Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (26)

5

Сред множеството хора имаше такива, които щяха да разправят на правнуците си как лично са присъствали на сцената, когато Джони е влязъл в клетката. Много от тях щяха да се прочуят и издигнат заради този факт.

Джони отново се качи на Уиндсплитър и бавно го поведе към малката изолирана сграда, издигната да подслони братята Чамко.

— Не биваше да правиш така — каза Робърт Лисицата, който яздеше близо до него. — Защо е нужно да плашиш хората? — Той самият се бе вцепенил от притеснение.

— Аз не идвам, за да видя хората — отвърна Джони. — Дойдох да видя Чамко и съм тръгнал право към тях.

— Трябва да обръщаш внимание на поведението си на публични места — меко каза Робърт. — Много ги изплаши.

Джони за пръв път излизаше навън и Робърт искаше денят му да бъде хубав, но от посещението при Търл косите му бяха настръхнали.

— Сега ти си символ — продължи той.

Джони се обърна към него. Много харесваше сър Робърт. Но в никакъв случай не можеше да мисли за себе си като за символ.

— Аз съм само Джони Гудбой Тайлър — внезапно се засмя той дружелюбно: — искам да кажа, МАКТАЙЛЪР!

Грижите на сър Робърт моментално се стопиха. Какво да правиш с това момче? Радваше се, че за Джони денят бе отново щастлив.

Тълпата вече не бе така многобройна, но все още ги следваха много хора. Полковник Иван се бе съвзел от уплахата и бе построил в боен ред своите косаци-копиеносци. Бити Маклиъд водеше Уиндсплитър, но конят сам избираше посоката.

Джони забеляза самотната постройка. Добре се бяха погрижили за братята Чамко. Бяха взели куполното платно на една от минните шахти, които сега не работеха и го бяха опънали върху кръгла бетонна основа. Атмосферната изолация бе от по-добрия тип — прозрачна въртяща се врата, която не позволяваше да излиза дихателен газ и да влиза въздух. Имаше самостоятелен резервоар с дихателен газ и помпа. Прозрачният купол бе покрит с щори, които в момента бяха вдигнати въпреки горещото слънце — явно горещината и студът не притесняваха особено психлосите. Тъкмо тук двамата братя правеха планове и даваха различни предложения срещу заплащане. И благодарение на откритите от Кер галактически кредити, сега можеха да им плащат в брой.

Джони ги познаваше още от времето, когато го обучаваха в района на мините. Бяха високо квалифицирани инженери по дизайн и планиране, завършили в най-престижните училища на Психло и компанията. В препоръките им пишеше, че са изключително общителни и дори любезни — доколкото изобщо психлосите можеха да се нарекат любезни. Представата им за любезност бе еднопосочна величина — винаги спрямо тях самите.

В момента те бяха в жилището си, седнали пред две големи чертожни маси. На вратата имаше обичайния отвор, който позволяваше да се разговаря, без да е необходимо да се отваря вратата. Но Джони не можеше да си представи, че ще обсъжда технически проблеми през такъв отвор.

Полковник Иван навярно бе отгатнал мислите му. Излезе напред и каза на развален английски:

— Ще влиза вътре? — след което отчаяно потърси с очи Координатор, който говори руски. Координаторът преведе:

— Казва, че куполът е направен от стъкло, през което не могат да проникват куршуми. Не може да те прикрива с автомати.

Робърт Лисицата се обади с нотка на отчаяние:

— Не е ли време да се прибираш, това ти е първият ден навън?

— За това съм дошъл тук — каза Джони и слезе от Уиндсплитър.

Полковник Иван колебливо му подаде тояжката, а през това време продължи да говори на преводача.

— Полковникът казва да не стоите около вратата — каза Координаторът. — Като влезете, минете вдясно, за да могат хората му да стрелят, ако се наложи.

Докато куцаше към атмосферната врата, от тълпата отзад се дочуваха възгласи като: „Той ще влиза и там! Не разбира ли, че тези психлоси…“ и „О, виж какви ужасни зверове“. На Джони никак не му се харесваше цялото това внимание. Да бъдеш символ определено създаваше проблеми! Никак не бе свикнал да му се бъркат във всичко, което прави и да го следват навсякъде, където иде.

Предположи, че братята Чамко обикновено седят с пуснати щори, защото дори сега, когато бяха вдигнати, електричеството не бе загасено. Постави си дихателна маска, подадена му от един пилот.

Джони се промъкна през атмосферната врата не без известни затруднения. Бравата бе правена за психлоси и трябваше да положи усилия, за да я отвори. Беше прекалено тежка и масивна.

Братята бяха спрели работа и седяха неподвижно, вперили поглед в него. Не бяха враждебни, но не го и поздравиха.

— Дойдох да видя как напредва поправянето на зоната за телепортиране — каза Джони, като се стараеше да говори с приятна психлоска интонация — доколкото такова нещо бе възможно.

Не му отвърнаха нищо. Досада ли се четеше в погледа на малкия от братята Чамко?

— Ако имате нужда от някакви материали или от нещо друго, на драго сърце ще се постарая да ви бъдат доставени.

По-големият каза:

— Цялата зона изгоря. Управлението. Всичко. Унищожено е.

— Е, да — каза Джони, като се облегна на тояжката си пред атмосферната врата. — Но съм убеден, че това са само стандартни части. Сигурен съм, че в товарителниците има съоръжения, които могат да заместят повредените.

— Много трудно — каза по-малкият брат. Не бяха ли очите му малко странни или просто психлото си беше психло?

— Трябва да я построим наново — каза Джони. — Докато това не стане, няма никакъв начин да разберем какво се е случило на Психло.

— Отнема много време — каза по-големият Чамко. Не изглеждаха ли и неговите очи малко странно? Но не, в зениците на психлосите винаги се забелязваха малки пламъчета.

— Мъчех се да си представя … — каза Джони. От едната му страна имаше няколко учебника. Последният бе същият като онзи, който Джони бе захвърлил тази сутрин. — Ако можете да ми обясните…

По-малкият Чамко скочи!

Големият се хвърли напред и стреля.

И двамата ревяха.

Джони политна назад. Пръчката му пречеше да извади пистолета. Той я хвърли срещу по-близкия Чамко, без особена сила. Никога не бе добър с лявата ръка.

Видя една огромна лапа, която всеки момент щеше да се стовари върху му.

Коленичи и извади пистолета с лявата ръка.

Ноктите одраха лицето му.

Джони стреля.

Силата от отката го отхвърли назад към стената и той опита да се измъкне през атмосферната врата. Не помръдна, сякаш бе залостена.

Паднал по гръб, с тегнещ върху ребрата му ботуш, Джони стреля от пода.

Ботушът изчезна.

Две космати лапи посягаха към гърлото му.

Джони стреля в лапите, после в грамадния гръден кош. След всяко натискане на спусъка психлото отстъпваше назад.

Джони успя да стъпи на коляно. Двете гигантски тела политнаха назад и се стовариха долу. Джони стреля по единия, после по другия.

И двамата лежаха на пода.

По-малкият от братята бе напълно зашеметен. Но точно зад него, по-големият се опитваше да се докопа до една от чертожните маси. Отвори я и измъкна нещо от там.

Всичко стана с шеметна бързина. Джони не можа да види какво измъкна Чамко, защото дъската му пречеше. Отмести се встрани, за да се прицели по-добре.

Големият Чамко държеше малък лъчев пистолет. Но не се опита да се прицели в Джони. Насочи го към собствената си глава.

Искаше да се самоубие!

Вихърът от шеметни действия бе преминал. Джони хладнокръвно се прицели и изби пистолета от ръката на Чамко. Не се взриви. Част от лъча бе засегнал психлоса и той се стовари на земята в безсъзнание.

По дяволите, защо не можеше да си служи с дясната ръка! Не можа веднага да се докопа до тояжката си. Подскочи встрани на един крак и се облегна на стъклената стена на купола.

Вътре бе пълно с дим, който се стелеше на талази към отдушниците за дихателен газ. Едва не оглуша от толкова много ревове, крясъци и изстрели в малкото затворено пространство.

Пфу! За какво бе всичко това? Сега лежаха на пода. Но защо искаха да го нападнат?

Атмосферната врата се завъртя и полковник Иван с още един часовой нахлуха вътре.

— Не стреляйте с автоматите! — предупреди Джони. — Това е дихателен газ и радиацията ще ни вдигне във въздуха. Донесете окови.

— Не успяхме да намерим дихателни маски! — истерично извика часовоя, след което излезе да търси окови.

Полковник Иван си нагласи маската, за да огледа по-добре проснатите на пода психлоси. Изглежда бяха в безсъзнание, но лъчевият пистолет на Джони продължаваше да ги държи под прицел.

Той посочи към дихателните маски на психлосите, които висяха на една закачалка. Полковник Иван ги грабна и ги наложи върху главите на изпадналите в безсъзнание психлоси. После Джони посочи към управлението на циркулатора за дихателен газ, полковник Иван отиде и го спря, а после с доста усилия успя да завърти атмосферната врата, през която нахлуваше въздух.

Най-после дойдоха часовоите и оковаха във вериги двамата психлоси.

Джони излезе навън. Чак тогава осъзна, че през цялото време множеството хора са били отвън и са видяли всичко през прозрачния купол. Някои сочеха към лицето му и той за пръв път усети, че целият е в кръв.

Стигна до Уиндсплитър и го възседна.

Хората говореха помежду си, а часовоите се опитваха да въведат ред. „Защо нападна психлосите?“ „Те го нападнаха.“ „Защо се сбиха?“ „Внимавайте, идва минна кола и мотокар, отдръпнете се.“ „Кой ще помогне да качим телата?“ „Защо му позволиха да влезе вътре?“ „Как стана така, че го нападнаха?“ „Чувал съм, че тези психлоси…“ „Но аз видях, той се държеше много добре, а те го нападнаха. Защо трябваше да правят това?“

Джони нямаше нито превръзка, нито кожа, с която да спре кръвта, капеща по ловната му риза. Някакъв механик му хвърли парцал и той го притисна до бузата си.

„Тези нали бяха опитомени психлоси! Защо го нападнаха?“ — продължаваха да се чуват реплики от тълпата.

На Джони му се искаше да знае защо. Какво беше казал? Изведнъж му хрумна нещо. Той извика:

— Някой успя ли да запише разговора? Сигурно всичко се е чувало през дупката на вратата.

Откак Джони бе слязал от самолета, около петнайсет пиктофони записваха всичко на дискове. Един Арджил се втурна, размахвайки в ръка един такъв пиктофон.

— Някой може ли да ми направи копие от записа? — попита Джони. — Трябва да разбера какво точно ги накара да постъпят така.

О, да, сър, веднага! И още преди Джони да слезе от Уиндсплитър и да се качи в самолета, беше му връчен диск със записа. Искаше внимателно да го проучи.

— Махни — каза му Робърт Лисицата.

Джони махна. Тълпата бе впила поглед в него, някои лица бяха бледи като платно, а едно черно лице леко бе посивяло.

— Моля ви, отстъпете — намесиха се часовите. — Освободете място, моля.

Същата вечер в базата, точно след вечеря, полковник Иван влезе с един Координатор. Координаторът каза:

— Искам да ти кажа, че живееш твърде опасно.

Сигурно имаше и друго, но Джони го прекъсна.

— Кажи му, че по душа сигурно съм косак!

Руснаците се смяха от сърце на това и дни наред думите не слизаха от устите им.

Първият му ден навън се бе оказал доста ЕНЕРГИЧЕН.

Случилото се бе разчуло. След три дни той получи поверително писмо от Съвета. Тогава не му отдаде особено значение, тъй като не бе много чувствителен на тази тема.

По-късно щеше да оцени този момент като повратна точка и щеше да се укорява, че не е осъзнал цялата му злокобност.

Писмото бе кратко, добре обмислено, много учтиво и прието с мнозинство. Ето какво гласеше:

„По силата на резолюция на Съвета, в интерес на личната безопасност и с оглед да се избягнат бъдещи неприятности, съзнавайки ценността му за Държавата, постановява се Джони Гудбой Тайлър да не посещава повече лагера, докато забраната не бъде отменена от упълномощените власти.

Подложено на гласуване и прието.

 

Оскар Камерман,

вожд на племето на Британска Колумбия,

Секретар на Съвета.“

Джони го прочете, сви рамене и го хвърли в кошчето.