Джовани Бокачо
Декамерон (35)

Новела X

Алибек става пустинница, а монахът Рустико я научава как да вкарва дявола в пъкъла; като се прибира у дома си, тя се омъжва за Неербал.

Дионео видял, че кралицата е завършила своята новела, която той изслушал с най-голямо внимание, и тъй като било ясно, че оставало само той да разкаже нещо, засмял се и без да чака нареждане, започнал:

— Прелестни дами, предполагам, че никой не ви е разказвал как вкарват дявола в пъкъла; именно това възнамерявам да ви обясня сега, без да се отклонявам кой знае колко от темата, върху която разсъждавахте целия днешен ден; вярвам, че научавайки това, вие хем ще съумеете да спасите вашите души, хем ще разберете, че макар и да предпочита светлите дворци и разкошните покои пред бедните колиби, все пак Амур не пропуска да прояви от време на време силата си и в непроходимите лесове, непристъпните планини и пустинните пещери, от което пък следва да заключим, че всичко е подчинено на властта му.

Но за да не бъда голословен, ще кажа, че много отдавна в град Капса в Берберия живял голям богаташ; той имал няколко деца, между които и дъщеря, на име Алибек, красива и мила девойка; тя не била християнка, но тъй като чувала мнозина от живущите в града християни да възхваляват християнската вяра и служенето на бога, веднъж запитала едного от тях по какъв начин човек може да служи най-добре и най-леко на бога. А той отвърнал, че най-добре служат Богу ония, дето бягат колкото се може по-далеч от мирските работи, като например людете, които се били уединили и усамотили в пустинята Тебаида. Момичето било твърде наивно и младо — нямало повече от четиринадесет години, и на следната утрин, подтиквано не от разума си, а от някаква детинска прищявка, без да се обади никому, се отправило тайно съвсем само към пустинята Тебаида; Алибек доста се поизмъчила, но преди да й е минало желанието, успяла да се добере след няколко дни до пустинята; забелязала в далечината някаква колиба, запътила се натам и като наближила, видяла, че на прага седи някакъв свят мъж; той останал много учуден, като я видял, и запитал какво търси на това място. Тя отвърнала, че Бог я вдъхновил да тръгне насам, за да му служи, и че търси някого, който да я научи как най-добре може да служи на господа.

Като я видял толкова млада и красива, почтеният човек се побоял да не би дяволът да го въведе в изкушение, ако я остави при себе си, затова похвалил доброто й намерение, дал й да се нахрани с корени, диви ябълки и фурми и да се напие с вода, а после й казал: „Дъще моя, недалеч оттук живее един свят човек, той може да те научи много по-добре, отколкото аз на това, което искаш; иди при него.“ След това й показал накъде да върви; Алибек отишла при тоя човек, той й дал същите напътствия и тя продължила по-нататък; стигнала до килията на един млад отшелник, много набожен и добър човек, на име Рустико, и се обърнала към него със същия въпрос, който задавала и на другите.

Но за да подложи на по-голямо изпитание своята твърдост, той не я отпратил, както направили другите, ами я оставил при себе си, в своята килия; като се стъмнило, направил й легло от палмови клонки в един ъгъл на килията и я поканил да си легне. Но след като направил това, изкушенията не закъснели да се нахвърлят срещу неговата непоколебимост; разбирайки, че се е лъгал в своята непоколебимост, и то много, той не оказал кой знае каква съпротива, почнал да се оттегля и скоро се предал: оставил настрана всички свети помисли, молитви и самобичувания, замислил се за красотата и младостта на девойката, а след това седнал да размишлява как да се държи с нея и с какви средства да си послужи, та тя да не разбере, че той се стреми да получи каквото ще й поиска, подтикван от сладострастие. Затова най-напред я подпитал за това-онова, убедил се, че тя още не познавала какво нещо е мъж и наистина е такава наивна, каквато изглеждала; а после намислил по какъв начин — уж, че ще служат Богу — да я склони да изпълни неговото желание. Най-напред изрекъл много слова, за да й докаже колко голям враг е дяволът на нашия господ-бог, след което й дал да разбере, че няма по-добър начин да се служи Богу от това, дяволът да бъде вкаран в пъкъла, на който Бог го е осъдил. Девойката го запитала как става това, а Рустико отвърнал: „Скоро ще узнаеш всичко; прави каквото видиш, че прани аз.“

Той почнал да смъква малкото дрехи, които били на гърба му, и скоро останал съвсем гол; същото направила и девойката; той коленичил като за молитва, а на нея казал да коленичи срещу него. Докато стоял така и я гледал каква е хубавица, желанието му се разпалило още по-силно от преди и плътта му се възбунтувала; щом забелязала това, Алибек останала изумена и запитала: „Рустико, какво е това, дето виждам, че се подава от тебе и което аз не притежавам?“ Рустико отвърнал: „Дъще моя, това е дяволът, за който ти говорих; виж само как ме кара да страдам, та едва издържам.“

Девойката казала: „Слава Богу, значи аз съм по-добре от теб, защото, както виждам, нямам тоя дявол.“ Рустико се обадил: „Така е, но в замяна на това пък притежаваш друго, каквото аз нямам.“ Алибек възкликнала: „Ами какво е то?“ Рустико отговорил: „Ти носиш у себе си пъкъла; аз съм убеден, че Бог те е пратил тук за спасението на душата ми, защото, ако тоя дявол продължава да ми досажда и ако ти се смилиш над мен дотолкова, че да разрешиш да го напъхам отново в пъкъла, на мен ще доставиш най-голяма утеха, а на Господа Бога голяма радост и услуга, стига, разбира се, да си дошла за целта, която спомена.“ Наивната девойка отвърнала: „Отче мой, щом аз нося пъкъла у себе си, извършете това, когато ви е угодно!“ Рустико възкликнал: „Бъди благословена, дъще моя! Щом е така, хайде да го вкараме там, ама така, че после да ме остави на мира!“ След тия думи той повел момичето към една постеля и показал какво трябва да направят, за да тикнат в затвора това проклето от Бога същество.

Девойката, която никога преди това не била вкарвала никакъв дявол в пъкъла, отначало усетила лека болка, поради което казала на Рустико: „Отче, този дявол трябва наистина да е много лош, същински враг господен, щом не друг, а самият пъкъл изпитва болка, когато го напъхват в него!“ Рустико я успокоил: „Дъще, всеки път няма да е така, не се тревожи.“ А за да не се случи подобно нещо, преди да станат от постелята, те го вкарали там шест пъти и така му избили всякаква гордост от главата, че той се укротил на драго сърце.

Впоследствие, когато гордостта му често се възвръщала (а девойката била винаги готова да я укроти), тази игра започнала да й харесва все повече и тя казала на Рустико: „Убедих се, че имаха право ония почтени люде в Капса, като разправяха, че да служиш на бога, е безкрайно приятна работа. Истина ти казвам, аз не помня никога да съм вършила друго нещо, което да ми е доставяло такова удоволствие и утеха, както вкарването на дявола в пъкъла. Затова смятам, че всеки, който се занимава с друго, вместо да служи Богу, е истинско животно.“

Затова тя често отивала при Рустико и му казвала: „Отче, аз съм дошла тук да служа на господа, а не да безделнича, хайде да напъхаме дявола в пъкъла!“ Докато вършели тая работа, понякога тя го питала: „Рустико, не мога да разбера защо дяволът бяга от пъкъла; защото, ако влизаше със същото удоволствие, с което пъкълът го приема и го държи, той никога не би искал да излезе оттам.“

След като девойката често приканвала Рустико и го насърчавала да служат по тоя начин на бога, тя така го изсмукала, че когато всеки друг на негово място би се изпотил, него почвали да го побиват студени тръпки; затова почнал да увещава момичето, че дяволът трябва да бъде наказван и вкарван в пъкъла само тогава, когато надига глава от гордост. „А ние — рекъл той — с Божия помощ така го наредихме, че сега се моли Богу да бъде оставен на мира.“

Така за известно време той накарал девойката да не го безпокои; ала като видяла, че Рустико престанал да я приканва да вкарват дявола в пъкъла, един ден тя се оплакала: „Рустико, твоят дявол бе наказан и не те безпокои повече, но моят пъкъл не ме оставя на спокойствие; затова няма да направиш лошо, ако с помощта на твоя дявол укротиш беса на моя пъкъл, както аз е моя пъкъл помогнах да избием гордостта от главата на твоя дявол.“ Но Рустико, който се хранел само е корени, треви и вода, не можел да отвръща както трябва на нейните покани, затова казал, че за укротяването на тоя пъкъл ще са необходими множество дяволи, ала той ще направи каквото му е по силите; задоволявал я от време на време, но толкова нарядко, че било все едно да хвърлиш зърно боб и устата на лъв; поради което девойката си помислила, че не служи на Бога както би искала и почнала да негодува и роптае.

Но докато ставала тая разправия между дявола на Рустико и пъкъла на Алибек по причина на чрезмерното желание на единия и липсата на достатъчно сили у другия, случило се така, че в Капса избухнал пожар, по време на който изгорели в собствения си дом и бащата на Алибек, и неговите деца, и цялото му семейство; и тъй Алибек останала единствена наследница на неговия имот. Поради това някакъв младеж, на име Неербал, който бил пропилял по разгулен и весел живот цялото си имущество, като научил, че тя е жива, тръгнал да я търси; намерил я и преди съдът да сложи ръка на имотите на нейния баща, като на човек, умрял, без да остави наследници, я закарал обратно в Капса, за най-голяма радост на Рустико, но за голямо нейно съжаление, оженил се за нея и двамата заедно наследили голямото богатство. Когато жените запитали Алибек (а тя още не се била съчетала с Неербал) по какъв начин е служила на Бога в пустинята, тя отвърнала, че помагала да вкарват дявола в пъкъла и че Неербал е сторил голям грях, като я лишил от тая й служба.

Жените я запитали: „А как се вкарва дяволът в пъкъла?“ Девойката им пояснила и с думи, и с действия. Тогава те прихнали да се смеят (и продължават да се смеят и до ден-днешен) и отвърнали: „Не тъжи, дъще, не тъжи, защото и тук хората вършат много добре тая работа! Неербал ще ти помогне да служиш добре на бога, не се безпокой.“

Тръгнали тия приказки из града от уста на уста и накрая се превърнали в народна поговорка; тя гласи, че най-приятната услуга, която човек може да направи Богу, е да вкара дявола в пъкъла; тази поговорка прехвърлила морето, стигнала и до нас и е много известна.

Затова вие, млади дами, които се нуждаете от Божията милост, научете се да вкарвате дявола в пъкъла, защото това е и угодно Богу, и приятно за двете страни, а от него могат да произлязат и последват много добрини.

Разказаната от Дионео новела накарала почтените дами да се засмеят хиляда, че и повече пъти — толкова смешни им се сторили неговите слова; а когато той завършил своя разказ, кралицата, знаейки, че с това е дошъл краят на нейната власт, свалила от главата си лавровия венец, положила го грациозно върху главата на Филострато и казала:

— Скоро ще разберем дали вълкът ще съумее да поведе овцете по-добре, отколкото овцете водеха вълците.

Като чул тия думи, Филострато се засмял и отвърнал:

— Ако бях натоварен с тая работа, вълците биха могли да научат овцете да вкарват дявола в пъкъла не по-зле, отколкото Рустико научил Алибек; затова не ни наричайте вълци, защото и вие не сте овце; но както и да е, доколкото ми позволяват силите, аз ще започна да управлявам повереното ми царство.

Тогава Неифила се обадила:

— Слушай, Филострато, вместо да ни поучавате, вие би трябвало от нас да се научите на ум и разум, както Мазето от Лампорекио се научил от монахините, и би трябвало да си възвръщате вашето дар слово едва когато станете кожа и кости, та да не можете да говорите.

Филострато разбрал, че има насреща си език, не по-малко остър от неговия, затова престанал да се шегува и почнал да се занимава с делата на повереното му царство. Наредил да извикат сенешала, поискал да узнае какво е положението и отдал своите разпореждания, та през цялото време, докато щял да държи властта, дружината да има всичко, от което по негово мнение би почувствувала нужда; после се обърнал към дамите и казал:

— Любезни дами, за мое нещастие, откакто съм почнал да различавам доброто от злото, все ми се случва да стана жертва на Амура и всеки път причина за това е била красотата на някоя от вас, но нито моето смирение, нито моето послушание, нито пък старанието да следвам всичко, за което съм мислел, че отговаря на неговите обичаи, не са ми помагали да не бъда отхвърлен заради някой друг и после това да не се повтаря; напротив, все съм попадал от трън на глог и така, мисля аз, ще бъде до края на моя живот. Затова бих желал утре да не разговаряме за друго, а за онова, което отговаря най-вече на моята орис: сиреч за ония, чиято любов е завършвала с нещастен край, тъй като аз очаквам, че отново ще ми се случи да изживея някоя много нещастна любов; та нали и името^[1], с което се обръщате към мен, ми беше измислено от човек, знаещ много добре с кого си има работа.

След тия слова той станал и разпуснал дружината до часа за вечеря.

Градината била толкова красива и приятна, че никой не пожелал да излезе от нея и да потърси по-голямо удоволствие другаде; и тъй като слънцето вече не прежуряло и нямало да им пречи да тичат след стотиците елени, зайци и други животинки, които непрекъснато скачали около тях и им досаждали, докато те седели и разговаряли, неколцина от дружината станали и хукнали да ги гонят; Дионео и Фиамета запели песента за месер Гулиелмо и дамата дел Верджу; Филомена и Панфило почнали да играят шах.

Така, докато едните се занимавали с едно, другите — с друго, часовете се изнизали неусетно и настанало време за вечеря; тогава те наредили трапезата около прекрасния фонтан и се нахранили сред най-голямо веселие. А за да не нарушава реда, установен от предишните кралици, щом прибрали трапезата, Филострато наредил на Лаурета да поведе танца и да изпее една песен. Тя отвърнала:

— Господарю, чужди песни не зная, а от моите не си спомням никоя, която да подхожда на нашата весела дружина; но ако желаете, ще ви изпея на драго сърце някоя от песните, които помня.

Кралят възкликнал:

— Всичко твое е прекрасно и приятно, затова изпей оная песен, която можеш да си припомниш.

Тогава Лаурета запяла с нежен глас, ала с малко печален вид следната канцона, а останалите й припявали:

Тъй безутешна няма

и с толкова въздишки пусти,

тъй влюбена — горко ми! — с мъка тъй голяма.

 

Тоз, който движи светила в небето,

за своя радост ме създаде сам

желана и красива, тъй че, ето,

на умовете горди да раздам

следи от хубостта на висинето,

каквато обликът му има сам;

но недостатъкът ни смъртен там

е зле познат, така че той

не ме поглежда и дори презря ме.

 

Това се случи с мене доброволно:

любима бях, той взе ме толкоз млада!

В прегръдките му, в мислите, неволно

от погледа ми се запали клада,

а времето, летейки самоволно,

отнесе цялата наслада

и аз, която без досада

със себе си удостоих го,

скърбя, че няма да сме вече двама.

 

Един младеж надменен се изправи

пред мен след туй, самонадеян, той

храбрец и благородник се представи,

с лъжлива мисъл грабна ме и, ой,

от ревност себе си забрави;

отчайва ме, горко ми, тоз престой;

познавам вече нрава свой —

за благо на мнозина в този свят

дошла, един обсеби ме с измама.

 

Проклинам вече участта си строга;

защо склоних отново под венчило

да мина, щом под тази черна тога

бях по-щастлива. В новата унило

живея, тъна в изнемога

и с име пече съгрешило.

О, празненство немило!

Преди да бях умряла, по-добре,

наместо тъй да те изпитам само.

 

Любими мой, чиято бих тогава,

така щастлива с тебе бях.

Щом видиш оня, когато ни създава

и небето, милост му поискан, ах,

за мен, че тебе да забравя

не мога зарад него; че не бях,

кажи, пожара, който те лишава

заради мене от живот и тъй

да се завърна горе, пречка няма.

Лаурета завършила канцоната, която привлякла вниманието на всички, но всеки я изтълкувал посвоему; някои я изтълкували по милански, сиреч, че добрата свиня е за предпочитане пред красивата девойка; останалите обаче я изтълкували много по-възвишено, по-добре и по-точно, но сега не е време да говорим за това. После кралят заповядал да запалят множество свещи и наредил да изпеят още много песни, тук, на изпъстрената с цветя поляна. Те пели, докато звездите една по една почнали да гаснат, след което кралят решил, че е време да си лягат, и като пожелал лека нощ на всички, наредил да се отправят към покоите си.