Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bridge of Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2008)
Сканиране и разпознаване
ССБ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Манол Глишев)

24.
По великия път на Тао няма нещастни случаи

Войниците ме повлякоха по пода към трона на княз Чин и извиха лицето ми така, не то почти опря ДО отвратителната маска. От процепа за устата се раздаде съскане, лигавият мозък на княза запълзя върху моя и след това златният тигър внезапно отскочи назад.

Великият и всемогъщ княз Чин се бе разтреперал от ужас. От процепа потече слюнка. Ръцете със златовезани ръкавици започнаха да се тресат. Ноздрите ми усетиха киселата миризма на страха.

— Виждам трите прислужници! — прошепна металният глас. — Виждам топката, звънчето и флейтата! Виждам Краката, Ръцете и Главата на силата!

Князът бе толкова изплашен, че наметалото му от пера настръхна, сякаш се канеше да полети. Намери обаче сили да се наведе още веднъж към мен. Слузестият му разум отново боязливо запълзя върху моя и разбрах, че князът започва да изпитва облекчение и радост.

— Не виждам обаче птиците, перата и въобще нищо съществено — каза учудено. — Виждам само отново глупавите деца и усилията да се направи нещо, което не си струва труда. Ти и твоят другар, дъртакът, минахте по пътеки, но които е невъзможно да се мине. Победихте пазачи, които бяха непобедими. Избягахте от места, откъдето всякакво бягство бе невъзможно. Сторихте всичко това без да имате и най-малката представа какво всъщност вършите, накъде отивате и защо въобще сте се заели с тази работа.

В металния глас редом с жестокостта се промъкнаха и нотки на наслаждение.

— Успяхте обаче да ме раздразните и след малко ще разберете какво означава да дразниш княз Чин — маската се обърна към стражите. — Отведете стареца и момчето в камерата за изтезания. Нека умрат бавно, педя по педя, в прегръдките на Железните ризи.

Единствено князът бе способен да избере такъв начин на изпълнение на смъртна присъда. Навсякъде другаде в Китай Железни ризи можеха да се открият само в музеите, разкриващи отвратителната извратеност на средновековието. Освен това ризите не бяха направени от обикновено желязо, и всъщност представляваха стоманени вериги, които можеха да се омотаят равномерно около човешкото тяло и след това да се пристегнат чрез примка около шията или чрез винт, поставен зад гърба. Веригите се затягат около голото тяло на жертвата дотогава, докато измежду тях започне да изпъква плътта. Сетне палачът взима някакъв твърд и грапав предмет, най-често камък, и бавно започва да стърже с него подаващата се измежду веригите плът, докато тя престане да изпъква. Кръвотечението грижливо се спира, а па следващия ден веригите леко се отместват и процедурата се повтаря. И на по-следващия. И на още последващия. Един опитен палач може да измъчва по този начин жертвата си цели месеци, като единствената и надежда остава да изгуби разума си някъде още в началото на изтезанието.

С Ли Као бяхме омотани в толкова много вериги, че не можехме да помръднем и пръст, а войниците стенеха под тежестта ни, докато ни мъкнеха към подземието. Стълбището надолу ми се видя безкрайно. Успях обаче да преброя единадесет етажа, като на всеки следващ числеността на стражата нарастваше. Въздухът ставаше все по-гъст и задушен, а от черните каменни стени започна да се стича слузеста зеленикава вода. Най-сетне стигнахме до най-ниско разположените килии. Разтвориха се обковани с бронз скърцащи порти и запъхтяните войници ни вкараха в камера за изтезания, украсена с кръв и човешки вътрешности. Палачът ни посрещна недружелюбно. Бе дебел мъж с плешив сив череп, яркочервен нос и четири жълти зъба. Имаше проблеми.

— Тая работа край няма! — изръмжа той недоволно. Докато започна да измерва телата ни с шивашки метър. — Давате ли си сметка, че всяка желязна риза трябва да се направи по мярката на жертвата? Че ти трябват най-малкото два дни да я докараш поне прилична? Давате ли си сметка, че князът нареди да приготвя вашите ризи за не повече от два часа. Чак след това ще мога да ви поостържа, а за едно свястно стържене са потребни поне още два часа.

Направи крачка назад и размаха възмутено пръст.

— Ами тез синджири? — изсъска тон. — Давате ли си сметка, че ще ми е нужен поне още един час да ги отключа, да ги размотая, после отново да ги намотая и пак да ги заключа? И че отгоре на всичко Прародителката ми нареди да разкъсам на парчета още един затворник? И тази работа, ако искаш да свършиш като хората, ще ти отнеме поне още два часа. А кога ще си почивам? Няма ли милост за мен? Няма ли кой да се замисли върху жалката участ на трудовите кора?

Той не бе единственият недоволен сред присъстващите.

— Ами нас питаш ли ни? — завайкаха се войниците. — Трябва да стоим на пост в тази дупка, докато затворниците умрат. И най-неук да си в занаята си, това ще отнеме месеци! Отгоре на всичко онзи идиот, сержантът, отказа да ни даде тампони за уши, и за по-малко от седмица ще оглушеем от писъци. Ами я виж тези хлебарки! Я виж тези пиявици! Я виж тази зеленикава вода! Няма начин тук долу да не хванем някаква треска, а даже и случайно да оживеем, каква ще ни е ползата, ако извадим късмет да се върнем при жените си? Князът ни нареди да омотаем тези нещастници в толкова много вериги, че да не могат да шавнат, та се наложи да ги мъкнем на ръце цели единадесет етажа! Сто на сто ще хванем някоя херния и ще се превърнем в евнуси!

Май всички бяха решили да се оплакват.

— Тежко ми! — изписка някой, който слизаше по стълбите. — Тежко ми! Тежко ми! — проплака Ключовия заек, докато влизаше в камерата за мъчения. — Князът ми нареди да присъствам на изтезанието на най-скъпия ми приятел и на най-великодушния покровител, на когото някога се е радвала жена ми, и отгоре на всичко да му представя подробен доклад за страданията им. Добър вечер. Господарю Ли от Као! Добър вечер, Господарю Лю от Ю! Винаги ми е приятно да ви видя, но бива ли князът да ме задължава да присъствам на такива неща?

Малкото човече зае театрална поза. С едната си ръка прикри очи, а другата протегна напред.

— Винаги ми прилошава, вляза ли в касапница! — изплака то. — Припадам, ако случайно си порежа пръста. Червенината на залеза ме кара да се крия под леглото си. Видя ли хрътка, започвам да пищя. Веднъж неволно повърнах върху един изтъкнат благородник, конто ме представи на кръвния си брат. На една официална вечеря станах за срам, след като ми казаха, че ще ни поднасят кървавица. А сега ми се налага да стана свидетел на най-кървавата екзекуция, измислена от човека. Тежко ми! Тежко ми! Тежко ми!

— Върви по дяволите и ме остави да работя! — кресна му сърдито палачът.

Започна гневно да удря с чука късовете стоманена тел, а през това време пъшкащите и стенещи войници ни довлякоха до една близка килия и ни хвърлиха върху пода. След това излязоха, държейки се за херниите, и хлопнаха вратата. Погледнахме човека, комуто предстоеше да бъде разкъсан на парчета. Окован бе към стената с верига, прикрепена за крака му. Ядеше ориз от едно канче.

— Какво правиш тук? — понита го Господаря Ли.

— В момента дояждам последната си вечеря — отвърна Окълвания Хо. — Добър вечер, Ли Као. Добър вечер, Вол Номер Десет. За мен е удоволствие да ви видя, макар и да съжалявам, че това става при такива обстоятелства. Желаете ли малко ориз? Оставиха ми даже и каничка с вино. Нали това е много мило от тяхна страна?

— Почни с виното, за Бога — отвърна Ли Као. Веригата на крака на Окълвания Хо бе достатъчно дълга, така че той успя да стигне до нас и да налее по малко вино в гърлата ни. Наистина се бяха отнесли мило с него, тъй като виното бе много скъпо. Бе марка Ву Фан, тъмночервено на цвят и толкова сладко, че имаше вкуса на меласа, подправена с киселина за обработка на метали.

— Наистина ли трябва да те разкъсат на парчета призори? — попитах.

— Ох, това е една много тъжна история — въздъхна той. — Спомняте ли си, че преди шестнадесет години се бях опитвал да разчета текста върху парчетата от глинени плочки?

— Да. Това май беше някаква много стара приказка за женшена — отвърна Господаря Ли.

— Точно така. А нали си спомняте, че осквернителите на гробницата бяха откопали една много голяма глинена плочка? Е, тя се оказа ключа към всичко. В началото дори не можах да повярвам, че всичко съвпада така добре. Текстът бе толкова интересен, че просто изгарях от нетърпение да го прочета в цялостен вид. Когато на другия ден отидох в работилницата, открих, че всички парчета от плочките бяха изчезнали. Започнах да се шляя из коридорите, плачейки и скубейки косите си, докато не се появи любезната ми съпруга и не ми каза да престана да се правя на глупак, Прародителката била рекла, че не подобавало на възрастен човек като мен да си играе с глинени плочки, така че любезната ми съпруга наредила на прислугата да ги изхвърли в реката. От допира с водата, разбира се, се бяха превърнали в парчета кал.

— На твое място щях да прережа нечестивото й гърло — изръмжа Господаря Ли.

— Уверен съм, че наистина щеше да го направиш. Всъщност, аз в онзи момент се сетих за теб. Ако си спомняш, бе ме посъветвал да използвам брадва. Накратко, откраднах една брадва и подгоних любезната си съпруга.

— Успя ли да я настигнеш? — попитах.

— Накълцах я на парчета, а сетне накълцах на парчета и седемте й дебели сестри. Бе страшно приятно изживяване — отвърна Окълвания Хо. — Сетне се отправих към Прародителката, за да сторя същото и с нея, обаче стражите и ме заловиха. Е, щастието не може никога да бъде пълно.

— Чудесно си се справил, Хо! — похвали го Господаря Ли.

— Нали? Някои хора биха могли да окачествят действията ми като просташки — рече Хо с известно съмнение в гласа. — Бях вбесен, защото никога няма да науча завършека на разказа. В него се разправяше за две симпатични божества, за които дотогава не знаех нищо, макар и да ми е познат целият небесен пантеон.

Ли Као замислено сдъвка кичур от проскубаната си брада. Всъщност, не бе в състояние да направи каквото и да е друго движение.

— Хо, ще ти задам един въпрос от академичен интерес. Срещал ли си някъде божество, наречено Вехтошаря? Облечен е в дреха, на която са изобразени небесни и свръхестествени символи, подпира се на патерица и носи флейта, топка и звънче.

— Сред шестстотинте именувани божества няма такова, което да се нарича Вехтошаря — отвърна замислено Хо. — Не трябва да забравяме обаче, че познанията ни за пантеона са непълни. Още първият княз Чин разрушил храмовете и избил жреците и поклонниците на всички божества, които поради една или друга причина не му допаднали. Нищо чудно и Вехтошаря да е бил сред множеството младши божества, паметта за които е изгубена. Уверен съм, че и двете симпатични божества, за които се разказваше в текста върху плочката, също не ще да са били харесани от княза. Селяните много обичат приказките, свързани с женшена, и никога не биха се разделили по своя воля с разказа за най-красивия бог на Небесата, най-хубавото момиче в света, короната, трите пера и…

— Какво каза? — извика Господаря Ли.

— Ами… Споменах короната и трите пера.

— А имаше ли в разказа и три неверни прислужници?

— Дали са били неверни не знам, но наистина бяха споменати съвсем накратко три прислужници. Имената им са…

— Хо, нека да караме поред — рече Господаря Ли. — Уверен съм, че невероятната ти памет е съхранила всички думи от разказа. Не мога да си представя по-удачен начин за прекарване на времето, преди да ме изтезават до смърт, от изслушването на една приказка.

— Наистина ли искаш да я чуеш? Много се радвам. И на мен ми се щеше да я споделя с някого. Може би от дългогодишния ми труд все пак ще има някаква полза. Приказката е много приятна, макар и да не е пълна.

Един от най-отчетливите спомени в живота ми е как лежах на пода на килията, обвит във вериги от главата до петите, и слушах напевния глас на Окълвания Хо, докато палачът в съседната стая ковеше ризниците за мъчения.

Приказката, както бе обещал Окълвания Хо, бе наистина много приятна.

 

„Преди много години в едно малко селце живяло едно малко момиченце заедно с любящите го родители. Името му било Нефритовата перла. Един ден селцето било нападнато от разбойници и Нефритовата перла била отвлечена от един от тях, който решил, че може да успее да я продаде. След няколко дни стигнали до прекрасен град, там обаче разбойниците били разпознати и се разпръснали, а в суматохата Нефритовата перла успяла да избяга.

Малкото момиченце се озовало в парк с прекрасни цветя, седнало до най-красивото растение и започнало да плаче. Всичко това станало много отдавна, още преди хората да са се научили да разпознават женшена, а красивото растение било не какво да е, а именно Царицата на женшена. Чула плача на уплашеното дете, трогнала се, и когато след малко Нефритовата перла отворила очи, за голяма своя почуда видяла, че до нея била застанала висока жена с приветливо кафяво лице и топло й се усмихвала с добрите си очи.

— Да не би да си се изгубило, малко момиченце? — попитала Царицата.

Нефритовата перла разказала на добрата жена патилата си, а Царицата на женшена я уловила за ръката и й казала да не се тревожи, защото щяла да я отведе у дома. След много дни стигнали до малкото селце и изпълнените с радост родители се втурнали към детето си. Когато обаче Нефритовата перла поискала да ги запознае със спасителката си. Царицата вече била изчезнала. Завърнала се при другите растения от парка в прекрасния град. Не след дълго обаче усетила, че била обикнала малкото момиченце и и се приискало да го види отново.

Един ден Нефритовата перла чула някой да се обръща към нея по име откъм една бамбукова горичка, влязла там и видяла отново добрата дама с топлия поглед. Царицата станала кръстница на момичето и често го навестявала. Именно поради контакта си с женшена Нефритовата перла израснала много здрава и напета. Когато навършила осемнадесет години, вече била най-красивото момиче на света, макар и да не го знаела. Не след дълго я навестил друг вълшебен посетител.

По време на дъждовния сезон Великата звездна река в Небесата е изпълнена с бурни води. Младият бог на име Звездния пастир през това време трябва денонощно да се труди и да отвежда звездите на безопасни места с помощта на овчарската си гега. През сухия сезон обаче му е позволено да ходи където иска. И така, през един ден от сухия сезон, Звездния пастир решил да посети земята, спуснал се надолу и се приземил до малко селце. Започнал да се разхожда, радвайки се на гледката, докато стигнал до прелестна бамбукова горичка. Забелязал, че има пътека и тръгнал по нея. В центъра на горичката имало поляна с диви цветя, а в центъра на поляната имало малко езерце, в което плавали пъстроцветни рибки. В центъра на езерцето пък се къпело едно селско момиче. Кожата му имала цвета на слонова кост, полирана с пчелен мед, очите му наподобявали черни бадеми, опръскани със злато, косите му били като пухкав облак, а устните му били сочни и излъчвали отдалеч сладост като сливи. В селската девойка имало и други неща, представляващи интерес, и Звездния пастир не пропуснал нито едно от тях.

— Ах! — възкликнала Нефритовата перла, когато видяла как във водата се отразява едно лице. Повдигнала очи и но този начин най-красивото момиче на света и най-красивият бог на Небесата се срещнали.

Както обикновено става, едно нещо води до друго.

Един ден стар придворен, комуто било дадено правото да лови риба във Великата звездна река, пристигнал задъхан в двореца на Небесния император и поискал да бъде приет от Великия господар на нефрита.

— Ваше Небесно Величество! — завайкал се придворният, — Дъждовният сезон започна, обаче Звездния пастир не се е завърнал от земята. Бурните води на Великата река започнаха да блъскат ужасените звезди в големите черни камъни. Много звезди се повредиха, а някои даже потънаха!

Великият господар на нефрита в началото не могъл да повярва, че любимият му племенник се отнесъл така безотговорно към задълженията си. Решил обаче да провери лично как стоят нещата, втурнал се навън и видял, че старият придворен казва самата истина. Надал гневен вик, понесъл се към земята и се приземил с гръм и трясък в самия център на поляната в бамбуковата горичка. Уловил Звездния пастир за косата, завъртял го като играчка, завързана на конец, и го запокитил направо към съзвездието Орел.

— Заемай се веднага с работата си, нагло пале! — изревал Небесния господар. — Кълна се в името на своя прародител. Небесния господар от първоизточника, че няма да ти позволя никога повече да посещаваш земята!

— След това се обърнал към Нефритовата перла: — На колене, уличнице! Приготви се да понесеш гнева на Небесата!

Нефритовата перла паднала на колене и притиснала ръце като за молитва.

— Ваше, Небесно Величество, не е необходимо да наказвате клетата Нефритова перла — проплакала тя.

— Сърцето ми принадлежи на Звездния пастир и не го ли видя повече, ще умра.

Великият господар на нефрита погледнал Нефритовата перла и се сетил, че и той някога бил млад. Погледнал я втори път и си спомнил собствените си думи, изречени неотдавна, че Звездния пастир има в кутрето си повече разум, отколкото останалите му племенници в целите си тела. Погледнал я трети път и го налегнали мрачни мисли за собствената му любима съпруга, Майката-владетелка Ван, за това как използва повече пудра и грим от всички познати му жени и при това с най-малко успех сред тях. Погледнал Нефритовата перла четвърти път и изрекъл: «Десет хиляди проклятия».

Въздъхнал и седнал до брега на езерото. След малко ударил с длан по тревата до себе си.

— Ела, дете мое, седни до мен — казал.

И така, селското момиче седнало до Небесния господар. Той си събул сандалите и двамата си потопили краката във водата. Императорът наблюдавал известно време как малки златни и виолетови рибки плуват около пръстите му, подобно на оцветени снежинки, и сетне нарушил мълчанието.

— Нефритова перло, преди малко се заклех в свещеното име на Небесния господар от първоизточника, че Звездния пастир никога повече няма да стъпи на земята. От тази клетва не мога да се отметна.

Нефритовата перла почнала горчиво да плаче.

— Ами да беше видяла само какви поразии нанесе това момче на Великата звездна река — продължил сърдито императорът. — Поне шест месеца всички болници в Небесата ще бъдат пълни с натъртени звезди. Имаш ли представа колко е трудно да се бинтова ранена звезда?

Нефритовата перла продължила да плаче и императорът се трогнал от скръбния й вид.

— Сега ще направя нещо, за което знам, че сетне ще съжалявам. Уверен съм в това — промърморил. Сетне бръкнал в левия ръкав на дрехата си и извадил оттам малка златна коронка.

— Ето що, селска девойко. Звездния пастир няма да може да те посети на земята, но затова пък ще ти позволя да му гостуваш на Небесата.

— Ваше Величество ми оказва чест, каквато не заслужавам! — извикала Нефритовата перла.

— Това е вярно и никак не ми се ще отсега да започна да мисля какво ще стане, когато за това научи любезната ми съпруга. Майката-владетелка Ван — промърморил Небесния император мрачно. — Както и да е, време е Небесата малко да се поосвежат, а освен това ти затвърди убеждението ми, че Звездния пастир е най-свестният сред моите племенници. А и жена ми ми е длъжница след онези нещастни истории с проклетите й Праскови на безсмъртието, с Чан Го и с отвратителния Бял Заек, конто винаги ми се хили, когато прелитам покрай луната. Послушай съвета ми, млада госпожице, избягвай всякакво вземане-даване със зайци!

След това Великия господар на нефрита бръкнал в десния ръкав на дрехата си и извадил оттам три малки бели перна, които внимателно поставил върху короната.

— Кой ден е днес? — попитал той.

— Ваше Величество, днес е седмият ден от седмата луна — отвърнала Нефритовата перла.

— Много добре — казал императорът. — Тези три перца принадлежат на Царете на птиците. Докато са поставени върху короната ти ще бъдеш Принцеса на птиците и всички птици в Китай ще бъдат твои верни поданици. Давам ти правото на седмия ден от седмата луна да наредиш на птиците да ти изградят мост, по който да се изкачиш до Небесата при Звездния пастир. Тъй като обаче не е разрешено на тези, които не са преминали през пълния цикъл на Великото колело на преображенията, да прекарат на Небесата цяла година, на първия ден от първата луна ще трябва да наредиш на птиците отново да изградят моста, за да можеш да слезеш на земята. След това на седмия ден от седмата луна ще ти се позволи да се изкачиш отново до Небесата и този цикъл ще продължи вечно, тъй като ако Звездния пастир не ти подари Праскова на безсмъртието ще е по-голям глупак, отколкото съм предполагал.

Великия господар на нефрита размахал назидателно пръст пред лицето на селското момиче, за да подчертае важността на думите си.

— Не забравяй. Нефритова перло! Седмият ден от седмата луна! Това условие ще бъде вписано в Императорската книга на етикета, от която не мога да се отклоня. Ако не се върнеш при Звездния пастир в този ден, ще бъдеш лишена от закрилата на Небесата. Императорската книга на етикета не позволява никакви отклонения от правилата — казал със сериозен глас императорът. — На боговете ще бъде забранено да ти помагат, и ще можеш да се завърнеш на Небесата единствено с помощта на смъртен. Шансът да се намери такъв смъртен е едно на десет хиляди милиарда трилиона. Разбра ли ме добре?

— Слушам и се подчинявам — прошепнала Нефритовата перла.

Сетне селската девойка коленичила пред Господаря на Небесата и той поставил малката златна корона върху главата й.

— Изправи се. Принцесо на птиците! — наредил й той, и когато Нефритовата перла се подчинила забелязала, че цялото й тяло излъчва божествено сияние. — А сега призови поданиците си! — заповядал императорът.

Нефритовата перла изпълнила и тази заповед и въздухът се изпълнил с весели птичи песни. Всички птици на Китай се стекли при принцесата си с клечки и клонки в човките и клюновете си. С тях изградили мост, стигащ до звездите. Нефритовата перла се изкачила но този небесен мост, Звездния пастир се оженил за Принцесата на птиците и й дарил Прасковата на безсмъртието, а сетне, когато настъпил първият ден от първата луна, се разделили с много сълзи и Принцесата на птиците се спуснала на земята по прекрасния Мост на птиците.

Небесата се погрижили малкото селце на Нефритовата перла да не бъде лишено от нищо, за да може принцесата да прекарва цялото си време сред песента, като плете венци от маргаритки. Взела за прислужници три момичета от собственото си село — Снежната Гъска, Малката Пин и Есенната Луна. Взела си и коза, котка и малко кученце, които да я развличат. При все това, сторило й се, че до настъпването на седмия ден от седмата луна изминала цяла вечност. Тогава Нефритовата перла целунала прислужниците си, поклонила се на родителите си и призовала птиците. Селяните от цял Китай наблюдавали с почуда и радост как Мостът на птиците достига звездите. Принцесата на птиците се изкачила по него и се втурнала в обятията на Звездния пастир и живели…“

 

Тук Окълвания Хо въздъхна и сви рамене.

— А дали са живели дълго и щастливо? — продължи той. — Така и не успях да разбера това, след като любезната ми съпруга разруши плочките. И да са живели дълго и щастливо, не ми стана ясно дали е било така. Не ми дадоха възможност да разчета края на приказката. Сигурен съм обаче, че той непременно е имал някакво отношение към женшена. Ти какво мислиш, Ли Као?

— Хо, според мен не са живели дълго и щастливо и освен това имам силното подозрение, че на твоите плочки е било изписано нещо по-различно от детска приказка отвърна мрачно Господаря Ли. — Видиш ли, когато историята се превърне в прах, някои нейни събития се съхраняват в паметта на хората под формата на митове и басни. Знаеш ли, склонен съм да помисля, че ако заедно с Вола успеем да разгадаем още едно-две неща, ще можем да открием ключа към една удивителна загадка.

Ли Као отново задъвка замислено брадата си и продължи.

— Хо, заедно с Вола сме омотани в толкова много вериги, че не можем да шавнем. Ти пък си прикован към стената. Тази тъмница е издълбана в плътна скала, стаята за изтезания е препълнена с войници, намираме се на единадесет етажа под земята и на всяка стълбищна площадка има стража. В двореца е настанена армията на Прародителката, а пък войската на княз Чин е на бивак извън стените му. Заедно с Вола трябва незабавно да се измъкнем оттук. Освен ако не предпочиташ да бъдеш нарязан на парчета, предлагам да ни придружиш.

— Идеята ти е великолепна отвърна Окълвания Хо.