Серия
Алиса (2)
Оригинално заглавие
Through the Looking Glass, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ТУИДЪЛДУМ И ТУИДЪЛДИ

Те стояха под едно дърво, прегърнати през рамо, и Алиса веднага разбра кой кой е, защото на края на яката на единия беше избродирана думата „дум“, а на яката на другия — думата „ди“.

"Предполагам, че на всекиго на яката отзад е избродирано по едно „туидъл“ — си каза тя.

Те стояха така неподвижни, че Алиса почти забрави, че са живи, и тъкмо се канеше да ги избиколи, за да види дали наистина думата „туидъл“ е извезана на яките им, когато я спря глас, излязъл от човечето с думата „дум“ на яката:

— Ако мислиш, че сме восъчни кукли — каза то, — трябваше да платиш за вход, знаеш. Восъчните кукли не се гледат без пари, не!

— Напротив — добави другото човече, отбелязано с думата „ди“. — Ако мислиш, че сме живи, трябва да ни заговориш.

— Много се извинявам, наистина — можа само да отговори Алиса, защото думите на старата песен зазвучаха в ума й и тя едва се сдържа да не ги каже на глас:

Наш Туидълди със Туидълдум

се съгласиха да се бият,

защото тъй било станало,

че Туидълди решил на ум

и развалил на Туидълдум

най-новото му кречетало.

 

Ала тогаз от висините

се спусна едра, черна врана,

тя тъй изплаши храбреците,

че препирнята си голяма

зарязаха те без покана

и в миг си плюха на петите.

— Знам за какво мислиш — каза Туидълдум. — Но не е така. Не е!

— Напротив — продължи Туидълди. — Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.

— Тъкмо се питах — каза учтиво Алиса — кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора: става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?

Но малките дебели човечета само се спогледаха и се засмяха.

Те толкова приличаха на стари ученици, че без да ще, Алиса посочи с пръст Туидълдум и каза:

— Номер първи!

— Не! — кресна внезапно Туидълдум, но веднага затвори уста, като млясна.

— Номер втори! — каза Алиса и премина към Туидълди, макар че беше сигурна, че той ще отговори с „Напротив!“, което и направи.

— Ти започна грешно — извика Туидълдум, — Първото нещо, когато отидеш на гости, е да кажеш „добър ден“ и да се ръкуваш.

При тези думи двамата братя се прегърнаха и подадоха двете си свободни ръце на Алиса.

Алиса не искаше да се ръкува по-напред с някого от двамата, от страх да не обиди другия. И тъй тя реши, че най-добрият начин да излезе от затруднението е да подаде двете си ръце едновременно на двамата. В следния миг те вече танцуваха в кръг. Това й се стори съвсем естествено, както си спомняше по-късно, и дори не се учуди, като чу някаква музика, излизаща сякаш от дървото, под което танцуваха. Свиреха (доколкото можеше да разбере) клоните на дървото, като се триеха едни в други, подобно лъкове върху струни на цигулка.

„Но наистина ми стана смешно (каза Алиса по-късно, като разправяше всичко това на сестра си), когато се чух сама, че пея песента «Ние се въртим около черницата». Не зная кога бях започнала, но ми се струваше, че съм я пяла много, много дълго.“

Другите двама танцьори бяха дебели и скоро се задъхаха.

— Четири обиколки стигат за един танц! — извика Туидълдум и те се спряха така внезапно, както бяха почнали. В същия миг млъкна и музиката.

После братята пуснаха ръцете на Алиса, спряха се и я загледаха. Настана доста неловко мълчание, понеже Алиса не знаеше как да почне разговор с хора, с които току-що е танцувала.

„Никак не върви да им кажа сега «добър ден» — си каза тя. — Някак май е вече късно за това.“

— Надявам се, че не се уморихте много — каза тя.

— Не! И много благодаря за въпроса — каза Туидълдум.

— Много сме ви задължени — добави Туидълди. — Обичате ли стихотворения?

— Да… доста… Някои стихотворения — каза колебливо Алиса. — Бихте ли ми показали кой път извежда от тази гора?

— Какво да й издекламирам? — каза Туидълди, като се обърна към Туидълдум с тържествена физиономия, без да обърне внимание на Алисиния въпрос.

— „Моржа и Зидаря“ е най-дългото — отвърна Туидълдум, като потупа любезно брат си по рамото. Туидълди започна веднага:

Блестеше над морето…

Тука Алиса се опита да го прекъсне.

— Ако стихотворението е много дълго — каза тя колкото можеше по-учтиво, — не бихте ли ми показали по-напред кой път…

Туидълди се усмихна мило и започна отново:

Блестеше над морето ярко слънце,

то светеше със цялата си мощ;

то с всичките си сили се стремеше

да укроти разпенената площ.

И всичко туй май твърде странно беше,

защото беше полунощ.

 

Луната жълта светеше сърдито,

ядосана, че брат й пред светът

в небето се разхожда упорито

след свършека на дневния си път.

— Не е възпитано — тя каза — тъй открито

да свети нощем както през денят.

 

Морето беше твърде, твърде мокро,

а пясъкът бе твърде, твърде сух.

Ни облаче не можеше да видиш,

че облак нямаше на свода кух.

И птици не хвърчаха в висините,

че птичка нямаше в простора глух.

 

А Моржа и Зидаря с бавна стъпка

вървяха уловени под ръка.

Те ронеха сълзи със всичка сила,

че толкоз пясък има по света.

— Да махнат този пясък — те унило

си казваха, — ще бъде красота!

 

— Девойки осем с осем кърпи бели,

да биха мели месеци наред,

не мислиш ли — печално Моржа каза, —

че биха сложили тук малко ред?

— Съмнявам се — Зидаря рече жално

и сълза капна по лика му блед.

 

— О, миди, хайде да се поразходим —

помоли се любезно Моржа благ. —

Разходка мила с весели другари

по морския пустинен, равен бряг.

Побързайте, приятелчета стари,

ръка подайте, тръгвайте във крак.

 

Тук възрастната мида се надигна,

погледна ги, но без любовен плам.

О, възрастната мида понамигна,

поклати умната глава едвам:

загатваше им, че не е наивна:

— Къде ли ще ме водите, аз знам.

 

Но осем малки миди скачат живо.

Любезната покана те приеха,

изчеткаха си дрехите грижливо,

обущата им от боя лъщеха.

И чудна бе таз суета голяма,

че мидите крака изобщо нямат.

 

Последваха ги други осем миди

и после още — множество голямо.

Те идват, скачат, Моржа да ги види,

прииждат все, а краят им го няма.

Подскачат по вълните морски, буйни

и пясъците оживяват шумни.

 

Зидаря, всички миди с Моржа благ

вървяха повече от две-три мили

и уморени те подвиха крак —

приседнаха да съберат пак сили.

А всички малки миди — върволица,

стояха, наредени във редица.

 

Тук Моржа каза бавно: — Време дойде

да поговорим за неща, като:

обуща, червен восък, параходи,

за зеле и царе,

защо морето е горещо-вряло

и имат ли прасетата криле.

 

— Почакай малко — мидите казаха, —

преди да почнем дружен разговор.

Защото някои от нас без дъх са

и пияни сме от морския простор.

— Без бързане — Зидаря се намеси

и те му поблагодариха в хор.

 

— Един хляб топъл — Моржа тихо рече —

добре ще е да беше подръка.

Пипери вино и глава лук печен

да можеше да имаме сега.

И тъй, готови ли сте, миди, вече?

Е, хайде да започваме пира.

 

— Но не със нас! — извикаха тревожно

и леко посиняха те от страх. —

След милите слова това ще бъде

най-страшно неприличие и грях!

— Нощта е чудна! — каза Моржа тихо. —

Погледайте на дивни божи свят.

 

Бе толкова любезно, че дойдохте

не, вий сте много мили и добри! —

А пък Зидаря само каза сухо:

— Я давайте филии без кори!

Не се правете всичките на глухи,

че да повтарям ще се уморя:

 

— Изглежда срамно — каза Моржа тихо, —

че им играеме такваз игра.

Доведохме ги ние тъй далече

и тичаха те с нас не на шега. —

Зидаря само тихичко изрече:

— Ти мажеш маслото като с тесла!

 

— Скърбя за вас — подхвана тъжно Моржа,

съчувствам ви от все сърце.

Със хълцане и плач той взе в ръце

най-едрите от мидите тогаз,

закри със кърпа своето лице,

и своите разплакани очи.

 

— О, мили миди — каза пък Зидаря, —

направихте добра разходка с нас.

Не ще ли се завърнете обратно?

Но никакъв ответ! Не дойде глас.

И туй едва ли чудно бе, защото

изядоха ги всичките завчас.

— Повече ми харесва Моржа — каза Алиса, — защото поне малко му е било мъчно за горките миди.

— Но той е изял повече от Зидаря — каза Туидълди. — Виждаш ли, той си държал кърпичката пред лицето, за да не може Зидаря да брои колко миди изяжда, напротив!

— Това е подло! — възмути се Алиса. — Тогава предпочитам Зидаря, щом е изял по-малко миди от Моржа.

— Но той е ял, колкото е могъл! — отвърна Туидълдум.

Въпросът беше труден. След малко мълчание Алиса започна:

— Е, добре, тогава и двамата са отвратителни…

Тук тя спря разтревожена, понеже чу наблизо в гората шум, който й се стори като пухтене на голям локомотив. Но тя се уплаши не на шега, когато шумът започна да прилича повече на рева на див звяр.

— Има ли по тия места лъвове и тигри? — запита тя смутено.

— Това ли? Няма нищо. Черният Цар хърка — каза Туидълди.

— Ела да го видиш! — извикаха братята, всеки хвана Алиса за едната ръка и я доведоха до мястото, където спеше Царя.

— Нали е много приятен за гледане? — запита Туидълдум.

Алиса не можеше да твърди сериозно това. Царя беше с островърха нощна шапка с пискюл на края, лежеше свит като мръсна купчинка и хъркаше силно.

— Нагласил се е нарочно, за да хърка колкото може по-силно — забеляза Туидълдум.

— Само да не се простуди, както е легнал на влажната трева — каза Алиса, която беше разумно момиченце.

— Сега той сънува — каза Туидълди. — И какво мислиш, че сънува?

— Никой не може да отгатне това? — заяви Алиса.

— Как! Ами че тебе сънува! — се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. — И ако престане да те сънува, къде мислиш, че ще отидеш?

— Където съм си и сега! — отвърна Алиса.

— Не, не! — каза презрително Туидълди. — Ти няма да си никъде! Какво! Ти си само един предмет в съня му.

— И ако Царя се събуди — прибави Туидълдум, — ти ще изчезнеш с пуф като пламък на свещ.

— Няма! — извика възмутено Алиса. — Освен това, ако аз съм само един предмет в съня му, я кажете пък вие какво сте тогава?

— Същото — каза Туидълдум.

— Същото, същото! — извика Туидълди.

Той изкряска толкова силно, че Алиса каза:

— Шшт! По-тихо, че ще го събудите!

— Какъв смисъл има да говориш ти за неговото събуждане? — отвърна Туидълдум, — щом като си само предмет в неговия сън. Ти много добре знаеш, че не си истинска.

— Истинска съм! — каза Алиса и започна да плаче.

— Няма да станеш нито капка по-истинска, като плачеш — забеляза Туидълди. — Пък изобщо няма за какво да се плаче.

— Ако не бях истинска — каза Алиса, като се усмихна през сълзи, тъй като всичко това й се стори много смешно, — нямаше да мога да плача.

— Ти пък да не мислиш, че това са истински сълзи? — прекъсна я презрително Туидълдум.

„Знам, те приказват глупости — помисли Алиса — и безсмислено е да плача за това“.

И така, тя избърса сълзите си и продължи, като се мъчеше да бъде весела:

— Във всеки случай най-добре ще бъде да изляза от гората, защото става наистина много тъмно. Мислите ли, че ще вали?

Туидълдум разтвори един голям чадър над себе си и над брат си и погледна нагоре в него.

— Не вярвам да вали — каза той. — Поне тука, отдолу — не!

— Но може да завали отвън! — каза Алиса.

— Може, ако му се иска — отвърна Туидълди. — Ние не възразяваме. Напротив!

„Егоисти такива!“ — помисли Алиса и тъкмо щеше да каже „лека нощ“ и да ги остави, когато Туидълдум изскочи изпод чадъра и я грабна за ръката.

— Виждаш ли това? — каза той, задъхан от гняв. Очите му изпъкнаха и пожълтяха. Той сочеше с разтреперан пръст някакъв малък бял предмет под дървото.

— Това е просто едно кречетало — каза Алиса, след като разгледа внимателно малкия предмет. — Едно старо, развалено кречетало.

— Знаех си, че е то! — изкрещя Туидълдум, като започна лудо да блъска с крака и да си скубе косите. — Развалено е, разбира се!

В този момент той погледна Туидълди, който веднага седна на земята и се опита да се скрие под чадъра.

Алиса сложи ръка на рамото на Туидълдум и каза кротко:

— Не бива да се ядосваш чак толкова за едно старо кречетало.

— Но то не е старо! — изкрещя Туидълдум още по-яростно. — То е ново, ти казвам аз! Купих го вчера! Хубавото ми ново кречетало! — Тъкмо тогава гласът му се издигна до най-пронизителен писък.

През това време Туидълди се мъчеше с всички сили да затвори чадъра, в който сам се беше намъкнал, и това представляваше такава необикновена гледка, че отвлече вниманието на Алиса от разгневения му брат. Но Туидълди не успя и накрая се търкулна, увит в чадъра, от който се подаваше само главата му. Той лежеше на земята, като отваряше и затваряше устата и големите си очи.

„Прилича на същинска риба“ — помисли Алиса.

— Разбира се, ти си съгласен да се бием? — запита Туидълдум с по-спокоен глас.

— Какво ще правя — отговори намръщено другият и се измъкна от чадъра. — Само че, знаеш, тя трябва да ни помогне да се облечем.

И двамата братя изтичаха в гората, уловени за ръка. След малко те се върнаха, натоварени с разни неща, като: възглавници, одеяла, железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища.

— Надявам се, че умееш да забождаш карфици и безопасни игли и да връзваш канапи — забеляза Туидълдум. — Всички тия неща трябва да влязат по някакъв начин в работа.

Алиса разправяше по-късно, че никога не била виждала да се вдига толкова шум за нищо: как двамата се въртяха насам-натам, накачиха по себе си какви ли не неща и й отваряха голяма работа да връзва канапи и да закопчава копчета и игли.

„Наистина те ще заприличат повече на вързопи стари дрехи, отколкото на каквото и да е друго, когато се нагласят“ — си казваше тя, като завързваше една възглавница около врата на Туидълди, за да го пазела да не му отрежат главата, както обясняваше сам той.

— Знаеш ли — прибави той сериозно, — това е едно от най-опасните неща, които могат да се случат на човека през време на сражение — да му отрежат главата.

Алиса се разсмя високо, но успя да прикрие смеха си с кашлица, за да не го обиди.

— Много ли съм бледен? — запита Туидълдум, като се изправи, за да му сложат шлема на главата.

(Той нарече това нещо шлем, но то приличаше много повече на тенджера.)

— Да… малко сте бледен — отвърна любезно Алиса.

— Обикновено съм смел — продължи той тихо, — само че днес случайно имам силно главоболие.

— Аз пък имам зъбобол — каза Туидълди, който беше чул думите на брат си. — Аз съм много по-зле от тебе.

— Тогава по-добре е да не се биете днес — каза Алиса, която сметна, че тъкмо сега се удава случай да ги помири.

— Ние трябва да се бием малко, но не ми се ще да продължаваме дълго — каза Туидълдум. — Сега колко е часът?

Туидълди погледна часовника си:

— Четири и половина — каза той.

— Да се бием до шест — каза Туидълдум, — а после ще вечеряме.

— Много добре — отвърна тъжно другият. — А тя може да ни гледа. Само че по-добре да не стои много близо — прибави той. — Обикновено аз удрям всичко, каквото видя, когато наистина се разгорещя.

— Аз пък удрям всичко, което мога да стигна — извика Туидълдум, — все едно дали го виждам или не.

Алиса се усмихна:

— Навярно в такъв случай много често удряте дърветата — каза тя.

Туидълдум се огледа, самодоволно усмихнат.

— Не вярвам до края на битката да остане дърво наоколо! — каза той.

— И всичко това за едно кречетало! — каза Алиса

с надеждата, че ще ги засрами поне малко, задето се бият за такава глупост.

— Нямаше да се разсърдя толкова — отвърна Туидълдум, — ако кречеталото не беше съвсем ново.

„Дано дойде по-скоро голямата врана!“ — помисли Алиса.

— Имаме само един меч — каза Туидълдум на брат си, — но ти можеш да вземеш чадъра, и той е остър. Само че да побързаме. Става до немай-къде тъмно.

— И дори още по-тъмно — каза Туидълди. И наистина, изведнъж стана необикновено тъмно. Алиса помисли, че иде буря.

— Какъв черен облак! — каза тя. — И колко бързо се приближава. Също като че ли има крила!

— Това е Враната! — извика Туидълдум с остър, тревожен глас и двамата братя си плюха на петите и изчезнаха в миг.

Алиса потича из гората и спря под едно голямо дърво.

— Никога не може да ме стигне тука, прекалено голяма е, за да се промъкне през дърветата — каза си тя. — Но не ми се ще да пляска така с криле. Също като че ли из гората бушува ураган. — Я, ето един шал, отвян от вятъра!