Алегзандър Маккол Смит
Някои особености на саламовидните кучета (5)

5. Перфектен имперфект

По време на сутрешното кафе за всички бе ясно, че нещо е развеселило професор Фон Игелфелд. По правило сутрешното пиене на кафе в института не беше изпълнено с особено вълнуващи преживявания; случваше се библиотекарят да спомене затрудненията си около намирането на достатъчно съвестни медицински сестри, на чиито грижи да повери леля си; или Унтерхолцер да коментира някакви прояви на извънредно досадните местни политици, към които той проявяваше необясним интерес; а Принцел си седеше и бърникаше резервоарчето за мастило на писалката си, която вечно му създаваше проблеми. Фон Игелфелд вече се беше отказал да изтъква колко безумно е да се купуват френски писалки при наличието на немски алтернативи, защото Принцел не се вслушваше в съветите му. Е, мислеше си Фон Игелфелд, ето ги и последиците — писалките му не вършат работа и пръстите му са изпоцапани с мастило. „В този живот всеки от нас получава писалката, която заслужава“, казваше си той. Фразата звучеше впечатляващо и той изпита задоволство, че я е изковал, но после се замисли над идеята, която изразяваше. Наистина ли получаваме писалката, която заслужаваме? Неговата собствена писалка функционираше добре — което вероятно бе въпрос на заслуга — но от друга страна и Унтерхолцер разполагаше с отлична писалка, която никога не се разваляше и бе служила вярно и на баща му. Унтерхолцер не заслужаваше добра писалка — това не подлежеше на съмнение — което незабавно опровергаваше теорията. Но може би бащата на Унтерхолцер бе заслужавал добра писалка, а Унтерхолцер просто се възползваше от натрупания от баща му морален капитал. И това бе възможно — следователно фразата можеше и да е основателна.

Тази сутрин, когато Фон Игелфелд влезе с усмивка на уста в стаята, където пиеха кафе, Принцел тъкмо беше разглобил писалката си и се опитваше да напъха един изправен кламер в резервоарчето. Унтерхолцер сумтеше над една статия в местния вестник, и сочеше възмутено снимката на някакъв политик. Библиотекарят разучаваше брошура на частна фирма, предлагаща услугите на болногледачки.

— Нещо забавно ли има? — попита Принцел, който сега се опитваше да измисли начин как да измъкне кламера от вътрешността на писалката.

— Донякъде — отвърна Фон Игелфелд.

Библиотекарят вдигна поглед към него.

— Кажете какво е — каза той. — Горката ми леля има нужда от ободряване, а в института има толкова малко положителни новини, които бих могъл да споделя с нея.

— Получих извънредно забавно писмо — каза Фон Игелфелд и измъкна сгънат лист хартия от джоба на сакото си. Помълча, изчаквайки реакциите на колегите си.

— Е — каза библиотекарят, — кажете ни за какво става дума.

— Писмото е от една корабна компания — каза Фон Игелфелд. — Те организират туристически обиколки от Хамбург до Егейско море, а по време на пътуването предлагат на клиентите си и лекции на различни теми. Канят ме за лектор на едно такова пътуване.

— О! — каза библиотекарят. — Ще заминете ли?

— Разбира се, че не — отвърна Фон Игелфелд. — Аз съм филолог, а не кабаретен артист. Самата идея е възмутителна.

— Чудесно — каза бързо Унтерхолцер. — Може ли в такъв случай да им пиша и да предложа услугите си на ваше място? Бих се радвал да отида на някоя от тези образователни обиколки, жена ми също. Доколкото знам, лекторите имат право да бъдат съпровождани от съпругите си, които също не плащат пътуването — ако, разбира се, имат съпруги за разлика от вас.

— Аз също бих отишъл с удоволствие — намеси се Принцел. — Трудно мога да си представя нещо по-приятно. Седиш си на палубата и гледаш как морето се плъзга край теб. От време на време ти се налага да си изпълниш номера, за да оправдаеш вечерята, но не прекалено често. Прекрасен начин да прекараш няколко седмици.

Фон Игелфелд беше стъписан. Очакваше колегите му да споделят презрението, което изпитваше към тази идея, а вместо това те очевидно припираха да заемат мястото му. Това го смути. Може би отхвърлянето на предложението би било прибързана постъпка. Всъщност в известен смисъл сега вече бе негов дълг да приеме, защото това бе единственият начин да попречи на Унтерхолцер да замине на негово място и да изложи нещастните пътници на убийствено скучна поредица от лекции за подчинителното наклонение. Това със сигурност би съсипало почивката им. Не, налагаше се да преразгледа решението си.

— От друга страна — поде той припряно, — вероятно е наш дълг от време на време да споделяме познанията си с широката публика. Вероятно досега съм постъпвал егоистично; в крайна сметка сигурно ще трябва да замина.

— Но нали току-що казахте, че няма да отидете — възрази Унтерхолцер. — Няма смисъл да заминавате, ако тази работа не ви е по сърце. Няма да бъде коректно по отношение на компанията и на пътниците. Докато за разлика от вас аз бих поел ангажимента с ентусиазъм.

Фон Игелфелд не му обърна внимание.

— Мисля си, че все пак ще трябва да отида — каза той твърдо и добави: — Би било жалко да разочаровам организаторите. Не се и съмнявам, че бихте се справили много добре, господин Унтерхолцер, но те канят мен, а не вас. Ако искаха вас за лектор, щяха да пишат на вас, а не на мен. Може би следващия път, след като аз свърша тази работа, ще поканят лично и вас. Човек никога не знае.

Унтерхолцер измърмори нещо и се зае отново с вестника си. Затова пък темата продължаваше да вълнува Принцел.

— Знаете ли — поде той, — чувал съм за тези пътувалия с лектории. Обикновено канят историци и археолози, които да говорят за местата, на които спира корабът. Изнасят лекции за минойската цивилизация и така нататък — или дори сказки на теми от историята на Византия.

— Леля ми беше веднъж на едно такова пътуване — каза библиотекарят. — Бяха поканили един прочут психолог, който изнесъл цикъл лекции на тема междуличностни отношения, но те не бяха заинтригували особено леля ми. Имало още един лектор, който им разказвал за наченките на морската търговия по Средиземноморието — това й доставило голямо удоволствие, тя все още често говори на тази тема. Чувал съм, че са канили дори Марсел Райх-Раницки^[1] и други прочути личности.

Фон Игелфелд засия. Беше му приятно да констатира, че получената покана е почетна, а не оскърбление за достойнството му. Каза си, че организаторите вероятно са проучвали кандидатите; разпитвали са, преди да стигнат до него. В действителност се беше случило точно обратното. Служителят, който организираше забавленията на пътниците, подбра Фон Игелфелд от един списък с имена на германци, писали за Португалия. Тъй като корабът щеше да спира в Порто и Лисабон, преди да навлезе в Средиземно море, беше решено някои от лекциите да са свързани с този факт. Бяха опитали да се свържат с един авторитет по портвайна, специалист, за който се знаеше, че изнасял интересни лекции за историята на търговията с това вино, но се оказа, че той е постъпил в болница и не може да им бъде от полза. Така че подбраха Фон Игелфелд доста произволно, въз основа на бележката, че е „написал добре известна книга за португалския език“.

— Сигурно ще може да разказва забавни португалски народни приказки и други такива неща — предположи отговорникът за забавленията. — С такова фамилно име не е възможно да не е забавен.

— Надявам се — каза управителят на фирмата. — Да опитаме с него.

— Знае ли човек — каза замислено отговорникът по забавленията. — Може пък да има успех.

* * *

Корабът потегли от Хамбург в една топла юнска вечер. Беше голям кораб, но местата за пътуването бяха заети до едно. Щяха да преминат Ламанша и да навлязат в Бискайския залив. Първата им спирка беше Порто, после щяха да продължат към Лисабон и Гибралтар, а оттам да навлязат в Средиземно море. Лекциите на Фон Игелфелд щяха да започнат след пристигането в Порто и да продължат, докато корабът пристанеше в Неапол. С това неговите задължения приключваха и от този момент нататък той щеше да може да се наслаждава спокойно на останалите десет дни от пътешествието, което щеше да ги отведе чак до Пирея.

Каютата на Фон Игелфелд се намираше — от лявата страна на кораба. Един стюард го заведе да му я покаже и го остави на прага, потънал в съзерцание на помещението, което щеше да бъде негов дом пред следващите осемнайсет дни. Каютата не беше много голяма; всъщност беше една от по-малките каюти и Фон Игелфелд хранеше сериозни съмнения, че дължината на леглото не отговаря на ръста му. Имаше малка масичка, но тя не беше достатъчно голяма, за да може да пише на нея. Когато отвори вградения гардероб, забеляза, че в него има само четири закачалки, а шкафът за обувки можеше да побере само два чифта, при това малък номер.

В продължение на няколко минути той се колебаеше какво да предприеме. Досега се бе качвал на кораб само веднъж, когато бе съпроводил в качеството си на асистент професор доктор доктор Дитер Фогелзанг до Ирландия. Но това беше преди много години и той имаше много смътни спомени от начина, по който бяха настанени. Сега обаче положението бе съвсем друго — той отдавна не беше вече младият учен, задоволяващ се с това, което му се предлага; сега той беше професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“. Тази мисъл го подтикна към действие. Ако хората от корабната компания си въобразяваха, че могат да натъпчат професор Мориц Мария фон Игелфелд в това тясно помещение, то те трябваше много бързо да се откажат от това свое хрумване. За миг в ума му се появи фразата „В този живот човек получава каютата, която заслужава“. Е, в такъв случай бе редно той да получи далеч по-просторна и удобна каюта.

Оставяйки багажа си в коридора, Фон Игелфелд тръгна обратно към салона с рецепцията, където домакинът и целият персонал бяха погълнати от безбройните задачи, свързани с настаняването на пътниците.

— Съжалявам, но явно е станала грешка — заяви Фон Игелфелд, обръщайки се към един спретнат офицер от екипажа. — Трябва ми по-голяма каюта.

Офицерът го огледа отгоре до долу.

— Много съжалявам, господине — отвърна той. — Корабът е пълен. Наистина не можем да почнем да местим хората на този етап.

— Щом е така, настоявам да се видя с капитана — каза Фон Игелфелд.

— Зает е — отвърна офицерът. — Корабът всеки момент ще вдигне котва.

— Аз също съм зает — възрази Фон Игелфелд. — На това пътуване трябва да завърша една своя студия. Налага се да говоря с капитана.

Малка група пътници, доловили, че става нещо нередно, вече се бяха насъбрали около Фон Игелфелд.

— Защо да не може да види капитана? — попита една възрастна жена. — Да не би нещо с него да не е наред?

— Да не би капитанът да е болен? — намеси се друг пътник, леко обезпокоен.

Офицерът прецени, че положението излиза от контрол. Корабите са същински развъдници за слухове и ако пътниците си наумяха, че капитанът е болен или ги избягва умишлено, до утре навсякъде щяха да се носят всевъзможни панически измислици.

— Моля ви, успокойте се — каза офицерът. — Ще ви заведа при капитана.

Офицерът съпроводи Фон Игелфелд нагоре по една стръмна стълба, докато стигнаха до мостика. Капитанът, облечен в официална униформа, разглеждаше някаква карта и разговаряше с един от офицерите, а останалите бяха заети с различни задачи. Офицерът, който бе довел Фон Игелфелд, каза няколко думи на капитана, а той погледна към професора и се намръщи.

— Наистина се налага да настоявам за по-подходящо настаняване — каза Фон Игелфелд. — Ако действително няма нищо налично, ще трябва да ви помоля да ме освободите от ангажимента да изнасям лекции.

Капитанът въздъхна. Ако Фон Игелфелд се оттеглеше, програмата на лекциите щеше да се обърка и неминуемо щяха да постъпят оплаквания, което винаги бе неприятно. И без това имаха само трима лектори на борда и трудно щяха да покрият програмата.

— Нищо свободно ли няма? — попита той младшия офицер.

— Не, господин капитан. Всичко е заето.

— Е, добре тогава — поде капитанът. — Професор Фон Игелфелд, можете да се нанесете в моята каюта. Убеден съм, че вашата ще ми бъде достатъчно удобна.

Фон Игелфелд се усмихна.

— Много щедро от ваша страна, господин капитан. Нямах намерение да ви притеснявам, но съм убеден, че това решение е добро. Благодаря.

* * *

Още преди корабът да потегли, пренесоха багажа на Фон Игелфелд от тясната, неподходяща каюта в приятния капитански апартамент на горната палуба. Не само спалното помещение беше по-просторно, но щеше да разполага и с голяма дневна с бюро. Това се понрави много на Фон Игелфелд и той бързо разпредели дрехите си в обширния гардероб и подреди книжата си на бюрото. Предишното лошо настроение го беше напуснало и за да отпразнува началото на пътешествието по море, той реши да слезе в бара и да си поръча едно малко шери.

Потеглиха вечерта. Отекна корабната сирена, а пред тях светлините на пилотната лодка оставяха светли следи в полумрака. Фон Игелфелд се върна в каютата си и поработи около час преди вечеря. Когато отиде в трапезарията, установи, че е настанен на една маса с още няколко от пътниците, но категоричното възражение, което направи пред стюарда, му осигури място на единична маса до вратата. Това го устройваше много повече, и той можа да се наслади на добрата вечеря, преди да се оттегли в каютата си.

Имаше три дни до пристигането им в Порто, когато трябваше да бъде изнесена първата лекция. Организаторите предпочитаха да предлагат на пътниците възможност за избор, затова по същото време, когато Фон Игелфелд щеше да изнесе встъпителната си лекция — „Особености на стария португалски език“, един от другите двама лектори, популярният писател Ханс-Дитер Дитерман, автор на истинска лавина от безмилостно съвременни криминални романи, също щеше да изнесе своята встъпителна лекция, озаглавена „Съвременният детектив“. Фон Игелфелд се бе запознал набързо с Дитерман на приема, даван от капитана, но надали бе разменил повече от една-две думи с него. Нямаше никаква представа откъде на организаторите бе хрумнало да ангажират такъв човек да говори пред пътниците — единственото обяснение според него бе, че така осигуряват занимание за тези, които срещат затруднение с концентрацията или нямат нужната подготовка, за да изслушат една истинска лекция. Горкият Дитерман, мислеше си Фон Игелфелд — несъмнено е свестен човек, но не би трябвало да се опитва да говори пред каквато и да било публика.

И двете лекции трябваше да започнат в десет часа сутринта, когато корабът се намираше на пет часа път от Порто. По уредбата четяха съобщението за лекциите, докато Фон Игелфелд вървеше към помещението, където щеше да се срещне с публиката. Вътре имаше наредени в редици столове, а пред тях маса с пулт, на който имаше кана с вода.

Фон Игелфелд отиде до масата и постави бележките си на пулта. Пред него, разпиляна из помещението, седеше публиката, възлизаща на седем души. Той погледна часовника си. Бяха минали пет минути след обявения начален час на лекцията. Човекът от екипажа, който трябваше да го представи, го погледна със съчувствие.

— Ужасно съжалявам, че са дошли толкова малко хора — прошепна офицерът. — Може би са заети с нещо друго.

— Възможно е — отвърна хладно Фон Игелфелд. — А може би лекцията ми не е била огласена достатъчно широко.

— Нищо подобно! — възрази офицерът. — Навсякъде бяха разлепени плакати. А и в корабния вестник имаше голямо съобщение.

Фон Игелфелд не му обърна внимание.

— Е, да започваме — каза той. — Все пак на този кораб явно има някои хора, които не са лишени от интелектуално любопитство.

Лекцията започна. След петнайсет минути двама от пътниците, които седяха по-назад в залата, се измъкнаха крадешком. Три възрастни дами бяха задрямали, а останалите двама, които седяха на предния ред, си водеха старателно записки. След един час Фон Игелфелд спря да говори, след като благодари на публиката за вниманието. Двамата пътници на предния ред оставиха настрани бележниците си и заръкопляскаха ентусиазирано. Трите спящи възрастни дами се събудиха и се присъединиха към аплодисментите. Фон Игелфелд кимна на двамата, които седяха отпред, и излезе от залата.

Докато вървеше обратно към каютата си, установи, че коридорите са задръстени от хора, излизащи от другата лекция. Бяха предимно жени на средна възраст, които и без това представляваха преобладаващата част от пътниците на борда, и очевидно бяха в изключително добро настроение. Притиснат към стената, докато им правеше път, Фон Игелфелд долавяше откъси от разговорите им.

— Толкова забавен… признавам, не съм чела нищо от него, но със сигурност ще започна да чета книгите му… Как мислите, дали в книжарницата на кораба предлагат някои от романите му?… О, да, има цял куп, видях ги… Много интересно… Очаквам с нетърпение следващата лекция.

Фон Игелфелд се опитваше да чуе нещо повече, но коментарите потъваха в общата шумотевица. Но едно нещо беше ясно — цялата тази тълпа си тръгваше, след като беше слушала онзи нещастник Ханс-Дитер Дитерман. Публиката му сигурно бе възлизала на триста-четиристотин души, и всички те явно се бяха забавлявали много добре. Колко заблудени могат да бъдат хората!

* * *

На обяд той седеше сам на масата си и обмисляше преживяното сутринта унижение. Никога досега не бе говорил пред по-малобройна публика. Дори в Америка, когато по недоразумение му се бе наложило да изнася лекция за саламовидните кучета, публиката му беше по-многобройна и значително по-ентусиазирана. Очевидно вината бе на корабната компания — а може би дори на самия капитан, и за Фон Игелфелд не съществуваше съмнение, че капитанът е длъжен да направи нещо по въпроса.

— Извънредно ми е неприятно — поде той, когато откри капитана на мостика веднага след обяда, — че не е сторено достатъчно, за да бъдат подкрепени лекциите ми.

Капитанът се усмихна.

— Но доколкото чух, тази сутрин на лекцията е присъствала тълпа народ — отвърна той. — Била много успешна.

— Става дума за другия лектор, господин капитан — намеси се един от младшите офицери. — Това беше лекцията на господин Дитерман.

Фон Игелфелд се обърна и изгледа зверски младшия офицер, но не каза нищо.

— О, разбирам — каза капитанът. — Всички са отишли на другата лекция, а не на вашата.

— Да — каза Фон Игелфелд. — И бих желал да бъдат взети мерки по този въпрос.

— Е, няма как да сменим програмата — каза капитанът. — Това би объркало всички. — Той се замисли за миг. — Мога да накарам хора от екипажа да отидат на следващата ви лекция, така публиката би нараснала.

Фон Игелфелд кимна.

— Убеден съм, че ще им бъде интересно.

Капитанът също отвърна с кимване.

— Съжалявам, че аз самият няма да мога да дойда — каза той. — Все някой трябва да остане тук, горе. Между другото, удобно ли се чувствате в моята каюта?

— Напълно отговаря на изискванията ми — каза Фон Игелфелд. — Надявам се на вас да ви е удобно в онази… в другата каюта.

— Аз не обръщам внимание на такива неща — каза учтиво капитанът. — Обикновено съм толкова зает, че не ми остава много време за сън.

— Това е много неприятно — отвърна Фон Игелфелд. — Сънят е от голямо значение.

Беше поомекнал поради разбирането, с което капитанът се отнесе към положението. Имаше му доверие, и наистина, на следващата лекция, която бе изнесена след като корабът пристана в Порто, по заповед на капитана двайсет души от екипажа, облечени в белите си униформи, изпълниха цели два реда в залата и изслушаха това, което Фон Игелфелд имаше да каже за развитието на герунда в португалския език. Фон Игелфелд отбеляза, че гледат малко изцъклено, но предположи, че и те като капитана са уморени.

* * *

На следващия ден Фон Игелфелд бе посетен от журналистката, която се занимаваше с издаването на корабния вестник. Тя бе решила да вземе интервюта от тримата лектори, и да направи на всеки от тях кратко представяне, което пасажерите можеха да четат на закуска. Журналистката поговори с Фон Игелфелд за работата и интересите му, записвайки отговорите му в малък бележник. Стори му се, че тя прояви особен интерес към „Португалски неправилни глаголи“, затова и той отдели повече време, за да обясни изследователската работа, на която почиваше този забележителен научен труд. После дамата се обърна към личния му живот.

— А сега ми кажете, господин професоре — попита тя, — съпругата ви не възразява ли срещу вашите заминавания на подобни пътешествия?

— Не съм женен — отвърна Фон Игелфелд. — Имаше един случай, когато едва не се ожених, но от това не излезе нищо. — „Унтерхолцер!“, помисли си той с горчивина. Ако Унтерхолцер не беше го изместил в ухажването на Лизбета фон Браутхайм, историята можеше да се развие по съвсем различен начин.

— Значи все пак бихте желали да се ожените някой ден? — попита дамата.

— Разбира се — отвърна Фон Игелфелд. — Въпросът е да намеря подходящия човек. Предполагам, бихте могли да напишете, че съм готов да предложа брак, ако срещна подходящата дама.

— Аха! — отбеляза журналистката. — Следователно вие сте професор, търсещ съпруга.

Фон Игелфелд се усмихна.

— И така може да се каже — отвърна той. — Но голямата ми заетост ми пречи да развия особена активност в това отношение.

— Но на едно подобно пътешествие човек може да отдели време за такова нещо, нали? — отбеляза журналистката със закачлив тон.

Фон Игелфелд си позволи да се позасмее.

— Човек никога не знае — каза той. — Животът е пълен с изненади, нали?

* * *

Представянето на тримата лектори се появи в корабния вестник още на другата сутрин. Имаше доста подробно описание на личността на Ханс-Дитер Дитерман, както и резюме на последния му роман. Авторката разкриваше, че той бил женен за учителка в детска градина от Мюнхен, и двамата имали три малки деца. Другият лектор пък бе съпровождан на пътуването от своята съпруга, имаше и снимка на двамата, застанали на палубата и загледани в морето. После следваше представянето на Фон Игелфелд, което включваше разговорът с журналистката за това, че е неженен и си търси съпруга, предаден дума по дума. Фон Игелфелд прочете тази част с известно смущение, но пък подробният коментар на „Португалски неправилни глаголи“ му достави голямо удоволствие.

„Тази книга, твърдеше авторката, е считана за едно от най-значимите произведения, издадени в Германия през нашия век. Мнозина твърдят, че като научен труд книгата е ненадмината, а освен това е позната и по цял свят. Несъмнено това е книга, която всички ние би трябвало да прочетем, когато успеем да отделим време за това. За корабната компания е чест един от най-именитите учени на света да изнася лекции пред нашите пасажери — още един пример за високите стандарти, които поддържа открай време Хамбургска и Северногерманска Корабна Компания.“

Фон Игелфелд препрочете този пасаж няколко пъти. Реши да напише бележка на журналистката и да й благодари за точните и проницателни коментари. Можеше да прати и един брой от вестника на библиотекаря на института — само за попълване на архива, разбира се, но като си помисли човек, вероятно Принцел и Унтерхолцер също щяха да го видят.

Когато приключи със закуската, той стана от масата, сгъвайки грижливо вестника, и излезе от трапезарията. Докато излизаше, шейсетина чифта очи, принадлежащи на вдовици и разведени дами на средна възраст, каквито бяха по-голямата част от пасажерите, го проследиха до вратата. Същите тези очи току-що бяха приключили с четенето на представянето му в корабния вестник, бяха прескочили абзаца, посветен на „Португалски неправилни глаголи“, но се бяха задържали със значителен интерес на тази част от текста, в която се коментираше семейното му положение. За тях този въпрос бе от огромно значение, защото несъмнено от тристате вдовици и разведени на този кораб поне двеста и деветдесет хранеха тайната надежда, че ще срещнат бъдещия си съпруг на това пътешествие. За нещастие, поради комплексни причини от демографско естество, Фон Игелфелд беше единственият неженен мъж на кораба, ако изключим някои от по-младите членове на екипажа, които пък бяха прекалено млади, а и спазваха строго заповедта да не влизат в близки отношения с пасажерите; двамата фризьори също не бяха подходящи, но по съвсем различни причини.

— Какъв симпатичен, висок мъж — прошепна фрау Круцнер на приятелката си фрау Йенс. — С толкова изискани маниери.

— Толкова учен! — отвърна замечтано фрау Йенс. — И всичко това да се прахосва така! Наистина се надявам да срещне скоро подходящата жена. Всъщност, убедена съм че аз самата бих могла да поема грижите за скъпия професор Фон Игелфелд.

— Фрау Йенс! — възкликна фрау Круцнер. — Вие имате много положителни черти, скъпа, но се опасявам, че реализмът не е една от тях. Горкият професор Фон Игелфелд сигурно ще се оглежда за малко по-млада от вас жена.

— Като вас може би? — отвърна фрау Йенс.

— Нямах намерение да намеквам подобно нещо — каза фрау Круцнер. — Но след като вие самата споменавате такава възможност — е, кой би могъл да каже?

Проведоха се много подобни разговори между приятелки, които се въртяха най-общо казано около възможностите да бъде спипан професор Фон Игелфелд преди края на пътешествието. Изготвяха се стратегии; тоалети, взети „за всеки случай“, се вадеха от куфарите, за да бъдат изгладени. Двамата фризьори, които и без това имаха достатъчно работа, сега вече бяха затрупани с обаждания за запазване на час, възникна и реалната опасност запасите им от боя за коса да се изчерпят преди да стигнат Марсилия, където можеха да презаредят склада си.

Самият Фон Игелфелд изобщо не осъзнаваше настъпилото сред пасажерите вълнение. Същия този следобед щяха да бъдат изнесени следващите две лекции — „Португалският език — отклонение от испанския?“ бе темата на неговата, а Ханс-Дитер Дитерман щеше да говори за „Романтични герои“. Фон Игелфелд се беше примирил с мисълта, че публиката му ще възлиза на двайсет и пет души, и ще се състои от членове на екипажа, подчиняващи се на дадената заповед, и ядрото на верните му слушатели. Затова и беше много изненадан, когато влезе в залата и установи, че тя е претъпкана до такава степен, че закъснелите трябваше да стоят прави. За миг си помисли, че е объркал залите; че неволно се е изправил пред публиката, която очаква Ханс-Дитер Дитерман. Но офицерът, който го съпровождаше, го увери, че е влязъл на правилното място, и че публиката очаква именно него.

В продължение на следващия един час Фон Игелфелд говори пред възторжената публика, която се състоеше изцяло от жени, ако изключим членовете на екипажа. Всичко, което казваше Фон Игелфелд, всяко негово движение и жест бяха следени в захлас от развълнуваните дами, а след края на лекцията, когато се опита да си тръгне, той бе затрупан от въпросите на заинтригуваната публика.

— Кажете ми, господин професоре — поде една достолепна матрона, — наистина ли португалският език е толкова различен от испанския? Открай време умирам от желание да науча отговора на този въпрос. Между другото, аз съм фрау Либман, от Мюнхен. Познавате ли Мюнхен? Покойният ми съпруг имаше печатница в този град.

Или:

— Скъпи професор Фон Игелфелд! Каква прекрасна лекция. Не пропуснах нито дума — нито една дума! Аз съм фрау Браун от Регенсбург. Познавате ли професор Цимерман? Аз го познавам от години. Може би бихте приели да вечеряте някой път с мен и с професор Цимерман?

Или:

— Господин професоре, изгарям от нетърпение да прочета вашата книга! В момента се опитвам да чета нещо от господин Дитерман, но съм убедена, че вашата книга е далеч по-интересна. Питам се, дали ще мога да я намеря в корабната книжарница? Дали бихте ми помогнали да я потърся?

Фон Игелфелд се опитваше храбро да се справи с всички тези въпроси, но след час и половина, когато стана ясно, че упорството на публиката му не познава граници, той бе спасен от един от офицерите, който го съпроводи обратно до каютата му. На път към каютата минаха покрай бара — ако бяха погледнали вътре, щяха да видят безутешния Ханс-Дитер Дитерман, седнал на едно от високите столчета, да се опитва да си обясни защо публиката му днес бе наброявала осем души.

— Имахте наистина голям успех — отбеляза офицерът. — Харесаха всяка ваша дума. Беше наистина удивително.

— Така ли? — отвърна Фон Игелфелд. — И какво удивително има в това? Нима романските филологии не са интересни по принцип? Защо тези симпатични дами да не намират темата за вълнуваща?

— О, разбира се, разбира се — отвърна припряно офицерът. — Работата е там, че никога не съм забелязвал толкова много от пасажерите да проявят внезапно… как да кажа? Да проявят такъв интерес към някой от нашите лектори.

Фон Игелфелд се раздели с офицера и влезе в каютата си. Чувстваше се много изтощен, след като му се бе наложило да отговаря на толкова много и настоятелни въпроси, и смяташе да се отдаде на малка следобедна почивка, преди да излезе да се поразходи на палубата. Но когато се разположи в креслото, забеляза на масата няколко пакетчета. Той стана и прекоси каютата. Беше озадачен — стюардът трябва да ги беше донесъл по време на лекцията. Но кой би могъл да му изпраща нещо?

Пакетите бяха три. Единият свдържаше голяма кутия шоколадови бонбони, към която бе прикрепена картичка със следния текст: „За този, който е самотен, от жената, която знае какво е самота. Елзе Мартинхауз, каюта 256“. Във втория пакет, който Фон Игелфелд отвори несръчно и вече поразтревожен, имаше томче със стиховете на Рилке. На титулната страница бе написано „Женската душа е ловджийка — тя вечно търси онзи, който може да потуши изгарящия я огън. На скъпия Мориц Мария от Маргарита Йенс (през една маса от Вашата в трапезарията)“. Накрая той разопакова картина на кораб, очевидно купена от корабния магазин. На гърба на картината пишеше — „За теб ще прекося и седемте морета“. Подписът за съжаление беше нечетлив.

Фон Игелфелд се отпусна отмалял на стола. Това беше наистина необичайно. Откъде накъде три дами, с които изобщо не се познаваше, ще му пращат подаръци? Нещо повече, защо дават израз на нежните си чувства, след като той не бе сторил нищо, за да ги окуражи? Нима напоследък това бе обичайното поведение на почтените вдовици в Германия? Ако това бе така, то Германия се бе променила коренно и изцяло в сравнение с онази Германия, която той познаваше. Въпреки всичко обаче беше необходимо да се спази етикетът и да се благодари на дарителките за подаръците. Реши да напише бележка на фрау Йенс и да помоли стюарда да й я отнесе на масата. Фрау Мартинхауз му беше дала номера на каютата си, така че той просто щеше да пъхне бележката под вратата й. Що се отнася до дамата, изпратила му картината, след като не умееше да се идентифицира на подаръците, които правеше, не би могла да очаква да получи благодарност за тях.

Фон Игелфелд седна зад бюрото на капитана и написа бележките. В тях той благодареше на дарителките за милите подаръци и изразяваше задоволство, че лекцията му толкова им се е понравила. Надяваше се да им хареса и последната лекция, и ги уверяваше, че ако може да им бъде от полза по каквито и да било въпроси, свързани с филологията или с португалската граматика, могат да разчитат на него. След като написа бележките, той си позволи да полежи дълго и с наслада в капитанската вана, а после се преоблече за вечеря.

Появата на Фон Игелфелд в трапезарията бе съпроводена от развълнувано шушукане. Влизането му беше сигнал за пет предприемчиви дами, сред които и фрау Йенс и фрау Мартинхауз, да се изправят едновременно на крака с надеждата да успеят да пресрещнат Фон Игелфелд, преди да е стигнал до своята маса, и да го поканят да вечеря на тяхната. Победата бе извоювана от най-бързата. За съжаление краката на фрау Йенс бяха прекалено къси, за да я пренесат през залата с необходимата бързина, затова и първата, която стигна до Фон Игелфелд, беше фрау Магда Холтман, вдовица на адвокат от Бон. Нейните някогашни таланти, благодарение на които преди четиридесет години се бе състезавала в спринтови дисциплини за университета в Гьотинген, й даваха подчертано предимство пред останалите четири дами.

Фон Игелфелд нямаше никакво желание да вечеря с когото и да било, но не намери начин да отклони поканата. И така, под яростните погледи на седящите на съседните маси, които едва скриваха гнева си, фрау Холтман и останалите дами на нейната маса имаха възможността да се радват на присъствието му по време на вечеря. Всяка от тях си мислеше тайничко, че той би бил идеалният избор за нея, и се питаше дали останалите четиринайсет дни ще бъдат достатъчни, за да си извоюва предложение за женитба. Всяка бе успяла да прехвърли предимствата, които имаше в сравнение със съперниците си — защото нямаше никакво съмнение, че става дума за съперници. Много от тях разчитаха на състоянието си — може би на професора му бе омръзнало да работи в онзи свой институт и щеше да оцени възможността да работи като свободно практикуващ учен? Други разчитаха на положението си в обществото — може би нямаше да откаже да стане център на малък, но отбран кръг от ценители на таланта му, в доброто общество на Висбаден? Трети пък разчитаха на кулинарните си умения. Как ли успяваше да оцелее един мъж, като си нямаше кой да осигурява редовно присъствието на истински немски деликатеси на трапезата му? Дали горкият господин професор се хранеше постоянно в ресторанти? Дали изобщо се хранеше достатъчно? Мъжете имаха нужда от добра храна — това бе всеизвестно. Той беше прекалено слаб — но след брака това щеше да се промени.

В края на вечерята Фон Игелфелд се чувстваше изтощен. През цялата вечер му се налагаше да отговаря на въпросите на дамите. Какви са хобитата му? Дали случайно няма роднини в Мюнстер? Нали там имаше един професор Игелфелд, а семейство Игелфелд биха могли да принадлежат към някое разклонение на неговия род, нали? Дали обича туризма? Хълмовете над Фрайбург са особено подходящи за тази цел! Бил ли е някога във Фрайбург? Дали познава семейство Фон Керзел? Навремето имало един професор Фон Керзел, но с него се било случило нещо. Дали Фон Игелфелд знае какво точно се е случило?

След като бе поднесено кафето, Фон Игелфелд погледна демонстративно часовника си и се извини пред дамите.

— Винаги отделям поне час преди лягане, за да почета — заяви той. — А от морския въздух ми се приспива лесно.

Дамите закимаха в знак на съгласие. Те бяха на мнение, че добрият нощен сън по време на пътуване по море е от голямо значение — а всъщност и на сушата също.

Фон Игелфелд стана, благодари на дамата, която го бе поканила, и се упъти към вратата на трапезарията. Фрау Иенс, която бе изчаквала своя миг, успя да стигне до вратата по едно и също време с него.

— Ах, господин професоре! — възкликна тя. — Вие ли сте?

Фон Игелфелд кимна безпомощно.

— Тъкмо мислех да се поразходя по палубата — каза фрау Йенс. — Ще ми бтде извънредно приятно, ако ме съпроводите.

И без да чака отговор, тя го хвана подръка и го отведе. В трапезарията се чу как седящите на няколко маси си поеха рязко дъх.

— Видяхте ли това? — изсъска фрау Мартинхауз. — Безсрамница!

— Отчаянието я кара да губи всякакви задръжки — съгласи се съседката й по маса. — Inter arma silent leges^[2].

— Има английска фраза, която звучи по подобен начин, но е по-подходяща: Fat arms, tiny legs^[3] — допълни не толкова въздържано фрау Мартинхауз.

* * *

Фон Игелфелд се разхожда по палубата заедно с фрау Йенс в продължение на пет минути. После, изтръгвайки ръката си от нейната хватка, се извини и се отправи забързано към каютата си. В коридора имаше няколко дами, които го спираха за кратко под предлог, че се интересуват от утрешната лекция.

— Всички ще присъстваме! — уведоми го жизнерадостно една от тях. — Приготвили сме си бележници.

Необходими му бяха още няколко минути, за да се измъкне, но в крайна сметка успя да се добере до убежището на каютата си. Щом се озова вътре, той заключи вратата и се отпусна с последни сили в креслото. Целият този ден се бе оказал истински кошмар — от началото до края, и той се питаше как би съумял да издържи още две седмици. Вината бе изцяло на онази журналистка. Ако не бе почнала да го разпитва дали е женен, всички тези дами нямаше да си наумят, че той е подходящ кандидат за женитба. Дали не можеше да я накара да помести във вестника опровержение — да напише, че е станало недоразумение, и че той всъщност е женен. Проблемът с този план беше там, че тя вероятно щеше да откаже, защото това би я поставило в глупаво положение — поначало бе доста невероятно някой да допусне такава капитална грешка. Като че ли изход нямаше — щеше да се наложи да се справя героично с положението през идущите две седмици, да се храни в каютата винаги, когато това бе възможно, и да стои заключен в нея толкова дълго, колкото би могъл, без това да го докара до лудост.

Оказа се, че на следващия ден положението стана още по-лошо. Преследваха Фон Игелфелд още от закуска, непрекъснато го заговаряха разни дами, които се преструваха, че проявяват интерес към романските филологии. Дори когато се оттегли в каютата, за него нямаше покой. Или някоя от дамите се обаждаше по телефона с покана за бридж или тенис на маса, или на вратата се почукваше и поредната посетителка идваше лично с подобна покана. Разбира се, посещаемостта на лекцията бе ненадмината, а всяка от дамите се бе постарала да затъмни останалите, обличайки най-елегантния си тоалет и избирайки колкото бе възможно по-екстравагантни бижута. Публиката на Ханс-Дитер Дитерман се сведе до трима души, а при третия лектор, поканен да говори за историята на Гибралтар, не се появи абсолютно никой.

След още два дни стигнаха до Неапол. Фон Игелфелд, който бе приключил с лекциите, получи безброй покани за вечеря на брега, но отказваше твърдо на всички. Корабът пусна котва малко по-далеч от брега, вместо да пристане на кея, и пасажерите бяха отвеждани до сушата с големи лодки. Лодката, на която се качи Фон Игелфелд, бе застрашително претоварена, тъй като повечето дами се опитаха да се доберат до нея веднага щом разбраха, че той се е качил там, и в резултат тя едва не се преобърна. Търпението на Фон Игелфелд се изчерпа. Когато слязоха на брега, той избяга от дамите и се качи на едно такси. Помоли шофьора да го откара до гарата, а там, когато му плати, добави и солиден бакшиш с уговорката, че шофьорът ще се върне на пристанището и ще уведоми някого в службата, осигуряваща лодките, че професорът е получил спешно повикване и че няма да се върне на кораба за останалата част от пътешествието. Но тъй като се намираха в Неапол, където съгласно статистиката шейсет и осем процента от населението е непочтено до мозъка на костите, шофьорът просто прибра парите и не изпълни поръчката. Но Фон Игелфелд нямаше как да знае това; той си купи билет до Сиена през Рим и се качи на първия възможен влак. Не го беше грижа за вещите му, които останаха на кораба. Можеше да пише да му ги изпратят, когато корабът се върнеше в Хамбург. Беше му дошло до гуша — цялото начинание беше грешка от началото до края.

* * *

Корабът напусна Неапол рано на другата сутрин. Отсъствието на Фон Игелфелд бе забелязано в единайсет часа, пет часа след отплаването. Разпитаха този-онзи и капитанът стигна до най-близкото до ума заключение — че професорът е слязъл на брега в Неапол и просто не се е върнал на кораба. Провериха дали действително е станало така и когато видяха списъка на пасажерите, ползвали лодките, се появи обезпокоителна информация. Триста и осемнайсет души бяха слезли на брега в Неапол; излизаше, че пак триста и осемнайсет са се върнали на борда. Всъщност ставаше дума за обикновена грешка при броенето, но при тези обстоятелства капитанът бе принуден до стигне до далеч по-мрачен извод.

Предприети бяха мерките, които се предвиждаха за случаите, когато човек се озове зад борда. Корабът спря и бе предприето основно претърсване на всички помещения. По уредбата бе прочетено обръщение към стреснатите пасажери с въпрос дали някой бе виждал професор Фон Игелфелд същата сутрин. За съжаление в този момент бе допусната втора фатална грешка. Две от по-възрастните пътнички, сестри с доста отслабнало зрение, съобщиха, че го били видели на палубата в осем часа същата сутрин. Твърдяха, че се бил навел над перилата, и освен това настояваха, че бил именно той, били сигурни в това. Присъствали на всички негови лекции и го познавали много добре. Всъщност бяха видели един от стюардите, който по това време още не беше облякъл униформата си и се оглеждаше да види летящи риби.

Капитанът нареди корабът да се върне по изминатия път и започна едно бавно, тъжно търсене приблизително по същия маршрут, който бяха изминали от осем и половина същата сутрин. Уви, не можаха да открият нищо, и вечерта, когато дневната светлина започна да чезне, всички стигнаха до скръбния извод, че професор Фон Игелфелд се е удавил в морето. Изпратено бе съобщение в централата на корабната компания в Хамбург и рано на другата сутрин оттам се обадиха в Института по романски филологии в Регенсбург, за да съобщят трагичната вест.

* * *

Фон Игелфелд пристигна в Сиена същия ден, когато напусна така внезапно кораба, и нощува в хотела, в който обикновено отсядаше. На следващата сутрин се свърза с приятеля си професор Роберто Герини, който незабавно го покани да прекара известно време в имението му в Монталчино. Тази покана беше тъкмо това, което бе необходимо на Фон Игелфелд, и следващите няколко дни за него бяха изпълнени с приятни разходки из горите, а вечерите прекарваше в компанията на италианските си приятели. Имаше дори вечеря в негова чест в дома на граф Виторио Фантоци, която премина изключително успешно, както и всички подобни вечери досега.

След приятната интермедия в Монталчино дойде време за прибиране у дома. Фон Игелфелд, снабден от Герини с дрехи и с един малък куфар, приготви багажа си и се сбогува с приятелите си. После, напълно освежен от почивката, се качи на експреса от Сиена за Мюнхен. Когато пристигна в Регенсбург, реши да отиде направо от гарата в института, за да прегледа пощата си. После щеше да се прибере у дома, за да отговори на писмата, които вероятно се бяха натрупали в негово отсъствие.

Тъй като не беше чел немски вестници, докато беше в Италия, естествено бе пропуснал да прочете и статията, която бе публикувана от повечето национални всекидневници — „ГЕРМАНСКИ ПРОФЕСОР ИЗЧЕЗВА В ОТКРИТО МОРЕ“. Не беше чел и излиятелното прощално слово на Принцел, цитирано почти дословно в същите вестници, нито изказванията на останалите членове на факултета, включително и на Унтерхолцер, който се бе изказал извънредно хвалебствено за „Португалски неправилни глаголи“ и бе отбелязал каква огромна загуба означава фактът, че сега вече книгата няма да може да има продължение. Но дори да ги беше прочел, надали щеше да предположи, че при появата си в Института ще забележи промени и че дори на вратата на собствения му кабинет ще виси табелка с чуждо име.

— Защо сте се настанили в моя кабинет? — попита той, когато отвори вратата и видя Унтерхолцер да седи на собственото му бюро.

Унтерхолцер вдигна глава и пребледня. Държеше се така, като че ли бе видял призрак.

— Но нали сте мъртъв! — прошепна той след няколко мига мълчание.

— Нищо подобно! — отвърна Фон Игелфелд.

— Сигурен ли сте? — заекна Унтерхолцер.

— Не ставайте смешен, господин Унтерхолцер — каза Фон Игелфелд. — В този живот има много малко неща, в които човек може да бъде сигурен, но според мен това е едно от тях.

— Разбирам — измънка безпомощно Унтерхолцер. — Единствената причина, поради която съм заел кабинета ви, са статиите във вестниците, според които сте изчезнали в открито море. Казах си, че сигурно бихте искали аз да наследя вашия кабинет, когато си отидете.

Фон Игелфелд се наежи.

— Откъде ви е дошла тази идея? — възрази той рязко. — Може пък аз да имам нещо съвсем различно предвид.

Унтерхолцер се изправи на крака.

— О, Мориц Мария, толкова се радвам, че си жив! Не мога да ти кажа колко… — той млъкна, осъзнал недопустимата си грешка. Беше се обърнал към Фон Игелфелд на малко име, а се познаваха от… не повече от петнайсет години, нали?

— Ужасно съжалявам — продължи той припряно. — Не исках да се обръщам към вас на „ти“. Беше неволно, под напора на чувствата…

Фон Игелфелд вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Беше трогнат, че Унтерхолцер, въпреки всичките си недостатъци, е бил толкова разстроен от новината за неговата смърт. Човек би могъл дори да пренебрегне нахалното нанасяне в неговия кабинет, и даже…

— Не се извинявай — отвърна той и допълни: — Детлев.

Произнасянето на кръщелното име на Унтерхолцер струваше на Фон Игелфелд неимоверни усилия, но това трябваше да бъде сторено.

— Да, Детлев, познаваме се вече от доста години, и може би е редно да се обръщаме един към друг със собствените си имена. Така че от днес нататък ще си говорим на „ти“.

Беше очевидно, че Унтерхолцер е обзет от огромно облекчение.

— Да слезем тогава до кафенето и да пийнем…

— Да пием „брудершафт“ — отвърна сърдечно Фон Игелфелд. Помисли си колко е хубаво, че е жив. Животът е толкова скъпоценен, така изпълнен с неочаквани развития, толкова богат на възможности!

Излязоха от института и тръгнаха към близкото кафене.

— Брудершафт! — каза Унтерхолцер, вдигайки чашата си. — За братската обич!

— Брудершафт! — отвърна Фон Игелфелд.

Отпиха от виното. Отвън, на улицата, група студенти издигнаха гласове — пееха онази чудесна, незабравима песен, Gaudeamus:

Gaudeamus igitur,

juvenes dum sumus.

Post iucundam iuventutem,

post molestam senectutem,

nos habebit humus!^[4]

Фон Игелфелд се усмихна на Унтерхолцер.

— Aut nos habebit mare^[5]! — пошегува се той. А Унтерхолцер, който не бе чувал по-добра шега от години, се смя дълго и неудържимо.