Серия
Алиса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Through the Looking Glass, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

ОСМА ГЛАВА
„ТОВА Е МОЕ СОБСТВЕНО ИЗОБРЕТЕНИЕ“

След малко шумът започна бавно да замира. Настъпи пълна тишина и леко обезпокоена, Алиса вдигна глава. Не се виждаше никой. Първата й мисъл беше, че навярно е сънувала Лъва, Еднорога и тези странни Държавнически Пратеници. Но тука, пред краката и, се намираше голямата чиния, на която беше се опитвала да нареже сладкиша.

„Значи все пак не съм сънувала — си каза тя. — Освен… ако всички ние сме части от един и същи сън. Само че, надявам се, този сън го сънувам аз, а не Черния Цар. Не ми се ще да бъда част от съня на друг човек — продължи тя тъжно. — Много ми се иска да ида да го събудя, за да видя какво ще се случи.“

В този миг мислите й бяха прекъснати от силно възклицание:

— Хей, хей! Шех! — И един Конник, облечен в черна ризница, се зададе в галоп зад Алиса, размахвайки голям кол. Като стигна до нея, конят внезапно спря.

— Ти си моя пленница! — извика Конника и падна от коня.

Макар че се стресна, в момента Алиса се уплаши повече за него, отколкото за себе си, и дочака доста неспокойно Конника да се качи пак на коня. Щом се настани удобно на седлото, той започна:

— Ти си моя…

Но тук се зачу друг глас:

— Хей, хей! Шех!

Алиса се огледа изненадана, за да види новия неприятел. Сега това беше Белия Конник. Той дойде при Алиса и падна от коня си също като Черния Конник. После се изправи и двамата се оглеждаха известно време мълчаливо. Алиса поглеждаше учудено ту единия, ту другия.

— Тя е моя пленница, знаеш — каза най-сетне Черния Конник.

— Да, но после дойдох аз и я освободих — отговори Белия Конник.

— Добре, тогава трябва да се бием за нея — каза Черния Конник, взе шлема, който висеше на седлото му и имаше форма на конска глава, и го сложи на главата си.

— Разбира се, ти ще спазваш правилата на боя — каза Белия Конник, като слагаше своя шлем.

— Аз ги спазвам винаги — отговори Черния Конник. И те започнаха да се удрят с такова ожесточение, че Алиса избяга зад едно дърво от страх да не я ударят.

„Чудно ми е какви ли са тия правила на боя — си казваше тя, като наблюдаваше битката, надничайки плахо от скривалището си. — Едно от правилата изглежда че е такова: когато единият Конник удари другия, сваля го от коня. А ако не го свали, другият сам пада. Друго правило е, че те държат копията си под мишници, като палячовци. И какъв шум вдигат, като падат! Също като че ли се търкалят маши и ръжени на тенекията пред камината. И колко са спокойни конете! Конниците падат и се качват отгоре им като на маси!“

Друго правило на боя, което Алиса не можа да забележи, се състоеше в това, че Конниците падаха винаги на главите си. И битката свърши, когато двамата паднаха един до друг. После те се изправиха, ръкуваха се, Черния Конник яхна коня си и изчезна в галоп.

— Славна победа, нали? — каза Белия Конник все още запъхтян.

— Не знам — отвърна колебливо Алиса. — Аз не искам да съм ничия пленница. Искам да стана Царица.

— Ще станеш, щом преминеш следващото поточе — каза Белия Конник. — Аз ще те изпратя през гората до полето, а после, знаеш, трябва да се върна: това е краят на моя ход.

— Много благодаря — каза Алиса. — Да ви помогна ли да си свалите шлема?

Очевидно тази задача беше свръх силите й. Но накрая Алиса успя да го издърпа от шлема му.

— Сега се диша по-свободно — каза Конника, като оправи с две ръце разчорлените си коси и обърна миловидното си лице и големите си кротки очи към Алиса. Тя си помисли, че никога през живота си не е виждала такъв странен воин.

Той беше облечен в тенекиена ризница, не по мярка, а през рамо беше окачил една дървена кутия с необикновена форма, чийто капак висеше. Алиса я огледа любопитно.

— Виждам, възхищаваш се от кутийката ми — каза дружелюбно Конника. — Тя е мое собствено изобретение, да си прибирам в нея дрехи и сандвичи. Виждаш ли, аз я нося обърната наопаки, за да не влиза в нея дъжд.

— Но нещата могат да изпадат — забеляза мило Алиса. — Не виждате ли, че капакът се е отворил?

— Не, не бях видял — каза Конника и сянка от досада премина по лицето му. — Значи всички неща са изпадали. И няма смисъл да нося кутията празна.

Като каза това, той я развърза и тъкмо щеше да я захвърли в храстите, когато внезапна мисъл сякаш проблесна в главата му и той закачи кутията грижливо на едно дърво.

— Можеш ли да се сетиш защо я закачих тука? — попита той.

Алиса поклати глава.

— Надявам се, че може да се завъдят в нея пчели. Тогава ще си събирам мед.

— Но вие имате нещо като кошер, закачен на седлото — каза Алиса.

— Да, това е много хубав кошер — отвърна Конника недоволно. — От най-добрия вид. Само че нито една пчела не се е приближила до него. Другото нещо пък, което е закачено, е капан. Предполагам, че мишките пъдят пчелите или пчелите пъдят мишките, не знам кое от двете.

— Тъкмо се чудех защо ви е този капан. Не е много за вярване, че на гърба на коня ще се завъди някоя мишка.

— Не е много за вярване може би — каза Конника. — Но ако би се завъдила, не искам да ми тича наоколо.

— Виждаш ли — продължи той след кратко мълчание. — Човек трябва да предвижда всичко. Затова конят ми има толкова шипове на глезените си.

— За какво са пък те? — запита любопитно Алиса.

— За да го пазят от ухапване на акули — отговори Конника. — Това е мое собствено изобретение. А сега помогни ми. Аз ще дойде с тебе до края на гората… За какво ли е тази чиния?

— Да се слага в нея сладкиш — каза Алиса.

— Ще направим добре да я вземем с нас — рече Конника. — Тя ще ни потрябва, ако намерим по пътя някой сладкиш. Помогни ми да я сложа в тази торба.

Това трая доста дълго, въпреки че Алиса държеше торбата широко отворена, защото Белия Конник се показа много несръчен, като слагаше в нея чинията. Първите два-три пъти той сам падна в торбата.

— Много е тясна, знаеш — каза той, когато най-после напъха чинията. — Пък и в нея има много свещници.

Конника закачи торбата на седлото, което беше отрупано с китки моркови, маши, лопати, ръжени и много други неща.

— Надявам се, че косите ти са здраво закрепени за главата — продължи той, когато се приготвиха да тръгнат.

— Като на всички хора — отвърна усмихнато Алиса.

— Съвсем недостатъчно! — каза загрижено Конника. Знаеш, вятърът по тия места е много силен. Силен е като супа.

— Изнамерил ли сте начин да запазвате косите от отвяване? — запита Алиса.

— Още не съм — каза Конника. — Но имам начин да ги предпазвам от падане.

— Много искам да го чуя.

— Първо вземаш една пръчка — каза Конника. — После я слагаш изправена на главата си и завързваш косите си около нея, като дръвче. Причината, поради която косите падат, е, че висят надолу: нещата никога не падат нагоре, знаеш. Разбра, нали? Това е мое собствено изобретение. Можеш да го изпробваш, ако искаш.

„Надали е много удобно“ — помисли Алиса. Няколко минути тя вървеше мълчаливо, учудена от изобретението. От време на време се спираше, за да помага на нещастния Конник, който решително не беше добър ездач.

Когато конят спираше (а това се случваше много често), той падаше напред. А щом конят тръгнеше (той тръгваше доста внезапно), Конника падаше назад. Иначе той яздеше доста добре, само че имаше навик от време на време да пада настрани. И тъй като падаше обикновено към страната, където вървеше Алиса, тя скоро разбра, че най-умното е да не върви твърде близо до коня.

— Струва ми се, че нямате голяма практика в язденето — се осмели да забележи тя, като му помагаше да се вдигне от петото падане.

— Какво те накара да кажеш това? — запита той, като се вкопчи с едната ръка в задната част на седлото и се хвана за косата на Алиса с другата, за да не падне на обратната страна.

— Защото хората, които имат повече практика в язденето, не падат толкова често — каза тя.

— Аз имам много голяма практика — каза Конника съвсем сериозно. — Извънредно голяма практика!

— Вярно ли? — каза Алиса. Тя не намери нищо друго да отговори, но каза това колкото се можеше по-искрено. След това те повървяха известно време мълчаливо. Конника беше затворил очи и си мърмореше нещо, а Алиса очакваше тревожно следващото му падане.

— Великото ездаческо изкуство — започна внезапно Конника с висок глас, като ръкомахаше с дясната си ръка — се състои в това да умееш да пазиш… — Тука изречението свърши толкова внезапно, колкото внезапно беше почнало, тъй като Конника падна тежко на главата си тъкмо на пътеката пред Алиса. Този път тя се уплаши не на шега и каза загрижено, като го вдигаше:

— Надявам се, че не сте си счупил някоя кост?

— Нито една, за която заслужава да се говори — отвърна Конника, сякаш за него беше без значение, ако си счупи две-три по-малки — …Великото ездаческо изкуство, както казах, се състои в това да умееш да пазиш равновесие. Така, знаеш…

Той пусна юздите и разпери ръце, за да обясни на Алиса какво иска да каже. В същия миг падна на гърба си точно под краката на коня.

— Извънредно голяма практика — продължи да повтаря той през цялото време, докато Алиса се мъчеше да го изправи на крака. — Извънредно голяма практика!

— Това е вече съвсем смешно! — извика Алиса, защото този път изгуби търпение. — На вас ви трябва дървен кон на колелца. Това ви трябва!

— По-гладко ли вози той? — запита Конника с голям интерес, като прегърна шията на коня, за да се предпази от ново падане.

— Много по-гладко от жив кон — отговори Алиса и изхълца от смях, макар че се помъчи с всички сили да го спре.

— Ще си купя един — каза си замислено Конника. — Един или два. Няколко.

Настъпи кратко мълчание. После Конника продължи:

— Много ме бива да измислям разни неща. Ти например сигурно забеляза, като ме вдигаше последния път, че бях много дълбоко замислен.

— Да, бяхте доста тъжен — отвърна Алиса.

— А знаеш ли защо? Тъкмо тогава измислях нов начин за прескачане през стобор. Искаш ли да ти го кажа?

— Много искам — отвърна учтиво Алиса.

— Ще ти обясня как ми дойде на ума — каза Конника. — Виждаш ли, аз си казах: единствената мъчнотия тука е с краката, защото главата е висока, колкото трябва. И така, поставям най-напред главата си на стобора. Тогава главата е на нужната височина. После заставам на главата си. Тогава и краката са на нужната височина. После естествено преминавам от другата страна, знаеш.

— Е, да, предполагам, че като направите всичко това, ще прескочите стобора — каза замислено Алиса. — Но не ви ли се струва, че ще е доста трудно?

— Още не съм опитвал — отвърна важно Конника, — така че не мога да кажа положително. Но май ще бъде наистина малко трудно.

Той изглеждаше толкова смутен, че Алиса побърза да промени разговора.

— Какъв необикновен шлем имате! — каза тя любезно. — И той ли е ваше изобретение?

Конника погледна гордо шлема си, който висеше на седлото.

— Да — каза той. — Но аз съм измислил друг, по-добър, като фуния. Когато го нося, ако падна от коня, той пада винаги пръв на земята, така че самият аз падам много малко… Разбира се, има опасност да падна вътре в него. Това ми се случи веднъж и най-лошото беше, че преди да успея да изляза от него, другият Бял Конник дойде и си го сложи на главата. Той помисли, че е неговият собствен шлем.

Като казваше тези думи, Конника имаше такъв тържествен израз, че Алиса не посмя да се засмее.

— Навярно сте го ударили — каза тя с треперещ глас, — като сте паднал на главата му.

— Наистина трябва да съм го ударил — отговори Конника важно. — После той свали шлема, но минаха часове и часове, докато ме измъкне от него. Аз бях като… светкавица, знаеш.

— Само че вашата бързина е била по-друга — забеляза Алиса.

Конника поклати глава.

— Аз се движех с всички видове бързина, уверявам те! — рече той. Като каза това, той разпери оживено ръце и моментално падна от коня с главата надолу в един дълбок трап.

Алиса изтича до края на трапа, за да види какво е станало с Конника. Тя беше доста изненадана от падането, защото известно време той се беше държал доста добре на седлото, и тя се уплаши, че този път наистина е пострадал. Но макар че не можеше да види нищо друго освен подметките му, тя се успокои, като го чу да казва с обикновения си глас:

— Всякакъв вид бързина — повтаряше той. — Но крайно неразумно бе от негова страна да слага на главата си шлем на чужд човек, и то със самия човек в шлема!

— Как можете да говорите толкова спокойно с главата надолу? — запита Алиса, като го дърпаше за краката и го изтегли най-после върху една купчина пръст.

Конника я погледна, учуден от въпроса.

— Какво значение има къде се намира тялото ми? — каза той. — Умът ми продължава да работи нормално. Всъщност колкото съм по надолу с главата, толкова повече нови неща изобретявам… Да ти кажа най-умното нещо, което съм измислил досега — продължи той след кратко мълчание. — Това беше един сладкиш през време на яденето.

— Той се прави за да се яде веднага ли? — запита Алиса. — Наистина много бърз начин за правене на сладкиш.

— Не, не за ядене веднага — каза Конника бавно и замислено. — Разбира се, не за ядене веднага.

— Тогава може би за следващия ден? Мисля, че не е добре да се ядат два десерта на едно ядене.

— Не, не за следващия ден — повтори Конника. — Не за следващия ден. Всъщност — продължи той, като навеждаше все повече глава и снишаваше все повече глас — аз не вярвам, че този сладкиш ще бъде направен някога. Но това беше чуден сладкиш, измислен от мене.

— От какво искахте да го правите? — запита Алиса, като се надяваше, че ще го ободри, тъй като бедният Конник изглеждаше много потиснат.

— Най-напред от попивателна хартия — отвърна пресипнало Конника.

— Надали ще бъде много вкусно — забеляза плахо Алиса.

— Не много, ако сложиш само хартия — прекъсна я той сърдито. — Но не можеш да си представиш какво нещо става, като смесиш и други работи, като например барут и червен восък. А сега трябва да те оставя.

Те бяха стигнали до края на гората.

Алиса гледаше озадачено. Тя мислеше за сладкиша.

— Ти си тъжна — каза тревожно Конника. — Чакай да ти изпея една песен, за да те ободря.

— Много ли е дълга? — запита Алиса, защото беше слушала този ден твърде много стихотворения.

— Дълга е — отговори Конника. — Но е много, много хубава. Всеки, който ме е слушал да я пея, или се просълзява, или…

— Или какво? — запита Алиса, защото Конника внезапно млъкна.

— Или не се просълзява, знаеш. Името на песента се казва „Очите на рибата“.

— Аха, това е името на песента, нали? — каза Алиса, която се опита да покаже интерес.

— Не, ти не разбираш — отвърна Конника и я погледна малко разочаровано. — Песента само се казва така. А истинското й име е „Старият, старият човек“.

— Значи трябваше да кажа „така се нарича песента“, нали? — поправи се Алиса.

— Не, не трябваше. Това е съвсем друго нещо! Песента се нарича „Начини и средства“, но тя само се нарича така, знаеш.

— Е, каква е тогава песента? — запита Алиса, която този път беше съвсем объркана.

— Тъкмо това исках да ти кажа — рече Конника. — Песента всъщност е „Един седящ на стобора“ и мелодията е мое собствено изобретение.

Като каза това, той спря коня и отпусна поводите на врата му. После, отмервайки бавно такта с една ръка, с нежна усмивка, която осветяваше милото му глупавичко лице, сякаш сам се радваше на мелодията, той започна.

От всички чудни неща, които Алиса беше видяла през време на пътуването си из Огледалния свят, това беше едно, което тя си спомняше най-ясно. Много години по-късно, тя виждаше отново, сякаш се беше случило вчера, цялата сцена: кротките очи и милата усмивка на Конника, залязващото слънце, което светеше през косата му и хвърляше ослепителни огнени отблясъци по ризницата му, коня, който пристъпваше бавно, с отпуснати поводи на шията и късаше тревата под краката си, тъмните сенки на дърветата отзад — всичко това й се струваше като картина, когато облегната на едно дърво, с длан над очите, тя наблюдаваше странната двойка и слушаше в полусън тъжната мелодия на песента.

„Само че мелодията не е негово собствено изобретение“ — си каза тя. — Това е песента „Аз ти дадох всичко, повече не мога“.

Тя стоеше неподвижно и слушаше много внимателно, но нито една сълза не потече от очите й.

Ще ти, разкажа туй, което мога,

и разказът не ще да е голям.

Видях аз старец във дълбока старост,

приседнал сгърбен на един стобор.

 

— Ти кой си, о, старик? — запитах строго. —

И от какво прехранваш се, кажи! —

и отговорът мина през главата ми,

както вода минава през решето.

 

Той каза: — Пеперуди аз ловя,

които спят по класовете житни; —

от тях приготвям банички с месо,

по улиците ги продавам лесно.

 

Продавам ги на хора — каза той, —

които плуват в бурните морета.

По този начин хляба си изкарвам.

За бога, подарете две пари.

 

Но аз замислях умен план,

със който мустаците да боядисвам жълти

и да ги крия зад ветрило пъстро,

да ги не вижда никой в нощ и ден.

 

И без да мога аз да отговоря на туй,

което старецът каза, извиках:

— Хайде, казвай как живееш! —

и пляснах го по голата глава.

 

Със нежен глас той разказа поде пак

и каза: — Вярно, имам начин аз:

намеря ли планински ручей хладен,

запалвам го и гледам как гори.

 

От него правят после туй,

което наричат чисто масло за коси.

По две пари на мен ми дават

само за моя труд, за моите дела.

 

Но аз измислях начин бърз и чуден

да угоявам хората така,

че те да стават всеки ден по-тлъсти,

по-пълни, по-дебели, без пари.

 

Разтърсих го добре назад-напред,

лицето му докато посиня.

— Я казвай, как живееш! — аз извиках. —

И как я караш ти на този свят?

 

Той каза: — Аз ловя очи на риби

сред гъсти, буйни храсти и треви,

преработвам ги в копчета за дрехи

във тихата, безлунна, тъмна нощ.

 

Не ги продавам за блестящо злато,

нито за звънки сребърни пари,

продавам ги за медни две грошлета

и девет скоро с тях печеля аз.

 

Друг път копая пресни кифли с масло,

или залагам примки за хайвер.

Понявга ровя хълмове тревисти,

намирам от файтони колела.

 

Тъй някак си — той ми намигна леко —

печеля аз богатство и пари.

И с радост бих си пийнал, господарю,

за здравето ви чашки две и три.

 

Тоз път го чух, защото тъкмо вече

привършил бях аз плана си велик —

да пазя от ръжда мостове яки,

във вино като ги сваря за миг.

 

Благодарих му много аз, задето

ми каза как изкарва си пари

и главно, че готов е да си пийне

за здравето ми чашки две и три.

 

И днес, когато аз случайно пъхна

в лепилото големия си пръст

или глупашки десен крак напъхам

в обувка лява, остра като шип,

 

или пък на крака ми падне

страшно голяма тежест, камък или чук,

аз се разплаквам, тъй като си спомням

за оня старец непознат.

 

Със нежен израз, бавен говор,

с коси по-бели от снега,

с лице като на черна врана,

с очи от пламък или дим.

 

Разсеян в свойта тежка гора

люлеещ се насам-натам,

мърморещ нещо неразбрано,

суетата пълни със тесто.

 

И който като вол сумтеше

в оназ далечна чудна вечер —

старик на дървен, стар стобор.

Когато Конника изпя последните думи на баладата, той хвана поводите и обърна главата на коня към пътя, по който бяха дошли.

— Трябва да преминеш само няколко метра — каза той — надолу по хълма, после през онова поточе и ще станеш Царица… Но ти ще почакаш, докато си отида, нали? — прибави той, тъй като Алиса обърна нетърпеливо поглед към посоката, която Конника й беше показал. — Няма да се бавя. Почакай и ми помахай с кърпичка, като стигна до онзи завой на пътя. Мисля, че това ще ми вдъхне смелост, знаеш.

— Ще почакам, разбира се — каза Алиса. — И много ви благодаря, че дойдохте с мене толкова далеч и… за песента, тя много ми хареса.

— Дано да е тъй — отговори Конника с известно съмнение в гласа. — Но ти не плака толкова, колкото предполагах.

И така, те се ръкуваха, после Конника пое бавно по пътя през гората.

„Предполагам, че скоро ще го видя как ще изчезне — си каза Алиса, като гледаше след него. — Ето го, изчезна! Падна точно на главата си, както обикновено! Но доста лесно се качи сам на коня! Навярно защото по него има накичели толкова много неща…“

Така тя продължи да си говори, като наблюдаваше коня, който вървеше лениво по пътя, и Конника, който падаше ту на едната, ту на другата страна. След четвъртото или петото падане той стигна до завоя.

Алиса му помаха с кърпичка и почака, докато се изгуби.

„Надявам се, че това го ободри — каза тя, като тичаше надолу по хълма. — А сега — напред към последното поточе и после ще стана Царица! Колко величествено звучи това!“

След няколко крачки тя дойде до брега на поточето.

— Най-сетне Осмия Квадрат! — извика тя, като прескочи поточето и се отпусна да си почине на една полянка с малки цветни лехички тук и там, и трева, мека като мъх. — О, колко се радвам, че най-после съм тука! Но какво е това на главата ми? — извика тя смаяна, като вдигна ръце към нещо много тежко, което усети на главата си. — Как е дошло то на главата ми, без да разбера? — си каза тя, като го вдигна и го сложи на скута си, за да види какво е то.

Беше златна корона.