Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (52)

1

Задачата им всъщност бе да сложат максимален брой подслушвателни устройства и то така, че да не ги открие най-проницателният шеф на сигурността, излязъл от миньорско училище, макар вече да бе малко луд.

Ако успееха, щяха да получат пълен запис на математиката и технологията на телепортирането. Ще могат да разберат какво е станало на Психло, защото ще бъде възможно да изпратят пиктофони. Ще узнаят местонахождението и може би намеренията на други извънземни цивилизации. Ще влязат в контакт със звездите и вселените и ще могат да се защитят тук на Земята.

Търл ще трябва от някакви жалки останки да построи цял команден пулт за телепортация, тъй като пулта край старата площадка бе почти изгорял.

Трябваха им устройства, които да заснемат зад рамото му всичко, което чете и всички записки, които води. Трябваше така да подредят работилницата в стаята му, че да могат да наблюдават всяко негово действие, да виждат всеки резистор и всяка жичка, до които той се докосне.

Без съмнение Търл ще проверява за подслушвателни устройства и камери всеки ден преди работа, може би дори и след работа. В това отношение беше много стриктен.

Ако дори за миг се усъмни, че някой може да наблюдава технологията, изобщо няма да започне. Мисълта, че някоя чужда раса се е сдобила с технологията щеше да го накара да се самоубие. Без съмнение Търл имаше в главата си и двете устройства, които бяха открили у мъртвите психлоси.

Преди да заминат от Африка, доктор Маккендрик почти не вярваше, че ще успее да извади устройствата от пълните с кости глави, така че психлосите да останат живи и нормални. Съществуваше някакъв минимален шанс, но не биваше напълно да се осланят на него.

В последните дни Ангъс започна да разбира защо Джони бе оставил Търл жив и защо просто не бяха сложили край на цялата тази нова политическа бъркотия с няколко бойни самолета. Ситуацията бе много деликатна. Шансовите им бяха минимални. Трябваше да спечелят. Но с цената на огромен риск! Ангъс не се съмняваше, че Джони бе заложил собствения си живот. Огромен, опасен риск. Но и цената си струваше. Психлоската технология на телепортирането. От това зависеше планетата.

Джони действа доста хладнокръвно, мислеше си Ангъс. Той самият никога не можеше да има неговото търпение и способност да обхване и следи цялата ситуация с безпристрастен поглед, без да намесва никакви лични съображения.

Ангъс вдигна глава от ключалките, с които се занимаваше в момента. Като се замисли с какво се бяха заели, се възхити от Джони. Онези хора или Търл щяха на секундата да убият Джони, ако го познаят и разберат какво цели. Според Робърт Лисицата това бе глупост, безнадежден и неоправдан риск. Ангъс не мислеше така. Това бе смелост, каквато преди той не познаваше.

Успя да отвори касите. В тях имаше абсолютно всичко, което някога можеше да потрябва на един шеф на сигурността. Имаше документи и записи, които Търл смяташе за жизнено важни.

Джони потърси дали няма някакви суперповерителни записки, отнасящи се до телепортирането и математиката на телепортирането. Не намери нищо освен обичайните тестове. Все пак попадна на нещо интересно.

Намери списък на всички минерални залежи, останали на земята. Компанията не бе правила такива проучвания векове наред, доволна от първоначално откритите залежи. Но Търл се бе постарал.

Джони се усмихна. На планетата имаше ШЕСТНАЙСЕТ златни залежи, богати почти колкото жилата, която те копаха. В Андите и Хималаите — само че не бяха толкова близо и ако тръгнеше да ги обработва, щеше да се разчуе. А, да. Всички останали находища бяха в близост до уран.

Имаше дебели папки със съществуващите на земята рудни находища. Стотици години наред началниците на сигурността бяха водили дневници от данните на разузнавателните самолети, които се използваха за целите на сигурността, но бяха преди всичко пригодени за откриване на залежи.

Компанията използваше „полусърцевинния“ миньорски метод, който позволяваше да се стигне почти до течната сърцевина на планетата, до самото дъно на кората, без то да се пробива. Затова се задоволяваха с намереното, а необработените залежи оставяха за бъдещето.

Търл просто бе укривал данните от компанията, за да ги използва за собствени цели.

Руди, метали! Планетата все още имаше голямо богатство от залежи.

Джони бързо засне всяка страница поотделно. Не за това бе тук, но никак не бе лошо да се знае, че на планетата им все още има много залежи. Някога щяха да им потрябват.

Ангъс намери това, което най-много ги интересуваше в момента. Уредът, с който Търл проверяваше за подслушващи устройства. Продълговата кутия, от която стърчеше антена и на върха й имаше малък диск. Имаше бутони за различни честоти, светлинни и звукови индикатори.

Джони добре се справяше с електрониката. Знаеше, че никоя от вълните, които този уред отчита, не може да мине през олово или оловна сплав. По принцип това не бе от голямо значение, тъй като подслушващите устройства също не можеха да функционират при наличието на олово. Следователно, нямаше смисъл уредът да прониква през оловото, тъй като подслушвателите или миникамерите не можеха да действат като такива при наличието на оловно покритие.

Първо трябваше повредят бутоните.

Джони отиде до складовете за електроника и си набави необходимото, като се върна, Кер бе успял да провери всички стаи за подслушвателни устройства и камери и не намери нищо.

За работилница на Търл се спряха на бившата приемна на Чърк. Бе достатъчно голяма, за да работи спокойно в нея, освен това размерите на вратата позволяваха да се внася и изнася през нея контролния пулт на телепортационното съоръжение.

Докато Джони се занимаваше на бюрото с уреда за откриване на подслушвателни устройства, Ангъс и Кер пригодиха една метална плоча за работна маса, завариха краката й за пода и след това бронираха заварките, тъй че да бъде почти невъзможно масата да се премести. Дори пригодиха стол и го поставиха пред масата. Стана идеално и Джони се премести да работи там.

Работата му напредваше. Като използва микробутонни трансмитери, които обикновено намираха приложение в дистанционните управления, той пригоди всеки бутон на апарата така, че когато се включи, да изпраща импулс от дистанционното реле. Релетата бяха толкова малки, че можеха да се забележат само под микроскоп. Закрепи ги вътре в уреда с малък молекулярен спрей. Най-трудно бе да ги задържи на нужното място, докато ги напръска със спрей. Но в природата нямаше око, което да ги забележи без помощта на апаратура.

Постави един апарат за вълнов обхват на разстояние от уреда и започна един по един да превключва бутоните, при което всеки път показателят на апарата отскачаше под различен ъгъл.

Следващият етап бе доста труден, защото трябваше да приспособи ирисови пластинки, извадени от електронните лампи на самолетните визьори. Това бяха миниатюрни устройства, които автоматично регулираха обема на светлинния поток. Концентричните пластинки можеха да се движат от широко отворени до напълно затворени.

Трябваше да изолират тези мънички части и да ги напръскат с тънък слой олово, после пак да ги съберат, тъй че не просто да работят, а и да не изгубят способността си да се затварят и отварят. Ангъс бе ненадминат в подобна работа.

След това поставиха свиващи се пръстени около напръсканите с олово ирисови пластинки и инсталираха в тях микробутони, за да могат да се задействат.

Като направиха около петнайсет такива устройства, подложиха ги на цялостен тест. Когато детекторът за подслушвателни устройства се включеше, оловните ириси веднага се затваряха. Когато детекторът се изключеше, моментално се отваряха.

С други думи, оловните ириси се затваряха всеки път, когато детекторът се включваше и пред подслушвателните устройства и камери падаше оловен екран, който им пречеше за момента да „виждат“ и „чуват“. Но веднага щом детекторът се изключеше, всичко възобновяваше работа.

До тук добре. След това тръгнаха по складовете — срещнаха Ларс и му обясниха, че търсят „шпингел-буфери“ — и извзеха не само всички налични подслушвателни устройства, но и всеки ключов компонент, който правеше възможно откриването им с детектора. Поставиха ги в кутия и я прибраха в колата, за да я отнесат извън страната.

Сега разполагаха с детектор, който не откриваше нищо, макар че очевидно работеше и с петнайсет оловни ириса, които можеха да поставят пред подслушвателните устройства.

Ларс пак се появи, за да отбележи, че са доста тихи и му казаха да се разкара. Но междувременно Кер направи запис на чукане, тракане и звук от бормашина и го пуснаха да се върти.

Заличиха следите от досегашната си работа и скриха плодовете на труда си.

Изведнъж осъзнаха, че са работили много дълго. Имаха още много неща да правят, но единодушно се съгласиха, че за днес стигаше.

Джони и Ангъс не искаха да предизвикват съдбата и да ходят в Академията, където щяха да ги срещнат много кадети и легнаха в бившия офис на Чар. Кер трябваше да иде в Академията да им донесе нещо за ядене и работни дрехи. Данълдин вече трябваше да е пристигнал и Джони му прати съобщение относно психлосите. Напечата го на печатната машина на Чърк:

„Всичко е наред. След три дни уреди транспортирането на трийсет и тримата Пс, които сега са в затвора на лагера, до допълнително означено място в Корнуол. Докладвай, че са загинали при катастрофа над морето. Предай ги на доктора. Не по-рано от три дни. Ще ти създадат доста грижи. Ще крещят, няма да искат да заминават. Изяж бележката.“

Кер обеща да я предаде и бързо излезе.

Джони и Ангъс се протегнаха да се отпуснат. До тук всичко вървеше добре. Предстоеше им още много работа.