Саманта Кинг
Изборът (12)

11

— Прочети ми приказка, мамо. Онази за вълшебните балетни обувки.

Не съществуват призрачни видения освен във въображението ми. Единственото, което ми е останало, са проблясващите спомени как седя на леглото до нея, приглушената светлина на нощната лампа улавя контурите на красивото й лице, което сякаш се променяше пред очите ми — от бебешката мекота на дете в типичните за тийнейджър вдлъбнати черти и извивки.

Твърде бързо — близнаците растяха твърде бързо.

Твърде рано — загубих я твърде, твърде рано.

— Не си ли прекалено голяма за приказки за лека нощ? — усмихнах й се закачливо.

— Никога няма да съм прекалено голяма за това — усмихна се и тя, позволявайки ми да я хвана за ръката.

На лицето ми се изписва усмивка, като се сещам как разговорите ни преди заспиване винаги приключваха по един и същ начин. Анабел отваряше книгата на любимата си страница, на сцената, която харесваше най-много в приказката. Онази, в която малката танцьорка прави толкова бързи пируети, че се вдига във въздуха и полита, косата й се вее в нощното небе и се оплита в звездите. Магическите й обувки за балет я отвеждат в красива земя, пълна с гигантски цветя и говорещи животни.

— Нямаше ли да е прекрасно — подхвърлих, — ако можехме да летим.

— Иска ми се наистина да вярвах, че има магически обувки. Но магията не е истинска, нали, мамо? Нито Дядо Коледа. Или Феята на зъбките. Или Великденското зайче. Или…

— Хей, задръж малко, скъпа — откъде ти дойде наум всичко това? За да е реална магията, трябва…

— Да вярвам. Знам. Това казва Ейдън — каза тя сънено, искрата в очите й изгасна и ги остави тъжни и уморени.

— И ти не вярваш на брат си? Ако наистина искаш мечтите ти да се сбъднат, ангелче, ще стане. Ще намериш начин. Всичко е възможно — казах и я погалих по бузата, питайки се колко време ще изтърпи, преди да дръпне главата си. Тя не си падаше по целувки и прегръдки. Но не помръдна и остана притисната в мен като агънце.

— Онази нощ сънувах, че Матю Джоунс го смазва гигантска буболечка. Ще се сбъдне ли сънят ми?

Един ден тези красиви и бляскави сини очи, изпълнени с бунтарски дух, щяха да измъчват момчета като Матю Джоунс и Джаспър Марч по съвсем различен начин, помислих си.

— О, Бел — колебливо я прегърнах, усещайки как фината й копринена коса гъделичка бузата ми. Долових ябълковия аромат от шампоана й, стиснах леко нежните й рамене, които бяха прекалено слаби, за да понесат тежестта на каквито и да било тревоги. — Това момче още ли те закача? Говорих с учителката за този Матю не знам си кой. Какво е станало сега?

— Нищо особено. Просто, знаеш. Разни неща. — Тя зарови лице в корема на пандата.

— Бел, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? Защото знаеш…

— Да, знам, мамо, всичко е наред. Не се тревожи. Имаш си достатъчно грижи на главата — каза тя като възрастен човек.

— Имам ли? — попитах през смях, но сърцето ми се сви, когато осъзнах, че най-вероятно ме е чула как крещя тези думи на Дом предната вечер. Престани да ме тормозиш с това училище. Нищо повече не мога да направя, имам си достатъчно грижи на главата!

Оставям този болезнен спомен да отмине и нежно затварям вратата на стаята й зад гърба си.

Лека нощ, миличка. Обичам те.

Но не е толкова лесно да затворя вратата, след като внезапно ме обзема нова тревога. Не мога да се отърся от вината си, че постоянните кавги между мен и Дом са правили близнаците нещастни. Защото бяхме започнали да се караме през повечето време. Осъзнавам това сега. Да не би Анабел да се е страхувала в собствения ни дом? Дали последните часове от живота й са били изпълнени с трептящо безпокойство? Дом ме обвини, че съм била прекалено твърда с дъщеря си и тази забележка ме жегна дълбоко. Дали действително и Анабел е мислела така — че съм я тормозела твърде много? Че не съм била майката, от която се е нуждаела?

Поемам дълбоко дъх, за да прогоня болката от тази мисъл. Насилвам се отново да се върна в миналото. Отчаяно искам да се уверя, че красивата ми рожденичка не е умряла, без да знае, че десетте й години на този свят са били най-хубавите в живота ми и че мама я е обичала.