Майкъл Корди
Милост за мъжете (5)

3.

 

Салах Хатиб едва виждаше през потта, която се стичаше от челото му. Но състоянието му не се дължеше на горещината в помещението без прозорци под казармите на лагера „Ал Таджи“ в Багдад.

— Какво чакаш? Стреляй! — просъска капитанът. Устата му се намираше на няколко сантиметра от ухото на редник Хатиб, който усещаше дъха му във врата си.

Хатиб насочи тежкия пистолет към най-близкия от четиримата мъже, коленичили на пода пред него. Ръката му обаче продължи да трепери.

Четиримата войници в униформа като неговата бяха заловени преди две нощи при опит да дезертират. Слуховете, че се готви нов поход на юг, за да се окупира отново провинция Кувейт, бяха повдигнали духа у повечето другари в поделението. В крайна сметка те бяха Северният корпус — бронираната дивизия на Републиканската гвардия; именно техните непобедими танкове щяха да водят настъплението. Но тези четирима страхливци бяха предпочели да дезертират и не се паднаха в някое случайно поделение от мобилизирани, ами в редиците на добре обучената и добре нахранената Десета бригада. Тези кучета заслужаваха да умрат. Куршумите бяха като облекчение за техния позор.

Хатиб дори познаваше двама от заловените и ги мразеше. Когато се беше записал в бригадата, те се бяха постарали да му почернят живота. Но макар че сега му се предоставяше възможност да ги убие, не намираше сили да натисне спусъка. И не можеше да разбере защо.

Хатиб обичаше войската и не искаше друго, освен да се подчинява на заповедите. Беше се записал в гвардията преди две години и никога не беше недоволствал. Беше на двайсет и една години и работеше като механик в една затънтена улица в Тикрит, когато го заловиха при неуспешен обир. Заради техническите му способности му бяха предложили сам да избира между затвора и армията. В бронираната дивизия преосмисли живота си и си създаде чувство, че е част от нещо. Само преди седмица беше получил пълен набор ваксини, за да е готов за войната. Бяха му отредили съдба на герой. Защо тогава не можеше да изпълни заповедта на капитана?

Двама от осъдените надигнаха глави да го погледнат, сякаш си даваха сметка, че нещо не е наред.

— Стреляй! — заповяда отново капитанът.

— Господин капитан, ние можем да ги убием — прошепна в отговор Али Керам, един от петимата войници, които пазеха в задния край на стаята.

— Не — отсече капитанът, почервенял от ярост. Извади револвера от кобура си и го опря в слепоочието на Хатиб. — Редник Хатиб получи заповед и ще я изпълни. Ако не изпълняваш заповедите, аз ще застрелям теб. Хайде, да те видя.

Хатиб избърса потта от очите си с ръкава на туниката. Грубият плат раздра младежките пъпки по бузите му. Черни кичури полепнаха по ръкава. От четири дни косата му бе започнала да пада. Опитваше се да проясни мислите си. През последната нощ му се бяха явили хората, които той и неговата банда бяха обирали навремето. Бяха дошли при него, на леглото в бараката, за да го порицаят за дребните му грехове. А сега се чувстваше толкова раздвоен и объркан, че дори не разбираше какво точно му се случва. През последните няколко дни го бяха обземали желания за насилие и саморазправа, след които потъваше в дълбока депресия и изпитваше болезнено чувство за вина. Беше се постарал да прикрие необичайните си настроения, но днес дори не искаше да ходи на война. Започваше да разбира защо тези кучета бяха избрали да дезертират.

Сега стоеше в сумрака на подземната стая, взираше се в покритите с петна стени, държеше пистолета си насочен срещу дезертьорите и пак не намираше сили да стреля. Щом усети дулото на револвера до слепоочието си, Хатиб изпадна в такава душевна борба, че накрая затвори очи и притисна глава до оръжието на офицера, сякаш го подканваше да стреля. Мисълта за смъртта го ужасяваше, но в дадения случай тя му се струваше като желано бягство.

Най-накрая Салах Хатиб отпусна рамене и остави пистолета си на пода.

Не чу капитана да заповядва на другите войници да пристъпят напред, нито ги видя да приближават. Единственото, което чу, бяха оглушителните гърмежи, разтърсили затвореното помещение. Хатиб отвори очи и видя как един по един четиримата осъдени се сгърчват на земята и кръвта им се стича по изсъхналите стари локви.

С известно облекчение чу последния изстрел — от пистолета на капитана, — преди куршумът да е пронизал мозъка му.

 

 

 

От Съдебната палата Люк Декър се озова почти веднага на моста Голдън Гейт. Изключи радиото в колата. Беше му дошло до гуша от новини за иракската криза или за предстоящите другата седмица президентски избори. Памела Вайс вече беше спечелила гласа му: една жена едва ли щеше да направи по-големи неразбории от всичките си предшественици-мъже. Намести слънчевите си очила и хвърли поглед към залива. Небето беше искрящо синьо, повърхността на морето проблясваше с отраженията на следобедните слънчеви лъчи, а малките точици на яхтите и лодките напомняха на слънчеви зайчета. Той си спомни за детството, когато майка му и дядо му го водеха на кулата Койт, за да наблюдава Тихия океан. Като малък той можеше да прекарва с часове, загледан в хоризонта, и да си въобразява как героичният му баща, когото той дори не беше виждал, му маха от борда на някой величествен боен кораб, завръщайки се от поредната си триумфална тайна мисия.

Декър беше отрасъл край залива и там се намираха неговите корени. Може би ги беше пренебрегвал с годините — особено дядо си и малцината си приятели от колежанските години в Бъркли, преди да замине за Харвард и да се хване на работа във ФБР, но корените си бяха непокътнати. Беше убеден, че постъпва правилно, като напуска сивата си, потискаща служба и се връща в родния си град, за да преподава в Бъркли. Може и да се възползва от случайната си среща с Кати Кер. Да, точно така. Кати Кер му беше нужна — точно сега, когато се опитваше да си подреди живота наново, щяха да спорят пак по двайсет и четири часа в денонощие и тя пак щеше да преобърне неговия свят.

Докато излизаше от моста и прекосяваше Марин Каунти, Декър погледна отворените папки на седалката. Най-отгоре стоеше цветна снимка, от която се опитваше да го изпепели с поглед мъжко лице. Лицето беше красиво, с добре очертани скули, зелени очи и леко мургава кожа. Гъстите сиви коси бяха късо подстригани и прилежно сресани. Човекът имаше вид на влиятелен политик, известен лекар или чаровен бизнесмен-индустриалец.

Но Карл Акселман не беше нищо подобно.

Той беше масов убиец, в сравнение с когото Уейн Тайс изглеждаше като ученичка.

Медиите го бяха кръстили Колекционера. Акселман си оставаше единственият масов убиец в американската съдебна история обвинен и осъден на смърт, без да е била открита и най-малката следа от труповете на жертвите му. В продължение на трийсет години той беше изградил успешна кариера като началник-строежи и беше арестуван преди седем години по обвинение в убийството на поне дванайсет непълнолетни момичета, отвличани и умъртвявани в продължение от двайсет години.

Дванайсет грижливо подредени кутийки, носещи етикети с пълните имена на жертвите, физическите им данни, датата и мястото на отвличането, бяха открити в тайно помещение, издълбано в една от стените на дома му в Сан Хосе. Във всяка от тях бяха намерени дрехите, с които момичетата са били облечени, личните им вещи и по една аудиокасета. На лентите се чуваше как Акселман дава на всяка от жертвите си една минута да го убеди защо трябва да й помилва живота. На момичетата се забраняваше да мънкат, да се повтарят или да плачат, докато го молят за милост. Изглежда, нито едно от тях не се беше справило. Нито една от жертвите не беше открита.

Декър не беше пряко ангажиран със случая, но беше чел досиетата и беше изградил своя версия за всичко. Акселман беше на около петдесет и пет години, но продължаваше да е несравним майстор що се отнася до въздействието над околните. Той беше жесток убиец, успял с годините да доведе техниката си до съвършенство. Изграденият му от следователите психологически портрет предполагаше, че е извършвал престъпления през целия си живот, като е започнал с неприлични предложения, след което е преминал към изнасилвания и накрая — до убийства. Дванайсетте момичета бяха отвличани в продължение на повече от двайсет години, приблизително през година и половина. Това подсказваше, че всяко отвличане е било грижливо подготвяно, че предварителното усещане какво предстои е доставяло на Акселман не по-малко вълнение и наслада от самото престъпление. Фактът, че телата така и не бяха открити, означаваше, че ги е съхранявал на място, където е могъл да ги посещава често и по този начин да отлага поредното убийство по-дълго време.

Карл Акселман така и не би бил разкрит, ако преди седем години не беше попаднал с джипа си във верижна катастрофа на моста Бей. Калифорнийската пътна полиция го беше заварила как слуша в колата си една от лентите с гласовете на момичетата. Касетката стоеше между записи на Карпентърс и Ленард Коен. Той очевидно я е слушал за удоволствие по пътя от работата за вкъщи. Декър предполагаше, че това също е своего рода трофей, който заедно с прибраните вещи на жертвите е позволявал на убиеца да преживява повторно убийствата и по този начин да не се поддава бързо на нуждата да убива отново, преди да се е наситил напълно на последната жертва.

След арестуването на Акселман от ФБР бяха обискирали къщата му и бяха намерили дванайсетте кутии. Колегите на Декър трудно биха могли да намерят по-красноречиви доказателства, но въпреки всички заплахи и увещания Карл Акселман така и не издаде къде е скрил труповете.

— Не се тревожете — беше отговарял с вледеняващата си усмивка, — труповете са си много добре. И така ще си останат.

Дори след като го осъдиха на смърт, той не показа никакви угризения, нито изрази желание да разкрие подробности относно начина, по който момичетата са били умъртвени, или местонахождението на телата им. Поне на три пъти агенти от ФБР го бяха разпитвали по въпроса, но без никакъв успех.

Когато жълтеникавите стени на затвора се появиха пред него, Декър си даваше сметка, че няма големи шансове. Но това можеше да е и последната възможност пред Бюрото. По някакъв начин Акселман беше успявал да избегне екзекуцията си вече седем години, като на няколко пъти с успех беше обжалвал или подавал молба за отлагане. Люк провери за всеки случай досието. Съдбовната дата беше насрочена за другия ден, четвъртък, 30 октомври. Вероятността, че убиецът пак ще успее да се измъкне, беше голяма.

Декър паркира автомобила си в сектора за посетители и се зачуди как така Акселман е поискал среща с него. Навярно беше чел във вестниците за случая с Тайс. Това се беше случвало и преди, след всеки по-забележителен успех на психолозите. Декър свали сакото и вратовръзката си и нави ръкавите на ризата. Последното нещо, което му се искаше, бе да се представя за бяла якичка пред осъден на смърт масов убиец. Събра папките, сложи ги в куфарчето и ги заключи в багажника. След което си взе бележника, писалката и диктофона и се запъти към внушителната порта на затвора.

 

 

Новите промени в режима по безопасност в затвора подсказваха, че личният състав е бил увеличен. Декър често беше идвал в миналото и познаваше по физиономия повечето от пазачите, на които остави пистолета си и показа значката на ФБР. Никой не го попита защо идва: просто прокараха металотърсача по дрехите му и го накараха да мине през рентгена. Един от пазачите, висок чернокож мъж с безупречно изгладена униформа на име Кларънс Пит, го придружи във вътрешната сграда по-скоро по навик, отколкото по необходимост. Декър знаеше къде точно да отиде. Беше поискал разпитът да се проведе в самостоятелното помещение, което открай време използваше за разговори с престъпници.

— Гледахте ли мача, Декър? — попита Кларънс Пит, докато минаваха покрай аклиматизационния център, където приемаха осъдените на смърт, преди да ги преразпределят. Изглеждаше доста притеснен, все едно му се беше случило нещо крайно неприятно и несправедливо. — Четирийсет и деветките пак се изложиха.

Декър се засмя. Като малък им беше запален поддръжник.

— Какво очаквате? Кога за последен път сме печелили нещо?

Пит поклати глава и се намръщи. Изглежда, че загубата го беше потиснала.

— Човек винаги трябва да се надява — възрази той и потъна в мълчание.

— Така си е — промърмори агентът и се огледа. Все още не бе успял да преодолее неприязънта си към затворите; щом посетеше някой от тях по работа, се изпълваше с мрачни чувства. Всеки американски затвор носеше една и съща типична и отблъскваща миризма: горчива смрад на дезинфектант, застоял въздух, пот и отчаяние. Сведе поглед и започна да изучава обувките си, докато стигнат северния сектор на затвора, където зеленият комин на газовата камера всеки ден изхвърляше своите зловонни пари в небето. Настроението на Декър се пооправи само при мисълта, че за последен път му се случва да посети осъден на смърт.

Най-накрая стигнаха стаята за разпити и Кларънс Пит застана встрани от затворената стоманена врата.

— Чака ви вътре заедно с адвоката си. Знаете какви са правилата. Ще стоя отвън, ако ви потрябвам.

— Благодаря, Кларънс.

Декър обмисли отново как да проведе разговора и на кои въпроси най-много да настоява за отговор. Пое си дълбоко дъх, увери се, че е спокоен, и отвори вратата.

Малко неща можеха да го изненадат. Но гледката, която представляваше Карл Акселман, прикован с белезници за стоманената маса насред стаята, му подейства като шок: до такава степен, че забрави собствените си правила и си позволи да покаже реакциите си. Това, което още повече го смая, бе изненадата, която прочете и в очите на Акселман.

За да си възвърне самообладанието, Декър веднага се обърна към адвоката, който се представи като Тад Розенблум. Пълен човек с ангелско лице и къдрава кестенява коса, леко прошарена на слепоочията.

— Агент Декър, искам да ви стане съвършено ясно, че моят клиент се съгласи да разговаря с вас против моите указания. Датата на екзекуцията му е насрочена за утре и в момента молбата му за обжалване се намира у губернатора. Клиентът ми е в състояние на върховно нервно напрежение, което граничи с неадекватност. Ако преценя, че разговорът с вас може да усложни състоянието му, ще пренебрегна изискванията на господин Акселман и веднага ще сложа край на разпита. Разбрахте ли ме?

Декър кимна. Не сметна за необходимо да обяснява на господин Розенблум, че клиентът му е поискал този разговор, а не обратното. Или че ако Декър прецени, че Акселман му губи времето, той би прекратил разпита.

— Господин Розенблум, останах с впечатлението, че вашият клиент държи да разговаря с мен насаме.

Адвокатът се навъси и устата му сякаш се изкриви от досада.

— Ще чакам отвън.

Декър вече се чувстваше по-спокоен и можеше да се обърне към Акселман. Опитваше се да не издава чувствата си. Акселман изобщо не приличаше на образа от снимката. Гъстата му, поддържана коса беше опадала и отдолу беше лъснало розовото му теме. Лицето му беше покрито с младежко акне. Личеше си, че отдавна не е спал както трябва. Очите му бяха кървясали, под тях се забелязваха дълбоки сенки. Но това, което най-силно въздействаше на Декър, беше начинът, по който убиецът го наблюдаваше. Акселман изглеждаше смаян, нещо повече — изпаднал в същинско богоговение; очите му го изучаваха, сякаш беше рядка антика, за която не можеше да повярва, че е оригинал.

Декър седна срещу него.

— Карл, казвам се Люк Декър. Ръководя отдела по човешко поведение към академията в Куантико, Вирджиния. Ти си пожелал да говориш с мен.

Акселман не отговори и продължи да се взира в него. Розенблум беше прав; явно не беше адекватен. Със сигурност не приличаше на човека, за когото Декър беше чел толкова много. Очакваше да види отблъскващо студен човек, съвършено непроницаем за околните. Трябваше да се държи надменно и арогантно, да обещава, че най-сетне ще обясни къде е заровил жертвите си, и в последния момент да се изсмее в лицето на агента и да запази мълчание. Декър поне така предполагаше, че ще се развият нещата. Но този човек се оказваше пред нервен срив. Дали наближаващата екзекуция го беше довела до това състояние, или просто играеше поредната си пиеска, този път с още по-сложен и неразбираем сюжет? Ако беше така, добре се справяше.

Декър се усмихна на убиеца, сякаш имаше пред себе си не престъпник, а пациент. Говореше му приятелски.

— Карл, има ли нещо, което желаеш да ми кажеш? Нещо, за което искаш да говориш?

За секунда му се стори, че Акселман се кани да му отговори. Осъденият се наведе напред и агентът инстинктивно го последва. Но Акселман само поклати глава и тихо простена. Изглежда, в душата му се разиграваше истинска битка.

— Не мога да ти кажа — прошепна и отпусна глава върху ръцете си.

Декър се намръщи. Не знаеше как да постъпи. Опитът му подсказваше, че осъденият вероятно си прави шега с него — навярно щеше да го направи на глупак, също както тримата агенти преди него; но в същото време беше очевидно, че престъпникът изживява тежки мигове, че физически и психически се чувства зле.

— Защо не можеш да ми кажеш? — попита Декър.

— Просто не мога — извика Акселман. — Мислех си, че ще мога. Но, по дяволите, ако е така. Не и очи в очи.

Тялото му се разтрепери и той сякаш се канеше да скрие лице в шепите си, сякаш искаше да потъне вдън земя. Преди малко не можеше да свали поглед от лицето на Декър, сега не намираше сили да го погледне в очите.

Агентът бавно се изправи. Беше виждал и преди масови убийци да имитират лудост, някои от тях се бяха справяли блестящо, но обикновено той ги разобличаваше. Това тук беше нещо различно.

— Ако нямаш какво да ми кажеш — рече той с все същия невъзмутим, безгрижен тон, — може би е най-добре да си вървя.

Акселман се изправи на свой ред и се опита да протегне ръце към него, но белезниците го спряха.

— Не! — извика.

— Тогава говори. Няма смисъл да стоя, ако ще мълчиш.

— Не мога — изкрещя отново Акселман — толкова силно, че пазачът започна да отключва вратата. Затворникът се беше побъркал или поне много добре имитираше безумие. И в единия, и в другия случай Декър не съжаляваше, че адвокатът бърза да прекрати разговора им.

Но инстинктът му подсказа да опита за последен път. Докато вървеше към вратата, видя, че отвън вече са натиснали бравата.

— Аз си тръгвам, Карл — рече. — Просто ми обясни едно нещо. Защо не можеш нищо да ми кажеш? Какъв е проблемът?

Акселман се отпусна безпомощно на стола си. Промърмори нещо толкова невероятно, че Декър реши, че му се е счуло.

Агентът се закова на място и се извърна към убиеца.

— Какво?! Какво каза?

Акселман стоеше застинал като статуя. Раменете му се бяха привели, а главата му бе клюмнала. От носа му се отделиха капчици пот и паднаха на масата. Зад гърба на Декър вратата вече се отваряше, но агентът сграбчи дръжката на бравата и притисна вратата с цялата си тежест.

Тогава Акселман повтори думите си.

Бяха само четири, при това едва-едва промълвени. Но на Декър му се стори, че някой ги е изкрещял в ухото му:

— Аз съм баща ти.