Алегзандър Маккол Смит
Някои особености на саламовидните кучета (3)

3. На кушетката

В отношенията между професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“, и професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер, автор на едно значително по-ниско оценявано произведение за подчинителното наклонение в португалския език, се долавяше известно напрежение. Разбира се, никой не казваше нищо, но за Фон Игелфелд бе ясно, че Унтерхолцер продължава да таи недобри чувства към него поради злополучната история с неговото куче. Самият Фон Игелфелд беше убеден, че не носи абсолютно никаква вина за това, и че ако трябваше да се търси вина у някого, най-подходящият кандидат за целта бе именно Унтерхолцер. В края на краищата именно той не бе наглеждал както трябва кучето си, беше го оставил да тича свободно, да излезе на уличното платно и да бъде блъснато от минаваща кола. Унтерхолцер би трябвало да се засрами; след като хората не се грижеха както трябва за саламовидните си кучета, съвсем естествено бе да се очакват злополуки. Освен това, продължаваше да разсъждава Фон Игелфелд, изходът би могъл да бъде далеч по-неприятен. Несъмнено кучето бе изгубило три крака поради случилото се, но пък ветеринарният институт положи големи усилия да обезщети собственика, осигурявайки цяла система от протези, която като че ли функционираше добре. Към тялото на кучето се привързваше метална конструкция с три малки колелца. Ползвайки единствения си крак като гребло, кучето успяваше да се придвижва на колела и да стигне там, където пожелаеше. Системата не функционираше само в редки случаи — беше се случвало веднъж-дваж по наклонени улици, когато кучето излезеше извън контрол и полетеше по тротоара на колелцата, без да може да спре, и се озоваваше посред нечия градина или в някой храст. Но това бяха дребни неудобства, и беше съвсем нередно от страна на Унтерхолцер да продължава да се държи хладно с по-старшия си колега; романските филологии предлагаха прекалено ограничено поле на дейност, за да допускат наличие на враждебност, особено пък по лични въпроси. Разбира се, академичните теми бяха нещо съвсем различно; това бяха действително сериозни проблеми и понякога ставаше неизбежно човек да критикува открито заблудите на колегите си.

— Надявам се всичко да е наред, господин Унтерхолцер — отбеляза една сутрин Фон Игелфелд в опит да разчупи леда.

— Отчасти — отвърна Унтерхолцер. — Някои неща вървят добре, но други далеч не са удовлетворителни.

Настана кратко мълчание. Унтерхолцер явно очакваше Фон Игелфелд да реагира на предизвикателството, но реакция нямаше.

— Искам да кажа — продължи Унтерхолцер, — че е доста тежко да се грижиш за осакатено куче. Има много неща, които трябва да се вземат предвид. Кучето може например да забуксува — ако се движи на колелца, искам да кажа. Вчера например се наложи да го смазвам. Доколкото ми е известно, рядко се случва да се смазва куче.

Фон Игелфелд прехапа устни. Този низ от неизказани обвинения започваше да му идва до гуша.

— Несъмнено — каза той хладно. — Не е лесно да надзираваш едно куче както трябва. Човек не би искал да се стигне дотам, че недобре или може би небрежно гледаното куче да избяга и да се озове на уличното платно, сред колите, нали, господин Унтерхолцер?

Унтерхолцер не отговори, а му обърна гръб и се зае с някаква своя задача. От своя страна Фон Игелфелд остана доволен, че е съумял да обърне разговора в своя полза. Сега вече Унтерхолцер сигурно щеше да помисли, преди да повдигне отново въпроса за саламовидното куче.

* * *

В продължение на две седмици Унтерхолцер не произнесе и дума на тази тема. Разминаваха се в коридора, разменяха учтиви поздрави, но нямаше никакви дружески разговори. Фон Игелфелд нямаше нищо против да остави нещата така; ако Унтерхолцер държеше да таи ненавист, това си беше негова работа. Така само ставаше смешен в очите на околните, които, ако някога научеха действителната предистория на събитията, несъмнено биха били на страната на Фон Игелфелд.

Когато Унтерхолцер реши да нанесе удара си, това стана напълно неочаквано и завари Фон Игелфелд неподготвен. Специализираното тримесечно списание, чийто редактор доскоро бе самият Фон Игелфелд, а сега вече се редактираше във Франкфурт, пристигаше в първия ден на съответния месец. Фон Игелфелд имаше личен абонамент и винаги отнасяше новия брой у дома, защото нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да се разположи удобно с чаша Мадейра и да започне да преглежда списанието. В много отношения това бяха своеобразни връхни точки в съществуванието му — неподправената наслада от изчитането на поне четири статии от областта на романските филологии, а освен това десетина страници с анотации на книги, и още няколко страници с читателски въпроси и коментари. Обикновено изчиташе списанието още същата вечер, а през следващите дни го преглеждаше отново, след като бе успял да обмисли прочетеното.

И този път той се разположи удобно с чашата Мадейра и списанието и насочи поглед към съдържанието. Имаше статия от професор доктор доктор Манхайн за наставките и представките. „Истинско удоволствие!“, каза си Фон Игелфелд. Имаше подробен отзив за един много важен нов етимологичен речник на испанския език, и… Той трепна, а чашата с мадейра се заклати застрашително.

Беше написано черно на бяло, буквите бяха отпечатани на страницата с ужасяваща окончателност, като неизличим надпис върху паметник на едно варварство:

„Неправилни глаголи — за някои недостатъци в хипотезата на Фон Игелфелд.“

Фон Игелфелд си пое дъх с усилие, после ахна, защото видя какво пишеше отдолу:

„професор доктор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер от университета в Регенсбург“

С треперещи ръце той намери началната страница на статията, и започна да чете.

„Още от момента на издаването на «Португалски неправилни глаголи», противоречивия труд на професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд, учени в областта на романските филологии поставиха под въпрос някои от основните положения в труда, отнасящи се до поведението на индикатива в неговите неправилни проявления. Нарастващият брой учени, които не са убедени от неуверената хипотеза, предлагана от Фон Игелфелд, започват да настояват, че измененията в трето лице са настъпили значително по-късно от момента, цитиран в наивното предположение на Фон Игелфелд…“

Това беше вече прекалено — Фон Игелфелд се опасяваше, че няма да го понесе. Сърцето се блъскаше в гърдите му, докато той дочете с усилие статията докрай, залитайки от умелите удари, които му нанасяше почти всяко изречение. Не само бе окачествен като „наивен“ (страница 34), но се оказваше, че бил и „заблуден“ (страница 36), „неосведомен“ (страница 37), и „залагащ на външни ефекти“ (страница 39).

Дочете статията и остави списанието на масичката до креслото, редом с недокоснатата чаша мадейра. Никога досега, нито веднъж не му се бе случвало да го нападат в пресата. Отзивите при появата на „Португалски неправилни глаголи“ бяха единодушно възторжени; на конференции колегите се състезаваха да сипят комплименти за докладите му, а никога досега дори самият Цимерман не бе произнасял нещо друго освен възхвали за трудовете му — никога, нито един-едничък път. А ето че сега Унтерхолцер — Унтерхолцер! — се осмеляваше да постави под въпрос теориите му, прикривайки се очевидно зад уж „нарастващия брой“ учени, останали неубедени от хипотезата му. И кой се криеше зад определението „нарастващ брой учени“, от чието име Унтерхолцер претендираше да говори? Дали не беше замесен и Принцел? Фон Игелфелд бе разговарял с него преди три седмици и тогава не забеляза никакви признаци на съмнение в неговата хипотеза. Не, най-вероятно Унтерхолцер говореше единствено от свое име и си бе съчинил предполагаемата подкрепа на други, също както неуверените в себе си хора често използват първо лице множествено число, когато изразяват някакъв свой възглед.

Остатъка от вечерта Фон Игелфелд посвети на обмисляне на отговора си. Едната възможност бе да се изправи лице в лице с Унтерхолцер и да му поиска обяснение. Другата бе да се представи като толкова наскърбен от коментарите му, че да породи у Унтерхолцер чувство на вина за тази отблъскваща, предателска постъпка. И най-сетне можеше да реши да игнорира нападките и да се преструва, че изобщо не е забелязал статията. Първата и втората възможност криеха доста рискове.

Фон Игелфелд не беше склонен да влезе в прение с Унтерхолцер, отхвърляйки точка по точка критичните му бележки — ако постъпеше така, това би придало на нападките стойност, която те очевидно не заслужаваха. Ако пък се държеше като обиден, това би доставило на Унтерхолцер задоволството да знае, че стрелите на смехотворните му заяждания са улучили целта — което сигурно бе и неговото желание. Оставаше му възможността да запази гордо мълчание, нещо, което безспорно му се удаваше. Фон Игелфелд нерядко бе съхранявал гордо мълчание в миналото, когато се бе сблъсквал с Унтерхолцер и неговите деяния — следователно сега просто щеше да се наложи да бъде по-горд и по-мълчалив от обикновено.

През следващите няколко дни всеки път, когато Фон Игелфелд срещнеше Унтерхолцер в института, той само му кимваше мрачно и го подминаваше. Веднъж Унтерхолцер се опита да го заговори, но Фон Игелфелд се престори, че е потънал в мисли и не го забелязва. Стори му се, макар да не можеше да бъде сигурен, че Унтерхолцер изглежда обезпокоен — и това му достави немалко удоволствие. Щеше да продължи да се държи на разстояние — ако се наложеше, дори в продължение на години — докато Унтерхолцер не дойдеше да почука на вратата му и да поднесе безусловно извиненията си. А дори да станеше така, щеше да му се наложи да почака извиненията му да бъдат приети — толкова сериозно беше провинението му.

Но дните си минаваха и Фон Игелфелд започваше да се удивлява, че Унтерхолцер понася с такава лекота остракизма, на който бе осъден. Унтерхолцер бе забелязан да се смее и шегува с някои от младшите асистенти, а веднъж Фон Игелфелд дочу библиотекаря да казва, че Унтерхолцер бил в „забележително добро настроение“. Сякаш колегата му бе придобил нова, удивителна самоувереност. Не само че се бе осмелил да критикува „Португалски неправилни глаголи“ на страниците на специализираното списание, но като че ли бе успял да преодолее и някогашната си колебливост и неловкост в ежедневните отношения с колегите си. Това беше притеснително — ако Унтерхолцер започнеше да се перчи нагоре-надолу, институтът би станал доста по-неприятно място. Никой не се интересуваше от мненията на Унтерхолцер за каквото и да било, затова и би било крайно нежелателно той да започне да ги огласява.

Фон Игелфелд реши да обсъди въпроса с библиотекаря, който открай време бе в близки отношения с Унтерхолцер.

— Напоследък професор Унтерхолцер е в отлична форма — отбеляза той. — Доста по-уверен в себе си е, не сте ли на същото мнение?

— Милият професор Унтерхолцер! — възкликна библиотекарят. — Без съмнение е много по-общителен отпреди. Но такова е въздействието на психоанализата!

Фон Игелфелд присви очи.

— Психоанализа ли? — попита той. — Да не искате да кажете, че професор Унтерхолцер се подлага на психоанализа?

— Точно така — отвърна библиотекарят. — Всъщност и аз имам известна заслуга за това. Препоръчах му да го направи и го свързах с доктор Хубертофел — той е много добър психоаналитик, един от най-добрите, доколкото ми е известно.

Фон Игелфелд издаде някакъв неясен звук и с това разговорът приключи. Докато вървеше, вирнал нос, към кабинета си, той започна да си съставя заключения от чутото. Самоувереност! Психоанализа! Доктор Хубертофел! Това звучеше крайно обезпокоително. Той беше привикнал към установения порядък и бе сериозно разтревожен от представата за един освободен от задръжките си Унтерхолцер, без многобройните му прояви на некомпетентност, благодарение на които общуването с него бе що-годе поносимо. Налагаше се да разбере нещо повече за този доктор Хубертофел и да провери дали няма начин да ограничи съдбоносното му влияние върху живота на Унтерхолцер. Ако това налагаше самият той да посети доктор Хубертофел, Фон Игелфелд бе готов да направи дори това. Открай време хранеше дълбоко недоверие към последователите на Фройд и масоните, които в неговите представи бяха неразривно свързани, но сега имаше важна задача, която не можеше да пренебрегне — доброто име на института и на самото произведение „Португалски неправилни глаголи“ зависеше от това Унтерхолцер да бъде принуден да си свие опашката, преди да се стигне до още по-разрушител ни нападки. За тази цел Фон Игелфелд бе готов дори да влезе в клетка, пълна с фройдисти и да се справи с всички подобия на лъвове, на които би се натъкнал там.

* * *

Видът на доктор Макс Аугустус Хубертофел от „Клиника за лечение на неврози и психопатология Хубертофел“ отговаряше до съвършенство на неговото призвание. Беше слаб, спретнат човек, със зализана, сресана на път коса, носеше папийонка във виенски стил, лачените му обувки бяха старателно лъснати. До приемната му, дискретно сгушена в тиха улица в един от кварталите на Регенсбург, пълен с офиси и лекарски кабинети, се стигаше по вита стълба, която водеше до боядисана в тъмнозелено врата. На вратата имаше месингова табелка с името на доктор Хубертофел — в нея сега се взираше Фон Игелфелд, задъхан от изкачването, и виждаше отражението на собственото си лице.

Когато бе приет в самата светая светих на психоаналитика, Фон Игелфелд застана срещу лекаря, който го наблюдаваше с учтиво изражение иззад бюрото си. Той зададе няколко въпроса на Фон Игелфелд и започна да записва отговорите в голям черен бележник. После му посочи една тапицирана в зелено кушетка и го подкани да легне на нея.

Авторът на „Португалски неправилни глаголи“ се разположи на кушетката. Беше удобна, но не чак дотам, че да му се доспи.

— Можете да затворите очи, ако предпочитате — каза доктор Хубертофел. — Някои пациенти предпочитат да затварят очи, макар че винаги съществува опасността да заспите, ако го направите.

Фон Игелфелд се запита дали Унтерхолцер затваря очи по време на сеанса, или гледа нагоре към тавана в кабинета на доктор Хубертофел и крои поредния заговор. Всъщност бе напълно възможно идеята за нападките към „Португалски неправилни глаголи“ да се е зародила тъкмо тук, на тази кушетка — ужасна, ужасна мисъл!

— Вероятно сте чували нещо за свободните асоциации — поде доктор Хубертофел. — Според мен те са подходящо средство за откриване на източника на безпокойството при пациента. После, въз основа на придобитото познание, аз вече знам какво да търся в психоаналитичния процес. Разбирате ли, човешкото съзнание е пълно с потънали в мрак мебели.

Фон Игелфелд трепна. Потънали в мрак мебели? Нима и неговото съзнание е пълно с такива неща? Може би предприетата стъпка бе неразумна, въпреки че крайната цел бе да се сдобие с оръжие срещу Унтерхолцер. Ако мебелировката на съзнанието тъне в мрак, може би е най-разумно да си я оставим сред сенките.

— И тъй — поде доктор Хубертофел, — морето.

— Морето ли? — попита Фон Игелфелд.

— Да. Аз казвам „море“, а вие ми казвате какво се появява в мислите ви.

— Море — отвърна Фон Игелфелд.

— Не — каза търпеливо доктор Хубертофел. — Аз казах „море“. А вие трябва да кажете какво си представихте.

— Представих си море — каза Фон Игелфелд. — Затова отвърнах „море“, когато вие ми казахте „море“.

Доктор Хубертофел почука с молива по бележника си.

— Трябва да си представите нещо друго — заяви той. — Не бива да мислите толкова буквално. Да опитаме отново. „Баща“.

— Мустаци — отвърна Фон Игелфелд.

— Добре — каза доктор Хубертофел. — Това е много добър отговор. Ако разбирам правилно, баща ви е имал мустаци.

— Не — каза Фон Игелфелд. — Но бащите на другите момчета имаха.

— Едип — продължи доктор Хубертофел.

— Майка. Не, чичо.

Психоаналитикът кимна.

— Отлично. Продължаваме. Ножици.

— Отрежи-палец — отвърна Фон Игелфелд. — Нали си спомняте онзи човек от приказката за Чорлавия Петер. Онзи, който режел палците на децата, които ги смучели. Винаги много съм се боял от него.

— Може би още ви вдъхва страх? — предположи доктор Хубертофел. — Спомените от детската стая са много упорити. Но нека продължим. Id^[1].

— Тъмнина. Вътрешно аз.

— Отлично. Салам.

— Куче.

— Куче ли?

— Саламовидно.

— Саламовидно куче.

— Когато бях момче — разказваше малко по-късно професор Фон Игелфелд, — живеехме в Австрия, в имението на дядо ми близо до Грац. Живях там от шестгодишна възраст, докато навърших петнайсет години. После ме изпратиха във военна академия в Германия. Тъгувах много, когато напусках Австрия, и досега си спомням как се навеждах през прозореца на влака, за да видя за последен път родителите си и чичо Едип, които стояха на перона и ми махаха. Спомням си как баща ми вдигна ръка, а после я отпусна на рамото на майка ми, сякаш за да я успокои.

— А може би за да подчертае правата си на собственик — намеси се доктор Хубертофел.

— Майка ми се извърна и тръгна към колата ни, а аз се прибрах в купето. Разбирате ли, бях едва петнайсетгодишен и никога не бях напускал дома си. А сега бях на път към военната академия и не знаех какво ми предстои. Разбира се, бях чел „Младия Тьорлес“^[2], и се опасявах, че и мен ме очаква подобна съдба. Затова седях на мястото си и се взирах мрачно през прозореца.

Когато пристигнах в школата, ми посочиха място в общото спално помещение. Щях да споделям това дълго помещение с още трийсет и девет момчета, заети с измислянето на всевъзможни ритуали на освещаване — от бой с мокри хавлиени кърпи до размяна на клетви за кръвно братство. Няколко от тях вече си режеха ръцете, за да смесят кръвта си.

Бях озадачен. В общата спалня имаше нещо странно. Бяхме четиридесет момчета, а леглата бяха само двайсет. Разбирате ли, щяхме да спим по двама на легло. Обърнах се към момчето, с което щях да споделям леглото си. То седеше на ръба на леглото и се взираше мрачно в обувките си.

Попитах го имал ли е у дома дойка, и той каза, че току-що се бил разделил с нея. Била от Бавария, казвала се Хистерия, и била изключително добра дойка. В детската стая имало само едно легло и той спял с дойката си. А сега се налагаше да спи с мен и това го хвърляше в отчаяние.

Доктор Хубертофел следеше с алчно внимание разказа.

— Това е извънредно интересен материал — отбеляза той, дращейки ожесточено в бележника. — Очарован съм. Чиста патология.

Фон Игелфелд затвори очи. Беше установил, че му е по-лесно да си измисля разни истории, когато затвори очи.

— През тази първа нощ успях някак да оцелея, макар че хлипането на другаря ми по легло не ми позволи да заспя. После, на другата сутрин, след като ни принудиха да вземем студен душ, отново по двойки, започнаха учебните занимания. Преподавателите проявяваха голям интерес към Френско-пруската война и посвещаваха голяма част от уроците ни на нея. Като изключим това, не учехме почти нищо друго.

— А жестоки ли бяха учителите? — осведоми се доктор Хубертофел.

— Неизмеримо жестоки — заяви Фон Игелфелд. — Изпитваха особена наслада да изобретяват нови изтезания за момчетата, а някои от съучениците ми така и не успяха да го понесат — имам предвид тези, които избягаха. Някои от тях залавяха и ги връщаха, и тогава ги наказваха още по-жестоко. Някои пък успяваха да се измъкнат и така и не узнавахме нищо повече за тях. Копнеех да стана един от тях. Но нямах смелост да избягам, а освен това едно от големите момчета беше отпрало подметките от обувките ми, за да ги закове на своите. Не бих могъл да отида кой знае колко далеч с обувки без подметки. Но имаше и друга причина. Аз защитавах едно друго момче, с което всички се отнасяха особено жестоко. Бях го спасил от мъчителите му, и сега то разчиташе на мен за защита. Ако си тръгнех, това би означавало да го хвърля на вълците.

— Разкажете ми за това момче — каза доктор Хубертофел.

— Името му беше Унтерхолцер — обяви Фон Игелфелд. — Детлев Амадеус Унтерхолцер. Струва ми се поне, че така беше името.

Той забеляза, че думите му имаха подчертан ефект върху доктор Хубертофел.

— Унтерхолцер ли? — попита той. — Вие сте защитавали този… този Унтерхолцер?

— Да — отвърна Фон Игелфелд. — Той беше едно много нещастно момче. Бе изпратен във военната академия от родителите си, които се надявали дисциплината в такова учебно заведение да го отучи от ужасния му навик да лъже. Но това не стана, и той все така не можеше да различава истина от лъжа. Това никак не се нравеше на останалите момчета — разбирате ли, при нас имаше строги закони на честта — и те го тормозеха. Аз бях единственият, който го защитаваше.

Доктор Хубертофел гледаше втренчено Фон Игелфелд.

— Значи той лъжеше постоянно, така ли?

— Нищо от това, което казваше, не отговаряше на истината — отвърна Фон Игелфелд. — Предполагам, че и досега си е такъв. Хора като него всъщност не се променят, нали?

Доктор Хубертофел се позамисли за миг.

— Обикновено не — каза той сериозно. — Такова поведение говори за фундаментално увреждане на личността и ние не можем да направим кой знае какво в такива случаи. Дори психоанализата не може да помогне много.

— Това е много тъжно — отбеляза Фон Игелфелд. — Подобни пациенти трябва да са голямо разочарование за вас — и добави припряно: — Ако имате такива пациенти, разбира се.

* * *

Скоро след това той напусна кабинета, изключително доволен от себе си. Беше убеден, че е подкопал решително психоанализата на Унтерхолцер; от момента, в който го бе споменал, доктор Хубертофел почти не бе проговорил. Вероятно кипеше от гняв, че Унтерхолцер го е подвеждал; сигурно не е лесно да разбереш, че си седял и записвал лъжи — сигурно нещо подобно изпитват съдиите в съда.

Той излезе на улицата. Вечерта беше приятна и той реши да тръгне пеш към дома. Каза си, че психоанализата явно е нещо изключително. Беше влязъл тук в доста потиснато настроение, а излезе, обзет от оптимизъм. Погледна към безоблачното вечерно небе и се усмихна доволно. Интрижките на Унтерхолцер сега вече щяха да се провалят — доктор Хубертофел може и да му беше създал достатъчно самоувереност, за да предприеме нападение срещу „Португалски неправилни глаголи“, но откъде щеше да черпи самоувереност, когато установеше, че е загубил подкрепата на своя психоаналитик?

Минавайки покрай една книжарница, той се загледа във витрината. Бяха изложени някои нови научни издания. „Икономика на Горен Судан“ — вероятно нещо изключително скучно, помисли си той. „Нов поглед към Упанишадите“ — това вече звучеше по-обещаващо. И още нещо: „Философията в защита на истината“.

Той спря. Истината. Той бе защитник на истината и винаги е бил такъв; докато той бе наоколо, истината не би имала нужда от други защитници. А и нима семейният герб на рода Фон Игелфелд не носеше мотото „Винаги истината“? Погледът му се плъзна от книгата към собственото му отражение във витрината, и в същия миг го разтърси страхотно угризение на съвестта. Пред себе си видя лицето на лъжец!

Фон Игелфелд се закова на място. Беше извършил нещо ужасно, нещо страшно. Беше влязъл в кабинета на онзи нещастен фройдист и му бе изтърсил цяла торба лъжи. Онази военна академия никога не бе съществувала, нямаше никакъв чичо Едип — всичко това бяха глупости, такива, каквито заблудените фройдисти обичат да слушат. Що се отнася до обвиненията по адрес на Унтерхолцер — макар че самият Унтерхолцер бе постъпил отвратително, критикувайки неговата хипотеза, това не бе извинение за него, за Фон Игелфелд, да падне толкова ниско. Спомни си какво презрение бе изпитал към Унтерхолцер, когато Унтерхолцер претендираше да бъде Фон Унтерхолцер. А сега самият той, един истински „Фон“, се държеше също толкова жалко.

За миг остана като вцепенен, разяждан от разкаяние. После, привел глава под тежестта на срама, продължи пътя си към дома, а мислите му кръжаха хаотично. Дали да не се върне обратно и да се извини на доктор Хубертофел? Или да се опита да обясни всичко в писмо? Каквото и да предприемеше, щеше да се постави в нелепо положение.

Той отново спря. Пътят му минаваше покрай малка католическа църква, отдалечена от улицата. На таблото със съобщения висеше бележка със следния текст: „Прегрешихте ли? В този Божи дом изслушваме изповеди от шест до осем следобед, всяка сряда и събота. Вътре Ви очаква някой, който ще Ви изслуша“. А днес, припомни си Фон Игелфелд, беше сряда, при това несъмнено привечер.

* * *

Във вътрешността на църквата цареше полумрак. Пред олтарната преграда на малък страничен параклис бе коленичила една жена, но освен нея вътре нямаше жива душа. Фон Игелфелд тръгна колебливо напред, хвърляйки вървешком погледи към картините по стените. Самата света Дева свеждаше поглед към него, със съчувствена усмивка на устните. Ето го и свети Франциск, протегнал ръце към птиците, и още някакъв светец, когото не можа да разпознае, издигнал пръст в мълчалив упрек, като че ли насочен точно към Фон Игелфелд.

Забеляза изповедалнята и се упъти към нея. Не беше католик — всички от рода Фон Игелфелд бяха открай време лютерани — но беше запознат с ритуала. Трябваше да влезе в изповедалнята, да седне на пейчицата и да говори на свещеника от другата страна на решетката. Нямаше значение дали се числиш към това вероизповедание — свещеникът бе готов да изслушва всякакви хора във всякакво душевно състояние, включително и филолози-лъжци.

Той отдръпна завеската и влезе в кабината. Тук наистина имаше малка решетка и отзад се разнесе някакъв шум, вероятно шумолене на расо, който му подсказа, че свещеникът е на мястото си.

— Добър вечер — прошепна Фон Игелфелд.

— Здравейте — разнесе се безтелесен глас иззад решетката. — Как се чувствате тази вечер?

— Не много добре — отвърна Фон Игелфелд. — Всъщност се чувствам извънредно зле, защото извърших нещо ужасно.

Свещеникът помълча за миг, като че ли осмисляше полученото сведение. После попита:

— Ужасно ли? Колко ужасно, синко? Човек ли убихте?

Фон Игелфелд ахна.

— О, не! Не е чак толкова лошо.

— Добре тогава — поде свещеникът. — Почти всичко останало може да се поправи, нали? Кажете ми какво е това ужасно нещо.

Фон Игелфелд си пое дълбоко дъх.

— Излъгах — каза той.

— Излъгахте? — повтори свещеникът. — Кого излъгахте, полицията? Или жена си?

— Излъгах един психоаналитик — отвърна Фон Игелфелд.

Иззад решетката се разнесе странен звук, труден за интерпретация, но като че ли говореше за неодобрение.

— Това е много лошо — каза свещеникът. — Призванието на психоаналитиците е да ни помагат. Ако ги лъжем, лъжем самите себе си. Постъпката ви е ужасна.

— Знам — съгласи се Фон Игелфелд. — Казах му куп лъжи за миналото си. Дори си измислях разни думи, когато трябваше да правя свободни асоциации.

— И едното, и другото е грях — каза твърдо свещеникът. — Свободните асоциации помагат на психоаналитика да намира ключа към тайните на съзнанието. Ако го подведете в това отношение, психоаналитичният процес се деформира.

— Има и нещо по-лошо — продължи Фон Игелфелд. — Лъгах, когато разказвах за своя колега Унтерхолцер. Той публикува критичен материал за моята книга и аз реших да проваля ефекта от психоанализата, на която той се подлагаше.

— Разбирам — каза свещеникът. — И сега се чувствате виновен?

— Да — каза Фон Игелфелд.

— Вината е нещо естествено — поде тихо свещеникът. — По този начин Свръх-Азът се утвърждава над примитивните, анархични пориви на нашия Id. Чувството на вина помага да се установи равновесие между отделните части на личността. Но не бива да допускаме то да ни погълне.

— Така ли? — попита Фон Игелфелд.

— Да — заяви свещеникът. — Чувството за вина подклажда неврозите. Вината в малки количества е здравословна — утвърждава нашата интуитивна преценка за добро и зло. Но ако се съсредоточите прекалено много върху нередните си постъпки, можете да се превърнете в невротик.

— Съжалявам — каза Фон Игелфелд. — Искрено съжалявам за това, което извърших. Моля ви да ми простите.

— О, простено ви е — каза свещеникът. — Това се разбира кажи-речи от само себе си. В наши дни Бог е много всеопрощаващо настроен. И Той е претърпял развитие. Така погледнато, Той прощава всичко. Това, което трябва да направите сега, е да поправите нанесените от постъпката ви щети. Трябва да отидете при този Унтерхолцер и да му кажете, че съжалявате, задето сте разказвали лъжи за него. Трябва да му поискате прошка. А после трябва да пишете на доктор Хубертофел — предположих, че става дума за него — и да му обясните, че в разказа ви за военната академия няма нищо вярно. Между другото, и аз съм учил във военна академия.

— Така ли? — каза Фон Игелфелд. — И нещастен ли се чувствахте там?

— Ужасно — заяви свещеникът. — Бяхме натъпкани в общи спални, трябваше да делим всичко, а ни караха и да вземаме студени душове. Все още настръхвам, когато ми се случи да вземам студен душ.

— Но още вземате студени душове? — попита Фон Игелфелд.

— Да — отвърна свещеникът. — Вероятно го приемам като своеобразен ритуал. А може би тези душове будят спомени за военната академия и нещо у мен има нужда от тези спомени.

— Би трябвало да се опитате да забравите — каза Фон Игелфелд. — Да продължите нататък.

— О, опитвам — отвърна свещеникът. — Но не винаги е лесно.

— Ако може да се върнем към моя случай — каза колебливо Фон Игелфелд. — Наистина ли ми е простено?

— Разбира се — каза свещеникът. — В името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Имате пълно опрощение.

Фон Игелфелд се прибра у дома в повишено настроение. Симпатичният свещеник му се беше понравил и той реши да наминава да слуша някои от проповедите му. Вероятно щяха да бъдат забавни, не като мрачните лютерански песнопения, които помнеше от детството си. Под въздействие на полученото опрощение той незабавно написа писмо с извинение до доктор Хубертофел и излезе отново, за да го пусне в пощенската кутия. А после, когато си легна, заспа дълбоко за първи път от появата на онази ужасна статия.

* * *

Унтерхолцер го изгледа подозрително, когато Фон Игелфелд се появи в кабинета му на другата утрин.

— Добро утро, господин Унтерхолцер — каза бодро Фон Игелфелд. — Дойдох да ви се извиня.

Унтерхолцер трепна. Очевидно не бе очаквал такова нещо.

— Да — продължи Фон Игелфелд. — Неколкократно се отнесох несправедливо с вас.

— Неколкократно ли? — заекна Унтерхолцер.

Фон Игелфелд погледна към тавана. Не беше очаквал да мине лесно и се оказа прав.

— Да вземем случая с горкото ви саламовидно куче — каза той. — Беше извънредно неприятно и мога само да ви уверя, че не съм искал да стане така.

— Не се и съмнявам — каза Унтерхолцер. — Никога не съм казвал…

Фон Игелфелд го прекъсна.

— А после отидох при доктор Хубертофел и се опитах да проваля психоанализата, на която се подлагате. Разказах му всевъзможни лъжи.

Унтерхолцер зяпна.

— Разказвали сте му лъжи за мен?

— Да — каза Фон Игелфелд. — Целта ми беше да създам лошо впечатление за вас и да сложа край на психотерапията.

За миг Унтерхолцер продължи да се взира безмълвно във Фон Игелфелд. После се усмихна и заяви:

— Но това е добре дошло. И без това търсех начин да се измъкна, без да наскърбя доктор Хубертофел. Сега той ще бъде доволен, ако престана да го посещавам. Честно казано, цялата работа ми се стори излишна загуба на време и пари. Вече съм му платил хиляди, знаете ли.

— Значи сте доволен? — попита едва чуто Фон Игелфелд.

— Напълно — отвърна Унтерхолцер с още по-сияйна усмивка. — Непрекъснато се опитваше да ме превърне в човек, какъвто не съм. Не ми е приятно да съм общителен и бъбрив. Това е в разрез с природата ми.

— Прав сте — каза Фон Игелфелд. — Е, да си призная, доволен съм, че съм успял да ви помогна.

Унтерхолцер се отпусна обратно на стола си и усмивката му се изпари.

— Но аз трябва да ви се извиня за нещо — измънка той. — Написах един извънредно злонамерен материал за „Португалски неправилни глаголи“. Направих го заради кучето, но сега съжалявам. Видяхте ли статията?

— Не — заяви Фон Игелфелд. „Винаги истината“. — Е, всъщност може би съм хвърлил един поглед — но това няма значение.

— Ще направя всичко по силите си да поправя последиците — каза Унтерхолцер. — Уверявам ви.

— Много сте мил, господин Унтерхолцер — каза Фон Игелфелд. — Нека обърнем гръб на всичко това и да се заемем с важната работа, която ни чака.

* * *

Така и стана. Животът в института възстанови нормалния си ход. В следващия брой на специализираното списание на челно място се появи голяма статия от Унтерхолцер, озаглавена „По-нататъшни разсъждения над «Португалски неправилни глаголи» от Фон Игелфелд“. Статията отхвърляше изцяло заетите в предишния материал позиции, авторът твърдеше, че този материал бил написан само за да бъде предизвикан дебат, и че написвайки го, се е поставил неволно в ролята на адвокат на дявола.

Изходът беше напълно удовлетворителен. Като че ли единствено библиотекарят не одобряваше развръзката.

— Горкият господин Унтерхолцер като че ли загуби новопридобитата си увереност — отбеляза той пред Фон Игелфелд. — Чудя се защо?

— Нямам представа — отвърна Фон Игелфелд, но веднага се поправи. „Винаги истината“. — Всъщност струва ми се, че знам, но тези въпроси са поверителни и за мое най-голямо съжаление не мога да ви кажа нищо.