Саманта Кинг
Изборът (27)

26

— Моля ви, не изпадайте в паника, г-жо Касъл. Всичко е наред. Аз съм професор Ернандес.

Усещам нежна ръка на рамото си и се стряскам в съня си.

— Колко е часът? — Отварям очи и поглеждам зашеметено към него. Дори не съм усетила, че съм заспала.

— Още е рано. Малко след седем. Съжалявам, че ви събуждам. Сигурно много сте се уморили от снощната разходка. Справили сте се много добре, между другото. Отличен прогрес. — Усмихва се.

— Семейството ми? — Лекарят винаги ми казва да си почивам, навярно има важна причина, за да ме събуди. Докато си мисля това, сърцето ми се ускорява и аз с мъка сядам в леглото, вече напълно събудена.

— Успяхме да се свържем със съпруга ви. Помислих, че ще искате да разберете веднага — казва ми той и ми помага да се облегна на възглавниците. — Тъкмо разговарях с него и той потегля от Лондон сега.

— Благодаря ти, Господи. А синът ми? Той дали…

— Каза, че ще дойде сам. За да избегне драми и излишен стрес.

— А, добре. Предполагам, че така е разумно. Благодаря ви. — Изгарящата болка от разочарованието стяга гърдите ми. Полагам сили да вдишам и да издишам, после пак. Виждам колко е доволен професор Ернандес, че е успял да ми съобщи добри новини, така че опитвам да не съсипя момента, като позволя настроението ми да се развали.

— Ще бъде тук до няколко часа в зависимост от трафика.

— Няколко часа? Толкова скоро? След цялото това време изглежда малко странно — казвам. Старая се да не дам израз на нервния изблик, който ме обхваща, когато лекарят повдига насърчително вежди.

Заради инстинктивната обичайна лоялност към Дом отказвам да призная, че всъщност отчаяно искам да видя Ейдън, а не съпруга си. На мозъка ми му трябваше известно време да си спомни проблемите в брака ми, но сега тези образи изникват отново и не изчезват. Искам да видя Дом, но също така съм уплашена заради това, което си спомням, и това, което той знае — или не знае…

— Един добър съпруг ще разбере това — е целият коментар, който професор Ернандес предлага.

— Един добър съпруг щеше да дойде да ме види по-рано — отсичам. — Съжалявам, просто не мога да повярвам, че все пак няма да видя Ейдън. — Изпитвам отчаяна нужда да се разплача, но не желая да давам обяснения за сълзите си.

— И дъщеря ви също, предполагам.

— Моля? — Чувам оглушителното биене на сърцето си, кръвта пулсира парещо в мен и усещам как шурти във вените ми.

— Имате близнаци, нали? Тъкмо бях при моя пациентка, която спомена, че ви е засякла по време на разходката вчера. Тя е доста приказлива и беше много превъзбудена от идеята за близнаци. Упрекна ме, че не знам нищо за тях. — Засмива се. — Въпреки че, като се замисля, си спомням, че споменахте един път дъщеря, или може би се бъркам? — Пробожда ме чувство за вина заради загрижения израз на лицето му, докато ме гледа как пребледнявам.

— Не, да, просто…

— Съжалявам. Непрофесионално е да споделям лична информация на мой пациент с друг. Моля, приемете извиненията ми. И не се безпокойте. Знам, че отношенията майка-дъщеря могат да бъдат много трудни. Самият аз не съм женен, но Карол ми казва, че — как да се изразя — с дъщеря й винаги са на различни мнения. И на нея й е трудно да говори за отношенията им — казва приветливо.

— Де да беше толкова просто — въздъхвам тежко и се упреквам, че споменах близнаците пред Сташ.

— Е, какво ще кажете да направим така… — Придърпва стол. — Когато съпругът ви пристигне, мога да предложа да осъществим разговор по скайп. Така ще видите децата си и те ще говорят с вас, без да стъпват на това противно място — казва той с усмивка и на мен ми се приисква да се пресегна и да го прегърна заради неговата гениалност. — Ето това вече е щастливо изражение — посочва към усмихнатото ми лице с химикалката си.

Трябва да му обясня по-нататък за Анабел. Поне това му дължа, да бъда честна с него, колкото и болезнено да е това. Но сега мисълта, че ще мога скоро да разговарям с Ейдън, ме изпълва с въодушевление. Знам, че няма да е лесен разговор. Знам, че Ейдън е измъчен и тревожен. Подсъзнателно си представях именно как може би се чувства, но сега има две големи разлики: будна съм и отново говоря.

— Мисля, че за пръв път ви виждам да се усмихвате, г-жо Касъл.

— Моля, направете ми услуга и ме наричайте Мадлин — казвам, обзета от внезапна радост. — Или още по-добре Мади. Просто за да знам, че не сте ми сърдит.

— Мади. — Отново на лицето му се изписва усмивка. — Единствената причина, поради която мога да ви се разсърдя, е, ако не си почивате и не се грижите добре за себе си — казва като строг родител и това ме развеселява. — Стига да правите това и ако така ще се чувствате по-комфортно, с радост ще наруша някои правила и ще си говорим на малки имена. Аз съм Себастиан. Приятно ми е да се запознаем, Мади.

Ръкува се с мен официално и след това щраква химикалката си, взема листовете и надрасква нещо. Питам се дали си написва бележка да му напомни да си говорим на малки имена. Никога не съм срещала толкова добросъвестен и методичен човек. Никога не спира да си води бележки. Иска ми се да ги взема и да си изясня какво се случва със собствения ми живот, който все още е мистерия за мен.

— О, не, не може така. Не мога да ви наричам по малко име — вие сте доктор. — Ченето ми увисва и се питам дали изглеждам толкова втрещена, колкото се чувствам.

— Всъщност професор.

— Носите бяла престилка и стетоскоп — посочвам.

— Вярно е.

— Значи, ако ви наричам Себастиан, ще е все едно сме равни. А аз се нуждая да сте много повече от това, повече от мен. По-добър от мен. За да ме направите по-добра, имам предвид.

Сещам се, че в нормалния живот щях да ръкомахам и да жестикулирам, докато обяснявам. Но все още съм възстановила само части от себе си — гласа, физическите усещания, някои движения и шепа откъслечни спомени. Не съм сигурна дали изобщо нещо ще ме направи отново цяла. Без Анабел това е просто невъзможно. Но един разговор с Ейдън би ми дал поне някаква надежда.

— Разбирам. — Той накланя глава на една страна.

— Наистина ли? — Умен е, вероятно разбира. Не добавям, че имам нужда от някого, на когото да се възхищавам — на когото мога да разчитам — и че е страшно човек да се чувства толкова безсилен и уязвим. Както и че искам някой да ми казва, че всичко ще бъде наред. Родителите ми винаги са били уклончиви. Когато умряха, Дом стана моята опора, докато доверието не се срина заради неговата агресия и моя страх. Изненадах се, че съм способна да гласувам доверие на друг мъж. Не съм сигурна дали се дължи на бащинския маниер на професор Ернандес, или е просто заради официално изглеждащия му лекарски бадж.

— Да. Разбирам, че като ме наричате „докторе“ и ме виждате да нося бяла престилка и лекарска слушалка, това засилва доверието ви в медицинските ми способности — подхилва се той. — Иска ми се да знаех, че грижата за пациентите ще бъде толкова проста, преди родителите ми да инвестират в дванайсетгодишно образование в най-добрите медицински университети в Европа. Можеше просто да посетя някой луксозен магазин за медицинско облекло и оборудване и да спестя цяло състояние.

— Ха, доста сте забавен за професор — правя кисела гримаса.

— Добър опит, но можете и по-добре. Видях ви — казва той и посочва собствената си широка усмивка.

В първия момент не успявам да го разбера.

— О, имате предвид… — Става ми ясно, че неговите шеги са още един начин да прецени умствените ми способности. Усмивката е демонстрация на напълно функциониращ нервен процес. Той не се опитва да бъде забавен, а проверява как се възстановявам. — Не мисля, че имам за какво да се усмихна сега, но ще ви дам сигнал, когато съм в настроение — казвам и отново усещам умора и тревога. — Иначе си го отбележете на бялата дъска, обичам похвалите.

— В този случай получавате златна звезда, г-жо Касъл… Мади — поправя се след дълга пауза. — Простете, забравих.

— Мислех си, че аз съм тази с амнезията — казвам с усмивка.

— Аха, така е по-добре. Сега опитайте да изядете малко от вкусната закуска, която Карол ви е оставила. — Той поглежда към нощното ми шкафче, след това обратно към мен и надига закачливо дебелата си кафява вежда. — Колкото до амнезията ви, може да е временна. Намираме се едва в началото на дълъг и лъкатушещ път. Опитайте да не се тревожите за мостовете, които тепърва трябва да бъдат прекосени. Не си давайте зор, Мади. Малки стъпки.