Джовани Бокачо
Декамерон (89)

Новела IX

Лекарят магистър Симоне пожелава да бъде допуснат в някаква дружина, която се занимава с корсарство. Бруно и Буфалмако го подучват да отиде през нощта на едно място, а Буфалмако го бутва в помийната яма и го оставя да лежи там.

След като дамите си побъбрили за двамината сиенчани, които направили жените си общи, кралицата, чийто ред да разказва дошъл, за да не наруши правото на Дионео, започнала така:

— Любезни дами, със скроената му от Дзепа подигравка Спинелочо си получи заслуженото; затова и аз мисля, както преди малко твърдеше Пампинеа, че не бива да бъдем строги съдници, когато някой се подиграва с друг, който или сам си го търси, или заслужава да постъпят така с него. Спинелочо е заслужавал да се отнесат с него по тоя начин; аз пък ще ви разкажа за друг човек, дето сам си го е търсел, и мисля, че тия, които се подиграли с него, трябва да бъдат похвалени, а не порицани. Човекът, с когото се случила тази история, бил лекар и макар да бил голямо говедо, върнал се от Болоня във Флоренция облечен в мантия, подплатена с катерича кожа.

Всеки ден ние виждаме как мнозина наши съграждани се завръщат от Болоня кой съдия, кой лекар, кой нотариус, облечени в дълги и широки дрехи, в пурпур, катеричи кожи^[1] и какви ли не още белези за високия им сан; но всеки ден ние виждаме и друго — доколко тия хора наистина имат качества да бъдат такива. Един от тях бил и някой си магистър Симоне да Вила, чиято глава не била толкова пълна с наука, колкото кесията му — с парите на неговия баща. Той се прибрал в нашия град не много отдавна, отседнал да живее на улицата, която днес наричаме Виа дел Кокомеро, ходел облечен в пурпур, с отличителната ивица на рамо, и се хвалел, че бил доктор по медицина. Та тоя магистър Симоне, който, както вече споменахме, се завърнал неотдавна, измежду многото си заслужаващи внимание навици имал и привичката, когато излизал с някого, да го пита и разпитва за всеки срещнат, като на всичко обръщал внимание и всичко запомнял, сякаш трябвало да съставя церове за своите болни, съдейки по постъпките на другите хора.

Измежду людете, привличащи най-много неговото внимание, били и двамината живописци Бруно и Буфалмако, за които днес стана дума на два пъти; те били неразделни другари и негови съседи. Понеже му се сторило, че те — както си и било — си живеели най-безгрижно и от весело по-весело, той разпитвал мнозина що за хора са тия двамата; всички му отвръщали, че и единият и другият са бедни живописци, но той не можел да повярва, че е възможно хем да са бедни, хем да си живеят толкова безгрижно и весело; и тъй като се говорело, че и двамата са остроумни люде, той решил, че те сигурно си докарват големи доходи от друго място, за което никой нищо не знае; затова намислил, ако му се удаде случай, да се сприятели с двамата или поне с единия от тях. Той успял да стане близък с Бруно, а живописецът, след като се срещнал на няколко пъти с него и разбрал колко му е умът, почнал да се забавлява с него, слушайки глупавите му бръщолевения; пък и на лекаря също му било много приятно да беседва с Бруно. След като поканил Бруно няколко пъти на обед и решил, че вследствие това може да разговаря с него като с близък човек, лекарят му казал колко се чудел и на него, и на Буфалмако, задето си живеят толкова весело, въпреки че не са заможни, и го помолил да му обясни как успяват да правят това. Като изслушал лекаря, Бруно си рекъл, че и тоя му въпрос е като другите му глупави и безсмислени дрънканици, прихнал да се смее и понеже намислил да му отговори, така, както оня заслужавал заради глупостта си, отвърнал: „Магистре, малцина са хората, с които бих се решил да споделя какво правим, но пред вас не ще се въздържа и ще ви кажа, защото сте мой приятел и съм уверен, че няма да го кажете другиму. Вярно е, както и вие сте забелязали, че аз и моят приятел си живеем най-весело и безгрижно, та дори и повече; с това, що изкарваме от нашия занаят и от малкото имот, който притежаваме, ние не бихме могли да плащаме дори и водата, която изпиваме; но аз не бих искал това да ви наведе на мисълта, че се занимаваме с грабежи. Не, ние се занимаваме с корсарство и по този начин, без да ощетяваме никого, си набавяме всичко необходимо и за да задоволяваме нашите нужди, и за да се веселим. Това е причината, за да живеем така весело, както сам виждате.“

Като чул това, лекарят ни най-малко не се досетил каква е работата, ами веднага лапнал въдицата, почнал да се чуди и да се мае и изведнъж бил обзет от силно желание да разбере какво значи да се занимава човек с корсарство; затова замолил най-настойчиво Бруно да му обясни, уверявайки го, че няма да каже никому нищо. Бруно възкликнал: „Ах, магистре, намерили сте за какво да ме питате! Та вие искате да узнаете една голяма тайна; ами нали ако някой узнае, това ще бъде достатъчно да ме погуби, да ме прати на оня свят, да ме вкара право в устата на оня Луцифер^[2], дето е в църквата «Сан Гало»; но поради голямата обич, която изпитвам към невижданата ви дипломирана глупост, и поради голямото доверие, което имам във вас, аз не мога да откажа на нито едно ваше искане; затова ще ви доверя тая работа, ала при едно условие: ако се закълнете в кръста, дето е в Монтезоне, че както ми обещахте преди малко, няма да го споделите с никого.“ Магистърът потвърдил, че ще запази тайната.

Тогава Бруно продължил: „И така, прескъпи мой магистре, вие трябва да знаете, че неотдавна в нашия град живял един голям познавач на некромантията, който се наричал Микеле Ското, понеже бил от Шотландия; мнозина именити люде, малцина от които днес са още живи, му оказвали най-големи почести; когато се наканил да напусне нашия град, поради настоятелните молби на споменатите вече люде той оставил двамина от най-изтъкнатите си ученици, като им наредил да се отзовават винаги с готовност на всяко желание на благородниците, които се отнасяли към него с такава почит. И така, двамата почнали да услужват най-драговолно на споменатите благородни люде в някои любовни истории и други работи, а впоследствие, когато харесали града и нравите на тукашните граждани, те решили да отседнат тук завинаги и се свързали с неколцина наши съграждани чрез най-тясно и сърдечно приятелство, без да обръщат ни най-малко внимание дали са от благородно коляно или от долно потекло, дали са бедни или богати; на едно само държали: хората да са такива, че да им допадат на нрава. За да доставят удоволствие на новите си приятели, двамата съставили една дружина от около двайсет и петима души, с които решили да се събират най-малко два пъти месечно на място, което те посочват. Когато се съберат, всеки един от дружината изказва по едно желание и двамата некроманти го изпълняват начаса, още същата нощ; и тъй като и аз, и Буфалмако сме много близки приятели с тия двама души, ние бяхме приети в дружината и продължаваме да се събираме с нея. Та искам да ви кажа, че когато се съберем, наистина си струва човек да види какви разкошни завеси се диплят около залата, където пируваме, да хвърли поглед на царските трапези, на множеството благородни и прекрасни слуги — мъже и жени, — прислужващи на всекиго от дружината, да погледне блюдата, каните, шишетата, чашите и всички други златни и сребърни съдини, от които ядем и пием, както и многобройните и разнообразни ястия, които ни биват поднасяни поред и по наш избор. Аз никога не ще бъда в състояние да ви разкажа колко и какви нежни звуци се отронват от безброй инструменти, какви само мелодични поспи слушаме, нито пък бих могъл да ви изброя колко свещи се изгарят на тия вечери, колко сладкиши изяждаме, какви скъпи вина пием. Но, скъпа моя празна главо, аз не бих искал да си помислите, че ние отиваме там с дрехите, с които сега сме облечени; нищо подобно: там не можете да видите човек, па ако ще и да е най-бедният, който да не изглежда като император — с такива скъпи дрехи сме облечени, с толкова драгоценности сме обсипани. Ала най-голямото удоволствие от всички, що ни се доставят там, са красивите жени, дето се появяват тозчас — който каквато пожелае. Там можете да срещнете повелителката на барбаниките, кралицата на баските, съпругата на султана, императрицата на Осбек, джинджифилката на Норвегия, бърборейката от Берлиндзона и лапнишаранката от Нарсия. Но защо ли съм седнал да ги изброявам всичките? Та там се събират кралици от цял свят, включително и кикимората на Джовани Бързия! Да се чуди и да се мае човек! Като си хапнат и пийнат, като изиграят един-два танца, всяка дама отива в стаята на тогова, по чието желание е била извикана; трябва да знаете, че тия стаи са толкова хубави, че приличат на истински райски кътчета, ухаят на най-различни благовония, и то не по-малко от бурканите с билки във вашата аптека или когато карате да чукат кимион; леглата пък са по-хубави дори от постелята на дожа на Венеция и жените се изтягат на тях. На вас оставям да си представите какво правят там тъкачките, как работят с крака и притеглят бърдото към себе си, за да излезе платното по-гъсто. Но според мен най-добре си я караме аз и Буфалмако, защото Буфалмако най-често нарежда да му доведат френската кралица, аз пък пожелавам английската — а и двете са най-хубавите жени на тоя свят; така сме наредили с тях работата, че освен нас те не поглеждат другиго. От всичко това лесно можете да си представите защо можем и защо трябва да живеем по-весело и да изглеждаме по-радостни от всички останали люде; достатъчно е дори това, че сме обичани от жени като тия две кралици, а да не говорим за друго: пожелаем ли хиляда или две хиляди флорини, така и не ги получаваме. Та ето какво наричаме ние «да се занимаваме с корсарство», защото и ние грабим всекиго, също като корсарите, но се различаваме от тях по едно нещо: те никога не връщат заграбеното, а ние, след като го употребим, веднага го връщаме обратно. И така, глупави мой магистре, сега вече знаете какво разбираме ние под думите «да се занимаваме с корсарство», ала сам виждате в каква тайна трябва да се пази цялата тая работа; поради тая причина няма повече нито да настоявам, нито да ви моля да пазите тайна.“

Магистърът, чието умение по всяка вероятност не отивало по-далеч от това да лекува келавите глави на новородените, повярвал на словата на Бруно, както би повярвал на всяка друга истина, и пламнал от такова силно желание да бъде приет в дружината, от каквото би се запалил по всяко друго нещо, което би желал най-много да постигне. Затуй той отвърнал на Бруно, че наистина нямало нищо чудно в това, че и двамата са толкова весели, ала едва успял да се сдържи да не поиска веднага да бъде приет в тая дружина, а да почака да мине още малко време и след като окаже повече почит на Бруно, да му изложи желанията си с по-голяма увереност, че ще бъдат изпълнени.

И така, имайки си на ум тая работа, магистърът продължил да дружи с Бруно, канел го сутрин и вечер на трапезата си и проявявал към него безкрайна обич; те станали толкова близки и се срещали толкова често, сякаш лекарят просто не можел да диша без Бруно.

А Бруно се чувствувал от добре по-добре; и за да не се покаже като неблагодарник след всичките почести, които му оказал лекарят, взел, че му нарисувал в салона изображение на великите пости, до вратата на стаята му изписал Агнеца Божи, а над входната врата откъм улицата — едно нощно гърне, за да може тия, дето идват при лекаря за съвет, да го различават по-лесно от останалите; освен това в една малка лоджия почнал да му рисува битката на мишките с котките, която лекарят харесал особено много. Когато се случвало да не е вечерял с лекаря, Бруно му казвал: „Тази нощ нашата дружина пак се събра, но тъй като английската кралица взе нещо да ми дотяга, наредих да ми доведат гумедрата на великия Тарсийски хан.“ Магистърът го запитвал: „Какво значи «гумедра»? Тия имена не ги разбирам.“ Бруно отвръщал: „Ах, мой магистре, това не ме учудва ни най-малко, понеже съм чувал да казват, че за нея не споменават ни Поркограсо, ни Ваначена.“ Магистърът се обаждал: „Аха, да не би да искаш да кажеш Ипокрас и Авицена?“^[3] Бруно отвръщал: „Да си кажа правото, не знам; с вашите имена никак не мога да се оправя, както и вие не сте в състояние да се оправите с моите. На езика на великия хан «гумедра» значи същото, каквото на нашия език означава «императрица». Да знаете само каква жена е тя! Уверявам ви, че тя би могла Да ви накара да забравите всички ваши церове, лекарства и мехлеми!“

Той му говорел така от време на време, за да го запали още повече; една вечер, когато магистърът останал при Бруно да му свети, понеже живописецът още рисувал битката на мишките с котките, лекарят решил, че го е спечелил с вниманието, което му оказвал дотогава, и намислил да му разкрие своите намерения; понеже били сами, магистърът се обърнал към Бруно със следните слова: „Бруно, Бог ми е свидетел, че на тоя свят няма друг човек, за когото да съм готов да извърша онова, дето съм готов да сторя за тебе; ето на, ако ми кажеш да тръгна сега за Перетола^[4], и това съм съгласен да направя; затуй не ми се чуди, че ще поискам от теб нещо като от близък човек, в когото имам доверие. Както ти е известно, не много отдавна ти ми разказа за нравите на вашата весела дружина и у мен се разгоря такова силно желание да бъда приет в нея, каквото досега не съм изпитвал никога. Ако ме допуснат там, ти ще се увериш, че не желая това току-така; още отсега ти разрешавам да ми се подиграваш колкото си щеш, ако не успея да си докарам най-хубавата мома, която си виждал някога; срещнах я миналата година в Какавинчили^[5] и много я обичам; кълна ти се в тялото Христово, че предложих на тая мома десет болонски гроша, за да дойде с мен, а тя ми отказа. Затова те моля най-сърдечно да ме научиш какво трябва да направя, за да попадна във вашата дружина, но и ти гледай да направиш каквото можеш, за да ми помогнеш; уверявам те, че в мое лице ще имате верен и честен другар. Сам виждаш колко съм красив, какво хубаво телосложение имам и че лицето ми прилича на роза; освен това съм и доктор по медицина, а такъв сред вас сигурно няма; знам много неща, знам и разни хубави песнички, аз ей сега ще ти изпея една.“ И изведнъж запял.

На Бруно му станало толкова смешно, че едва успял да се овладее. След като изпял песничката, магистърът го запитал: „Е, какво ще кажеш, хареса ли ти?“ Бруно отвърнал: „Толкова изкусно си дерете гърлото, че пред вас и цитрите от метла пет пари не струват.“ Магистърът рекъл: „Виждаш ли, аз съм уверен, че ако не ме беше чул, никога нямаше да повярваш, че мога и да пея.“ Бруно отвърнал: „Имате право.“ Магистърът побързал да добави: „Ама аз знам и други песни, но хайде сега да не се занимавам с тия работи… Изслушай внимателно какъв човек съм: въпреки че живееше на село, баща ми беше истински благородник, а по майчина линия съм от Валекио; освен това, както вече си могъл да се убедиш, аз притежавам най-ценните книги и най-хубавите дрехи в сравнение с всички останали флорентински лекари. Ей богу, такива неща имам, че още преди десет години, като му направя сметката, дадох за тях ни повече, ни по-малко от цели сто лири; и то все дребни пари; затова те моля, нареди ме в тая дружина, а аз ги се кълна и ти обещавам, че ако го направиш, няма да ти вземам ни стотинка за лекуване, колкото и да боледуваш.“

Докато го слушал, Бруно си помислил същото, което си мислел и друг път: че магистърът е голям глупак. Затова му рекъл: „Магистре, я ми подръжте светлината откъм тая страна и имайте търпение, докато нарисувам опашките на тия мишки; след това ще ви отговоря.“ След като изрисувал опашките, Бруно се престорил, че молбата на лекаря не му е никак приятна и измърморил: „Магистре, разбирам много добре, че вие сте в състояние да направите много нещо за мен, ала все пак ще трябва да ви заявя, че това, дето искате от мен, може да изглежда незначително за величието на вашия ум, но за мен е много голяма работа; не знам дали на тоя свят има друг човек освен вас, за когото да съм готов да направя това, стига, разбира се, да съм в състояние да го сторя, и то не само защото ви обичам, както заслужавате, ами защото и словата ви са толкова смислени, че биха могли да накарат и лицемерните поклоннички боси да тръгнат, а мен — да се откажа от своето намерение; колкото повече прекарвам с вас, толкова повече се убеждавам, че сте истински мъдрец. Искам да ви кажа още, че ако не за друго, щях да ви обичам дори само за това, че сте влюбен в красавица като оная, за която споменахте. Но да сме наясно: за тия неща аз не съм в състояние да направя нищо от това, дето може би предполагате, и няма да мога да ви помогна; ала ако се закълнете и дадете честно слово да запазите всичко в тайна, аз ще ви обясня как да постъпите и съм убеден, че ще успеете, защото притежавате и чудесни книги, и всичко останало, за което ми казахте преди малко.“

Тогава магистърът казал: „Говори, не се страхувай! Виждам, че ти още не знаеш какъв човек съм аз и как мога да пазя тайни. Когато месер Гаспаруоло от Саличето беше съдия при управителя на Форлимпополи, много рядко се случваше да пропусне да нареди да ме уведомяват за всичко, каквото ставаше, понеже смяташе, че няма по-добър пазител на тайни от мен. Искаш ли да ти докажа, че ти казвам самата истина? Та той първо на мен довери, че ще се жени за Бергамина. Убеди ли се сега?“ — „Добре — отвърнал Бруно. — Щом той ви се е доверявал, ще ви се доверя и аз. Ето какво трябва да направите: нашата дружина си има един капитан и двама съветници, които се сменяват на всеки шест месеца; вече е решено около Нова година Буфалмако да стане капитан, а аз — негов съветник. Това сигурно ще стане. А този, който е капитан, може да направи много, за да въведе в дружината и да нареди да приемат когото той поиска; поради това аз съм на мнение, че вие би трябвало да се сприятелите с Буфалмако и да му оказвате голяма почит. Той е такъв човек, че щом ви разбере колко сте мъдър, тозчас ще се привърже към вас; а вие, щом успеете да се сближите с него благодарение на вашия ум и на тия хубави неща, дето притежавате, ще имате възможност да го помолите да ви услужи и той не ще ви откаже. Аз вече съм му говорил за вас и той изпитва най-добри чувства към вас. Изпълнете каквото ви казах, а с него аз ще се оправям.“ Магистърът рекъл: „Хубави приказки чух от тебе и съм много доволен; ако той наистина почита умните люде, достатъчно ще бъде да разменим само няколко думи и аз ще направя така, че той сам ще почне да ме търси; та аз имам толкова ум в главата си, че мога на цял град да раздам и пак да остана най-умен от всички.“

Като наредил работата, Бруно разказал всичко от начало до край на Буфалмако, а той загорял от нетърпение час по-скоро да направи така, че тая дървена глава, магистърът, да си намери каквото бил тръгнал да търси. Лекарят, който пък изгарял от безмерно желание да се отдаде на корсарство, изпълнил каквото трябвало и успял да се сдружи бързо с Буфалмако; почнал да му дава разкошни обеди и вечери, на които канел и Бруно; двамата приятели го ударили на живот, като ония синьори от дружината, и понеже обичали и тънките вина, и тлъстите петли, и всякакви лакомства, непрекъснато се навъртали около него, ходели му на гости, без да чакат нарочни покани, и не пропускали случай да му подхвърлят, че с друг човек никога нямало да се държат така. Когато му се сторило, че е дошло време, лекарят се обърнал към Буфалмако със същата молба, която преди отправил към Бруно. Буфалмако се престорил на страшно разгневен, погледнал Бруно, тупнал го с юмрук по главата и му викнал: „Кълна се в името на великия Бог в Пасиняно^[6], че едва се сдържам да не те цапардосам по главата така, че да те забия вдън земи, предател неден! Та кой друг, ако не ти, е могъл да каже всичко това на магистъра?“

Магистърът се захванал да оправдава Бруно и да се кълне, че го знаел от друго място; най-сетне, след като изрекъл много от своите мъдри слова, той успял да успокои Буфалмако, който се обърнал към лекаря и рекъл: „Магистре, личи си, че сте били в Болоня и че сте успели да пренесете чак в нашия град умението да си затваряте устата; ще ви кажа още, че вие очевидно не сте учили азбуката на дъсчица, както се стремят да правят някои глупци, ами на празна кратуна, и сигурно няма да сгреша, ако добавя, че когато са ви кръщавали, трябва да е било неделя^[7]. Бруно ми е разправял, че в Болоня сте учили медицина, но ми се струва, че вие там май сте изучавали изкуството да пленявате хората; благодарение на вашия ум и на празните ви дрънканици вие умеете да правите това много по-добре от всеки друг.“

Лекарят го прекъснал по средата и като се обърнал към Бруно, възкликнал: „Ето какво значи човек да разговаря и да си има работа с умни хора! Та кой друг би могъл да долови всички особености на моя ум така, както направи тоя достоен човек? Та той разбра колко струвам по-бързо и от теб! Помниш ли какво ти казах, когато ти ми разказа с каква почит Буфалмако се отнасял към умните люде? Нали ти казах?“

„Каза, каза, и то много хубави неща“ — отвърнал Бруно. Тогава магистърът се обърнал към Буфалмако: „Ех, да знаеш какви неща щеше да си помислиш ти за мен, ако ме беше видял в Болоня! Там и мало, и голямо, и докторите, и учените люде — всички ме обичаха, защото на всички доставях удоволствие и наслада с моите приказки и с моя ум. Знаеш ли, че колчем отворех уста, всичко живо почваше да се търкаля от смях — толкова много ме харесваха; а когато си тръгнах, всички плачеха, та се късаха, и настояваха да остана; работата бе стигнала дори дотам, че за да ме задържат, бяха решили да възложат единствено на мен да чета лекциите по медицина на всички студенти. Но аз не останах, защото бях вече намислил да дойда тук, където съм наследил големи богатства, които винаги са принадлежали на нашия род, и, както виждаш, така и направих“.

Тогава Бруно рекъл на Буфалмако: „Видя ли сега? А когато ти разправях, ти не ми вярваше. Кълна се в светото евангелие, че нито един лекар в нашия град не може да различи по-добре от него коя е магарешка пикня и коя не; уверен съм, че оттук, та чак до вратите на Париж няма да срещнеш друг лекар като него. Ха сега да те видя дали няма да изпълниш неговото желание!“ Лекарят се обадил: „Бруно има право, но тук никой не ме познава. Пък тукашните люде са все едни такива, кой от кой по-недодялан; ех, де да можехте да ме видите сред докторите!“ Тогава Буфалмако рекъл: „Прав сте, магистре, вие наистина знаете много повече, отколкото бих могъл да предположа; поради това, както следва да се говори на мъдрите люде, ще ви кажа ни в клин, ни в ръкав, че ще направя всичко възможно, за да бъдете приет в нашата дружина.“

След това обещание лекарят започнал да ги кани още по-често и да им оказва още по-голямо внимание, а те се забавлявали с него, като го карали да им говори какви ли не глупости, и му обещали да го оженят за графинята на Чивилари^[8] — най-прелестното същество, което можело да се срещне по задниците на рода человечески. Лекарят полюбопитствувал да узнае коя е тая графиня и Буфалмако отвърнал: „Ах, кратуно моя за семе! Та това е много знатна дама! На пръсти се броят домовете, където тя да не раздава правосъдие и дето не й се слуша думата; дори миноритите й плащат данък под звуците на чампари. Ще ви кажа още нещо: тя прекарва по-голямата част от времето си вкъщи, но рече ли да излезе, всички веднага я усещат; дори не много отдавна една нощ тя мина край портите ви на път за Арно, където отиваше да си измие краката и да подиша чист въздух; иначе постоянното й местожителство е в Нужникия. Именно поради това служителите й често обикалят, носейки в ръце знаците на нейната власт — прътове и топузи. А велможите й ще срещнете на всяка крачка: и Смръдльо Вратников, и дон Фъшкия, и Метльова Дръжка, и Посерко, и какви ли не още; убеден съм, че вие ги познавате всичките, само че сега не можете да си спомните за тях. И ако работата стане така, както сме я замислили, ние ще зарежем красавицата на Какавинчили и ще ви хвърлим в обятията на тая дама.“ Лекарят, който бил роден и израснал в Болоня, не можел да разбере значението на техните слова^[9] и поради това останал много доволен, задето му обещали тая дама.

Не минало много време и живописците му съобщили, че той е приет в дружината. В деня, предхождащ нощта, когато трябвало да се събере дружината, магистърът поканил двамата живописци на обед и след като се нахранили, запитал ги какво трябва да направи, за да се яви пред дружината. Буфалмако обяснил: „Вижте какво, магистре: от вас се иска да бъдете много смел, защото, ако не проявите смелост, ще попречите на себе си, а на нас ще нанесете голяма вреда; ей сега ще ви обясня защо се налага да покажете такова голямо мъжество. Трябва да наредите така, че довечера, по време на първия сън, да се качите на една от ония високи гробници, дето бяха направени неотдавна зад църквата «Санта Мария Новела»; сложете си най-хубавите дрехи, защото ще се явите за пръв път пред дружината и трябва да бъдете облечен прилично; това се налага и по друга причина: както ни уведомиха (за това е станало дума, след като ние си тръгнахме оттам), понеже сте човек от знатен род, графинята е пожелала да ви посвети в рицарско звание, като ви изкъпе на свои разноски^[10]. Там ще чакате да дойде нашият пратеник. А за да бъдете осведомен за всичко, каквото ще последва, трябва да знаете, че при вас ще се яви един не много голям, но рогат и черен звяр; той ще почне да скача по площада, да пръхти и да ръмжи, за да ви изплаши, но щом разбере, че не се страхувате, ще се доближи кротко до вас; тогава вие слезте от гробницата, без да се боите от нищо и без да призовавате ни бога, ни светиите; после го възседнете и щом се разположите върху звяра, ще трябва да скръстите ръце на гърдите си, без да се докосвате до него. Тогава звярът ще потегли кротко и ще ви докара при нас. Искам да ви предупредя, че ако речете да призовете Бога и светиите или пък се изплашите, звярът може да ви хвърли я на земята, я в някое не особено благовонно място; затова, ако мислите, че не ще успеете да проявите достатъчно смелост, хич и не идвайте, защото и на себе си ще навредите, а и на нас с нищо няма да помогнете.“

Лекарят отвърнал: „Та вие не ме познавате; вие навярно съдите за мен по това, че нося ръкавици и ходя облечен в дълги дрехи. Ако знаехте само какви неща съм вършил в Болоня, когато нощем ходех по жени заедно с моите приятели, има да се чудите и да се маете. Кълна се, че една нощ някаква жена не искаше да тръгне с нас — беше една такава грозничка и отгоре на това и дребничка, педя човек, — та се наложи да я натупам здравата; после я вдигнах и я носих, трябва да имаше на разстояние цял хвърлей с лък, и накрая я принудих да дойде с нас. Спомням си, че друг път, малко след вечерна молитва, вървяхме само двамата с моя слуга и трябваше да минем край гробището на миноритите, където същия ден бяха погребали някаква жена, но аз не изпитах никакъв страх. Та няма за какво да се безпокоите, защото аз съм много смел и храбър мъж. Ще ви кажа и това, че за да се представя пред дружината в приличен вид, ще облека пурпурната дреха, в която бях провъзгласен за лекар; ще видите, че цялата дружина ще ме хареса, а след време може и за капитан да ме избере. Веднъж да попадна там, пък вие ще видите, че всичко ще се нареди от добре по-добре; та нали и онази графиня се е влюбила в мен, без изобщо да ме е виждала, и то така, че самата тя иска да ме изкъпе и да ме посвети за рицар; кой знае, може рицарството да не е за мен работа, може би няма да съумея да го пазя, но може да се окаже и обратното. Оставете ме да опитам.“

Тогава Буфалмако рекъл: „Много хубави неща казахте, но гледайте да не ни измамите и да не дойдете или пък да не стане така, че нашият пратеник да не може да ви намери; казвам ви всичко това, защото сега е студено, а вие, лекарите, все гледате да се пазите от студ.“ — „Да пази бог! — възкликнал лекарят. — Нито съм зиморничав, нито се боя от студа; много рядко ми се е случвало нощем — както понякога се налага — да стана по нужда и да трябва да наметна върху дрехата си друго освен кожуха. Затова можете да бъдете спокойни — аз ще бъда на мястото, където ми казахте.“

Двамата живописци си тръгнали, а щом мръкнало, магистърът измислил някакво оправдание пред жена си, измъкнал скритом от нея най-хубавите си дрехи, облякъл ги и като решил, че е дошъл уреченият час, запътил се към една от споменатите гробници, свил се до един от мраморните паметници, понеже било много студено, и зачакал звяра. В това време Буфалмако, който бил едър и висок на ръст, намерил една от ония маски, каквито по-рано се употребявали за разни игри, дето днес вече не се играят, навлякъл един рунтав черен кожух с козината навън и заприличал на истинска мечка; маската пък изобразявала лице на дявол и на всичко отгоре имала и рога.

След като се предрешил по тоя начин, Буфалмако се отправил към новия площад при „Санта Мария Новела“, а Бруно тръгнал след него, за да види какво ще стане по-нататък. Щом забелязал магистъра, Буфалмако се разскачал насам-натам из площада, почнал да пухти, да ръмжи и да реве като бесен. Като чул и видял цялата тая работа, лекарят се разтреперил като лист и косата му се изправила от страх, защото той бил по-страхлив и от жена, дори по едно време си помислил колко по-хубаво щяло да бъде, ако сега се намирал не на това място, а пред вратата на своя дом; но нали бил вече дошъл, той положил не малко усилия, за да си вдъхне смелост — толкова голямо било желанието му да зърне всичките тия чудеса, за които му били говорили.

Буфалмако полудувал и беснял известно време, а после (както били обяснили и на лекаря) се престорил, че бесът му е преминал, пристъпил към гробницата, върху която стоял магистърът, и се спрял пред него. Магистърът треперел от страх и се колебаел какво да стори — дали да слезе, или да си остане където е. Най-сетне, понеже се боял да не би, ако не го възседне, звярът да направи нещо още по-лошо, станало така, че новият страх прогонил първия, магистърът слязъл от гробницата и прошепнал: „Бог да ми е на помощ“, яхнал звяра, и както му било казано, скръстил ръце на гърдите си, продължавайки да трепери от страх. Тогава, пълзейки на четири крака, Буфалмако потеглил бавно към „Санта Мария дела Скала“ и го докарал чак до манастира на монахините от Риполи. По онова време на същата улица се намирали много ями, в които селяните събирали графиня Чивилари, за да торят нивите си. Щом наближил това място, Буфалмако пристъпил към една от ямите и като издебнал удобно време, поставил ръка под крака на лекаря, изметнал се и го хвърлил с главата напред право в ямата; после отново заскачал, почнал да ръмжи и да беснее и тръгнал покрай „Санта Мария дела Скала“ към поляната Онисанти, където го очаквал Бруно, който бил избягал чак там, защото не можел да си сдържа смеха; двамата почнали да се превиват от смях и да гледат отдалеч какво ще направи цопналият в лайната лекар.

Месер лекарят, като разбрал в каква мръсотия е попаднал, се опитал да стане и да се измъкне от ямата; хлъзгал се, падал, ставал и след като глътнал няколко драхми^[11] нечистотии, той все пак успял да излезе от ямата, с много жалък и печален вид и без наметалото си, което останало в мръсотията. После се поизчистил с ръце колкото могъл и понеже не знаел какво друго да предприеме, решил да се прибере у дома си; върнал се и почнал да чука на вратата, докато не слезли да му отворят.

Той влязъл у дома си целият потънал в смрад и още преди да хлопне вратата след себе си, Бруно и Буфалмако довтасали, за да разберат как ще го посрещне жена му; наострили слух и чули как жена му почнала да го ругае, сякаш бил най-последният негодник: „Така ти се пада! Ходил си при някоя друга жена, затова си се изконтил в пурпурната си дреха. Нима аз не ти стигам? Та аз бих могла да задоволя цяло село, какво остава за теб! Де да те бяха удавили там, дето са те хвърлили — там ти е мястото на теб! Я го виж ти: хем почитан лекар, хем си има жена, а седнал да ми скита нощно време по чужди жени!“ Тя го ругала с подобни и много други слова чак до полунощ, а в това време лекарят накарал да го измият целия — от главата до петите.

На другата сутрин Бруно и Буфалмако нарисували по цялото си тяло под дрехите синина до синина, като от побой, и отишли да навестят лекаря, който бил вече станал от постелята; още с влизането те усетили, че къщата е пълна с воня, защото още не всичко било изчистено така, че да не издава никакъв смрад. Щом научил, че са дошли, магистърът излязъл да ги посрещне и ги поздравил: „Дал Бог добро.“ Бруно и Буфалмако, както се били уговорили, се престорили на страшно ядосани и отвърнали: „Да, ама ние не ще ви пожелаем такова нещо; напротив, ние молим Господ Бога да ви прати най-големи беди, да загинете от меч, понеже сте най-безчестният човек и най-големият предател измежду всички люде на тоя свят; ние се постарахме да ви доставим и чест, и удоволствие, а по ваша вина за малко не ни претрепаха като кучета. Заради вашето безчестие нощес ни хвърлиха толкова тояги бой, че с много по-малко удари от тия, дето изядохме, едно магаре ще стигне чак до Рим; да не говорим за това, че ни заплашваше опасността да ни изхвърлят от дружината, където се канехме да ви представим. Ако не ни вярвате, погледнете само на какво са заприличали телесата ни.“ Те се разгърдили в полумрака, показали му намазаните си със синя боя гърди и побързали да се загърнат.

Лекарят се опитал да им се извини и да им разкаже за патилата си, как го хвърлили, къде бил попаднал, но Буфалмако му рекъл сърдито: „Мисля, че щеше да бъде по-добре, ако звярът ви беше хвърлил от моста право в Арно; защо сте призовали на помощ Бога и светиите? Нали се бяхме условили, че няма да правите това?“ В отговор магистърът почнал да се кълне, че не си спомня да е правил подобно нещо. „Ами, не си спомняте — сопнал му се Буфалмако. — Как да не си спомняте? Та нали нашият пратеник ни разказа, че сте треперели като лист и не сте знаели къде се намирате. Хубаво ни наредихте, но отсега нататък не ще позволим вече на никого да ни подвежда, а вас ще почетем така, както заслужавате.“

Лекарят почнал да ги моли за прошка, заклинал ги в Името Божие да не го правят за посмешище и за да ги успокои, наговорил им всичко, каквото му дошло на ума. Понеже се боял да не го направят за смях пред хората, той почнал да им оказва още по-големи почести от преди, да ги гощава и дарява с какви ли не неща много повече, отколкото вършел това по-рано.

Ето как биват научавани на ум и разум тия, дето не са успели да поумнеят, докато са били в Болоня.