Игор Бунич
Синдромът на Николай II (14)

I

Щом зърна представеното от Куманин милиционерско удостоверение, продавачът на будката на „Съюзпечат“, украсен със значка на участник във Великата Отечествена война и два реда ленти от ордени, веднага се разяри и се развика на тема развихрянето на хулиганството и бандитизма.

— Вече два пъти някой се опитва да подпали будката, а стъклата ги трошат, кажи-речи, всяка нощ. И никой не го е еня. Докога ще трае това безобразие?

— Не се нервирайте, другарю — ободри ветерана Куманин. — Скоро така ще ги притиснем, че черен ще им се види животът. Вие кажете по-добре: ей тази жена да ви се е случвало да видите? Да кажем, да е минавала наблизо или да ви е питала за нещо?

Приложеният от Куманин метод беше достатъчно примитивен, но се смятяше за доста ефектен. Имаше случаи, в които стотици сътрудници на КГБ и на милицията по този начин преглеждаха цели райони, обикаляйки всички апартаменти в стотици блокове и показвайки една и съща снимка или фоторобот.

Ветеранът си вдигна очилата на челото и заразглежда снимката на Надя.

— Не — рече той накрая, — не съм я виждал. Може и да е минавала оттук, ама то колко народ минава, нали метрото е наблизо. Не мога да им запомня лицата.

Куманин продължи нататък и, противно на всички закони на всеобщата гадост, много бързо му излезе късметът, ако разбира се на това можеше да му се вика късмет. Продавачът от плод-зеленчук — не твърде стар човек от „кавказка националност“ — отначало се стресна, защото сметна Куманин за новия квартален, дошъл да си получи „данъка“. Едва-що се бяха споразумели с предишния за мирно съвместно съществуване — и ето че иде нов и „данъкът“ ще скокне.

Но щом разбра за какво става дума, той каза, че се казва Алик Хилиев, избърса ръце о престилката си и с интерес заразглежда снимката на Надя.

— Виждал съм я — каза той, като смръщи чело. — Кога я видях? Вчера беше, ей тук — той посочи пейката на булеварда край нескопосна топола. — Ей тук седеше.

— Седеше? — учудено попита Куманин.

— Тя беше, тя беше — потвърди Алик. — Седеше на пейката. Аз даже си помислих: „Ей, каква красива жена седи“. Исках да й подаря един банан, ама нямах банани. Само картофи и цвекло.

— Само без фантазии — прекъсна го Куманин. — Значи, викаш, седеше на ей тази пейка? А после какво стана?

— После — Алик върна снимката на Куманин, — спря тук една кола. Тя се качи и замина.

— Кола ли? — повтори Куманин — Каква кола? Черна „Волга“?

— Чак пък „Волга“! — учуди се Алик. — На „Волга“ само шефовете се возят, при това черна. „Жигулка“ беше, „шестичка“ май. Светла. Та с нея замина. Седеше, изглежда, че тази кола чакаше, за да замине нанякъде.

— Спомни си — продължаваше да настоява Куманин. — Тя сама ли се качи в колата или някой я вкара вътре насила? Кой беше в колата, забеляза ли?

— Някакъв мъж беше — отвърна кавказецът, — доста възрастен. Той излезе от колата, доближи се до жената, взе й чантата и я понесе към колата. А тя тръгна след него и седна в колата до неговото място. Онзи прибра чантата в багажника. После заминаха. Всичко точно видях.

— За каква чанта говориш — опита се да уточни Куманин, — каква чанта е носела?

— Такава, обикновена, — сви рамене Алик, — сак за багаж. Оня чичко, докато го мъкнеше, се поизпоти.

— А тоя чичко можеш ли да го опишеш? — попита Куманин.

Кавказецът се замисли:

— Ами чичко като чичко, на около петдесет, а може и на повече. Него не съм го разглеждал. Май прошарен беше. И с такова, как се казваше… — Той прокара пръст по темето си.

— Плешивина — подсказа Куманин.

— Да, да — кимна Алик, — с голо теме.

— Висок, дребен, тънък, дебел? — измъкваше от кавказеца сведения Куманин. — Как беше облечен?

— Не помня бе, началство — на кавказеца явно му бе омръзнал този въпрос, — не го гледах него. Аз жената гледах. Жената е същата, която търсиш. И за номера на колата не ме питай, не съм обърнал внимание.

Макар че зарзаватчията можеше ако не да излъже нещо, то да сбърка, разказът му съвършено объркваше Куманин. Първо, родителите на Надя не бяха споменавали че е тръгнала за работа с тежка пътна чанта. Тя не е могла да го стори незабелязано — майка й винаги я изпраща до вратата за работа. Освен това, ако се предположи, че в чантата е имало някакъв багаж на Надя, тя е трябвало да я приготви предварително, което също не би останало незабелязано. Ако Надя се е канила да заминава за някъде, тя със сигурност би предупредила родителите си. Чантата е била тежка — неизвестният мъж, по думите на продавача, я е мъкнал към колата с видимо усилие. А как Надя я е домъкнала от къщи? Куманин попита Алик не е ли видял как жената се е доближила до пейката. Сама ли е била или не? Кавказецът отвърна, че я е забелязал, когато вече е седяла на пейката. А чантата лежала на земята до краката й. Как се е появила там — не е видял.

Второ, ако се вярва на зарзаватчията, Надя никой не я е отвличал. Тя е отпрашила за някъде, ако се съди по всичко, съвършено доброволно, с човек, който според описанието не приличаше особено на някакъв герой-любовник.

При това произшествието се бе случило на пътя на Надя към интерната, а ако се каже съвсем точно — на пет минути пеша от него. Всичко това беше повече от странно. Ако се съди по тежката чанта, Надя изобщо не е имала намерение да се явява на работа, но все пак е стигнала почти до самата си месторабота. Ако с някого се е уговорила да пътува, то пак заради тежката чанта тя би могла този човек с „Жигулито“ би могъл да я качи някъде по-близо до къщи.

Стоп! А тя от къщи ли е взела чантата? Това изобщо е под въпрос. Продавачът я е забелязал седнала на пейката с чантата в краката. Но чантата е могъл да я донесе или докара някой друг от друго място. Откъде? Разбира се, от интерната. Какво може да се намира в донесена от интернат за предучилищни деца чанта? Разбира се, детски вещи. Детски вещи за Альоша Лисицин. Значи Надя е знаела къде се намира той? Но нали предния ден дойде при него и молеше да й помогне да открие детето.

Куманин вървеше по булеварда по посока към интерната и продължаваше да разсъждава. Разбира се, не можеше да се изключи и възможността Алик зарзаватчията всичко да е объркал или просто да го е измислил, за да „се натегне на ченгето“. Ако все пак той не е излъгал и не е изфантазирал, чантата може да е донесъл някой от интерната. Някоя дружка на Надежда, с която работят заедно. А виж, да натъпчеш с дефицитни детски вещи, а може би и с провизии цял сак и да го пренесеш през пропуска, за да го предадеш на възпитателка „в немилост“ — да се реши на такова нещо може далеч не всеки, освен може би някоя близка приятелка. Едва ли, особено ако познава обстановката в интерната изобщо, а по-специално отношенията на Надя с директорката. Ако спипат някого (и на първо място Надя) с такава чанта, свършен е. Петухова ще раздуха нещата и непременно ще привлече и следствените органи, та да разкрие моралния облик на този, който пише срещу нея оплаквания. От каквито и добри намерения да се ръководят сътрудничките, не биха могли да се очистят вече никога. Значи, чантата е могла да бъде изнесена единствено само с разрешение на самата Петухова, не е изключено да го е сторила тя самата. В такъв случай и Петухова, колкото и уплашена да изглеждаше, му е разказала далеч не всичко, което е знаела. Излиза, че и тя, и Надя са били в някакъв неразбираем сговор, да не кажем в съюз, който действително не можеше да скрие взаимната неприязън, както често се случва между жени.

Ако е тъй, то защо тогава Надежда дойде вечерта при него? Знаела ли е, че на следващата сутрин й предстои пътешествие с „Жигули“ с натъпкан сак? Искала ли е да си осигури някакво допълнително прикритие, или пък да опъне още веднъж нервите на Алевтина Ивановна?

В този момент вървящият по булеварда Куманин се оказа тъкмо срещу интерната. Помисли си дали да не направи още едно посещение на директорката и от раз да се опита да я притисне до стената, като й зададе въпрос за тежката чанта, която вчера е предала на Шестакова, но след здрав размисъл реши да не го прави. Засега. Доказателства той нямаше, а фактите, основани на показанията на Алик зарзаватчията (впрочем никъде не засвидетелствани), можеха да се нарекат факти само с голямо приближение. Като реши кой знае защо, че Петухова няма да му избяга, щом в джоба му е собственоръчно написаното от нея обяснение (което беше едновременно и доказателство за нарушаване подписката за неразгласяване), Куманин тръгна обратно към метрото, за да посети родителите на Надя.

Николай Кузмич и Лидия Фьодоровна живееха близо до къщата на Куманин-старши, където бе минало детството на Серьожа, на 3-та Паркова улица (Куманини живееха на 5-та Паркова). Трябваше да стигне с метрото до спирка Измайлово или до Първомайска, а после да повърви малко пеша. Можеше едновременно да отскочи и у баща си, да извади пощата от кутията и да полее цветята, както баща му го бе помолил преди неочакваното си заминаване.

Слизайки в метрото на спирка Електрозаводска, Куманин се усмихна, като се сети, че генерал Климов му бе дал съвсем конкретна задача: да намери мястото на погребване на последния цар и семейството му, а вместо това той през работно време търси изчезналата си любовница, макар и бивша.

Едно време, ако някой му беше разказал това, той нямаше да повярва. Следователно в известна степен са прави тези, които твърдят, че в цялото съветско общество, включително и КГБ, тече процес на разлагане. Впрочем, Куманин знаеше, че това, с което се занимава в работно време, е детска игра в сравнение със заниманията на други сътрудници от необятното им ведомство. Да кажем, за отговорника на консерваторията разправяха, че той кротичко изнудвал музикантите за пари. Той предлагал с приятна усмивка на уста: „Или вие, Михаил Аронович, ще давате на мен половината от хонорара си от турнетата извън страната, или никога вече няма да видите чужбина. Е?“ (А ако гореспоменатият Михаил Аронович започне да беснее и да се дуе, той тутакси ще бъде арестуван за незаконни валутни операции, за опит да продаде в чужбина цигулка Страдивариус или в краен случай за хомосексуализъм.)

Един отракан куратор в Ростовска област събирал дан от всички действащи храмове, като в противен случай заплашвал да ги затвори като „опиум за народа“. И хранел по този начин цялото ръководство на своето управление. А когато изгърмял заради собствената си лакомия и започнал да си разказва всичко пред московската комисия, още същия ден скоропостижно починал в килията на изолатора за временно задържане от остра сърдечна недостатъчност. За такива случаи, които с времето натрупваха около себе си подробности като търкаляща се снежна топка, на Лубянка разказваха със смях и ирония, но без каквото и да било възмущение. „Сами са си виновни, че са прекалили. Ако бяха вземали по-малко, никой никога нямаше да научи“ — така според слуховете беше реагирал Крючков на поредния регионален скандал. И никой още не разбираше, че КГБ вече е попаднал в черната паяжина на непробиваем рекет, който трябваше ако не да провали, то поне значително да задържи движението на страната „по пътя на пазарната икономика, по посока на общочовешките ценности“, както веднъж не без гордост се изрази Михаил Сергеевич.

На фона на всичко това нарушенията, които си позволяваше оставеният без надзор майор Куманин, приличаха на лудории на невинно детенце, което се преструва, че спи, за да не му пречат да се забавлява с дрънкалката.

Мислите на Куманин пак се върнаха към Надя, и той си помисли, че всъщност не знае както трябва нищо за нея. От времето на техния роман бяха минали повече от пет години, в продължение на които той на практика не беше чувал за нея нищо. Не знаеше даже, че Надя била завършила вечерния педиатричен институт. С кого общува, какви са й отношенията с колегите на работата, с какво живее — за всичко това той можеше само да се досеща. А образът на влюбена в работата си възпитателка на предучилищно заведение от затворен тип беше в крайна сметка създаден от него самия по „думите на потърпевшата“, ако се изразяваме с езика на официалните протоколи. „Спирка Измайловски парк — проскърца високоговорителят на вагона. — Следваща спирка Измайлово.“

Вратата му отвори разплаканата Лидия Фьодоровна. Николай Кузмич пушеше цигара в кухнята. По лицата им можеше да се помисли, че двамата са се върнали от погребението на Надя. Куманин успокои старците колкото можа.

В никакви сводки за убийства и нещастни случаи за последното денонощие Надя не фигурира. Той има данни, че Надя е жива и здрава, просто е била принудена спешно да замине и не е могла да предупреди родителите си. Разбира се, това лошо е, но не бива толкова да се притесняват. Сигурен е, че всичко ще се оправи. Впрочем, онази сутрин Надя не е ли взела някаква чанта или куфар, когато е тръгвала за работа? Оказва се, че не, не е взела. Само дамската си чантичка и найлоновото пликче — задължителна принадлежност на съветската жена, която никога не може да знае какво ще й попадне по магазините през деня.

Въпреки че Куманин говореше само общи фрази, без сам да е сигурен в нито едно от изказаните утешения, Лидия Фьодоровна се поуспокои и направи предположение, че заминаването на Надя може би е свързано с дисертацията й.

— Дисертация ли? — учуди се Куманин. — Надя пише дисертация?

Той се увери в това, когато Николай Кузмич сложи пред него на масата огромна папка, в която се оказаха уводът и първите три глави на дисертация за научна степен кандидат на медицинските науки на тема „Патологични изменения в детската психика при отглеждане в предучилищни заведения от затворен тип“. Дисертант: лекар-педиатър Шестакова Н.Н., научен ръководител: професор Иванко А. Д. Ръководителят й живееше някъде извън града.

Освен напечатаните на машина и грубо поправяни страници, в папката имаше и две касети. Като попрелисти страниците, Куманин се увери, че в основата на бъдещата дисертация се намираше изследването на поведението на Альоша Лисицин, руснак, на пет и половина години, сирак.

Ставаше ясна поне една от причините за отчаянието на Надя заради изчезването на момчето — с това й отнемаха възможността да си завърши дисертацията. Като пропъди от главата си тези така цинични мисли, Куманин помоли родителите й да му разрешат да вземе папката само за три дни. Може би от текста ще стане ясно къде и при кого е заминала.

— Впрочем, — заинтересува се той, — а на тоя професор Иванко не сте ли се обадили? — Куманин посочи с пръст заглавната страница на дисертацията. — Той се води неин научен ръководител. — По думите на Алик от плод-зеленчука някакъв човек на около петдесет години с плешиво теме е придружавал Надя.

Оказа се, както често става, че професор Иванко само се води научен ръководител, а в действителност Надя е контактувала с един доцент, отговарящ за работата на аспирантите в задочна аспирантура. Родителите й го бяха виждали веднъж-дваж, когато изпращаше Надя с кола и се отбиваше при тях да пият чай. Името му е странно — Феофил. На около тридесет и пет години. Живее извън града, а телефон май няма.

Куманин искаше да попита, нямала ли е Надя някакъв роман с тоя Феофил, което би могло да обясни много неща, но го сметна за неудобно. Няма да бъде много трудно да бъде намерен този доцент и тогава всичко ще се изясни от само себе си.

Николай Кузмич отиде в другата стая и се върна оттам със снимка в рамка, която изглежда е стояла на нощната масичка или на тоалетката в Надината стая. На снимката се виждаше Надежда, усмихната, на ръце с момченце на около пет години, което Куманин веднага позна, че е Альоша Лисицин. До тях стоеше висок мъж с дълги почти до раменете коси, руса брадичка и доста странен израз на лицето. Това, по думите на родителите, беше въпросният Феофил. А къде са се снимали, те не знаеха.

Излиза, че или доцент Феофил (макар че той повече приличаше на свободен художник от така наречения „ъндърграунд“) е посещавал интерната, или пък Надя е мъкнала Альоша при задочната аспирантура, където е учила. Като фон на снимката се виждаше храст касис. Такива храсти, доколкото си спомняше Куманин, около интерната нямаше, пък и около института също. Наистина децата ги водеха някъде през лятото, но сега също беше лято, а децата си бяха в града. Възможно е снимката да е правена извън града, там, където живее Феофил. И Надя да е ходила там заедно с Альоша Лисицин? Впрочем, ако тя е изучавала поведението на Альоша за дисертацията си, в това няма нищо чудно. Трябва да попита Петухова разрешени ли са такива волности с децата или не? Интуицията подсказваше на Куманин, че трябва да намери тоя Феофил, макар че той по никакъв начин не отговаряше на описанието, което му беше дал зарзаватчията.

— Серьожа — прекъсна мислите му Лидия Фьодоровна, — мислиш ли, че всичко е наред? Жива ли е Надя?

— Мисля, че да, — отговори Куманин. — Ако с нея се беше случило нещо в града, даже в областта, аз бих научил. Мисля, че ще я намерим.

 

В КГБ винаги казваха „ние“, давайки на слушателя да разбере, че има работа не с някакъв самотен рицар, а с мощна и разклонена организация, от която не може да се скрие никой и нищо.

Макар че Куманин каза „ние“, той в дадения случай не представляваше никаква организация, след като, казано на оперативен език, се занимаваше с „незаконни импровизации“. Ако за тези импровизации научеше началството му, можеше доста да пострада. Можеха даже да го изгонят от органите, защото това, което се прощаваше на един млад-зелен лейтенант (и то не винаги), за майорите вече съвсем не беше позволено. „В нашата работа няма нищо по-лошо от самоволните действия с използване на служебното положение“ — поучаваше белокосият полковник в школата на КГБ, където Куманин минаваше годишната си преподготовка след завършване на института. Това беше не само устно правило.

Структурата на КГБ с нейната система на подчиненост, разпределение на задълженията, строга отчетност за извършената работа, постоянно следене на хората помежду им, системата на контрол съвършено изключваше възможността за някакви импровизации от страна на сътрудниците, независимо от ранга им. Уникалността на ситуацията на Куманин се състоеше именно в това, че, бидейки командирован под разпореждането на генерал Климов, той се беше измъкнал изпод опеката на многочислените инстанции, които бяха длъжни да контролират действията му. Така получи немислима за неговото положение свобода. Никой не знаеше (и нямаше право да знае) същината на заданието, което му беше възложил генералът. И макар че това задание даже на самия Куманин изглеждаше странно, да не кажем нелепо-смешно, то откриваше възможности, за които даже преди седмица той не би могъл и да мечтае. И това беше така, защото единственият човек, който имаше право да дава на него, майор Куманин, заповеди — генерал Климов — по цели седмици се движеше в някакви задоблачни висоти, откъдето такива малки хора като Куманин просто не се виждат. Наистина от тези висоти, както от Олимп, можеха да ударят гръмове и мълнии на началническия гняв с непредсказуеми последствия. Но ако си спомним какво му заповяда Климов, когато изчезваше нанякъде заедно с Горбачов, нямаше за какво да се заядат. Климов беше му заповядал да изучи съвършенно секретен микрофилм, получен от архива. С което той все пак добросъвестно се беше занимавал, макар и не през целия си работен ден. Беше останала малко непревъртяна лента и даже ако генералът се появи неочаквано точно днес, в което Куманин силно се съмняваше, той ще има какво да доложи. Разбира се, „прапоршчицата“ Светлана ще разкаже на генерала за изчезванията на Куманин от управлението в разгара на работния ден. Но и за такъв случай Сергей беше намислил един куп оправдания, които да свидетелстват за „разумната му инициатива в рамките на получената заповед“.

Но, ако говорим сериозно, Куманин добре си даваше сметка, че се е отпуснал именно благодарение на полученото от Климов задание. Той не можеше да се освободи от усещането, че са го откъснали от важните работи и са го накарали да се занимава неизвестно с какво. Да намери погребението на Николай Втори! Ако там горе наистина искаха да научат това, то можеха да го научат за един миг. Хората, които са разстреляли царя и семейството му в Екатеринбург, е просто невъзможно да не са отбелязали в рапортите си мястото на погребението. Когато разстрелваха кой да е адвокат или лавкаджия в така наречените времена на червения терор, да не говорим пък за по-късните години на Големия терор и съвсем близките времена на Постоянния терор, изпълнителите бяха длъжни да фиксират мястото на погребението. А в този случай са разстреляли държавния глава и не знаят къде са го закопали! Някой да повярва в това „Няма балами.“ Дори и да се държи това място в тайна по някакви причини, но пък не от Горбачов? Няма такива тайни, които да не могат да бъдат достъпни за Крючков или за Чебриков, който сега стана член на Политбюро. Едно телефонно обаждане и след петнайсет минути документ, съставен по времената на Иван Грозни, вече би лежал пред тях на масата, при това оригиналът. И изведнъж възлагат работата на някакъв майор, когото, въпреки всички пълномощия, нито в един спецархив фактически не го пускат даже на прага. И цялата тази работа, по думите на Климов, се намира под контрола на самия генерален секретар! Смешно. От всичко това лъхаше такава несериозност, че Куманин загубваше всяко желание да проявява усърдие и инициатива. А пък тайнственото изчезване на Надя въобще измести проблема за царското погребение някъде на втори план. Ако началството е решило да го използва за свои цели, както се казва „слепешката“, то нека ръководи стъпките му. Може да вървиш по минно поле, след като си получил заповед, но да се луташ по него по собствена инициатива е глупаво. Когато Климов се появи, той ще му доложи съображенията си по този въпрос. А докато го няма, ще се опитва да намери Надя или поне мястото, където тя се крие.

Като гледаше снимката, на която радостно се усмихваха Надя и рошавият Феофил (не се усмихваше само Альоша Лисицин в ръцете на Надя), Куманин почувства нещо средно между завист и ревност, макар да смяташе, че всички чувства към Надя отдавна са се размили във времето.

Той поиска от родителите на Надя разрешение да вземе за известно време тази снимка. Отказа се от предложения чай и обеща да им се обади, щом научи нещо ново за Надя, после още веднъж се опита да успокои старците, но те все пак забелязаха, че в гласа му не се чувстваше достатъчно увереност.

 

Куманин реши днес да не се връща в Управлението и си отиде направо вкъщи. По пътя си спомни, че искаше да намине при баща си, за да извади пощата и полее цветята. Като си даде дума да мине през жилището на баща си в най-скоро време, Сергей реши да не се връща обратно.

Щом си влезе, включи телевизора и с известно учудване видя Горбачов, който махаше шапка от стълбичката на самолета, придружен от съпругата си и полковник Медведев. Отначало Куманин реши, че повтарят вчерашния репортаж за пристигането на Генералния секретар в Москва, но се излъга. Оказа се, че М. С. Горбачов пак е излетял някъде. Говорителят даваше необходимите обяснения: „Днес Генералният секретар на ЦК на КПСС и Председател на Върховния Съвет на СССР Михаил Сергеевич Горбачов отпътува от Москва за Бон на официално посещение по покана на федералния президент на ГФР Рихард Вайцзекер. Заедно с Михаил Сергеевич Горбачов заминаха съпровождащите го: членът на Политбюро на ЦК на КПСС, министър на външните работи на СССР Едуард Амвросиевич Шеварнадзе, секретарят на ЦК на КПСС Александър Николаевич Яковлев, заместник-председателят на Министерския съвет на СССР Иван Степанович Силаев. Другарят Михаил Сергеевич Горбачов бе изпратен от членовете на Политбюро, другарите Зайков, Лигачов, Медведев, Никонов, Рижков, Слюнков, Чебриков, кандидат-членовете на Политбюро на ЦК на КПСС другарите Бирюкова, Власов, Лукианов, Маслюков…“

Куманин изключи телевизора. От всичко видяно можеше да се направи изводът, че генерал Климов още не се е връщал в Съюза, а очаква Генералния секретар в Германия. Следователно той разполага с още поне два дни почти пълна независимост. През това време трябва да се опита да открие следата на Надежда, която, както убеждаваше сам себе си Куманин, неизбежно ще го доведе до Альоша Лисицин, отвлечен от интерната, ако се вярва на директорката, от куманиновите колеги.

Като хапна набърже, Сергей отвори папката с дисертацията на Надя. В увода тя отбелязваше, че в последно време се раждат все повече деца с патологични психични отклонения от нормите, които години наред са се смятали за усреднени за нормално развиващо се дете. Полюсите на патологията са: от пълни идиоти, чийто мозък така и не се удава да бъде включен в работа, до съвършено непонятни „вундеркинди“, чийто мозък работи с много по-голяма интензивност, отколкото при нормалните деца, но крайно избирателно. Дете на четири-петгодишна възраст може подробно да разказва, да речем, за реформите на Бисмарк, но при това да не знае името на собствените си родители и много други неща, които в повечето случаи лесно се усвояват от деца в тази възраст. Подобни случаи се срещат значително по-рядко от първите. Проявите на пълен идиотизъм с фактическо отсъствие на каквито и да било адекватни реакции на обкръжаващата среда е необходимо да се разглеждат в същия ключ и с прилагане на същите методики, не като изключения, а като частни случаи на общо поражение на централната нервна система. „Тъй като случаите на избирателна интензивна работа на мозъка са редки и практически не са научно описани, именно изследването на един от тях се явява предмет на настоящата дисертация. Тя си поставя за задача доказването на факта, че тези непонятни причини, които блокират нормалната дейност на мозъчните връзки, същевременно възбуждат още непознати центрове на главния мозък, аномални както по обема, така и по характера на съдържащата се в тях информация“ — четеше Сергей. Той дори тръсна глава като боен кон. Ако някой му беше казал, че Надежда е способна да пише такива засукани работи, никога в живота си не би повярвал. Колко интересно излиза! Живеем едни до други, а всъщност нищо не знаем един за друг. Та нали Надя не от вчера е започнала да се интересува от тези проблеми! Той винаги бе смятал, че основното й занимание е да бърше сополите на дечурлигата и да ги слага на цукалата, и затова се учудваше как може горещо да обичаш такава работа.

Сега вече малко се проясни онова странно нейно отношение към него. Кой беше той в нейните очи? Чекист? А какво значи чекист? Може би нещо средно между портиер и квартален милиционер? Май че така бе определил Херцен понятието „жандарм“. Вярно е, че тогава кварталните не са се казвали милиционери, но това са подробности.

„Изследването на подобни аномалии — продължаваше дисертантката Шестакова Н.Н. увода към труда си, — дава преди всичко възможност за създаване на работна хипотеза, че цялата или по-голямата част от информацията, натрупана от човечеството в процеса на еволюцията си и историческото си развитие, се съдържа в човешкия мозък още от раждането, но се блокира по силата на още неизследвани причини. И тук не става дума за предаване на информация от родители на деца и така нататък на биологично и генетично равнище, а за наличие на огромен обем информация в мозъка като даденост, заложена в човешкото същество. Тази информация включва в себе си обширни, макар и непълни сведения от много (а може би и от всички) области на човешките знания. Обаче фактът, че цялата тази информация, заложена в човека при раждането му, е блокирана и че за жизнената му дейност и градивна работа му е необходимо наново да натрупва обем информация, т.е. да започва от нула, говори за обща аномалия на развитието на хората и поставя дългосрочна задача по разкриването на този феномен. Подробното изследване на блокиращите механизми на главния мозък и тяхната функционална връзка с общото развитие на организма може да създаде сигурна методика за разблокирането на мозъчните връзки, което ще даде възможност за връщане към нормален и пълноценен живот на хиляди болни деца.“

След това идваше така наречената закрита част, която трябваше да се съхранява в първи отдел на института. В тази „закрита“ част беше представена статистика на раждане на деца с отклонения и патология на умственото развитие в РСФСР (данни за целия СССР нямаше или се смятаха за съвършено секретни) за последните пет години. Вярно, конкретни цифри нямаше, но графиката говореше за проблема не по-малко красноречиво. Кривата, започвайки от доста средни показатели през 1985 година, излиташе нагоре като ракета, за да достигне към 1989 година космически висини, като на диаграма за ръста на благосъстоянието на трудещите се при изпълнение на плана за текущата петилетка.

По-нататък Надежда, както е редно в дисертация, засягаше историята на въпроса. „Обаче световната статистика за изтеклите три века, когато са започнали да се оформят научните методики за регистриране и описание на подобни явления, измествайки религиозните интерпретации, съдържа достатъччно количество факти, позволяващи предварително обобщение“. След това следваха многобройни примери, започващи от някой си Каспар Хаузер, намерен край Нюрнберг през май 1828 година, който потресъл мнозина учени със знанията си, въпреки възрастта си, и скоро загинал при тайнствени обстоятелства, и завършващи с Лучия Ебобер, малко момиче, инициирало през 1916–1917 години така нареченото Фатимско чудо. Лучия е била напълно неграмотна (никога не е ходила на училище), но не само говорела на няколко чужди езика, а и свободно се ориентирала в плетеницата на тогавашното международно положение, изострено от кипящата първа световна война.

„Свободно боравейки с имена на страни и градове, имена и длъжности на държавни и военни дейци, както съвременни на нея, така и исторически, неграмотната португалска пастирка на 10 години, никога не напускала пределите на родното си селце, прави истински фурор в цял свят със серия политически и икономически прогнози. За съжаление католическата църква избързва да прекрати пророчествата й, като затваря Лучия в манастир. Единствен неин кореспондент става римският папа, който получава откровенията на Лучия в запечатани пликове, които и до ден днешен се пазят в тайните архиви на Ватикана. Сменящите се на ватиканския трон папи не искат и да чуят за разсекретяване на споменатите документи. Момичето не е било подложено на медицински изследвания и е завършило живота си в манастира. Тайнствената й дарба Църквата интерпретира от своя гледна точка, изключваща всяка възможност за научен подход…“

За подобни явления Куманин не само никъде не беше чел, но дори не бе и чувал. Той с любопитство прегледа доста големия списък на деца, родени в разни части на света с непонятни патологии. Оказва се, че в САЩ е живяло момиче, родено в Калифорния, което на петгодишна възраст проговорило на древноиндонезийско наречие. В разните университети и научни центрове по целия свят се наброявали не повече от пет-шест специалиста по древните наречия на Индонезийския архипелаг. Всички те се събрали в Калифорния, като научили за това чудо, за да изобличат мистификацията. Обаче, когато чули говора на петгодишното момиченце, което не само свободно говорело на този език, но при това поправяло тяхното произношение и граматика, учените мъже били поразени. При това детето, притежаващо такава феноменална дарба, не можело да запомни добре собственото си име и имената на родителите си.

После идваше описание на бразилско момче, което от възраст една годинка умножавало наум седемцифрени числа, извличало корен от всякаква степен, а на три години решавало най-сложни математически задачи, без да знае при това името на града, в който живеело.

В заключителната част на увода се посочваше, че дисертантката — лекар-педиатър Шестакова Н.Н. — в течение на няколко години е работила в предучилищни детски заведения от затворен тип (интернати), като е провеждала сериозен научен анализ на развитието на детските патологии. Беше отбелязано, че представената работа е основана главно върху наблюденията над поведението на възпитаника на интерната Альоша Лисицин, на пет и половина години, притежаващ много редки и слабо изучени аномалии на психиката…

После текстът ставаше пълна мъгла — поне за Куманин: някакви графики, таблици, непонятни формули, кръвни картини, всякакви там РУЕ, левкоцити, хемоглобин, данни за кръвното налягане, изследвания на урината и така нататък, включително и ръст, тегло, обем на белите дробове, невропатологична анамнеза и много други неща, в които беше изключено да се ориентира неспециалист.

Ако подобна дисертация по някакви причини беше попаднала в КГБ по официалния път, веднага щяха да я пратят на експертиза в някой НИИ с подходящ профил, за да получат стандартен отговор на въпросите: представлява ли дадената работа научен интерес или не, използвани ли са в работата данни или изводи, противоречащи на марксистко-ленинската теория на познанието, не изпада ли авторът във формализъм или идеализъм и силно ли ще пострада науката, ако авторът се наложи да бъде изваден от обществото за около пет-десет години? А тъй като отговорите на експертите бяха предварително закодирани във въпросите, цялото внимание се обръщаше към последния въпрос: трябва ли авторът да бъде тикнат в затвора, за да не се прави на интересен, или може да се ограничим само с уволнение от работа?

Много млади учени, изпаднали в отчаяние, че им пресичат от всички страни кислорода, започваха да се суетят и стигаха дотам, че предлагаха трудовете си за публикация на Запад. При това те не се замисляха, че отнемат на страната си приоритета за някое научно откритие, засилват научния потенциал на противника, и като цяло им се събираха деяния, попадащи напълно под 64-ти член на наказателния кодекс, тълкуващ тези действия като държавна измяна. Такава беше съдбата на научните разработки, попадащи в обсега на КГБ, макар че на Лубянка съществуваше цял отдел за анализ на научни трудове. Но там се занимаваха най-вече с различни изследвания и разработки, откраднати или купени от Запад. При анализа трябваше преди всичко да се определи военно-приложната им стойност, а също и да се изясни — истински ли са тези разработки или са подхвърлени за дезинформация с цел да доведат до задънена улица някой съответен съветски отрасъл на науката.

 

Редът на Куманиновите мисли, навени от Надината дисертация, бе прекъснат от звъна на телефона. Обаждаха се от провинцията.

Сергей вдигна слушалката и чу гласа на брат си:

— Брато, здрасти — дочуваше се през пукането в слушалката гласът на Андрей Куманин от далечния Душанбе. — Слушай, нещо не мога да се свържа със стария. Къде е той? Какво става с него?

— Замина някъде — отвърна Сергей и се почувства пълен идиот, защото не знаеше закъде е заминал баща му.

Брат му, естествено, извика по телефона тъкмо този въпрос.

— Някъде по ветеранските си задачи — доста неуверено промърмори Куманин. — Обеща скоро да се прибере, не се безпокой…

Пукането в слушалката спря и Андрей спокойно каза:

— Общо взето не се безпокоя. Исках да го поздравя за рождения ден, нали утре…

Сергей съвсем беше забравил, че утре баща му има рожден ден.

— Може би утре ще се върне? — предположи брат му.

— Много е вероятно — Сергей се зарадва на такъв обрат на разговора. — Обади се утре вечер, а аз ще се постарая да намина към него.

Поговориха още някоя и друга минута за живота и службата и след като получиха на стереотипните въпроси също такива отговори от типа на „като че всичко е нормално“, братята се сбогуваха и Сергей пак се доближи до масата, където се намираше папката с дисертацията на Надя. Да чете по-нататък, да се промъква през непонятната терминология и още по-непонятното значение, нямаше никакъв смисъл. Оставаше само да прослуша двете малки касети, които бяха приложени към недовършения ръкопис. Куманин включи касетофона и веднага чу гласа на Надя:

„Альоша, как се казва майка ти?“

„Не зная“ — отговори детски глас.

„А татко ти?“

„Не зная.“

„Но нали знаеш как се казваш?“

„Аз се казвам Альоша Лисицин.“

„А кой ти казваше така? Помниш ли?“

„Всички ми казваха така.“

„Кои са тези всички, Альоша?“

„Не зная кои са. Но те ми казваха Альоша Лисицин.“

„Но какви бяха — чичовци, лели? Колко бяха? Къде живеехте?“

„Живеехме в стая. Стаята беше голяма. Не зная какво е чичовци и лели.“

„Альоша, ти на мене как ми казваш? Спомни си.“

„Казвам ти леля Надя.“

„Браво. Значи, аз съм леля. Има момчета, а има и момичета. Разбираш ли това?“

„Разбирам. Аз съм момче, а пък има момичета. Момичетата стават жени, а пък момчетата мъже. Само че не знаех, че жените при вас ги наричат «лели».“

„Ти каза при «нас». Какво значи при «нас», Альоша?“

„Тука, при вас. В тази стая, в която седим. Аз преди това не знаех тази дума.“

„Добре, Альоша. А преди, къде живееше?“

„В стая, в голяма стая. Там имаше закачена голяма картина.“

„Картина ли? На нея нещо нарисувано ли имаше?“

„Да. Тя ми харесваше.“

„Какво имаше нарисувано на нея, Альоша?“

„Гибелта на Дантон.“

„Какво? На Дантон? Ти знаеш ли кой е Дантон?“

„Зная. Това е голям френски лайнер. Има пет комина. Потопила го е немска подводница. Това е бил най-големият успех на немските подводничари през по-миналата световна война в Средиземно море. Лельо Надя, аз няма вече. Не се сърдете.“

„Не, не, Альоша. Аз съвсем не ти се сърдя. Страшно ми е, но никак не се сърдя. Кой е закачил тази картина в стаята ти?“

„Не зная. Тя винаги си беше закачена.“

„А кой ти е разказвал съдържанието й?“

„Учителят.“

„Учителят ли? Това е бил мъж, а може би е била жена?“

„Не зная.“

„Но учителят разказвал ли ти е за войната или изобщо за войните? В коя световна война е потънал корабът, който си виждал на картината?“

„У вас е прието да я наричат първа световна, но това не е правилно. Даже ако не се броят войните през древността и средновековието, тази война е била вече четвърта световна.“

„Четвърта?“

„Според това как са се разширявали представите за света, световните войни са обхващали все по-голяма територия. Трийсетгодишната война за своето време вече е била световна и Седемгодишната също. Световна е била и войната с Наполеон. В тази война са участвали даже Съединените Щати.“

„Боже мой! Откъде знаеш това?“

„Четох една книга, лельо Надя. Написал я е Джеймс Бърнес. Издадена е в Лондон през 1897 година. Казва се «Войната в Атлантика през 1912 година».“

„Откъде си взел тази книга?“

„Даде ми я учителят.“

„Учителят ти моряк ли беше?“

„Не беше моряк. Беше учител.“

„А ти знаеш ли какво е моряк?“

„Знам. Това са хората, които карат кораби.“

„Добре, Альоша. Кажи, в тази стая само една картина ли имаше?“

„Да. Само една. Беше много красива: море, взрив и огромен кораб. Учителят казваше, че така ще загине и целият свят, ако не се събуди.“

„Господи, какво говориш? А прозорци имаше ли в твоята стая?“

„Имаше. С перденца.“

„И ти никога ли не си излизал от тази стая? Ходеше ли на разходка? Както тук?“

„Ходех на разходка всеки ден. Отварях вратата на стаята и излизах в градината. Там имаше дървета и цветя. Птици и животни“.

„Животни? Какви животни?“

„Не ги познавам. Питах учителя, но той каза, че и той не знае“.

„Виж тази картинка, Альоша. В градината имаше ли животни, които приличат на тези тук?“

„Не помня.“

„А как се оказа на мястото, откъдето те докараха при нас? Кой те отведе там?“

„Излязох в градината да се разходя и се оказах там.“

„На спирката на рейса ли? Какво ти е?“

„Пишка ми се, лельо Надя.“

 

Куманин слушаше цялата тази щуротия със зяпнали уста. Той даже се стресна, когато се чу щракване, сигнализиращо, че касетата е свършила. Той я обърна и продължи да слуша.

„Альоша, — чу той отново гласа на Надя, — защо учителят е окачил в стаята ти тази картина? През войните са загивали и други кораби. Защо е избрал тази?“

„Защото на самия Дантон са му отрязали главата, така казваше. А после са нарекли кораб на негово име. Че хората първо ги убиват, а после ги прославят. Той смяташе, че това е странно. Дантон не е можел да си представи, че приятелят му Робеспиер ще го прати на гилотината. Никой не си е помислял, че лайнерът «Дантон» ще загине от едно торпедо. Учителят смята всички тези неща за сънища. Той винаги ми е казвал, че кошмарите насън могат да те задушат, ако не се събудиш.“

„Увери ли се, Фил? — попита Надя. — Какво ще кажеш?“

„Да-а — провлечено каза мъжки глас, очевидно принадлежащ на Феофил. — И да искаш, не можеш го измисли. Проверява ли му щитовидната жлеза?“

„Всичко е в пределите на нормата — отвърна гласът на Надя. — Усмихваш се, а, Фил? Надявам се, не мислиш, че съм го накарала да научи всичко това наизуст и да го преразкаже в твое присъствие? Ти самият чувал ли си нещо за този «Дантон»? За кораба. Аз, например, не зная дори през коя война е станало това. А ти?“

„Нямам понятие — призна Фил, — откъде да знам такива неща? Такава информация по света имат само много тесни специалисти. Сигурен съм, че в Москва ще се намерят не повече от пет души, които да знаят. От тях половината са диспансеризирани към психиатрията. Ако човек знае и помни такива неща, той е ненормален. Повярвай ми.“

„Това е станало — обади се гласът на Альоша, — на 19 март 1917 година край бреговете на Сардиния. Немска подводница U-64…“

„Альоша — каза Феофил, — ти разбираш ли какво говориш?“

„Разбирам“ — отговори момчето.

„Какво е подводница?“

„Подводницата е военен кораб, който поради здравия си водонепроницаем корпус и чрез система от цистерни за потопяване може да действа под водата. Едно време за тази цел са се използвали бензинови и електрически двигатели, по-късно дизелови, а в днешно време атомни. Въпреки че този вид оръжие съществува от по-малко от сто години, именно подводниците днес могат да унищожат планетата само за няколко минути с ядрените си ракети, пуснати от океанските дълбини. Учителят ми казваше…“

Настъпи мълчание. После Надя попита:

„Какво има, Альоша?“

„Лельо Надя — каза момчето — вие ми обещахте бонбонче, ако разкажа на този чичко за «Дантон».“

„Альоша — отговори гласът на Надя, — не бива да ядеш толкова много сладки работи. Може да се разболееш.“

Чу се хленченето на детето и гласът на Феофил:

„Дай му бонбонче. Какво толкова! Вземи, Альоша, не плачи, мъничък.“

После пак гласът на Надя: „Е, какво ще кажеш, Фил?“

„Да, всичко това е много интересно, — отвърна Феофил, — знаеш ли, Наденце, в някои подробности това напомня онова, което се е случило във Фатима. Там момиченцето е говорело като че ли от името на Света Богородица, когато е предупреждавало хората. А това момче говори като че ли от свое име, явно е още малко, за да осъзнае, че служи само за рупор, и може би поради някакви особености на организма му. Нали забеляза, че той ту се включва, ту се изключва, и при изключването се държи съвсем адекватно на възрастта си. Точно така се е държала и Лучия Ебобера във Фатима. Макар че тя е била малко по-голяма от Альоша. На колко години е била? Помниш ли?“

„Май че на 9 или 10 — каза Надя. — Непрекъснато се опитвам да разбера какво искаш да кажеш, Фил, но не мога напълно. Ако децата са служели само за нечий рупор, то — чий? Та това е област, напълно далечна от науката. Дори бих казала, че това е чиста фантастика, при това даже не много научна фантастика. Това вече е из областта на приказките.“

„Разбира се, може всичко да се смята за приказки — отвърна Феофил, — ако не е едно дребно обстоятелство. Така нареченото «Фатимско чудо» има стотици свидетели, а Альоша Лисицин нямаше сега да седи до теб на дивана. Прав ли съм, Альоша?“

„Прав си — отвърна момчето малко неясно, сигурно защото имаше бонбон в устата. — Чудото във Фатима е станало на 13 май 1917 година, около месец след включването на Съединените Щати във войната и свалянето на царската династия в Русия. Учителят казваше, че в противен случай войната е щяла да продължи още поне петнадесет години. А трябвало бързо да я прекратят…“

Отново настъпи мълчание. После гласът на Фил попита:

„Ако главната мисия на Лучия Ебобера е била прекратяването на първата световна война, то за какво ти, Альоша, се появи тук?“

„Къде?“ — попита детето.

„У нас — продължи да настоява Фил, — тук.“

„Леля Надя ме докара, — отвърна Альоша и добави: — С кола.“

 

Касетата свърши. Куманин още няколко секунди седя и тъпо гледа млъкналия касетофон, после взе втората касета.

Стаята се изпълни от весела мелодия: „От изворчето почва голямата река, а дружбата започва със усмивка…“ Куманин чак подскочи от изненада, но изслуша песничката до края и с удоволствие, като си спомни, че това е мелодия от някакъв детски рисуван филм. Песничката свърши, смени я друга: „Антошка, Антошка, с нас копай картофи…“

Двете страни на втората касета бяха изпълнени с детски песнички и весели мелодии. Очевидно Надя я използваше при работа с децата в групата си. Като прослуша лентата на голяма скорост и се увери, че освен детски песни не съдържа нищо друго, Куманин изключи касетофона. Искаше още веднъж да изслуша първата касета, но се отказа. Ако това, което бе чул, не е мистификация, може, разбира се, да си пукнеш от учудване. Впрочем, Надя никога не беше се отличавала със склонност нито към фантазии, нито към евтини лудории. Тя винаги е била много сериозно момиче, добре се учеше, учителите я смятаха за много добросъвестна, а приятелките — за малко отнесена. Сега поне стана ясно, защо Надя се беше втурнала при него да търси изчезналия Альоша. Тя му беше разказала за удивителните способности на това дете, но той, разбира се, не би могъл да си представи нищо подобно, докато не беше прослушал записа. Впрочем той всъщност реагира повече на името на детето по асоциация с името на тайнствения оперативник. Изигра роля и откъсът от телефонния разговор на генерал Климов, на който бе станал случаен слушател. Разбира се, ако всичко не е някаква фалшификация и в Москва наистина се е появил такъв хлапак, то някъде нагоре напълно можеше да се е вдигнала суматоха. А по силата на това получават някакво логично обяснение и по-нататъшните събития, свързани с Альоша Лисицин, интерната и Надя Шестакова. „Фатимското чудо.“ Някъде беше чел за него, но къде — не можеше да си спомни. Май че в някаква брошура се разказваше за хитрините на църковните кръгове, които се опитвали да забъркват главите на простия народ и да спечелят повече пари. Там се изброяваха различните машинации на църковните деятели в стара Русия и в другите страни. Спомни си, че там се говореше за едромащабна мистификация, организирана от царската тайна полиция, която уж открила мощите на Серафим Саровски, едва ли не по заповед на самия Николай II. Между другото там се споменаваше за нещо подобно в португалския град Фатима. Но, ако се съди по записа, Надя и Фил говореха за това събитие напълно сериозно.

А „Дантон“? Какъв е този „Дантон“? И какво общо има тук „Дантон“?

Създаваше се впечатление, че Альоша Лисицин просто се подиграва с възрастните. Това е характерно за малките деца, които си мислят, че знаят нещо, за което възрастните нямат понятие. Обикновен рефлекс от типа на „А пък аз знам, аз знам…“ Детето се наслаждава, когато се убеди, че възрастните „наистина“ нямат понятие за това, което то снизходително им е разказало. Такива снизходителни нотки се чуваха на записа в гласа на Альоша. Интересно би било да може да се види при това изразът на лицето му и израза на лицето на Надя също. Кой е натъпкал в главата на детето всички тези съвършено ненужни знания. Учителят. Какъв е този учител? Да можеше да установи личността на този с извинение учител, и да го привлече под съд за опити с малолетни. През последно време толкова се развъдиха разни магьосници и — как бяха? — екстрасенси. Внушават на децата всякакви щуротии. Сигурно са откраднали Альоша Лисицин от някакъв приют, а може да са го купили или направили фалшиви документи за осиновяване, а после са го изоставили в Ростов на автобусната спирка. Само да получеше разрешение за официално разследване, цялата история можеше да се разнищи за едно денонощие. Учител! Даже името си не е казал на момчето. Изглежда опитен аферист! Впрочем, ако колегите му са взели момчето от интерната, значи някой вече води следствие. Възможно е върху Альоша да са проверявани нови, разбира се секретни, психотропни средства. Май че с това може да се обясни интересът на КГБ към даденото дете. Момчето са го взели от интерната, разбира се, за да стигнат до учителя и да арестуват този мерзавец. Но тогава какво общо има Надя? Както и да го въртиш, засега нещата в тази история не се връзват.

Куманин си спомни, как неговият първи началник подполковник Волков на всички директиви, постъпващи отгоре, и всички непонятни рапорти, постъпващи от подчинените отдолу, винаги казваше с усмивка: „Нищо, ще си изясним“. „Ще си изясним“ — помисли си Куманин, но веднага си спомни, че никой не го е упълномощавал да изяснява тази работа. С тази мисъл той се пъхна под душа, а после се разположи да спи.