Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bridge of Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2008)
Сканиране и разпознаване
ССБ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Манол Глишев)

Втора част
Флейтата, топката и камбаната

12.
За замъците и ключовите зайци

По предложение на абата ще поясня на непросветените варвари, че страната ми се казва Чун Куо. Това ще рече „Централна страна“ или „Междинно царство“. Става въпрос за това, че тя е разположена в самия център на света н е единствената, намираща се непосредствено под Небесата. Названието, разпространено сред чужденците, е варварска измишльотина, свързана с паметта на първия княз Чин, застанал начело на империята в Годината на Плъха 2447 (221 година преди Христа). Бил забележителен реформатор. Абатът казва, че масовите убийци обикновено са реформатори, докато обратното не винаги е вярно.

— Задушава пи собственото ни минало! — изревал княз Чин. — Трябва ни едно ново начало!

Оказало се, че всъщност имал предвид забраната на всички предишни философии на управление и налагането на неговата собствена, наречена легализъм. Абатът ми каза, че прословутото първо изречение на Книгата на легализма звучи така: „Наказанието ражда могъщество, могъществото ражда сила, силата ражда болка, болката ражда добродетел. Следователно, добродетелта се корени в наказанието“. След тези думи едва ли е необходимо да се прочита второто изречение.

Князът започнал реформите си с изгарянето на всички книги в империята, като били пощадени единствено някои технически трудове. Тъй като заедно с книгите изгорили И книжниците, обширни области на познанието направо изчезнали от лицето на земята. Отнесъл се критично към някои религии и храмовете им, заедно с жреците и богомолците, изчезнали в пламъците. Не обичал лековатите приказки, така че били обезглавени не само професионалните разказвачи, но и много изненадани баби. Най-изтъкнатите конфуцианци били отведени в един дол и там върху главите им се стоварили скали и ги смазали. Наказанието за притежание даже и на един ред на трудовете на Конфуций било смърт чрез бавно разчленяване. За нещастие, изгарянето на клада, обезглавяването, смазването с камъни и разчленяването поглъщали много време. Князът обаче се оказал съобразителен.

— Ще построя стена! — провикнал се той. Великата китайска стена не започнала с княза и не свършила с него. Той обаче пръв я използвал за целенасочени убийства. Всички, конто се били осмелили да изразят, несъгласие с него, били заточени в пустинния север. По време на държавния строеж, който някои наричат Най-дългата гробница на света, загинали милиони души. Други няколко милиона загинали при изграждането на личните покои на княза. Замъкът на лабиринта всъщност представляваше тридесет и шест отделни замъци, свързани с лабиринт от подземни проходи. Замисълът на княза бил да разполага по всяко време с тридесет и шест императорски спални, така че при опит за покушение никой да не знае къде точно прекарва нощта. Под изкуствения лабиринт имало още един, естествен, преминаващ дълбоко през една скала. Говореше се, че бил обитаван от отвратително чудовище, което поглъщало пищящите жертви на княз Чин. Не знам дали това е вярно, но хилядите хора, хвърляни там, никога след това не са се появявали отново на бял свят.

Князът разкрил още веднъж силата на въображението си, когато накарал най-умелите занаятчии на империята да му направят огромна златна маска на ревящ тигър, която слагал при всичките си явявания пред хора. Приемниците му също я ползвали повече от осемстотин години. Дали князът е имал сълзливи очи, безволеви черти и е страдал от тикове? Поданиците му виждали единствено ужасяващата маска, изображението на свирепия „тигър от Чин“. Абатът ми обясни, че преди време варварските владетели на остров Крит използвали маската на бик, водени от същите подбуди.

Тайнствеността и страхът са основните опори на тиранията. Цели четиринадесет години Китай стенел, но веднъж князът направил грешката да увеличи данъците в такъв размер, при който на селяните не останало нищо друго, освен да избират между гладната смърт и бунта.

Тон конфискувал оръжията им, но не бил съобразил ла конфискува и бамбуковите насаждения. Добре изостреното бамбуково копие е нещо, от което заслужава да стоиш по-далеч. Когато князът видял как няколко милиона такива копня се отправили към него, бързо зарязал империята и се барикадиран в Замъка на лабиринта. Там бил неуязвим и тъй като все още продължавал да контролира най-голямата частна армия в света, било прието негласно, че Чин ще съществува като държава в държавата.

Императорите идвали и си отивали, но князете Чин продължавали да се укриват в крепостта си, най-чудовищният паметник на насилието, известен на хората.

Днес Замъка на лабиринта лежи в развалини и представлява сива маса от разхвърляни камъни и изкривени железа, разпилени върху билото на хълм, надвесен над Жълтото море. Там приливите са най-силни в Китай и вълните разместват стигналите до тях камъни. Изкривените железни порти са обрасли с диви лози, а върху остатъците от стените се разхождат гущери с пъстри коремчета и тюркоазени очички. Под вечните сенки на банановите и бамбуковите дървета се крият паяци. Днес те са големи, мъхнати и безобидни. Предишните обитатели на замъка са имали също безобразен вид, без обаче ла са безобидни. Когато за пръв път видях Замъка на лабиринта, той се извисяваше в пълното си великолепие.

Гемията, с която пътувахме, бавно пресичаше гъстата утринна мъгла, движейки се в посока на връзката с Жълто море. Грубите моряшки команди кънтяха в ушите ми. Въздухът трепереше от дрънченето на хиляди оръжия и от тежките стъпки на маршируващи войници. Мъглата започна да се разсейва и повдигнах поглед към хълма, където се намираше най-непристъпната крепост в света — огромна, осеяна със стражеви кули и непревземаема. Погледнах с ужас кулите, стържещи облаците, огромните железни порти, проблясващи като страшните зъби на хищник, централния подвижен мост, върху който можеха да преминат четири кавалерийски батальона, наредени един до друг. Огромните каменни стени бяха толкова широки, че конниците, които патрулираха но тяхното протежение, наподобяваха мравки, яздещи малки паяци. От време на време подкованите копита събаряха камъни, които падаха откъм хълма във водата около гемията. Един от тях издрънча върху покрива на кабината, където Ли Као си отспиваше след поемането на свръхдоза вино. Той излезе на палубата и погледна нагоре, разтривайки очите си.

— Отвратителна архитектура, нали? — каза с прозявка. — Първият княз не е имал и зрънце естетическо чувство. Какво ти е, Воле? От лек махмурлук ли страдаш?

— Не, просто малко ме наболява главата — отвърнах му с уплашен и изтънял глас.

Докато мъглата продължаваше да се разсейва отправих изпълнен със страх поглед към града. Бях предположил, че той ще е най-тъжният и унил град на земята. Започнах да се усъмнявам в здравия си разум, когато чух щастливите песни на рибари и усетих във въздуха мириса на хиляди благоуханни цветя. След като мъглата се вдигна напълно не повярвах на очите си. Пред мен се Простираше град, конто изглеждаше толкова красив, сякаш бе изваден от приказка.

— Странно, нали? — каза Господаря Ли. — Чин е не само най-красивият, но и най-безопасният град в цял Китай. И всичко това се дължи единствено на алчността.

Отпи една утринна глътка вино н доволно се оригна.

— Всички князе Чин са се стремяли единствено към пари, като се почне още с първия княз. Първоначалните им методи да се сдобиват с тях са били грубовати, но действени — обясни Господаря Ли. — Веднъж през годината властващият княз избирал съвсем наслуки някое село, изгарял го до основи и обезглавявал жителите му. След това князът н войската му тръгвали да събират данъците. Начело били отрязаните глави, набучени на копия, след което князете Чин изпитвали приятно удивление, когато наблюдавали как селяните бързат да се наредят на опашките, за да си платят данъците. Рано или късно обаче, било редно да се появи някакъв по-просветен княз. Говори се, че този, който влязъл в историята с прозвището „Добрият княз“, по време на едно заседание с министрите си изведнъж вдигнал ръка и извикал: „Труповете не плащат данъци!“. Това божествено откровение довело до известна промяна на тактиката.

Ли Као предложи и на мен вино, но отказах.

— Добрият княз и приемниците му продължили да извличат изгода и удоволствие от избиването на селяни и данъчните походи продължават и до ден днешен. На богаташите обаче била предоставена възможността да пълнят сандъците на князете по собствено желание. Добрият княз просто превърнал това унило крайбрежно градче в най-големия и най-скъп град за удоволствия на земята. Воле, няма удоволствие или порок, известни на човека, които да не могат да се получат в Чин срещу фантастично заплащане. Цената се оправдава и от това, че князете не позволяват тук никаква престъпност, която да отклони даже и стотинка от техните собствени джобове. В резултат на това на богаташите не се налага да наемат огромни армии от телохранители и всъщност единствено в град Чин един богаташ може ла се разхожда безгрижно. Докато тук човек има пари за харчене, няма никакви основания да изпитва каквато и да е боязън от владетелите на замъка на лабиринта. Ако ти кажа, че след малко ще влезем в земния раи, преувеличението ще е съвсем слабо.

Ще опиша града по-нататък. Първата задача обаче бе да открием човек, който да ни вкара в лабиринта и да ни изведе от него. Открихме го час след като гемията стигна до кея.

Във всички заведения и магазини имаше но един железен сандък, върху който бе отбелязан тигровият герб на княза. Половината от монетите от всяка сделка отиваха в сандъка на княза, а другата половина — в касата на собственика. Някои трябваше да прибира княжеския дял. В Чин длъжността на княжески ковчежник бе една от най-високите сред жалките професии. Човекът, който я заемаше, бе известен като Ключовия заек. Викаха му така, защото бе сгърчен дребен човечец с почервенели очи и дълъг розов нос, постоянно трептящ от уплаха. Разхождаше се по улиците, целият окичен с подрънкващи връзки ключове.

— Тежко ми! Тежко ми! — мърмореше клетникът, докато обикаляше кръчмите, публичните домове и игралните салони. — Тежко ми! Тежко ми! — повтаряше и след като излиташе от тях.

Следваха го взвод войници н две каруци. В едната събираше плячката, а в другата носеше огромните дебели свитъци, съдържащи всички правила и наредби във владенията на княза. Съдиите издаваха присъди, но глоби можеше да налага единствено ковчежникът. Знаеше се, че Ключовия заек ще се прости е главата си, ако от недоглеждане ощетеше хазната на княза дори и със стотинка.

— Тежко ми! Тежко ми! — измънка тон и когато влезе в залата за двубои между шурни. Започна сред няколкото хиляди ключа да издирва този, които му трябваше, отключи сандъка, преброи монетите, прегледа фактурите, за да види дали оборотът не е подозрително малък, поговори с шпионите си, 39 да се убеди, че няма измами, заключи сандъка и излезе на улицата, където се отправи към следващото заведение. — Тежко ми! Тежко ми! — изстена тон. Думите му бяха съвсем на място, защото щяха да му отрежат главата, ако пропуснеше да прибере и стотинка от сумите, дължими на княза.

При залез слънце Ключовия заек се отправяше към съкровищницата на княза, където чиновници преброяваха събраните монети. Най-често тон прекарваше там и нощта, тъй като сетне отново преброяваше плячката, за да се увери, че чиновниците не са откраднали нищо. Кой трябваше да придружава княза по време на годишния му данъчен поход и да определи какъв данък трябва да заплати всяко едно село. Най-нежният заек, разбира се. Знаеше се, че ако пропуснеше да прибере и последното зрънце ориз на селяните, щеше да се прости с главата си.

Тази мисъл щеше да бъде източник на постоянен тормоз за всеки. Не обаче и за Най-важния заек. В един момент на умопомрачение се бе оженил.

— Не ме разбирайте зле — каза ни старата дама, която ни посвещаваше в градските клюки. — Лотосовия облак е едно сладко и мило селско момиче със златно сърце. Не бе подготвено обаче да се противопостави на изкушенията на градския живот и заради това стана жертва на неописуема алчност. Съпругът й, който не притежава и стотинка, не може да се отпусне дори когато жена му си намира поредния богат любовник, защото знае, че тя само за седмица ще го доведе до банкрут. Ключовия заек мисли, че по време на някое от предишните си превъплъщения е извършил ужасно престъпление, и сега е наказан за него с брака си за най-скъпо струващата жена на света.

Невежият ми ум най-сетне започна да работи в синхрон с този на Ли Као.

— Ключът към лабиринта е Ключовия заек, а ключът към Ключовия заек е неговата съпруга — каза Господаря Ли, след като си тръгнахме. — И аз бих се справил с тази задача, ако бях само на деветдесет години, но май ще се наложи с Лотосовия облак да се заемеш ти. Можеш да се утешиш с мисълта, че най-скъпо струващата жена на света по всяка вероятност е и най-красивата.

— Ще изпълня дълга си, Господарю Ли — отвърнах доблестно.

— Вярвам ти. Ето що, Воле, ти няма да впечатлиш кой знае колко един ходещ сандък, изпълнен с ненаситна алчност, ако използваш единствено остатъците от жълтиците на Скъперника Шен. Ще трябва да се сдобием с цяло състояние.