Майкъл Корди
Милост за мъжете (3)

1.

Главата го боли и му се иска да се прибере вкъщи, но все така чака на гробището, скрит под една еличка. Влажната кора го опива като парфюм. Часът е два без три минути през нощта. Двамата служители на Градската полиция в Сан Франциско си тръгнаха преди час. След като прекараха три денонощия наоколо, заедно със заместниците си бяха изпратени да работят по други следи. От полицията обещаха, че ще пратят хора, но той добре разбира, че вече са изгубили надежда. Четиринайсетгодишната Тами Луис беше обявена за издирване и всички се страхуват да не свърши и тя като другите три момичета. Люк Декър, специален агент на ФБР, също би трябвало да си тръгне; той е тук единствено в качеството на съветник, а на бюрото му в академията са се натрупали много други дела.

Но Декър не смята да се прибира. Нещо му подсказва, че убиецът ще се върне на гробището през нощта и че ще доведе момичето със себе си — може би още живо.

Нощта е хладна, през клоните на елата го наблюдава полумесецът. Католическото гробище „Порти небесни“ се намира на трийсет километра от Сан Франциско, на петнайсет от Оукланд и по това време тук цари тишина. Нищо никъде не помръдва, дори по близкото шосе не минават коли.

Агентът изважда от шлифера си очила за нощно виждане и препрочита надписа на надгробния камък, който се намира на двайсетина метра от скривалището му:

Декър стисна зъби при спомена за следствените снимки на обезобразения труп на Сали Ан. Тя трябваше да остане последната жертва на масовия убиец.

Автомобилни гуми изскърцват по чакъла. Агентът се обръща надясно и забелязва пикап, носещ емблемата на веригата пицарии „Домино“. Пикапът спира на пустия паркинг. Пот избива по челото на агента. Декър добре познава психологическия портрет на убиеца, защото сам го е съставил. Пицарията напълно отговаря. Сърцето му се разтуптява, но това, че се е оказал прав, не го изпълва с гордост. Подобни вълнения никога не са го радвали. Изпитваше неприятно чувство, като си представеше колко лесно може да се вмъква под кожата на убийците.

Нечий писък от пикапа оглася нощта. Писъкът бързо е заглушен, но Декър има чувството, че някой е стегнал гърдите му с клещи — до такава степен приема болката на момичето за своя. Посяга към мобилния си телефон и набира номера за спешни случаи.

Шепнешком обяснява в слушалката, че убиецът е на местопрестъплението. Необходимо му е подкрепление.

Сънливият детектив отсреща изведнъж се сепва: „Две коли ще бъдат там най-много до десет минути.“

Задните врати на пикапа се отварят и мускулест, червенокос младеж, облечен в черна тениска, издърпва някакъв бял вързоп и го хвърля на чакъла. Декър си дава сметка, че десет минути са твърде много. Мълчаливият вързоп мърда и преди да е сложил отново очилата си, агентът вече знае, че има пред себе си голо момиче. Тами Луис е с вързани ръце и крака, със запушена уста, с изцъклени от уплаха очи. Младежът е силен: с лекота хвърля вързаното момиче на рамо и го понася навътре в гробището.

Декър измъква пистолета си и отпуска предпазителя. През последните пет години неизменно е печелил състезанията за полуавтоматичен пистолет в академията на ФБР, но никога не е изгарял от желание да стреля срещу хора. Да стреля срещу престъпника е знак, че се е провалил. Но този път няма друг избор. Ако не направи нещо, онзи ще отнесе Тами Луис до гроба на Сали Ан, ще я хвърли на земята, ще се гаври с нея и накрая ще я изнасили. Когато свърши, ще я убие и ще оскверни трупа й. Декър е абсолютно сигурен в това, сякаш престъплението е било извършено пред очите му.

Изчаква престъпникът да положи голата Тами върху гроба и да се заеме с развързването на глезените й, преди да го доближи. Декър се намира на три метра от двамата, когато в ръката на мъжа проблясва острието на нож.

— ФБР! — извиква агентът. Гласът му звучи неестествено в тишината. — Пусни ножа, вдигни ръце и отстъпи далеч от момичето!

Червенокосият мъж, наведен над жертвата си, се опитва да погледне през рамо. Изражението му издава изненада и обърканост. Не знае как да постъпи.

— Веднага! — заповядва му Декър. Но мъжът не оставя ножа. Обръща се и го вдига високо. Изкривеното острие отразява белия сърп на луната, от гърдите на убиеца се изтръгва яростен рев. С едно-единствено движение той замахва като с гилотина към момичето…

 

 

— Защитата призовава доктор Катрин Кер.

Името на свидетелката сепна Люк Декър и той прогони спомените си за случилото се преди девет седмици на гробището. Озова се отново насред задушната зала на апелативния съд в Сан Франциско. Часовникът над главата на съдията показваше десет и седем, беше сряда, 29 октомври 2008 г. Облицованата с дъбово дърво зала имаше чудесна акустика, никой от присъстващите не смееше да се обади и все пак Декър се учуди дали наистина е чул името правилно.

По дяволите, какво търсеше Кати Кер тук?

Той се огледа, сякаш да си припомни къде се намира, примигна със зелените си очи и прокара ръка през късо подстриганата си руса коса. Размърда се на стола и обходи с поглед цялото помещение. Съдията, плешив мъж с неизменна гримаса на мъчителна болка, изписана на лицето, седеше в отсрещния край на залата; от двете му страни, обърнати към него, стояха обвинението и защитата. Декър беше от страната на обвинението и седеше зад окръжния прокурор. По банките за публиката имаше само няколко души. Пресата беше представена от неколцина начинаещи репортери. Не се бяха явили дори роднини на убитите момичета, но Декър поне се радваше, че не се наложи семейството на Тами Луис да присъства — момичето беше спасено.

Обърна се надясно и първият човек, когото забеляза, беше Уейн Тайс — седнал зад адвоката на защитата. Дясната ръка на убиеца още висеше на превръзка през врата му — Декър го беше уцелил точно в рамото. Тайс улови погледа му и кривите му зъби се оголиха в безочлива усмивка. Люк не му обърна внимание. Престъпникът беше обявен за виновен и осъден на смърт преди близо месец. Това тук беше служебно изслушване, свикано по настояване на защитата с цел да измоли съда за снизхождение и да потърси някакъв шанс за реабилитация на осъдения. Като психолог във ФБР, работил лично по случая с Тайс, Декър беше поканен от прокурора да коментира психологическото състояние на убиеца и в никакъв случай да не допусне той да излезе отново на свобода.

Оказваше се, че Кати Кер — жената, която Люк беше видял за последен път преди десетина години, идваше да помага на Тайс.

Свидетелката седна на мястото си и положи клетва. Декър не сваляше поглед от нея, нищо че тя не даваше вид да го е забелязала. Беше отслабнала и беше свалила очилата — явно носеше контактни лещи, а тъмносиният й костюм й отиваше по-добре от дънките и тениските, които предпочиташе навремето в Харвард.

— Ако обичате, име, месторабота, образование — подкани я адвокатът на Тайс Рикардо Латона.

Свидетелката механично вдигна ръка и посегна да приглади черната си коса, преди да се опомни, че я е вързала на опашка. Изглежда беше прибрала гъстите си къдрави коси, за да изглежда по-авторитетна. Декър си каза, че навярно и до ден-днешен повечето хора са склонни да я подценяват заради дружелюбната й усмивка, бледата й кожа, луничките и светлосините й очи.

— Казвам се Катрин Кер и работя като изследовател по генетика на човешкото поведение в университета Станфорд. Завършила съм микробиология в Кеймбридж, Англия и съм защитила докторска дисертация по генетика в Харвард.

Не беше загубила нищо от мекия си шотландски акцент. В много отношения Кати Кер си беше останала същата и Декър дори се запита какво ли ще каже тя по негов адрес. Жената, която беше познавал преди толкова много време, му се беше струвала уязвима и саможива — което се оказваше вярно само донякъде. В същото време Декър се чудеше дали използва моминското си име, или просто не се е омъжила.

— Доктор Кер, бихте ли ни обяснили накратко с какво точно се занимавате? — помоли я адвокатът.

— Специалист съм по генетика на криминалното и противообщественото поведение. Освен че преподавам в университета, по-голямата част от изследванията ми в Станфорд са финансирани от компанията за биотехнологии „Вайро Вектър Солушънс“, както и от Федералното бюро за разследване.

Декър вдигна вежда в недоумение. Не знаеше дори, че се е върнала от Англия, а ето че тя се оказваше сътрудничка на неговите хора от Бюрото. Чудеше се колко ли време е прекарала в Станфорд.

— Предполагам, че сътрудничеството ви с ФБР е заобиколено с много професионални тайни — продължи Латона, — но не е ли истина, че едно от полетата ви на изследване е установяване генетичните рискови фактори, оказващи въздействие върху престъпното поведение?

— Точно така.

За пръв път погледът й се спря на Люк. Той се опита да прочете какво се крие в него, но способностите му да прониква в човешката душа, с които се беше прославил още преди години, му изневериха. Макар да не знаеше, че тя самата е ангажирана в него, проектът на ФБР за изследване генетичните корени на престъпността му беше добре известен. Всички знаеха за него. В крайна сметка новата религия във ФБР бе, че всичко идва от природата. Престъпниците се раждат, а не се възпитават, така поне вярваха висшите началници, особено Мадлин Нейлър, първата жена-директор на ФБР през дългата му и славна история.

Декър открай време осъждаше подобна философия. Според опита, който беше придобил с годините, и престъпниците, и жертвите на престъпленията, се оформяха от средата, в която са расли. Трийсет и пет годишен, Декър беше един от най-младите началници на отделение в академията на ФБР в Куантико, Вирджиния; преподаваше науки за човешкото поведение. Неговият отдел навремето беше гордостта на Бюрото: от Холивуд бяха правили филми по истински случаи, разнищени при него. Целта на отдела бе да помага на полицията да издирва заподозрени за масови убийства, атентати или наглед безпричинни престъпления, като разгърне психологически профили на възможните извършители въз основа на методологията на престъплението.

При новото ръководство обаче отделът за изследване на човешкото поведение се превърна в гето. Парите се хвърляха за набиране на физиолози, не на психолози. Мозъкът на престъпника се оказа от много по-голям интерес, отколкото съзнанието му. Бъдещето на контрола върху престъпността се търсеше в сканирането на мозъчната кухина, в проследяването нивата на адреналина, в изследването проводимостта на кожата, в отмерване тета-активността или в наблюденията над серотонина. Над всички тези изследвания обаче си оставаха генетичните.

Новата идеология беше накарала Декър да си подаде оставката предишния месец и да се отзове на поканата да преподава криминална психология в Бъркли. Вече беше отбил своята служба във фронтовите редици — десет години се беше занимавал с умовете на най-извратените убийци и тежестта започваше да се усеща, — щеше да постигне повече, ако се заеме да обучи и вдъхнови за работа ново поколение психолози. Неочакваната смърт на майка му преди година и половина му напомни, че през последните десет години почти не я беше виждал — нея и дядо си, с когото тя живееше. Притежаваше малък апартамент във Вашингтон, където почти не отсядаше, постоянно обикаляше страната и никъде не успяваше да се заседи за по-дълго. Време му беше да се върне на Западното крайбрежие, където дядо му все още живееше, и да се опита да си уреди живота, вместо да го рискува постоянно заради този на другите.

Макклауд, заместник-директорът на ФБР, отказа да приеме оставката му и го помоли да размисли. Но Декър все повече се убеждаваше, че е време да си върви. Вече си беше набелязал и заместник. Щом свършеше с това дело и проведеше поверителния разговор с Карл Акселман в затвора „Сан Куентин“ същия следобед, щеше да се прибере в Куантико, за да уведоми Макклауд, че решението му е окончателно.

— Благодаря ви, че се съгласихте да дойдете, доктор Кер — усмихваше се адвокатът. Рикардо Латона беше възпълничък мъж с оредяваща черна коса. — Причината, заради която поискахме това заседание — обърна се той към съдията, — както и причината, заради която призовахме доктор Кер да даде показания пред нас, е убеждението ни, че е крайно време подходът към престъпленията да бъде променен.

От всички изследвания, извършени през последните години, става ясно, че биологичните дадености са водещ фактор при извършването на престъпление, заедно със социалните, културните и икономическите влияния, упражнявани върху индивида. Това поражда множество изключително важни въпроси. Ако човек е биологично предразположен да извършва престъпления, дали трябва да го наказваме, или да му помогнем? Ако той е болен, намираме ли смелост да го излекуваме? А може би смятаме, че лечението по някакъв начин „оправдава“ престъплението и следователно ни отнема необходимостта да наказваме? Обществото ни достатъчно цивилизовано ли е, за да разбира правосъдието като милостиво лечение на една болест, или то трябва да си остане просто наказание?

Латона направи пауза и погледна към Тайс — човека, който беше отвлякъл и убил три момичета и щеше да заколи още едно, ако Декър не му беше попречил.

— Уейн Тайс е извършил злодеяния — продължи със своя спокоен, почти гальовен глас адвокатът. — Това никой не отрича, а и той вече получи своята присъда за извършените жестоки престъпления. Но ние искаме да докажем, че те са били следствие на генетично унаследени биохимични фактори, които не са зависели по никакъв начин от него и заради които едно хуманно общество би трябвало да се замисли не за смъртно наказание, а за лечение.

Декър тихо изсумтя. Той не беше привърженик на смъртната присъда, стига опасните убийци да стоят затворени на сигурно място. Но идеята за гените, определяли склонността към насилие, му се струваше извратена, а и беше в разрез с целия следователски опит, който той беше придобил през последните петнайсет години. Престъпниците и така си имаха достатъчно оправдания, за да избегнат пълната отговорност за злодеянията си, а сега се стигаше дотам да се хвърля цялата вина върху родителите им.

— Доктор Кер, бихте ли развили пред нас основните научни доводи, които доказват, че биологията е основен фактор за склонността към насилие и престъпление у индивида?

Кати Кер се прокашля.

— Нека започна с няколко факта. Най-напред биологичните дадености са само един от няколко взаимнообвързани фактора — сред тях са също така културните, социалните и икономическите влияния, водещи до престъпното насилие. Натрупаната през последните години информация показва, че значението на биологичните дадености е определящо. Второ, най-важната биологична даденост е полът. По цял свят мъжете са тези, които извършват повече от деветдесет на сто от всички престъпления, придружени с насилие.

Декър си припомни времето, когато двамата бяха работили в Харвард. Неговата дисертация по криминална психология тълкуваше определени модели на поведение, за да се направи диагноза на престъпника и да се определи — въз основа на тези модели, а не на собственото мнение на пациента — вероятността той да извърши отново престъпление. Но трудът на Кати Кер по генетика на човешкото поведение, озаглавен: „Защо мъжете извършват деветдесет на сто от всички престъпления с насилие“, предизвика такъв интерес, че беше публикуван в „Нейчър“, едно от двете най-престижни научни списания в света. Декър не се беше съгласил с изводите, но трябваше да признае, че дисертацията бе написана блестящо.

Кати разпалено продължи да обяснява:

— Мъжкият мозък се различава от женския и познаването на различията е от жизнена важност за обяснение поведението на онази група мъже, склонни към престъпно насилие. Мозъкът функционира под въздействието на химическа смес от невротрансмитери (медиатори) и хормони. Нека обърна вашето внимание най-напред към невротрансмитерите. Това са химически носители информация, които определят потока от електрически сигнали, осъществяващи връзката между сложните нервни мрежи, съставляващи мозъка. Те влияят върху мислите ни, а също и върху движенията на тялото ни.

Има четири вида невротрансмитери. Три от тях — допамин, адреналин и епинефрин — твърде много си приличат. Те захранват мозъка, стимулират много от нашите емоционални и физически импулси като например рефлекса ни, дали да ударим, или да избегнем удара. Четвъртият невротрансмитер е серотонинът: това е онази жизненоважна спирачка, която потиска или стимулира нашата бдителност. Неговата специфична функция е да свърже импулсивната част на мозъка с по-цивилизования кортекс. Казано по-просто, без серотонин не бихме имали нито съвест, нито задръжки.

Докато невротрансмитерите са отговорни за подбуждането към конкретни действия, хормоните влияят върху по-общите черти на нашето поведение, нищо че взаимодействието между едните и другите е доста сложно. Например колкото по-високо е нивото на андрогените, особено на тестостерона, толкова по-голяма е склонността у мъжа към насилие и съответно толкова по-слаба е неговата способност за съчувствие към болката или чувствата на другите.

Латона кимна в знак, че разбира, и взе думата:

— И така, като цяло мъжкият мозък е построен и функционира по начин, който по-лесно подтиква към насилие, импулсивни действия и престъпления. Но това не означава, че всички мъже са кръвожадни престъпници…

— Разбира се, че не — отвърна му Кати с пресилена усмивка. — Престъпници са само онази малка част от мъжете, излезли извън нормите, у които тези естествени различия са се оказали твърде подчертани и пресилени. Съществува система от няколко физиологични теста, при които всеки би могъл да бъде поставен в някакво отношение спрямо нормите. Така например можем да изследваме нивата на моноамин-оксидаза (МАО) в кръвта — това е ензим, който отбелязва наличието на серотонин. Можем да измерваме мозъчна активност с помощта на скенер и електроенцефалограми…

— Добре — прекъсна я Латона, — излиза, че опасните престъпници физиологично се различават от нас. Но как по-точно генетиката обяснява този факт?

— Наскоро беше изобретен апаратът геноскоп, който позволява на учените да разчитат цялата секвенция от генетични кодове у индивида. След като проведохме проучване върху насилието сред приматите, с моите колеги установихме седемнайсет ключови гена, които определят произвеждането на критично голям брой хормони и невротрансмитери у мъжките примати, включително и у хората.

Тези взаимнозависими гени реално определят агресивното поведение у даден човек. И според това, как генът се контролира — или доколко му се позволява да се прояви — ние можем да определим в каква степен генът ще реализира своите инструкции за производство на хормони. Така например ние сме способни да предвидим опасно малки ниски количества серотонин или опасно високи количества тестостерон, като изследваме гените. Това, което установихме, е, че макар генната информация у всеки да се променя при реакция с определени стимули, отделният индивид започва своето развитие от различно основно положение. Ако приемем, че тези седемнайсет гена са карти за игра, то у всеки човек се подрежда различна ръка.

— Вярно ли е, че макар изследването да е проведено първоначално над човекоподобни маймуни, вече е доказано, че то важи и за хора? — попита Латона.

— Да, много от последните ми изследвания са върху хора.

— Значи гените на един мъж определят дали той ще стане престъпник или не?

— До известна степен. Но нека подчертая това, което вече имах случай да спомена: околната среда, социалните и културните фактори също влияят. И все пак същественият момент е, че хората се различават от животните по това, че притежават съзнание. Това означава, че те са наясно с последиците от своите действия. Затова независимо от генетичното им предразположение, свободната воля все още играе значителна роля в избора, който човешките същества правят за себе си. Но със сигурност някои хора, независимо от другите външни влияния, ще се окажат в по-трудно положение от други да се държат по начина, по който обществото очаква от тях. Гените, които са наследили от родителите си, им дават по-малка възможност за избор.

Декър се усмихна. Тя говореше много убедително. Но пък и винаги си е била добър преподавател, умееше да обяснява с прости думи и най-сложния проблем. Доколкото я познаваше, за нея светът представляваше една огромна мозайка и ако я оставеха да мисли достатъчно съсредоточено и достатъчно продължително, тя би могла да я разглоби на съставните части и да намери скритата логика, по която са били подредени. За нея цялото никога не представляваше нещо повече от сумата на всички съставни части. И това беше нейният проблем. За него цялото представляваше всичко. Той така и не можеше да разбере как човешкото може да бъде сведено до някакъв си ред от компютърна програма. За кратките месеци, когато Кати Кер и Декър живееха заедно през онова последно лято в Харвард, те непрекъснато разгорещено спореха. Единственото, което ги свързваше, беше леглото. Декър се замисли за петте или шестте връзки, които беше имал през последните девет години, и бързо си даде сметка, че въпреки, а може би тъкмо заради постоянните спорове с Кати нямаше друга авантюра в живота му, която да се е запазила така ясно в спомените му.

— Вие сте запозната със семейната история на Уейн Тайс, нали, доктор Кер? — попита адвокатът. Извади отнякъде голяма дъска и я постави на статива до съдията. Цялата гъста мрежа от имена и връзки представляваше родословното дърво на осъдения.

— Да, тъкмо затова се съгласих да свидетелствам на това дело.

Докато адвокатът се обръщаше към схемата, Люк се сети какво предстои. И той беше изучавал родословното дърво на Тайс и не му оставаше друго, освен да клати глава, докато Латона проследява нишките на голямата паяжина и сочи едно след друго имената на Тайсовите предци. Оказа се, че през последните четири поколения само с две изключения всички мъже в рода на Тайс били престъпници. Те били известни със своя зъл нрав и склонност към насилие. В родното им градче дори казвали: „Голяма дума кажи, но за Тайс не се жени.“

Родословното дърво му дойде твърде много. От какво толкова се оплакваше Тайс? Родителите му бяха живи, имаше и брат. Като се изключеха властната му майка и успешната кариера на брат му, която го е карала да се чувства неспособен, Тайс беше расъл в много по-добра среда от повечето хора. Какво не би дал Декър да има подобно семейство, поне да познава баща си.

Капитан Ричард Декър говорел руски и в годините на Студената война служил като следовател във Военноморските сили. Като дете често си беше фантазирал как баща му използва способностите си на психолог, за да изкопчи от устата на някой упорит червен адмирал жизненоважно сведение за оцеляването на свободния свят. Майката на Декър също го убеждаваше, че необичайната му и доста смущаваща способност да чете мислите на другите трябва да е наследена от забележителния му баща. Но, разбира се, не руснаците убиха капитан Ричард Декър, а някакъв скитник по улиците на Сан Франциско. Това беше и една от причините Декър да постъпи на работа в Бюрото — за да се бори с войната по американските улици.

Адвокатът се обърна отново към Кати:

— Доктор Кер, вие вече сте приложили своите тестове върху моя клиент, както и върху всички негови близки роднини.

— Точно така. Сканирах гените на Уейн Тайс, проведох и няколко допълнителни теста, изследвах нивата на серотонина, тестостерона и адреналина в тялото му. Направих снимка на черепната му кухина, за да проверя активността в предната половина на мозъка. Резултатите поставят Тайс в горните пет процента по отношение склонността му да извършва престъпления. Роднините му мъже също дадоха обезпокоителни резултати, макар и не толкова високи, колкото неговите.

— Значи няма да излъжем, ако кажем, че той и повечето мъже в рода му, макар и не по тяхна вина, носят у себе си гени, които ги предразполагат към агресивно поведение и тежки престъпления?

— Да, но…

— Но казано най-общо — прекъсна я адвокатът, който не искаше различните нюанси в интерпретацията на двамата да замъглят неговата основна мисъл, — не можем ли да кажем, че Уейн Тайс цял живот играе по ритъм по-ускорен, отколкото у другите хора?

— Да — съгласи се с известна предпазливост Кати.

Латона се усмихна и се обърна към съдията:

— И така, ваша светлост, Уейн Тайс се е родил с определена конфигурация на своите гени, която го е подтиквала да извършва убийства.

— Не бяха това думите ми — възрази Кер. — Говорех за предразположение. Нищо повече. Човекът е този, който в крайна сметка решава…

— Извинете ме, ваша светлост — ловко се поправи адвокатът, преди навъсеният съдия да се е намесил. — Той се е родил предразположен да извърши тежко престъпление. Но въпросът е следният: как може Уейн Тайс да бъде наказан за своите деяния? Той може да бъде подложен на терапия, но не и да бъде екзекутиран. Той просто е направил това, за което се е родил.

Латона млъкна и се обърна към Кати Кер:

— Как можем да накажем със смърт един младеж за нещо, което му е дошло съвсем естествено?