Майкъл Корди
Милост за мъжете (23)

21.

 

Съединените американски щати се събудиха за пръв път с жена-президент. „ТИТАНИЯ“ обаче беше предсказала отдавна изборната победа на Памела Вайс и на този избор базираше много от по-далечните си предвиждания.

Компютърът нямаше право на вот, но тъй като не му се налагаше да спи, цяла нощ се беше ровил из електронните урни и броеше гласовете. Само няколко часа след края на изборния ден знаеше със сигурност, че Памела Вайс е спечелила най-съкрушителната победа след тази на Рейгън през 1984 година. Всъщност успехът на Вайс беше само поредната паднала плочка от доминото, на което компютърът беше дал тласък отдавна.

Както обикновено една малка част от обширната мрежа на „ТИТАНИЯ“ продължаваше да се занимава с проекта „Престъпност Нула“ и в момента актуализираше данните за различните фази от проекта и настройваше по-точно своите предвиждания за сроковете.

Първа фаза вече беше приключила, също както и свързаният с общия план проект „Съвест“. „ТИТАНИЯ“ трябваше да провери как напредва Втора фаза. Беше от жизнено значение как точно протичат процесите, за да се вземе решение за начало на Трета фаза. Компютърът се включи отново и провери Интернет-пространството за информация от Ирак. Той се прикачи към базите данни на болниците в Ирак, както и в армейските мрежи. В същото време от на пръв поглед нямащи нищо общо информации от емисиите на Ройтерс, Си Ен Ен и Би Би Си и другите световни агенции и телевизионни мрежи „ТИТАНИЯ“ бързо сглоби определена схема, която показваше най-добре връзката.

Необичайно високият брой на смъртните случаи, споменати в компютрите на военната болница в Багдад — все мъже под двайсет и пет години с вероятен мозъчен кръвоизлив, както и случайните съобщения за необяснима вълна от самоубийства в редиците на иракската армия — бяха достатъчни. Ирак щеше да се превърне в гореща зона и репортажите от мястото на събитието зачестяваха. „ТИТАНИЯ“ и занапред щеше да преглежда информациите, колкото да попълни отдавна построените графици с потвърдени данни. Но поне засега Втора фаза оправдаваше очакванията.

Едва сега „ТИТАНИЯ“ насочи вниманието си към Трета фаза — най-трудния етап от проекта. Най-напред разпита компютрите по набелязаните летища, дали са получили бактериофаговите филтри и дали филтрите са включени и чакат команда. Едва тогава актуализира и предвижданията си.

Втора фаза използваше инфекциозен вектор, който се предаваше при допир. Но Трета фаза щеше да се предава чрез дихателната система. Носеше се по въздуха и веднъж пуснат в пространството, щеше да се разпространява по-бързо от предишната модификация и следователно щеше да е по-труден за контролиране.

Въз основа на данните от по-ранни тестове „ТИТАНИЯ“ знаеше с каква скорост вирусният вектор „Престъпност Нула“ — Трета фаза се инкубира в човешкото тяло. Можеше да предвиди и степента на разпространение сред населението, като манипулира с данните за разпространението на предишни епидемии с вируси, предавани по въздуха, най-вече инфлуенцата от 1918 година, която бе убила поне 50 милиона души, и по-късните случаи с китайска инфлуенца през 1957 и 1961 година, като използваше подобни данни за модел и като постоянно проверяваше емпиричните данни, намирани чрез Интернет, „ТИТАНИЯ“ беше в състояние да даде относително точни прогнози кога точно „Престъпност Нула“ ще достигне крайната си цел.

Първоначалните предвиждания се оказваха горе-долу непроменени. Крайният резултат се очакваше около три години по-късно от най-ранните прогнози. При условие, че нищо не се промени и човешката единица Мадлин Нейлър изпълни успешно следващата си задача, компютърът просто трябваше да задейства Трета фаза в уречения ден и час и да изчака и последните плочки от доминото да паднат на земята.

Докато „ТИТАНИЯ“ пращаше по електронната поща своя доклад до Принс и Нейлър, не съзнаваше моралната стойност на това, което вършеше. За компютъра беше важно, че проектът е технически осъществим и че с времето става необратим.

 

 

 

Директор Нейлър мразеше да я целуват. При официални срещи винаги гледаше да се измъкне от тази европейска прищявка да се запознаваш с чужди хора, като ги целуваш — или се правиш, че ги целуваш по бузите. Едно ръкостискане беше достатъчно. Но на приема с шампанско в Белия дом, който Боб Бърбанк даваше във великолепната Източна зала, Мадлин остана. Докато се целуваше с президента, дори извъртя лицето си така, че да докоснат устните си. Алис Принс погледна на другата страна, за да не видят ужаса, изписан на лицето й.

Голямата зала с полилеи от бохемски кристал и паркет в стил двореца Фонтенбло беше изпълнена с всички онези предани на каузата лица, които бяха помогнали на Памела Вайс да спечели. Предизборни съветници, секретарки, застъпници, че дори и неколцина журналисти се бяха смесили и взаимно се поздравяваха, докато келнери с ливреи обикаляха наоколо с подноси шампанско и сандвичи.

Нейлър беше застанала до Алис Принс и Памела Вайс, разговаряше с Боб Бърбанк и жена му Нора, клюкарстваше с Алън, съпруга на Памела, и с Тод Съливан, шефа на предизборния щаб.

Бившият вече президент беше самото олицетворение на мъжкия чар и на човешкото добродушие. Усмихваше се на Принс и Нейлър, както Грегъри Пек гледаше от екрана.

— Значи вие двете сте истинските герои на кампанията. В такъв случай можете ли да обясните на едно просто момче от провинцията като мен как точно действа „Съвест“?

— Не питайте мен — измъкна се Нейлър и злорадо се усмихна. Едва се сдържаше да не избърше устните си след целувката. Президентът не беше момче от провинцията и сега се разтапяше в усмивки само защото проект „Съвест“ го беше превърнала в президент-оракул, същински пророк, заслужил мястото си в историята. Боб Бърбанк беше използвал чара си точно когато трябва и й беше позволил да постигне това, за което се беше борила — да влезе във властта.

Мадлин се обърна към Алис, която на пръв поглед се беше възстановила след ужасяващата среща с мъртвата Либи. Погребението се беше състояло преди два дни и тя изглеждаше по-спокойна. Във всеки случай точно днес с голямо нежелание дойде на приема и Нейлър трябваше да й напомня за всички стари планове, за да я убеди.

— „Съвест“ работи с помощта на науката — отвърна шефката на ФБР и погледна многозначително Алис.

— Е? — обърна се Бърбанк към изследователката. — Можете ли да ми обясните?

Алис погледна първо към Мадлин, сетне отново към президента.

— С вектори, господин президент.

— Какви вектори?

— Вирусни вектори — отговори някак нервно Алис. Личеше си, че се ядосва на Нейлър, задето е насочила всеобщото внимание към нея. — Виждате ли, господин президент, проект „Съвест“ се състои в това да се внедрят правилните генетични секвенции в клетки. За тази цел трябва да се създаде и правилният вирус. Нещо средно между колет и совалка. Вирусният вектор може да носи в себе си всяка ДНК, с която го инжектирам. Вирусните вектори променят гените. Така съм в състояние да променя самата същност на всеки човек.

Бърбанк отпи от шампанското си.

— И колко точно могат да се насочат тези вектори?

— Ами, при правилно проведен проект мога да създам вирус, който да въздейства на определена човешка група, на определен индивид или дори на определен тип клетки.

— Искате да кажете, че ще подмине всички други цели и ще действа само където се предполага? Като умна бомба?

— Точно това е идеята.

— Иска ми се и ние да бяхме толкова прецизни при разрешаването на иракската криза.

В този момент тонът на разговора се промени. Назряващият конфликт с Ирак хвърляше сянка върху празненствата във Вашингтон.

— Да, какви са последните новини?

Бърбанк вдигна рамене и Нейлър сякаш прочете облекчение в очите му. Като че ли се радваше, че точно този горещ кестен вече е прехвърлен в пръстите на наследника му.

— Правим каквото можем. Надявам се Расът да постъпи благоразумно. Но както знаете, иракската армия продължава да се трупа от северната страна на трийсет и втория паралел.

— Предполагам си дава сметка, че ако войските му преминат линията, независимо по каква причина, съюзниците ще се опитат да го спрат? — попита Алис.

Бърбанк кимна.

— О, да, в Залива вече са пристигнали френски и британски самолетоносачи, да не говорим за нашите. Сухопътните войски и бойните ескадрили в Саудитска Арабия, Кувейт и Турция са на крак. Ние сме готови да го посрещнем, но той, изглежда, не обръща внимание на това.

— Защо?

— Предупреди ни, че всеки опит да му попречим да си възвърне, както той се изразява, „иракската провинция Кувейт“, ще се смята за изключително груба провокация и ще предизвиква „съответната реакция“.

— Но той не разполага с ядрени оръжия, нали?

— Не, не и засега. Поне що се отнася за ядрените. Но имаме причини да смятаме, че биологичните му оръжия са доста сериозни. Въпреки всички инспекции разузнаването е на мнение, че е скрил в ръкава си сериозен коз.

— И ако иракският президент прибегне до подобни оръжия? — интересуваше се Алис.

Бърбанк смръщи вежди.

— Тогава съюзниците няма да имат голям избор. Ще трябва да прибегнем до ядрения арсенал и да изтрием Багдад от лицето на земята.

Нейлър се обърна към Памела Вайс. Новоизбраната президентка се изпълваше с ужас при самата мисъл, че може да се стигне дотам. Да бъдеш първата жена-президент беше чудесно, но да бъдеш първият президент, прибягнал до ядрени оръжия, беше ужасно.

Сякаш за да потвърди, че ситуацията е доста напрегната, към Бърбанк се приближи висок чернокож офицер в парадна униформа. Генерал Линъс Клийвър стоеше начело на американските началник-щабове.

— Господин президент, може ли да поговорим?

Бърбанк се обърна за секунда на другата страна, след което веднага се приближи към Вайс и й прошепна нещо. Опитваше се да не сваля усмивката от лицето си, но колкото и тихо да говореше, Нейлър ясно го чу:

— Съжалявам, че ще трябва да разваля празненството, но от Ирак са дошли тревожни новини. Уредил съм пресата да присъства на брифинг в залата за пресконференции. Мисля, че е редно и ти да бъдеш там. Трябва да покажем пред света, че прехвърлянето на щафетата не застрашава единния фронт. Нека се срещнем след десет минути в Овалния кабинет.

— Благодаря, Боб, ще бъда там.

Бърбанк се усмихна още веднъж, след което се върна при генерала. Заедно с него беше и държавният секретар Джак Менън и секретарят по отбраната Дик Доли.

— Добре ли си, Памела? — попита Алис.

— Да, но не се очертава никакъв меден месец след изборите. Ще се видим по-късно.

— Успех — изпрати я Нейлър. Памела се раздели със съпруга си и роднините си, след което се запъти към Овалния кабинет. Малко преди да стигне изхода на залата, някакъв набит, русокос мъж, облечен в тъмен костюм, се отдели от тълпата и се залепи за нея. Беше Тошак, агентът от Сикрет Сървис, който отговаряше за охраната й. Нейлър не го харесваше. Този човек никога не показваше поне малко уважение към нея, нищо че любезничеше. А и като служител в Сикрет Сървис, не й беше подчинен.

И изведнъж, в същия миг, в който Вайс беше до вратата, пред нея застана някакъв висок, слаб мъж с къдрава коса, който й подаде ръка. Тошак видимо настръхна, но не се намеси. Всички присъстващи бяха грижливо проверени. Вайс пое ръката на непознатия, но продължи да върви. Явно не желаеше да разговаря с него. Той обаче се усмихна и явно й поднесе поздравленията си.

— Кой е този? — попита Алис Принс.

Нейлър присви очи да види по-добре, замисли се, но накрая кимна.

— Мисля, че е журналист. Работи за „Венити Феър“, ония, по-специалните материали. Преди три години взе интервю от Памела — по времето, когато започнаха да я споменават като основен претендент на демократите за Белия дом. Навремето интервюто много й помогна. Как се казваше. Ханк… ъ-ъ, Бучър май беше.

Неочаквано Вайс се закова на място. Усмивката й беше изчезнала. Бучър нещо й говореше и тя напрегнато го слушаше. Изведнъж стрелна с поглед Нейлър, поклати глава и посочи часовника си. След като размениха още няколко думи, журналистът извади някакъв плик от сакото си и й го подаде. Двамата отново си стиснаха ръцете и той се оттегли. Вайс погледна плика и извика Тошак при себе си. Каза му нещо и забързано излезе.

— Чудя се какво ли става? — обади се Алис. — Не изглеждаше много радостна.

За голяма изненада на Нейлър Тошак се насочи към тях. Агентът се държеше почтително, но дори не се усмихна.

— Извинете ме. Доктор Принс, директор Нейлър, губернатор Вайс иска да се срещнете довечера, за да обсъдите някакъв важен въпрос около проект „Съвест“. В осем часа, във вашата служба, директор Нейлър.

— Добре — съгласи се тя и сухо му се усмихна. До нея Алис инстинктивно погали амулета на врата си.

— Има и някакъв въпрос за вас — допълни агентът с видимо безразличие.

— Така ли? — погледна го Нейлър. — И какъв е той?

— Коя е доктор Кати Кер?

 

 

 

Ханк Бучър беше много доволен, докато бързаше към наетия автомобил в подземния паркинг на новия хотел „Мандрагора“. Беше прекарал нощта в хотела. Материалите, които Декър му беше предал във връзка с тайнствените събития около проект „Съвест“, се бяха оказали достатъчни да предизвикат интерес у избрания президент. Губернаторката изглеждаше шокирана. Ако успееше да събере още доказателства, щеше да се получи страхотна статия.

При това негова.

Това щеше да засенчи и Уотъргейт, и Моника Люински — най-големите скандали от миналия век. Ако се справеше добре, той самият щеше да се прочуе като човека, свалил първата жена-президент в историята — при това още преди да е встъпила в длъжност.

Той духна в ръцете си. Температурите бяха паднали значително. Вашингтон беше залят от студена вълна, дори обещаваха сняг. Бучър се прибра на топло в колата, отвори куфарчето и провери дали е взел самолетния си билет. До полета на „Американ Еърлайнс“ за Сан Франциско имаше час и половина.

Бучър извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните с програмираните номера. Декър беше изключил своя, затова той му остави съобщение.

— Люк, здрасти. Тук е Ханк. Говорих с Вайс. Тя разигра прилично представление, като изглеждаше напълно шокирана. Склонен съм да мисля, че не знае нищо за случая. Обади се веднага щом научиш нещо повече. До довечера ще съм се прибрал.

Точно в този момент на пустия паркинг се появи човек. Висока жена с дебело зимно палто. Бучър веднага я разпозна, но не вярваше на очите си: тя рядко се движеше сама, обикновено водеше цяла свита със себе си. Жената спря и погледна часовника си, сякаш се ядосваше, че колата, която трябва да я вземе, още не е дошла. Може би е имала тайна среща в „Мандрагора“. Нямаше да е за пръв път ФБР да сключва секретни сделки в неизвестен хотел. Навярно беше повикала колата в паркинга, за да избяга от любопитните погледи.

Бучър мислеше да я заговори още в Белия дом, по време на приема, но в крайна сметка реши най-напред да измъкне някакъв отговор от новоизбраната президентка. Декър изрично го беше предупредил да не се занимава с жената насреща, преди да са се сдобили с повече доказателства. Но пък и това си беше случай, пратен от Господа. Бучър не устоя и отвори вратата на колата.

— Директор Нейлър?

Тя рязко се обърна към него. Никак не се зарадва, че я разпознаха.

— Да?

— Казвам се Ханк Бучър. Видях ви в Белия дом на приема преди малко. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Тя се опита да го изпепели с погледа си.

— Можете каквото пожелаете, но се съмнявам, че ще ви отговоря. Бързам. — Отново погледна часовника си и се насочи към изхода.

Бучър излезе от колата си.

— Хайде сега, директоре, ще отнеме минутка-две. Трябва да ви попитам някои неща около проект „Съвест“. Канех се да го сторя още в Белия дом, но исках да чуя някакъв коментар най-напред от Памела Вайс.

— Съжалявам, но както вече казах, бързам. Трябва да стигна навреме до летището.

Нейлър бръкна с ръкавицата си в джоба и извади мобилния си телефон.

— Не, не се обаждайте на колата. И аз съм тръгнал за летището. Ще ви закарам. Така ще можем да поговорим. Става ли?

— Не мисля.

Бучър лукаво се усмихна.

— Ами ако ви кажа, че знам за прикритите смъртни случаи, за неуспешните тестове по проект „Съвест“? И ако ви кажа, че ще се сдобия с нови материали, които ще вдигнат голям скандал? Дали пак ще откажете да разговаряте с мен?

Тя присви очи, но не можа да скрие стъписването си.

— Ами ако аз ви кажа, че сте получили лъжлива информация от хора, които искат да саботират най-сериозната инициатива срещу престъпността от ДНК-отпечатъците насам?

Бучър й отвори вратата на колата си.

— Може и така да е. Но трябва да чуя и вашата версия за случая. Новоизбраният президент беше твърде зает, за да ми отговори незабавно, но може би вие ще го сторите вместо нея.

Нейлър се поколеба за миг, но накрая въздъхна в знак, че се предава.

— Добре — съгласи се тя. — Само да се обадя на агентите си къде да ме намерят. — Вдигна телефона до устата си и остави кратко съобщение. — Но, господин Бучър — допълни тя, щом затвори, — разговорът ни няма да бъде записван. И ако се съгласявам да разговарям с вас, то е само за да разберете защо не бива да се саботира подобна инициатива.

— Както ви харесва — прие той и Нейлър седна в колата.

Докато излязат на брега на Потомак, вече прехвърчаха първите снежинки. Бучър започна да задава въпросите си.

— И така, разкажете ми за доктор Кер. Тя е отправила доста сериозни обвинения.

— Вижте, доктор Кер е блестящ учен и първоначалната идея за „Съвест“ без съмнение е почерпена от нейните открития. Но през последните шест години тя се държи все по-непредсказуемо. Напоследък работата й напълно замря и последните стъпки по проекта са дело изцяло на доктор Алис Принс. Кати започна да се чувства несигурна за мястото си в проекта, който продължава да разглежда като свой.

Алис й предложи двете заедно да се подпишат под проекта, но тя поиска най-напред прекалено голям хонорар, а след това — и проектът да се води изцяло неин. Иначе ни заплаши, че ще го провали. Естествено не можехме да си позволим толкова сериозен проект като този да зависи от капризите на един-единствен човек независимо от големия му принос. Затова приехме оставката й, а сега разбираме, че тя се опитва да дискредитира всичко постигнато.

Пред тях се показа безкрайният силует на летището. Бучър се взираше през стъклото.

— Тя твърди, че сте я затворили в някаква лудница.

Нейлър избухна в смях.

— И какви доказателства има в подкрепа на подобна глупост? Мислех ви за отговорен журналист.

— Кати Кер не е единствената, която твърди, че сте я затворили в лудница. Имам и друг свидетел.

— О, така ли? Кой?

— Това не мога да ви кажа. Не и засега.

— Вижте, господин Бучър, човек не може да свидетелства за нещо, което не се е случило. Искам от вас доказателства, не слухове.

— Всеки момент ще получа още доказателства — обеща Бучър. — Доктор Кер твърди, че си е водила пълни записки през последните десет години.

Вече се бяха насочили към главния терминал на летище „Нешънъл“ — към пункта за оставяне на взети под наем автомобили. В мига, в който Бучър се обърна да я попита къде иска да слезе, Нейлър невъзмутимо бръкна под сакото си и с небрежен жест извади пистолет.

— Господин Бучър — рече тя, като завря дулото в слабините му, — ако обичате, свийте към паркинга за дълъг престой. Ако не се подчините, ще дръпна спусъка.

Ханк усещаше оръжието, но за секунда-две не реагира. Умът му просто не можеше да побере това, което се случваше.

 

 

Бучър шумно ахна и Мадлин Нейлър победоносно го изгледа: наглата му усмивка се стопи и лицето му пребледня.

Не беше лесно да внуши на жертвата, че тя е ловецът. Но нямаше друг избор. Не можеше да си позволи да постави задачата на друг, тъй като трябваше да разбере какво знае Бучър. Освен това се налагаше да побърза с въпросите.

Веднага щом Тошак ги попита за Кати Кер, Нейлър се свърза с Джаксън: Кер беше предадена на доктор Питърс, както се бяха уговорили. Мадлин не бе имал възможност да се чуе лично с него, но той не би пуснал Кати: имаше твърде много прегрешения. Нейлър трябваше да знае кой и защо е освободил Кати от Убежището. При самата мисъл, че Кер може да разговаря лично с Памела Вайс, сърцето й се свиваше. Опасността трябваше да бъде премахната възможно най-бързо.

Нужни й бяха само две телефонни позвънявания, за да проучи къде във Вашингтон се е настанил Ханк Бучър. Разбра, че току-що си е платил сметката в хотел „Мандрагора“ и че си е запазил място в полета на „Американ“ за Сан Франциско от летище „Нешънъл“, в четири и четирийсет и шест следобед. Но колата му все още стояла на паркинга под хотела.

След кратък разговор с Алис, на който обсъдиха какво да говорят пред Вайс същата вечер, тя беше взела такси до „Мандрагора“, където бе изчакала. Щом Бучър я забележеше, всичко щеше да се уреди.

Сега тя щеше да интервюира него.

— Какво правите? — попита той. Гласът му изведнъж се беше извисил. — Едва ли се надявате да минете метър. Аз съм журналист за Бога.

— Не говорете, ами карайте към паркинга за дълъг престой.

Снегът се стелеше като пелена. Бучър мина през автоматичните бариери, като не преставаше да я увещава. В крайна сметка се подчини на нарежданията й и паркира в средата на просторния паркинг, на едно от малкото свободни места между покритите със снежни калъфи автомобили. Лицето му беше дори леко позеленяло от уплаха, по челото му бяха избили капчици пот. Бучър изгаси двигателя и се обърна към нея. По погледа му личеше, че всеки момент ще изпадне в паника. Това беше добре.

— Подайте ми ключовете.

Той извади ключовете и й ги връчи.

— Какво искате? — попита Бучър.

— Кой е извел Кати от Убежището?

— Не мога да ви кажа. Обещах му да не споменавам. Нямам право да издавам източниците си.

Нейлър го удари с дулото на пистолета и той изкриви лице от болка.

— Аз на ваше място не бих се грижила толкова за източниците си. Повярвайте ми, господин Бучър, ако не ми кажете всичко, което искам да знам, ще ви застрелям, при това с най-чиста съвест. В момента сме се заели с нещо, от което ще зависи самото просъществуване на човешкия род. Нещо твърде важно, за да позволим на няколко души да го поставят под заплаха.

Бучър наистина се беше изплашил.

— Но ако ви кажа, каква е гаранцията, че пак няма да ме убиете?

— Боже Господи, ама вие, журналистите, само въпроси знаете да задавате. Няма гаранция, но затова пък можете да сте сигурен, че ако не ми кажете, сам ще ме молите да ви убия.

— Добре, добре, ще ви кажа. Казва се Люк Декър; свърза се с мен по телефона.

— Декър? Специален агент Люк Декър? Божичко!

— Да. Разказа ми как е освободил Кати Кер от Убежището и как вие сте заблудили комисията. Също така, че смъртта на Акселман е била грешка, която сте се опитвали да покриете… А може би било нещо друго.

— И каза ли ви какво може да е това друго нещо?

— Не, но според него Кати Кер имала някакви подозрения. Точно това попитах и Памела Вайс на приема, но тя даде вид, че е в пълно неведение.

Нейлър се усмихна при последната реплика.

— О, тя е в неведение, господин Бучър, така е. И така ще си остане. А сега бихте ли излезли от колата?

По лицето на журналиста се изписа първо облекчение, после нова тревога.

— Защо? Какво ще правите с мен?

— Господин Бучър, слезте от колата или ще ви застрелям, както си стоите на седалката. Ако хукнете да бягате или се развикате за помощ, ще ви убия на място. А и в тази мъгла едва ли някой ще ви види и чуе.

Щом излязоха от колата, тя го насочи към задния й край.

— Отворете багажника.

Бучър се подчини. Целият трепереше от страх и от студ. В багажника имаше малко куфарче и лаптоп. Иначе беше празен.

— Влизайте вътре.

— Но навън е под нулата!

— Веднага! Или ще стрелям.

За секунда Нейлър се изплаши той да не се съпротивлява, но той примирено седна на ръба на колата и й позволи да го набута в багажника. Бучър тракаше със зъби и я гледаше умолително през очилата си.

— Нека ви кажа две неща за утеха — рече му тя. — Първото е, че така и така нямаше да живеете още дълго. Второто е, че се отървавате леко в сравнение с това, което чака доктор Кер и агент Декър.

След което изпрати един куршум точно в челото на Бучър и затвори капака.

Нейлър се огледа да не би някой да я е видял, сетне извади швейцарското си ножче от вътрешния джоб на сакото и отряза номерата на колата. Подмени задния с този на някакъв сааб, паркиран през десет коли, а предния — с номера на шевролета, който стоеше през една редица от колата на Бучър. Всичко това й отне дванайсет минути, но си струваше, защото така никой нямаше да намери колата на Ханк Бучър, следователно нямаше да се натъкне и на трупа му. Ако времето се задържеше студено, щяха да минат седмици преди някой да се сети да погледне. А тогава вече би било без значение.

Нейлър се насочи към заслона за чакащите автобуса и се озърна да види дали снегът засипва следите й. Колкото и да се страхуваше някой да не я е видял, винаги се чувстваше удовлетворена, когато сама се е справила, и то добре, с някоя задача. Така си спомняше за младините, когато работеше като агент на ФБР. Само за първите шест месеца в Бюрото беше помогнала в разрешаването на две убийства и за благодарност беше отнесла по един куршум в дясното си рамо и левия си крак. Не изпитваше угризения от извършеното. Налагаше се, а и след време никой не би оценявал постъпката й като морална или не. Под навеса за автобусите Нейлър извади мобилния си телефон и се свърза с помощник-директора Джаксън.

— Джаксън — заповяда тя, щом нейният човек вдигна, — иди при доктор Питърс и ни отърви от него. Оставил е птичето да избяга. След това намери Люк Декър. Доктор Кер сигурно е при него.

— Декър?

— Да, същия Декър, който всяка година те бие на турнира по стрелба в Куонтико. Ще спипаш и двамата, след което ще ги доведеш при мене. Естествено никой в Бюрото не бива да знае за това, с изключение на твоите хора. Разбра ли?

— Да, но ако не мога да ги доведа живи?

Нейлър вдигна поглед, защото автобусът, обслужващ летището, се задаваше. Провери часовника си и изчисли, че ако вземе такси от главния терминал, има достатъчно време да се срещне с Алис преди разговора с Памела Вайс.

— Директоре — настоя той, — ако се наложи, мога ли да ги убия?

Мадлин Нейлър отново погледна редицата заснежени автомобили на паркинга. Вече сама не можеше да разпознае къде е оставила трупа на Ханк Бучър.

— Разбира се, че можеш, Джаксън. Прави каквото искаш. Но гледай да не ги изпуснеш.