Джовани Бокачо
Декамерон (37)

Новела I

Салернският принц Танкреди убива любовника на дъщеря си, след което й изпраща сърцето му в златна чаша; тя налива в чашата отровна вода, изпива я и умира.

— Много трудна поръка ни даде днес нашият крал; та помислете си: ние сме се събрали тук да се забавляваме, а ще трябва да приказваме за чуждите сълзи, за които не може да се разказва, без да се събуди съжаление и у разказващите, и у тия, дето слушат. Може би той стори това, за да укроти донейде веселието ни от миналите дни; но каквито и да са подбудите на краля, не съм аз тази, която ще промени волята му; затова ще ви разкажа една тъжна и нещастна случка, достойна за сълзите на всички нас.

Салернският принц Танкреди бил твърде човечен и благ владетел (само на старини си изцапал ръцете с кръвта на двама влюбени) и си имал една-едничка дъщеря, но щял да бъде много по-щастлив, ако и нея нямал. Обичал я той най-нежно, така както никога баща не е обичал дъщеря си; по причина на тая нежна любов, макар че тя отдавна била станала мома за женене, той все не й давал да се задоми, защото не можел да се раздели с нея; но нямало как, най-сетне склонил и я омъжил за сина на Капуанския херцог; тя обаче живяла твърде малко с него, защото скоро овдовяла и се прибрала при баща си. Нямало по-красива от нея и в лице, и в снага, била млада, смела и мъдра, може би повече, отколкото прилича на една жена. Заживяла си тя при своя любещ баща в разкош, както подобава на дама от такъв знатен род, но като видяла, че от обич към нея баща й много не се грижи да й намери съпруг (а тя мислела, че с неприлично да го помоли за такова нещо), решила, щом й се удаде случай, да си намери тайно някой достоен мъж за любовник. Гледайки множеството благородни и други мъже, които посещавали двореца на нейния баща (както често виждаме да става в дворовете на владетелите), тя обръщала внимание на техните нрави и обноски и от всички най-много й харесал един млад паж на баща й, на име Гуискардо, момък от скромен произход, ала с най-благородни качества и нрави в сравнение с всички останали; тя го виждала често, влюбила се тайно и безумно в него и го харесвала все повече и повече. Момъкът, който не бил никак глупав, забелязал всичко и отвърнал на чувствата й с такава всеотдайност, че почти престанал да мисли за друго освен за любовта си към нея.

Двамата продължавали да се обичат скритом и младата дама изгаряла от желание да остане насаме с него, но тъй като не искала да довери никому тази своя тайна любов, решила да си послужи с хитрост, за да му съобщи по какъв начин да се срещнат. Написала писмо, в което му обяснявала какво да направи на следния ден, за да се видят, напъхала писмото в кухината на тръстиково стъбло, подала тръстиката на Гуискардо и му казала уж на шега: „Да го дадеш на слугинята си, за да духа през него тая вечер, като ти пали огъня.“ Гуискардо взел тръстиковото стъбло, досетил се, че тя не му го дава, без да има защо, и се прибрал у дома си; огледал внимателно тръстиката, забелязал, че е пукната, разтворил я по пукнатината, намерил писмото, прочел го, разбрал какво трябва да направи, рекъл си, че от него по-щастлив човек няма, и почнал да се готви, за да се срещне с дамата по указания от нея начин.

До двореца на принца, в планината, имало една пещера, прокопана много отдавна, която се осветявала през тесен отвор, нарочно направен за тая цел; тъй като много години подред никой не бил влизал в пещерата, отворът й бил почти целият обрасъл в бурени и трънаци; в пещерата можело да се проникне и по тайната стълбичка през една от стаите на приземния етаж на двореца, където живеела дамата, но входът бил затворен с яко залостена врата.

Много години били минали, откакто престанали да си служат с тая стълба, затова хората дотам я били забравили, че почти никой не си спомнял къде се намира; но Амур, за чийто взор нищи не остава скрито и потайно, възвърнал спомена в паметта на влюбената дама. А тя, за да не се досети никой за нейните намерения, дни наред се мъчила с разни сечива, които имала под ръка, докато най-сетне успяла да отвори вратата; после се спуснала сама в пещерата, забелязала отвора и пратила вест на Гуискардо да се опита да се промъкне в пещерата, като му посочила и височината на отвора от земята. За да стане работата, Гуискардо си приготвил веднага въже с разни възли и примки, та да може да се спуска и катери по него; облякъл се в кожена дреха, за да се предпазва от трънаците, и без да се обади никому, на следната нощ се отправил към отвора на пещерата; вързал единия край на въжето за дънера на някакво дърво, което растяло край отвора, спуснал се по въжето и зачакал дамата.

През деня тя се престорила, че иска да си легне, освободила придворните си дами, залостила вратата на стаята си, отворила другата врата и се спуснала в пещерата, където намерила Гуискардо; и двамата дълго не могли да се порадват един на друг; после отишли заедно в нейната стая, където прекарали по-голямата част от деня в най-приятно наслаждение; след като се договорили как да постъпват, за да запазят любовта си в тайна, Гуискардо се върнал в пещерата, а дамата залостила вратата и отишла при своите придворни. Гуискардо почакал да се стъмни добре, покатерил се по въжето, промъкнал се през отвора, през който бил влязъл, и се прибрал у дома си; понеже вече знаел пътя, той често посещавал дамата, и то в продължение на доста време.

Но съдбата завидяла на това дълготрайно и голямо наслаждение и посредством една нещастна случайност превърнала радостта на дамата в неутешим плач.

Танкреди имал навика от време на време да се отбива сам в стаята на дъщеря си, да постои при нея да си поприказват и после да си отива. Един ден, след като се наобядвал, той както обикновено се запътил натам, но дъщеря му, която се наричала Гизмунда, била излязла в градината заедно със своите придворни; понеже не искал да прекъсне забавлението й, той влязъл в стаята, без някой да го усети или забележи, и виждайки, че прозорците са затворени, а завесата над леглото — спусната, приседнал на една възглавница край постелята, опрял глава на леглото, наметнал се със завесата (сякаш нарочно имал; намерение да се скрие) и заспал.

Докато той спял, Гизмунда, която за беда се била уговорила с Гуискардо да я посети тъкмо тоя ден, оставила придворните в градината, промъкнала се на пръсти в стаята, залостила вратата и без да забележи, че има друг човек, отворила другата врата, зад която я чакал Гуискардо; както всеки път, двамата се отправили към леглото и се отдали на наслада и забавление; не щеш ли, Танкреди се събудил и чул и видял всичко, каквото правели Гуискардо и дъщери му; обзет от безкрайно огорчение, изпървом той понечил да се развика и да им се скара, ала сетне размислил и решил, че по-добре ще бъде, ако не се обажда и те не го забележат, за да може после да изпълни по-внимателно и с по-малко срам за себе ей това, което вече бил решил да им стори. Както обикновено двамата любовници прекарали доста време заедно, без да усетят присъствието на Танкреди; когато решили, че с време да се разделят, станали от леглото и Гуискардо се върнал в пещерата, а Гизмунда излязла от стаята. Въпреки че бил стар, Танкреди се прехвърлил през прозореца в градината, без някой да го види, и огорчен до смърт, се прибрал в покоите си.

По негова заповед още на следната нощ двама души заловили Гуискардо тъкмо когато се промъквал през отвора, както бил облечен в тежките си и неудобни кожени дрехи, и го отвели право при Танкреди. Като го видял, принцът едва се сдържал да не заплаче и му рекъл: „Добрината, с която се отнасях към теб, не заслужаваше оскърблението и позора, които, както видях днес с очите си, ти нанесе на моя род.“ В отговор Гуискардо само рекъл: „Любовта се оказа по-силна и от вас, и от мен.“

След това Танкреди наредил да го поставят тайно под стража в някоя от съседните стаи и заповедта му била изпълнена.

На следния ден, докато Гизмунда още не подозирала какво се е случило, Танкреди дълго мислел и премислял какво да предприеме, а след като се наобядвал, както обикновено се отправил към стаята на дъщеря си; наредил да я повикат, затворил се с нея в стаята и почнал да й говори през сълзи: „Гизмунда, аз бях толкова уверен в твоята честност и благонравие, че ако не бях видял със собствените си очи, никога, каквото и да ми кажеха, нямаше да повярвам, че си способна да се отдадеш — не, ами дори само да помислиш да се отдадеш на някой мъж, който не ти е съпруг; поради това всеки път, щом се сетя за станалото, аз ще страдам и ще се измъчвам до последния от малкото дни, които ми е отредила моята старост. Поне да беше рекъл господ, щом ти е бяло писано да паднеш до такова безчестие, да спреш избора си на човек, достоен за благородното ти потекло; но не би: измежду множеството мъже, които се навъртат в моя двор, ти взе, че избра не друг, а Гуискардо, момък от най-долен произход, когото прибрахме и възпитахме в нашия дом от най-ранна възраст, за да извършим едно милостиво дело. С твоята постъпка ти вся такъв смут в душата ми, че сега просто не знам какво да те правя. Колкото до Гуискардо, когото снощи заповядах да заловят на излизане от пещерата и е поставен под стража, аз вече реших какво да правя с него; но — Бог ми е свидетел — с теб не знам как да постъпя. Обичта, която изпитвам към теб — а ти знаеш, че те обичам така, както никой друг баща не обича дъщеря си, — ме тегли на една страна; справедливият гняв, предизвикан от твоето нечувано безумие, ме дърпа на друга; обичта ме кара да ти простя, а възмущението ме тласка да се отнеса към теб най-сурово, противно на моята природа. Ала преди да реша как да постъпя, искам да чуя какво ще ми кажеш ти по тоя въпрос.“ Изричайки тия слова, той навел глава и се разридал като малко дете, което здравата са натупали.

Щом чула какво й казал Танкреди, Гизмунда разбрала, че не само са разкрили тайната й любов, ами са заловили и Гуискардо, и я налегнала такава неописуема горест, та едва се сдържала да не излее мъката си в сълзи и ридания, както постъпват повечето жени; но гордият й дух успял да вземе връх над тая слабост, Гизмунда овладяла с удивителна сила лицето си и решила, че по-скоро ще сложи край на живота си, отколкото да се помоли някому за нещо, защото била убедена, че Гуискардо не е вече между живите; затова, обръщайки се към баща си с открито, спокойно лице, не като жена, страдаща или упрекната за своя грях, а без да покаже ни най-малко признаци на тревога и без да заплаче, тя му казала следното: „Танкреди, аз нямам намерение нито да отричам, нито да се моля, защото не ще имам полза ни от едното, ни от другото, пък и от никого, и за нищо не искам помощ; не мисля също да се опитвам да те предразположа към себе си, като се възползувам от обичта ти към мен и от твоето благодушие; напротив — признавайки истината, искам да защитя честта си с най-убедителни доводи, а после да постъпя, както ми подсказва моят силен дух. Вярно е, че обичах и продължавам да обичам Гуискардо и докато съм жива (а това не ще трае още дълго), ще продължавам да го обичам; та дори ако и след смъртта може да се обича, пак няма да престана да го обичам; към тая постъпка ме тласна не толкова моята слабост на жена, колкото липсата на грижа у теб да ме омъжиш, както и достойнствата на Гуискардо. Ти би трябвало да знаеш най-добре, Танкреди, че си сътворен от плът и че сам ти си създал своята собствена дъщеря също от плът, а не от камък или желязо; макар и да си вече в напреднала възраст, не би трябвало да забравяш какви са законите на младостта и с каква сила те се проявяват; ти си мъж и макар да си прекарал част от най-хубавите си години във военни занимания, би трябвало да знаеш много добре към какво могат да тласнат не само младите, а и възрастните безделието и разкошът. И тъй като съм създадена от теб, и аз съм от плът, но не съм живяла много, още съм млада и по причина и на едното, и на другото съм изпълнена със сластолюбиво желание, което пламна с чудесна сила, защото, бидейки веднъж омъжена, познавах насладата, що изпитва човек, удовлетворявайки това желание. Понеже не можех да се съпротивявам на тая сила и понеже съм млада жена, реших да последвам това, към което ме тласкаше тя, и се влюбих. Истината е; че направих, каквото ми бе по силите, та, извършвайки тоя грях, да не опозоря ни теб, ни себе си. Амур се смили над мен, а и съдбата се показа благосклонна: двамата ми посочиха тоя скрит, таен път, посредством който аз задоволявах желанията си, без никой нищо да разбере; но аз не отричам стореното, няма значение как си успял да научиш за него, нито кой ти е казал. Аз неслучайно (както постъпват много жени) спрях избора си на Гуискардо; предпочетох него пред другите напълно съзнателно, допуснах го край себе си след трезв размисъл и благодарение на проявеното от двама ни разумно постоянство можах дълго време да се наслаждавам на онова, което желаех. Струва ми се, че отправяш срещу мен най-горчиви упреци не толкова за моя любовен грях, а задето съм се събрала с човек от долен произход; постъпвайки по тоя начин, ти следваш повече общоприетото мнение, отколкото истината, и говориш така, сякаш не би имал за какво да се гневиш, ако бях спряла избора си на мъж от благородно потекло; вършейки това обаче, ти съвсем не забелязваш, че хвърляш упреци не срещу моя грях, а срещу грешката, допусната от съдбата, която твърде често издига недостойните и потъпква най-достойните. Но сега нека оставим настрана тоя въпрос! Опиташ ли се да вникнеш поне малко в същността на нещата, ще видиш, че плътта на всички ни е една и съща, че душите на всички са сътворени от един творец и притежават еднаква сила, еднакви качества, еднакви достойнства. Първа добродетелта става причина за известни различия между нас, които сме се родили и продължаваме да се раждаме напълно еднакви; тия, които са били, надарени с повече добродетел и са си послужили с нея, са били наречени благородници, а другите останали неблагородни. Възприетият по-късно противоположен обичай прикрил този закон, но въпреки това още не е успял да го заличи и премахне нито от природата, пито от добрите нрави; поради това всеки, който постъпва добродетелно, показва пред всички, че е благороден; ако някой го нарече иначе, то виновен за това е този, който го назовава, а не този, който бива назован. Поогледай твоите придворни, припомни си техния живот, техните нрави и обноски, от една страна, а от друга — обърни внимание на Гуискардо: речеш ли да отсъдиш безпристрастно, него ще наречеш благородник, а твоите придворни — недодялани грубияни. Колкото до доблестта и достойнствата на Гуискардо, при тяхната преценка се доверявах на твоите думи и на очите си, и на нищо друго. Кой друг го е хвалил, както го хвалеше ти за всички ония достойни за похвала дела, заради които всеки почтен човек заслужава насърчение? Вярно е, имаше за какво, защото (освен ако не са ме излъгали очите ми) нито веднъж не съм те видяла да му отправиш похвала, която той да не е заслужавал с делата си, и то много повече, отколкото е възможно да се изрази тя с думи; ако става дума за измама, ти си човекът, който ме е въвел в заблуждение. Нима след всичко това все още можеш да твърдиш, че съм се свързала с човек от долен произход? Ако настояваш, че е така, това няма да отговаря на истината; ако беше казал, че е бедняк, щях да се съглася с теб, но щях също така да ти кажа, че е срамота, задето продължаваш да държиш такъв достоен човек в положението на слуга; защото бедността не отнема благородството у човека, тя го лишава само от състояние. Бедняци са били мнозина крале, мнозина велики владетели и обратно: мнозина от тия, де го копаят земята и пасат овцете, са били и продължават да бъдат богати. А що се отнася до последното изразено от теб колебание — как да постъпиш с мен, — казвам ти, хич не се двоуми; и ако в последните дни на твоята старост си решил да постъпиш така, както не си постъпвал на младини (сиреч да бъдеш жесток), послужи си с тая жестокост против мен, тъй като нямам никакво намерение да те моля за нещо; ако това, което стана, наистина е грях, то аз съм причината да бъде извършен; уверявам те, че ако с мен не постъпиш по същия начин, както вече си постъпил или си наредил да постъпят с Гуискардо, аз ще го сторя със собствените си ръце. Хайде, иди да плачеш при жените, пък като насъбереш достатъчно жестокост, върни се и убий с един удар и него, и мен, щом мислиш, че заслужаваме такава участ“

Принцът почувствувал силата на духа на своята дъщеря, но въпреки това не бил съвсем уверен, че тя наистина твърдо е решила да изпълни каквото му наговорила; затова, тръгвайки си, той се отказал от мисълта да си послужи с каквото и да е жестоко наказание спрямо нея; в замяна на това намислил да охлади пламенната й любов, нанасяйки вреда другиму; заповядал на двамата пазачи на Гуискардо през нощта да удушат момъка, без да вдигат шум, да изтръгнат сърцето му и да му го донесат. Пазачите изпълнили всичко, както им било наредено. На другия ден принцът заповядал да донесат една голяма и красива златна чаша, сложил в нея сърцето на Гуискардо и пратил чашата по своя най-доверен слуга на дъщеря си, нареждайки му да й каже следното: „Твоят баща ти праща тая чаша, за да те утеши за онова, което ти най-много обичаш, по същия начин, както и ти го утешаваше заради онова, което той обичаше най-много от всичко.“

Щом баща й излязъл от стаята, Гизмунда (която не се била отказала от жестокото си намерение) заповядала да й донесат отровни треви и корени и ги сложила да се варят във вода, та да бъде готова, в случай че стане онова, от което най-много се страхувала. Когато слугата дошъл, за да й предаде подаръка и думите на баща й, тя с твърдо лице поела чашата, отместила капака, видяла сърцето, разбрала смисъла на думите и се уверила, че това наистина е сърцето на Гуискардо. После вдигнала очи към слугата и казала: „Сърце като това е наистина достойно за златна гробница; тоя път баща ми постъпи най-разумно.“ Като изрекла тия думи, тя поднесла сърцето към устните си, целунала го и продължило: „До днешния ден — последния ден на моя живот, винаги и навсякъде съм чувствувала безкрайно нежната обич, що изпитва към мен моят баща; днес обаче почувствувах това повече от всеки друг път; затова предай му последната ми благодарност за тоя неоценим дар.“

После се обърнала към чашата, която стискала здраво в ръце, и гледайки сърцето, занареждала: „О, свидна обител на всички мои радости, да бъде проклета жестокостта на оногова, който ме принуждава да те гледам сега с очите, дето са на моето чело! Предостатъчно ми беше да те съзерцавам по всяко време с очите на моята душа! Ти завърши земния си път, изпълнявайки всичко, що ти бе отредено от съдбата: постигна те кончината, към която всеки от нас бърза, отърва се от мъките и теглото на тоя свят и получи от собствения си враг такава гробница, каквато заслужаваше заради своята доблест. Едно само ти липсва, за да имаш достойно погребение: сълзите на тая, която ти приживе толкова много обичаше; за да получиш и тях, Бог благоволи да осени сърцето на моя безмилостен баща с мисълта да те изпрати при мен и аз ще те даря с тях, въпреки че съм решила да умра без сълзи на очи и със спокойно, от нищо несмутено лице. А след като те даря с моите сълзи, без ни най-малко да се бавя, ще постъпя така, че с твоя помощ душата ми да се събере с оная свидна за мен душа, която ти приживе съхраняваше у себе си. Та с кого другиго освен с твоята душа бих се чувствувала и най-доволна, и най-сигурна из ония тайнствени и неведоми краища? Сигурна съм, че понеже ме обича, душата ти продължава да витае тук, съзерцавайки местата, където е блаженствувала заедно с мен, очаквайки моята душа, която я обича най-много от всичко на тоя свят.“

Изричайки тия слова, без да се вайка, както правят жените, тя се навела над чашата, заплакала и сякаш имала цял извор в главата, почнала да пролива сълзи в такова изобилие, че да се чудиш и маеш, а заедно с това не преставала да обсипва мъртвото сърце с целувки. Придворните, които се намирали в стаята, макар и да не знаели чие е това сърце, нито пък разбирали смисъла на нейните думи, се трогнали и заплакали; напразно я питали те защо плаче така и правели каквото им е по силите, каквото можели и умеели, за да я утешат. Когато решила, че се е наплакала, Гизмунда повдигнала глава, избърсала очи и заговорила: „О, скъпо и любимо сърце, аз изпълних всичките си задължения към теб; сега не ми остава друго, освен да доведа при теб моята душа, за да бъде заедно с твоята.“

После наредила да й донесат гърнето, в което предния ден била приготвила водата с отровните билки, изляла водата в чашата със сърцето, оросено с пролетите от нея сълзи, и като поднесла, без да трепне, чашата към устните си, изпила я до дъно; а след това, държейки, чашата в ръка, легнала, на постелята си, заела колкото се може по-прилично положение, притиснала сърцето на любовника си до своето сърце и останала да лежи така, без да продума, в очакване на смъртта. Нейните придворни, които чули и видели всичко, макар и да не знаели каква е изпитата от нея вода, веднага известили на Танкреди за станалото; а той, опасявайки се да не се случи онова, което всъщност се и случило, се втурнал към стаята на дъщеря си; стигнал там тъкмо когато тя се излегнала на постелята, но вече било твърде късно да я утешава с нежни думи; виждайки нейното състояние, той горко се разридал.

Гизмунда му казала: „Танкреди, запази сълзите си за някоя друга нежелана от теб беда, не ги проливай заради мен, тъй като не се нуждая от тях. Де се е чуло и видяло човек да плаче заради нещо, което сам е пожелал да стане, както ти правиш сега? Но ако у теб е останала макар и частица от обичта ти към мен, за едно ще те помоля като последна милост: тъй като моето тайно, скрито съжителство с Гуискардо не ти беше приятно, направи така, че тялото ми да бъде поставено съвсем явно до трупа му, където и да си наредил да го захвърлят, след като са го убили.“ Принцът се задавил от плач и не могъл да отвърне нищо; а младата жена, чувствувайки, че краят наближава, притиснала до гърдите си мъртвото сърце и промълвила: „Останете с бога, защото аз свършвам.“ Погледът й потъмнял, тялото й изтръпнало и тя напуснала тоя многострадален живот.

Такъв — както чухте всички — бил печалният край на любовта между Гуискардо и Гизмунда; а Танкреди, след като пролял потоци от сълзи и се разкаял, но много късно, за своята жестокост, наредил да погребат и двамата с най-големи почести в една гробница за всеобща скръб на всички жители на Салерно.