Серия
Алиса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Through the Looking Glass, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

ВТОРА ГЛАВА
ГРАДИНАТА НА ЖИВИТЕ ЦВЕТЯ

„Много по-добре ще мога да разгледам градината — си каза Алиса, — ако се кача на върха на оня хълм. Ето, тази пътека води право там… Всъщност не, не води — рече тя, след като повървя няколко метра по пътеката и отмина два-три остри завоя. — Но предполагам, че в края на краищата ще стигна догоре. Колко интересно криволичи тая пътека! Тя прилича повече на тирбушон, отколкото на пътека! Да… този завой води на върха, мисля… Не, не води! Отива обратно към къщата… Добре, тогава ще опитам по друг начин.“

Така и направи: тя вървеше нагоре, надолу, преминаваше завой след завой, но каквото и да правеше, винаги се връщаше към къщата. А веднъж, като взе завоя много по-бързо от обикновено, тя се хлъзна назад по него, преди да може да се задържи.

— Дума да не става — каза Алиса, като погледна къщата, предполагайки, че тя й противоречи. — Още не искам да се връщам. Знам, ще трябва да мина през огледалото обратно в старата стая… и тогава край на всичките ми приключения.

И така Алиса обърна гръб на къщата и тръгна още веднъж по пътеката, решена да върви направо, докато се изкачи на хълма. Няколко минути всичко се развиваше добре и тъкмо когато си казваше: „Наистина този път ще стигна…“, пътеката се изви внезапно, разтърси се (така описваше тя по-късно) и в следния миг Алиса видя, че крачи към вратата на къщата.

— Ох! Това е отвратително! — извика тя. — Никога не съм виждала такава нахална къща, да ти се изпречва постоянно на пътя. Никога!

А там, насреща, хълмът се виждаше ясно и на Алиса не й оставаше нищо друго, освен да тръгне отново. Този път тя стигна до широка леха, оградена с парички, с една върба по средата.

— О, мила Лилио — каза Алиса, като се обърна към една лилия, която се люлееше леко от подухването на вятъра. — Как бих искала да можехте да говорите!

— Ние можем да говорим — каза Лилията, — когато има някой, на когото заслужава да се говори.

Алиса беше толкова смаяна, че в първия миг не можа да каже нищо: просто дъхът й спря. Най-сетне, тъй като Лилията продължаваше спокойно да се люлее, тя проговори срамежливо, почти шепнешком:

— А могат ли всички цветя да говорят?

— Така добре, както и ти — отвърна Лилията. — Само че много по-високо.

— Ние не почваме така разговор, знаеш — каза Розата. — И аз наистина се учудих, когато ти заговори. Казах си: лицето й не е лишено от изразителност, но пък не е и от най-умните. Все пак ти имаш правилен цвят, а това не е малко.

— Цветът няма значение — забеляза Лилията. — Ако само листицата й бяха извити малко по-нагоре, щеше да изглежда съвсем както трябва.

Алиса никак не обичаше да я критикуват и затова почна да задава въпроси:

— Не ви ли е страх понякога, като сте посадени тук самички, без някой да ви пази?

— Ами дървото в средата? — каза Розата. — Каква му е работата?

— Какво може да направи то, ако се яви някаква опасност? — запита Алиса.

— То може да ръмжи — отвърна Розата.

— То казва: „Въррр-бъррр“! — извика една Паричка. — Затова се нарича Върба.

— И това ли не знаеш? — извика друга Паричка. Сега всичките парички започнаха да викат в хор и въздухът се изпълни с малки пискливи гласчета.

— Млъкнете! — извика Лилията, като се люлееше силно, цяла разтреперана от яд. — Те знаят, че не мога да ги достигна! — изпъшка тя и обърна треперещата си глава към Алиса. — Иначе нямаше да смеят да пищят така!

— Не се ядосвай — каза Алиса с помирителен глас и като се наведе към паричките, които пак бяха почнали да пискат, им прошепна: — Ако не млъкнете, да знаете, че ще ви откъсна.

Веднага настъпи мълчание и някои червени парички пребледняха от страх.

— Много добре! — извика Лилията. — Паричките са най-лоши. Заговориш ли, те почват да крещят в хор и това е достатъчно да те накара да увехнеш, като ги слушаш как пискат.

— Как умеете всички да говорите толкова хубаво! — каза Алиса, като се надяваше с тази похвала да поправи настроението на Лилията. — Аз съм ходила в много градини, но никъде не съм срещала цветя да говорят.

— Наведи се и пипни земята — каза Лилията. — Тогава ще разбереш.

Алиса докосна земята с пръсти.

— Много е твърда — каза тя. — Но какво значение има това?

— В повечето градини — отвърна Лилията, — правят лехите много меки, така че цветята непрестанно спят.

Това обяснение изглеждаше доста правдоподобно и Алиса беше доволна, че го научи.

— Никога досега не съм помисляла за това — каза тя.

— Според мене, ти изобщо никога за нищо не мислиш — забеляза строго Розата.

— Никога не съм виждала някой да изглежда толкова глупав — каза една Теменужка така внезапно, че Алиса подскочи, защото Теменужката не се беше обаждала досега.

— Мълчи! — викна Лилията. — Като че ли изобщо си виждала някого! Криеш си главата под листите и знаеш какво става по света толкова, колкото знае една пъпка!

— Има ли в градината други хора освен мене? — попита Алиса, която реши да не обръща внимание на неприятната забележка на Розата.

— Има едно друго цвете, което може да ходи като тебе — отговори Розата. — Чудно ми е как правите това! („Тебе пък всичко ти е чудно!“ — забеляза Лилията.) Но то е много по-разцъфнало от тебе.

— На мене ли прилича? — попита нетърпеливо Алиса, защото и мина през ума: „Някъде в градината живее друго момиченце!“

— Да, тя има същия груб израз като тебе, но е по-тъмна и листицата й са по-къси, мисля.

— Те са по-извити нагоре, като на далия — каза Лилията, — не са наведени надолу като твоите.

— Но ти не си виновна за това — добави любезно Розата. — Ти си започнала да вехнеш, знаеш, а в такъв случай листицата винаги увисват.

Това никак не се хареса на Алиса и за да промени разговора, тя запита:

— Идва ли другата понякога насам?

— Мога да ти кажа, че скоро ще я видиш — отвърна Розата. — Тя е от оня вид, който има девет шипа, знаеш.

— Къде се намират те? — попита любопитно Алиса.

— Около главата й, разбира се! — отвърна Розата. — Аз бях учудена, че ти нямаш. Мислех си, че всички вие непременно трябва да имате.

— Иде! — извика Шибоя. — Чувам стъпките й — туп-туп! — по пясъчната алея.

Алиса се огледа нетърпеливо и видя, че това беше Черната Царица.

„Колко е пораснала!“ — помисли тя. Наистина Царицата беше пораснала. Когато Алиса я видя за пръв път в пепелта, тя нямаше и три сантиметра, а сега беше с глава и половина по-висока от самата Алиса!

— Това е от чистия въздух — каза Розата. — Прекрасен въздух имаме тука!

— Ще отида да я пресрещна — каза Алиса, защото, макар че цветята бяха доста интересни, тя помисли, че ще е много по-забавно да поприказва с една истинска царица.

— Няма да успееш — забеляза Розата. — Аз бих те посъветвала да тръгнеш по обратния път.

Съветът се стори безсмислен на Алиса. Тя не каза нищо и изведнъж се запъти към Черната Царица. За нейно учудване Царицата изчезна от погледа й, а самата тя видя, че крачи пак към вратата на къщата. Малко ядосана, Алиса се обърна и погледна да види къде е Царицата. Най-после я забеляза доста надалеч. Тогава Алиса помисли, че този път наистина ще трябва да се опита да върви в обратната посока.

И сега тя сполучи напълно. Не беше вървяла и минута, когато се намери лице срещу лице с Черната Царица, и то точно пред хълма, на който се беше опитвала да се качи толкова време.

— Откъде идеш? — каза Черната Царица. — И къде отиваш? Гледай нагоре, говори ясно и не си играй непрестанно с пръстите.

Алиса изслуша тези напътствия и обясни с известно смущение, че е загубила пътя си.

— Не зная какво разбираш, като казваш „пътя си“ — каза Царицата. — Всички пътища тука са мои. Но как си попаднала изобщо тука? — прибави тя по-любезно. — Покланяй се, когато мислиш какво да отговориш, това спестява време.

Алиса се позачуди на тези думи, но усещаше твърде голямо страхопочитание към Царицата, за да не й повярва.

„Ще проверя дали това, което казва, е наистина така — си помисли тя, — когато се върна в къщи някой път по-късно за вечеря.“

— Време ти е вече да отговаряш — каза Царицата, като погледна часовника си. — Отваряй си устата малко повече, когато говориш, и винаги казвай „ваше величество“.

— Исках само да разгледам градината, ваше величество…

— Правилно — каза Царицата и я потупа по главата, нещо, което никак не се хареса на Алиса. — Като каза „градина“, та се сетих: аз съм виждала такива градини, в сравнение с които тази прилича на пущинак.

Алиса не се осмели да се препира по този въпрос и продължи:

— …и реших да се изкача на върха на този хълм…

— Като каза „хълм“, та се сетих — прекъсна я Царицата. — Аз мога да ти покажа хълмове, в сравнение с които този изглежда като долина.

— Не, не е възможно! — рече Алиса, учудена, че най-после се осмели да й противоречи. — Хълм не може да бъде долина, знаете, това би било безсмислица.

Черната Царица поклати глава.

— Можеш да го наречеш „безсмислица“, ако искаш — каза тя. — Но аз съм чувала такива безсмислици, в сравнение с които моите думи изглеждат пълни със смисъл като цял речник.

Алиса се поклони пак, понеже се уплаши от тона на Царицата, по който личеше, че е малко обидена.

Те вървяха, без да говорят, докато стигнаха до върха на хълмчето.

Няколко минути Алиса оглеждаше мълчаливо местността. Беше наистина много интересна местност. Имаше множество малки, тесни поточета, които я пресичаха от край до край, а ивиците земя помежду им бяха разделени на квадрати с малки зелени плетове, които стигаха от поточе до поточе.

— Наистина земята прилича на голяма шахматна дъска! — каза най-сетне Алиса. — Тука навярно има фигури, които се движат… така си е, има! — прибави тя радостно и сърцето й започна да бие бързо и възбудено. Тя продължи: — Една голяма шахматна игра се играе върху целия свят… ако това изобщо е целия свят, знаеш. О, колко радостно е това! Как бих желала и аз да участвувам в нея! Нищо, че ще бъда Пионка, само да мога и аз да играя. Но, разбира се, най-добре би било да съм Царица.

Като каза това, тя хвърли срамежлив поглед към истинската Царица. Но нейната събеседничка само се усмихна весело и каза:

— Това може лесно да се нареди. Ако искаш, ще станеш Пионка на Бялата Царица, понеже Лили е още много малка, за да участва в играта. И сега ти си в началото, във Втория квадрат. Като стигнеш до Осмия квадрат, ще станеш Царица.

Точно в този миг, неизвестно по каква причина, те започнаха да тичат.

Като размисляше по-късно, Алиса все не можеше да разбере как се случи така, че започнаха да тичат. Всичко, което си спомняше, беше, че тичаха уловени за ръце, а Царицата тичаше толкова бързо, че Алиса само се стремеше да не изостава. Въпреки това Царицата все викаше:

— По-бързо! По-бързо!

Но Алиса усещаше, че не може да тича по-бързо, макар че не й достигаше дъх да го каже.

Най-любопитното от всичко беше, че дърветата и другите неща около тях изобщо не променяха местата си — колкото и бързо да се движеха Алиса и Царицата, те сякаш не отминаваха нищо.

„Дали пък всички неща тичат заедно с нас?“ — помисли бедната, озадачена Алиса.

Но Царицата сякаш отгатна мислите й, защото извика:

— По-бързо! Не се опитвай да говориш.

На Алиса и през ум не й беше минало такова нещо. Напротив, струваше й се, че никога вече няма да проговори отново — така се беше запъхтяла. А Царицата пак извика:

— По-бързо! По-бързо! — и я повлече напред.

— Близо ли сме вече до там? — успя да изпъшка най-после Алиса.

— Близо до там! — повтори Царицата. — Ами че ние го отминахме преди десет минути! По-бързо!

Те продължиха да тичат известно време мълчаливо.

Вятърът свиреше в ушите на Алиса и почти изтръгваше косите от главата й, както тя си въобразяваше.

— Сега! Сега! — извика Царицата. — По-бързо! По-бързо! — И те затичаха толкова бързо, че полетяха във въздуха, като едва докосваха земята с краката си, докато изведнъж спряха, тъкмо когато Алиса остана съвсем без сили. Тя се намери седнала на земята, задъхана и замаяна.

Царицата я подпря на едно дърво и каза любезно:

— Сега можеш да си починеш малко.

Алиса се огледа крайно учудена.

— Какво! Възможно ли е да сме стояли под това дърво през цялото време? Всичко е така, както беше.

— Разбира се, така е — каза Царицата. — Как искаш да бъде иначе?

— В нашата страна — каза Алиса все още запъхтяна — обикновено ще стигнете някъде другаде, ако тичате много бързо, дълго време, както тичахме ние.

— Много е бавна вашата страна! — отвърна Царицата. — У нас, виждаш ли, тичаш, колкото можеш, за да останеш на същото място. Ако пък искаш да идеш другаде, трябва да тичаш два пъти по-бързо.

— Моля ви се, нека по-добре да не опитваме! — каза Алиса. — Аз съм много доволна, че седя тука, само че ми е много горещо и съм жадна.

— Знам какво ще ти хареса! — каза добродушно Царицата и извади една кутийка от джоба си. — Вземи си една бисквита.

Алиса помисли, че няма да е възпитано да откаже, макар че съвсем не й се искаше бисквита. Затова тя взе една и я изяде насила Тя беше много суха и като я дъвчеше, й пресядаше както никога в живота й.

— Докато се разхлаждаш — каза Царицата, — ще започна измерването. — Тя извади от джоба си един сантиметър и се залови да измерва земята, като забиваше тук-таме колчета.

— На края на двата метра — каза тя, като заби едно колче, за да означи разстоянието — ще ти дам необходимите указания… Искаш ли още една бисквита?

— Не, благодаря — каза Алиса. — Една ми е напълно достатъчна.

— Надявам се, че жаждата ти е утолена — каза Царицата.

Алиса не знаеше какво да отговори, но за щастие Царицата не очакваше отговор, защото продължи:

— На края на трите метра ще ти ги повторя, тъй като ме е страх да не ги забравиш. На края на четирите метра ще ти кажа сбогом. А на петте метра ще си отида.

През това време тя заби всички колчета и Алиса я гледаше с голям интерес, докато тя се върна при дървото, а после започна да крачи бавно по начертаната линия. При колчето на двата метра тя се обърна рязко и каза:

— Една Пионка, знаеш, преминава два квадрата наведнъж при първия си ход. Затова ти трябва да минеш много бързо през Третия квадрат… с железница, мисля, и ще се намериш веднага в Четвъртия квадрат. Така. Този квадрат принадлежи на Туидълдум и Туидълди. Петият е повечето вода. Шестият принадлежи на Хъмпти-Дъмпти… Но ти не си вземаш бележки…

— Аз… аз не знаех че трябва да си вземам бележки… — смути се Алиса.

— Трябваше да кажеш — продължи Царицата с укор: — „Извънредно любезно е от ваша страна, че ми казвате веднага това…“ Както и да е, ще предположим, че си го казала… Седмият квадрат целият е горист, но един от конниците ще ти покаже пътя. А в осмия квадрат ще бъдем заедно царици и всичко ще е празник и веселба.

Алиса стана, поклони се и пак седна.

При следващото колче Царицата се обърна и каза:

— Когато не се сещаш за някоя дума, казвай я на чужд език, стъпвай с пръстите навън и помни коя си!

Този път не дочака Алиса да й се поклони, а продължи бързо до следващото колче, където се обърна за миг, каза „сбогом“ и се затича към последното колче.

Как се случи, Алиса не можа да разбере, но щом стигна до следното колче, Царицата изчезна. Дали се изгуби във въздуха или изтича бързо в гората („А тя може да тича бързо!“ — помисли Алиса), не можа да се разбере. Но така или иначе, тя изчезна и Алиса си спомни, че е Пионка, и че скоро ще й дойде времето да тръгне.