Алегзандър Маккол Смит
Някои особености на саламовидните кучета (2)

2. Приятна опора

Арканзас се оказа приятно разнообразие за Фон Игелфелд. Преди да замине, той се чувстваше доста изтощен, а се върна освежен и готов да се изправи срещу предизвикателствата на ежедневието в Института по романски филологии в Регенсбург.

Причината за неговата умора преди заминаването беше усилието, което бе принуден да положи за написването на материал за португалския правопис, който трябваше да чете по радиото. При това времето за подготовка се бе оказало много кратко. Беше се постарал много при подготовката на текста, и в крайна сметка изказването му бе излъчено по немското национално радио в един дъждовен вторник, в пет часа следобед.

Фон Игелфелд остана доволен от изявата си. Считаше, че бе успял да постигне деликатно равновесие между конфликтните теории по въпроса. Няколко седмици по-късно се обади на режисьора, за да провери дали изказването му е предизвикало реакции на слушателите.

Режисьорът отговаряше някак уклончиво.

— Винаги е трудно да се прецени реакцията на слушателите — бе казал той. — Тези часове във вторник привечер са проблемни. По това време повечето хора са приключили работа и пътуват към къщи.

— Известно ми е — сопна се Фон Игелфелд. — Все пак предостатъчно хора са си у дома и биха могли да слушат.

— Ами… — поде режисьорът. — Нали ви казвам, часовият пояс е проблематичен. И проучването на слушателската аудитория…

— Това някакво изследване ли е? — прекъсна го Фон Игелфелд. — За да разберете колко хора са слушали предаването?

— Ами… — продължи все така колебливо режисьорът. — Опасявам се, че резултатите не са особено окуражителни. Всъщност резултатът е направо отрицателен. Очевидно никой не е настроил приемника си на тази честота. Изобщо никой не ви е слушал.

От другата страна цареше мълчание.

— Съвсем никой?

— Разбира се, резултатите от подобни проучвания невинаги отговарят изцяло на истината.

— Склонен съм да се съглася с това — отвърна Фон Игелфелд. — Като начало, аз самият слушах предаването, а също и моят колега професор Унтерхолцер. Мога да ви уверя, че той също ме е слушал.

— Ето на — каза режисьорът. — И това е нещо.

Фон Игелфелд не подозираше, че Унтерхолцер всъщност не бе слушал предаването. Имаше искреното намерение да го слуша, като се има предвид, че Фон Игелфелд му бе напомнил четири пъти точно в колко часа ще се излъчва изказването му, но се заслуша в някакъв концерт и напълно забрави да потърси другата станция. Така че, доколкото можеше да се прецени, Фон Игелфелд беше единственият слушател на собственото си изказване в цяла Германия.

Но радиопредаването остана в миналото, а на хоризонта се изправяха нови предизвикателства. Предстоеше семинар по келтска филология в Берлин — забележителна дата в календара на професор Фон Игелфелд, а трябваше да подготвя и лекция, която предстоеше да изнесе в Залцбург. Чакаше го и още работа по „Минало предварително време в португалския език“, книгата, върху която работеше от няколко години насам, и която по мнението на всички, зървали ръкописа, щеше да бъде достойно продължение на „Португалски неправилни глаголи“.

Когато пристигна писмото от професор Р. Б. Лефлар, Фон Игелфелд го отвори, потънал в размисли. Забеляза, че писмото е с американска марка — отдавна беше установил, че на марките от САЩ винаги бяха изобразени хора, които вършеха разни неща, докато немските марки нямаха за цел да вълнуват въображението и според него отговаряха повече на своето предназначение. Разсъждаваше над това, когато забеляза съдбовния печат: „Файетвил, Арканзас“. Ако го беше забелязал по-рано, веднага щеше да разбере кой бе подателят.

„Драги професор Фон Игелфелд — започваше писмото. — Когато се сбогувахме в Арканзас, изобщо не предполагах, че ще се видим отново толкова скоро. Но тъй като сега ми се налага да посетя Германия, реших да се възползвам от Вашата любезна покана да Ви гостувам в Регенсбург…“

Докато четеше писмото, Фон Игелфелд се усмихваше. Споменът за общуването му с професор Лефлар беше приятен, и той щеше с удоволствие да го разведе из Регенсбург. Щеше да го заведе до реката, и ако времето бе хубаво, можеха… Тук разсъжденията му секнаха. Бе го осенила ужасната мисъл, че в очите на Лефлар той беше професор по ветеринарна медицина и водещ световен авторитет по всички въпроси, свързани със саламовидните кучета. Той не се беше постарал да разсее недоразумението, макар че вероятно бе редно да го направи още в самото начало. Но след като допусна нещата да се задълбочат и дори изнесе лекция за саламовидните кучета, после вече беше късно. Нямаше как да си признае, че се е възползвал от гостоприемството на домакините си във Файетвил, представяйки се за друг човек.

Само по себе си това не би го притеснявало особено, ако не предстоеше появата на професор Лефлар. Изключено би било да успее да поддържа измамата, че е професор по ветеринарна медицина тук, в Регенсбург, където всеки бе наясно, че е специалист по романски филологии. Но имаше ли друг изход? Би било прекалено мъчително да каже истината чак сега, да си признае, че няма и най-бегла представа от саламовидни кучета; щеше да се наложи да се измъкне някак и по време на двудневната визита на професор Лефлар да продължи да се представя за това, което категорично не беше. Перспективата никак не беше привлекателна.

— Идущата седмица няма да идвам в университета — каза той на професор Унтерхолцер. — Ще бъда…

Унтерхолцер го изгледа въпросително.

— В Берлин ли? — попита той, а в гласа му се прокрадна нотка на завист. — Вероятно сте получили покана да отидете в Берлин?

Фон Игелфелд завъртя отрицателно глава. Такава невъздържана проява на интерес бе типична за Унтерхолцер. Не беше негова работа как Фон Игелфелд прекарва времето си и не бе никак редно да демонстрира вулгарно любопитство.

Унтерхолцер упорстваше.

— Мюнхен? — предположи той. — Висбаден?

Фон Игелфелд почувства как у него се надига раздразнение.

— Ще бъда тук, в Регенсбург — отвърна той рязко. — Само че няма да идвам в института. Това е всичко.

Унтерхолцер замълча. Разбираше, че Фон Игелфелд крие нещо, но нямаше шанс да разкрие какво бе то, освен ако не започнеше да го следи, което несъмнено не можеше да направи. От своя страна Фон Игелфелд прецени, че мълчанието щеше да е по-правилна политика; ако не бе споменал нищо, Унтерхолцер можеше дори да не забележи отсъствието му. А при сегашното положение Фон Игелфелд трябваше да внимава пътищата им да не се пресекат по време на посещението на Лефлар. Унтерхолцер беше известен със своята неувереност. Сигурно щеше да възприеме появата на загадъчен непознат в обкръжението на Фон Игелфелд като заплаха за себе си и най-вероятно щеше да се опита да разбере кой е непознатият.

Основният проблем се свеждаше до това, че животът поначало е несправедлив, и Унтерхолцер бе от хората, осъдени винаги и навсякъде да свирят втора цигулка. На него бе отреден най-неудобният кабинет в института; написаната от него книга бе посрещната с безразличие от почти всички специалисти в неговата област; освен това много рядко получаваше покани да изнася лекции на някое що-годе интересно място. Поканата за Буенос Айрес получи, защото по онова време нямаше кой друг да замине на конференцията — макар че Фон Игелфелд благородно премълча пред него този факт. Все пак бе намекнал нещо в този смисъл, но с присъщата си липса на проницателност Унтерхолцер не разбра намека. „Горкият Унтерхолцер!“, мислеше си Фон Игелфелд. „Как ли се чувства човек, когато до такава степен е лишен от професионален успех, когато животът му е дал толкова малко…“

Една мисъл го изтръгна от унеса. Да, животът бе дал толкова малко на Унтерхолцер, но въпреки това именно той получи — о, каква несправедливост бе това! — медал от правителството на Португалия! Медал, който би трябвало да бъде връчен на самия Фон Игелфелд, а не на безнадеждно неизвестния Унтерхолцер. Единственото, което бе сторил някога за общността на лузофилите^[1], бе да напише един недобре приет труд по въпроса за подчинителното наклонение в имперфекта в португалския език. Тази книга надали бе достойна да заема място редом с „Португалски неправилни глаголи“, и въпреки това някакъв заблуден чиновник в Лисабон бе препоръчал авторът да бъде отличен с медал! За Фон Игелфелд нямаше съмнение, че на този свят медалите не украсяват гърдите на истински заслужилите, също както и препятствията, метафорично казано, бяха поставяни винаги на неподходящи места.

* * *

Лефлар пристигна във вторник. Беше прекрасен пролетен ден, въздухът бе свеж и ободряващ.

— Страхотен ден! — отбеляза гостът от Америка, когато Фон Игелфелд го посрещна на гарата. — В такъв ден ние в Арканзас направо подрипваме от възторг.

— Подрипвате ли? — повтори малко стреснато Фон Игелфелд. — А, да. Ние, немците, също обичаме да подрипваме в такива дни.

Отидоха с такси до хотел „Ангст“^[2], където Фон Игелфелд бе запазил стая за двата дни, които Лефлар възнамеряваше да прекара тук.

— Убеден съм, че тук ще се чувствате удобно — обясни той. — Тук настаняваме обикновено гостите на института. Наскоро тук нощува професор Хутман. Той е мой стар приятел, познаваме се още от студентските ни години в Хайделберг.

Лефлар го изгледа учудено.

— От Хайделберг ли! Не знаех, че там има факултет по ветеринарна медицина.

Фон Игелфелд застина. Лефлар току-що бе пристигнал, а той вече успя да допусне сериозна грешка.

— Хайделберг ли? — каза той бързо. — Кой е казал нещо за Хайделберг?

— Ами вие — отвърна Лефлар. — Споменахте нещо за студентски години в Хайделберг. Казахте, че сте следвали там.

— Не съм казвал нищо подобно — възрази Фон Игелфелд. — Не сте чули правилно. Казах, че професор Хутман от Хайделберг е мой стар приятел от студентските години. Тоест че сме приятели от студентските си години, а сега той живее в Хайделберг.

— А сега — продължи той припряно — ще ви оставя за малко, но ще се върна скоро, за да обядваме заедно. След обяда ще ви покажа града.

Двамата се разделиха и Фон Игелфелд се упъти към къщи, потънал в размисъл. Затруднения бяха започнали да възникват отсега, но колко по-сложно щеше да стане утре, когато трябваше да изпълни молбата на професор Лефлар да го заведе в Института по ветеринарна медицина!

* * *

Следобедът премина много успешно. Лефлар се наслаждаваше на разходката им из хълмовете над града, а после двамата хапнаха добре в един малък хан на брега на реката. Фон Игелфелд се радваше, че гостът оценява красотата на Регенсбург, но радостта му бе примесена с тревога. Наближаваше мигът, когато той трябваше да се яви във Ветеринарния институт и да се присъедини към Лефлар по време на обиколката на института, която бяха подготвили за него. Това поне се оказа лесно осъществимо. Фон Игелфелд просто уведоми директора на института, че един негов личен приятел, именит американски специалист по ветеринарна медицина, ще му гостува и би искал да се запознае с работата на института. Директорът обеща лично да ръководи обиколката, и покани Фон Игелфелд да се присъедини към тях. Какво ли щеше да стане, ако директорът направеше някоя забележка, разобличавайки Фон Игелфелд като външен човек, работещ в съвсем различна част на университета? И дали, ако възникнеше някакъв дебат, Лефлар щеше да очаква Фон Игелфелд да се включи в него? Ако се стигнеше дотам, единственият изход бе да заяви, че се налага спешно да отиде някъде другаде.

Когато пристигнаха в института, Фон Игелфелд вече чувстваше как се вледенява от ужас. Но когато директорът, очарователен човек в спретнат костюм и с папийонка, ги приветства с добре дошли, страхът му попремина. Директорът отправяше всички свои специализирани забележки към Лефлар и единственото, което се очакваше от Фон Игелфелд, бе да кима в знак на съгласие.

— В момента сме заети с обширно изследване на генетичните предпоставки на дегенеративните заболявалия при пуйките — заяви директорът и Фон Игелфелд кимна, сякаш за да подчертае, че и той е сериозно зает с тази програма.

— Темата е значима — отбеляза Лефлар.

— Да — съгласи се Фон Игелфелд. — От изключително значение, особено от гледна точка на… от гледна точка на пуйките.

Директорът го изгледа за миг. Отиваха към лабораториите, където бръмчащите центрофуги и бълбукащите колби свидетелстваха за високо ниво на изследователска активност.

— Mg2HzO + HgS04 — поясни директорът, сочейки някакъв съд, пълен със странен на цвят прашец.

— Н2? — попита Лефлар.

— MgC02 — отвърна директорът.

— О — намеси се Фон Игелфелд, — Н.

— О? — попита Лефлар.

Фон Игелфелд поглади брадичката си и отвърна:

— Може би.

— Категорично — намеси се директорът. — H20 + NaCl3.

Продължиха към лабораторията за физиологични изследвания, където много неща заинтригуваха Лефлар. Фон Игелфелд беше вече съвсем спокоен — нямаше никакви основания Лефлар да заподозре нещо нередно, оставаше само да се отзоват на поканата на директора да пият по чаша кафе в кабинета му. Разговорът там не представляваше проблем, защото се свеждаше до обикновена размяна на учтивости и обсъждане на предимствата на Файетвил и Регенсбург. После директорът се сбогува, защото го очакваха на събрание, и остави Фон Игелфелд да изпрати Лефлар до изхода. И тъкмо в този момент звездите се подредиха по начин, който доведе до низ от извънредно неприятни за Фон Игелфелд събития.

Възмездието се яви в образа на някакъв млад човек, очевидно студент, който изхвърча от някаква стая и задърпа Фон Игелфелд за ръката.

— Хер професор — завика той, — трябва да дойдете веднага с мен. Имаме спешен случай в клиниката. Не мога да открия никъде доктор Стийнбок и хората от лабораторията ми казаха да се обърна към вас.

Фон Игелфелд бе въведен в малка стая, чиито бели стени бяха ярко осветени от голямата лампа на тавана. В стаята имаше голяма маса с плот от неръждаема стомана, а върху нея се виждаше проснато упоено саламовидно куче, чиято муцуна бе свързана с тръбички с цилиндър, пълен с газ.

— Донесоха го преди минути — поясни младият мъж. — Единият му крак е счупен, блъснала го кола. Току-що проявих рентгеновите снимки.

Той включи светлинното табло, осветявайки призрачния образ на кости и тъкани.

— Проблемът е там — продължи той, — че съм студент, едва трета година. Обикновено доктор Стийнбок наблюдава работата ми. Все още не ми позволяват да оперирам сам.

Фон Игелфелд се озърна ужасено. Това бе по-лошо, далеч по-лошо от изпитанието, което се наложи да понесе в Арканзас. Беше притиснат в ъгъла. Но щеше да се справи и с това положение, както се бе справял винаги с всичко досега. Моментът не беше подходящ да капитулира.

— Е, аз ще стоя тук и ще ви гледам как работите — предложи услужливо Лефлар. — Рядко оперирам дребни животни, затова само ще наблюдавам.

— Започвайте — каза Фон Игелфелд на студента. — Сигурен съм, че ще се справите.

— Но какво да предприема? — попита студентът.

Фон Игелфелд се поизвърна и огледа рентгеновата снимка.

— Кракът е счупен — заяви той. — Вижте.

— Да — съгласи се студентът. — Много тежка фрактура, костта е раздробена.

— Следователно ще се наложи ампутация — реши Фон Игелфелд. — Отрежете крака.

Студентът кимна, после издърпа някакво чекмедже под плота, откъдето извади скалпел и голям, ужасяващ инструмент, който изцяло наподобяваше голяма градинарска ножица.

— Действайте — каза Фон Игелфелд.

Студентът взе в ръка единия заден крак на кучето и направи разрез. Ярката кръв на кучето изби като ситни цветчета по разреза, но това беше само началото. Скоро се оголи скритата в плътта костна структура и после, с едно здраво щракване, костта бе отрязана с ножицата. После раната бе зашита, а ампутираното краче остана да лежи в едно метално легенче.

— Добре — каза Фон Игелфелд. — Добре се справихте.

Студентът се приведе напред и се взря в рентгеновата снимка. После неочаквано изпъшка.

— О, не, господин професоре! Ампутирал съм здравия крак!

Фон Игелфелд загледа плаката. Счупеният крак бе отдясно, отдясно бе и ампутираният, но сега, при по-внимателно вглеждане, бе ясно, че става дума за преден крак.

— Ампутирайте и счупения — каза той строго. — Постъпихте много небрежно.

Студентът отново посегна към инструментите и се зае да ампутира счупения крак. Отново потече кръв, спряна набързо с обгаряне, и не след дълго още едно краче се присъедини към първото в металното легенче.

— Добре — каза окуражено Фон Игелфелд и додаде: — Сега ще ви асистирам, за да работите малко по-уверено.

Той посегна и взе скалпела от треперещата ръка на студента, но в същия миг се подхлъзна и острието на скалпела се заби в останалия заден крак на кучето. Бликна кръв, а студентът извика:

— Срязахте артерия, хер професор!

— Ампутирайте тогава и този крак — каза Фон Игелфелд, — и действайте бързо.

Осъществена бе поредната ампутация, в резултат на която горкото куче остана с един-единствен преден крак. Лефлар, който наблюдаваше внимателно операциите, не бе продумал и дума, само от време на време си поемаше по-рязко дъх в по-драматичните моменти.

— Горкото куче — проговори той най-сетне. — Надали ще може да се движи само с един крак.

Фон Игелфелд огледа трагично намалялата фигура на кучето.

— Ще се търкаля — заяви той. — Ще може да се движи, търкаляйки се.

Междувременно студентът, който бе отишъл да стерилизира инструментите, се върна.

— Собственикът на кучето чака отвън, хер професор — каза той. — Бихте ли могли да му обясните това, което се случи?

Фон Игелфелд кимна.

— Ще му обясня, че се е наложила по-сериозна оперативна намеса — каза той. — Доведете го и аз ще му обясня това, което направихме.

Студентът излезе отново и след миг се върна с разтревожения собственик на кучето.

Беше Унтерхолцер.