Бари Хюгарт
Мостът на птиците (26)

26.
Три вида мъдрост

Решиш ли да стигнеш до края на мечата пътека високо в планините Омеи, ще се окажеш на малка площадка до голяма скала. Пред зеещия черен вход на пещера ще видиш каменен стълб. На него са закачени меден гонг и железен чук. На самия стълб е издълбан надпис.

Надявам се, че ще обърнете внимание на последното изречение. Най-големият мъдрец на света не обича да го занимават с дреболии дори и такива почитаеми люде като моите читатели. Самият аз не възнамерявам втори път да отивам до края на мечата пътека. Самият аз съм просто Вол Номер Десет и нямам никаква работа там. Говори се обаче, че великите водачи на хората са изминавали този път три хиляди години и ще го изминават поне още три хиляди.

Запъхтяните мулета, които бяхме впрегнали в каруцата, натоварена със скъпоценности, насмалко щяха да паднат от изтощение в мига, когато достигнахме входа на пещерата. Ли Као прочете надписа на стълба, надигна кози мех и отпи глътка вино.

— Похвална лаконичност — каза той. — Няма нито една излишна дума. — След това взе чука, удари по гонга и когато звънът му стихна, си пое дъх и силно извика. — Старче от планината! Яви се при нас! Дошъл съм да купя от теб тайната на безсмъртието.

Ехото повтори три пъти думата „безсмъртието“ и след това заглъхна. Дълго време тишината бе нарушавана единствено от звуците, издавани от дребни животинки, и от шума на вятъра. Някъде изхрачи орел. Малко след това чухме звука, издаван от тътрещи се крака, обути в сандали. Откъм тъмния отвор на пещерата се разнесе глас, наподобяваш дрънченето на чакъл, изсипван върху желязна плоча.

— Защо всички искат безсмъртие? Та аз имам много други тайни за продан. Прекрасни тайни, страшни тайни, щастливи тайни, ужасни тайни, приятни тайни, налудничави тайни, весели тайни, гнусни тайни…

Човекът, който излезе от пещерата и примига на слънчевата светлина, приличаше на най-старата и грозна маймуна на света. В сплъстената му коса сгърчеше мръсна слама, а по брадата и дрехата му се виждаха изсъхнали остатъци от храна. Сбръчканото му и сякаш ощавено лице изглеждаше по-старческо дори и от това на Ли Као. Очите му обаче, черни като въглени, имаха такъв проницателен поглед, че дъхът ми секна и неволно направих крачка назад. Старецът веднага ме отписа като незначителен и неинтересен и погледна с любопитство Ли Као.

— Мъдрец, както виждам, при това е лек недостатък на характера — тихо се изкикоти. — Нима един истински мъдрец не би могъл да купи от Стареца от планината някоя по-интересна тайна? Бих могъл да те науча как да превръщаш приятелите си в цветя, а враговете си в хлебарки. Мога също така да те науча как да превърнеш себе си или всичко друго в каквото пожелаеш, как да крадеш душите на мъртвите и да ги превръщаш в свои роби, и как да властваш над създанията, таящи се в тъмните недра на земята. Мога да те науча дори как да лекуваш пришки и разширени вени, а ти идваш при мен, за да ти разкрия тайната на безсмъртието. Тайна, толкова проста, че всъщност въобще не е тайна.

— Ще ти дам всичко, което имам, само за тази тайна — каза Господаря Ли и отмести с ръка сламената рогозка, с която беше покрита плячката. Старецът от планината потопи ръцете си в съкровищата.

— Студено! — възкликна той с удоволствие, — От много години не бях докосвал толкова студено съкровище. Всъщност, това съкровище е толкова студено, че ще ти разкрия тайната веднага. Без да те мотая преди това, каквато привичка имам.

Ли Као се поклони и му предложи меха с вино. Стареца от планината отпи глътка и сетне избърса устните си с брадата си.

— Нали знаеш как изглеждат одеждите на боговете? Нефритовите пояси и златните корони? Всяко едно от тези неща ще ти свърши работа. Просто изчакай да настъпи Нова година, когато боговете слизат на земята на инспекция и открадни някоя от техните одежди или корони. Докато я притежаваш, никога няма да остарееш. Бих те посъветвал обаче да побързаш. Още преди двеста години откраднах от тях нефритов пояс, но и до ден днешен дори и Стареца от планината все още не е научил тайната на възвръщането на младостта.

Господаря Ли отметна глава и се засмя.

— Ти за слабоумен ли ме взимаш? Та каква ти е ползата никога да не остаряваш, когато всеки миг можещ да умреш от ухапването на комар или от подхлъзване по стълбите? Безсмъртието е безсмислено, ако не е придружено от неуязвимост. Старче от планината, започвам да подозирам, че май си мошеник.

Стареца от планината му смигна и му върна меха с вино.

— Какво става, стари приятелю с малък недостатък на характера? Искаш да ме подлъжеш да ти кажа повече, отколкото искам, така ли? Значи, според теб, досега не съм разбрал, че в джоба си имаш фирмен знак, на който е изобразено полуотворено око? И не съм си дал сметка защо една стара лисица се разхожда в компанията на малко пиленце? — извърна се тон към мен и ми даде знак с пръст. — Я ти, момче, ела насам.

Погледът на катранените му очи прогори дупка в сърцето ми и ме лиши от собствена воля. Усетих, че съм тръгнал към него със скованите движения на механична кукла, докато той наднича в разума ми. Това, което бе сторил княз Чин, бе само бледо подражание на направеното от стареца.

— Да ме превърне Бог в каменна маймуна! — възкликна от удивление. — Виждам трите прислужници, флейтата, топката и звънчето. Виждам и перата, и короната, макар и по-смътно. Значи, надяваш се да успееш да откраднеш Големия корен на силата, така ли? Момче, та ти си вече жив труп!

Изхихика и освободи разума ми от плен. Олюлях се и насмалко не паднах.

— Нека пиленцето да продължи да действа, щом е решило, че трябва да го убият — каза тихо на Ли Као. — То не би могло да различи ряпа от фъшкия, но ти ми се виждаш човек със здрав разум. Иди и открадни нещо от някой бог и сетне ела отново тук с десет пъти повече съкровища от тези. Тогава ще ти разкрия тайната на неуязвимостта, която, както правилно отбеляза, придава смисъл на безсмъртието.

Ли Као отново отпи от виното и повторно предаде меха на стареца.

— А дали съществува въобще такава тайна? — изрази той съмнение. — Всяко живо същество, притежаващо сърце, може да бъде убито. Вярно е, че има стотици народни приказки за хора без сърца. Винаги обаче съм ги приемал като алегории и басни. Понякога много убедителни, наистина, но все пак описващи по-скоро черта на характера, нежели анатомическо състояние.

— Нито една от тези приказки не казва истината. Когато обаче чуеш нещо, речено ти от най-мъдрия човек в света, можеш да му повярваш. Аз открих тази тайна — каза Стареца от планината. — Май много не ми вярваш, мой увредени приятелю? Намери все пак сили да се удивиш на постигнатото от човека, изравнил се с боговете!

Разтвори дрехата си и насмалко не припаднах. На мястото, където трябваше да се намира сърцето му, зееше дупка. През нея можах да видя каменния стълб, огрян от слънчевите лъчи, гонга и чука и черния отвор на пещерата.

— Фантастично! — рече Господаря Ли с възхищение.

— Ти си наистина най-мъдрият човек на света и един тъпак като мен не може да не се поклони пред твоя гений.

Стареца от планината доволно се усмихна и подаде меха на Ли Као. Той се поклони и жадно отпи глътка.

— Според мен сърцето ти все още тупти, макар и някъде другаде — каза замислено Господаря Ли. — Ще бъде ли безопасно, ако то се превърне в песъчинка или снежинка? Сърце, превърнато в нещо друго, вече престава да бъде сърце. Логиката ми може и да ти се стори опростенческа, но интуицията ми подсказва, че напипвам истината.

— Почти я напипваш — рече одобрително Стареца от планината. — Едно сърце не може да бъде превърнато в снежинка без да загине, освен ако неговият притежател също не бъде превърнат в снежинка. Разбира се, сърцето може да бъде скрито някъде. Много е важно да знаеш как да го скриеш и просто не можеш да си представиш какви глупости допуснаха някои мои ученици в това отношение. Един от тези глупаци се оказа толкова тъп, че скри сърцето си в тялото на гущер, поставен в клетка. Тя пък бе поставена върху главата на змия, увила се на върха на дърво, пазено от лъвове, тигри и скорпиони. Друг един идиот, и нека Буда ме накаже, ако лъжа, скри сърцето си в яйце, намиращо се в патица, лежаща в кошница, поставена на остров в средата на океан, неотбелязан върху географските карти. Излишно е да добавям, че и двамата тези малоумници бяха убити от първите тъповати юнаци, които решиха да им видят сметката.

Пое меха, отпи голяма глътка и го върна на Ли Као.

— От теб, разбира се, не очаквам да проявиш такава глупост — продължи той. — Опитай се да откриеш нови съкровища, студени като тези. Човекът без сърце обича студените неща, а няма нищо по-студено от съкровищата. Когато се върнеш, ще извадя сърцето ти и ще те науча как да го скриеш добре. Докато то тупти, никой няма да може да те убие. А знай, че по-лошо нещо от смъртта няма.

Внезапно си дадох сметка, че Ли Као успява да се самоконтролира с цената на огромни усилия. През цялото време стискаше юмруци и накрая не съумя да се удържи от нотка на погнуса в гласа си.

— Има неща, далеч но-лоши и от смъртта — каза Господаря Ли.

Стареца от планината се вцепени от тези думи. Забелязах, че очите му се изпълниха със студен огън и неволно направих крачки назад.

— Моите тайни не се продават евтино проговори.

Тропна с крак но земята и в нея се разтвори бездна, в която с ужасен рев потънаха клетите ни мулета, натоварени със съкровища. Махна С ръка н бездната се затвори, сякаш въобще не беше я имало.

— Да се пилее времето ми е опасно — прошепна. Най-мъдрият човек на света доближи пръст до устните си и духна. Светлината угасна, погълната от черен облак. Появи се страховит вятър, които ни откъсна от земята и ни понесе във въздуха. Внезапно се оказахме в центъра на вихрушка, изпълнена с летяща пръст, откършени клони и дребни пищящи животни. Ураганът се придвижи надолу по склона па планината и се опитах да прикрия крехкото тяло на Ли Као с моето от болезнените удари на клоните. Воят на вятъра бе оглушителен. Продължавахме да падаме и най-сетне се приземихме със силен удар, от който изпаднах в безсъзнание.

Когато дойдох на себе си видях, че се бяхме приземили върху храсталаци, но че ако вятърът ни бе отнесъл десет фута по-нататък, щяхме да паднем в дълбока пропаст. На светлината па залязващото слънце видях някъде далеч под нас река, момче, застанало неподвижно до брега и село, наполовина скрито от дърветата. В студения въздух, спускаш се от заснежените върхове, летяха птици. Нейде отдалеч се разнасяше провлечената тъжна песен на дървосекач.

Ли Као междувременно бе бинтовал раната на главата ми. Бе седнал със скръстени крака на ръба на пропастта и отпиваше от меха с вино. Когато погледнах нагоре, към далечните планински върхове, стори ми се, че чух смях, наподобяващ дрънченето на чакъл върху метална плоча.

— Господарю Ли, моля те да извиниш дързостта ми, но ако търсенето на мъдростта води непременно до среща със Стареца от планината, може би за хората ще е по-добре да си останат глупави.

— Има различни видове мъдрост — отвърна Господаря Ли. — Има мъдрост за взимане, има и мъдрост за даване. А съществува и небесна мъдрост, неразгадаема за човека — той отпи още веднъж от меха. — В този конкретен случай обаче Небесата станаха разгадаеми — довърши мисълта си, когато се изправяше.

За мое учудване Господаря Ли бе щастлив като хлапе, на което току-що са подарили кученце.

— Окълвания Хо ни даде една трета от отговора, а Стареца от планината — другата третинка — каза Ли Као удовлетворено. Посочи ми речния бряг, където към момчето се бяха присъединили другарчетата му. — Какво правят тези дена?

Проследих погледа му и свих рамене.

— Занимават се с разни игри.

— С детски игри — съгласи се доволен Господаря Ли. — С гатанки и с безсмислени стихчета. — След това за мое учудване Ли Као отправи предизвикателен поглед към Небесата и размаха винения мех. — Велики господарю на нефрита! Държиш се като първокласен мошеник!

Разтревожен, изчаках да го порази гръм. Нищо обаче не се случи.

— Хайде, Воле, да вървим към селото ти, че е време вече да се сдобием и с последната третинка от отговора на загадката — каза Господаря Ли и се затича надолу по склона.

 

Стареца от планината ни бе издухал на самата периферия на цивилизования свят, така че се озовахме в много странна местност. Към далечни планини е фантастични контури се простираше безкрайна степ, през която вееше студен вятър. От време на време прекосявахме равнини, изпълнени с поразително еднакви купчинки пръст, на всяка от конто ни наблюдаваше учудено по един борсук изправен на задните си крака. Веднъж към нас се втурна цяло войнство от плъхове, но когато наближи, видяхме, че не са плъхове, а известните търкалящи се корени на растението пен, които вятърът отвяваше в посока към края на света.

Постепенно по голите планински скатове започнаха да се появяват отделни дървета, сетне и потънали в зеленина долини, и накрая гледката стана съвсем позната. След като се изкачихме на върха на един хълм успях да съзра в далечината контурите на Възглавницата на Дракона. Изпитах облекчение, когато Господаря Ли ми каза, че ще отидем именно там. Не виждах как ще мога да погледна в очите хората от село Ку Фу, ако се върна с празни ръце, без да съм донесъл лек за децата им.

Започнахме да се изкачваме по древните камъни на Окото на Дракона, тъкмо когато се здрачаваше и зелената долина се изпълваше с меки лилави сенки, а птиците пееха последните си песни преди сън. Ли Као седна на пода на наблюдателната кула, взе паничка ориз, купена в последното посетено от нас село, и започна мълчаливо да се храни. След това се обърна към мен.

— Воле, тайните престават да са тайни, когато бъдат видяни от необходимия ъгъл. Струва ми се, че ще разберем кой е той, като си припомним нещо, което княз Чин каза не веднъж, а дваж, „Вие търсите точно този женшенов корен, който ви е необходим, но не сте решили да го използвате за нещо разумно.“ Не допускаш ли, че в търсенето на Великия корен на силата князът съзря някаква заплаха за себе си? Че се опасяваше да не би да използваме корена за нещо друго и това го уплаши до смърт? Кажи ми сега какво би могло да бъде това нещо, което е способно да хвърли я ужас дори такъв един могъщ тиранин, какъвто е княз Чин?

Хапна още малко ориз, наблюдавайки как сенките продължават да пълзят по стените. След това посочи с ръка птиците.

— Нека преди всичко предположим, че Окълвания Хо ни е разказал действителен случай, превърнал се след време в мит само поради това, че е бил забулен от покривалото на времето. Наистина е съществувало младше божество, наречено Принцесата на птиците, макар и е възможно да не е било точно такова, каквото бе описано в разказа на Хо. Принцесата наистина е имала корона, украсена с три пера, дадени от Господаря на птиците. Би трябвало да сме слепи като неоконфуцианци, за да не се досетим какво се е случило. Княз Чин е отишъл при Стареца от планината, за да научи от него тайната на безсмъртието. Разбрал, че като начало трябва да открадне вещ, принадлежаща на някое божество. Сетне измамил и убил прислужниците на Нефритовата перла, отвлякъл я и откраднал короната й. После Стареца от планината извадил сърцето му, и именно заради това този жизнен приятел може да си позволява да се присмива на брадвите и на смъртоносните дози отрова. Съществувал е и продължава да съществува само един-единствен княз Чин Тиранинът, който изгори книгите на Китай, построи замъка на лабиринта и се крие зад маската на ревящ тигър, е един и същ човек.

Сърцето ми се сви, когато си помислих за княза и за играчките му, като например Невидимата ръка. Княз Чин бе платил на най-мъдрия човек на света не само цената на една сърдечна операция. Бе купил от него и умението да чете чужди мисли и да властва над създанията, криещи се в черните недра на земята. Какви шансове имахме да победим един ученик на Стареца от планината?

— Нефритовата перла, освен това, е притежавала и още нещо, почти толкова ценно, колкото и короната й. Имала е кръстница — продължи Господаря Ли. — Едва ли един ненаситен в алчността си човек като князът е пренебрегнал факта, че Царицата на женшена е най-скъпоценното растение на земята и че заедно с Нефритовата перла ще държи и нея във властта си. Ще изкажа още едно предположение. Великият корен на силата и Царицата на женшена са едно и също нещо и тези два факта се преплитат.

Ли Као погледна замислено към небето.

— Воле, китайските небеса превъзхождат всички останали, защото в тях царува единствено законът. Върховното божество е длъжно да се съобразява с правилата на Императорската книга на етикета и ако ги наруши, ще бъде веднага заменено с друго. На Небесния господар от първоизточника му се наложи да отстъпи мястото си на Великия господар на нефрита, а пък Небесния господар на нефритовата зора на златната врата само чака на Великия господар на нефрита да му станат тесни сандалите, за да заеме мястото му на престола. Когато любимката на императора, превърнала се в богиня, изгубила короната си и не могла ла се върне при Звездния пастир, тя веднага се лишила от покровителството на Небесата, защото Императорската книга на етикета не признава никакви извинения. Какво би могъл в такъв случаи да стори императорът? Откритото нарушение на правилата би му струвало трона и ако е предприел нещо, то е било много прикрито.

Господаря Ли се засмя и не престана да се смее, докато от очите му не потекоха сълзи.

— Мога да си представя как Негово Небесно Величество седи там горе и държи проклетата книга в скута си. Представям си и как погледът му започва да шари по земята и изведнъж се сепна, когато вижда как там долу двама прекрасни люде на име Ли Као и Вол Номер Десет търсят Великия корен на силата. „Защо пък да не помогна на клетите дечица от бедното селце Ку Фу? — задава си въпрос Господаря. Най-сетне, нали смисълът на съществуването ми се състои именно в това?“ И така, пред нас се появяват Лихваря Фан н Мърлявия Ма, за да ни кажат, че коренът е у княза, и освен това намират плочката, на която е описана историята на Нефритовата перла. „Чиста случайност“, въздиша Великият господар на нефрита. Фан и Ма отново се появяват ненадейно, за да ни помогнат да се измъкнем от една кула заедно със Скъперника Шен, а той пък ни разказва за Стареца от планината. „Отново случайност“, въздиша Великият господар. Бамбуковото водно конче ни отвежда право към Пещерата на камбаните, там оглеждаме картината, на която е изобразен Вехтошаря, след това се срещаме повторно с Окълвания Хо, който междувременно е разчел историята на Принцесата на птиците. „Пак случайност, въздъхва Великия господар. В края на краищата, аз просто се опитвам да им помогна да открият корена, който би могъл да спаси децата на Ку Фу.“ Дотук — добре. Дай сега обаче да видим какво точно се прокрадва към нас. Би трябвало лесно да го открием, защото сме в непосредствена близост до него.

Нервно се огледах, но към нас се прокрадваше единствено гущерче, захапало буболечка.

— Преди време един генерал сънувал, че го извикали в Небесата. И след завръщането си открил, че вследствие на промяна на строителните планове Възглавницата на Дракона се оказала разположена по смехотворен начин — каза Господаря Ли. — После, след един но-особен прочит на триграмите крепостта се сдобила с призрачен пазач на име Ван, а два века по-късно някои от местните деца започнали да играят странна игра.

Господаря Ли приключи с вечерята си и ми даде знак с ръка.

— Княз Чин решил, че ще премахне всякакъв спомен за Принцесата на птиците като изгори книгите, разруши храмовете и избие техните монаси и поклонници, и обезглави професионалните разказвачи. Забравил е обаче за една детска игра — каза Господаря Ли. — Воле, съществува нещо, което се нарича расова памет. Благодарение на нея споменът за събитията се запазва и след като обикновените разкази и повествования са се превърнали в прах. Един от начините, по който тази памет се изразява, са детските игри и песни. Когато децата се събират до стената да играят на криеница, те всъщност пресъздават историята на княз Чин и Принцесата на птиците.

Погледнах го глупаво.

Нефритовата перла е била дете на женшена. Кръстницата и е била Царицата на женшена — каза Господаря Ли. — Как може да се улови едно дете на женшена?

— С помощта на червена панделка.

— А как се е преоблякъл князът, преди да се яви на прислужниците и?

Сетих се за картината в Пещерата на камбаните.

— Като куц вехтошар, подпрял се на патерица.

Ли Као започна да възпроизвежда движенията на родните момченца, лежащи в лечебницата на манастира, като махаше с ръка във въздуха и кривеше раменете си. След това показа как момичетата се опитват да опазят панделките си.

— Макар и да не съзнават това, момченцата, подскачащи на един крак, възпроизвеждат образа на куция вехтошар. Момиченцата, също така несъзнателно, играят ролята на убитите прислужници на женшена. Последното момиче се превръща в Нефритовата перла, но не може да бъде убито, тъй като е изяло Прасковата на безсмъртието. Следователно момчето, което отнема червената й панделка, трябва да я скрие някъде. Днес то е княз, а пък другите деца са се превърнали в птиците на Китай, С превързани очи са, защото птиците не могат да видят принцесата си, след като тя е изгубила своята корона. Опитват се да я спасят като я открият чрез напипване, но за това има ограничения във времето. Така, кажи ми сега защо князът трябва да брои до четиридесет и девет?

Обикновено не съм дотам съобразителен, но този път отговорът веднага изникна в главата ми.

— Четиридесет и девет нрави седем пъти по седем — казах. — Нефритовата перла е могла да избяга при положение, че успее да отиде при Звездния пастир преди изтичането на седмия ден на седмата луна. Не мислиш ли обаче, Господарю Ли, че детската игра на криеница би могла да бъде изтълкувана поне по още двадесет начина?

— Обяснението е в женшена — отговори ми той веднага. — Още в момента, когато децата вкусиха от най-малката частица от Великия корен, расовата им памет се пробуди и те започнаха инстинктивно да играят играта на женшена. След поемането на една по-силна доза расовата им памет се раздвижи още повече. Започнаха да пеят безсмислената на пръв поглед песен, която да им помогне да открият Принцесата на птиците. Воле, това, че Маймуната се присегна и докосна Сърничката на Фан, съвсем не бе случайно.

Ли Као започна бавно и ритмично да барабани по ръба на паницата с клечките за хранене.

— Призракът на клетия Ван навярно се е чувствал много самотно — каза той. — Призраците също съхраняват расовата памет, и когато забелязал как децата играят на криеница, си дал сметка, че те всъщност с тази игра задават въпроса къде е Принцесата на птиците. Че питат къде я е отвел куцият вехтошар. Ван е знаел отговора. Искал е да се включи в играта, но е смятал, ме трябва да се придържа към правилата. Слушал е безброй пъти детските им гатанки и е импровизирал в този дух. Справил се е много добре и подозирам, че не е бил обикновен войник.

Нефритова табла

Шест, осем с гребла

Горещ огън нажежен

Нощ, светла като ден

Студен огън от блато

Първо сребро, сетне злато.

Господаря Ли захвърли клечките в паницата и ми смигна.

— Я ми кажи коя е най-често срещаната метафора за луната още от времената на Ян Ван Ли?

— Нефритовата табла — казах. — Нефритовата табла, която плува из синьочерно море, дълго десет хиляди мили.

— Във връзка с луната какво могат да ти кажат числата шест и осем?

— Дали нямаш предвид шестия ден на осмия месец?

— Опитай наопаки.

— Осмия ден на шестия месец… Почакай, та това е днес! — възкликнах аз.

— Така е. Започнахме с луната. Какво ще кажеш да продължим с горещия огън, нажежен?

— Да не би да е слънцето?

— А нощта, светла като ден? Почесах се по главата.

— Затъмнение?

— По начало не е невъзможно, но не си спомням за затъмнения в осмия ден на шестия месец. Опитай нещо по-простичко.

— Залез — казах. — Слънцето вече се е скрило, но светлината му още не е изчезнала.

— Чудесно — отвърна Господаря Ли. — И така, с играта си децата задават въпроса: „Къде е Принцесата на птиците?“ Ван им отговаря, че ако погледнат от неговата наблюдателница в осмия ден на шестия месец в часа, когато слънцето се скрива зад хоризонта, ще видят къде куцият вехтошар е отвел Нефритовата перла. Че ще видят нещо, което наподобява студен огън и първо блести като сребро, а сетне като злато. След няколко минути ще открием точно това — завърши Господаря Ли.

Поруменях и думите ми навярно прозвучава сърдито.

— Господарю Ли, тръгнали сме да открием Великия корен на силата, за да спасим децата на Ку Фу! Не сме тръгнали да избавяме от пленничество малката богиня на Императора на Небесата!

— Мило мое момче, нима смяташ, че и самият император не знае това? Прояви още няколко минути търпение — отвърна Господаря Ли.

Слънцето започна бавно да се скрива зад далечните планински върхове и облаците се изпъстриха с цветовете на залеза. Не видях обаче нищо, което да наподобява студен огън. Светлината започна да отслабва и се показаха първите бледи звезди, но все пак нищо не се появи. Почти напълно се бе стъмнило, а и да си кажа правото, никак не ми се видя убедително тълкуванието, което Господаря Ли направи на глупашката песенчица.

Внезапно вече скрилото се слънце се подаде през невидима дотогава пукнатина на западната планинска верига. Блестящ лъч проблесна като стрела през долината и достигна до източните планини. В нито един друг ден от годината нямаше да се получи такова съвършено съвпадение. Сега обаче една малка кръгла точка започна да свети сред върховете подобно на студен огън. Първо проблясна като сребро, сетне като тъмно злато. Накрая изчезна.

Господаря Ли ми даде знак да коленича и да се приготвя за молитва.

— Добра работа свърши, Ван! — извика тон. — Изпълни заръката на Императора на небесата и съм сигурен, че на духа ти ще бъде позволено да се възнесе до звездите. Там ще откриеш много деца, които ще те поканят да се включиш в игрите им, а богинята Ну Куа навярно ще се зарадва да подсили охраната на Небесните стени с такъв един достоен страж.

След трите молитви и деветте поклона се изправихме. Ли Као ми се усмихна.

— Воле, какво според теб ни изпращат да търсим? Погледнах го.

— Това не е ли мястото, където Вехтошаря е отвел Принцесата на птиците? — попитах аз.

— Безспорно я е отвел там, може би, за да открие града, в който е живяла кръстницата й. Би било обаче напълно безсмислено да се опитваме сега да търсим Нефритовата перла — отвърна търпеливо Господаря Ли, — Ако княз Чин е имал капка ум в главата си, щял да я отведе при Стареца от планината. Нямало да бъде по силите му да я убие, но е можел да я превърне в нещо. Принцесата на птиците може би днес е капка, скрита в буреносен облак, цвете в поляна или една от милиардите песъчинки на брега на морето. Не. Ти, аз и Великия господар сега се подсещаме взаимно за разни работи по друг повод. На земята има само едно нещо, с което можем да принудим княза да ни даде Великия корен на силата. Единствено то е в състояние и да го накара да освободи Нефритовата перла. Обзалагам се, че императорът се е погрижил то да е едно и също нещо.

Протегна се, прозина се и почеса проскубаната си брада.

— Хайде сега да подремнем, а когато настъпи сутринта, ще се отправим заедно да издирим гнусното лигаво сърце на княз Чин — каза Господаря Ли.