Херодот
Исторически новели (9)

Спасението на едно подхвърлено дете

Диокес и мидийските царе след него успяват да наложат властта си над цяла тогавашна Азия, подир което в 585 г. пр.н.е. на престола се възкачва последният мидийски цар — Астиаг.

Астиаг имал дъщеря — Мандане й било името. Присънило му се веднъж как от нейната утроба шурнала толкова много вода, че не само да залее столицата, а да наводни цяла Азия. Доверил той съня си на сънегадателите-маги^[1] и много се изплашил, когато чул най-подробно истината от тях. Затова и по-късно, щом дошло времето за женене на Мандане, царят, уплашен от видяното насън, не я дал за жена на някой достоен за нея мидиец, а я дал на един персиец по име Камбис, за когото узнал, че е с нелошо потекло и по характер е мирен и който отстъпвал доста по положение даже на индийците от средна ръка.

Не минала година, откакто Мандане станала жена на Камбис, и Астиаг сънувал нов сън — присънило му се, че от слабините на дъщеря му избуява лозница и тая лозница запълзява над цяла Азия. След като доверил на гадателите и този сън, царят изпратил да доведат от Персия Мандане, която чакала дете, и щом пристигнала, незабавно я затворил под стража. Той искал да погуби новороденото, защото сънегадателите-маги, тълкувайки съня, видели в него знак, че мъжката рожба на дъщеря му ще се възцари на негово място в Мидия. Астиаг тъкмо от това искал да се предварди. Затова, щом се родил Кир, той повикал Харпаг — най-близкия и доверен нему мидиец, комуто поверявал всички свои дела, и му рекъл: „Харпаге, да не си допуснал нехайство в работата, която ти възложа! И да не ме измамиш заради някой друг и вкараш сам себе си после в голяма беля! Вземи детето, което Мандане роди, отнеси го в дома си и го убий. Сетне го погреби както намериш за добре.“ „Царю — отвръща Харпаг, — нима досега си забелязал неблагодарност в човека пред теб? Бъди спокоен — той и занапред ще внимава да не се провини никак пред тебе. Щом волята ти е такава, за мен остава да я изпълня най-старателно,“

След като Харпаг изрекъл тези думи, му подали повито в пелени обреченото на смърт детенце и той поел разплакан пътя към своя дом. Като се прибрал в къщи, разправил на жена си онова, което наредил царят, а тя го попитала: „Ами сега? Какво мислиш да правиш?“ „Това, което Астиаг заповяда“ — отвърнал Харпаг. — „Ако ще той и още повече да се побърка и обезумее, отколкото се е побъркал сега, пак няма да стана тоя, който ще тръгне по волята му и ще му послужи в такова убийство. Много неща ме възпират да убия детето — първо, ние сме от една кръв с него, пък и Астиаг вече е остарял, а мъжко потомство няма. Ами ако след смъртта на царя властта премине в дъщеря му, чийто син той иска чрез мене да премахне, тогава какво друго ме чака, ако не най-голяма угроза? За моя сигурност това дете трябва да умре, само че негов убиец трябва да стане не някой от моите хора, а някой друг Астиагов човек.“

Като казал това, изпратил веднага да повикат Митрадат — един от воловарите на Астиаг, за когото знаел, и пасе добитъка си на най-подходящите за целта планински пасища, гъмжащи от диви зверове. Митрадат имал жена, също робиня на царя. Мидийското й име било Спака, което на елински е Кюно, понеже на езика на индийците думата „спака“ означава „кучка“. Подножията на планините, където говедарят изкарвал добитъка си на паша, се падат на север от Екбатана, недалеч от Евксинския понт^[2]. В тази си част, която граничи със еаспирите, Мидия е високопланинска страна, покрита с гъсти гори, докато цялата останала Мидия е равнинна. И тъй, щом воловарят дошъл, отзовавайки се на бързото повикване, Харпаг му рекъл: „Астиаг заповядва да вземеш това дете и да го оставиш на най-пустото място в планината, та да може то час по-скоро да умре. Заповядва също и това да ти кажа, че ако не умъртвиш детето, а го оставиш по някакъв начин да оцелее, то той ще те подхвърли на ужасна гибел. Аз съм определен да проверя оставено ли е детето да умре.“

След като изслушал това, воловарят взел детето, поел по обратния път и се върнал в кошарата. Прочие и жена му, очакваща всеки ден да роди, като по чудо родила точно когато нейният мъж бил в града. А те и двамата се безпокоели един за друг, воловарят — за нейното раждане, а жена му, задето Харпаг го повикал неизвестно защо. Затова и когато забелязала изведнъж, че мъжът й се връща, нетърпеливо го попитала защо е трябвало толкова срочно да се яви при Харпаг. „Ех, да не бях никога виждал, жена — казал той, — и да не се бяха случвали с нашите господари нещата, които видях и чух, като отидох в града! Всичко живо плачеше в дома на Харпаг. Щом се озовах вътре, гледам детенце някакво, повито в златовезани пелени, лежи на пода, пищи и рита с крачета. Като ме видя Харпаг, нареди ми веднага да взема детето, да тръгна по най-бързия път, да го отнеса в планините и да го оставя там, гдето дивите зверове са най-многобройни. Така заповядал Астиаг, рече той и люто ми се закани, не го ли сторя. Аз взех и понесох детето, като си мислех, че е на някой от домашните му роби. Та как можех да зная чие е наистина детето. Затова се и чудех, като гледах пелените му, украсени със злато. Пък и при тоя плач в дома на Харпаг, как да не се зачуди човек? Но ето че по пътя ненадейно научих цялата истина от слугата, който дойде да ме изпрати от града и да ми повери бебето — то, значи, било рожба на Мандане, дъщерята на Астиаг, и на Камбис, а Астиаг бил заповядал да го убият. Ей го тук, виж го.“

След тези думи воловарят отвил детето и го показал на жена си. А тя, като го видяла такова едно едро и хубаво, заплакала, после прегърнала коленете на своя мъж и се примолила да не оставя за нищо на света детето да умре. Но той отказвал — не можел друго да стори. Щели да се появят хора, изпратени от Харпаг, които да видят и да докладват, и той щял да загине от най-жестока смърт, ако не направел това. Като не успяла да увещае мъжа си и от първия път, замолила го повторно: „Щом не мога да те убедя да пощадиш детето и е потребно да се види наистина, че то е умряло, направи тогава така — понеже нашето дете се роди мъртво, вземи него и го подхвърли в планината, а детето на Астиаговата дъщеря дай да отгледаме като наше. Така и теб няма да те уловят в измама към господарите, и ние ще бъдем доволни, защото мъртвороденото ни дете ще получи царско погребение, а на това, живото, няма да се погуби животът.“

Силно се понравили нейните думи на воловаря и той се заел незабавно да последва съвета й, като дал на жена си детето, което трябвало да умъртви, а своето, мъртвото, взел, повил го в богато украсените пелени на живото, сложил го в кошчето му, отнесъл го на най-пустото място в планината и го оставил там. Когато дошъл третият ден от подхвърлянето на детето, воловарят поставил един свой помощник да пази мъртвото, слязъл в града, отишъл в дома на Харпаг и казал, че е готов да покаже трупа на детето. Харпаг изпратил най-доверените си телохранители на мястото, уверил се чрез тях, че детето е мъртво, наредил да го погребат и то било погребано — детето на воловаря. А другото, което след време станало известно с името Кир, поела и отгледала жената на воловаря, наричайки го с друго име.