Игор Бунич
Синдромът на Николай II (2)

I

Михаил Горбачов рядко забравяше нещо. При доведената до абсурд централизация на властта в Съветския Съюз всички въпроси, от стратегическото планиране до производството на конци, можеха да бъдат решени само с негово лично разрешение или с негово одобрение. А ако той все пак изпускаше нещо от внимание, или проблемите отиваха на втори план под натиска на добавени нови обстоятелства, за забравеното му напомняха многочислените референти и помощници, които съществуваха именно за това.

Издействането на аудиенция при английската кралица не би могло да се счита за приумица на бившия ставрополски комбайнер, който желае по този начин още веднъж да удовлетвори провинциалното си тщеславие и да се освободи от вътрешните си комплекси. В сложната и опасна игра, която водеше Горбачов, както вътре в агонизиращия СССР, така и зад граница, приемът при кралицата би могъл да послужи като отлична препоръка, която би открила пред него много здраво затворени досега врати.

Условията на кралицата изглеждаха просто смешни. Какво внимание обръщат на Запад на условностите, на етикета, за които в страната на победилия социализъм отдавна са забравили да мислят! Макар че, разбира се, ще трябва да се проведат някои мероприятия, за да бъдат подготвени другарите (той за малко щеше да помисли „общественото мнение“ — ето го на разлагащото влияние на Запада!) за известно изменение на възгледите за последния руски цар и самодържец Николай Кървавия, потънал в пиянство и разврат, ликвидиран по присъда на народа след Великата Октомврийска социалистическа революция. Всичко това трябва да се направи без излишен шум, като се възложи на другарите, отговарящи за Църквата. Наистина, в условията на перестройка и гласност може би ще трябва да се даде кратко съобщение в печата: тъй и тъй, за постигане на окончателно национално помирение, ЦК взе решение (или по-добре даже не ЦК, а Министерският съвет) да препогребе останките на бившия цар, или нещо подобно.

За последния цар самият Горбачов знаеше малко, както впрочем и много други. А ако говорим честно, въобще нищо не знаеше, освен самия факт за съществуването на руския самодържец, тъй като за двете последни царствания съветската историческа наука съобщаваше пестеливо, обединявайки сведенията под едно заглавие „Криза на самодържавието“. В книгите се говореше главно за великите деяния на Владимир Илич в борбата със самодържавието, а за самите самодържци нищо не можеше да се прочете. Впрочем, за изучаването на нечии биографии съществуват органи, отдавна наричани „компетентни“.

А пък когато се придвижваш към надоблачните партийно-номенклатурни висини по стръмната и хлъзгава от кал и кръв кланово-мафиотска стълба, по-скоро собствената си биография ще забравиш, камо ли да започнеш да изучаваш нечия друга.

Горбачов си спомни за „царския“ въпрос на едно от съвещанията в Кремъл, докато гледаше невзрачното и унило лице на председателя на КГБ генерал Владимир Крючков. При обикновени обстоятелства той най-многото би могъл да стигне до началник на I-ви отдел на някакво полузатворено предприятие. Но капризната съдба, която беше завъртяла Крючков в комсомолска дейност още от юношеските години, го възнесе на небивала висота благодарение на благосклонността на незабравимия Юрий Андропов, който обичаше да се огражда с унили личности, за да изпъква по-добре на сивия им фон.

Докато гледаше Крючков, Горбачов мъчително се опитваше да си спомни какво е искал да му възложи, тъй като съвсем не е леко да председателстваш на савещание на Политбюро и при това нещо да си спомняш.

Най-сетне си спомни и когато заседаващите се разотиваха, помоли Крючков да остане за минута. Последният никак не се учуди, както впрочем и останалите, тъй като по-голямата част от интимните разговори на всички без изключение генерални секретари беше именно с шефовете на тайната политическа полиция, както и да се наричаше тя през изминалите седемдесет години: ЧК, ОГПУ, НКВД или КГБ.

— Владимир Александрович — обърна се към него Горбачов, като си отбелязваше нещо в календара на масата си, — имам за вас следното поръчение…

На лицето на Крючков се появи израз на пълна готовност да изпълни всяко поръчение на Генералния секретар на тази партия, за чийто боен отряд се смяташе повереното му ведомство.

В последно време КГБ буквално удави канцеларията на Генералния секретар със съвършено секретни сводки, ориентировки и отчети на своите аналитици, представляващи, според гордото заявление на самия Крючков, „интелектуалния елит на нацията“. Всички тези документи биеха тревога по повод засилването на антисъветската и антикомунистическата дейност на различни формални и неформални „групировки“, подклаждани и дори направо финансирани от западните специални служби. На първо място, разбира се, ЦРУ на САЩ. Крючков информираше президента за наличието на територията на СССР на огромно количество така наречени западни „агенти на влиянието“, и умоляваше Генералния секретар да вземе срещу тях, докато не е късно, най-строги мерки.

Хората на Крючков се трудеха денонощно, съставяха списъци на „агентите на влиянието“, въвеждаха имената им в компютрите, за да задействат разпечатката щом Горбачов си мръдне пръста. За свой ужас Крючков научи, че врагът е проникнал даже в Политбюро, където редом с Горбачов се оказаха не по-малко от двама наемници на ЦРУ: Яковлев и Шеварнадзе.

Компетентните органи бяха готови във всеки момент да започнат „очистителни мероприятия“ за спасението на „родината и социализма“ в името на новото сплотяване на народа край ленинския ЦК и продължаването на победния марш към комунизма.

Затова, когато Горбачов го помоли да остане за минутка, Крючков реши с радост, че поръчението, с което Горбачов ще го ощастливи, като минимум ще е свързано с отмяната на антидържавния закон за печата.

— Въпросът е много деликатен, — продължи Горбачов — и решението му ще изисква…

Както често му се случваше, Генералният секретар не смогна да докара докрай започнатото изречение, вмъкна знаменитото си „тъй да се каже“ и добави с понижен тон: „…минимум гласност“.

Крючков кимна с готовност. Ведомството му открай време се специализираше в „деликатните въпроси“, като се започнеше от „тихата“ ликвидация на някого и се свършеше с доставка на пари през няколко граници за някоя си полунелегална комунистическа партия или терористическа организация някъде на гърба на географията.

— Ще ви помоля — каза кой знае защо с въздишка Горбачов, — да изпратите бригада сътрудници в Свердловск. Свържете се там с местните другари, ексхумирайте останките на бившия цар, транспортирайте ги в Москва и чакайте следващите указания.

— Царя? — объркано повтори армейският генерал Крючков. — Какъв цар?

— Ясно какъв — засмя се Горбачов. — Нашия последен цар. Е, дето са го разстреляли след революцията. Сещате ли се?

Лицето на председателя на КГБ изразяваше пълно недоумение.

— Ама нали — неуверено започна той, — там всичко събориха. Имаше постановление на Политбюро по сигнал на другарите от Свердловския областен комитет. За да се прекрати нездравият интерес на гражданите и разните слухове…

— Какво са съборили? — не разбра Горбачов.

— Ами такова — продължи Крючков, цял морав от напрежение, — ами къщата де… Кажи го де… Там, дето е живял преди разстрела. Събориха я, Михаил Сергеевич.

— Къщата пък какво общо има с това? — започна да се дразни Генералният секретар, — Не за къщата ви говоря. Казвам ви: гробът, ексхумирайте останките и ги докарайте тук.

— А къде е погребан? — полюбопитства Крючков, без да губи надеждата, че Горбачов се шегува.

— Вие мен ли ще питате? — вече съвсем се разсърди Горбачов. — Тъкмо вие трябва да знаете, нали вашето ведомство го е погребвало.

Крючков бе човек притеснителен и никак не обичаше да си изостря отношенията с началството. Той видя, че Горбачов започва ако не да се сърди, то поне да се дразни, и затова само се осведоми колко спешно трябва да бъде изпълнено всичко това.

— Колкото се може по-бързо — нареди Горбачов, — и незабавно ми доложете за резултатите.

Крючков се прибра на Лубянка в същото състояние на недоумение, което го бе обзело в кабинета на Генералния секретар. В такива времена няма ли си друга грижа държавният глава, освен да търси царските останки. Интересно, за какво му са? Искаше му се да попита, но не посмя. КГБ не трябва да задава въпроси, трябва всичко сам да знае или да разбира от половин дума. Паметта подсказа на Крючков, че подобни случаи вече е имало. Припомни си, че след войната Сталин, наслушал се за руската трилинейна винтовка образец 1895 година, с която войниците изнесоха руско-японската и двете световни войни, нареди да вдигнат паметник на изобретателя й — царския капитан Мосин — на гроба му. Тъкмо рекоха бързо да изпълнят повелението на генералисимуса — и изведнъж се разбра, че Мосин, след като станал генерал, бил погребан в близост до храма на град Сестрорецк край Ленинград. Храмът, естествено, отдавна беше сринат до основи и всички гробове около него също. Празното място беше асфалтирано и в центъра му издигната статуя на Ленин.

Но заповедта на другаря Сталин трябваше да бъде изпълнена или да бъдат готови да умрат, при това не винаги от бърза смърт, което, естествено, на никого не му се искаше. Какво настана само! Преровиха всички стари планове на погребенията в храма, издириха в зоната един старец, който някога бил работил там, грижил се за гробовете; обкръжиха с ограда целия площад, преораха го, като трошаха асфалта, даже Ленин го вдигнаха с кран (временно, разбира се). И представете си — намериха го! Лежеше си генерал Мосин в ковчега като жив, почти нетленен. Същият този старец веднага го разопозна, след което го изпратиха обратно в зоната.

Ами търсенето — пак по Сталиново нареждане — на гроба на Георгий Саакадзе — тръпки да те побият! Трима чекисти загинаха, двама ги прибраха на топло.

Вярно, сега са други времена. Развилняла се демокрация, перестройка, гласност! Но това органите не ги засягаше особено. Ако щеш умри, но повелята на партията, а още повече на Генералния секретар трябва да изпълниш. Даже и да не разбираш нито същината, нито смисъла на тая повеля.

Крючков извика при себе си началника на 5-то Главно Управление на КГБ генерал Климов.

Климов, както и Крючков, направи кариера при Андропов и благодарение на него. Покойният председател на КГБ, първият и последен чекист, стигнал до Генерален секретар и загинал на бойния си пост, беше споменаван в системата с по-малко уважение, отколкото Феликс Дзержински.

Но Джержински е бил едно време, и всъщност никой нищо не знаеше за него. А с Андропов почти всички настоящи ръководни другари, както в КГБ, така и в ЦК, бяха работили, разговаряли, получавали указания, тъй да се каже, заедно, пък и просто го бяха виждали. А това вече не е малко. Дзержински също го виждаха всеки ден на площада пред Управлението. Той стоеше в пълен ръст с легендарния си шинел, такъв един монументален, както му е ред на баща-основател. Но чугуненият, разбира се, не е като живия.

Полковник Климов беше подбран от Андропов за спецгрупата, която действаше под личния контрол на Генералния секретар и се подчиняваше само на него. Какво правеха там не беше известно на никого, дори на генерал Чебриков, тогавашния председател на КГБ. След смъртта на Андропов Климов работеше на лично подчинение при новия генерален секретар и „се падна“ на Михаил Горбачов по наследство, преминавайки от заместник-началник на 5-то управление в изпълняващ длъжността началник, като разбира се продължаваше да се подчинява на Крючков.

Крючков не обичаше такъв организационен безпорядък, макар че нямаше ни най-малко желание (за разлика от някои други) да знае с какво се занимава групата на Климов. Крючков се беше убедил от дългогодишния си опит, че е по-добре да не се завираш без покана в небесните работи, а дори ако те поканят, трябва да проявяваш повече предпазливост и по-малко любопитство.

„Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш“ — тази станала вече банална истина отдавна се почиташе в Държавна сигурност. Откакто разстреляха Лаврентий Павлович, ръководителите на КГБ инстинктивно се стремяха да знаят колкото се може по-малко, за да имат шанса да умрат от собствена смърт. Това правило наруши само Андропов, царство му небесно на мъченика!

Вярно е, че веднъж, докато получаваше поредните указания от Горбачов, Крючков се реши да отвори дума за Климов: „Ако работи с вас, Михаил Сергеевич, би трябвало да назначим някого в 5-то Управление, там все пак се води борба с вражеската идеология във всичките й прояви, от ционизма до кришнарството. Става така, че Климов го няма по цели месеци, неговият формален началник — генерал Доброволски — е в академичен отпуск вече трета година да си пише докторската дисертация.“

Но Горбачов така изгледа Крючков, че последният реши да не развива повече тази тема. „Да правят каквото щат.“ Но реши да прехвърли поръчението на Горбачов именно на Климов. Първо, това си е пряка работа на 5-то управление. „Най-сетне няма той сам да изравя костите! И второ, нека Генералният секретар с фаворитите си се занимава с това, след като си няма друга работа!“

Генерал Климов дойде в кабинета на председателя на КГБ елегантен както винаги, облечен в скъп костюм от странство, младеещ, ухаещ на парижки одеколон и скъп коняк. Крючков го погледна недружелюбно: „парвеню“. Цялата си кариера дължи на това, че се е родил в Ставрополския край и е заемал там дребен комсомолски пост, та се харесал на земляка си Андропов. И виж го, вече генерал. А да беше потеглил каиша в сталинските времена, както трябваше да го правят Крючков и по-старите другари.

Климов изслуша Крючков и се засмя:

— Горбачов англичаните го навиват, Владимир Александрович — обясни той на Крючков, — кралицата се пада внучка на нашия цар. Така че иска по този начин да избие още една тухличка от нашите устои.

— На нас двамата, другарю Климов — сухо отвърна Крючков, — не ни е разрешено да разсъждаваме по този начин. Има пряко указание на първия (Крючков произнесе с ударение думата „пряко“.) да се заемем с тази работа, и ви моля да пристъпите към изпълнение. Ще долагате лично на мене.

Климов сви рамене.

— Защо да се занимаваме ние с тази работа? — запита той. — Свържете се със Свердловск. Нека местните другари свършат всичко и доставят останките в Москва. Даже ще са доволни — има причина да дойдат в столицата, да се возят на самолет за държавна сметка.

Даже в КГБ Климов беше известен като циник.

Крючков искаше да го смъмри, че не се нуждае от съветите му, получил е заповед и нека сам се свързва с когото смята за нужно, за да изпълни заповедта „точно и в срок“. Но вместо това послушно вдигна слушалката на специалния телефон за правителствена връзка и се свърза с управлението на КГБ за Свердловск и Свердловска област.

Там беше още ранно утро, на мястото нямаше никой от ръководния състав, но дежурният в местното управление си знаеше службата: бързо и ловко превключи телефона в жилището на началника на КГБ генерал-полковник Батурин.

Батурин беше израстнал в йерархията до голям началник в армейските специални отдели, и затова беше по-военному кратък и бързо разбираше.

— Здраве желая, другарю армейски генерал — пространно приветства той Крючков, за да се събуди и съобрази какво става. Обаждане от Москва, и то от самия Крючков, не е шега работа, особено в Свердловска област, която представлява една голяма секретна военно-промишлена зона.

Крючков със скучния си монотонен глас изложи на Батурин същината на въпроса. По тягостното мълчание на другия край на кабела за правителствена връзка беше ясно, че генералът никак не може да проумее проблема. Изглежда размишляваше дали на Лубянка всички са се побъркали.

— Разбрахте ли ме? — запита Крючков в слушалката.

— Тъй вярно — отговори Батурин, — разбрах ви, другарю председател. Докладвам: мястото на погребението е известно, само че с всичко това не сме се занимавали ние, а МВД. И всички документи по този въпрос са у тях. Още от времето, когато наркоматите се разделиха през 41-ва година. Има там един полковник. Забравих му името…

— Къде там? — пак запита Крючков.

— В Москва, при вас — продължи Батурин. — Полковникът се занимаваше с тези работи, как го казваха? Ще уточня и ще ви доложа.

— Добре — въздъхна председателят на КГБ и прекрати разговора.

— Оказва се, че с това се е занимавало МВД — каза Крючков на Климов. — Имало някакъв полковник там, дето контролирал този въпрос. Батурин обеща да уточни името му. Така че може да се каже, че работата е свършена. Нека те да доставят тези кости на Горбачов. А вие само проконтролирайте. Може да си помисли човек, че други грижи си нямаме…

В този момен записука телефонът на специалната свръзка. Дисциплинираният генерал Батурин от Свердловск беше се събудил окончателно и бързо изясни всичко чрез школуваните си адютанти.

— Рябченко се казва този полковник — каза Крючков, като сложи слушалката, — Рябченко Радий Трифонович. Нещо не си спомням за такъв. Кой отдел там на Огарьов се занимава с това?

— Рябченко? — на свой ред се учуди Климов, — Радий Рябченко? Сценаристът?

— Какъв сценарист? — не разбра Крючков.

— Гледали ли сте сериала „Дъщерята на революцията“? — напомни Климов, — Е, той е по негов сценарий. Само че него май вече го изритаха от МВД. Бил започнал да се занимава с някакви разобличения в печата.

— Филмът не ми хареса — призна Крючков, — там излиза, че всичко след революцията е направила милицията, а не ние. По времето на Антоновския метеж каква милиция е имало там? Четирима пияни квартални, че и те се преметнаха към Антонов. Всичко свършиха чекистите, а у него, ако погледаш, като че само милицията е работила…