Игор Бунич
Синдромът на Николай II (15)

II

„Съвършено секретно.

17 август 1936 година

До капитана от Държавна сигурност

другаря Лисицин А. Е.

 

Вашето обяснение беше доложено на народния комисар. Обаче той счита, че Вие, както и Голошчокин с Юровски, нещо не доизказвате и не желаете да внесете достатъчна ясност в този въпрос, който е въпрос от специална важност за държавата, и не се замисляте за последствията не само за Вас, но и за мнозина други.

Юровски и Голошчокин смятат за напълно изключено пакетът да е оставен в Екатеринбург през 1918 година в чиито и да е било ръце и продължават да настояват, че пакета сте отнесли в Москва Вие. Другарю Лисицин! Вашата партийна и чекистка дисциплина не предизвиква съмнения у никого от ръководството. Обаче ако след предаването на пакета на Свердлов, Дзержински или на самия Ленин Вие сте дали известната Ви «болшевишка клетва» да мълчите, то сега ваш дълг се явява не запазването на тази тайна, а разгласяването й, тъй като такова е изискването на вашето ръководство. Вие знаете от какво загинаха вашите другари. Те продължават да загиват и Вие с мълчанието си можете да погубите всички.

Сега Вие се намирате в особено привилегировано положение, но такова положение няма да трае вечно. И Вие ще загинете заедно с всички. Разберете поне това.

 

Агранов Я. С.

 

Занапред цялата кореспонденция да бъде изпращана на мое име.“

„Съвършено секретно.

/Без дата/

До заместника на

Народния комисар на Вътрешните работи

Другаря Агранов Я. С.

 

Съвършено не разбирам какви сведения искате да получите от мене. Аз съм виждал Свердлов и Дзержински един път през живота си преди заминаването ми за Екатеринбург през 1918 година. Другаря Ленин въобще никога не съм виждал. Наистина другарят Свердлов ми възложи да взема от Юровски някакъв пакет. За съдържанието му тогава не знаех нищо, и другарят Свердлов спомена за това между другото, без по никакъв начин да подчертава важността на това поръчение. Аз отивах в Екатеринбург със съвсем друга цел, и когато съобщих на Юровски за молбата на другаря Свердлов, той отначало се съгласи да изпрати пакета по мене, но после в бързината изглежда е забравил. Преди самото ми заминаване от Екатеринбург аз му напомних за поръчението на Свердлов, но пакетът в този момент не беше в помещението на Дома със Специално Назначение. Той се намираше в сейфа на другаря Юровски в града. Ние не можехме да губим време, тъй като и без това бяхме силно закъснели, а аз трябваше да тръгна от Екатеринбург много преди разсъмване, за да не поставя цялата операция под заплахата от провал.

Юровски каза, че сам ще достави пакета и аз не възразих. Вие знаете целите, с които се появиха в Русия всички, като се започне от Ленин и се свърши с мен. Тези цели не само не съответстваха, но бяха и почти пълна противоположност на тези цели, които днес поставят пред страната нашата партия и нейните вождове. В момента на появяването ни в Русия се появиха и други групи на движението със свои задачи, което по принцип съответстваше на създаването на хаос. Никой не разбираше опасността от влизането в този тунел.

Всичко това преди месец аз лично доложих на другаря Сталин по време на пребиваването на вожда на нашата партия и народа на моя обект. Другарят Сталин се съгласи с моите доводи и изказа мнение, че пакетът навярно е бил предаден от Голошчокин чрез Дзержински на Парвус, след което последният е изчезнал.

Това, че пакетът е бил предназначен за Парвус, не предизвиква никакво съмнение. Обаче показанията на моите източници дават възможност да се предположи, че пакетът, след като е бил предаден на полковник Кобилински, не е бил върнат от последния на царя, а изнесен в чужбина. Възможна е и още една версия: Кобилински е върнал пакета на царя, той от своя страна го е предал на Яковлев (Мячин), а последният го е предал на Свердлов. Вие разбирате не по-зле от мен, че Свердлов спокойно е можел, без да информира нито Ленин, нито Дзержински, веднага да прехвърли пакета на Парвус. Това се потвърждава и от бързата гибел на последния. Струва ми се, че след това Свердлов и Голошчокин са можели просто да инсценират изчезването на пакета, като се опитват да печелят време. Прекрасно разбирам важността на тази работа, но за съжаление с нищо не мога да помогна, ако не за друго, то поради собствената изолираност.

 

Комендант на обект 17,

капитан от държавна сигурност Лисицин А.Е.“

„Съвършено секретно.

26 февруари 1937 г.

До Народния Комисар на Вътрешните Работи

другаря Ежов Н.И.

 

Никога не съм се срещал с врага на народа Ягода и не съм го виждал даже на портрет. За мен той беше мой началник, когото партията е поставила над мен. Свързваше ни само служебна кореспонденция, в което лесно можете да се уверите, като прочетете копията от неговите инструкции и моите доклади. Никакво участие в изменническо-вредителската дейност на врага на народа Ягода не съм вземал и не съм могъл да взема.

 

Майор от държавна сигурност Лисицин А.Е.“

Излиза, че Лисицин е бил майор, а не капитан, както фигурираше в картотеката на Никитин. Куманин пое дъх и изключи апарата. Генерал Климов все още не бе се появил в управлението. Прапоршчицата Светлана вече беше обсадена от заместниците и помощниците на Климов, тъй като върху тях се бяха струпали множество проблеми, които можеше да реши само генералът. Беше събота, както и всяка друга събота — обикновен работен ден на Лубянка. Наистина мнозина се бяха възползвали от отсъствието на Климов и от общото падение на нравите (а следователно и на дисциплината), а също и от прекрасното време, и още от петък се пръснаха по вилите си, разположени в най-живописните места на Подмосковието. Но такава волност можеха да си позволят само полковниците и висшите чинове. Редовите сътрудници бачкаха както обикновено. Даже неделята не им беше гарантиран неработен ден. Всеки момент можеше да пристигне някое нареждане, объркващо всички планове за неделния ден.

За празниците и дума да не става — те винаги са били по-лоши от обикновените делници. Понякога по време на празник службите на Лубянка минаваха едва ли не на казармено положение. Вече на длъжност майор, Куманин едва ли не всяка втора неделя дежуреше или в управлението, или в града, или пък стърчеше в някакви негласни кордони. Началството добре помнеше, че той е ерген, и използваше максимално това обстоятелство.

Неочакваното преминаване под командването на генерал Климов, освен всичко друго, го освободи и от нарядите и тям подобните тъпотии от рода на физическа подготовка, огнева подготовка и политзанятия, които бяха задължителни за всички офицери, включително подполковници. Полковниците вече можеха да си позволят да се отпуснат във всичко, освен в политзанятията, за посещението на които бдително се следеше. Няколко поредни пропуска можеха много болезнено и съвсем неочаквано да изскочат в най-неподходящ момент, например при оформяне на командировка в чужбина или при атестация за повишение. Куманин, след като Климов го измъкна от отдела, вече бе пропуснал едно политзанятие и добре помнеше това. Тук, на върховете, близки до Олимп, не се провеждаха никакви политзанятия, което също се смяташе за една от привилегиите на голямото началство.

Куманин разчиташе до обед да догледа филма, а после пак незабелязано да се измъкне и да се заеме с издирването на следите на изчезналата Надежда. Той отново включи апарата.

„Съвършено секретно.

20 юли 1937 г.

До другаря Сталин И.В.

Скъпи другарю Сталин,

 

Тъй като получих заповед да се обръщам непосредствено към Вас по въпросите, отнасящи се до Обект 17, прескачайки непосредственото ми ръководство, моля Ви да ни окажете съдействие по следния въпрос. Спешно ни е необходим лекар-специалист за отстраняване на аденом.

Това не е рядка болест. В една или друга форма от нея страдат всички мъже в напреднала и преклонна възраст. Когато е запусната, тя може да представлява заплаха за живота. Разбирам доколко е неуместно да отнемам на Вас — Великия Вожд на нашия народ — време за решаването на подобни въпроси, но според Инструкция 12-А от 10 януари т.г. ми е наредено по всички въпроси да се обръщам само към Вас. Още веднъж моля за извинение.

 

Комендант на Обект 17

Старши майор от държавна сигурност Лисицин“.

Лисицин вече е станал старши майор, т.е. носел е на петлиците си два ромба като армейски командир на корпус! Кариерата му е тръгнала нагоре след замяната на Ягода с Ежов. Това бе очевидно.

Следващият документ представляваше последна страница от някакъв махнат материал. Тя явно беше попаднала под обектива на микрофилматора случайно, по невнимание на архиварите. На нея пишеше: „Общо — 27 милиона и 862 хиляди златни рубли. Оценката е предварителна. И подпис.“

Куманин се вгледа внимателно: не е ли това случайно подписът на самия Сталин? Не. Не прилича. Значи Инструкция 12-А е действала през някакъв кратък период, след което вождът е престанал да се занимава с Обект 17 лично.

„Съвършено секретно.

20 декември 1939 г.

До другаря Лисицин.

 

Ние вече Ви съобщихме, че Юровски умря без нищо да каже. Голошчокин също е арестуван, но с него ще работят не в «кремльовката», а както му е ред.

Вие изглежда се оказахте прав: пакетът е попаднал при Свердлов чрез Мячин, който също е арестуван. Другарят Сталин счита, че за престъпления срещу народа и държавата всички трябва да носят персонална отговорност, независимо от това от какви съображения са се ръководили и кога е ставало това.

Отделният плик е предназначен не за Вас.

Сърдечно Ви поздравявам по случай Деня на ВЧК-НКВД и предстоящата 60-годишнина на нашия вожд и учител Великия Сталин.

 

Нарком на вътр. раб. Л. П. Берия.“

„Съвършено секретно.

8 юли 1940 г.

До другаря Лисицин.

 

Ръководството счита за напълно възможно допускането на всякакви специалисти — медици на вашия обект с условие да се спазват известни мерки за сигурност от страна на пациентите. Другарят Сталин изрази недоумение, че сте допуснали такъв прост въпрос да прерасне в проблем.

 

Заместник на наркома В. Меркулов.“

„Съвършено секретно.

24 август 1940 г.

До коменданта на обект 17

другаря Лисицин.

 

Значението на последните събития би трябвало да е по-понятно за Вас, отколкото за всеки друг. Благодарение на гениалното ръководство на другаря Сталин успяхме в пълен обем да възстановим държавата, която се считаше фактически за унищожена. И не само да я възстановим в чисто географски смисъл (макар че и това е много важно), но да я направим дори по-могъща, отколкото е била някога, способна да решава всички поставени от историята задачи.

Във връзка с това другарят Сталин изказа мнение, че тази новина Вие трябва да чуете от него самия. Заключението на лекаря го убеди, че да се отлага това мероприятие е нецелесъобразно. Нещо повече, съществува такова мнение, че на обекта трябва да съществува «Положение 7» — общо за всички обекти, посещавани от вожда на нашата партия и народ.

 

А. Н.Поскрьобишев.“

„Съвършено секретно.

25 декември 1940 г.

Другарю Лисицин!

 

Има мнение, че погребението трябва да бъде извършено на най-близкото гробище със спазване, ако това е наистина толкова необходимо, на каквито желаете обряди. Никой не смята да се намесва във волята на починалия, но напълно можеше да се мине и без старорежимни предразсъдъци. Всички останали повдигнати от Вас въпроси най-вероятно ще получат положително решение в най-близко бъдеще. Разбира се, че статусът на специалните заселници беше оптимален. Мисля, че така и ще стане.

 

Ваш Лаврентий Берия.“

„Ваш Лаврентий Берия!“ Браво бе! Какви хора е имало по наше време!

 

„Съвършено секретно.

18 февруари 1941 г.

Специална папка.

ДО ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА ВКП (б)

 

С цел окончателно очистване на органите на НКВД и НКГБ от ягодо-ежовските вредители и врагове на народа да се приложи смъртно наказание по списъка на изредените по-долу враждебни елементи, проникнали в органите.

 

Народен комисар на Вътрешните работи

Берия Л.П.“

Следваше списък от 142 души. Лисицин беше в него на петнадесето място. Срещу името му беше написано от нечия нервна ръка:

 

„Да се изясни къде е дянал детето.“

На полето на списъка с широкия почерк на Сталин беше драснато: „Считам за целесъобразно.“ И едрият подпис на вожда. По-долу следваше подписът на Молотов, после на Каганович, по-долу — на Маленков и най-отдолу — на Калинин.

Опашката на лентата изскочи от бобината и изчезна в барабана с ролката. Екранът светна празен. Куманин изключи апарата с чувство на някакво облекчение, каквото се получава след като гледаш филм на ужасите. Въпреки че знаеше предварително, че Лисицин ще бъде разстрелян, но не предполагаше, че всичко ще стане толкова делнично, особено след като под някои документи бе видял подписа „Ваш Берия.“

Излизаше, че старшият майор от държавна сигурност Лисицин накрая е откраднал някакво дете.

„Напоследък, — помисли си Куманин, — непрекъснато се сблъсквам с някакви почти мистични истории с деца.“ Какво дете „някъде е дянал“ оперативникът Лисицин? Да не би да е Альоша Лисицин? Но в такъв случай Альоша сега би трябвало да е поне на петдесет години. Впрочем, ако се съди по знанията му, спокойно можеше да се сметне за петдесетгодишен.

Минаваше дванадесет. По радиото предаваха пресконференцията на Михаил Горбачов и канцлера на ГФР Хелмут Кол. Звучаха думи: ново мислене, общочовешки ценности и пазарни отношения. Никой си нямаше понятие какво значат, а и не се опитваше да ги разбере — началството по-добре знае.

Куманин предаде филма и съобщи на Светлана, че отива в архива, където може да бъде намерен, ако генералът се появи и го извика.

Куманин се канеше да отиде в Надиния институт и да открие в деканата на задочните аспирантури личните данни на Феофил или да открие него самия. В стола, където той се отби да хапне, преди да тръгне, беше многолюдно като за събота. Куманин си взе както обикновено чаша кефир и кифла и огледа залата в търсене на познати. Забеляза на една от масичките Олег Морозов — офицер от Специалния отдел на Главния щаб на флотата. Както и всеки офицер от Специалния отдел на КГБ, Морозов се кипреше с пълна униформа на капитан 3-ти ранг с три златни нашивки на ръкава. На времето си бе завършил някакъв институт и заедно с Куманин премина подготовка в школата на КГБ.

— Олег, здрасти — поздрави го Куманин, като седна на масата му. — Как ти върви работата?

— Работата е на Лубянка — усмихна се Морозов, поглъщайки шницела си, — а при нас има само работица. А ти как си, Серьожа? Още ли не си станал подполковник?

— Сега човек може да стане само за резил — в същия тон му отговори Куманин, — и въобще чух, че всички повишения в комитета са замразени за неопределено време.

— Ами, — не се съгласи Морозов, — моите документи се придвижват. Обещаха ми да стане за ноемврийските празници. — Той отмести чинията и се зае с чашата айрян.

— Трябва ми една справка — помоли Куманин.

Морозов вдигна към него разтревожен поглед.

— Каква справка?

— Случайно да знаеш имали ли са французите кораб „Дантон“?

— „Дантон“? — повтори Морозов. — Дантон — има такъв деец от тяхната революция. Гледах един филм за него. Отсекли са му тиквата на гилотината…

— Това и без теб го знам — прекъсна го Куманин, — аз за кораб ти говоря, наречен на името му. Имало ли е такъв по време на първата световна?

— Много лесен въпрос ми задаваш — засмя се Морозов. — Отде да знам, още повече пък през първата световна. Аз и за нашите, освен крайцера „Аврора“, нищо не знам.

— Може би при вас в щаба има някакви справочници, където да проверя, — настояваше Куманин, — за работа ми трябва, Олег.

— Чакай — каза капитанът, — сега ще оправим работата. При нас в щаба има един откачен в оставка — всичко знае. При Андропов за малко дори да го вкарат в затвора. Прекалено много знае. Тикнаха му звание капитан 1-ви ранг и го натириха в запаса. Но без неговите знания щабът беше като без ръце. Самият Горшков ходатайства за него. Та трябваше да го оставят на служба. Ако ти е спешно, мога да му се обадя.

— Моля те, обади му се, — помоли Куманин, — спешно ми трябва.

Морозов си избърса устните със салфетката и се качиха на четвъртия етаж, където се помещаваше Специалният отдел. Постоянно се канеха да ги изселят оттам, защото си имаха помещения при „обслужваните“ от тях военни части, а штатовете на Лубянка растяха непрестанно и хронично не достигаха места за новите отдели и управления, които започнаха да се роят още по Андропово време. От своя страна военното командване се опитваше да ги изгони от заеманите помещения, като се аргументираше, че си имат места на Лубянка. Но хората от Специалния отдел бяха заели кръгова отбрана и не отстъпваха, а напротив, от време на време си гушваха по още някое помещение и тук, и там. „Напират като израелски танкове“ — веднъж недоволно ги спомена самият генерал Чебриков.

В стаята, където Морозов доведе Куманин, имаше два огромни сейфа и две бюра с телефони, висеше портрет на някакъв адмирал с йезуитско лице — спартанска обстановка като в обсадена крепост. Морозов вдигна слушалката:

— Сергей Сергеевич там ли е? Извикайте го, моля ви. Сергей Сергеевич, здраве желая. Морозов ви безпокои. Как сте? Е, радвам се. Сергей Сергеевич, тук за една малка справка ви търся. Мисля, че ще можете да помогнете — закри слушалката с длан и попита Куманин:

— Как каза, че се казвал корабът, „Дантон“ ли? — и продължи по телефона:

— Сергей Сергеевич, кажете ми, моля, французите имали ли са през първата световна война кораб „Дантон“? — и с жест показа на Куманин: „Записвай.“

— И така ще го запомня — махна с ръка Куманин.

— Моля? Имало е такъв, така ли? Цели шест еднотипни? Чудесно. А какво е станало с тях? Немците са ги потопили? Кога? През март 1917-та? Е, благодаря ви много, Сергей Сергеевич. Извинете за безпокойството — Морозов затвори телефона. — Ще черпиш — каза той на Куманин. — Имало е такъв кораб. Немците са го потопили през 1917 година — и се засмя, — в чест на Октомврийската Революция.

— Благодаря — усмихна се Куманин, — потопили са го, значи? Нищо, все пак благодаря — и излезе от кабинета.

Сергей даже изпита облекчение, че прослушаното вчера на касетата получи потвърждение, а не се оказа бълнуване на болното въображение на малък дебил. Един въпрос се изясни. Сега трябва да научи какво всъщност е станало през същата тази година във Фатима.

Куманин вече бе тръгнал да излиза от Управлението, но в този момент неочаквано си спомни къде бе попаднал на описание на произшествието във Фатима през 1917 година. Това беше в една от многобройните конфискувани книги, пазени в сейфовете и металните шкафове в неговия кабинет. Книгата беше издадена в Ню-Йорк на английски език през 1975 година. Тя се казваше „Домът със Специално Назначение“ и беше съставена по материали на бившия учител на царските деца Чарлз Сидни Гибс. Негов далечен роднина ги бе подготвил за публикуване.

Куманин се върна, намери Кудрявцев и го помоли за ключовете от своя кабинет и сейф, като излъга, че е забравил там анцуга си и още някакви лични вещи.

В кабинета на Кудрявцев седяха двама дългокоси млади свещеници, които полковникът инструктираше. Затова, без да задава въпроси, той излезе в коридора, даде на Куманин ключовете и само измърмори:

— Носи ги у себе си или ги предай на Климов. Апропо, от твоите ключове се интересува Стебликов, иска да си присвои всички наши разработки. Голям глупак ще си, ако му ги дадеш. Всички те си падат по свършената от другиго работа…

Куманин благодари на бившия си началник и отключи кабинета си. По принцип беше редно това да се прави в присъствие на комисия, назначена от началник-отдела, нали ако Куманин, като отвори кабинета си, намери там широко разтворени празни сейфове или изчезнал телефонен апарат (и такива неща се случваха), за всичко щеше да трябва да отговаря той, при това строго в съответствие със законодателството можеше да последва наказание в диапазон от парична компенсация до затвор.

Справедливо предполагайки, че монархическата литература няма да му я краде даже генерал Стебликов, а за откраднат телефонен апарат все ще може някак да плати, Куманин смело скъса печатите и влезе в помещението. Сред книгите на чужди езици — те бяха събрани на едно място — той бързо намери книгата на Чарлз Гибс, пъхна я в куфарчето си, отново старателно запечата сейфа и кабинета и със съзнание за изпълнен дълг напусна Управлението.