Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (65)

4

Малкият сив човек търпеливо въздишаше в малката си сива кабина. Е, не чак толкова търпеливо. Храносмилането му бе все тъй зле, а сега и това.

Нещата бяха достатъчно объркани и без военните нации да влизат в бой помежду си. Но това бе военен въпрос — не политически, не икономически, не стратегически, следователно той не трябваше да се намесва. Беше само наблюдател.

На отделните екрани вече се появяваха четири лица. И ако продължаваше така, трябваше да помоли офицера по инсталациите да постави още екрани. Кабинетът му щеше да се препълни.

Полу-капитанът толнеп изглеждаше доста ядосан и постоянно нагласяше очилата си.

— Не ме интересува дали си изненадан, че ме виждаш. Нямам никаква информация, че нациите ни воюват.

Лицето на ховина беше светло лилаво. Ставаха такива, когато някой силно ги провокираше. Квадратният му шлем бе наведен напред върху овалната му глава и притискаше антените на ушите му. Беззъбата му уста бе изкривена, сякаш искаше да захапе някого.

— Не можеш да знаеш кой воюва и кой не! Излетял си от базата най-малко преди пет месеца!

Супер-лейтенантът хокнер, който командваше звездообразния кораб изглеждаше малко смешен със своя монокъл и голямото количество сърма в плитката си. Удълженото лице, върху което нямаше нос, изразяваше презрение — така биха го определили неговите сънародници от Системата Дюралеб.

Болбодът беше просто грозен, както всички болбоди. Бяха по-големи от психлосите, но някак безформени. Интересно бе как изобщо се справят с „ръцете“ си — винаги бяха свити в юмруци. Високата яка на пуловера му стигаше почти до големия му каскет. За болбодите бе унижение да носят табелки за самоличност, но малкият сив човек знаеше, че това е лидер Паундън, командващ цилиндричния космически кораб. Несъмнено той имаше лошо мнение за всички останали дегенерати.

— Добре! — отсечено каза толнепът. — Воюват ли расите ни или не?

Ховинът отговори:

— Нямам никаква информация дали воюват или не! Но това не значи, че не воюват. Колко пъти до сега се е случвало кораб на ховините мирно да спре някъде и подло да бъде нападнат от толнепи!

— Ваше Превъзходителство! — рязко каза толнепът, като забърка неочаквано сивото човече. — Имате ли някаква информация воюват ли толнепи и ховини или не?

Въпросът бе военен, но все пак на границата с политиката.

— Корабът-куриер, който ме посрещна тук, не спомена нищо такова — уморено каза той. Може би някой от екипажа имаше друг вид таблетки против лошо храносмилане. Не, едва ли. В последно време продаваха само Мелосмил. Искаше му се да престанат да се карат.

— Виждаш ли? — изсъска полу-капитанът толнеп. — Няма война. И въпреки това идваш и без никакъв повод нападаш кораба ми и пробиваш металната обшивка…

— Наистина ли съм ти пробил обшивката? — изведнъж прояви интерес ховинът.

— Хайде, хайде сега — каза супер-лейтенантът хокнер. — И двамата съвсем се отклонихте от въпроса за непознатия нападател. Ако искате, оттеглете се някъде двамата и по-добре по-надалеч. Но аз искам да знам кой и какъв беше този нападател.

Болбодът се намеси:

— Може да са само психлоси.

— Знам, старче — каза хокнерът, като нагласи монокъла си. — Само че направих проверка и такъв психлоски военен кораб няма регистриран. — Показа на екрана някаква книга: „Известни типове психлоски военни кораби“. Естествено, беше на психлоски. Всичките владееха този език и в момента общуваха помежду си на него, тъй като не говореха езиците на другите. — В книгата го няма.

Ховинът с радост изостави темата за нападението му над толнепския кораб, макар че бе много изненадан да ги завари тук.

— Никога не съм виждал такъв.

Болбодът разсъждаваше по-практично:

— Защо ли изчезна точно когато спряхте да стреляте?

За известно време всички мислиха. След това хокнерът нагласи монокъла си и каза:

— Мисля, че знам. Предполагал е, че вниманието ни ще бъде отвлечено и тази — следващата дума бе изречена с презрение — битка ще унищожи някои от нас, а той ще довърши повредените остатъци.

За известно време обсъждаха версията. Малкият сив човек учтиво слушаше военните им теории. Не го засягаха. В крайна сметка достигнаха до заключението, че работата е била точно такава. Непознатият се е издигнал, готов да се възползва от „битката“ и да доунищожи останалите, когато вече няма да могат да се защитават.

— Мисля, че са доста хитри — каза хокнерът. — Може би долу има други такива кораби и чакат в готовност.

— Този можех да го глътна на една хапка — каза ховинът.

— Можех да го изкарам от строя с един удар — каза болбодът. — Ако бяха достатъчно силни, щяха още преди няколко дни да се качат тук и да ни ударят. Не мисля, че са психлоси и никога не съм чувал за раса, която да има за знак горящ факел. Затова според мен са много слаби. Не знам какво ни пречи да слезем долу и да ги пометем. Всички заедно, с обединени сили!

Обединяването на силите бе съвсем нова идея. Останалите трима винаги бяха считали болбодите за глупави, макар и силни, и сега го погледнаха с уважение.

— Никога, никой от нас, не е успявал да нанесе силен удар на психлосите — обади се хокнерът. — Но на мен наистина ми се струва, че не са психлоси. Странен кораб, странен знак. Тъй че, нищо чудно да се окаже фасулска работа да слезем долу като обединени сили и…

— Да ги смажем и да си поделим плячката — довърши толнепът.

Това вече граничеше с политиката. Тъй че малкият сив човек трябваше да се намеси:

— Ами ако те са онези?

Затова бяха тук, да решат точно този въпрос. Започнаха да разискват и предъвкват нещата. В крайна сметка единодушно решиха да действат с обединени сили. Всеки новодошъл можеше да се чувства поканен. Ще чакат да се върне малкият куриерски кораб, който малкият сив човек бе изпратил до базата, макар че можеха да минат месеци. Ако се върнеше с новината, че ОНЕЗИ са открити другаде, щяха да слязат, да ударят планетата и да си разделят плячката като компенсация за изгубеното време. Не изготвиха план за разпределяне на плячката, тъй като всеки си имаше свои идеи какво ще да стане, след като настъпи този момент. Приеха решението.

— Ами ако междувременно нещо се случи и разберем, че това са ОНЕЗИ? — попита малкият сив човек. Насилие, насилие. Военните нации приказваха само за насилие и смърт.

Ами, решиха те, това като че ли е политически въпрос, но ще импровизират. Ако се окаже, че това са онези, вероятно ще трябва да бъдат наказани с унищожение, тъй че се прилага същия план.

Малкият сив човек за пръв път виждаше командири на вражески кораби да достигнат съгласие по някой въпрос. Но времената бяха необичайни.

Като изключиха екраните, сивото човече посегна за още една таблетка Мелосмил, но я върна в шишенцето.

Дойде му на ум, че може да слезе долу и пак да посети възрастната жена. Може би имаше противоотрова срещу билков чай.