Майкъл Корди
Милост за мъжете (43)

42.

Изумруденият джип „Чероки“, взет под наем, спря на върха на малкото възвишение, от което можеше да се наблюдава и изследователският парк, и комплексът на „Вайро Вектър“ в съседство.

Мадлин Нейлър извади бинокъла и огледа терена. Не се виждаха автомобили или камиони от онези, които използваха медиите. Това беше добре. Повечето телевизионни програми бяха решили, че борбата срещу епидемията от миролюбие се води или в Мериленд, или в Центъра за контрол на болестите в Атланта, а властите умишлено не ги разубеждаваха. Ако нещо не се нравеше на Нейлър, то бе, че Памела Вайс все още не е съобщила за „Престъпност Нула“ и не е предупредила обществеността какво да очаква.

Изследователският парк, с който граничеше „Вайро Вектър“, беше отцепен. По всички входове стояха полицаи и не позволяваха на никого да влиза. Затова нямаше как да проникне в комплекса през тайните подземни тунели, които излизаха извън оградите на комплекса. Но пък и това не беше болка за умиране. Беше се подготвила и знаеше как точно да постъпи.

На задната седалка на джипа имаше две чанти, в които беше събрала всичко, от което имаше нужда. А на седалката до шофьора беше наредена купчина хартиени разпечатки. На най-горния лист над текста имаше снимка на усмихната жена. В горния край на листа стоеше заглавие: „База-данни на ФБР. Строго секретно.“

Точно в този миг по шосето мина черна каравана. Стъклата бяха затъмнени, на покрива на автомобила стоеше странно устройство, вероятно въздушен филтър. Нейлър веднага разпозна специалните автомобили на ФБР, с които агентите на Бюрото се движеха из райони със силна степен на бактериологична зараза. Машината свърна към главния вход на комплекса. Спря пред остъклената сграда и отвътре слязоха трима души, облечени в черни защитни костюми. И трите фигури бяха женски. Според списъка на „ТИТАНИЯ“ в комплекса действаха само жени-агенти. Началството избягваше излишни рискове и всички служители на ФБР се движеха облечени постоянно в защитни костюми: не толкова за да защитят агентите от заразата, колкото да не им позволят сами да се превърнат в нейни носители и да заразят мъжете-изследователи вътре в сградата. По този начин охранителките на комплекса не трябваше задължително да живеят в комплекса. Можеха да работят на смени и да се връщат обратно в заразения свободен свят.

А подобен начин на действие напълно устройваше Мадлин Нейлър.

Кати се постара да скрие от Люк разочарованието си. Нямаше защо и той да знае за изтрития файл. Достатъчно беше, че е излязъл от комата, той и без това си имаше собствени грижи.

Искаше й се да го успокои, че вирусът не е започнал да се разпространява от амулета на Алис. Всъщност Кати дори не знаеше дали непознатата версия на „Престъпност Нула“, която Принс беше инжектирала у Декър, е заразна. Бяха го прибрали „под мандалото“ само за всеки случай. Пък и тук можеха да се грижат за него, докато е в кома.

В изолатора имаше едно-единствено легло, поставено насред гумена палатка. Декър лежеше с бинтована глава. Изглеждаше изоставен над огромен мехур, откъснат завинаги от хората. Кати си представяше как посяга през пластмасовите стени и го спасява от болестта така, както той я беше спасил от Убежището. В този миг, докато го гледаше самотен и безпомощен, Кати се убеждаваше, че не иска повторно да го изгуби.

— Здрасти — изрече му тя. — Как си?

За нейна изненада Декър се усмихна. Кати се запита какви ли успокоителни са му давали.

— Е, бил съм и по-добре — отговори Люк. Гласът му почти не се чуваше. Кати трябваше да напряга слух, защото носеше на ушите си тапи, които да я предпазят от вируси. Декър изведнъж свъси вежди, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Я ела по-наблизо. Сигурен съм, че имаше нещо да ти казвам.

— Не се тревожи — успокои го тя. — Ще се сетиш. Седна на стола до леглото и пъхна дясната си ръка в една от ръкавиците в стената. Декър я хвана и я стисна в своята. — Преди ти да ми казваш каквото и да е, нека аз те запозная с някои неща.

Кати му разказа подробно как е паднал върху Алис Принс и купчината с куфари, което му е спасило живота. Принс била мъртва, но той се отървал само със счупена ръка, няколко строшени ребра, мозъчно сътресение и известен брой натъртвания и охлузвания. Но след това трябваше да му каже за „Престъпност Нула“: как вирусът вече се разпространява свободно и без никакъв контрол по Земята; че е само въпрос на време да започнат да броят труповете.

Декър научи как Алис Принс го е заразила с някаква постара версия на „Престъпност Нула“ и че са го изолирали, в случай че болестта е заразна. Във „Вайро Вектър“ в момента работел цял екип в търсене на ваксина. Кати побърза да го увери, че предвид възрастта му смъртта не би трябвало да го застигне през първите дванайсет месеца. А дотогава биха могли да изнамерят ваксина.

— Ами какво стана с Мадлин Нейлър? — попита Декър.

Кати поклати глава.

— Не знаем къде се намира в момента, но Макклауд е убеден, че ще я заловят.

Той се намръщи и тежко въздъхна. Като че ли се беше сетил какво толкова важно има да й каже.

— Мисля, че разполагате с ваксина.

— Не, Люк, не разполагаме — разочарова го Алис. Може би не биваше да му разказва всичко с такива подробности. Декър току-що беше излязъл от кома. — Ще разработим ваксина, но все още не разполагаме с нея. В „ТИТАНИЯ“ е съществувал файл с формулата на противоотровата, но вече е изтрит.

— Не, не става дума за компютърен файл.

Кати свъси вежди в недоумение.

— Ами къде тогава?

Декър я изгледа със закачлива усмивка, дръпна ръката си и посочи себе си.

— Мисля, че е тук някъде.

Кати го гледаше удивено, но Декър все повече се убеждаваше, че е прав.

Изпреварвайки въпросите, той набързо обясни на Кати при какви точно обстоятелства се е срещнал с Алис Принс на летището.

— Тя ми даде ваксината, Кати. Сама ми го каза. Ваксината се намираше в амулета. По някакъв начин си е дала сметка за хората, които ще превърне в жертви. Искаше да се извиня от нейно име на Вайс и да се погрижа нищо да не се случи с кръщелника й.

Кати беше като ударена от гръм. Декър усещаше, че не иска да му повярва не за друго, а за да не се разочарова впоследствие.

— Но откъде можеш да си сигурен, че е казала истината?

— Просто знам, че е било истина. Защо да ме лъже? Така или иначе щеше да умре.

— Но вирусът наподобява поразително „Престъпност Нула“. А и твоите гени вече са претърпели промени: имаш повишени нива на серотонин, равнищата на тестостерона и катехоламина също се променят. — Тя изведнъж се замисли. — Ако беше противоотрова, то би трябвало да действа точно по обратния начин на „Престъпност Нула“. А може би твоите ранни симптоми…

— Кати — прекъсна я той, — нямам представа за какво говориш. Ти си специалистът. Защо просто не ме инжектираш с Трета фаза, та да видим какво ще стане? Ако така или иначе съм заразен, каква е разликата? Виж, ако в мен има противоотрова, можем да спечелим много.

Кати не му отговори веднага.

— Хайде, и без това се чувствам напълно безполезен в тази дупка. Искам да помогна. Ще ми направиш услуга. Зарази ме с проклетия вирус и ми позволи да допринеса с нещо за делото.

Двете индийчета, които плуваха в басейна на клуб „Толигунге“, имаха две години разлика. По-големият брат, Бабу Ананд, беше на четиринайсет. Той беше най-младият мъж, навлязъл в пубертета, на борда на полет BA186 от Лондон. Сега, докато плуваше, често кашляше.

Четири дни след приемането вирус „Престъпност Нула“ се беше настанил в клетките на белите дробове и дихателните пътища. После се беше прехвърлил и в тестисите, както и в хипоталамуса. Всяка една от мишените се беше превърнала в зона за размножаване и в организма на момчето се възпроизвеждаха все повече и повече вируси.

По-малкият брат също беше заразен, но още не беше навлязъл в пубертета. Вирусът нямаше да му стори нищо лошо. Момчето щеше да се промени към по-добро и смъртта щеше да го подмине.

Между двамата братя имаше две години разлика, но за „Престъпност Нула“ единият вече беше мъж. Ако нещо го правеше по-различен от останалите мъже, то бяха опасно дългите теломери на младостта. Животът му свършваше, преди да е започнал.