Саманта Кинг
Изборът (24)

23

— Моля ви, не се разстройвайте, г-жо Касъл. Не искам нищо да ви създава повече стрес. Тялото и мозъкът ви са претърпели огромно изпитание. Трябва да си почивате. Опитайте се да се успокоите. Не бързайте да схванете всичко наведнъж. — Лекарят пак сяда до мен и хваща ръката ми. — Тук съм и няма да ходя никъде.

Следвам инструкциите му и опитвам да се успокоя, да оставя болката от скръбта ми да утихне. Когато се поуспокоявам, опитвам да намеря смисъл в казаното преди малко — че всичко е било сън, че не съм била вкъщи, не съм гледала съпруга си и оцелялото си дете, че съм била затворена в собствените си спомени, съживила съм миналото, представяла съм си, че случващото се е било наистина, а всъщност просто съм била някакъв дух в собствения си живот.

Макар и умът ми да твърди, че това е лудост, че докторът греши и не знае какво говори, някои малки детайли си идват на мястото. Например как седя в една стая, но се озовавам в друга, без да имам спомен да съм се премествала, как си мисля за някаква тема или разговор и изведнъж Дом, Луси и Ейдън започват да говорят за това — училището, парка, плувния трофей на Ейдън…

— Но аз ги видях. Точно до мен. Чувах ги.

— Както казах, нашето подсъзнание попива много повече, отколкото знаем. Може да сте чули семейството ви да говори около вас, когато са ви посетили в интензивното отделение в „Уест Мид“ — казва лекарят, навежда се напред и поставя лакти на коленете си.

— Луси и Дом в кухнята. — Затварям очи и си спомням как подслушвах разговора им, скрила се до стълбището.

— Моля?

— Чух ги. Съпругът ми и най-добрата ми приятелка. Но мислех, че са у дома. Това в действителност ли е станало, или е спомен? — питам. Клатя глава и опитвам да проумея, че не съм била там, а съм била тук през цялото време.

— Може би по малко и от двете. Може да сте ги чули да говорят до леглото ви след операцията. След това мозъкът ви е пренесъл чутото в по-позната среда. Като кухненската маса. Логично е — казва той с усмивка.

— Логично. На мен ми звучи шантаво.

— Сънищата могат да ни отнесат на най-неочаквани места. Умът е изключително могъщ, подсъзнанието също. То преработва мисли и чувства без дори да сме наясно, че го прави, като често ги вкарва в неочакван контекст. Може например да сънувате, че бързате да хванете влака. Може би това е случка от всекидневието ви, а може и това да е начинът, по който мозъкът ви капсулира напрежението, което изпитвате. Чувство на стрес.

— Но всичко беше толкова реално. Толкова обикновено. Просто моето всекидневие, моето семейство. — Отново имам чувството, че съм излязла от сън в паралелна вселена и усещането е дезориентиращо.

— Нищо не беше различно? По-особено или неочаквано?

Никой не ме поглеждаше и не ме забелязваше, синът ми ме пренебрегваше.

Той не ме е пренебрегвал. Аз не съм била там, осъзнавам. Изобщо не ме е имало.

Усещам още сълзи да се процеждат от крайчеца на очите ми и да се стичат към устата ми. Имат солен вкус и това е първото физическо усещане, което си спомням да съм имала от доста време насам. Не, това не е вярно. Напоследък телесните ми сетива са станали по-чувствителни. Събуждах се. Лекарят каза, че мозъчната ми дейност е станала хиперактивна — защото започвах да си спомням. С възвръщането на спомените ми мозъкът ми също се е върнал обратно към живота. Към семейството ми.

Ейдън, скъпо мое момче. Мама е тук сега!

Затварям очи и премислям бавно, стъпка по стъпка, опитвам още веднъж да подредя нещата в главата си. Била съм в кома и подсъзнанието ми е пренесло всички шумове и разговори около мен в сцени от собствения ми живот. Същевременно съм извикала в съзнанието си истински спомени и съм опитала да ги обработя, да открия какво се е случило с мен.

Какво се е случило с мен?

— Казахте — прочиствам си гърлото и опитвам отново. — Казахте, че съм била… че съм била простреляна. Не разбирам…

— Според медицинските документи раните ви не са били незначителни — казва той спокойно, докато гледа бележките си. — С екипа ми сме много доволни от вашия напредък. — Посяга с ръка и хваща моята, все едно ме поздравява, но аз не съм направила нищо добро, не заслужавам похвали.

— Но изстрелът бе само един. — Главата ме заболява, донякъде заради шока от това да изговоря на глас тази жестока дума. Чувствам се уплашена и объркана, когато ужасяващи неясни образи изникват около мен в светлата бяла стая. Заравям глава във възглавницата, за да се скрия от тях, и изпитвам известно облекчение от пулсирането в слепоочията ми. Когато отварям очи, докторът още ме наблюдава.

— Един куршум, общо взето, е достатъчен. — Повдига въпросително вежда.

Спомням си как лазя през розовите храсти, ръцете ми се заплитат в косата на дъщеря ми, цялото ми тяло е напоено с нейната кръв… толкова много кръв. Внезапно осъзнавам, че е имало и моя кръв.

— Освен ако човек не извади късмет — казвам горчиво, защото ми се иска Анабел да лежеше тук, на болничното легло, не аз.

— От хирургична гледна точка има за какво да сте благодарна. Фактът, че куршумът е проникнал в най-външната част на предния десен дял на мозъка ви, към челото, означава, че са нанесени неголеми клинични щети. Хирургът ви може да ви го обясни по-подробно, но в общи линии хубавото е, че куршумът не е преминал през жизненоважна мозъчна тъкан, нито през кръвоносни структури. Има рана от проникването, разбира се, но зараства добре.

— Била съм простреляна в главата и не съм умряла. — Мислите ми се понасят във въздуха като облаци.

— Изглежда истинско чудо, а?

— Изглежда грешно. Несправедливо. Аз трябваше да умра. Трябваше да бъда аз — казвам, а гърлото ми сякаш се разкъсва. Цялото тяло ме боли, сякаш съм смазана от нещо тежко. Затварям очи и ми се привижда как Анабел лежи мъртва под розите, чиито бели цветчета падат в аленочервената локва.

— Тук не съм съгласен с вас. Никое престъпление не заслужава подобно възмездие. И съм сигурен, че във всеки случай вие не сте извършили престъпление. Не сте под стража, нали? Бяхте доведена тук за възстановяване, не да излежавате наказание — казва той нежно.

— Но кой… Защо? — Думите се затъкват в сухото ми гърло и лекарят ми помага да изпия няколко малки глътки вода.

— А, боя се, че с това не мога да ви помогна. Може би е добре да запазите тези въпроси за детектива. Би трябвало да дойде по някое време утре или вдругиден. Той помоли да го държим в течение за състоянието ви — казва лекарят и се премества от другата страна на леглото ми да провери за последно мониторите. — Опитайте да не мислите чак толкова за нещата дотогава, става ли?

Чувствам как косъмчетата на ръцете ми настръхват от облекчение. Кара ме да се чувствам в безопасност и се успокоявам. Искам да спя. Много съм уморена.

— След малко се връщам — казва той, щраква химикалката и я слага в горния джоб на бялата си престилка. — Жизнените ви показатели са много по-стабилни тази сутрин, но все още трябва да бъдем предпазливи. Няма защо да бързаме. Колкото време е нужно за възстановяване — толкова. Най-важното сега е сама да си позволите да оздравеете. Всичко останало може да почака. Ще имаме достатъчно време да разговаряме. Засега си почивайте. Разбрахте ли?

Навежда се да оправи възглавниците ми. Ръцете му миришат на дезинфектант. Остър киселинен аромат, който знам, че съм усещала и преди. Неговите ръце ли галеха косата ми? Толкова нежно докосване — не може да е бил мъжът ми. Дом ме е посетил само веднъж. Само един път през всички тези седмици. Защо още не се е върнал? Защо ме е изоставил тук?

Лекарят дърпа завесите, стаята става мрачна, той излиза и затваря вратата зад себе си. Изведнъж тялото ми се подчинява на паниката. Осъзнавам колко съм самотна, уплашена и оставена на произвола на съдбата. Чувствам се в безопасност само когато чувам гласа на доктора до себе си. Той ми е опора. Всичко е толкова объркващо. Имам толкова много въпроси и дори не знам откъде да започна…

Опитвам да се успокоя, като си повторя всичко, което знам. Разбирам, че куршумът, който е убил Анабел, някак си е ранил и мен, че съм била в кома и че Дом е прекалено шокиран, за да ми дойде на посещение. Знам, че този лекар е до леглото ми от седмици и че ярката светлина в моя дом всъщност е била от лампата над леглото ми или може би от фенерчето, с което докторът преглежда очите ми. Знам, че неговата игла ми е вливала успокоително, когато съм изпадала в паника…

Била съм на пътешествие из подсъзнанието си, а професор Ернандес — с бялата си дъска — е бил мой мълчалив спътник. Мислех, че неговите бележки са мои бележки и донякъде съм била права. Разбирам, че съм започнала да излизам от комата си, сетивата ми са били чувствителни към ставащото наоколо и точно както насън чуваме внезапен шум или гласовете на хората около нас, така болницата и всичко наоколо са станали част от вътрешния ми свят.

Очите ми се пълнят със сълзи на облекчение, че най-сетне зад гърба ми е останало това студено разпокъсано място, където бе едновременно тъмно като в рог и ослепително светло. Но също така се страхувам. Всичко, което си мислех, че съм видяла, всичко, което разкрих за живота си, за семейството си, се оказа илюзия, трик на разстроеното ми съзнание. Което значи, че може и да се оправям физически, но все още съм изгубена. Изгубена в този ослепително светъл мрак, в който мислех, че съм събрала всички парчета от пъзела, който да ми разясни какво се случи сутринта на десетия рожден ден на близнаците. Деня, в който загубих Анабел. В действителност се оказва, че имам едва няколко фрагмента от картината. Нямам доверие на собствения си разум. Тогава на какво и на кого да вярвам?

Докато умът и тялото ми най-сетне се поддават на изтощението, се боря да запазя една мисъл, която си повтарям на ум: Трябва да видя сина си…