Саманта Кинг
Изборът (38)

37

Все още съм невидима.

Първата мисъл, която минава през главата ми, щом се събуждам, е, че може и да съм се върнала на този свят от комата, но моят свят са близнаците. А те смятат, че още съм в безсъзнание, в онова състояние между живота и смъртта. Нещата с Луси несъмнено стоят по същия начин. И ако те не знаят, че съм будна, значи не очакват да се прибера у дома. Няма да забележат разликата, ако никога не се върна вкъщи. Никой няма да знае. На никого няма да му пука.

Ами Луси? По едно време я подозирах. Дребнавата ревност излезе извън контрол в подсъзнанието ми. Но сега просто не вярвам на намека на Дом, че са двойка. Грешах за приятелката си — сега се боя за нея. Не знам къде е и дали е добре… Не знам дали с децата ми всичко е наред…

Започвам да изпадам в паника. Сърцето ми бие учестено в гърдите, докато викам безпомощно в тъмното, молейки се някой да ми се притече на помощ. Тук обаче няма кой да ме чуе. Няма кой да забележи отсъствието ми и да се зачуди какво ми се е случило.

Професор Ернандес. Дали ще му липсвам и ще се пита къде съм? Ще ми се да го мисля, но вероятно се заблуждавам. Никога не съм била близка със собствения си баща, но имам чувството, че съм изградила някакви отношения с лекаря и те значат много за мен. Спомням си как Сташ ми каза, че досега сто пъти е щяла да се предаде, ако не е бил той. Аз се чувствам по същия начин. Той ме спаси. По повече от един начин. Може би за него съм била просто поредният пациент. Бях изписана и ще бъда забравена. Сега в моята стая ще настанят друг. Друга бедна душа, нуждаеща се от помощ. В крайна сметка той е експерт в областта си.

Няма втори като него.

Така се изрази инспектор Уоткинс. Мисля си за детективите и се чудя дали ще опитат пак да ме посетят. Дали ще искат пак да им дам показания, да проверят дали не съм си спомнила още нещо. Ще се изненадат ли, като разберат, че съм напуснала болницата? Ще дойдат ли да ме търсят у дома? Случаят обаче е приключен, няма какво повече да се каже по него. Как точно се изразиха детективите? Не са необходими по-нататъшни действия…

Никой не ме търси, няма начин да се измъкна. Аз съм изцяло на произвола на Дом. Никой не знае, че съм тук. Нямам телефон, нито храна… Още съм твърде слаба физически, за да правя каквито и да било опити за бягство, дори да имах някакъв шанс да надвия Дом. Даже не знам дали мога да се замъкна до тоалетната, а спешно трябва да го направя. Не знам колко дълго съм лежала тук, но пикочният мехур ме боли. Лицето ми сякаш е залепено за твърдия матрак със слюнка, пот и сълзи. В устата и гърлото си имам толкова ужасно усещане, все едно съм глътнала шкурка. Явно съм спала, но не се чувствам отпочинала — чувствам се смазана, слаба, жадна, гладна, ужасена, отчаяна и всичко ме боли.

Опитвам се да вдигна поне единия си крак, но тялото ми е вдървено и тежко. Не довършихме физиотерапията в болницата и все още ми е много трудно да движа свободно крайниците си. След дългото пътуване, липсата на храна и спането в неудобна поза, прекъсвано от кошмари, не съм сигурна дали мога да ходя без чужда помощ.

— Стига си се мъчила. Никъде няма да ходиш.

Не мога да скрия пристъпа на шок, който ме кара да подскоча, а Дом се разсмива. От колко време стои там и ме наблюдава? Докато обръщам главата си да видя къде е застанал, си спомням за нощта, в която се запознахме. Дом ме зяпаше между лавиците с книги. Потръпвам. Необходими са ми няколко секунди очите ми да свикнат с тъмното, за да мога да различа големия му силует в една ниша, където може би някога е имало гардероб. Убедена съм, че никога не съм била в тази стая — в тази къща — преди, но мога да кажа, че всичко е било изнесено, всяка следа от Макс — заличена.

— Имам нужда да… — правя неловка гримаса.

— А, малката стаичка за момичета. Не съм сигурен дали брат ми си е падал по луксозните тоалетни принадлежности, но все пак ти познаваш по-добре вкусовете му от мен. Хайде да проверим. — Той излиза от мрака на нишата и бързо се приближава към мен. Промушва едната ръка под краката ми, а другата под гърба ми и ме вдига във въздуха с такава лекота, сякаш съм дете.

Моментално си спомням за нещата, които говореше на влизане, и за дните, в които си мислех, че няма по-голяма безопасност от това да бъда сгушена в обятията му. Когато ме пренесе през прага на нашия първи общ дом, когато ме бе прегърнал и двамата плачехме от радост при раждането на близнаците. Той беше мой закрилник. А сега ми е враг. Бях права за него в сънищата си по време на комата и нищо не се е променило. Всъщност нещата са станали далеч по-зле. Макс е мъртъв, Дом не може да го накаже. Но иска да накаже мен, защото ми е минало през ума да го напусна и да избягам с големия му брат… Тази идея все още ми изглежда напълно чужда, но знам, че той няма да пожелае да ме чуе, колкото и да отричам. Каза, че иска да ми прости. Знам, че лъже.

— Моля те, нека опитам сама. Мога да се справя. — Не мога да понеса мисълта той да стане свидетел на унижението ми.

— Както пожелаеш. — Отпуска ръцете си внезапно, пуска ме небрежно на леглото и ми изкарва въздуха. Усещам падането с всеки прешлен на гръбнака си. Изревавам от болка, а той стои надвесен над мен, без да се трогне от страданието ми. Въпреки полумрака мога да видя как ме гледа със студен, твърд и предизвикателен поглед.

Ръцете и краката ми не са вързани и предполагам, че мога да бъда благодарна за това. Не съм вързана, но може и да бъда. С огромни усилия се замъквам до вратата на спалнята, залитам, блъскам се в нея, опитвам да я отворя, но осъзнавам, че още е заключена. Завъртам топката още няколко пъти енергично отляво надясно, но нищо не става.

Дом се смее.

— Ама че съм глупав. Забравих ключа. Къде ли го сложих? — прави се, че проверява във всичките си джобове. Най-сетне хваща малкия златист ключ и го задържа високо. — Сега как ще ме убедиш да ти го дам?

Той се ухилва и пристъпва към мен. Опира ме във вратата, хваща здраво раменете ми и впива дълбоко пръстите си в кожата ми. Побиват ме тръпки, когато започва да гали кухината над ключицата ми с върха на показалеца си.

— Станала си кожа и кости, жено. Не съм сигурен дали дори Макс би те намерил за привлекателна в този вид.

— Пусни ме — прошепвам, извръщайки глава, когато доближава лицето си на сантиметри от мен.

— Никога.

Лявата му ръка се промушва зад гърба ми и ме притиска към гърдите му. Не мога да дишам. Дясната му ръка опипва наоколо и се забива в задната част на хълбока ми. Налагам си да не крещя и да не давам никакви признаци на слабост.

— Хайде. Отивай.

Той се изкикотва и ме пуска. Прави крачка назад и прибира ключа обратно в джоба си. Не чакам и секунда повече. Веднага се обръщам и отново опитвам да отворя вратата. Непохватно завъртам топката с треперещи пръсти. Този път се получава.

— Не ме карай да чакам! Цели три месеца… Чаках достатъчно! — Дом се провиква след мен, докато аз се лутам на стълбищната площадка и мигам в опит да се ориентирам.

Тук няма лампи. Ръцете ми опипват стената, намирам ключ, щракам, но нищо не става. Натискам го неколкократно, но щракането просто отеква в тъмнината. Правя крачка напред на сляпо, обувката ми стъпва на нещо остро, което изхрущява. Счупена крушка, мисля си, докато гледам нагоре, забелязвам как нещо виси от тавана. Протягам ръце и вървя опипом покрай стената. Опитвам се да се сетя къде са стълбите от страх, че може да се катурна и да се пребия по тях в тъмното.

След няколко секунди очите ми започват да се нагаждат и забелязвам малки снопове светлина да се прокрадват през дупки между панелите, с които е закован всеки прозорец. Успявам да видя, че спалнята, от която дойдох, е точно срещу стълбището. Има още три отворени врати, до които се стига по тясната площадка. Виждам, че съм застанала от долната страна на друго стълбище, което, предполагам, води към друг етаж или таванско помещение. Отново ме обзема неистов страх. Стискам палци Дом да не ме качи там. Страхът ми е ирационален, а не конкретен. Нямам идея какво има там горе, но не искам да приключа живота си, заключена на изоставен таван.

Ще умра ли?

Не мога да овладея страха си, но също така не мога да повярвам, че Дом действително ще ме нарани физически. Не и сериозно. Той е гневен, иска да страдам, но не е убиец. Макс беше този, който позволяваше гневът да замъглява съзнанието му. Обезсърчен и напрегнат, чичо Макс винаги е искал това, което има брат му, а ако не може да го получи, никой друг няма да го има. Дом обаче е умният амбициозен брат, който действително е постигнал нещо в живота си. Няма да провали всичко сега, има прекалено много за губене. Не мога да повярвам, че ще захвърли кариерата си, целия си живот — семейството си — само за да ме накаже за изневяра, която дори не си спомням.

Наранявал ме е преди…

Тази мисъл ме подтиква към колебание какво да правя. Застанала в горната част на стълбището, се заигравам с идеята да се замъкна надолу и да опитам да се освободя. Може би, въпреки съмненията ми по-рано, някой съсед все пак ще ми помогне — най-малкото ще ми даде да използвам телефон и да се обадя в полицията… Спомням си как Мишел каза, че ще остави визитки при сестрата. Проклинам се, че забравих да ги взема, преди да напусна болницата. Бях толкова въодушевена, че се прибирам при децата. Сега разбирам защо Дом беше толкова припрян. Не е могъл да продължи да се преструва на загрижен съпруг. Със сигурност го изигра убедително. Може би от него Анабел е наследила театралния талант, мисля си горчиво.

Мисълта за дъщеря ми отново насочва погледа ми към стълбището. Всеки мускул, всяко нервно окончание се свива от страх за децата ми. Но знам, че Дом ще ме настигне пред входната врата и ще каже на съседите, че просто се е скарал с жена си и тя му е бясна. Домашна разправия. Кой ще пожелае да се бърка? На кого ще му пука? Може би дори съседите ще разпознаят Дом като брата на Макс. А ако живеят на това място от по-отдавна, могат също така да си спомнят как е отраснал тук като момче. Трудно ми е да се самоубедя, че някой ще приеме моята дума срещу неговата. Любезният добре облечен бизнесмен с хубав изказ, който очарова всички, включително и мен на времето.

Съзнавайки, че трябва да побързам или Дом ще дойде да ме търси, започвам да куцам по-бързо по Г-образната площадка. Хвърлям поглед във всяко от тъмните помещения и мигам бързо, докато очите ми най-сетне фиксират нещо, наподобяващо баня. Едва съм успяла да използвам тоалетната, да си вдигна гащите и да намеря с опипване мивката, когато чувам блъскане по вратата.

— Само още минута — провиквам се и бързо слагам ръце под течащата ледена вода. Навеждам се, извъртам глава и изпивам жадно няколко глътки. Оставям водата да потече по лицето ми и да освежи бузите ми, лепнещи от сълзи.

— Вече имаше минута. Времето изтече.

Вратата се отваря. Усещам как ръката на Дом се протяга, дългите му пръсти сграбчват моята, стискат и аз изпищявам. Извлича ме от банята, но аз не преценявам къде е вратата и удрям дясната си скула в рамката. Дезориентирана от неочаквания удар, размахвам ръце, за да запазя равновесие. Ноктите ми одраскват стената, спъвам се в неравните дъски на пода, но Дом продължава да ме влачи след себе си. Твърде шокирана съм дори да изрева, но скулата ми пулсира и краката ми са като желе. Страх и изтощение заличиха и малкото сила, която успях да си възстановя през краткото време, откакто се събудих в болницата. Почти усещам облекчение, когато Дом ме блъска обратно в стаята и колабирам върху матрака. Дишам тежко и хлипам, докато се просвам отгоре.

— Настани се удобно. Само трябва да отскоча до вкъщи за малко. Имам да се погрижа за няколко дребни неща. Но не се тревожи, ще се върна скоро.

— Не, чакай, не отивай! — Не желая да бъда с Дом, но съм ужасена от мисълта да остана сама, заключена в тази къща, в тази стая, където Макс е живял. Приклещена съм между дявола и неговия брат и ще кажа или направя всичко, за да не позволя на Дом да отиде вкъщи при близнаците.

— Сладко е, че искаш да остана. Не се безпокой. Няма да те изоставя. Аз не бягам от ангажиментите си. Твой съпруг съм и това още значи нещо, поне за мен.

— Какво значи за теб? — Опитвам да спечеля време и да измисля нещо, което да го накара да не се връща в къщата. Нещо, което да го убеди да остане тук, далеч от децата ми.

— О, ами не знам. Означава например, че като се оженя за някого, не спя с негов роднина. Не кроя заговор с този роднина да открадна всичко, на което брачният ми партньор държи. Или не готвим заедно налудничав план да го застреляме.

Отново сама в тъмното, аз не спирам да си повтарям думите на Дом. Кръвта във вените ми се смразява от ужас, карайки ме да потреперя с отвращение.

Да не би да загатва, че съм знаела за оръжието?

Заговор с Макс. Не си спомням такова нещо. Не си спомням да съм била тайно влюбена в него или да съм се обръщала към него за утеха, когато бракът ми започна да се разпада. Така че, предполагам, е възможно и да съм забравила как съм крояла планове с Макс да накажем демонстриращия неуважение по-малък брат, който очевидно ненавиждаше присъствието му вкъщи. Със сигурност ми беше дошъл до гуша тормозът от Дом и съм слушала по новините истории как малтретирани съпруги понякога събират смелост да раздадат правосъдие със собствените си ръце…

В съзнанието ми изниква спомен за пистолет. Старо военно оръжие, което се е нуждаело от почистване, защото е стояло на тавана през всички тези години. Опитвам се да си представя Макс там — опитвам се да си спомня как съм лежала в това легло с него и сме обсъждали плана. Ще го направим да изглежда като ужасен инцидент — може би самоубийство — и ще избягаме заедно с децата на някое спокойно място на брега на морето, в Брайтън… Аз ще отида там първа, за да не будя подозрение, а той ще се присъедини после. След това съм прочела дневника на Анабел и всичко се е променило. Почувствала съм се виновна, уязвима и на ръба. Била съм твърде уплашена, за да поема риска да напусна нашия дом.

Спомням си усещането, че инспектор Уоткинс искаше от мен повече. Може би моята изневяра не е била единственият въпрос, който се е надявал да изчисти, а фактът, че съм била съучастник в престъпление, в което нещата са се объркали — опит за убийство, който съвсем буквално е дал засечка. Трудно ми е да повярвам, но не мога и да отхвърля възможността, след като Дом вкара тази идея в главата ми. Може би наистина съм виновна съпруга и лоша майка, а това е наказанието ми. Макс е опитал да ме убие и не е успял. Дом ще довърши започнатото от брат си. Опитвам се да не бъда изцяло погълната от страх. Поне вече не съм уплашена от тъмното — прекарах достатъчно време, хваната в капан в собствената си глава — но се ужасявам от Дом. Толкова време съм живяла с него, но сега ми звучи едва разпознаваемо. Не мога да позволя на паниката да ме завладее, защото ако това стане, има голям шанс напълно да си изгубя ума. Тогава Дом ще се е оказал прав и ще излезе победител. Но няма какво да ме разсее, когато съм сама в тази студена и тъмна стая. Не мога да погледна през прозореца и да отклоня вниманието си от тъмнината на ужаса.

Може би ако си внуша, че просто съм посветила уикенда си на излежаване, че всичко това е напълно нормално… Спомням си как се шегувах с Дом, че бих дала всичко просто да съм сама една нощ в хотел. Една вечер, в която да мога да си взема дълга релаксираща вана, пълна с пяна, без някой да чука на вратата. Да спя, без да се налага да ставам през нощта да оправям завивките на близнаците или да ходя да налея чаша вода. Да се събудя, когато собственият ми биологичен часовник реши, че е време. Спомням си как Дом се търкаля в леглото, дава ми мързелива шеговита усмивка, а близнаците подскачат по целия креват и ми казват: Събуди се, сънливке, неделя е — време за забавление. Спомням си как Дом придърпва Анабел в леглото за прегръдка, а Ейдън предлага да ми донесе чаша сок… Спомням си тихото ми обикновено щастливо семейство, което сякаш съм имала в друг свят и в друг живот.

Горещи сълзи се стичат от очите ми. Всичко е такава бъркотия и аз съм обхваната от непреодолимото чувство, че съм предала не само Анабел, а и двете си деца. Знам, че тази вина ще ме преследва до края на живота ми.

Който, боя се, може да настъпи съвсем скоро.