Майкъл Корди
Милост за мъжете (16)

14.

Алис Принс обичаше следобедното слънце, когато лъчите му се промъкваха между високите клони на дърветата и галеха тревата и кафеникавата пръст на широката поляна. Мястото за нея беше вълшебно, обградено като с невидима ограда от сладките й спомени. Поляната се намираше на някакви си петнайсетина минути пеша от дома й, затова често идваше да разхожда тук двата си златисти лабрадора. Беше й приятно да вдъхва натежалия от сладки аромати въздух, да наблюдава как се плъзга по върховете на дърветата огненото кълбо на слънцето и да се отдаде на мислите си.

След срещата с Памела Вайс във „Вайро Вектър“ я бяха откарали с автомобил до дома й, на трийсетина километра от компанията. Тя веднага бе отишла в двора да повика двете кучета, сложи им каишките и ги поведе на разходка в гората, преди да се качи на самолета на компанията за Лос Анджелис, където я чакаха на вечеря с Памела и президента.

Съжаляваше, че Кати не беше приела доводите им. Тя просто трябваше да погледне на нещата с техните очи. Нали целта им беше обща. Алис й се възхищаваше за това, че намери смелост да се опълчи срещу Мадлин. Но се страхуваше, че директорката на ФБР може да стигне и по-далеч от това да я отстрани до изборите. Знаеше на какво е способна. Алис обичаше своята приятелка, но Мадлин никога не се задоволяваше с постигнатото. Винаги искаше да направи нещо повече.

Седна на един пън насред поляната и се обърна с лице към слънцето, за да се порадва на топлината на лъчите. Листата на дърветата шумоляха, а кучетата лаеха, докато се гонеха напред-назад. Беше достатъчно да затвори очи, за да чуе гласа на Либи.

Навремето често беше идвала тук заедно с дъщеря си. Съпругът й Джон понякога ги придружаваше, а също и Мадлин. Дори Памела Вайс беше идвала един-два пъти на поляната заедно с мъжа си Алън и трите си момчета.

След завършването на „Васар“ Памела започна успешна кариера в Лос Анджелис, в кабинета на окръжния прокурор. Най-накрая се омъжи за един от адвокатите в кантората, с която най-често се сблъскваха в съда. Връзката между съпрузите се бе оказала трайна и сега тя се радваше на трима синове: най-малкият, тринайсетгодишният Сам, беше кръстен от Алис. Съпругът на Памела беше сред малкото мъже, които Алис чувстваше близки.

Мадлин продължи да учи право, след което постъпи на работа във ФБР и се омъжи, нищо че мъжете й бяха безразлични. Беше обяснила постъпката си с това, че така щяла да напредне по-лесно в кариерата, а и искала деца. Никой не се изненада, когато бракът им се разпадна, а деца така и не им се родиха. И все пак разводът се оказа благотворен за истинския й брак — службата във ФБР, където постигна невероятни успехи.

Бракът на Алис се беше оказал истинска трагедия. Беше защитила докторска дисертация в Станфорд, после започна работа в „Джийн Сел Индъстрийз“, където се запозна с бъдещия си съпруг Джон Принс. Скоро след това се захвана сама да изгради „Вайро Вектър“. В началото Принс даваше вид, че си заслужава името, най-малкото в сравнение с баща й, но скоро стана ясно, че не е благороден човек. Така или иначе той допринесе за най-щастливото събитие в живота й: раждането на Либи.

Дори сега, ако затвореше очи и се вслушаше във вятъра, Алис чуваше смеха на дъщеря си, която си играе на поляната.

Но, разбира се, нея отдавна я нямаше. Някой й я беше отнел, сякаш никога не е била на този свят.

Докато Алис седеше на дънера, настоящето престана да съществува, пред нея бяха само миналото и бъдещето. Усети болка и отново беше обзета от гняв и скръб, както в деня, когато Либи изчезна. Какво ли й беше сторило онова чудовище? Как ли беше умряла? Ако намереше отговор на тези въпроси, би могла поне да погребе дъщеря си и да я оплаче, както подобава.

Но в своя гняв и скръб тя вече не беше безпомощна както навремето. Това дължеше на Мадлин. Скоро щеше да направи така, че друга Либи да не пострада от злото, ширещо се все още безнаказано по земята.

Изведнъж топлината изчезна и на Алис й се стори, че пред слънцето е застанал облак. Кучетата излаяха, тя неволно изтръпна и отвори очи.

В края на поляната беше застанал висок мъж. Автомобилът му беше паркиран на черния път. Непознатият я наблюдаваше.

Жената излъчваше такова спокойствие, седнала на слънцето, че сърце не му даваше да я заговори. Но Люк Декър нямаше за кога да отлага. Нямаше друг избор, освен да доведе тази мрачна история до самия й завършек. Доктор Алис Принс беше майката на тринайсетата жертва на Акселман; за да намери телата на жертвите му, той трябваше да я разпита за Змийското дърво.

Беше намерил дома на доктор Принс, но тя не беше вкъщи. След известно колебание прислужничката обясни, че била излязла да разходи кучетата, и му посочи накъде да я търси. Декър веднага беше дошъл при поляната.

Принс изглеждаше като на снимките в досието — само малко поостаряла. Беше обута с еспадрили. Носеше плисирана поличка, бежова блузка и тъмносиня жилетка. Изобщо не приличаше на основател на голяма мултинационална компания.

Декър се запъти към нея, представи се и показа значката си.

— Доктор Принс, казвам се Люк Декър, специален агент във ФБР. Ръководя Отдела за изследване на човешкото поведение, който се занимава и със серийните убийства. Бих искал да поговорим за дъщеря ви Либи.

В същия миг раменете й се отпуснаха безпомощно и в погледа й се прочете болка. Реакцията й говореше много повече за психическото й състояние от информацията, която бяха събрали във ФБР за нея. Времето невинаги лекуваше човешките рани. Алис Принс беше съсипана. Изправи се от дънера и скръсти ръце, сякаш се пазеше от нещо. Не обърна внимание на значката и впери поглед в лицето му. Двамата постояха заслушани в песента на вятъра.

— Ако искате, можем да поговорим в дома ви — предложи той.

Но тя сякаш не го чу.

— Да не сте намерили Либи? — попита Алис.

— Не още, но смятам, че знам кой е виновен за убийството. А с ваша помощ мога да намеря и тялото й.

— Кой я е убил?

— Човек на име Карл Акселман.

— Карл Акселман? — повтори тя. Изрече името, все едно го беше чувала и преди. Дясната й ръка инстинктивно хвана необичайния амулет във формата на човешка сълза, който висеше на врата й.

— Как да ви помогна да намерите тялото? — попита тя едва-едва.

— Както може би сте чували, Акселман е извършил множество подобни престъпления. Имаме причина да мислим, че дъщеря ви му е казала нещо, което ще ни помогне да открием къде са погребани жертвите.

— Какво? Какво му е казала Либи?

— По всяка вероятност Акселман е стигал до мястото, където са погребани телата, през някакъв тунел, чийто вход се е намирал до дърво, което дъщеря ви е нарекла „Змийското дърво“. Това говори ли ви нещо?

Очите на Принс изведнъж се замъглиха и тя се усмихна с най-тъжната усмивка, която Люк беше виждал през живота си.

— Да. Да, знам кое е Змийското дърво.

Устата на Декър пресъхна от напрежение.

— Ако ми посочите мястото, ще проверя незабавно.

Алис Принс го изгледа, после внезапно се обърна на другата страна. В първия миг той си каза, че тя иска да спре сълзите си, но вместо това жената вдигна ръка и му посочи края на поляната, където бяха дърветата.

— Виждате ли големия дъб? Това е Змийското дърво. Либи се катереше на него.

Декър присви очи. Имаше няколко дървета едно до друго. Някак самотен сред тях се открояваше голям дъб с извито стъбло. Дъбът беше доста по-стар от околните дървета. Имаше широк дънер и клони, приведени до земята. Корените се бяха показали над пръстта и напомняха на големи змии, които са се увили около стъблото.

— Благодаря — отвърна Декър. — Ще накарам да проверят мястото. Ако открием нещо, ще ви съобщим незабавно.

Тя отвори уста, сякаш искаше да възрази.

— Мога ли да ви откарам до вас? — предложи той. — Да се обадя на някого?

— Не — отвърна жената и върза каишките на кучетата си. — Предпочитам да вървя пеш. Искам да съм сама.

Алис Принс се движеше като сомнамбул по пътеката от поляната до дома й. А това й се струваше неестествено. Трябваше да изпадне в истерия, да почувства облекчение или да обезумее от скръб; знаеше ли и тя какво; но се оказваше, че нищо не чувства. В душата й беше повял хлад и не усещаше нищо, сякаш беше провряла ръка под чучур с вряла вода и тепърва очакваше да усети болката.

Когато агентът й спомена за Либи, тя не се изненада. През последните десет години тайно се беше подготвяла за тази паметна среща. Но това, което научи за Карл Акселман, я порази. Беше предположила, че може да е той, всъщност така смятаха и от ФБР. Но тъй като сред трофеите на убиеца не бяха открили нито една вещ на Либи, изглеждаше невъзможно да е бил той. Имаше известна ирония в това, че Принс беше използвала тъкмо Акселман за опитна мишка — да провери върху него дали са верни предвижданията на „ТИТАНИЯ“ по проекта „Престъпност Нула“.

Отвличането на Либи от Акселман беше довело до създаването на двата проекта — „Съвест“ и „Престъпност Нула“. Скоро след като Либи изчезна, съпругът на Алис я напусна, за да заживее с жената, с която беше поддържал тайна връзка от години. След това предателство Алис се беше отчаяла и накрая свърши в планински санаториум. Мадлин и Памела често я посещаваха и обещаваха да сторят всичко по силите си, за да й помогнат. Алис се утешаваше с тяхното присъствие, но в крайна сметка само науката я спаси от лудостта.

Постоянно им напомняше да й носят вестници и книги в санаториума. Поглъщаше всяка информация относно темите, които я интересуваха, вярвайки, че ако намери отговор на въпросите си, ще успее да се възстанови. Вече се канеше да се предаде и да се остави окончателно на течението, когато попадна на някаква статия в списание „Нейчър“. Статията беше писана от някоя си Катрин Кер, аспирантка в Харвард. Именно нейната теоретична схема, построена върху наблюдения над примати, се беше оказал вълшебният балсам за наранената душа на Алис. Тук се криеше нейното спасение.

Няколко седмици по-късно тя беше на крака и отново ръководеше работата във „Вайро Вектър Солушънс“. Подпомогната от теориите на Кер, Алис щеше да използва собствения си опит по създаване на вирусни вектори и да ги приложи на практика: не само щяха да осъществят диагностика на склонността към насилие, но щяха да я отстранят. Науката се гради най-често върху провали и разочарования, но теориите на Кати за въздействието на гените върху поведението, бяха изключително добре документирани. Само месеци, след като беше напуснала санаториума, Алис привлече Кати Кер в Станфорд и като използва опита й в модификацията на гените, разработи изкуствено създаден ретровирус, който успешно променяше гените на шимпанзето. След още три месеца, без Кати да знае за това, тя сама усъвършенства вирусния вектор до вариант, който според убежденията й можеше да проработи и върху човешките гени.

Беше представила плана си пред Мадлин и Памела още при следващата им среща. Ако те наистина искали да й помогнат, както й бяха заявили в санаториума, то тя била открила начин да се сложи веднъж завинаги край на престъпления като отвличането на Либи. Но й се налагало да приложи тестовете върху престъпници; а за да стори това без одобрението на ККХЛ, й била нужна подкрепата на влиятелни личности.

Доктор Кер не научи нищо за тестовете с престъпници, вместо това й беше възложено да се занимава с мъчителните и досадни доклинични изследвания, опити с примати и тестове с хора-доброволци, които да убедят комисията в безопасността на терапията. Едва след като свършеше всичко това и се получеше разрешение, и то при условие, че тестовете върху престъпници са дали резултати, щяха да обявят публично откритието си. Едно одобрение от ККХЛ би оправдало провежданите с години експерименти върху хора.

Памела, която по онова време се канеше да стане губернатор на Калифорния, не даде лесно съгласието си. Но по-късно се присъедини към заговора, особено след като се увери в каква степен политическите скрупули и консервативните разбирания на хората от комисията спъват изследванията в тази сфера. Някои организации за защита правата на чернокожите дори протестираха срещу самото провеждане на изследвания сред чернокожи, защото според думите им евентуални открития само щели да подсилят предразсъдъците спрямо тях сред белите. Макар подобни предположения да бяха напълно необосновани, от Националния здравен институт избягваха да използват за доброволци чернокожи, което само по себе си правеше невъзможно широко изследване. В крайна сметка Памела си даде сметка, че тайните експерименти не само ще ускорят процеса — без тях той изобщо не би могъл да започне. Тя дори се свърза с новия американски президент Боб Бърбанк и като използва вродената си способност да убеждава, си спечели неговото съгласие, че излекуването на престъпността е добра идея. Бърбанк не пое никакви ангажименти, но със своето деликатно съгласие все едно сряза лентата и даде ход на тайния проект.

Мадлин беше тази, която доведе проекта до следващото стъпало. Беше ентусиазирана от идеята повече и от Алис. От самото начало беше убедена, че „Съвест“ е началото. След няколко месеца вече беше убедила Алис да предприеме следващата стъпка, вярно доста спорна, но затова пък логична — проекта „Престъпност Нула“.

Алис се обърна към поляната. Декър беше застанал неподвижно на слънцето и се взираше в Змийското дърво. Без съмнение всеки момент щеше да повика колегите си и заедно да предприемат търсенето. Нещо й подсказа, че ще е добре да остане, нищо, че той едва ли би й позволил. Тя беше длъжна да намери трупа на дъщеря си. Кошмарът, че дори не знае къде е погребана, я преследваше вече десет години.

Продължи да върви, но сетне се скри зад едни храсти и проследи Декър, който се прибра при колата си. За нейна голяма изненада той не си тръгна и не се обади по телефона. Вместо това отвори задната врата и извади лопата и фенер.

Нарами лопатата, включи фенера и се върна на поляната. Въртеше фенера в ръката си, все едно се дуелираше с меч, и с решителна крачка се запъти към Змийското дърво, чийто внушителен силует се открояваше на фона на небето.