникът, изненадан, че Гереро не носи никакъв багаж, си спомни отново за случая след тръгването на автобуса? Гереро знаеше, че не бе успял да прикрие пред него вълнението си. Ами ако чиновникът е забелязал нервността му и прояви подозрителност? Може би ще се посъветва с началника си, който вече е позвънил на летището. Може би вече някой — полицията? — го чака пред автобуса, за да го разпита, за да отвори и прегледа единственото малко черно куфарче с унищожителната улика в него. За първи път Д.О. Гереро се замисли какво би станало, ако го заловят. Арест, затвор. После си каза: преди да позволи това да се случи… ако го заговорят, ако стане ясно, че са го разкрили… той ще изтегли примката на канапчето и ще взриви и себе си, и всички наоколо. Ръката му се плъзна и под дръжката на куфарчето напипа примката и стисна здраво канапчето. Почувства се по-уверен… А сега? Нека се опита да помисли за нещо друго.

Интересно, запита се той, дали Инес бе открила бележката му. Да, беше я намерила.

 

 

Инес Гереро се прибра уморена в жалката квартира на 51-ва улица, свали обувките, които й убиваха, и смъкна палтото и забрадката си, прогизнали от мокрия сняг. Усещаше, че е настинала и тялото й бе премаляло от умора Работата й на сервитьорка днес й се стори особено тежка, клиентите бяха по-заядливи, бакшишите по-дребни. Още повече тя бе още нова и непривикнала и това я измъчваше.

Преди две години, когато живееха удобно в уютен дом в предградията, Инес, макар и некрасива, изглеждаше приятна и добре поддържана жена. После ударите на времето и на съдбата издълбаха своя отпечатък върху лицето й, докато преди изглеждаше по-млада, сега имаше вид на по-стара за годините си. Във вечер като тази, ако Инес имаше собствен дом, тя щеше да потърси спокойствие в горещата вана, която винаги отпускаше нервите й в напрегнати минути — а те не бяха редки в семейния й живот. Наистина в коридора имаше баня, която ползуваха три семейства, но тя бе студена, блажната боя се лющеше и свличаше на парцали, а за затоплянето на газовия бойлер се пускаше по четвърт долар. При тази мисъл тя моментално се отказа. Реши да поседи малко в жалката стая и после да си легне. Нямаше представа къде е съпругът й.

Мина се време, преди да зърне бележката върху масата.

„Ще отсъствувам няколко дни. Заминавам. Очаквай скоро добри вести, които ще те изненадат.“

Малко неща в мъжа и можеха да я изненадат. Повечето от постъпките му бяха непредсказуеми, а напоследък дори безразсъдни. Добрите вести наистина щяха да са изненада. Но тя не можеше да повярва, че предстои нещо хубаво. Инес бе свидетел как всички амбициозни планове на мъжа й се бяха сгромолясали, за да вярва, че поне един ще излезе успешен.

Първата част от бележката обаче истински я озадачи. Къде можеше да отиде Д.О. за няколко дни? И още по-тайнствено — откъде щеше да намери пари? Само преди вечер те двамата Си направиха сметка на всичките си налични пари. Общата им сума възлизаше на двадесет и два долара и няколко цента. Освен парите имаха една-единствена ценна вещ, която можеха да заложат: това бе пръстенът на Инес, останал от майка й, и до този момент тя упорито отказваше да се раздели с него. Но явно скоро трябваше и с него да се прости.

От тези двадесет и два долара Инес бе взела четиринадесет за храна и за предплата на наема. Тя видя отчаянието, което се изписа на лицето на Д.О., като прибра останалите осем долара и нещо.

Инес реши да престане да си задава въпроси и да си легне. Беше твърде уморена и нямаше сили да помисли за децата си, макар че нямаше вест от сестра си повече от седмица. Изгаси единствената лампа в стаята и влезе в тясната наблъскана с бедни мебели спалня.

Не можа да намери нощницата си. Част от вещите в паянтовата ракла бяха извадени и разхвърляни наоколо. Най на края откри нощницата си в едно чекмедже заедно с три ризи на Д.О.: те бяха единствените му ризи, така че, където и да е заминал, не е взел дрехи със себе си. Под една от ризите намери жълтеникав сгънат лист хартия, който привлече вниманието й. Тя го измъкна и разтвори.

Това бе бланка, запълнена на пишеща машина. Инес държеше второто копие. Щом я прочете, тя се отпусна в недоумение на леглото. За да се увери, че не е сбъркала, още веднъж прочете написаното.

Жълтеникавият лист представляваше договор за дялово изплащане, сключен между „Транс Америка еърлайнз“ и Д.О. Береро — Инес веднага забеляза, че името бе погрешно написано. Съгласно договора „Береро“ получаваше билет за Рим и обратно — туристическа класа, за който е предплатил четиридесет и седем долара и се задължава да изплати остатъка от четиристотин двадесет и седем долара плюс лихвите във вноски за две години.

Това беше безумие.

Инес гледаше смаяно жълтия лист. В главата й един след друг изскачаха въпроси.

Защо му трябваше на Д.О. самолетен билет? И защо точно до Рим? И откъде ще вземе парите? Той не можеше да изплати билета дори с отсрочка. В това нямаше съмнение. Имаше толкова други задължения, които не можеше да посрещне; дълговете никога не го разстройваха така, както Инес. Но да оставим настрана дълговете — откъде е взел четиридесет и седем долара за предплащане? Договорът сочеше, че е внесъл първата вноска. А само преди две вечери Д.О. заяви, че нямат нито цент повече от това, което бяха събрали. И Инес знаеше, че каквото и да върши, той никога не я лъжеше.

И все пак тези четиридесет и седем долара са дошли от някъде. Откъде?

Изведнъж си спомни за пръстена: той беше златен, с един-единствен диамант в платинено легло. Само допреди две седмици Инес го носеше непрекъснато, но напоследък пръстите й се подуваха, затова го свали и го постави в малка кутийка в едно от чекмеджетата. За втори път тази вечер тя се разрови. Намери кутийката — празна. Явно, за да се сдобие с тези четиридесет и седем долара, Д.О. Гереро бе заложил пръстена.

Изведнъж й стана мъчно. За нея този пръстен значеше много — той беше последната крехка връзка с миналото и, с разпръсналото й се семейство, с покойната й майка, чиято памет тя дълбоко тачеше. А по-реалистично погледнато, пръстенът, макар и не кой знае колко ценен, беше последната им надежда. Караше ги да вярват, че каквито и беди да се изсипят на главата им, пръстенът ще им осигури хляб за още няколко дни. А изведнъж той беше изчезнал, заедно с него изчезваше и малката надежда.

Сега вече знаеше откъде са дошли парите за предплатата, но това не й даваше отговор на въпросите — защо? Защо му е притрябвало изведнъж да лети? И защо точно до Рим?

Без да помръдне от леглото, Инес задълбочено се размисли. За момент сякаш забрави умората си.

Тя не бе особено интелигентна жена. Иначе вероятно не би издържала цели двадесет години съвместен живот с Д.О. Гереро. Ако беше малко по-умна, не би работила като сервитьорка за нищожна заплата. Но понякога с внимателни разсъждения, подкрепени от интуицията, можеше да достигне до верни изводи. Особено когато се касаеше за нейния съпруг.

И сега по-скоро инстинктът, отколкото разумът й, подсказа, че Д.О. Гереро е в опасност — много по-сериозна опасност от всичките им досегашни беди. Две обстоятелства я убеждаваха в това: безразсъдността му в последно време и дългият маршрут, който бе избрал. При сегашното положение на Гереро само някакъв монументален, отчаян замисъл можеше да го накара да потегли за Рим. Инес отиде в стаята, взе бележката от масата и отново я прочете. В дългия им семеен живот тя бе получавала не малко бележки от него. Но този път Инес усещаше, че бележката крие някакъв друг смисъл. Повече от това не можеше да проумее. Обхвана я едно чувство, едно убеждение, което нарастваше с всяка минута, че тя трябва, че тя е длъжна да направи нещо.

Нито за момент на Инес не й хрумна да се откаже, да остави Д.О. на съдбата си, каквато и глупост да е замислил. Тя беше човек чистосърдечен, простодушен, с непринуден характер. Преди 18 години тя бе приела Д.О.Гереро „за добро или за лошо“. И макар че в по-голямата си част животът им вървеше от зле към по-зле, Инес не смяташе, че трябва да бяга от задълженията си на съпруга.

Нейните предпазливи и ограничени разсъждения не спряха дотук. Тя реши, че първо трябва да открие дали Д.О. е вече излетял; ако не е, може би щеше да направи нещо, да го спре. Инес нямаше представа нито кога бе излязъл Д.О., нито преди колко часа бе написана бележката. Тя отново погледна в жълтеникавия документ — в него нищо не се казваше за датата на полета, за часа на излитането, макар че тя можеше да телефонира в „Транс Америка“. Инес взе бързо да навлича обратно дрехите, които само преди няколко минути бе свалила.

Обувките отново започнаха да мъчат краката й, палтото бе прогизнало и неудобно, но тя се спусна надолу по стълбите. В жалкото стълбищно антре снегът бе навял под вратата и покрил голите дъски на пода. Отвън Инес видя, че снегът е станал още по-дълбок. Студеният, режещ вятър връхлетя връз нея веднага щом излезе от сградата и яростно зашиба сняг в лицето й.

В квартирата на Гереро нямаше телефон и въпреки че Инес можеше да се обади от автомата в закусвалнята на долния етаж, тя предпочете да не влиза там, за да не се среща с хазаина. Той бе заплашил да изхвърли утре Герерови на улицата, ако не изплатят докрай наема си. Тази вечер тя реши да не мисли за наема, но ако до утре сутринта Д.О. не се завърне, тя сама трябваше да се справя с хазаина.

На една пресечка от тях имаше магазин с телефонен автомат. Разривайки дълбокия сняг по непочистения тротоар, Инес се запъти нататък.

Беше десет без четвърт.

Телефонът беше зает от две шестнадесет-седемна-десетгодишни момичета и Инес трябваше да чака цели десет минути. Тя избра номера на „Транс Америка“, но й съобщиха, че „Информация“ говори и може да почака. Инес зачака, магнетофонният запис на няколко пъти й повтори, че всички линии са заети, докато най на края един отривист женски глас се обади, каза, че на телефона е мис Йънг и с какво може да услужи.

— Моля ви — каза Инес, — кажете ми какви самолети имате за Рим?

Като навит автомат служителката отговори, че „Транс Америка“ поддържа директна линия с Рим всеки вторник и петък от летище „Линкълн“; през Ню Йорк имат всекидневна връзка и желае ли дамата веднага да направи резервация.

— Не — отвърна Инес, — аз няма да пътувам. Става дума за съпруга ми. Май че казахте в петък… Значи днес?

— Да, мадам. Това е Полет 2 „Златната флотилия“. Излита в десет часа местно време, но тази вечер по изключение полетът ще закъснее с един час поради метеорологичните условия.

Инес погледна часовника на магазина. Беше почти десет и пет. Тя бързо каза:

— Искате да кажете, че самолетът още не е излетял?

— Не, още не.

— Моля ви — Инес започна да се запъва, да търси думи, — моля ви, много е важно за мен да разбера дали мъжът ми лети тази вечер. Името му е Д.О. Гереро и…

— Съжалявам, но нямаме право да даваме такъв вид информация — служителката мис Йънг бе учтива, но твърда.

— Но като че ли не ме разбирате, мис. Става дума за мъжа ми. Аз съм негова жена.

— Разбирам ви, мисис Гереро. Но съжалявам, такова е правилото на компанията.

Мис Йънг и нейните колеги стриктно спазваха правилото и имаше защо. Много бизнесмени пътуваха със секретарките или любовниците си, регистрирайки ги като свои съпруги, за да се възползуват от намаленията, които предлагаха авиокомпаниите при семейни пътувания. Преди години няколко подозрителни и изобретателни съпруги бяха разкрили подобни случаи и вдигнаха скандали. По-късно мъжете им запротестираха, че авиокомпаниите нарушават конфиденциалността и оттогава се прие правилото да не съобщават имената на пътуващите пътници.

Инес боязливо поде:

— Няма ли някакъв начин…

— Наистина няма.

— О, боже!

— Доколкото разбирам — запита мис Йънг, — предполагате, че съпругът ви пътува с Полет 2, но не сте сигурна. Така ли?

— Точно така.

— Единственото нещо, мисис Гереро, което можете да направите, е да отидете на летището. Вероятно пътниците все още не са се качили и ще можете да видите съпруга си. Дори и да са вече в самолета, на изходните врати ще ви помогнат. Но побързайте.

— Добре — каза Инес. — Щом като нищо друго не може да се направи, ще опитам това. — Тя нямаше представа как ще се добере до летището — 20 мили дотам — за по-малко от час в тази буря!

— Момент — гласът на мис Йънг беше нерешителен, но човечен, сякаш тревогата на Инес й се бе предала по жицата. — Наистина не постъпвам правилно, мисис Гереро, но ще ви помогна.

— Моля ви се.

— Когато стигнете на изхода за пътуващите, не казвайте, че мислите, че съпругът ви е на борда. Направо поискайте да говорите с него. Ако го няма, това лесно ще се разбере, а ако се окаже, че пътува, няма да ви е трудно да узнаете от чиновника каквото искате.

— Благодаря ви — каза Инес. — Искрено ви благодаря.

— Няма нищо, мадам — гласът на мис Йънг отново зазвуча като автомат. — Лека нощ и благодаря, че се обърнахте към „Транс Америка“.

Инес окачи слушалката и се замисли. Пред магазина бе спряло такси. Тя видя шофьора с жълта фуражка, който стоеше пред автомата за газирани напитки и разговаряше с друг. Таксито щеше да й струва скъпо, но щом като трябваше да се добере до летището преди единадесет часа, друг избор нямаше. Инес пристъпи и докосна шофьора за ръката.

— Прощавайте.

Шофьорът се обърна.

— Какво има? — лицето му беше брадясало, неприветливо, отпуснато.

— Кажете, колко ще ми струва до летището?

Шофьорът я огледа с присвити, пресметливи очи.

— Оттук може би девет-десет долара по апарата.

Инес се извърна. Това беше много. Повече от половината жалки пари, които й бяха останали. Освен това не беше съвсем сигурна, че Д. О. лети тази вечер.

— Ей, вие, почакайте! — шофьорът изпразни кока-колата си и забърза зад Инес. Настигна я до вратата. — Колко ще дадете?

— Не става дума за това — Инес поклати глава, — просто… просто нямам толкова пари.

Шофьорът изръмжа.

— А бе има хора, дето си мислят, че можем да ги караме ей така, без нищо. А до там не е малко път.

— Да, знам.

— За какво ви трябва да отидете там? Автобуса не можете ли да хванете?

— Много е важно. Трябва да бъда там… преди единадесет.

— Хайде — каза шофьорът. — Тази нощ ще има пазарлъци. Ще ви откарам за седем долара.

— Ами-и… — Инес все още се колебаеше. Седем долара бяха по-голямата част от това, което тя възнамеряваше да предложи утре на хазаина като част от наема. За съжаление от кафенето щяха да й платят едва в края на следващата седмица.

Шофьорът нетърпеливо каза:

— По-добро предложение няма да получите. Приемате ли, или не?

— Да — отвърна Инес, — съгласна съм.

— Да тръгваме.

Инес влезе в колата, а шофьорът усмихнат изчисти с метличка снега от стъклата. Смяната му беше вече свършила и тъй като живееше близо до летището щеше да направи удар. Беше заблудил Инес, че по апарата ще струва девет-десет долара. Всъщност нямаше да струва и седем. Но лъжата му помогна да прикотка пътничката, да я накара да повярва, че й прави отстъпка. Сега щеше да пътува с развято флагче, а седемте долара ще му паднат в джоба. Да возиш пътник, без да свалиш флагчето, беше забранено. Но шофьорът реши, че в такова отвратително време никой полицай няма да го забележи. Ето как с един удар, доволно си мислеше той, успя да измами и тая глупава стара вещица, и омразния си работодател.

Щом като потеглиха, Инес тревожно запита:

— Сигурни ли сте, че можем да пристигнем до единадесет часа?

Шофьорът излая през рамо:

— Щом като съм казал, значи ще успеем. А сега ме оставете да карам.

Всъщност той съвсем не беше сигурен, че ще пристигнат навреме. Пътищата бяха лоши, движението бавно. Разбира се, можеха и да успеят, но не повече от минута-две преди единадесет.

 

 

Тридесет и пет минути по-късно таксито с Инес лениво продължаваше да пълзи по заснежената, претоварена автострада „Кенеди“. Напрегната на задната седалка, Инес се питаше колко ли още им остава и нервно кършеше ръце.

В същото време автобусът за летището, който караше пътниците за Полет 2, свърна към аерогарата. След като се бе освободил от бавното движение край града, той бе набрал скорост и сега часовникът на аерогарата показваше единадесет без четвърт. Щом автобусът закова на място, Д.О. Гереро пръв изскокна от него.