Игор Бунич
Синдромът на Николай II (4)

III

Майор Сергей Куманин от дванадесет години работеше в КГБ, където беше постъпил веднага след завършване на МГИМО (Московския институт по международни отношения). Баща му Степан Агафонович беше подполковник от гранични войски в оставка, който цял живот се беше разкарвал по различни граници и едва след пенсионирането си се установи в Москва.

С мъка получи двустаен апартамент като ветеран от войната, не без помощта на приятели от Главното управление на гранични войски на КГБ на СССР. Разбира се, връзките на бащата не бяха достатъчни да уреди сина си в такова елитно и престижно заведение като МГИМО, но му помогна случаят.

Веднъж Степан Агафонович срещна свой стар познат, с когото още преди войната беше служил на афганистанската граница. По онова време Куманин беше лейтенант, а другият — обикновен граничар, мобилизиран някъде от Задуралието. Времето беше тежко, неспокойно. Огромни територии на Средна Азия се контролираха от подвижни конни групировки таджики, туркмени, узбеки, афганци и перси, които, взети заедно, беше прието да се наричат „басмачи“. Всекидневно ставаха сблъсъци, престрелки, преговори, редуващи се с взаимни измами. Веднъж на планинска пътека Куманин заедно с този граничар попадна в засада. Конете бяха убити, а граничарят тежко ранен. Куманин го влачи на гърба си две денонощия, самият той едва не умря от жажда, но домъкна другаря си до заставата. Кръвта на граничаря изтичаше, всички мислеха, че краят му е близък. Това, впрочем, не вълнуваше особено никого. Хора загиваха всеки ден. Собственият живот струваше копейка, а чуждият още по-малко.

Все пак момъкът беше закаран в болница, където го изправиха на крака, а след това го изпратиха някъде да се учи по системата на НКВД. Така стигна до голям началник. Веднъж след войната на тържествено събрание по повод поредната годишнина на органите на ВЧК Степан Агафонович го видя в президиума. Беше цивилен, но седеше между двама генерал-лейтенанти. Самият Куманин през време на дългата си служба беше си изработил навика да не напомня на началството за себе си без особена необходимост, още по-малко пък да се кланя. Затова и не беше станал полковник, макар че през последните три години преди пенсиониране заемаше полковническа длъжност — заместник-началник на политотдела на граничния окръг.

Случи му се да се срещне пак със стария познат след много години, когато веднъж вече пенсионираният Степан Агафонович вървеше по улица Горки в Москва, облечен в пълна униформа. С тази униформа той много се гордееше и често я обличаше, когато излизаше от „спалния“ си район към центъра на столицата. Внезапно някой го извика по фамилно име на висок глас. Куманин се огледа с учудване и пак чу името си, произнесено от полуотворения прозорец на черна „Волга“, прилепена до тротоара на място, категорично забранено за спиране на коли.

Позна веднага стария си колега. Седна в колата. Припомниха си съвместната служба на границата. Повече нямаше какво да си спомнят, пък и не се полагаше.

Познатият запита има ли Куманин нужда от нещо. Би могъл да съдейства, да помогне да речем за жилището, за пенсията или карта за някъде.

Степан Агафонович отказа: като че ли има всичко, а никога не е бил лаком. Заговориха за децата, бяха на едно мнение, че сега младите не са стока. Точно тази година по-малкият син на Куманин Сергей завършваше училище и Степан Агафонович се оплака, че синът му категорично не желае да върви по стъпките на баща си, тоест да учи в школата за граничари. Впрочем, и в никоя друга също. Поклатиха съкрушено побелелите си глави, но изведнъж се разбра, че един стар познат на Куманин сега е заместник-ректор по науката в МГИМО. Предложи сам: „Нека твоят Серьожа вземе препоръка от районния комитет на комсомола, а за останалото ще се погрижа аз.“

Така и стана без особени пречки. Но когато Сергей завърши института, дори и протекцията на заместник-ректора не помогна, за да бъде изпратен на дипломатическа работа в чужбина.

За МГИМО се разправят много легенди, особено за това какво широко поле открива това учебно заведение пред випускниците си. А всъщност след завършването му можеше да получиш разпределение в някакво провинциално училище като учител по история или чужд език, но разбира се можеше и веднага да станеш секретар на посолството във Вашингтон. Но това са крайности. А между тях имаше всевъзможни места в Института за САЩ и Канада, в Института по световна икономика, в апарата на ЦК на ВЛКСМ, и, разбира се, в КГБ.

Именно КГБ предложиха на Сергей Куманин, и той се съгласи под известен натиск на баща си. По такъв начин, за голямо удоволствие на Куманин-старши беше продължена приемствеността, династията, както обичаха да казват по това време. Така или инак, Сергей попадна във ведомството, на което баща му беше посветил целия си живот. И така, без сам да желае, Куманин-младши стана потомствен чекист, а това беше нещо като аристократична прослойка в органите. До известна степен принадлежността към тази каста способстваше за служебното му израстване. Веднъж Сергей, вероятно с цел окончателно да се убеди в родовата си знатност, реши да си изясни, не е ли бил чекист дядо му Агафон? Оказа се, че не е бил. А впрочем, кой знае. Агафон Иванович изчезнал в първите дни на революцията, след като успял да прати двегодишния Степан при някаква роднина на село да се грижи за него. Тя скоро умряла от тиф и петгодишният Степан бил поет от добрите ръце на партията на болшевиките.

Всъщтност не би могло да има чекисти „трето коляно“, прекалено често това ведомство е било „изколвано“ до крак, а в тежките времена даже и с целите им семейства. Оцелелите потомци вече не рискуваха да вървят по стъпките на покойните си родители.

Сергей Куманин се появи на Лубянка през 1979 година, след завършване на едногодишната школа на КГБ в едно тихо закрито селище близо до Москва. Появяването му съвпадна с върха на вулканичната дейност на Юрий Владимирович Андропов, борец за идеологическата чистота на съветския народ и за очистване на комунистическата партия от внесената от Запад мръсотия, която беше превърнала апологетите на най-вярното и прогресивно учение на света в най-долнопробни търгаши и използвачи.

Всичко това Андропов смяташе да изгори с нажежено желязо до основи, а след това…

Лейтенант Куманин започна службата си в 5-то Главно управление, известно като идеологическо контраразузнаване. Работа имаше до над козирката. Епохите на хрушчовския лигав либерализъм, а след това и брежневската „разрядка на напрежението“ бяха породили маса гнойни язви върху здравото тяло на съветското общество, които не можеха да бъдат излекувани иначе, освен с нажежено желязо.

Навсякъде беше пълно с ционисти, дисиденти, които притежаваха и разпространяваха клеветническа литература, съчинена от агентите на ЦРУ, издадена с парите на ЦРУ и разпространявана по поръчение на същото това ЦРУ по цялата територия на СССР. Налагаше се да правят обиски и масови арести, да конфискуват планини от книги, ръкописи, картини, а по-късно — и видеокасети. Натъпкваха се до краен предел нови изправително-лагерни зони.

Сергей Куманин попадна в сравнително малко подразделение, което водеше борба с проявите на великоруския шовинизъм и буржоазния национализъм, и за свое огромно учудване разбра, че има не малко различни нелегални групи, наистина немногобройни по състав, изповядващи идеи, които не могат да се нарекат иначе, освен монархически. Образованието, което беше получил Куманин, с пълно основание му даваше право да смята себе си еднакво за историк и за юрист, даже повече историк.

Куманин не можеше и да си помисли, че у някого може да възникне носталгия по такава нищожна личност като Николай II, последния руски цар, който се беше запазил в историческата памет само затова, защото беше създал в Русия революционна ситуация и, да си кажем честно, до голяма степен благодарение на собствената си глупост.

Веднъж начело на бригадата нахлу Куманин с обиск в жилището на брадат философ, който се смяташе за такъв само защото бил завършил май че три курса на философския факултет на МГУ и бил изключен за системни отсъствия и слаби оценки. Това обаче не беше му попречило да напише, работейки като пазач, няколко книги по философия на духовната криза на славянството и полумистичните пътища за възраждането му. Книгите, естествено, бяха публикувани на Запад, а текстовата им експертиза, проведена от двама доктори по философия от Института по марксизъм-ленинизъм независимо един от друг, показа, че авторът се нуждае от психиатрична помощ. На всяка цена трябваше да бъде изолиран от обществото.

Конфискуваха два кубика книги от философа. Разни Розанови, Бердяеви, Соловьови, Флоренски и други злобни антисъветчици и мракобеси, най-строго забранени в Съветския Съюз. Но Куманин беше поразен, че на стената на стаята, където живееше философът, висяха портретите на Николай II и неговия злобен сатрап-палач Столипин. Това бяха фоторепродукции от някакви предреволюционни илюстровани издания, поставени в евтини съвременни рамки.

При разпита Куманин съобщи на философа, че неговите налудничави идеи по отношение на славянската философия издават вялопротичаща шизофрения, и запита какво го е накарало да си слага портретите на двамата най-кървави палачи на руския народ, за чието възраждане толкова се е загрижил? В отговор философът високо се разсмя. Смя се дълго, и затова беше изпратен в лудница, където умря след първата инжекция аминазин. Оказа се, че имал много слабо сърце.

Друг арестуван се оказа по-словоохотлив. Той беше историк, преподавател по научен комунизъм в един от московските вузове. При обиска у него намериха маса издадени на Запад книги и брошури, посветени на живота, дейността и трагичния край на последния руски император. Той беше засечен, че се опитва да установи контакт със западно издателство, финансирано от ЦРУ, за да издаде монографията си по историята на последното царуване.

— И с какво толкова ви е вдъхновило това последно царуване, позволете да ви попитам? — поинтересува се Куманин. — С това, че работниците и селяните в Русия са били доведени до границата на мизерията, че в кръвта им се удави царизмът, вече обречен от историята?

— Е, що се отнася до кръвта — неочаквано се озъби арестуваният историк, — то кръвта, която е пролял Николай, може изобщо да не се взема под внимание в сравнение с кръвта, която сте проляли вие след идването си на власт.

— Кои „вие“? — попита Куманин. — Вие, струва ми се, сте член на партията? А пък си позволявате дори в кабинета ми да водите антисъветска пропаганда. С каква цел сте се опитвали да популяризирате личността на Николай? По чия заръка?

— Влязох в партията, за да не остана без работа, — призна арестуваният, — а личността на последния руски монарх е достойна за велика слава и почит. Вие навярно знаете, че Руската църква зад граница е канонизирала него и цялото му семейство като светци — новомъченици.

— Зная — каза Куманин, — че на Запад правят всичко възможно да опорочат нашия обществен строй. И не се гнусят от никакви средства, като използват морално изпаднали хора като вас.

— Мисля, че сега не става дума за моята личност — отговори историкът, — а за личността на император Николай. Мога да ви кажа, че нито един руски цар не предизвиква у мене толкова уважение, колкото него. Той е бил първият в хилядолетната история на Русия, налучкал може би интуитивно пътя, по който държавата би могла да достигне висини, несънувани от нито една страна. Повярвайте ми, би направил това, ако не възникнели ред трагични обстоятелства, които той не е могъл да предвиди и за които са били виновни по-скоро неговите предшественици, отколкото той самият.

Историкът бе осъден на три години затвор и една година заточение.

 

Така постепено Куманин навлизаше в работата, като волно или неволно придобиваше знания, към които не беше се стремил, но които сами „идваха“ при него. Работата е там, че трябваше понякога да чете конфискуваните при обиските книги и ръкописи, за да може юридически точно да формулира обвинителните заключения. По тях се произнасяха и правеха официални предупреждения и съдилищата, че и вземаха мерки от административен порядък.

Разбира се, да прочете всичко беше невъзможно. Но не трябва да се забравя, че Куманин беше завършил хуманитарен институт и беше се научил да пише анотации и обзори, без изцяло да чете източниците. Да си създаде мнение за една книга, например на известния Соколов „Убийството на царското семейство“, беше не по-сложно, отколкото да се конспектират материалите на XXIV конгрес на партията по стенограмата от хиляда страници.

Така въпреки желанието си Куманин научи, че Николай II бил изключително образован и учтив човек, че владеел няколко чужди езика, бил прекрасен съпруг и баща, нежно обичал жена си, четирите си дъщери и единствения си неизлечимо болен син. Че императорът бил изключително скромен (беше си останал полковник, тъй като смятал за неудобно сам да се произвежда генерал), искрено вярвал в Бога, бил до известна степен фаталист и в минута на силни потресения казвал: „Всичко е в ръцете Божии.“ Че бил много работоспособен, проучвал всички въпроси най-внимателно, без да ги прехвърля на чиновниците си, и даже работел без личен секретар. Че много се грижел за просвещението в Русия, покровителствал науките и изкуствата, финансирал театри и приюти, строял църкви и храмове, обичал войската и флотата, бил нелош спортист: прекрасно яздел и играел тенис, карал яхти, лодки. Пиел съвсем умерено, но много пушел. Имал добри „очи на кошута“, светлокестенява коса и светла брадичка. Държал се много естествено при общуване.

Постепенно в сейфа на Куманин се събра уникална библиотека, посветена на личността на Николай II и царуването му, конфискувана по време на обиски като „нямаща право да се съдържа в частни сбирки“. От една страна тази библиотека беше уникална, тъй като се състоеше от книги, издадени на Запад в нищожни тиражи, а от друга тя ясно показваше колко лесно в СССР можеш да си набавиш каква да е антисъветска литература. Ясно бе, че връзките между съветски граждани и разни антисъветски центрове в чужбина не са разкрити докрай от чекистите.

Особена ценност на Куманиновата библиотека придаваха книгите на Соколов „Убийството на царското семейство“ и на Дидерихс (колчаковски генерал) „Убийството на Царското Семейство и Членовете на Дома на Романови в Урал“. Имаше и много други трудове, практически неизвестни даже на специалистите историци, имащи достъп до специалните фондове, например монографията на някой си Кобилин „Император Николай II и Генерал-адютантът М.В.Алексеев“ или, да кажем, злобно-антисъветската книга на някакъв си Криворотов „Страшният път до Уралската Голгота“, или лицемерно-благочестивата брошурка на попа емигрант Алфериев „Император Николай II като човек със силна воля“, с подзаглавие „Материали за съставяне на Житие на Св. Благочестивейшия Цар-Мъченик Николай Велики Страстотърпец“.

Ами какво да кажем за трудовете на самозвания „професор“ Пагануци, безапелационно озаглавени „Истината за убийството на Царското семейство“, „Истината за престъплението в Екатеринбург“ и така нататък — много „истина“, много нещо!

Един път Куманин пресметна колко книги на тая тема са се насъбрали в сейфа му и се убеди, че само тези, които са на руски, са 280.

Книги, посветени на личността на последния руски цар, колкото и да бе странно това, се издаваха по цял свят. Куманин дори състави списък къде са излизали тези „изследвания“ — получи се огромен списък на градове: Ню-Йорк, Париж, Лондон, Мадрид, Рим, Джорданвил, Буенос-Айрес, Сан-Франциско, Вашингтон, Брюксел, Белград и даже Пекин, Джакарта и Тел-Авив.

Очертаваше се идеологическа примка, която от всички страни и по всякакъв начин се опитваха да надянат на шията на Съветския Съюз. Всичките книги носеха в себе си генетичен антикомунизъм и съвършено безкритична апологетика на Николай II. „Човек ще рече, че през неговото царуване не е имало нито 9-ти януари, нито Московското въстание, нито Ленския разстрел, нито еврейски погроми, нито поражение в руско-японската война, ни пълен провал в първата световна, в която той, апропо, е бил Върховен Главнокомандуващ.“

Даже канонизацията на Николай, членовете на семейството му и приближените, разстреляни в Ипатиевския дом, носеше не толкова църковен, колкото антисъветски характер.

Във всички книги се подчертаваше, че само престъпници, при това не политически, а криминални, са могли да дадат заповед за убийство на пет съвършено невинни жени и непълнолетния царевич Алексей.

Тази истерична кампания, разгърната с размах от западните спецслужби на идеологическия фронт, която се опитваше да опетни комунистическата партия и свещеното име на нейния основател — великия Ленин, изискваше най-строги насрещни мерки. Беше дадена заповед борбата с монархистите да бъде още по-сурова, отколкото с ционистите. Да се дават максималните присъди и при всички случаи да се правят опити да се разкрие агентурната мрежа на чуждите разузнавания.

Централният комитет на партията даже взе решение за целесъобразността да се издаде в СССР публикация на дадената тема, която, бидейки авторска, би представлявала и полуофициално становище на съветското ръководство както за личността на Николай II, така и за неговата съдба.

Това поръчение бе предложено за изпълнение на по-рано слабоизвестния историк и публицист Марк Касвинин. В резултат се появи книга под название „Двадесет и три стъпала надолу“. Това беше авторска находка, обиграваща двадесет и трите години на царуването на Николай II като стълба с двадесет и три стъпала. Според мисълта на автора, с всяка измината година Николай слизал с едно стъпало по-надолу, докато стълбата не го довела до подземието на Ипатиевския дом.

В анотацията за книгата се казваше: „23-те години на царуването на последния представител на династията Романови са белязани от множество тежки престъпления и народът му отреди справедлива присъда. Книгата на М.К.Касвинин разказва за живота и безславния край на Николай Кървави и дава достоен отпор на онези буржоазни фалшификатори, които се стараеха и все още се стараят да го представят като невинна жертва.“ И макар че основното в работата беше да се подберат доказателства, че Николай II с всички свои действия и постъпки си е заслужил разстрела, авторът тъй и не можа да каже по същество защо е било разстреляно цялото царско семейство. Затова той направи героичен опит да „измие ръцете“ лично на Ленин за това престъпление и да стовари всичко на самоволието на местните екатеринбургски болшевики, които не желаели да се подчинят на центъра. Та това и стана почти официалното становище.

След известно време групата на Куманин спипа в Подмосковието същински монархически център, състоящ се от трима мъже и две жени. Още при първите разпити стана ясно, че „центърът“ поддържаше връзка с живеещия във Франция велик княз Владимир Кирилович, който без всякакъв свян носеше титлата „глава“ на Руския Императорски дом в изгнание. Князът — син на братовчеда на Николай II, скандално известния велик княз Кирил Владимирович — се падаше далечен племенник на царя.

Та с него именно поддържаше връзка „монархическият център“.

Проучването на прибраните документи и разпитите на арестуваните незабавно разкриха пред следователя, че става дума не просто за тенденциозно изучаване на историята с цел разпространение на безусловно клеветническа информация, опорочаваща съветския държавен и обществен строй (попадащо под член 70 на Наказателния кодекс на РСФСР), а за подготовка на истински монархически преврат. Иначе казано, ставаше дума за насилствено сваляне на съществуващия в СССР строй. Това вече си беше член 64-ти от Наказателния кодекс, който предвиждаше разстрел.

Следствието бързо установи, че тихото подмосковно градче беше нещо като център на паяжина, чиито нишки водеха в най-различни антисъветски центрове на западните специални служби, като се започнеше от радио „Свобода“ и се свършеше с Обществото на руската православна младеж. В хода на следствието изплуваха имената на кадрови чуждестранни разузнавачи като княз Голицин и Шаховской.

Подготвяше се показен процес.

Цялата група следователи бе предсрочно повишена в звание (Куманин стана капитан) и предложена за правителствени награди. Но тук, като гръм от ясно небе, дойде заповед на ръководството: наказателното дело против „монархическия център“ да се преустанови, следствените да се освободят под гаранция за ненапускане и да се чакат следващи указания.

Всичко това беше толкова непонятно, че ръководителят на групата подполковник Волков реши да изясни подробностите при началството.

Началството нямаше и намерение да коментира заповедта си. Изпровождайки Волков от кабинета си, генералът само въздъхна, разпери ръце и красноречиво посочи тавана.

Бурната дейност, започната по времето на Андропов, стремително заглъхваше. Прахът на Юрий Владимирович бе погребан с всички почести под Кремълската стена, но желанието да се продължи делото му — делото за очистването на народа и партията, които, както е известно, са единни, остана.

Новият Генерален секретар Черненко не даде никакви нови указания — или не искаше, или не успя, защото много бързо се спомина. Но щом дойде приемникът му Михаил Горбачов, когото всички в КГБ посрещнаха с възторг, понеже знаеха, че новият играеше втори център-нападател в отбора на Андропов — та тогава започнаха някакви номера.

Подполковник Волков бе изпратен в запас. Изникна въпрос: кого да назначат за нов командир на групата. Никой някак си не прояви особено желание — а това по-рано никога не ставаше. И за командир на групата бе назначен Куманин, макар че кандидатурата му уж не се и разглеждаше поради недостатъчен опит и ниско воинско звание. „Опита той ще си го натрупа, — реши началството, — а званието ще го оправим“. И Куманин стана майор.

След това започна лично да присъства на инструктажите, които провеждаше с командирите на подразделенията куратор от ЦК на КПСС. Кураторът разясни, че на този етап трябва да се прекратят арестите на монархисти, да се въздържат от провеждането на обиски (поне официални), да се закрият откритите наказателни дела и за в бъдеще, до получаване на специално разпореждане, да се ограничат с профилактични мероприятия.

Профилактичните беседи за истинския чекист са си чисто губене на време.

— Нима ще отречете — попита един от подложените на профилактика граждани, — че Пьотр Александрович Столипин е бил най-великият руски държавен деец?

— Той преди всичко е бил не Александрович, а Аркадиевич — поправи го Куманин.

Това се оказа за подложения на профилактика такова откровение, че разговорът трябваше да спре дотам.

Известно време групата на Куманин просто не правеше нищо, привеждаше в ред натрупалите се документи, съставяше констативни актове на конфискуваното. Куманин реши едновременно с това да състави акт (т.е. да мине в разход в огнярната) книгите, с които бяха натъпкани вече два сейфа. „Процесите са прекратени, за какъв дявол всичките тези книги заемат място?“ Той написа съответната докладна, приложи акта, където беше изброил както се полага всички пазени на съхранение единици, и отиде да визира тези документи при заместник-наччалника на отдел „А“ полковник Кудрявцев.

— Какви ги измисляш, Серьожа? Да не си се побъркал? — поинтересува се полковникът, след като прегледа „пазените на хранение единици“. — По никой начин. Това да не ти е Солженицин или Авторханов. Това са уникални работи. Ние скоро ще ги предадем в Ленинската библиотека с оркестър и телевизия. — Той върна документите, но един екземпляр от акта все пак остави у себе си.

Веднъж при Куманин по никое време пристигна инструктор от идеологическия отдел на ЦК. Сергей Степанович седеше в кабинета си и с отчаяни усилия се мъчеше да скалъпи ежемесечния отчет за извършената от неговото подразделение „дейност“. Доста трябваше да се поизпоти, за да измисли какви ли не „подвизи“ на групата, а фактически всички те само фиксираха дейността на различни монархически, промонархически и псевдомонархически неформални организации, които напоследък се въдеха като зайци.

Инструкторът от ЦК, мършав, светлокос и доста пооплешивял мъж на около петдесет, беше сериозно съсредоточен.

— Другарю Куманин — започна той, — на този етап центърът за борба за социализъм се измества.

В разговорите с кураторите и инструкторите на ЦК на КПСС главното беше да не се задават никакви въпроси, а само да се слуша, като с целия си вид демонстрираш хем пълно одобрение, хем пълно разбиране. Затова Куманин не започна да разпитва накъде именно се е изместил „центърът на борбата за социализъм“, а продължи внимателно да слуша. Оказа се, че откак Горбачов декларира епохата на гласността, партията бе изложена на нападки както отляво, така и отдясно, и обвинявана във всички смъртни грехове.

— Всички, на които КПСС е оказала доверие да служат в бойните й отряди, и най-вече в КГБ, трябва да защищават партията — продължи инструкторът.

Куманин с целия си вид даде да се разбере, че докато е на тоя пост никога няма да допусне подопечните му монархисти да нападат партията, даже ако за целта е необходимо денонощно да води с тях профилактични разговори. И тук мислите, които неотстъпно преследваха Куманин, се изтърваха наяве и той рече: „С тия профилактични разговори далеч няма да стигнем, тук трябва да се арестува — и в затвора!“

— Напълно съм съгласен с вас, другарю Куманин — избърса си челото с кърпичка инструкторът от ЦК, — но за съжаление не ние решаваме, а Политбюро. И партийната дисциплина ни задължава…

Куманин успокои инструктора и го увери, че е изказал мнението си само в рамките на партийния демократически централизъм.

— Съществува мнение — продължи инспекторът, — че на днешния етап партията трябва да вземе под контрол множество обществени процеси, възникнали в страната, откакто ЦК на КПСС взе курс към перестройка и гласност…

При последните думи инспекторът се смръщи като от зъбобол.

— И не само да вземе тези процеси под свой контрол — продължи той да развива мисълта си, — но и да им повлияе в руслото на партийната политика. Това се отнася и за този участък от работата, за който носите отговорност вие, другарю Куманин, и ръководеното от вас подразделение.

Куманин слушаше внимателно. Между КГБ и ЦК на КПСС още от отдавна се бяха създали отношения, които можеше да се нарекат ритуални.

Първо при един от секретарите на ЦК извикваха ръководството на органите, генералите се запознаваха с партийните становища по всички вътрешнополитически проблеми. Би било логично, като се върнеха от Управлението, те да свикат подчинените си, за да им дадат директиви за действие. Но нищо такова не ставаше. По Управлението плъзваха всевъзможни слухове, а генералите тайнствено мълчаха. Минаваше седмица, минаваха две. После при командирите на подразделения идваха инструктори от ЦК и разни куратори от отдела за ръководство на „административните органи“ при ЦК, които провеждаха с тях индивидуален инструктаж. Понякога спускаха въпроса в градските и даже районните комитети, но това се случваше рядко. След като инструкторите привършеха осведомяването на командирите на подразделенията и началниците на отдели за последните партийни становища, в Управлението почваха партийни събрания, а тъй като всички сътрудници поголовно бяха членове на КПСС, то тези събрания спокойно можеха да минат за оперативни съвещания, с тази разлика, че се водеха не от началниците на управлението, а от партийните отговорници.

Изказващите се на събранията се ограничаваха с мъгляви формулировки, тъй като в КГБ никой не трябваше да знае с какво се занимава съседното подразделение. Генералите също не бяха по-конкретни, дори когато поставяха пред подчинените си „бойна“ задача. Хората с по-ниско звание трябваше да се досетят какво искат от тях. Затова най-много информация можеше да се извлече от разговора с инструкторите на ЦК.

— В последно време — продължаваше инструкторът, — се създава нездрав шум около личността на последния руски цар Николай II, с признаци на идеализиране на неговата личност. Това особено се отнася за известните събития в Екатеринбург през юли 1918 година, седемдесетгодишнината на които се пада през тази година. Съществува мнение, че и ние трябва да преразгледаме позицията си по отношение на личността на последния цар в положителен аспект. Трябва да внедрим свои хора в монархическите организации, за да не допуснем да възникнат големи обществено-политически съюзи. Разбирате ли ме, другарю Куманин?

— Личността на царя — призна Куманин, — никога не ме е интересувала. Добър ли е бил, лош ли — това е чисто идеологически въпрос. В работата си ние сме изхождали изключително от това доколко монархическите нелегални организации представляват опасност за партията и държавата, които ние, чекистите, сме длъжни да защищаваме. Теоретически ние сме вземали за основа работите на Владимир Илич Ленин, който гениално е заклеймил последния Романов с такива епитети като „най-злият враг на народа“, „кръвожаден“, „палач“, „погромчик“, „изверг“ и така нататък. В последната инструкция от ЦК, доколкото си спомням, се казваше: „Колкото и да се стараят да го оневинят съвременните доброжелатели от Запад, те с никакъв грим няма да могат да замажат кървавия белег на царя, душителя на народа“. Това е теоретичната база, от която сме се ръководили досега. А каква е новата?

— Вие сте съвършено прав, другарю Куманин — въздъхна инструкторът, — но, за съжаление, от днес ще трябва да се ръководите в работата си от други положения. Трябва да признаем, че царят е бил нелош човек, вярвал е в Русия, добре се е отнасял към семейството си и не е бил алкохолик, както се твърдеше по-рано. Но не това е главното. Необходимо е всячески да се подчертава, че нито Ленин, нито партията не носят никаква отговорност за това, което е станало в Екатеринбург.

— А кой носи отговорността? — поинтересува се Куманин.

— Евреите — пак въздъхна инструкторът.

— Евреите ли? — попита Куманин.

— Тоест ционистите — поправи се инструкторът, макар че беше добре известно, че инструкторите от ЦК не са цехови агитатори и никога не казват нито една излишна дума, а още по-малко пък им се оплита езикът.

— Добре ви е известно — продължи инструкторът, — че нашата партия е водила и води последователна борба с ционизма. Могат да се променят формите на тази борба, но същината й не се променя: разобличаване на интригите и престъпленията на ционизма с всички достъпни средства и тяхното прекратяване. Това се отнася не само за настоящето, но и за миналото. На дадения етап даже повече за миналото, отколкото за бъдещето, тъй като в Политбюро се разработва комплекс от мерки по нормализация на отношенията с Израел. Но това по никой начин не трябва да се отразява на принципните въпроси на идеологията. Затова се създаде мнение, че другарите Троицки, Юровски, Голошчокин и даже другарят Свердлов са били не толкова болшевики, колкото ционисти, проникнали в болшевишките редове заедно с многочислените си съобщници от тяхното племе, за да завземат властта. В момента в научния отдел на ЦК се извършва подбор на съответните изказвания на другаря Ленин по този въпрос. Поради това е целесъобразно убийството на семейство Романови да бъде смятано не толкова за политическо, колкото за ритуално убийство. Улавяте ли мисълта ми, другарю Куманин?

Куманин мълчаливо кимна.

— Освен това — с монотонен глас изрече инструкторът, — тези същите другари са запалили в Русия пожара на гражданската война с цел да изтребят руския народ, на което всячески се е съпротивлявала нашата партия и нейните вождове другарите Ленин и Сталин. В такава насока, но с по-предпазливи изрази, трябва да се провежда работата с монархическите и други организации, които засега ще наречем „консервативни“. Желателно е чрез тях тези идеи да проникват в печата и да намерят отклик у творческата интелигенция, на която не е безразлична съдбата на родината и социализма. Това е всичко, което мога да кажа засега. Но се надявам, че задачата ви е ясна.

 

Майор Куманин не беше убеден антисемит, както да речем тези негови колеги, които се бореха на широк фронт с ционизма в състава на същото 5-то управление. В личния си живот той се беше срещал с евреи много рядко, даже може да се каже, че изобщо не беше се срещал. Просто така му беше тръгнало.

По времето, когато Серьожа растеше и възмъжаваше, сред познатите и колегите на баща му нямаше и не можеше да има евреи. В училище имаше едно еврейско момче, но май още в пети клас замина с родителите си за Америка и го заклеймиха на събрание на дружинния съвет. Учителят по математика, старият Фишман, не предизвикваше у него нито положителни, нито отрицателни емоции. А в МГИМО в онези години, когато там учеше Сергей, разбира се нямаше нито един евреин нито между студентите, нито между преподавателите. Не можеше да се каже, че евреите въобще предизвикваха у Куманин каквито и да било емоции.

И ето ти сега тая задача…

Куманин беше достатъчно умен и образован, за да разбере: партията се е огънала, отстъпва от заетите позиции и отвлича вниманието от себе си, като се прикрива с димна завеса и е избрала за тази цел евреите по липса на друго. Е, какво тогава — като офицер на КГБ и воин на партията, която единствено може да му посочи врага на този етап, той е длъжен да се бори с този враг, да го неутрализира или унищожи.

Заспалият живот на Куманиновата група отново закипя. Новите идеи с посредничеството на осведомителите литнаха сред масите, създаваха се организации вече не толкова монархически, с изключение на символиката, колкото антисемитски. За тях се шиеха униформи, отделяха се средства за вестници и списания със съответна насоченост, изнасяха се лекции. Куманин пътуваше до Екатеринбург, Омск и Новосибирск, където в ролята на историк изнесе няколко лекции за последните дни на царското семейство, в които прозвучаха разобличавания на участниците в убийството, бяха разкрити и техните псевдоними, с които те прикриваха еврейските си собствени и фамилни имена.

Предишната му група, в чийто състав той по-рано се бореше с монархистите, се разрасна едва ли не двойно. В нея се вляха офицерите, борили се преди с ционистката опасност, и привнесоха в дейността на подразделението нови знания и вулканичната си енергия.

Самият С.С.Куманин почти не си стоеше в кабинета на Лубянка. Той пътуваше за разни градове, задълго се губеше в ЦК, в Съюза на писателите на СССР и РСФСР, мяркаше се по редакциите на разни вестници, даваше консултации на историци, поучаваше режисьори.

Вече тръгнаха нагоре по инстанциите документите за извънредното му повишаване като подполковник, което за неговите ненавършени 33 години никак не беше зле! Колегите му завиждаха — работи му късметът на тоя човек! Кой би могъл да предположи, че с бившия цар може да се направи такава кариера!

Ако имаше някой, който да не споделя ентусиазма му, това беше Куманин-старши, с когото Сергей от малък беше свикнал да се съветва. Още щом дочу за евреите, Степан Агафонович се обезпокои — не за съдбата на последните, разбира се, а за съдбата на сина си.

— По-полека, Серьожа — посъветва го той, — не се увличай много. Такова нещо вече го имаше през петдесетте години. Те се повтарят. После много служители, които раздухваха тая димна завеса, ги гръмнаха без съд и следствие. А когото не гръмнаха, изгониха от органите без пенсия. Някои тикнаха в затвора. Тъй че внимавай…

Сергей махваше с ръка: „Сега времената са други. Аз в тая работа ще взема чин подполковник и ще стана началник-отдел. А това си е вече полковнишка длъжност. Полковник ще съм на тридесет и пет, какво, зле ли ще ми е? А на тия евреи, дето са убили нашия цар, какво ще им стане? Ние контролираме обстановката. Никой няма и с пръст да ги пипне. Нека си заминават спокойно за техния Израел. Ние не сме глупави като вас, татко. Вие тогава, през петдесетте, сте загубили чувство за мярка — и сте си го платили.“

Степан Агафонович само клатеше глава. „Какво да ги правиш тия млади? По минно поле ходят и се усмихват. Мъдрост от чужд опит не се натрупва. Само на свой гръб. Така явно си върви светът.“

Но в сърцето на баща му растеше тревога.

 

В калейдоскопа на събитията дните летяха със страшна скорост. Минаха не особено шумните митинги по случай седемдесетата годишнина от разстрела на царското семейство, на които клеймяха, както и беше замислено, не толкова Ленин и партията му, колкото наврелите се в нея ционисти, които вече наричаха за по-просто или юдомасони, или чифутоционисти, или направо чифути.

Но бурната енергия на майор Куманин и подчинените му даде и плодове. Започнаха да се раздават гласове за необходимостта от препогребване на останките от царското семейство в осветен гроб с християнски православен обряд. Сега вече на Куманин му се налагаше да говори и пред руски емигранти от първата вълна, престарели хора, и пред техните потомци, да седи в президиумите на всевъзможни конгреси на сънародници, на славянското и православното братство, да наставлява свещенослужители и дори самия патриарх.

Междувременно се появи съобщение, че известният кинодраматург Радий Рябченко е намерил останките на царя и семейството му и че скоро ще се състои препогребването на свещените останки в присъствие на английската кралица, която се пада далечна роднина на Романови.

 

Беше краят на май 1989 година.

Куманин добре запомни този ден. Той седеше в специалното хранилище на Ленинската библиотека и четеше брошура за ритуални убийства на християнски бебета от евреи, издадена в Мюнхен през 1935 година (випускниците на МГИМО трябваше да знаят два чужди езика). Трудът беше напечатан с готически шрифт и затова четенето вървеше бавно.

Времето не му достигаше. Трябваше да успее да отиде и в Академията на науките на семинара по славянска писменост и култура. Много историци все още яростно се съпротивляваха на твърденията, че за упадъка и на двете са виновни евреите, а не комунистите. Трябваше да ги убеждава изтънко, не така, както на митингите. В този момент извикаха Куманин на телефона.

— Куманин — чу той гласа на полковник Кудрявцев, който по това време вече беше станал началник на отдел „А“, — ти изобщо идваш ли понякога на работа? Ти къде работиш — при нас или в обществото „Памет“? Утре в девет нула-нула да си на работното място. Генералът те вика — и затвори телефона.

Думите „генералът те вика“, разбира се, не обясняваха нищо. Първо, кой генерал? В последно време Куманин докладваше за извършената работа и на генерал Прилуков (началник на КГБ на Москва и Московска област), и на генерал Абрамов (началник на групата идеологически отдели), и даже веднъж на генерал Бобков (заместник-председателя на КГБ).

Кой от тях го вика? Обикновено никой не викаше при себе си. При тях се натискаха да ги приемат, за да си изясняват различни спъващи работата въпроси.

Мина му мисълта за възможно повишение. Документите му с предложение за звание подполковник бяха отишли нагоре преди повече от година и там следата им се беше загубила. Може пък вече да са ги върнали и да го викат във връзка с поредното повишение в звание? Искаше му се да е така, но опитът му подсказваше — голямото началство извиква само за калайдисване, а за повишение съобщават от кадровия отдел, при това не генералите, а майори-инспектори в оставка, които се бяха окопали там едва ли не от времето на Ежов. Сергей премисли всичко, каквото беше вършил през последния месец. „Като че ли всичко е наред, всичко е съгласувано, всичко е в рамките на получените инструкции и указания.“ Куманин не си позволяваше никаква лична инициатива. Службата беше го научила да избягва импровизациите. Разумна инициатива е възможна, но само в рамките на получената заповед. Впрочем началството винаги ще намери за какво да те калайдиса.