Артър Хейли
Летище (16)

5

Мел Бейкърсфелд реши, че му е просто невъзможно тази вечер да слезе в града.

Той беше в кабинета си на административния етаж. Пръстите му замислено барабанеха по бюрото, откъдето непрекъснато телефонираше и получаваше последните сведения за състоянието на летището.

Писта три-нула все още бе извън строя, блокирана от заседналия Боинг на „Аерео. Мексикан“. В резултат на това положението с пистите ставаше все по-критично и закъснението на самолетите — и във въздуха, и на земята — се натрупваше. Съществуваше реална възможност след около няколко часа летището да се закрие.

Междувременно самолетите продължаваха да излитат над Медоууд, това гнездо от стършели. Телефонната централа на летището, както и тази на РВД бяха загрели от злобните оплаквания на местните жители, които в момента си бяха по домовете. А много от тях, както разбра Мел, се бяха събрали на протестен митинг. Сега се носеше слух — който тръгна от ръководителя на полетите преди няколко минути, — че се готви някаква публична демонстрация на самото летище още тази вечер.

Мел мрачно си мислеше, че банда демонстранти в краката му щеше да го довърши.

Слава богу поне, че произшествието от трета категория бе успешно ликвидирано — военният KG–135 се беше приземил благополучно. Но когато едно произшествие завършва, няма никаква гаранция, че ново няма да започне. Мел не бе забравил смътното безпокойство, предчувствието за някаква опасност, което го обхвана на аеродрума преди час. И това чувство, невъзможно да се определи и обясни, продължаваше да го измъчва. Но дори и да не му обръщаше внимание, имаше достатъчно други обстоятелства, за да се задържи тази вечер на летището.

Разбира се, Синди, която продължаваше да го чака на нейното благотворително тържество, ще дигне адски скандал. Тя и без това беснееше, задето закъснява, така че Мел трябваше да набере сили и да издържи всичкия й гняв заради отсъствието му от вечерята. Може би по-добре да издържи на първия й изблик. Телефонният номер, на който се намираше Синди, бе все още в джоба му. Той извади бележката и набра номера.

Изминаха няколко минути, преди Синди да дойде до телефона, но за негово учудване в гласа й нямаше и остатък от гневния плам, с който бе разговаряла преди, а само ледено презрение. Тя изслуша мълчаливо обяснението на Мел: защо му се налага да остане на летището. Той очакваше кавга, а такава не последва. И необяснимо защо започна да се запъва, да измисля обяснения, които бяха неубедителни и за самия него. Изведнъж рязко спря.

Последва пауза и Синди студено попита:

— Свърши ли?

— Да.

Гласът й звучеше така, сякаш разговаряше с някой омразен, чужд човек.

— Не съм изненадана, тъй като въобще не те очаквах. Още когато каза, че ще дойдеш, предположих, че, както обикновено, ще ме излъжеш.

— Не съм те лъгал, нито пък това е нещо обикновено. Още тази вечер ти казах колко много пъти съм… — разпалено започна той.

— Ти току-що каза, че си свършил.

Мел млъкна. Имаше ли смисъл? Уморено се съгласи:

— Продължавай!

— Исках да ти кажа, когато ме прекъсна — също както обикновено…

— Синди, за бога!

— … знаейки, че ме лъжеш, ти ми даде възможност да обмисля някои неща! — Тя направи пауза. — Казваш, че ще останеш на летището?

— Нали за това говорим…

— Колко време ще се забавиш?

— До полунощ, а може би цяла нощ.

— Тогава ще дойда. Очаквай ме.

— Слушай, Синди. Не е редно. Не е нито време, нито място.

— Времето е напълно подходящо. А за това, което ще ти кажа, мястото също не пречи.

— Синди, моля те, бъди разумна! Знам, че има неща, за които трябва да разговаряме, но…

Мел спря, защото разбра, че говори сам на себе си. Синди му бе затворила телефона.

Той остана замислен в самотния кабинет. После, без сам да знае защо, грабна телефона и за втори път тази вечер се обади в къщи. Първия път Роберта бе вдигнала телефона. Този път се обади Мисис Себастияни, жената, която гледаше децата.

— Обаждам се да проверя дали всичко е наред — каза Мел. — Децата спят ли?

— Роберта си легна, мистър Бейкърсфелд. Либи току-що си ляга.

— Може ли да ми се обади Либи?

— Добре. Момент, но ако обещаете, че ще бъдете кратък.

— Да, разбира се.

Мисис Себастияни бе олицетворение на дидактиката, тя изискваше подчинение не само от децата, но и от цялото семейство. Мел си мислеше понякога дали в нейното семейство възникват емоционални проблеми. Едва ли, Мисис Себастияни не би позволила подобно нещо.

Той чу краченцата на Либи, които пляскаха по пода.

— Татко — попита Либи, — нашата кръв непрекъснато и завинаги ли ще върви по тялото ни?

Въпросите на Либи бяха винаги различни и винаги провокиращи.

— Не завинаги, скъпа, нищо не е вечно. Само докато си жива. Твоята кръв се движи в телцето ти вече седем години, откогато започна да тупа сърчицето ти.

— Аз усещам как сърцето ми бие в коляното — каза Либи.

Готвеше се да обясни, че сърцата не бият в коленете, да обясни за пулса, за артериите и вените, но после се отказа. Имаше време за това. Важното е да усещаш, че сърцето ти бие — където и да е. Либи имаше инстинкт към същественото у нещата. Понякога му се струваше, че тя протяга ръчички и събира в тях звездици от истина.

— Лека нощ, татко!

— Лека нощ, моето момиче!

Мел все още не можеше да си обясни защо позвъни, но му стана по-леко.

Що се отнася до Синди, когато тя си намисли да направи нещо, тя го вършеше, така че бе напълно вероятно да пристигне тази вечер на летището. Може би беше права. Предстоеше им да разрешат фундаментални неща — дали кухата черупка на техния брак ще продължи в името на децата, или не. Тук поне щяха да бъдат двамата сами, далеч от ушите на Роберта и Либи, които бяха чули не малко от техните кавги.

В момента Мел нямаше никаква спешна работа, просто трябваше да бъде на разположение. Той излезе от кабинета си на административния етаж и се загледа долу в централната зала, където гъмжеше морето от пътници.

Не след дълго, мислеше си Мел, пътническите аерогари коренно ще се изменят. Нещо трябваше да се направи, за да се промени сегашният нерационален начин, по който хората се качваха и слизаха от самолетите. Влизането и излизането един по един бе мъчително и бавно. С всяка измината година цената на аеропланите нарастваше с милиони долари; в същото време растеше и цената за неоправданото им задържане на земята. Авиоконструкторите и планиращите икономисти се стремяха да натоварят самолетите с повече летателни часове, които носят приходи, и да намаляват престоя им на земята, който не носи никакви доходи.

Вече се разработваха проекти за „пътнически капсули“ на базата на така наречените „Иглу“, използувани от „Американ еърлайнз“ в товарната авиация. Множество авиокомпании имаха свои варианти на системата „Иглу“.

Товарните иглу представляваха контейнери във форма, която плътно приляга в корпуса на самолета. Всяко иглу предварително се натоварва със стоки и товари с определена форма и размери, вдига се на нивото на корпуса и се вмества вътре за минути. За разлика от конвенционалните пътнически самолети вътрешността на товарните реактивни машини обикновено представлява куха черупка. Сега, щом товарният самолет пристигне на товарната аерогара, тези „иглу“, които са в самолета, се разтоварват и на тяхно място се качват „иглу“ с нови товари. С минимални усилия и време един цял реактивен самолет може бързо да бъде разтоварен и отново натоварен и готов да излети веднага.

„Пътническите капсули“ щяха да представляват адаптация на същата идея и Мел бе вече видял чертежи, по които се разискваше. Те щяха да се състоят от малки удобни кабинни секции, обзаведени със седалки, в които пътниците ще влизат още при регистрацията си на летището. После тези капсули ще се повдигат на конвейерни ленти — подобни на съвременните багажни ленти — и ще се отнасят до вратите на самолета. Без да стават пътниците, капсулите ще се плъзгат в самолета, който може току-що да е кацнал и да е разтоварил капсулите с пристигащите пътници.

Когато капсулите се натоварят и поставят на определените места, техните прозорци ще съвпаднат с прозорците на самолета. В края на всяка капсула ще има сгъващи се врати, през които стюардесите и пътниците ще се движат в останалите секции. Продоволствени секции, заредени с пресни храни, напитки и нови стюардеси, ще се вкарват като отделни капсули.

Мел бавно тръгна надолу. В централната зала пред гишетата на „Транс Америка“ се трупаше огромна тълпа пред табелата:

Наблизо Таня Ливингстън оживено разговаряше с група пътници. Тя махна на Мел и след малко се приближи към него.

— Не мога да си отдъхна. При нас е истинска лудница. Мислех, че вече си слязъл в града.

— Плановете ми се измениха — каза Мел. — Мислех, че вече си свършила с дежурството си.

— РПП ме помоли да остана. Опитваме се да изпратим „Златната флотилия“ навреме. Уж го правим за престиж, но подозирам, истинската причина е, че капитан Димирест не обича да чака.

— Ти си субективна — ухили се Мел. — Но и на мен понякога ми се случва.

Таня посочи към една платформа, заобиколена с перваз, на няколко метра от тях.

— Ето, заради това зет ти води голямата борба срещу тебе. Затова капитан Димирест е бесен срещу тебе, нали? — Таня сочеше към гишето, където се продаваха застрахователните полици. Около десетина души стояха до кръглия перваз и попълваха формуляри за застраховка в случай на пътническа злополука. На гишето две привлекателни момичета — едната бе впечатляваща блондинка с очертан бюст — оформяха документите.

— Да — потвърди Мел, — напоследък това е една от главните причини за нашите спорове. Върнън и Асоциацията на пилотите от гражданската авиация са на мнение, че трябва да закрием застрахователните гишета на летищата и автоматите за продажба на застрахователни полици. Двамата водихме разгорещена битка пред Съвета на пълномощниците. Върнън все още не може да се примири, че аз спечелих битката.

— Да, знам това — Таня изгледа Мел изпитателно, — някои от нас не са съгласни с теб. В този случай мислим, че капитан Димирест има право.

Мел поклати глава.

— Тогава мненията ни се различават. Дълго съм мислил по този въпрос. Но аргументите на Върнън са просто безсмислени.

Те му се бяха сторили безсмислени още в оня ден, преди месец, когато Върнън Димирест застана пред Съвета на пълномощниците на летище „Линкълн“. Въпросът бе включен в дневния ред по настояване на Върнън като представител на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, която водеше кампанията за премахване продажбата на застраховки по всички летища.

Мел си спомняше заседанието в подробности.

Беше сряда сутринта и съветът имаше редовно заседание в определена стая на летището. Присъствуваха петимата пълномощници: Мисис Милред Акерман, красива брюнетка — домакиня, за която се говореше, че е любовница на кмета и оттам бе станала пълномощница на съвета; един професор в университета и председател на съвета; двама местни бизнесмени и един пенсиониран съветник. Заседанията обикновено бяха открити. Днес единственият външен човек, — освен пълномощниците и ръководството на летището, бе капитан Върнън Димирест, спретнат в униформата си на „Транс Америка“ — четирите му златни нашивки блестяха. От учтивост съветът реши първо да изслуша капитан Димирест, преди да разгледа редовните въпроси.

Димирест се изправи. Той заговори с присъщата си самоувереност и само от време на време хвърляше бегъл поглед към бележките си. Обясни, че се явява от името на Асоциацията на пилотите, но възгледите, които излага, са и негови собствени и се поддържат от повечето пилоти на всички аеролинии. Пълномощниците се облегнаха на своите кресла и заслушаха.

Продаването на застраховки на летището, започна Димирест, е смешна работа, архаична останка от първите дни на авиацията. Самото присъствие на застрахователни гишета и автомати — а те се набиват в очите ни на аерогарата — е обида към пътническата авиация, която се слави със сигурност на пътуването.

Нима на железопътните гари, на автобусните спирки, на презокеанските параходи или на паркингите, където оставяме колите си, има специални застрахователни агенти, които да ни пъхат под носа осигуровка при смърт и злополука? Такова нещо няма.

Добре, защо го има в авиацията?

Димирест сам отговори на въпроса си. Защото застрахователните компании отлично знаят богатите приходи.

Пътническата авиация е сравнително нова и много хора мислят, че пътуването по въздуха е опасно, независимо от доказания факт, че човек е на по-сигурно място в самолета, отколкото в собствения си дом. Вроденото недоверие към летенето се раздухва от изключително редките случаи на въздушни злополуки. Ефектът е драматичен и затъмнява факта, че много повече са смъртните случаи и телесните повреди при останалите транспортни средства.

Истината за безопасността на въздухоплаването, изтъкна Върнън, се доказва от самите застрахователни компании. На пилотите, които много повече летят от обикновените пътници, им се предлагат застраховки за живот на далеч по-ниски цени, отколкото на пътуващите. И все пак застрахователните компании, подкрепяни от алчните ръководители на летищата и с мълчаливото съгласие на авиокомпаниите, продължават да раздухват страховете и лековерието на пътниците.

Той изтъкна, че истинската опасност за всеки пътник по въздуха и за екипажите иде от безотговорната продажба на застраховки… „застраховки, които обещават огромни суми, цели състояния срещу минимална вноска от няколко долара“.

Димирест разпалено продължи:

— Тази система, ако въобще има правото да се нарече система, предлага златоносна, открита покана към маниаци и престъпници да предизвикат саботажи и масови убийства. Мотивите им са най-прости: лично възнаграждение за тях или за техните наследници.

— Капитане — Мисис Акерман се наклони напред, от израза и от гласа й Мел разбра, че тя е бясна от бележката му за „алчни ръководители на летищата“. — Капитане, чухме достатъчно от вашето мнение. Имате ли факти, с които да го подкрепите?

— Разбира се, мадам. Фактите са много.

Върнън Димирест бе подготвил словото си блестящо. С помощта на диаграми и таблици той показа известните в авиацията катастрофи, предизвикани от бомбени експлозии или други прояви на насилие, възлизащи средно до една, една и половина на година. Мотивите бяха различни, но преобладаващата причина бе финансовото облагодетелствуване от застраховката. Съществуваха и други бомбени атентати, навреме предотвратени, както и злополуки, където саботажът се предполагаше, но не бе доказан.

Той изтъкна класическите катастрофи на „Канейдиън Пасифик“ в 1949 и 1965 г., на „Уестерн еърлайнз“ в 1957 г., на „Нешънъл еърлайнз“ в 1960 г. и заподозрян саботаж в 1959 г.; на две мексикански авиокомпании в 1952 и 1953 г., на „Венецуела еърлайнз“ в 1960 г.; на „Континентал еърлайнз“. 1962 г.; „Пасифик еърлайнз“ в 1964 г.; на „Юнайтид еърлайнз“ в 1950, 1955 г. и заподозрян саботаж в 1965 г. При девет от тези 13 катастрофи всички пътници и екипажи загинаха.

Вярно е, разбира се, че когато се открие саботаж, застраховките на всички, които са го организирали, автоматично се анулират. С други думи, саботажът не се изплаща и нормалните, информирани хора знаят това. Те също знаят, че дори от въздушната катастрофа да няма спасени, ако се открият останки, възможно е да се докаже дали има експлозия и какви са причините.

Но хората, които предизвикват бомбените атентати и дивашките си насилия, не са нормални хора — те са психопати, криминални рецидивисти, безумни масови убийци. Тези хора са рядко информирани, пък и дори й да са, психопатичният им мозък се интересува само от своите безразсъдни цели.

И още едно нещо — ненормалният, небалансиран индивид действува по импулс и за да не бъде заподозрян от застрахователните агенти, той предпочита бързата застраховка на гишетата на летищата или от автомата.

— Разбираме отлично накъде биете, капитане — остро каза председателят на съвета, — но започвате да се повтаряте.

— Така е. Аз лично бих искала да чуя мнението на мистър Бейкърсфелд по този въпрос — каза Мисис Акерман.

Мел се изправи, а Върнън Димирест се върна на мястото си.

— Въпросът има няколко страни, които трябва добре да обмислим. Първо, нека не забравяме факта, че повечето хора изпитват вроден страх от летенето. И аз съм убеден, че това чувство винаги ще съществува, независимо от нашия напредък и от растящата сигурност на авиацията. Разбира се, съгласен съм с Върнън, ние се славим с безопасността на пътуването. Заради този вроден страх обаче много пътници се чувствуват по-сигурни, по-уверени със застраховка в джоба. И те сами търсят да се застраховат. И то на самите летища — обстоятелство, доказано от огромния брой продадени застраховки на автоматите и гишетата. А що се отнася до закупуването на застраховки предварително, просто повечето от пътниците нямат време да помислят за това. А освен всичко — добави Мел, — ако застраховките не се купуват от аерогарите, то летищата ще загубят голяма част от приходите си.

При тези думи Мел се усмихна. Пълномощниците също се усмихнаха. Ето тук беше проблемът. Мел го съзнаваше. Приходът от застраховките беше твърде важен, за да се откажат от него. Летище „Линкълн“ получаваше половин милион долара годишно от комисионна при продажбата на застраховките. И малцина знаеха, че летището присвоява 25 процента от всеки долар застраховка. Така че застраховките представляваха четвъртото най-голямо приходно перо, след наемите от ресторантите, паркингите и леките коли.

— Сега, що се отнася до саботажите — потенциални или не. — Той забеляза, че съветниците го слушаха напрегнато. — Върнън говори доста за това. След като го слушах внимателно, трябва да кажа, че повечето от думите му бяха пресилени. Всъщност доказаните случаи на въздушни взривявания заради облагодетелствуване от застраховката са само няколко. Може да се спори, разбира се, че ако не се продават застраховки на летището, подобни предумишлени злополуки ще изчезнат. Излиза, че импулсивните престъпления стават, защото застраховките лесно се купуват на летището, момент преди излитането. Но едва ли можем да твърдим, че едно предварително обмислено престъпление няма да бъде извършено, ако застраховката трябва да се купи в града. Очевидната слабост на Върнън и на Асоциацията на пилотите е, че доводите им са по-скоро предполагаеми.

Мел изтъкна, че въздушните застраховки се явяват като вторичен мотив за бъдещите саботьори, а не първопричина за техните злодеяния. Истинските причини се коренят във вечните човешки слабости: любовни мъки, алчност, служебни провали, самоубийства. Откакто човекът съществува, се знае, че тези причини не могат да се отстранят. Следователно тези, които са загрижени за сигурността на авиацията и за предотвратяване на саботажите, трябва да се стремят не към премахване на въздушните застраховки, а към по-строги препредпазни мерки във въздуха и на земята. Една такава мярка е стриктен контрол на продажбата на динамит — главния материал, използуван при въздушните експлозии. Трябва да се помисли за развитието на онези апарати, които ще откриват експлозиви в багажа. Подобен апарат — обясни Мел — се намира в пробна употреба.

— И така — каза Мел в заключение — тук ние трябва да решим дали на базата на хипотези и предположения имаме право да лишим пътниците от една услуга, която очевидно им е нужна.

Милдред Акерман каза бързо и категорично:

— Моето мнение е НЕ! — и тя хвърли триумфален поглед към Върнън Димирест.

С малко формалности останалите пълномощници я подкрепиха и отложиха другите делови въпроси за следобед.

Навън в коридора Върнън Димирест изчака Мел.

— Е, Върнън — Мел заговори бързо преди своя зет с желание за примирение. — Надявам се, няма да се озлобяваме. Понякога дори приятелите и роднините могат да застанат на противни мнения.

Това „приятели“ беше пресилено. Мел Бейкърсфелд и Върнън Димирест никога не се бяха обичали, независимо че Димирест се ожени за сестрата на Мел, Сара. Това го знаеха и двамата. Още повече напоследък антипатията им прерасна в открит антагонизъм.

— Адски прав си да мислиш, че без озлобеше не може — отвърна Димирест. Приливът на гняв бе отминал, но погледът му бе суров.

Пълномощниците, които се изнизваха от стаята, ги заглеждаха с любопитство. Те отиваха на обяд. След минути Мел щеше да се присъедини към тях.

Върнън заговори с презрение:

— Лесно ви е на вас, влечуги, вързани за бюрата с мозък на пингвини. Ако сте във въздуха толкова често, колкото съм аз, щяхте да мислите по друг начин.

— Аз не винаги съм бил вързан за бюрото — остро каза Мел.

— О, господи! Не ми излизай с историята си на герой ветеран! Сега си на нула сантиметра височина. Това личи от разсъжденията ти. Ако не си, щеше да мислиш като всеки самоуважаващ се пилот!

— Самоуважаващ се ли искаш да кажеш, или самобоготворящ се? — Ако Върнън е решил да мине към недостоен словесен двубой, Мел нямаше да му отстъпи. Сега нямаше никого наоколо. — Трагедията с повечето от вас, пилотите, е, че се смятате за полубогове, за властелини на небето и почвате да си въобразявате, че и мозъците ви са също така велики. Да, но в доста области те не са. Понякога си мисля, че малкото мозък, който имате, се е размътил окончателно в разредения въздух, докато седите бездейно и автопилотът ви върши работата. И когато някой изрази честното си мнение, което не съвпада с интересите ви, започвате да се държите като разглезени деца.

— Няма да обърна внимание на приказките ти — каза Димирест, — въпреки че ако някой се държи като дете в момента, то това си ти. И още нещо — ти си нечестен.

— Слушай, Върнън…

— Честно мнение, казваш… — Димирест изсумтя в погнуса. — Честно мнение, боже мой! Вътре ти използува докладите на ония мухльовци от застрахователните компании. Четеше от тях. Видях те от мястото си, пък и аз имам същите бумаги. — Той докосна с пръст папките си. — Дори не си проявил доблестта или не си си направил труда да си подготвиш защитата!

Мел пламна. Зет му го хвана натясно. Той наистина трябваше да се подготви или поне да попреработи бележките на застрахователните компании и да ги препише на чисто. Вярно е, че последните няколко дни беше претоварен с работа, но това не е извинение.

— Един ден ще съжаляваш — каза Върнън Димирест. — И ако стане така и съм наоколо, ще ти припомня днешния ден. А дотогава ще гледам въобще да не те срещам!

Преди Мел да отговори, зет му се обърна и изчезна.

 

 

И сега, застанал до Таня, Мел си спомни всичко това и за кой ли път се запита, трябваше ли да изостря отношенията си с Върнън. Глождеше го неясното чувство, че не се бе държал, както трябва. Разбира се, можеше да има различно мнение по въпроса от своя зет — дори сега Мел не виждаше причина да промени своето виждане. Но можеше да се държи по-меко, да не прибягва към нетактичност, която беше присъща за Димирест, но не и за него.

Оттогава те не се бяха срещали: тази вечер в кафенето за първи път след заседанието на Съвета на пълномощниците Мел видя зет си отблизо. Мел не беше особено близък с по-голямата си сестра Сара и те рядко си ходеха на гости. Но все пак рано или късно Мел и Върнън Димирест трябваше да се срещнат, ако не да разрешат разногласията си, то поне да прекратят спора. Колкото по-скоро, толкова по-добре, реши Мел, съдейки от гневния доклад на Комисията по снегопочистването, несъмнено вдъхновен от омразните чувства на Върнън.

— Може би не трябваше да споменавам въпроса за застраховките — каза Таня. — Ако знаех, че ще те отнесе толкова далече от мен.

Макар че спомените, които проблеснаха в съзнанието му, го откъснаха за секунди, Мел отново усети колко проникновено Таня разбира неговите преживявания. Той не познаваше друг човек с такава лекота да отгатва мислите му. Може би това говореше за една интуитивна близост помежду им.

Усети, че Таня го гледа в лицето, че погледът й е нежен, изпълнен с разбиране, но зад тази нежност прозираше женската й сила и чувственост, която интуицията му подсказваше, че може да се разгори в пламък. Изведнъж му се прииска тази близост да стане по-пълна.

— Ти не си ме прогонила далеч от теб — отвърна Мел. — Напротив, ти ме приближаваш към себе си. В този момент така искам да си до мен — очите им се срещнаха и той добави: — Във всяко отношение.

С присъщата си прямота Таня отвърна:

— Аз също искам — тя леко се усмихна. — И то отдавна.

Желанието му бе да й предложи да се махнат оттук, да отидат на някакво тихо място… може би в нейния апартамент… и да не мислят за последствията! Но после Мел се отърси от тази мисъл — той знаеше, че никъде не може да отиде. Поне не сега.

— Нека да се срещнем по-късно тази вечер — каза той. — Не знам колко късно, но ще го направим. Не се прибирай без мен. — Искаше му се да протегне ръка, да я прегърне и притисне до себе си, но хората в централната зала продължаваха да гъмжат наоколо им.

Таня протегна ръка и пръстите й докоснаха неговата. Допирът ги разтърси като електрически ток.

— Аз ще чакам — каза Таня. — Ще чакам, докато кажеш.

Миг след това тя се отдалечи от него и тълпата от пътници пред „Транс Америка“ я погълна.