Бари Хюгарт
Мостът на птиците (27)

27.
Езерото на мъртвите

Отправихме се на път призори и след четири дни достигнахме подножието на хълмовете. Когато започнахме да се изкачваме по планината, лятото остана зад нас. Зелените дървета, благоуханните цветя и бистрите потоци бяха заменени от най-подтискащата гледка, която бях виждал в живота си. Планината излъчваше странен студ. Студ, мъртъв и застоял, сякаш се изкачвахме по склона на чудовищен айсберг, безжизнен и не успял да се стопи за хиляда години. Понякога минавайте час, без да видим катеричка или да чуем птича песен. На третия ден от началото на изкачването ни всякакви признаци на живот напълно изчезнаха. Напразно се опитвахме да издирим с поглед мравка на земята или орел в небето.

По едно време дочухме звук от стичаща се вода, и не след дълго достигнахме до източника и. От една грозна камара скали се стичаше малък водопад. Когато се изкачихме върху скалите, видяхме, че те са част от гигантска земна лавина, затрупала тесен планински проход очевидно преди много векове. В далечината видяхме друг водопад, стичащ се от други скали, разположени но-високо. Цялото пространство между двата водопада се бе превърнало в огромно езеро. Бе най-отблъскващото, грозно и сиво водохранилище, което бях виждал в живота си. С цялото си тяло усетих, че е зловещо. Ли Као седна на земята и набързо изчисли нещо.

— Воле, това езеро съответства по размер, форма, че и по разположение на това, което очаквах да видя — каза ми той. — Това е, което проблесна пред очите ни първо като сребро, а после като злато. Сега остава да видим и какво се намира на дъното му.

Това се оказа по-трудно, отколкото бяхме предполагали. Направихме сал и се добрахме до средата на езерото. Когато обаче се опитахме да разберем каква е дълбочината му с помощта на въже, изплетено от лози със завързан накрая камък, не постигнахме нищо. Потънаха двеста стъпки от въжето, без камъкът да достигне дъното. Господаря Ли почервеня от гняв и из въздуха започнаха да се разнасят Шестдесетте последователни ругатни, с които три последователни години бе печелил първото място на Общокитайския фестивал на богохулствата в Ханджоу. Накрая реши, че ще е добре да се изкачим на скалите в другия край на езерото и да погледнем на проблема от различна перспектива.

Изкачването бе трудно и много опасно. Оказа се, че скалите са образувани всъщност главно от шисти и глина. Когато стигнахме до най-високата им част видяхме, че земята навсякъде е мека с изключение на скалистото легло на потока. Господаря Ли застана на най-високото място и оттам погледна надолу, където на около петстотин стъпки под нас златистосивата повърхност на езерото блестеше на лъчите на слънцето.

— Всъщност, трябва да се реши една най-елементарна инженерна задача — възкликна Ли Као. — Щом не можем да достигнем дъното, ще накараме дъното да достигне нас. Преди всичко ще ни трябват множество яки гърбини.

Наложи ни се да повървим доста, преди да стигнем до другата страна на планината, където имаше село. Жителите му не щяха и да чуят за работа, свързана с някакво доближаване до езерото. Заклеха се, че във водите му не могат да живеят дори дребни риби. Наричаха го Езерото на мъртъвците.

— Веднъж в годината, точно в полунощ на петия ден от петата луна към Езерото на мъртъвците се отправя керван от призраци — каза една старица, озъртайки се уплашено. — Баба ми разказваше, че когато била млада, някакви глупаци от селото решили да наблюдават това ужасяващо шествие. На другия ден ги открили с разпрани кореми и изкормени вътрешности. Оттогава всяка година, когато настъпи петият ден от петата луна, заключваме здраво вратите и се скриваме под леглата си.

Господаря Ли ме погледна. Знаех за какво си мислеше. По това време княз Чин приключваше последния етап от данъчния си поход и поемаше обратния път към своя замък. Маршрутът му преминаваше през студената планина и покрай Езерото на мъртъвците.

Макар и с много големи усилия, успяхме да убедим селяните да ни помогнат, тъй като им предложихме повече пари, отколкото всеки един от тях можеше да спести за двадесет живота. Взеха кирки и лопати и неохотно ни последваха до хълма. Заработиха със скоростта на дяволи, тъй като им се искаше да се измъкнат от злокобното място, колкото се може по-скоро. Първо изкопахме канал, водещ от ручея към една дълбока падина, сетне други канали, свързани с други падини, а накрая отсякохме дървета и направихме с тях дига. Не бе лесно да се накара ручеят да измени течението си, но в крайна сметка водата със сърдит рев се отклони от каменното си корито и започна да се просмуква в порестата пръст на падините. Дадохме на хората премии, но те така бързаха, че дори не ни благодариха, преди да си плюят на петите.

Заедно с Господаря Ли се преместихме встрани от езерото и построихме набързо колибка като място за временен подслон. Нямахме представа колко време ще трябва да чакаме и си уплътнихме времето, като си приготвихме приспособления за гмуркаме. Пикочни мехури от диви прасета, в които да се събере въздух, и тръби за дишане, направени от червата им. Приготвихме си и бамбукови копия, както и въжета, на които да закрепим камъни за поясите си, за да се гмуркаме по-лесно. Събитията обаче се развиха много по-бързо, отколкото предполагахме.

Бях се загледал в отражението на луната в повърхността на езерото, а Ли Као пишеше стихове на светлината на фенер, когато той започна внезапно да се поклаща. Погледнахме с удивление как се плъзна не масичката и се разби на пода. След това земята под нозете ни започна да подскача, подобно на див жребец. Бързо излязохме от колибката и погледнахме близкия хълм. Чу се чудовищно стържене и пукот и осветеният от луната хълм започна да се движи. Дори и Господаря Ли не беше предполагал, че гледката ще е толкова внушителна. Водата от потока се бе просмукала така плътно в порестата земя, че бе размила кажи речи цялата основа на планината. Стори ни се, че половината от нея трепна, после се оказа във въздуха, а накрая направи фантастичен скок право в Езерото на мъртъвците.

Хванахме се за едно дърво, за да спасим живота си. Видяхме как огромна маса вода, придобила сребрист цвят под лунните лъчи, се възнася към небето подобно облак. Чудовищната вълна невероятно бавно се понесе към долната преграда и усетихме полъх от леден въздух. Сетне вълната помете преградата н се насочи към разположената под нея долина. Видяхме как една гора мигновено се превърна на трески, а огромни скали полетяха към небето сякаш бяха песъчинки. Планината под нас отново потрепери, от недрата й се разнесе глух тътен и около нас се издигна ледена мъгла. Дървото, за което се бяхме заловили, се наклони. Стори ни се, че измина цяла вечност до момента, когато земята престана да трепери, а сърдитият рев на водата заглъхна.

Мъглата постепенно се разсея и пред очите ни се появи невероятна гледка. От плитката вече вода бе изникнала цяла гора от куполи, островърхи кули и крепостни стени. На мозъка ми му бе необходимо известно време, за да приеме факта, че под Езерото на мъртъвците се бе крил цял един град. Ли Као нададе радостен вик, залови се за кръста ми и започна да танцува около мен, изпълнен с щастие.

— Прекрасно място, където да се скрие едно сърне! — изкрещя. — Нали наистина е прекрасно?

И аз затанцувах заедно с Господаря Ли, но не се съгласих с последните му думи. Призрачните кули приличаха на пръстите на удавници, опитващи се да сграбчат луната, а водата, стичаща се но каменните стени, наподобяваше сълзи.

Нощта измина и приветливото утринно слънце започна да топли С лъчите си телата ни, сгърчили се върху сала. Нищо обаче не бе в състояние да стопли водата на Езерото на мъртъвците. Проверих още веднъж изправността на свинските мехури и тръбите, на копията и на камъните.

— Готов ли си? — попита Господаря Ли.

— Готов съм — отвърнах. Захапах тръбата, свързана с първия мехур, стиснах си носа и скочих.

Водата бе много студена, но аз бях намазал тялото си със свинска мас, така ме ми се видя поносима поне до момента, когато докоснах странно ледено течение, което насмалко не ме изхвърли обратно на повърхността. Видях как краищата на пръстите ми посиняват от студ, но течението за щастие бе слабо и скоро го прекосих. Започнах да потъвам по-бързо, отколкото ми се стори безопасно, така че изхвърлих няколко камъка от джобовете си. Въжето, прикрепено за пояса ми, бе завързано на възли. Ли Као, който ги бе преброил, сетне ми каза, че съм се спуснал на дълбочина тридесет стъпки.

Бях предположил, че долу ще се окажа в пълен мрак, обаче фосфоресциращите скали излъчваха зловещо зеленикаво сияние, благодарение на което всичко се виждаше съвсем ясно. Тръгнах по една от улиците на удавения град, размахвайки ръце като плувец, Въздухът в свинския мехур имаше отвратителна миризма, но можете да се диша. Освен това, на пояса си бях прикрепил още два мехура. Стигнах до един дом, внимателно надникнах през вратата и си дадох сметка, че виждам нещо съвсем невъзможно.

Започнах да ползвам въздуха от втория мехур и ускорих ход. Навсякъде видях все едни и същи невъзможни неща. Когато и той свърши, поех третия мехур. Сетне се върнах но обратния път до мястото, където въжето зае вертикално положение. Изхвърлих камъните от джобовете си, изтласках се от дъното и след малко се оказах на повърхността само на няколко стъпки от сала.

— Господарю Ли! — изсумтях. — Господарю Ли! Той ми даде знак да мълча, издърпа ме на сала и ме разтри. След това ме накара да изпия малко вино, преди да започна да му обяснявам какво съм видял. Първо му разказах за странното ледено течение и за фосфоресцирането.

— Господарю Ли — продължих разказа си. — В първата къща видях скелетите на жена и дете. Такова едно езеро би трябвало да се е образувало години, но жената очевидно се е удавила така бързо, че не е имала време да вземе детето си от люлката.

Разказах му, че и в другите къщи бях видял същата гледка. Играчи на комар, удавили се със чаши в ръце. Ковачи, проснали се до наковалните си. Жени, чиито кости се бяха смесили със съдовете, в които са приготвяли вечеря.

— Господарю Ли, този град е бил унищожен мигновено! — възкликнах. — Ако княз Чин е виновникът за това масово убийство, той има най-студеното сърце на света!

Ли Као ме стисна за ръката.

— Повтори последното — нареди ми.

— Ами… казах, че ако княз Чин е причинил тази всеобща гибел, то сърцето му е най-студеното на света.

Лицето на Ли Као бе придобило странно изражение. Изражението на котка, промъкваща се зад едра самодоволна птица. Махна с ръка в посока към кулите и куполите.

— Воле, това е един нов лабиринт, а този път не разполагаме с огърлицата с дракона. А дали пък ни е необходима? Струва ми се, че когато Стареца от планината ни говори за глупостта на някои от учениците си, може би внимателно да ни е намеквал нещо за княз Чин. Ли Као бързо намаза тялото си с мас и взе своите дихателни приспособления.

— В края на краищата, Най-мъдрият човек на света едва ли би бил доволен от ученик, който решава да скрие сърцето си в огромен град, погребва го на няколкостотин фута дълбочина и въпреки това оставя пътека, водеща право към същинската природа на изрязания орган. Воле, я ме заведи при това странно ледено течение — измънка Господаря Ли.