Артър Хейли
Летище (11)

11

Приблизително по същото време, когато Елиът Фриймантъл се радваше на своя успех, един озлобен и разстроен човек, бивш строителен предприемач на име Д. О. Гереро, отчаян от своите неудачи, реши да сложи край на своя жизнен път.

Гереро се намираше на около петнайсет мили от летището, в заключената стая на един жалък апартамент в южните покрайнини на града. Апартаментът бе разположен над шумна, мръсна и мазна закусвалня на 51-ва улица, недалече от складовете.

Д. О. Гереро беше кльощав, източен като вретено, с леко увиснали рамене. По изпитото бледо лице с тясна издадена челюст трескаво блестяха хлътнали, раздалечени очи; устните му бяха тънки и безкръвни, отгоре с редки русоляви мустачки. Вратът му беше мършав със силно изпъкнала адамова ябълка. Косата по челото му бе почнала да оредява. Ръцете му нервно трепереха, пръстите му не знаеха покой. Пушеше неспирно, цигара от цигара. Беше брадясал с мръсна риза и непрекъснато се потеше, макар че в стаята беше студено. Едва навършил петдесет години, той изглеждаше много по-стар.

Гереро беше женен от осемнадесет години. Бракът му беше сполучлив, макар да не блестеше с нищо. Д. О. (беше свикнал цял живот хората да се обръщат към него само с тези инициали) и Инес Гереро се погаждаха добре и никога на никой от тях не му бе хрумвала мисълта да си намери друг партньор в живота. Д. О. Гереро не се интересуваше от жени; бизнесът и финансовите сделки далеч по-силно го занимаваха. Но през последната година в отношенията на двамата съпрузи се появи дълбока пропаст, която Инес, въпреки усилията си, не успя да превъзмогне. Това бе само една от последиците от множеството провали в бизнеса, които сведоха финансовите им възможности от относително благополучие до бедност; вече няколко пъти се принуждаваха да променят жилището си — първо напуснаха луксозния си просторен, макар и заложен за солидна сума, дом срещу други не толкова изискани, докато на края се свряха в това отвратително, студено, усойно и гъмжащо с хлебарки жилище.

Въпреки че Инес Гереро се измъчваше от създалата се ситуация, тя би направила всичко, за да разведри обстановката, ако мъжът й не ставаше всеки ден по-мрачен, раздразнителен и зъл и понякога въобще не можеше да се разговаря с него. Преди няколко седмици в изблик на гняв той жестоко я удари през лицето. По-късно тя бе готова да му прости, но той нито й се извини, нито пък пожела да разговаря за случая. Опасявайки се от нови изстъпления, тя изпрати двете им деца — момче и момиче около петнайсет-шестнайсетгодишни — при своята омъжена сестра в Клийвланд. Инес остана тук и започна работа като сервитьорка в едно кафене. Работата й беше тежка, а заплатата — нищожна, но изкарваше поне колкото за хляба. Мъжът й, изглежда, не забелязваше нито отсъствието на децата, нито нейното: напоследък бе изпаднал в дълбоко и мрачно униние.

В момента Инес беше на работа. В апартамента Д. О. Гереро беше сам. Не бе нужно да заключва вратата на малката спалня, но го направи за допълнителна сигурност, да не би някой да му попречи.

Подобно на други от нашите герои Д. О. Гереро след малко щеше да тръгне за летището. Имаше редовен билет с „ОК“ за Полет 2 на „Транс Америка“ за Рим. В момента билетът се намираше в джоба на палтото му, метнато върху паянтов дървен стол в заключената стая.

Инес Гереро не знаеше нищо за пътуването му до Рим, нито пък подозираше причините за това пътуване.

Билетът бе за отиване и връщане и обикновено струваше четиристотин и седемдесет и четири долара. Чрез измама обаче Д. О. Гереро успя да получи кредит. Заплати всичко четиридесет и пет долара, с които се сдоби, залагайки последната ценност на жена си — пръстена на майка й (Инес все още не бе открила изчезването му), — и обеща да изплати остатъка плюс лихвата в месечни вноски за две години.

Нямаше вероятност това обещание да бъде изпълнено.

Никоя уважаваща себе си финансова компания или банка не биха дали на Д. О. Гереро заем за автобусен билет, камо ли за билет до Рим. Те първо биха проучили щателно състоянието му и биха открили, че от години е неплатежоспособен, че има десетки личии неизплатени дългове и че неговата предприемаческа фирма „Гереро Контрактинг Инкорпорейтид“ още преди година е била обявена за банкрутирала.

Едно по-прецизно разнищване на заплетените финансови операции на Гереро би показало, че през последните осем месеца — използувайки името на жена си — той се опитал да се сдобие с капитал за поземлени спекулации, но претърпял неуспех. А този неуспех му бе навлякъл нови дългове. Разкриването на някои негови мошеничества, обстоятелството, че след фалита си не е задоволил кредиторите си — а такова разкритие е неизбежно рано или късно, — ще му навлече криминално следствие и почти сигурно затвор. Не чак толкова сериозен, но също така отчайващ бе фактът, че вече цели три седмици бе просрочил наема за тоя жалък апартамент и хазяинът бе заплашил утре да ги изхвърли. Изгонеше ли ги, те нямаше къде да отидат.

Д. О. Гереро изпадна в пълно отчаяние. Финансовите му възможности възлизаха на минус нула.

Авиокомпаниите обаче бяха прочути с това, че лесно даваха кредит и даже ако изплащанията се забавеха, не бяха така строги в изискването на остатъка от сумите. Тази им политика е добре проверена. Дългогодишният им опит доказваше, че платежоспособните пасажери по въздуха са удивително честни, затова и загубите от дългове на повечето авиокомпании бяха нищожни. Несретници като Гереро рядко ги тревожеха, затова се уловиха лековерно за измамния трик, който той им приложи.

Използувайки два прости способа, той изключи всякаква възможност за детайлно проучване на финансовото му положение. Първо, той им представи „Справка от предприятието“, която собственоръчно бе изготвил върху бланка на една несъществуваща вече компания, която някога бе възглавявал (не банкрутиралата), а за адрес посочи своя собствен пощенски адрес. И, второ, в писмото нарочно промени първоначалната буква на името си от „Г“ на „Б“. Така обичайната проверка за кредитоспособността на „Береро“ просто нямаше да даде резултат — вместо ужасяващите данни, записани под истинското му име. Вместо документи за самоличност той приложи застрахователната и шофьорската си книжки, където предварително бе променил началната буква на името си. Беше се погрижил за още нещо — подписвайки се върху документа за кредита, той се постара подписът му да излезе достатъчно нечетлив и да не стане ясно дали името е „Гереро“ или „Береро“.

Грешката в името се продължи и от чиновничката на касата, която оформи вчера билета му на името на Д. О. Береро. Гереро се замисли как ли това обстоятелство би се отразило на непосредствените му планове. Но реши да не се безпокои. Ако по-късно започнеше разследване, то грешката в една-единствена буква както в билета, така и в справката ще изглеждат като невинна грешка. Нищо не можеше да докаже, че тя бе направена нарочно. Но като се регистрира довечера на летището, непременно ще поправи буквата както в списъка на пътниците, така и на билета си. Стъпи ли веднъж на борда, за него беше особено важно да няма никакви съмнения относно истинската му самоличност. Това също влизаше в плана му.

А планът на Д. О. Гереро бе да взриви самолета. Естествено, той също щеше да загине, но това не го възпираше, защото бе уверен, че животът му вече няма никаква стойност нито за него, нито за другите.

Смъртта му обаче имаше стойност и от това искаше да се възползува.

Преди полета щеше да се застрахова за сумата седемдесет и пет хиляди долара в полза на жена си и децата си. Мислеше си, че твърде малко бе направил за тях приживе, затова бе измислил последната си постъпка като трансцедентален жест за тяхно благо. Дълбоко вярваше, че това бе саможертва от любов.

Неговият перверзен, разстроен от отчаянието мозък въобще не бе помислил за останалите пътници или за екипажа на самолета, които щяха да загинат заедно с него. Като всички психопати той гледаше на останалите пасажери само като на евентуална пречка при осъществяването на замисъла му.

Струваше му се, че бе предвидил всички възможни случайности.

Начинът, по който се бе снабдил с билет, нямаше да има повече значение, щом стъпи на борда. Никой не можеше да докаже, че не е имал намерение да изплати вноските по договора си; а разкритието на фалшивата „справка от предприятието“, което бе неизбежно, щеше да покаже, че е бил принуден да получи кредит чрез измама. Но това обстоятелство не можеше да повлияе на изплащане на застраховката му.

Освен това той бе взел билет за отиване и връщане нарочно, за да създаде впечатлението, че има намерение да отиде до Рим и да се върне. Изборът на Рим не беше случаен — Гереро имаше втори братовчед в Италия, когото никога не бе виждал, но често бе споменавал пред Инес, че му се ще да го посети. Така че намерението му да замине за Рим не бе напълно лишено от логика.

Д. О. Гереро обмисляше своя план вече няколко месеца, откакто финансовото му положение стана катастрофално. През това време той прилежно изучи историята на самолетните катастрофи — и по-специално взривяването на самолети с цел облагодетелствуване от застраховката. Броят на подобни инциденти бе удивително голям. Във всички опасни случаи мотивите за катастрофите са били откривани при разследванията и ако конспираторите злодеи са оставали живи, давали са ги под съд за убийство. Застраховките им, естествено, са били анулирани.

Разбира се, няма начин да се докаже колко от катастрофите с неизяснени причини не са дело на саботаж. Наличието на останки от крушението е ключов фактор при разследването. Експертите събират намерени останки и по тях разгадават тайната на катастрофата. Обикновено успяват. След експлозиите във въздуха обикновено остават следи и причините могат да се докажат. Затова Д. О. Гереро реши, че трябва да предотврати намирането на всякакви остатъци.

Това го накара да избере презокеанския рейс без междинно кацане до Рим.

Повечето време „Златната флотилия“ щеше да лети над океана, където останките от взривения самолет никога нямаше да се открият.

Използувайки рекламните брошури на авиокомпанията, които показваха въздушните пътища, скоростта на самолетите и дори поддържаха удобната рубрика „Определете сами местонахождението си в момента“, Гереро правилно прецени, че след четири часа във въздуха, при наличие на нормални ветрове, Полет 2 на „Транс Америка“ ще се намира в средата на Атлантика. Възнамеряваше да провери изчисленията си и да внесе известни корекции — ако е нужно — по време на пътуването. Това нямаше да е трудно: първо ще отбележи точния час на излитане и после внимателно ще слуша съобщенията по високоговорителя, които прави командирът на екипажа по време на полета. При наличието на тази информация беше съвсем просто да определи дали се движат по разписание, дали изостават и с колко. И на края на избраното от него място, приблизително на около осемстотин мили източно от Нюфаундлънд, ще предизвика експлозията. В резултат на което самолетът — или останките от него — стремглаво ще се понесат към морето.

Останки от катастрофата никой никога нямаше да открие.

Отломките на Полет 2 завинаги ще останат погребани на дъното на Атлантическия океан. И никакви разследвания, никакви допълнителни разкрития около мистериозната гибел на самолета. Специалистите ще се чудят, ще се питат, ще гадаят, ще правят предположения: дори и да отгатнат истината, те никога нямаше да я докажат.

Всички застраховки — при липса на доказателства за саботаж — ще бъдат изцяло изплатени.

Основният елемент, върху който се крепеше целият му план, бе експлозията. Несъмнено тя трябваше да бъде с такава сила, че да разруши целия самолет и да избухне в точно определен момент. Тъкмо затова Д. О. Гереро бе решил да вземе взривното устройство на самолета със себе си и сам да го приведе в действие. Сега в заключената стая той монтираше механизма на взривителя и макар че като бивш строител предприемач бе добре запознат с експлозивите, продължаваше да се поти от напрежение вече четвърт час.

Взривното му устройство се състоеше от пет основни части — три динамитни шашки, малък детонатор с изходящи от него проводници и една радиотранзисторна батерия. Шашките бяха специалната марка „Дюпон-Червен кръст“ — малки, но страшно мощни с 45% нитроглицерин. Всяка една имаше диаметър инч и четвърт и с осем инча дължина. Бяха обвити с черен изолационен материал за прикритие и поставени в обикновена кутийка, отворена в единия край.

Върху парцаливата покривка на леглото, където работеше Гереро, внимателно бяха разположени всички необходими неща — дървена щипка за пране, две кабарчета, парченце пластмаса и късо канапче. Това устройство, което щеше да унищожи самолета за шест и половина милиона долара, струваше по-малко от пет долара. Всичките му съставки, включително и динамита — остатък от дните на Гереро като предприемач — можеха да се купят от обикновен железарски магазин.

На леглото също лежеше плоско черно куфарче, подобно на тези, в които бизнесмените носят книжата си. Точно в него Гереро монтираше взривното устройство. А после с това куфарче щеше да се качи на самолета.

Всичко беше невероятно просто. Всъщност толкова просто, мислеше си Гереро, че хора, незапознати с експлозивите, никога не биха повярвали, че механизмът му ще задействува. А той щеше да задействува с опустошителна гибелна сила.

Внимателно постави кутийката с динамита в куфарчето и я прикрепи неподвижно с пластир. Недалеч от нея закрепи дървената щипка и батерията. Батерията щеше да възпламени заряда. Щипката представляваше ключа, който в определения момент ще подаде електричество от батерията.

Ръцете му трепереха. Усещаше как потта на ручейчета се стича под ризата му. Поставеше ли детонаторната капса на място, само една малка грешка, едно невнимание можеше да взриви и него, и стаята, и голяма част от сградата.

Затаи дъх, докато свързваше и втория проводник от детонатора и динамита с единия край на щипката.

Той се спря, почака. Сърцето му лудо биеше. Изтри с кърпичка влагата от ръцете си. Нервите му бяха изострени до краен предел. Седна на леглото и усети под себе си тънкия дюшек, целия на буци. Желязното паянтово легло изскърца недоволно.

Залови се отново на работа. С изострено внимание той свърза и другия проводник. Сега само малката пластмасова пластинка възпираше електрическия ток от батерията и… експлозията.

Тънката пластмасова пластинка имаше малка дупка в единия си край. Д. О. Гереро взе и последното нещо от вещите — канапчето — прекара единия му край през дупката на пластинката и го завърза предпазливо, като внимаваше да не помръдне пластинката. Другия край на канапчето извади през едва забележима дупчица, предварително пробита през куфарчето, и го извади точно под дръжката. Остави канапчето вътре в куфарчето съвсем хлабаво, а на външния му край върза голям възел, за да не се изхлузи вътре. После направи от канапчето примка за пръста си, като миниатюрна примка за обесник, и отряза излишното.

Това бе всичко.

Пръстът в примката и само едно подръпване! Електрическият ток ще потече и ще последва внезапна, разрушителна експлозия за всичко и всички наоколо.

Сега, след като всичко беше готово, Гереро се отпусна и запали цигара. Язвително се усмихна, като си помисли колко сложна, си представят хората бомбата, в това число и авторите на криминалните романи. В книгите, които сам бе чел, винаги се разказваше за сложни механизми, бикфордови шнурове, часовници, които тиктакат, свистят или жужат и издайническият им глас може да се заглуши само ако се потопят във вода. А в действителност никакви сложни механизми не бяха нужни — единствено простите, обикновени елементи, които току-що беше съединил. И нищо не можеше да спре детонацията на неговата бомба — нито вода, нито куршуми, нито човешката смелост — само веднъж да дръпна канапчето!

Захапа цигарата между устните си и присвивайки очи в дима, той внимателно постави някакви документи в куфарчето си, покри динамитните пакетчета, щипката, батерията, проводниците и канапчето. Погрижи се книжата да не се местят из куфарчето и канапчето да е свободно и хлабаво под тях. Дори да се наложеше да отвори куфарчето си, съдържанието му изглеждаше напълно невинно. После затвори куфарчето и го заключи.

Погледна евтиния будилник до леглото. Осем минаваше, до излитането оставаха по-малко от два часа. Време е да тръгва. Първо ще вземе метрото, а после автобуса до летището. Беше си оставил пари, колкото за билети и да си купи застраховка на летището. Това го подсети, че трябва да отиде по-рано, да има достатъчно време да се оправи с документите по застраховката. Грабна бързо палтото си и провери дали билетът за Рим е във вътрешния му джоб.

Отключи спалнята и влезе в жалката, бедна всекидневна, като внимателно носеше куфарчето.

Още нещо! Последно! Бележка за Инес! Намери парченце хартия и молив и като помисли няколко секунди, надраска:

„Ще отсъствувам няколко дни. Заминавам. Очаквай скоро добри вести, които ще те изненадат.“

И се подписа: „Д. О“.

За миг се поколеба, разнежи се. Едва ли с такава бележка трябваше да сложи край на осемнадесетгодишния им семеен живот. После реши, че това е достатъчно; ще сбърка, ако каже нещо повече. В края на краищата, дори от самолета да не остане прашинка, при разследването списъкът на пътниците ще се гледа под микроскоп. И бележката, както и всичко, което е оставил, ще се изследва и тълкува с особено внимание.

Остави бележката на масата, където Инес непременно щеше да я забележи.

Слизайки по стълбите, Д. О. Гереро чу гласове. Музика от джукбокс долиташе от долнопробната закусвалня. Той вдигна яката на палтото си, стисна здраво куфарчето, а под дръжката пръстите му усещаха примката в края на канапчето.

Запъти се към метрото, а навън снегът все още продължаваше да трупа.