Саманта Кинг
Изборът (29)

28

От инспектор Уоткинс действително ще излезе идеален чиновник или политик, мисля си, докато в главата ми става водовъртеж. Очевидно е усъвършенствал изкуството да съобщава лоши новини, все едно просто оповестява прогнозата за времето. Гласът му е толкова лишен от емоции, че отначало не мога да схвана какво ми казва.

— Моят девер? Макс? — едва успявам да произнеса, защото не съм на себе си.

— Да, Макс Касъл. Според съпруга ви оръжието е принадлежало на починалия му баща. Военен револвер „Смит и Уесън“, ако трябва да сме точни — 6-заряден с двойно действие, 4-инчов барабан. — Отново проверява бележника си за потвърждение. — Първия път засечка, но е улучил право в целта с втория патрон. Чист изстрел в главата.

— Умрял е на място, Мади — казва Мишел по-внимателно, хваща лявата ми ръка и леко я стиска.

— Макс? — едва успявам да изрека. — Макс?

— Съжалявам, сигурно е ужасен шок — продължава Мишел, — но се чудехме… Е, надявахме се, че ще хвърлите малко светлина по въпроса какво може да е накарало Макс да извърши това. Все още се опитваме да си доизясним напълно и какво е станало непосредствено след стрелбата. Съпругът ви ни помогна с разследването, но вече имаме всичко нужно от неговите показания, а и той бе в такова ужасно състояние…

— Съпругът ми?

— Да, Доминик Касъл. Вашият съпруг. — Тя продължава да държи ръката ми и да я повдига леко, сякаш за да ми покаже вдлъбнатината, където преди стоеше платинената ми брачна халка.

Дали съм я махнала преди седмици? Или професор Ернандес я пази на сигурно място, докато се подобря достатъчно и се прибера у дома… Мисля си къде е брачната ми халка, вместо да се съсредоточа върху това, което те току-що ми казаха.

— Мисля, че можем да предположим, че г-жа Касъл не си спомня какво е станало, след като е била простреляна в главата, Мишел — казва иронично детективът.

— Да, разбира се, извинете. Просто исках да кажа, че ако има нещо преди това, нещо, което може да ни кажете за… — Тя млъкна и се изчерви.

— Доминик, съпругът ви — продължава инспектор Уоткинс, — се е върнал у дома от голф клуба и се е озовал на местопрестъплението малко след като е станала стрелбата. Той е позвънил на Бърза помощ. Бил е в силен шок, а доколкото разбирам от колегите си — поглежда към Мишел, — още е в такова състояние.

— Направо е съсипан — намесва се Мишел. — Беше обезумял от притеснение за вас и заради стореното от собствения му брат…

— Неговият брат е направил това. Макс? — повтарям смаяна.

Очите ми се изцъклят, когато си помислям за онзи ден. Опитвам се да си спомня всякакви признаци, които могат да ме наведат на мисълта, че Макс е човекът с военната униформа и маската. Шокът е опустошителен, но един глас в мен ми напомня, че си мислех за Макс, когато бях в онова състояние на мрачни и ярки краски, преди да се събудя и да осъзная, че вероятно съм сънувала.

— Трябва да е станала някаква грешка — казвам, макар да признавам, че е малко вероятно да става дума за сгрешена самоличност, щом са намерили Макс да лежи застрелян в задния ни двор. Тръпки ме побиват, когато в паметта ми изникват термини като „зъбни проби“ и „кръвни групи“. Усещам метален вкус в устата си и се пресягам на сляпо към чашата с вода на нощното ми шкафче. После я държа пред себе си, без дори да отпия.

Макс. Големият шумен чичо, който говори бързо… Не че мисълта не е минавала през главата ми преди, просто потвърждаването й е толкова… катастрофално. Защото ако той е стрелял по Анабел и оръжието е засякло, както каза детективът, а вторият куршум е улучил мен, това със сигурност значи, че вината на Макс е още по-голяма, отколкото полицията знае.

Спомням си твърдото си убеждение, че убиецът на Анабел е същият, който се е опитвал да я опипва — убил я е, за да гарантира мълчанието й. Това все още изглежда като най-логичното обяснение, но не мога да си представя Макс, когото познавам, да извършва което и да е от двете престъпления.

Изглежда обаче детективът е сигурен. Макс е изстрелял фаталния куршум и след това е насочил оръжието към себе си. Което означава, че трябва да приема ужасната вероятност братът на Дом — човекът, за когото с широки обятия отворих вратата на дома си, за да се грижи за децата ми — е бил и… педофил. Тази дума предизвиква тръпки от гняв и погнуса в тялото ми, усещам как по лицето ми се стичат сълзи, когато виждам, че Мишел се пресяга към носните кърпички на нощното ми шкафче. Подава ми една, но когато забелязва колко здраво пръстите ми са стиснали чашата с вода, се навежда и сама попива внимателно сълзите от бузите ми.

— Но ако Макс е бил стрелецът, това означава ли, че…

Млъквам, защото мислите в главата ми са страшно объркани, докато опитвам да схвана този отблъскващ сценарий.

Спомням си как Анабел спря да позволява на чичо Макс да я вдига във въздуха. Колко разочарована беше, когато той, а не баща й, дойде да я гледа на представлението от театралния кръжок. Спомням си как се оплакваше, че той винаги е в къщата ни и криеше картите за игра, за да не й предложи още една игра на покер. Но това бяха такива дребни, невинни, детински неща. Били ли са наистина индикатори за нещо далеч по-ужасно?

Отварям уста да повдигна въпроса, но след това поглеждам машините до леглото ми, към бялата дъска в дъното на стаята и се разколебавам. Вече не съм сигурна доколко мога да се доверя на собствените си спомени. Мислех, че съм будна, че гледам как синът ми и мъжът ми се борят със скръбта, а всъщност през цялото време съм била тук в безсъзнание. Грешах за това — ами ако греша напълно и за това, че преследвачът и убиецът на Анабел са един и същ човек?

Мисля си за Дом. Съсипан човек. Той никога няма да се възстанови от срама от такова разкритие. Брат му е педофил, а дъщеря ни е била обект на извратените му желания. Мисля си как Анабел лежи мъртва и студена, убита от чичо си… Нищо няма да я върне обратно. Ако сега злословя срещу Макс, това няма да й помогне, без значение колко го мразя и искам името му да бъде публично заклеймено заради ужасното престъпление, което е извършил. Не, не мога да спекулирам за такова ужасно нещо, без да бъда сигурна…

Но ако Макс не е опитвал да прилъже Анабел, кой тогава? И ако намерението на Макс не е било да я накара да замълчи завинаги, защо би искал да убие дъщеря ми? Дали всичко е било, за да накаже мен — като ме застави да избирам? Ако е така, каква причина е имал моят девер да изпитва такава злоба към мен? Винаги съм била учтива с него. Прекалено учтива в очите на Дом.

Сметките пак не излизат. Детективите ми представиха липсващите парчета информация, на които се надявах, но все още не мога да ги поставя в смислена картина.

— Трябва да има грешка — повтарям. — Със сигурност Макс… — Мисълта ми замръзва, гласът ми се сподавя, потъвам във възглавниците и изпадам в емоционален колапс.

— Няма грешка. Съжалявам — добавя детективът, когато най-сетне успявам да го погледна в очите. — Но вие щяхте да кажете нещо друго. Можете ли да си спомните? — подтиква ме инспекторът, застанал в готовност с химикалка и тефтер в ръка. — Имате ли някаква идея защо може да го е направил?

Втренченият поглед на инспектор Уоткинс среща моя. Усещам, че той очаква нещо конкретно от мен. Но какво? Не съм подсъдима. Нали?

— Както казах, не са необходими по-нататъшни действия — продължава той. — Така че на практика отговорът ви няма да промени нищо. Макс е мъртъв и оръжието бе намерено в ръката му. Съпругът ви е единственият друг свидетел и той има алиби, защото е бил в голф клуба. Никой друг не е видял нищо. — Той затваря бележника си, сякаш случаят е приключен.

Бягай!

Скрий се!

Не поглеждай назад!

— Не е необичайно извършителят на престъпление да е близък на семейството на жертвата, разбира се — казва инспектор Уоткинс като нещо съвсем обикновено.

Винаги е някой точно под носа ти…

— Но все пак искаме да очертаем възможно по-пълна картина. Всичко, което можете да си спомните за Макс Касъл и което да ни помогне да вникнем в неговата глава, да разберем отношението му към семейството ви, би било от полза. — Той поглежда часовника си и се изправя. Няма търпение да си тръгне, тъй като явно няма да получи никаква полезна информация от мен. — Мишел?

— Ще оставя визитните ни картички при сестрата, в случай че се сетите за нещо — казва Мишел и ми праща една последна съчувствена усмивка, преди да се втурне след шефа, опипвайки джобовете на якето си. Питам се дали търси визитка или цигарите.

Щом затварят вратата, усещам толкова мощен пристъп на страх, че съм убедена, че ще изгубя съзнание. Мисля си как Дом се е върнал у дома след ужасната караница онази сутрин и е открил, че целият му свят е станал на пух и прах. Синът ни травмиран, скъпата му дъщеря убита, съпругата му улучена погрешка в главата, а брат му мъртъв.

Убиец.

Детективът поне ми даде име, но не каза нищо за това, че бях принудена да избирам. Не спомена Ейдън да е споделил какво е направила мама. Никой друг не е видял, никой не знае…

Сърцето ми забива учестено и стомахът ми се свива от ужас, когато осъзнавам нещо. Ще трябва да кажа на Дом, че макар по някаква причина да не мога да проумея как брат му е дръпнал спусъка, то аз съм също толкова виновна за смъртта на Анабел. Аз избрах нея.