Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II (15)

5

Джони изплува от бездна черна болка. Опита се да се ориентира. Двигателите на бомбардировача гневно крещяха в ушите му. Ръцете му висяха в някаква дупка на пода. По ръкавите се бе стекла кръв и бе засъхнала.

Той се сепна при мисълта за Зът и посегна към автомата. Нямаше го, връвта се бе прекъснала при експлозията. Експлозията! И Зът се бе взривил, а също и Марк 32. Така бе изчезнало всичко, което би локализирало бомбардировача на някой екран.

С усилие се повдигна. Все още бе завързан със спасителното въже. Прекалено трудно му бе да мисли свързано и за миг се зачуди защо бе вързан. Гърбът го болеше — още една болка сред многото. Осъзна, че тъкмо въжето го е върнало в бомбардировача.

Ужасно трудно мислеше и с всяка минута ставаше все по-зле. Гадеше му се. Чувстваше глад. Сигурно му се гадеше от глад.

Вдигна се на колене. Бомбардировачът вече не се клатеше. Това поне бе облекчение. Обърна се и се вторачи.

През вратата се къдреше мъгла, ръмеше. Летяха през буря. Чакай. Навън бе светло. Дневна светлина. Беше най-малко обяд.

Колко ли време е бил в безсъзнание? Сигурно с часове.

Завъртя се на колене и очакваше да види как от газовите бутилки се изсипва надолу газ. Няма как да разбере. Бяха ли преминали над Шотландия? Дали бомбардировачът вече бе свършил част от работата си?

Стигна до вратата и се опита да, намери по-светло петно в мъглата, което да му покаже къде е слънцето. Навсякъде облаците бяха плътни. Не мислеше добре. Осъзна, че мозъкът му работи като този на едновремешния планинец Джони. В самолета имаше компаси. Отвори вратата и видя в какво бе превърнал Зът предавателя. Това го разсея. Сети се, че е отворил вратата, за да търси компасите. Като се наведе да погледне отзад, се почувства така, сякаш някой го удря с тежък чук по главата. Опипа главата си за превръзката. Беше си на мястото. Не, компасите. Трябваше да търси компасите.

Летяха на югоизток. Натам беше Шотландия. Не бе много сигурен. Върна се при вратата и пак се опита да погледне надолу. Едва не падна. Нищо не се виждаше. Всичко тънеше в мъгла и дъжд.

След това си спомни, че на дъното на кораба имаше газови складилища. Болезнено пропълзя до подовата плоча, която бе отместил и погледна зад двигателното помещение. Там съвсем не бе ден.

Дихателната маска нещо го задушаваше. Спомни си, че когато се пробуди, тя лежеше встрани.

Разбира се! Бомбардировачът още не бе пуснал газ. Иначе той щеше да е мъртъв.

Е, не бе умрял. С тази рана в главата бе съвсем близо до смъртта, но все още бе жив. Следователно бомбардировачът още не бе пуснал газ.

Тежкото му положение отчасти се дължеше и на това, че бутилката му с въздух бе празна. Взе нови бутилки и ги постави където трябваше. Това поне малко го извади от летаргията. Опита се да се стегне — няма полза само да се върти насам-натам. Какво искаше да направи, преди да го ударят с каквото там беше?

Може би не разполага с много време!

Оживлението му угасна като разбра, че гаечният ключ не е в него. Насилваше се да мисли, за да не усеща толкова силно болката. Слезе долу и провери как са болтовете на контролната плоча. Бяха поразхлабени, но за да развърти всеки един щеше да му трябва поне век — резбата бе много дълга.

Влезе в самолета и започна да тършува. Намери чанта с експлозиви и я изпразни. Имаше шест ръчни гранати, доста дълъг взривен фитил и няколко кутии взривно вещество. Огледа се за часовникови механизми. Нито един. Погледна гранатите. И в тях нямаше часовник, само контактни бутони, които щяха да ги взривят при удар. Нямаше и електрически кабели.

Струваше му огромни усилия да мисли, да се съсредоточи само върху едно нещо. Какво може да направи от тази бъркотия? Директен контакт? Самоубийство!

Намери торбичката, която стоеше на колана му. Няколко парчета кремък, стъкълца… а, кълбо кожени ремъци. Поне с тях можеше да свали болтовете.

Окуражен, той успя някак си да се домъкне до плочата за поддръжка. Завърза края на ремъка за началото на резбата и го нави по болта. Направи ръчен възел при другия край. Хвана ремъка и натегна с цялата си тежест. Гайката се завъртя, отскочи и изчезна в тъмното.

Макар никак да не му бе лесно, повтори операцията с останалите три болта. Готово!

Напрегна сили да повдигне тежката плоча. Смяташе само да я отмести настрани, но тя се изплъзна от ръцете му, облечени в ръкавици и падна в тъмния търбух на бомбардировача. Да върви където ще!

Вгледа се в черните вътрешности на контролното помещение. Малки електрически искри прескачаха като дъгички. Прекрасно знаеше, че когато двигателят работи, не трябва да се влиза в помещението. А още по-малко да си пъхаш ръцете вътре. Бе чувал от психлоси, че ако си навреш лапата, става нещо много странно — ту я усещаш, ту не я усещаш. Можеш да си останеш и без лапа, казваше Кер.

Стисна зъби и се покачи обратно на пода. Намери някакво фенерче, спусна се долу и освети помещението.

От вътрешността му стърчаха хиляди координатни точки. Очертаваха се равномерни дъги при транслирането в пространството. Това не бе точно електричество; бе енергия, задвижена до върха на дъгата и като се спуснеше в основата й, превръщаше се в пространствени координати. Ролята на електричеството бе просто да поддържа в движение малките двигателчета зад точките. В това нещо сигурно имаше хиляди такива малки двигателчета. Те можеха да бъдат повредени. Нищо във вътрешността не бе бронирано.

Гледката, която се откриваше на светлината на фенерчето бе доста смешна. Всичко трептеше, ту се появяваше, ту изчезваше. Да, един взрив можеше да унищожи и транслационните двигателчета, и точките. Тъй или иначе, едно малко двигателче си бе малко двигателче и не можеше да се спаси от взрива. Пространственият преобразувател щеше да престане да преобразува, бомбардировачът щеше да остане без енергия и съответно щеше да се блъсне. Не вярваше, че балансиращите мотори сами можеха да подхранват това гигантско чудовище. Да, щеше да се блъсне.

Изправи се. Като се навеждаше, отново му притъмняваше. Повече не трябва да припада. Дотук с припадането. Повече не!

Седеше в самолета и стискаше здраво зъби, за да остане в съзнание. Трябваше да натъкми някакво въже. Нищо друго, освен взривно устройство, няма да свърши работа. Какво можеше да му послужи като детонатор?

Оръдията на самолета!

Ще ги нагласи така, че като гръмнат, самолетът да се изстреля през вратата.

Огледа пулта за стрелба и не откри никаква повреда. Лостът също не бе повреден. Хвърли поглед към кутиите на главния и балансиращите двигатели на бойния самолет. Това на пода кабел ли беше? Но като се наведе да погледне отблизо, пак започна да му притъмнява и се изправи.

Времето! По-добре да работи бързо. Може би вече бе твърде късно и самолетът щеше да се блъсне в някой хълм, плюейки навсякъде отровния си газ.

Просто беше гладен, затова му се гадеше. Взе парче сушено месо и повдигна маската си. Дъвчеше насила. Почувства се дори по-зле.

Но какво прави? Трябва да се съсредоточи! Не само мислите му блуждаеха, но и движенията му бяха такива.

Взе едно резервно спасително въже и започна да навързва гранатите една след друга за него. Имаха магнитни захватки. Бе ги поискал с мисълта, че при нужда можеше да ги пусне в кръг отгоре върху бомбардировача и да си пробие дупка за влизане. За това не ставаха, но сега можеха да му свършат работа.

Гирлянда. Като беше малка, Криси често правеше гирлянди от цветя и ги свиваше около врата на неговото пони. Тя… пак се отнесе. Стисна зъби и продължи да работи.

В наръчника се казваше: „Не свързвайте гранати с контактни бушони така, че бушонът да се затвори под тежеста на съседната граната…“

Представи си психлоска катарама на колан, каквато много пъти бе виждал да носи Търл. Облаци газ във въздуха. Как ги мразеше!

Гирлянда…

Навърза гранатите. Откъсна дълго парче взривна корда и го напъха през дупките на захватките на гранатите, които им позволяваха да се закрепват за метални повърхности. Надяваше се да не залепнат една за друга сега.

Цели метри взривна корда, завързани край контакта на всяка граната, успоредно на спасителното въже. Беше прекалено тежко. Толкова тежко. Пак ще да припадне.

Овладя се. Успя да преметне по-дългия край на предпазното въже на горната подпорна греда. Триенето послужи като спирачка и гранатите останаха да висят над контролното помещение. Внимателно ги смъкна по-надолу. Добре че бомбардировачът не се клатеше, иначе гранатите щяха да се плъзнат и да се залепят с магнитите по стените на помещението. Внимателно, внимателно, още малко надолу, още малко.

Изведнъж въжето рязко се обтегна надолу. Най-долната граната се бе опряла на пода на помещението. Добре.

Не, не чак толкова. Променил ли се бе звукът на двигателя или това е само плод на размътените му възприятия, с които толкова бавно се ориентираше? Не знаеше. Но няма време. Здраво завърза спасителното въже за една греда.

Метна свободния край на взривната корда над горните структурни подпори. Ох, така го болеше главата! Дали бе пред оръдията на самолета? Почти.

Взе взривните патрони. „Взривоопасно“, пишеше на психлоски върху кутията. Първо завърза само един патрон за взривната корда точно пред оръдията на самолета. След това си помисли: „Каквото ще става, да става“ и завърза цялата кутия.

Пак се опита да прецени всичко, но мислеше много трудно. Като стреля с оръдията, ще взриви капсулите. Те ще подпалят взривната корда и тя ще взриви гранатите. Чак сега прозря, че щеше да е по-добре да затисне въжето с плочата на контролното помещение. Погледна в дълбокото. Запали фенерче. Възможно ли бе да върне на мястото плочата и да завинти болтовете?

Но моментално забрави за това. Фенерчето бе попаднало право на капачката за зареждане на гориво.

Имаше две капачки. Не, пет туби! Знаеше, че в тях са натъпкани стотици горивни капсули, наредени една след друга. За бомбардировач като този трябваха огромно количество капсули. Нямаше начин!

Заливаха го вълни от чернота и гадене. Като гледаше надолу, не трябваше да си навежда главата. Това бе тайната.

Чудеше се дали може да помръдне големите капачки на тубите. Обикновено само ги завиваха, но не ги стягаха. Хвана едната с две ръце и се опита да я развърти. Не бе никак трудно.

За по-малко от минута бе развъртял и петте капачки. За известно време това нямаше да се отрази на бомбардировача, но ако се получи взрив, о боже!

Отново провери всичко.

Бомбардировачът продължаваше да лети. Но не за дълго, мрачно помисли Джони.