Серия
Алиса (2)
Оригинално заглавие
Through the Looking Glass, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

ТРЕТА ГЛАВА
ОГЛЕДАЛНИ НАСЕКОМИ

Безспорно първата й работа беше да огледа местността, през която щеше да върви. „Също като че ли съм на урок по география — си помисли Алиса, като се вдигаше на пръсти, за да може да види малко по-далеч. — Главни реки няма никакви. Главни планини — аз стоя на единствената, но не ми се вярва тя да има име. Главни градове… Я, какви са тези същества, които събират мед там долу? Не може да са пчели — никой не може да види пчели от един километър, знаеш…“ Известно време тя наблюдаваше мълчаливо една пчела, която се въртеше между цветята и пъхаше хобота си в тях. „Също като обикновена пчела“ — помисли Алиса.

Но това беше всичко друго само не и обикновена пчела. Всъщност, както Алиса скоро откри, то беше слон и тази мисъл я порази…

"И какви големи трябва да са тия цветя! — беше следващата й мисъл. — Нещо като къщи без покрив, сложени на стебла!… И колко много мед трябва да има в тях! Май ще ида аз да ги… Не, няма още да ида! — продължи тя, като се спря тъкмо когато се беше затичала надолу и се опита да намери извинение, задето се върна така внезапно… — В никакъв случай няма да отида при тях без един голям клон, за да ги разпъдя… И колко смешно ще бъде, като ме попитат в къщи как съм прекарала разходката си. Ще кажа: „О, доста добре (тук Алиса отхвърли по обичая си коси назад), само че беше много прашно и горещо и слоновете много ме безпокояха…“

„Ще сляза по другия път — каза тя след малко. — Може би ще ида при слоновете по-късно. Освен това толкова искам да стигна в Третия квадрат!“

С това извинение тя се спусна по склона на хълма и прескочи първото от шестте поточета.

* * *

— Билети, моля — каза кондукторът, като пъхна глава през прозореца. Веднага всеки извади по един билет. Билетите бяха почти толкова големи, колкото и хората, и като че ли напълниха цялото купе.

— Хайде, покажи си и ти билета, дете! — продължи кондукторът и погледна сърдито Алиса. И голямо множество гласове казаха заедно („Също като хорова песен“ — помисли Алиса): „Не го карай да чака, дете! Неговото време струва хиляда монети една минута“.

— Страхувам се, че нямам билет — каза смутено Алиса. — Там, откъдето ида, нямаше гише за купуване на билети.

И пак хорът гласове продължи: „Нямаше място за никого там, откъдето тя иде. Земята там струва хиляда монети един сантиметър.“

— Не се извинявай! — каза кондукторът. — Трябваше да си купиш билет от машиниста.

И отново хорът гласове продължи: „Човекът, който кара машината. Само пушекът й струва хиляда монети едно пуф-паф.“

„Тогава няма смисъл да се говори!“ — помисли Алиса.

Този път гласовете не се присъединиха към нейния, защото тя не каза нищо гласно. Но за нейно голямо учудване те всички помислиха в хор (Надявам се, че разбирате какво значи да се мисли в хор, защото, да ви призная, аз не разбирам): „По-добре не казвай нищо. Езикът струва хиляда монети една дума!“

„Тази нощ ще сънувам хиляда монети, положително ще ги сънувам!“ — помисли Алиса.

Докато траеше всичко това, кондукторът я наблюдаваше отначало с телескоп, после — с микроскоп и най-после с бинокъл. Накрая той каза:

— Пътуваш по погрешна линия!

След това затвори прозореца и отмина по коридора.

— Такова малко момиче — каза господинът, който седеше срещу Алиса (той беше облечен в дрехи, направени от бяла хартия) — трябва да знае кой път да вземе, даже ако не знае собственото си име.

Един Козел, който седеше до господина в бяло, затвори очи и каза със силен глас:

— Тя трябва да знае пътя към гишето за билети, даже ако не знае азбуката.

До Козела седеше един Бръмбар. (Това купе беше много чудно, цялото претъпкано с разни пътници.) И понеже правилото изглежда беше всички да говорят един след друг, той продължи:

— Тя трябва да бъде върната оттук като багаж.

Алиса не можа да види кой седи до Бръмбара, но след това заговори един дрезгав глас.

— Смени машините!… — каза той, но се задави и бе принуден да млъкне.

„Гласът му беше като че ли трепти треска от дъска“ — помисли Алиса. И един извънредно мъничък глас каза на ухото й:

— Можеш да си направиш от това игрословица… нещо с „дъска“ и „треска“, знаеш.

После един много нежен глас каза отдалеч:

— Трябва да й сложим етикет: „Внимание, чупливо!“…

След това продължиха други гласове („Колко хора има в този вагон“ — помисли Алиса): „Трябва да я пратим по пощата, тъй като има глава на своите“… „Трябва да я изпратим като телеграма по жицата“… „Трябва сама да кара локомотива останалата част от пътя“ и други подобни.

Но господинът с дрехи от бяла хартия се наведе към Алиса и й пошепна на ухото:

— Не обръщай внимание на приказките им, мило, само си вземай билет за връщане всеки път, когато влакът спира.

— Дума да не става! — каза доста раздразнено Алиса. — Изобщо не мога да се возя дълго на тази железница. Аз пътувам за една гора и горя от желание да стигна по-скоро там.

— Можеш да си направиш една игрословица от това — каза гласчето на ухото й. — Нещо с „гора“ и „горя“, знаеш.

— Стига си ме ядосвал — каза Алиса, като се огледа напразно, за да види откъде идва гласът. — Ако толкова ти се иска да чуеш някаква игрословица, защо не си измислиш сам?

Гласчето въздъхна дълбоко. Явно, то беше много нещастно и на Алиса се поиска да му каже нещо топло, за да го утеши. „Ако само то бе въздъхнало като другите хора“ — помисли тя. Но това беше такава чудна, малка въздишка, че Алиса изобщо нямаше да я чуе, ако съществото не се беше приближило съвсем до ухото й. При това обаче то я гъделична и веднага изгони от ума й мисълта за своето нещастие.

— Знам, ти си приятел — продължи гласчето. — Мил приятел и стар приятел. И ти няма да ме обидиш, макар че съм насекомо.

— Какъв вид насекомо? — запита Алиса малко разтревожена. Всъщност тя искаше да разбере дали то хапе или не, но си помисли, че няма да е възпитано да попита направо.

— Как, значи ти не… — започна гласчето, но беше заглушено от острия писък на локомотива. Разтревожени, всички наскачаха и Алиса с тях.

Един кон, който си беше подал главата през прозореца, се обърна спокойно и каза:

— Няма нищо. Трябва да прескочим едно поточе.

Очевидно всички се задоволиха с това обяснение, макар че Алиса се почувствува малко неспокойна при мисълта, че влакът ще скача.

„Във всеки случай ще ни закара до Четвъртия квадрат, а това е все пак много добре“ — си каза тя. В следния миг усети, че вагонът се изправя във въздуха и уплашена, тя се вкопчи в най-близкото нещо до нея. Това беше брадата на Козела.

Но брадата сякаш започна да се топи в ръката й и тя се намери седнала спокойно под едно дърво, а Комара (защото той беше насекомото, с което разговаряха досега) се люлееше на едно клонче точно над главата й, като й вееше с крилца.

Без съмнение той беше много голям комар. „На ръст колкото пиле“ — помисли Алиса, но това вече не я безпокоеше много, след като беше разговаряла толкова време с него.

— …Значи ти не обичаш всички насекоми? — продължи Комара така спокойно, сякаш нищо не беше се случвало.

— Обичам ги, когато могат да говорят — отвърна Алиса. — Но там, откъдето ида аз, никое насекомо не знае да говори.

— Кои насекоми обичаш най-много в страната, от която идеш? — запита Комара.

— Изобщо аз не обичам много насекоми — поясни Алиса, — защото много ме е страх от тях, поне от по-големите. Но мога да ти кажа имената на някои от нашите насекоми.

— Без съмнение те знаят имената си, нали? — забеляза небрежно Комара.

— Никога не съм чувала, че ги знаят.

— Тогава каква полза да имат имена — каза Комара, — щом не ги знаят?

— Няма полза за тях — каза Алиса. — Но е полезно за хората, за да могат да ги именуват. Иначе защо изобщо нещата щяха да имат имена?

— Това не мога да кажа — отговори Комара. — Хей там, в онази гора, нещата нямат имена… Но както и да е. Започвай със списъка на вашите насекоми. Да не губим време.

— Най-напред имаме… Водно конче — започна Алиса, като броеше имената на пръстите си.

— Добре — каза Комара. — На половината път до оня храст можеш да видиш една Люлка конче. То е направено цялото от дърво и се движи, като се люлее от клонче на клонче.

— С какво се храни? — запита любопитно Алиса.

— Със сок и трици — отвърна Комара. — Карай по-нататък.

Алиса погледна с интерес Люлката конче и реши, че то е било много наскоро пребоядисано — толкова лъскаво и мокро изглеждаше. После продължи:

— Сетне… Калинка-малинка…

— Погледни на клона над главата си — каза Комара. — Там ще видиш една Сладинка-малинка. Тялото й е направено от пита, крилата й са от чимширени листа, а главата й е една малина, натопена в сироп.

— А тя с какво се храни? — запита Алиса, както преди малко.

— С кашица от мляко и кълцан щрудел — отговори Комара. — Тя си прави гнездото в кутии за подаръци.

— После идва Хлебарката — продължи Алиса, след като разгледа внимателно насекомото със сиропената глава и си помисли, че ще е доста опасно за него, ако децата получат на Коледа някоя кутия, в която се е скрило.

— Погледни до крака си — каза Комара (Алиса си дръпна крака малко уплашена) — и ще видиш една Масло-с-хлебарка. Крилата й са от тънки филии хляб с масло, тялото й е от хлебна кора, а главата й е бучка захар.

— С какво се храни пък тя?

— Със слаб чай и каймак в него.

Сега Алиса се натъкна на нова мъчнотия.

— Да предположим, че не може да намери такива неща? — забеляза тя. — Какво ще стане тогава?

— Тогава ще умре, разбира се.

— Но това трябва да се случва много често — каза замислено Алиса.

— Постоянно се случва — отвърна Комара.

След този отговор Алиса помълча, потънала в размисъл. През това време Комара се забавляваше, като летеше и бръмчеше около главата й. Най-после той кацна пак на клончето и каза:

— Предполагам, че ти не искаш да си загубиш името?

— Разбира се, не! — отвърна Алиса малко обезпокоена. — Защо?

— Все пак не знам — продължи небрежно Комара. — Помисли си само колко удобно би било да се върнеш в къщи без името си. Например, ако учителката иска да те изпита, ще ти каже: „Ела тук…“ и после ще трябва да се откаже да те изпита, защото няма да знае какво име да извика. И, разбира се, тогава ти няма нужда да учиш уроците, знаеш…

— Това не може никога да се случи, сигурна съм — каза Алиса. — Учителката няма да се откаже да ме изпитва само за това. Ако не може да си спомни името, тя ще ми каже: „Ей, ти там!“, както казват непознатите хора.

— Аа! Ако ти каже: „Ей, ти там!“ и нищо повече — забеляза Комара, — можеш да й кажеш, че си оставила уроците си ей там. Това е игрословица. Бих искал ти да я беше измислила.

— Защо би искал да съм я измислила аз? — запита Алиса. — Това е много несполучлива игрословица.

Комара въздъхна дълбоко и две големи сълзи се търкулнаха по бузите му.

— Не трябва да съчиняваш игрословици — каза Алиса, — щом това те прави толкова нещастен.

Сега се зачу още една от онези малки, тъжни въздишки и този път изглежда бедният Комар се превърна съм във въздишка, защото когато Алиса погледна нагоре, на клончето вече нямаше никого и тя усети, че потръпва от студ, тъй като беше седяла много дълго на едно място. Затова стана и тръгна.

Скоро Алиса стигна до едно открито поле, на края на което се тъмнееше гора. Тя изглеждаше много по-тъмна от по-раншната и Алиса усети малко смущение, задето трябва да мине през нея. Но като по-размисли, тя се реши да влезе в гората. „Защото, разбира се, аз няма сега да се върна назад“, а това беше единственият път за Осмия квадрат.

„Тази трябва да е гората — си каза тя замислено, — където нещата нямат имена. Чудно ми е какво ли ще стане с моето име, когато вляза в нея? Никак не ми се ще да си го загубя, защото тогава ще ми дадат някое друго, а то сигурно ще бъде грозно.“

„Но смешното тогава ще бъде, като се опитам да намеря този, който е взел старото ми име. Също като в обявленията, знаеш, когато някой си загуби кучето: отговаря на името Цезар и има каишка на врата… Представи си само, да викаш на всяко нещо, което срещнеш: «Алиса!», докато някой отговори. Само че, ако е умен, няма да отговори!“

Така тя вървеше нехайно по пътя, докато стигна в гората. Там беше прохладно и сенчесто.

„Е, че какво, много приятно е все пак — казваше си Алиса, като крачеше между дърветата, — след като ти е било толкова горещо, да се намериш в… в… в какво? — продължи тя крайно учудена, че не може да се сети за думата. — Искам да кажа, да вървиш под… под… тези! — И тя сложи ръка на стеблото на едно дърво. — Как се казва това? Просто не знам. Вярвам, че няма име. Положително няма!“

Тя помълча известно време замислена После започна изведнъж:

„Значи все пак това се случи! И сега коя съм аз? Искам да си спомня… ако мога. Решила съм да си спомня!“

Но решителността никак не й помогна. Всичко, което можа да каже след дълго мислене, беше:

— Л… Знам, че почваше с „Л“!

Тъкмо в този миг се появи едно скитащо Сърне. То погледна Алиса с големите си кротки очи, но не изглеждаше никак уплашено.

— Ела тука, ела де! — каза Алиса, като протегна ръка и се опита да го помилва. Но Сърнето само отскочи малко назад, спря се и я загледа пак.

— Как се казваш? — каза най-после Сърнето. Какъв мек, сладък глас имаше то!

„Ах, да знаех само!“ — помисли си бедната Алиса и отговори тъжно:

— Засега никак.

— Помисли пак — каза Сърнето. — Това не е достатъчно.

Алиса помисли пак, но нищо не й дойде на ума.

— Моля ти се, кажи ми как се казваш ти — помоли тя срамежливо. — Струва ми се, че това ще ми помогне малко.

— Ще ти кажа като отидем по-нататък — отвърна Сърнето. — Тука не мога да си спомня.

И така те продължиха заедно през гората. Алиса прегърна нежно с две ръце шията на Сърнето. Най-после стигнаха до едно друго широко поле. Тука Сърнето подскочи и се отскубна от прегръдката на Алиса.

— Аз съм Сърне! — извика то радостно. — А ти, миличка, ти си човешко дете!

Внезапна уплаха премина през хубавите му кадифени очи и веднага след това то избяга с всички сили.

Алиса остана да гледа след него, готова да заплаче от жал, че изгуби така внезапно милото си малко спътниче.

„Но сега си зная поне името — каза тя. — Това е доста утешително. Алиса… Алиса… Няма да го забравя никога вече… А сега въпросът е коя от тези две стрелки трябва да следвам?“

На този въпрос не беше много трудно да се отговори, понеже през гората имаше само един път и двете стрелки сочеха него.

„Ще реша — си каза Алиса, — когато пътят се разклони и двете стрелки започнат да сочат различни пътища.“

Но това изглежда нямаше да се случи. Алиса вървеше все по-нататък, измина доста път, но винаги, когато пътят се разклоняваше, двете стрелки сочеха един и същ път. Разликата беше само, че на едната стрелка пишеше „Към къщата на Туидълдум“, а на другата — „За къщата на Туидълди“.

„Започвам да вярвам — каза най-сетне Алиса, — че те живеят в една и съща къща. Чудно ми е как не се сетих по-рано. Само че няма да мога да остана дълго при тях. Ще им кажа само «добър ден» и ще ги помоля да ми покажат пътя, който извежда от гората. Да можех да стигна до Осмия квадрат, преди да се стъмни!“

Тя продължи да върви, като си говореше така, докато след един остър завой се намери пред две дебели човечета, така неочаквано, че без да ще, се дръпна назад. Но веднага се окопити, понеже разбра, че това навярно бяха те.