Джовани Бокачо
Декамерон (10)

Новела VII

С разказа си за Примас и абата дьо Клюна Бергамино умело изобличава Кане дела Скала заради проявеното от него необичайно скъперничество.

Новелата, разказана така забавно от Емилия, накарала и кралицата, и всички останали да се смеят и да хвалят остроумието на кръстоносеца. Като се поуспокоили и престанали да се смеят, дошъл ред на Филострато, който започнал така:

— Хубаво е, почитаеми дами, човек да улучи неподвижна цел, но почти истинско чудо е, когато изведнъж се появи нещо необичайно и стрелецът тозчас успее да го порази. Греховният и нечестив живот на духовенството, който често може да се приеме за почти сигурен признак на порочност, лесно може да даде повод всекиму да говори за него, да кори и порицава когото пожелае; затова, колкото и добре да е постъпил оня почтен човек, дето разобличил инквизитора и лицемерното милосърдие на монасите, които подхвърлят на бедняците храна, годна само за свинете или за изхвърляне, по-голяма похвала според мен заслужава човекът, за когото възнамерявам да разкажа сега. На мисълта за това ме наведе предишната новела. Човекът, за когото става дума, осмял месер Кане дела Скала — иначе щедър и благороден господар — за внезапно проявеното и необичайно за него скъперничество, като му разказал една новела, намеквайки чрез нея за онова, което искал да му каже за себе си и за него. Ето и самата новела.

Както все още се носи по света сияйната му слава, месер Кане дела Скала (когото щастието съпътствувало в не едно от неговите начинания) бил един от най-знатните и благородни властелини в Италия от времето на император Федериго II^[1], та и до наши дни. Веднъж той намислил да устрои във Верона голямо, бляскаво празненство, затова поканил множество люде от разни краища на страната и най-вече всякакви комедианти за забава и развлечение; не щеш ли, неизвестно по какви причини, той изведнъж се отказал от намерението си и като дарил някои от пристигналите вече комедианти, казал им да си вървят.

Останал само един от тях на име Бергамино — такъв изкусен и сладкодумен разказвач, какъвто човек не може да си представи, без да го е чул; и тъй като не бил нито възнаграден, нито пък му било казано да си върви, той решил да не си тръгва, надявайки се, че рано или късно все ще извлече някаква полза за, себе си. Но месер Капе си бил втълпил, че да даде нещо на Бергамино, все едно да го хвърли на вятъра, по-лошо дори — да го хвърли в огъня; затова не му споменавал нищо, нито пък заръчвал някому да му каже нещо по въпроса. Така минали няколко дни. Като видял, че никой не идва да го повика, нито да го потърси заради занаята му, Бергамино, който продължавал да живее за своя сметка в странноприемницата с конете и слугите си, започнал да се отчайва; ала продължил да чака, предполагайки, че ако си тръгне, няма да стори добре.

Той бил донесъл със себе си три изящни, скъпи костюма, подарени му от други властелини, за да се представи както трябва на празника; но тъй като стопанинът на странноприемницата настоявал да му се плаща, наложило се Бергамино да му даде единия костюм; после, понеже продължил престоя си, заложил и втория; след това продължил да се храни за сметка на третия, като мислел да остане, докато му стигнат парите, а после да си отиде. Но един ден, когато вече ядял за сметка на третия си костюм, Бергамино решил да направи следното: явил се пред месер Кане тъкмо когато той обядвал и застанал пред него с твърде опечален вид.

Като го видял, месер Кане — подтикван повече от желанието да го поизмъчи, отколкото да се развлече с някоя от неговите остроумни шеги — се обърнал към него със следните слова: „Какво ти е, Бергамино? Защо си така опечален? Я ни разкажи нещо!“ Тогава, без ни най-малко да се замисля — но сякаш дълго време преди това бил обмислял как да постъпи, — Бергамино, за да си оправи работите, разказал веднага следната новела:

„Вие сигурно знаете, господарю мой, че Примас познавал много добре латински и че нямало по-блестящ и по-остроумен стихотворен от него; благодарение на тия си достойнства той станал толкова знаменит, така се прочул, че макар и да не го познавали лично навсякъде, трудно можело да се намери човек, който да не го знае по име, да не знае кой е Примас. Ето какво се случило с него: веднъж, като бил в Париж и изпаднал в нищета — в каквато повече и живеел, защото заможните люде не ценели кой знае колко неговите достойнства, — той чул да разказват за някой си абат дьо Клюни, който минавал за най-богатия и с най-големи доходи прелат в цялата Църква Божия, с изключение на папата. Слушал той да приказват какви ли не чудесии за неговата щедрост и великолепие, че в неговия двор се уреждали непрекъснато празненства, че ако човек попаднел там, докато абатът се храни, не отказвали никому — стига той да си поиска — ни ядене, ни пиене.

Като чул това Примас, който обичал да се среща с видни хора и сановници, решил да отиде и да се увери с очите си в щедростта на този абат и запитал дали той живее далеч от Париж. Обяснили му, че абатът живее в имението си, на шест мили от града. Примас си направил сметка, че ако потегли рано сутринта, ще пристигне тъкмо на обед. Помолил да му покажат пътя и тъй като не намерил друг човек, който да върви в същата посока, уплашил се да не се обърка и да не попадне другаде, където трудно би могъл да намери нещо за хапване; затова, за да не остане без храна, за всеки случай решил да вземе със себе си три хляба, като си мислел, че вода (макар и да не я обичал кой знае колко ще намери навсякъде. Напъхал хлябовете в пазвата си и тръгнал; имал щастие, не сбъркал пътя и тъкмо преди обед стигнал там, където живеел абатът. Примас влязъл в имението, почнал да го разглежда и като видял множеството наредени трапези, големите приготовления в кухнята и всичко останало, което било потребно за ядене, си рекъл: «Тоя абат наистина е много щедър, както се разправя». Повъртял се още малко, поразгледал това-онова и станало време за обед; сенешалът на абата наредил да донесат вода за миене на ръцете, а после посочил всекиму къде да седне.

Случило се така, че мястото на Примас се паднало течно срещу вратата, откъдето абатът трябвало да влезе в трапезарията. В този двор бил установен следният обичан: докато абатът не седнел на трапезата, на другите маси не слагали ни вино, ни хляб, ни никакво ядене и пиене. След като трапезите били наредени, сенешалът пратил да съобщят на абата да заповяда, че обедът е готов. Абатът наредил да отворят вратата на покоите му, за да влезе в трапезарията, тръгнал, огледал се и първият човек, когото зърнал, бил бедно облеченият Примас, когото той не познавал.

Щом го видял, в главата му преминала лоша мисъл, каквато дотогава и на ум не му била идвала: «Я виж ти на какви хора давам да ядат!» Върнал се обратно в покоите си, наредил да затворят вратата и запитал онези, които го съпровождали, дали някой от тях познава скитника, дето седи там, точно срещу вратата. Всички отвърнали, че не го познават. От ходенето Примас бил огладнял здравата, пък и не бил свикнал да пости; той почакал малко и като видял, че абатът не идва, измъкнал от пазвата си един от трите хляба, които носел със себе си, и почнал да яде. Като изчакал да мине малко време, абатът заповядал на едного от прислужниците да види дали Примас си е отишъл. Слугата отвърнал: «Не, месер, той е още тук и яде хляб; а това показва, че го е донесъл със себе си». Тогава абатът рекъл: «Щом си носи, да си го яде, а от нашия хляб днес залък няма да получи». Искало му се Примас сам да си тръгне, защото мислел, че ще бъде неприлично от негова страна, ако го изгони. След като изял хляба и видял, че абатът никакъв не се вестява, Примас наченал втория хляб; абатът бил уведомен и за това, защото наредил пак да проверят дали Примас не си е отишъл вече.

Най-сетне, след като абатът все още не се появявал, Примас, довършвайки втория хляб, почнал да яде третия. Щом съобщили това на абата, той почнал да си мисли: «Що за глупост ми хрумна днес? Защо ми досвидя? Защо се озлобих? И за какво? Колко години вече храня на трапезата си всеки, който пожелае да се наяде, без оглед на това дали е благородник или селянин, беден или богат, почтен търговец или измамник: колко пъти съм виждал със собствените си очи безброй скитници да лапат от моето ядене и никога не ми е хрумвала мисъл, подобна на тази, която ми мина сега, щом зърнах този човек; уверен съм, че съм обзет от скъперничество, защото той не ще да е случаен човек. Той иска да мине за скитник, но щом душата ми отказва да го почете, у него сигурно трябва да има нещо необикновено». Така си помислил абатът и пожелал да узнае кой е този човек.

Като разбрал, че това е Примас — за когото отдавна бил слушал да разправят, че е достоен и уважаван човек — и че той е дошъл, за да се увери с очите си в щедростта му, за която толкова бил чувал да говорят, абатът се засрамил и желаейки да заглади вината си, почнал да се суети около него и да му оказва какви ли не почести. Когато се наобядвали, абатът заповядал да облекат Примас в най-хубави дрехи, както подобавало на неговото положение, дал му кон и пари и оставил на него сам да реши дали да остане, или да си тръгне. Примас останал много доволен от всичко, благодарил му най-сърдечно и се върнал на кон в Париж, откъдето бил тръгнал пеша.“

Месер Кане, който бил умен човек, разбрал много добре, без да се нуждае от каквито и да било допълнителни пояснения, какво искал да каже Бергамино и като се усмихнал, рекъл:

„Бергамино, ти съумя да намекнеш най-изкусно и за нанесената ти обида и да покажеш както собственото си изкуство, така и проявеното от мен скъперничество и да ми дадеш да разбера какво искаш от мен; вярно е, че никога досега не съм проявявал такова скъперничество, каквото проявих към теб; но аз ще го прогоня с тоягата, която самият ти ми показа.“

И наредил да заплатят на стопанина на странноприемницата, където бил отседнал Бергамино, а него облякъл в една от най-разкошните си дрехи, дал му кон и пари и оставил на него да реши дали да си върви, или да остане.