Саманта Кинг
Изборът (5)

4

Звукът от дълга въздишка ме изважда от спомените, но когато вдигам поглед, виждам, че Ейдън все още е сгушен на дивана, а Дом стои прегърбен над лаптопа си и придържа главата си с ръце. Сякаш и той се е унесъл в собствени размисли. Чудя се дали понякога си мисли за онези първи дни. Спомням си ги толкова ясно, сякаш са се случили през миналата седмица — предложението му, как родих близнаците, първите им стъпки, последните им думи — паметта ми пази всяка секунда от тези моменти, но нямам и капка спомен от други съдбоносни събития.

Например сватбата ни или меденият ни месец. Не се сещам кой според полицията е позвънил на вратата ни онази сутрин на рождения ден на близнаците. Лицето му беше покрито с черния чорап… Нямам абсолютно никаква представа защо ме накара да избирам между децата си. Знам само, че той отне живота на дъщеря ми, унищожи семейството ми и не мога да си простя, че му позволих да го направи. Нищо друго няма значение. Вината е моя, болката в сърцето — също, нищо не може да влоши или да подобри нещата.

Вероятно ако се насиля да си спомня подробностите, ще намеря начин да започна да живея отново и да гледам напред, вместо постоянно да се взирам назад. Хвърлям поглед към Дом и сърцето ми започва да бие учестено. Трябва да събера кураж и да го попитам за всичко, което не си спомням. Трябва да спра да си заравям главата в пясъка, но щом тръгна към него, чувствам устата си пресъхнала, а думите — заседнали в гърлото ми. Опитвам се да ги изкарам насила, но очите ми започват да се навлажняват и усещам паника, която смазва гърдите ми.

Преди да се съвзема, чувам дълъг пронизващ звук, наподобяващ метален звън. Трябва ми секунда да осъзная, че някой звъни на вратата. Поглеждам колебливо натам и когато отново се обръщам към мястото, където седяха Ейдън и Дом преди секунди, осъзнавам, че ги няма.

Минути или часове по-късно — нямам представа колко време е изминало, се озовавам на стълбите. Дишам дълбоко и опитвам да успокоя препускащото си сърце и прескачащи мисли. Трябва да се съсредоточа и да събера разпиления си ум.

Ейдън и Дом бяха точно тук, до мен, а сега ги няма. Къде са отишли? На басейна? В парка? Защо не казаха довиждане? Не чух ли току-що някой да звъни на вратата? Никой обаче не натисна звънеца втори път. Няма неясен силует, затъмняващ вестибюла. Има единствено намек за фигури, забързани по улицата към всекидневните си задачи. Дневната светлина влиза през матираното стъкло на входната врата и шари по паркета, сякаш танцува.

Не трябва ли скоро да се стъмни?

Продължавам да губя представа за времето, за живота около мен. Може би получавам пристъпи на загуба на съзнание. Или пък проблемът не е физически, нищо кой знае какво. Може би през последните дни съм толкова потънала в мислите си, че изчезвам във вътрешния си свят. Не знам дали това е друг страничен ефект на посттравматичния стрес, или нарочно съм в това състояние на мъглявина, защото е далеч по-безболезнено от това да се изправя срещу действителността. Но е объркващо. Сякаш постоянно ми се губят отрязъци от време, да не говорим за сина ми и съпруга ми.

После чувам флейтата на Ейдън. Ясните високи тонове се засилват, докато мелодията не приключва внезапно с изскърцване, а секунди по-късно синът ми минава покрай мен обратно към дневната. Скъпото ми момче. Винаги е обичал да го наричам така. Носът му се сбръчква и той се усмихва срамежливо. Анабел се смееше и ме потупваше по ръката — Не се размеквай, мамо! Тя никога не чакаше да я целуна за довиждане на входа на училището. Ейдън не ме пускаше да си тръгна без прегръдка на раздяла. Поне имах възможността да прекарам тези моменти с близнаците — разговори на път за училище, горещ шоколад и препечени филии, когато по-късно сядахме на кухненската маса и всеки разказваше как е минал денят му…

Така и не съжалих за решението си да остана вкъщи с близнаците. Учителската заплата щеше да е от полза, особено в началото. Понякога ми ставаше мъчно, че не използвам дипломата, която взех с толкова усилия. Но макар и да не преподавах на цял клас деца, изпитвах невероятно удовлетворение да помагам на близнаците да учат, да се развиват, да се превърнат в такива малки умници. Може би в даден момент в бъдещето щях да се завърна към подготвителния курс за учителка. Може би, ако нещата бяха както преди, но не и сега. Сега не мога да понеса мисълта някога да оставя Ейдън сам.

Всеки път щом погледна сина си, сякаш го виждам за пръв път след дълга раздяла. Все едно току-що слизам от влака след пътуване и тичам по перона към него със сълзи на очи, биещо от вълнение сърце и неистово желание да го сграбча в обятията си. Явно това чувство обаче е едностранно, защото той още не иска да ме приеме. Изглежда толкова блед. Почти не е излизал от вкъщи това лято. Кожата му се нуждае от малко слънце, а белите му дробове — от свеж въздух. Трябва да тича и да играе, да се вижда с приятели и да върши всички пакости, които десетгодишните момчета обичат. Само Анабел бе палава. Правеше си безброй малки скривалища и тайни бърлоги в парка „Бъши“. Не знам дали Ейдън изобщо е ходил в парка, откакто я няма. Напоследък не ми казва нищо.

А всеки път, когато понеча да попитам, болката в очите му ме спира и се оттеглям в разбития си вътрешен свят. На гърдите ми тегне чувство за вина, което ме парализира. Оставам скрита в сенките, наблюдавам виновно отстрани, слушам, копнея.

— Тате, нали каза, че ще ме заведеш в парка?

Сърцето ми подскача. Ейдън сякаш беше прочел мислите ми.

— Скоро ще се стъмни — продължи той след кратка пауза.

Необичайно резкият му тон изостря вниманието ми. Той никога не е бил сприхав. В присъствието на Анабел винаги беше спокоен. Идва ми да заплача, като го гледам как опитва да се държи твърдо. По очите му чета, че се измъчва и не е сигурен дали е добра идея да отиде да играе футбол, при положение че сестра му е мъртва.

Копнея да посегна към него, но се е извъртял с гръб към мен. Краката му са кръстосани и маратонките му се трият една в друга, а ръцете му са дълбоко в джобовете. Опитвам се да проговоря, но думите все още не излизат от устата ми, а Ейдън гледа жално към Дом и отбягва погледа ми. Опитвам се да не издавам болката от това, че не ми обръща внимание, че дори не си прави труда да предложи аз да го изведа да играе. Знае, че съм започнала да се страхувам от външния свят, но примирението му с това някак си ме наранява повече, отколкото ако ми се бе разкрещял и ако открито ме бе обвинил. Не ми дава прошка, оставя ме да потъна под тежестта на собствената си вина. Гневен ми е и има защо. Оставих сестра му да умре.

— Разбира се, само изчакай да приключа с този имейл и ще отидем да постреляме с топката.

Виждам как лицето на Ейдън се изопва от лошо подбраните думи. Неочакваното споменаване на нещо, което той асоциира с оръжието, убило сестра му насред задния ни двор. След което се отърсва.

— Ще си взема бутонките, нали са в бараката?

Изражението на Ейдън е неуверено. Не е сигурен дали баща му въобще има някаква представа къде стоят бутонките, тротинетките и колелата, но не иска да го разстрои, като изтъкне този факт. Не иска да покаже, че мама е тази, която подрежда нещата. Не иска да има нужда да ме пита — да има нужда от мен — и показва на баща си, че няма.

Все още разбирам сина си.

Осъзнавайки това, си напомням, че Ейдън все пак ми е дете и макар и двамата да сме покрусени и да не съумяваме да си говорим, все още сме свързани. Той още е част от мен и независимо колко се опитва да ме пренебрегне, аз продължавам да съм част от него. Знам как спи с дясната ръка под брадичката и със сгънат десен крак, сякаш се катери по стълба. Знам, че предпочита белия пред тъмния шоколад. Знам, че е уплашен и му липсва близостта, която имахме, но си мисли, че ако се издаде, това ще е нелоялно спрямо баща му.

Гузното облекчение спира дъха ми. Не заслужавам този комфорт, но съм се вкопчила в него. Ейдън може да опита да ме заличи от живота си, но аз все още съм тук. Все още съм негова майка. Никой не може да ми отнеме това, нали?

Хвърлям плахо поглед към вестибюла, към входната врата, след което обръщам гръб на ужасяващата неизвестност на външния свят и гледам как Дом затваря куфарчето си и сяда на масата за кафе. Поглежда към Ейдън с широка усмивка, образуваща гънки от двете страни на тънките му устни, които не си спомням да съм виждала преди. Отново се питам дали не е отслабнал. Опитвам се да посоча какво се е променило. Косата му е гъста и остра както винаги, педантично подстригана и наситено тъмнокафява. Видимо не е остарял, просто изглежда… различен.

— Ето какво. Хайде да тръгнем към Кингстън и ще ти купя онези бутонки — казва Дом и плясва с длани по коленете си, след което става и поставя ръце върху раменете на Ейдън.

— Струват над сто лири. Мама каза, че дизайнерските бутонки са разточителстване — казва послушно Ейдън, но единият му крак започва да трепери от вълнение и обувката му затрака по пода.

— Разточителство. И не, не са. Само най-доброто за моето момче. Така че спри да се тревожиш, звучиш като майка си. — Усмихва се и придърпва Ейдън в мечешка прегръдка.

В паметта ми се прокрадва спомен, който не мога да определя точно. Дразнещата мисъл не ме напуска: „Хубава работа, говорите за мен, все едно не съм тук“.

— Мама много се тревожи.

— Майките са за това, сине. Но ние все още знаем как да се забавляваме, нали?

Изведнъж Ейдън се усмихва. Слънце пробива през облаците и на мен ми се иска да целуна тъжното му лице, което за момент си спомни как да изглежда щастливо. Искам да го прегърна и да му кажа, че е прав, че се тревожа прекалено, но то е, защото ме е грижа и не искам нещата да се влошат.

Чудя се какво значи това — още един недостижим спомен. Изведнъж усещам, че не искам нещата да са изцяло както преди, но дори не мога да се сетя какви точно са били.

Оглеждам дневната в търсене на улики, които да ми помогнат да дешифрирам мистериозната бездна между Живота преди и Живота след Анабел. Виждам кафявото кожено канапе, леко вдлъбнато от лявата страна, където Анабел и Ейдън се сгушваха да разглеждат книга или комикс, бъркайки в синхрон в купа със снакс. Виждам пианото и богато украсения часовник от орехово дърво, които Дом купи от антикварния панаир. И двете неща бяха неуместно големи за скромната ни къща близнак от 30-те.

Израснах в просторна самостоятелна къща в типичния за времето на крал Едуард VII архитектурен стил, обзаведена с неприветливи антикварни мебели. Затова бих предпочела домът ни да изглежда по-уютно, но Дом винаги е опитвал да превърне къщата ни в умалена версия на величествените английски домове. Така и не успяхме да постигнем компромис и къщата се превърна в комбинация от несъвместими стилове. Докато очите ми обикалят всеки познат предмет, мислите ми пак се насочват навътре и си спомням деня, в който се нанесохме — първата ни нощ като господин и госпожа Касъл.