Игор Бунич
Синдромът на Николай II (8)

III

„Съвършено секретно.

12 април 1922 година

До заместник-председателя на ОГПУ

другаря Уншлихт.

 

Продължавайки разработката на източника, успяхме да установим следното: източникът показа, че през 1918 година на първия етаж при подготовката за по-нататъшно етапиране, чието място тогава не е било известно на източника, са били взети мерки за спасяване и съхраняване на някои предмети от материално значение. За целта са били привлечени ред лица, на които, по думите на източника, може да се разчита, макар и без всякаква гаранция. Фамилните имена на тези лица са приложени. Настоящото им местопребиваване е неизвестно на източника.

 

Старши оперативен работник от ОГПУ

Лисицин А.Е.“

„Съвършено секретно.

23 април 1922 година

До заместник-председателя на ОГПУ

другаря Уншлихт.

 

Допълнение към предходното донесение от 12 април т.г.

Източникът предлага за опростяване на разследването да представи собственоръчно написано изискване към гореспоменатите лица, ако успеем да ги открием.

 

Старши оперативен работник от ОГПУ

Лисицин А.Е.“

„Съвършено секретно.

До другаря Лисицин.

 

Постарайте се източникът да си спомни някакви допълнителни подробности относно гореспоменатите лица. Можете ли да си представите колко Василиеви има в Русия?

 

С комунистически поздрав, Уншлихт.“

„Съвършено секретно.

3 май 1922 година

До заместник-председателя на ОГПУ

другаря Уншлихт.

 

Източникът преболедува испански грип. Поради забраната за допускане на медицински персонал болестта протече тежко. Голямата му дъщеря няма достатъчно медицински опит. Не е проведена никаква работа.

 

Старши оперативен работник от ОГПУ

Лисицин А.Е.“

„Съвършено секретно.

7 декември 1922 година

До заместник-председателя на ОГПУ

другаря Уншлихт.

 

С източника постоянно работи др.Артузов. Имайки предвид здравословното състояние на източника, съвършено ми е невъзможно в настоящия момент да работя в руслото на поставената ми задача. По-голямата част от времето съм принуден да употребя за нуждите на битовото обезпечение.

 

Старши о/работник от ОГПУ

Лисицин.“

„Съвършено секретно.

15 август 1923 година

До председателя на ОГПУ др. Менжински.

 

След известните Ви трагични събития източникът категорично отказва да разговаря с другаря Артузов и с мен, смятайки, че ние имаме някакво отношение към тези събития. Иска свещеник, което му бе отказано. Не е ли възможно да се подбере надежден другар, който под вид на свещеник да пристигне в обекта? Това е въпрос от много голяма важност.

 

Старши о/работник от ОГПУ

Лисицин А.Е.“

„Съвършено секретно.

4 януари 1924 година

 

Вашата инструкция е изпълнена. С култослужителя Инокентий (Иваненко С.Д.) е постъпено според Вашите указания. Близки той няма.

 

Старши о/работник от ОГПУ

Лисицин.“

„Съвършено секретно.

5 юни 1924 година

До заместник-председателя на ОГПУ

др. Ягода.

 

Получихме част от книгите, включително два от петте албума, поискани от източника. Моля Ви да вземете мерки за откриването на останалите три албума, които може да се намират в Петроград. Необходимо е да се започне запасяването с дърва за зимата. Възнамерявам в най-близко време отново да се заема с източника.

 

Старши о/работник от ОГПУ

Лисицин.“

„Съвършено секретно.

18 август 1924 година

До заместник-председателя на ОГПУ

др. Уншлихт (написано на ръка).

 

Струва ми се, че не можем да изискваме от източника повече от това, което е възможно да знае. Обстоятелствата са били такива, че някои подробности може би са му били просто неизвестни. Моето мнение е, че източникът, въпреки политическата си ограниченост, предразсъдъци и тежко заболяване, в настоящия момент ни дава искрени сведения. Не бих искал да прекрачвам известни граници на натиска, защото в такъв случай рискуваме изобщо нищо да не научим.

 

Старши о/работник от ОГПУ

Лисицин.“

„Съвършено секретно.

До другаря Лисицин.

 

Говорейки за усилване на натиска, имахме предвид създаване на някои ограничения в режима на задържане (лишаване от книги, намаляване на дневната дажба, недостатъчно отопляване на помещението), но в никакъв случай не мерки на физическо въздействие, които са строго забранени, също както и грубото отношение. С такива мерки може да бъде заплашван, но в много предпазлива форма, само по отношение на други лица, намиращи се в положението на източника. При това само в краен случай.

 

С комунистически поздрав, Менжински.“ (без дата)

„Съвършено секретно.

7 февруари 1925 година

До председателя на ОГПУ за Урал

др. Балицки.

 

Информираме Ви, че през 1918 година по време на пребиваването на бившето царско семейство Романови в Тоболск с помощта на епископ Варнава е бил допуснат в дома на бившето императорско семейство бив. свещеник от Тоболската Благовещенска църква Алексей Василиев, който е извършвал за царското семейство култови обряди и през времето на предварителното им изселване е бил духовник, имащ право на влизане в арестното помещение. А.Василиев скоро завоюва доверието им и се ползваше с голям авторитет пред царското семейство. Преди изпращането на б. царско семейство от Тоболск, когато последните започнаха да се безпокоят за запазването на своите ценности, от бившата царица Александра Фьодоровна е било заръчано на гореспоменатия А.Василиев да изнесе куфарче с диаманти и други ценности. Със съдействието на тогавашния началник на охраната полковник Кобилински и прислужника на Николай Романович Кирпичников Александър Петрович намиращите се в кожен куфар ценности са били изнесени от Василиев вън от охраняваната къща. По-късно от Кирпичников А.П. е била изнесена от охраняваното помещение шпага в златен калъф с дръжка от високопробно злато, която той е трябвало също да предаде на А.Василиев. Към гореописания случай е имала отношение също и бившата прислужница в арестния дом Межанс Паулина (може би Гаспаровна или Каспаровна). Вземете мерки за откриването и ареста на гореспоменатите лица, които да не бъдат подлагани на разпит без упълномощен от Москва.

 

С комунистически поздрав, Уншлихт.“

„Съвършено секретно.

20 март 1925 година

До другаря Лисицин.

 

Не бихте ли могли да установите по-точно: Межанс Паулина ли е или Полина? Дайте, макар и в общи черти, нейния словесен портрет, а също словесния портрет на Кирпичников А.П.

 

Зам. председател на ОГПУ Уншлихт.“

Куманин изключи апарата. Той бе прегледал не повече от една пета от ролката с микрофилма, но вече го боляха очите и му се доспиваше. Генерал Климов втори ден отсъстваше и Куманин работеше в помещение, съседно на неговата приемна. Понякога излизаше в приемната, за да си побъбри с „прапоршчицата“ Светлана, имаща длъжност деловодител-машинописка. Светлана беше приветлива, но крайно неразговорлива, което беше лесно обяснимо: генералът обичаше да затрупва с работа секретарките си. На предишната му секретарка, Катя Малинина, й стана лошо на работното място. Откараха я в болницата, където тя почина същия ден от сепсис поради запуснат гноен апендисит, както пишеше в медицинското заключение. На погребението й беше цялото Управление. Самият Климов с черен шлифер и шапка, която държеше в ръце, изглеждаше много огорчен. Куманин го чу да казва на стоящия до него генерал Абашвили: „Ето това е нашата служба! На 32 години хората не издържат!“ Абашвили само съкрушено поклати побелялата си глава.

От седенето в приемната, за да си почине малко от работата и от задушния въздух на съседното помещение, бързо го отучиха често надзъртащите там сътрудници от разни отдели. Всеки от тях, като видеше Сергей, считаше за свой дълг да каже нещо от рода на: „Куманин, ти сега адютант на негово превъзходителство ли си?“ или „Света, за помощник ли са ти го назначили?“

Като хапна в бюфета кифличка и чаша кефир, Куманин пак се зае да върти ролката с лентата. Пред очите му се мяркаха копия от безкрайни документи. В голямата си част това бяха докладите на старшия оперативен работник Лисицин, отново за недостига на дърва, с молба да изпратят том речи на адвоката Кони, ту докладващ за нашествие от плъхове в обекта, ту правещ запитване за датата на откриване на Троицкия мост в Петербург. Отговорите винаги бяха подписани от висшите чинове на тогавашното ОГПУ: Уншлихт, Ягода, по-рядко от самия Менжински. Понякога те искаха Лисицин да уточни някакви имена, дати и да поясни неясни събития. Като в калейдоскоп се мяркаха годините: 1926, 1927, 1928. Като стигна до 1933 година, Куманин реши отново да си направи почивка, най-вече за да обмисли прочетеното.

Кореспонденцията на старшия оперативен работник Лисицин с ръководството на ОГПУ очевидно се отнасяше до търсенето на така наречените „царски съкровища“, но беше непонятно какво отношение има Лисицин към всичко това. Не е ясно къде са се намирали Лисицин и неговите тайнствени „източници“. Явно някъде далеч от Москва. В някой затънтен провинциален затвор или лагер. В документите никъде нямаше дори и намек за местопребиваването на Лисицин и, ако не беше постоянното напомняне за дървата, можеше да се помисли, че е в чужбина. Но едва ли ОГПУ е снабдявало точките извън страната чак и с дърва за огрев. Впрочем, не е изключено под думата „дърва“ да се е подразбирало нещо съвсем друго. В този поток на преписката наистина бяха вплетени и няколко документа, имащи пряко отношение към царските съкровища. Те бяха адресирани вече не до Лисицин, а до ръководството на ОГПУ, от уралски другари, които трябвало да намерят някого за тази цел и да доложат за проведените оперативно-следствени мероприятия.

Куманин прекъсна работа при документа без дата и адресат, писан очевидно в средата на 1933 година:

„Съвършено секретно.

Както изяснихме, шпагата в златен калъф и с дръжка от високопробно злато е била предадена от Кирпичников А.П. за съхранение на Алексей Василиев, който отначало я е криел в комина, а после — под прага на Благовещенската църква. Оперативно-разследователните мероприятия позволиха да се установи, че през 1929 или 30 година Алексей Василиев заедно с жена си Лидия Ивановна е заминал от Тоболск за град Омск при сина си Александър, който е напуснал Тоболск още през 1922–23 година. По пътя Алексей Василиев е умрял на гара Тара. Останалите ценности пазят жената на Василиев Лидия Ивановна и синът Ал. Алексеевич, живеещи в град Омск. Тези ценности са частично изразходвани от тях. Например: няколко броя диамантени огърлици, пръстени и гривни са продадени на бившия крупен търговец от град Тоболск Печекос Константин Иванович, който освен това е купувал и от други лица златни монети и предмети и преди две-три години е изчезнал. Открити са и са задържани под стража другите участници в това дело: Межанс Паулина и монахинята от Ивановския манастир Марфа Ужинцева. Разследването продължава.

Нач. на ЕКО ПП ОГПУ за Урал Самойлов.

Нач. на 8-ми отдел на ЕКО Шумков“.

Така се оформяше връзката: оперативникът Лисицин — Лубянка — Урал. Тайнствен триъгълник.

Куманин изключи апарата и отиде в специалното подразделение, състоящо се от безделници, водещи летописите на органите. Те изравяха от архивите някакви дела, „излъскваха“ ги, понякога ги прекрояваха в „нужната“ насока и после ги предаваха в ръцете на жадуващи за слава писатели или пък в пресата.

Тези „историци“ също не бяха много-много допускани до секретните архиви, затова те най-често преписваха по нещо интересно (според тях) от разни закрити и полузакрити списания от типа на „Известия на ВЧК“, издавани със знак „За служебно ползване“, а понякога и без него.

Действията на това подразделение, ръководено от подполковник Лавров, практически не бяха под ничий контрол, и постоянно някой заплашваше да го разтури. В крайна сметка този отдел с мъка се трансформира в отдел на КГБ (а после на МБ и ФСК) за връзки с пресата. Сега за валута те се заеха да хранят с приказките си запада и на първо място САЩ. Всеки се спасява от разтуряне както може. Щатът на „историците“ постоянно се разширяваше. Кантората се превърна в нещо като утайник, в който пращаха всички, които по различни причини не можеше да оставят на оперативна работа, а да ги изгонят или тикнат в затвора беше неуместно. „Историците“ работеха в съответствие със строга инструкция, в която се казваше, че ще прокълнат часа, в който са се родили, ако в пресата или в някоя дръзка книга се промъкне макар и думичка истина за дейността на органите през всичките седемдесет години на героичното им съществуване или бъде назовано макар и едно истинско име освен официално разрешените. В официално разрешените влизаха: Дзержински, Менжински, Ягода, Ежов, Берия и Андропов. Всеволод Меркулов понякога бе разрешен за споменаване, понякога — не. По същия начин стоеше въпросът и с Абакумов, Серов, Семичастни, Шелепин. С имената на по-долния ешелон работата беше още по-сложна. Лавров постоянно изготвяше списъци и ги представяше за утвърждаване и в резултат за много години в историческия отдел се появи уникална картотека на бивши сътрудници на ВЧК, ОГПУ, НКВД, МГБ и КГБ. Тъкмо спомняйки си за тази картотека Куманин отиде при „историците“ с надеждата да научи нещо за личността на тайнствения старши оперативен работник Лисицин А.Е.

Както обикновено, в подразделението беше съвършено празно, ако не се смята възрастният майор Никитин, непрекъснато дъвчещ зърна кафе за да замаскира устойчивия аромат на бъчва, който вече не зависеше от това дали Никитин е пил днес или не.

На времето той беше, както твърдяха, способен разузнавач и работеше в разни европейски страни под дипломатическа маскировка. Но пагубната страст към алкохола го докара дотам, че го отзоваха в Москва и искаха даже да го съдят, но „рунтави лапи“ измъкнаха чекиста и го пратиха на доизживяване в историческия отдел. Даже висшето началство не можа да направи повече за него. Мнозина, особено младите специалисти, открито се подсмиваха над Никитин, но той не се засягаше. Никитин не беше „лайно“, ако се изразяваме на работния жаргон на оперативниците.

— Здрасти, — каза Куманин, като влезе в помещението на „историците“. — Лавров тук ли е?

Никитин седеше зад бюрото си и дремеше, а пред него лежеше някакво старо дело с големи букви на обложката: НКВД на СССР.

— Няма го — прозина се Никитин, — отишъл е да инструктира някакви писатели. Останалите плъзнаха по разни архиви.

— А за какво ти е притрябвал Лавров? — попита пак Никитин. — Ако си търсиш компания за пиене, може и с мен.

— Ти само за пиене мислиш — в тон му отвърна Куманин, — ами кой ще работи?

— Бачкаме като каторжници — Никитин затвори папката. — Имаме нареждане до 91-ва година, демек до петдесетгодишнината от вероломното нападение на фашистите срещу нас, да съберем справки за наши хора за посмъртно удостояване със звание Герой — тия, дето са разкрили плана на Хитлер и са предупредили нашето командване. Вече петдесетина такива изровихме. Денонощно се ровичкаме в картотеката. Алергия хванах от праха. Казват, че преди войната на архиварите им давали по сто грама на ден за профилактика.

— По девет грама са им давали, — прекъсна го Куманин, — това съм го чувал. А що се отнася до профилактиката, то според мен тази си е най-добрата. След деветте грама никога вече няма да те боли глава.

— Нещо ти чернее хуморът — нацупи се Никитин. — Ти по работа ли си дошъл или просто да си побъбриш?

— Никитин — помоли Куманин, — направи ми услуга, намери ми във вашата картотека един човек от преди войната.

— Дай заявка, както му е ред — отвърна бившият разузнавач, — с подпис на началник отдела, Лавров така нареди. После показва тия заявки на началника на Управлението, когато оня ни нарича готованци.

— Е, сега за един човек ли да ти пиша заявка? — замрънка Куманин, знаейки, че Никитин много обича подобен тон. — Хайде, бъди мой човек, това е за минутка работа!

— За минутка! — измърмори Никитин. — Ти знаеш ли по колко на ден ми се мъкнат такива като тебе? Време нямам дъх да си поема. И поне едно „благодаря“ да каже някой от тях. Как му е името на твоя?

— Лисицин, — доложи Куманин, — Лисицин А.Е. Бил е старши оперативник през 20-те-30-те години.

— Лисицин? — повтори „историкът“. — Лисицин, значи? Сега ще видим. Ще имаш да ме черпиш.

— Че как иначе! — побърза да го увери Куманин.

Никитин се приближи към вратичките на огромния стенен шкаф, заключен с катинар, разтвори ги като щори и иззад тях се показа такова количество каталожни чекмеджета, на което би завидяла някоя солидна ведомствена библиотека.

Кумамин обърна внимание на това, че чекмеджетата са отбелязани с всички букви на кирилица и латиница. Имаше даже чекмедже с буквата Ъ. Той искаше да се поинтересува какви са тези имена, които започват с Ъ, но си замълча: всяко подразделение си има своите малки хитрости.

През това време Никитин ровеше в чекмеджето с буква Л и мърмореше:

— Така, Ливи… Лидман… Лижанин… Липенко… А, ето го! Лисицин Александър Ефимович, роден през 1897 година.

Той измъкна картончето от чекмеджето и с малко тъга в гласа съобщи:

— Видяли са му сметката на твоя Лисицин през февруари 1941 година, като враг на трудовия народ. Никой не е подавал за реабилитация. Бил е в централния апарат. От 1940 година — капитан от Държавна сигурност. Т.е. носел е четирите ленти на армейски полковник и е бил голям човек. В кой отдел е работел — не е известно, във всеки случай на нас не е известно. Тук има червена звездичка. Това значи, че Лисицин не му е истинското име.

— А истинското? — попита Куманин.

— Нещо по-лесно няма ли да ме попиташ? — рече Никитин, — аз своето име си го спомних чак като дойдох в тая дупка.

Нямаше нужда да обяснява това на Куманин. Дори когато се въртеше сред монархистите и други представители на обществеността, той се криеше под измисленото име Коршунов Сергей Иванович. — Истинското име на оперативния работник струва много скъпо!

— А как може да се установи истинското му име? — заинтересува се Куманин.

— Само чрез Управление на кадрите — поясни Никитин, — и при това само ако пазят съответните архивни дела. А за какъв дявол ти е истинското му име? Може и сам да не си го е знаел. Щом на нашето картонче е попаднал под името Лисицин, значи с това име се е числил. А истинското може само железният Феликс да го е знаел. Тоя Лисицин е от 1918 година — явно е бил печен тип, щом се е закрепил чак до 1941 година. Всички започнали през 1918 година към 1934 вече са ги ликвидирали.

„Наистина — помисли си Куманин, — за какво ми е истинското име? По-важно е с какво този човек се е занимавал в нашата система?“ Той почти бе готов да се възползва от Климовите пълномощия и да отскочи до Управлението на кадрите, но после размисли и реши да изчака връщането на Климов.

Куманин се прибра в приемната на генерала, сдаде микрофилма на Светлана и си тръгна два часа преди официалния край на работното време.