Алегзандър Маккол Смит
Някои особености на саламовидните кучета (4)

4. Мощите на дядо Коледа

Италия зовеше, а за професор Мориц Мария фон Игелфелд винаги бе трудно да устоява на този зов. В Италия той се чувстваше като у дома си, особено пък в Сиена, където навремето бе прекарал няколко идилични месеца в Института по сравнително езикознание. По онова време той завършваше великото си произведение, и немалко от улиците на онзи благороден град бяха свързани неразривно в съзнанието му с прозренията, които бе получавал през този творчески период на живота си. Спомняше си например, че минаваше по улица „Банки ди Сопра“, когато осъзна причината на толкова често срещаната подмяна на императива със сегашно изявително наклонение в бразилския португалски. Нима това не се дължеше на тенденцията да се смесват tu и voce, след като единственото число на изявителното наклонение имаше същата форма като императива в единствено число поне във второ лице? Така беше — друго обяснение не би могло да съществува. Нали тогава хукна обратно към института, без да обръща внимание на удивените погледи на минувачите? Нали се препъваше нагоре по стълбите, съчинявайки абзаца, който щеше да съдържа формулировката на това прозрение — и това негово препъване даде повод на портиера да подшушне на продавача от съседното магазинче за вестници: „Онзи, немският професор, високият, вчера се прибра от обяд пиян! Така е, видях го със собствените си очи. Падна по стълбите — търкаля се презглава поне два етажа надолу“.

Ами идеята, която му хрумна една сутрин, когато минаваше покрай банка „Монте деи Паски“ , и видя разносвачът на афиши да лепва на стената някакво съобщение. Беше едно от онези известия за смърт, които разлепват в Италия — в случая се съобщаваше, че е починала майката на кварталния хлебар. Е mortal — тръбеше с тлъст шрифт съобщението, и след това, съвсем простичко — Mamma! Фон Игелфелд спря и се зачете във все още влажния от лепило текст. Колко удивително бе това публично споделяне на една толкова лична скръб — а то несъмнено водеше до облекчение поради разпределянето на бремето. Нали всички сме свързани един с друг, и частица от загубата на хлебаря, макар и незабележима, се прехвърляше на всички негови съграждани, които го познаваха може би повърхностно, но бяха прочели скръбния му вопъл. Тези съобщения въздействаха на Фон Игелфелд също както бисквитата „мадлен“, потопена в чая, подействала на Пруст — те извикваха в съзнанието му мига, когато, подминавайки скръбната вест, той осъзна как се е развила системата на правилна подмяна на гласните в глагола poder.

Но Сиена означаваше за него много повече от дните на усилен творчески труд. Той хранеше и голяма обич към хълмистите земи около града. Обичаше да се разхожда из хълмовете през пролетта, когато въздухът е просмукан от аромата на диви цветя. Професор Роберто Герини, негов добър приятел, винаги го посрещаше с радост в малкото си имение сред лозята на Монталчино; Фон Игелфелд бе добре познат сред собствениците на съседните имения и бе канен често на вечери и приеми в околността. За една от тези вечери все още се говори в Италия. Това бе случаят, когато сегашният собственик на съседното имение, граф Виторио Фантоци, известен сред местните като_ II Grasso_, Тлъстия, бе провел продължителен разговор с Фон Игелфелд на вечеря; двамата коментираха старите тоскански диалекти, почти изчезнали в наши дни, познати единствено на малцина езиковеди-ентусиасти. В знак на почит пред познанията на чуждестранния си събеседник графът бе бутилирал вино, наречено на именития гост. На етикета бе изобразен таралеж сред поле — намек за буквалния превод на името Игелфелд („поле на таралежа“, campo del porcospino на италиански). Оттогава нататък в доброто общество на Сиена за Фон Игелфелд се говореше като за „нашият скъп приятел от Германия, il Professore Porcospino“.

Хубаво щеше да бъде да се върне отново в Тоскана, може би дори в Монталчино — но когато Фон Игелфелд чу зова, той се оказа малко по-различен.

— Ние с Флорианус заминаваме за Рим — каза Офелия Принцел, когато срещна Фон Игелфелд в малкия парк близо до дома му. — Искате ли да дойдете с нас?

Фон Игелфелд имаше приятни спомени от пътуването до Венеция, което бе направил преди няколко години заедно със семейство Принцел. Действително, престоят им бе прекратен преждевременно, когато Принцел установи, че е станал леко радиоактивен поради контакт със замърсената вода в каналите, но проблемът бе разрешен бързо, така че не успя да хвърли сянка върху пребиваването им там. Вероятно Фон Игелфелд би се зарадвал повече на предложение за ново посещение на Венеция, или дори на Неапол или Палермо, но и пътуване до Рим в компанията на двама стари приятели изглеждаше привлекателно, затова той прие с готовност.

— Между другото — отбеляза той, — и без това имам да върша някои неща в Рим. Ще мога да прекарвам дните в библиотеката на Ватикана, а вечерите да посвещавам на разтоварващи занимания.

— Колко разумно — съгласи се Офелия. — Имате нужда от почивка. Вие се преуморявате, Мориц Мария. Лично аз с удоволствие се откъсвам от проекта си за Пучини, понякога дори за цели седмици.

Фон Игелфелд не се учуди на думите й и дори бе изкушен да отвърне „Затова и никога няма да приключите работата си по него“, но замълча. Хранеше сериозни съмнения, че някой от тях ще доживее деня, когато работата върху кореспонденцията на Пучини ще види бял свят, но приятелските чувства му забраняваха каквито и да било коментари.

* * *

Потеглиха в края на април, по виещите се пътища из равнините на Ломбардия. Бяха решили да прекъснат пътуването и да прекарат няколко дни в Сиена, и чак накрая да атакуват Рим. От хотела им, кацнал на градските стени, се разкриваше чудесна гледка към околния пейзаж и топлите червени цветове на сградите, с които бе изпъстрен. Фон Игелфелд седеше на терасата, взираше се над керемидените покриви в ниското и размишляваше как в Италия всичко е в съвършена хармония със заобикалящата среда. Дори модерните сгради, построени от човека, постройки, които в друга страна биха нарушавали пейзажа, тук, в Италия, сякаш придобиваха елегантност и плавност на очертанията, които им позволяваха да се слеят с природните линии и форми. Хората също — те се вписваха в обстановката, създавайки впечатлението, че тъкмо тук им е мястото; не като в Германия, където всички като че ли… е, като че ли по някаква причина се сърдеха някому за нещо.

Ако животът бе по-различен — ако той не бе авторът на „Португалски неправилни глаголи“ с всички произтичащи от това последици, ако беше финансово независим и можеше да си позволи да прекарва времето си, както пожелае, сигурно би заживял в Италия, в някоя възстановена ферма в Тоскана. Щеше да става късно, да обхожда лозята и после да подкарва полека колата си към близкото село, за да си купи вестник и да вземе пристигналата на негово име поща. Може би щеше дори да се ожени, и тогава жена му щеше да му прави компания и вечер да свири Шуберт на пианото. Да, това би бил истински рай, но нямаше никакъв смисъл да се отдава на мечти — той беше авторът на „Португалски неправилни глаголи“, не притежаваше къща в Италия, а семейните наслади познаваше само непряко като трохи от трапезата на двамата Принцел.

Ако само Унтерхолцер не му беше откраднал — да, именно откраднал — очарователната зъболекарка, доктор Лизбета фон Браутхайм! Ако на този свят имаше някаква справедливост, тя трябваше да се омъжи за самия Фон Игелфелд. А на всичкото отгоре той бе дочул Унтерхолцер да споменава, че се канел да купи малка къща в Италия! За какво ли му е такава къща, питаше се с горчивина Фон Игелфелд. Как би могъл Унтерхолцер да почувства дори отдалечено изисканата наслада, която доставяше италианската природа? Как би могъл Унтерхолцер да вдъхва аромата на мащерка в прашния летен въздух с огромния си груб нос? Не нос, а буца плът, като си помисли човек. Ако Унтерхолцер се изправеше пред пейзаж с хълмове и кипариси, най-вероятно щеше да може да види единствено собствения си нос и някакво размазано петно отвъд него. Чиста загуба бе да се предлагат на Унтерхолцер насладите за окото, които дарява Италия; би било далеч по-добре той да си стои в Германия, където хора като него някак не се набиват толкова на очи.

„Но какво друго можеше да се очаква?“, питаше се Фон Игелфелд. Наистина, какво би могъл да очаква? По въпроса с Унтерхолцер не можеше да се направи нищо. Поначало той би трябвало да се занимава с нещо съвсем различно. Може би е трябвала да стане бюргер майстер^[1] на някое малко баварско градче — а вместо това завираше неприлично големия си нос във филологическите науки, където изобщо не му беше мястото. Това бе наистина много вбесяващо.

Той въздъхна. Не беше лесно да отстоява позициите си на автор на „Португалски неправилни глаголи“. Не стигаше Унтерхолцер и онази досадна история с кучето му, ами се налагаше да се справя и с подчертаната неотзивчивост на библиотекаря на института, и с безогледната еснафщина на издателите му. Да не говорим пък за несъобразителността на университетските власти, които имаха безочието да искат от него да изнесе поредица лекции пред студенти от началните курсове. За Фон Игелфелд това беше последният удар, и той се принуди да им напомни кой е. Реакцията му ги отрезви и дори ректорът му бе писал лично, за да се извини, но Фон Игелфелд съзнаваше, че вредата е нанесена. Щом се бе стигнало дотам да нареждат на професорите в Германия да преподават, като че ли са някакви си инструктори, бъдещето на науката в тази страна бе застрашено. Бе чул дори, че задали на един от колегите му въпроса кога възнамерява да напише нова книга, при положение, че бе написал предишния си труд едва преди десет години! Най-тревожното бе, че хората приемаха това с примирение и не възразяваха срещу такива несъмнено скандални нарушения на академичната свобода. Какво ли би казал за това Имануел Кант? Какво би станало, ако от университета в Кьонигсберг бяха запитали Кант дали не възнамерява да напише още нещо от рода на „Критика на чистия разум“? Кант би се отнесъл към подобен въпрос с напълно заслужено презрение.

Това бе вечният проблем — конфликтът между поетите и законодателите. Поетите не са законодатели, а законодателите не са поети. Управлението беше поверено на неподходящи хора — те заемаха водещи позиции, в които биха се справили по-добре тези, които обитаваха низините. Като си помисли човек какви хора заемаха поста канцлер на Германия! Що за хора бяха това? Фон Игелфелд се замисли над собствения си въпрос. Какви бяха тези хора наистина? Представата му за тях беше много смътна, но беше сигурен, че са скучни хора, на които е най-добре да не се обръща внимание. И без това те рано или късно си отиваха.

— О, Господи! — възкликна на глас Фон Игелфелд. — II nostro mondo! Che tedio!^[2]

— Боже мили — разнесе се зад него плътен, дълбок глас. — Каква емоция!

Фон Игелфелд се обърна рязко. Някой бе проговорил зад гърба му.

— Драги ми господине — заяви мъжът, застанал зад него. — Не исках да ви стряскам! Но просто се случи така, че аз също съзерцавах гледката и разсъждавах над състоянието на нашия свят, но бях достигнал до оптимистично заключение, когато вие огласихте своето.

Фон Игелфелд стана и се поклони леко пред непознатия.

— Казвам се Фон Игелфелд — каза той.

Непознатият се усмихна.

— А аз съм херцогът на Йоханесбург — отвърна той дружелюбно и двамата се ръкуваха.

Фон Игелфелд огледа херцога. На вид той бе прехвърлил четиридесетте, висок, почти толкова висок, колкото и самият Фон Игелфелд, но по-набит. Фон Игелфелд забеляза също, че фино очертаният му орлов нос е позачервен, имаше гъсти мустаци и тъмна коса, старателно сресана назад, което му придаваше вид на учител по танци от трийсетте години. Носеше лек ленен костюм, но вместо вратовръзка бе завързал около врата си червено шалче.

Започнаха да обсъждат гледката от терасата. Херцогът обясни, че не бил отседнал в хотела — имал собствена къща на няколко преки оттук, но тя за съжаление не разполагала с тераса. Затова понякога идвал за по един вечерен аперитив в хотела и се наслаждавал на гледката към хълмовете.

— Затова съм тук — завърши той простичко.

Заговориха се за Сиена. Херцогът обясни, че прекарвал там по няколко месеца годишно във връзка с някакви свои научни занимания. После, когато Фон Игелфелд спомена професор Герини, се разбра, че в негово лице имат общ познат. Оказа че, че херцогът също познавал Герини от години и бил гостувал неведнъж в имението му. Тези сведения разчупиха окончателно леда, и преди още херцогът да допие мартинито си, вече беше поканил Фон Игелфелд на вечеря в дома си.

— Поканените не са много — каза херцогът. — Един-двама минаващи през града пътници и, разбира се, моята секретарка, която ми помага в изследванията.

Фон Игелфелд прие с удоволствие. Беше му приятно да узнае, че херцогът има и секретарка, защото това доказваше, че се е посветил сериозно на научните си занимания. Общо взето, можеше да очаква една приятна вечер — затова, когато херцогът си тръгна, той забърза да уведоми семейство Принцел, че няма да вечеря с тях в хотела. Оказа се, че това напълно устройва спътниците му. Офелия Принцел имаше леко главоболие и смяташе да си легне рано, а горещината бе убила апетита на Принцел. Разбраха се да се срещнат на закуска, а после да прекарат ранната утрин в библиотеката към катедралата, наслаждавайки се на миниатюрите в старите ръкописи, преди да нахлуят ордите ученици и стадата неспирно бърборещи японски туристи. Японските туристи особено много тормозеха Фон Игелфелд. Високите представители на немската нация явно ги привличаха, и той нерядко бе изпадал в неудобното положение да бъде сниман от тях. Потискащо бе да си представя колко ли албуми със снимки в Токио или Киото съдържат неговия лик, застинал във времето, извън контекст, оглеждан и сочен с пръст от заинтригуваните роднини на пътешествениците. За какво им беше да го снимат? Не бяха ли виждали немски професор? Мисълта за това го раздразни и той я пропъди, като вместо това започна да си представя вечерята в дома на херцога и да обмисля приятната перспектива за поучителен разговор и добра трапеза. Носът на херцога му се стори добра поличба. Вероятно значителни количества хубаво кианти бяха допринесли за оцветяването на върха му посредством някаква своеобразна осмоза. Това предполагаше наличието на добра изба и щедро гостоприемство. Нека семейство Принцел си поръчат вечеря в стаята, нека преглъщат някакви безвкусни хапки — него го очакваше нещо далеч по-приятно.

* * *

Домът на херцога се намираше на тясна уличка близо до Пиаца дел Ризорджименто. През невзрачна вратичка се влизаше в двор с фонтанче в средата. Край стените бяха наредени подкастрени смокинови дървета в керамични саксии. На една каменна пейка седеше голяма черна котка и се ближеше. Котката спря за миг, изгледа Фон Игелфелд, после отново се посвети на заниманието си.

Входът към къщата се намираше в другия край на двора. Вратата беше открехната, а Фон Игелфелд не забеляза никъде звънец. Той пристъпи предпазливо вътре и се озова в просторно, добре осветено преддверие. Подът беше покрит с бял и черен мрамор, очевидно архитектурно напомняне за прочутата черно-бяла кула на катедралата, която се извисяваше над града и се намираше само на няколко виещи се улички оттук. По стените, между позлатени стенни свещници, бяха окачени картини със сцени от Тоскана — хълмиста местност с кипариси, млад мъж в облекло от епохата на Ренесанса, може би нотариус, край писалището си пред отворен прозорец. През прозореца се виждаше хълм, по който пасяха сърни и крачеха наперено фантастични птици.

В другия край на преддверието се отвори врата и влезе една млада жена — всъщност още момиче, надали бе на повече от деветнайсет години. Тя не забеляза веднага Фон Игелфелд, а когато го видя, трепна.

Вдигна ръка към устата си, сякаш за да потисне уплашено възклицание и после заговори на правилен италиански, но с чуждестранен акцент.

— Уплашихте ме. Мислех, че тук няма никой.

Фон Игелфелд направи смутен жест.

— Не видях звънец — каза той в опит да се извини. — Щях да позвъня, ако бях намерил звънец. Не обичам да влизам без предупреждение в чужди къщи.

Момичето се засмя.

— Йоханесбург няма нищо против — каза тя. — Тук влизат всякакви хора и той винаги ги приема с удоволствие.

— Това ме радва — каза Фон Игелфелд. После, след кратка пауза, се представи и обясни, че е поканен на вечеря.

— О — каза тя, — значи вие сте немският професор, с когото се е запознал днес, когато излезе за едно мартини. Разказа ми за вас. Каза, че сте много…

Тя внезапно млъкна и притисна ръка към устата си. Фон Игелфелд се намръщи. „Много какъв?“, питаше се той.

— Така или иначе — момичето се съвзе и продължи, — вие сигурно се чудите коя съм. Аз съм Биатрис, научна секретарка на херцога.

Фон Игелфелд наистина се бе запитал коя ли е и остана приятно изненадан, че научната секретарка е толкова освежаващо привлекателна. Секретарките, с които бе работил в хода на научната си работа, бяха неизменно грозни и той винаги бе завиждал на колегите си, които някак успяваха да си осигурят блестящи и жизнерадостни помощнички. Всъщност дори веднъж повдигна въпроса пред Принцел, привличайки вниманието му върху красивата млада рускиня, назначена наскоро при професор Фоксенкун. Беше завъртяла главите на всички участници на последния конгрес на специалистите по романски филологии и наистина бе невероятно чаровна независимо от лингвистичните си ограничения. Единственият език, който тя знаеше, бе руски, което според Фон Игелфелд ограничаваше донякъде възможностите й да провежда научни изследвания в областта на романските филологии, особено като се има предвид, че никой не бе чувал професор Фоксенкун да говори руски.

Принцел се бе разсмял.

— Другите имат привлекателни секретарки, защото не се ръководят от академичните им заслуги, когато ги назначават, Мориц Мария. Всъщност научните им познания вероятно са последното нещо, което се взема предвид при подбора.

Фон Игелфелд не можеше да разбере.

— Но ако нямат необходимите познания — възрази той, — защо да ги назначават за научни секретарки?

Принцел отново се бе разсмял.

— Защото понякога научните секретарки имат таланти, които излизат извън границите на чистата наука — бе казал той. — Това е всеизвестно. Те осигуряват… вдъхновение на професорите, при които работят. Вдъхновението е нещо много важно.

Фон Игелфелд не беше убеден.

— Не мисля, че такова нещо е оправдано — каза той, но Принцел само поклати глава и смени темата. А ето че сега се бе запознал с една от тези привлекателни млади научни секретарки, чиято функция бе да осигуряват вдъхновение. Очевидно Принцел беше прав.

Биатрис посочи към вратата, през която бе влязла.

— Другите са в салона — каза тя. — Трябва да отидем при тях.

Тя тръгна пред Фон Игелфелд по един коридор и го въведе в едно помещение в другия край на къщата. Една от стените на стаята беше изцяло покрита с книги; на останалите имаше картини, подобни на тези, които Фон Игелфелд бе видял в преддверието. В дъното на стаята, пред зиналата паст на голяма мраморна камина, стоеше херцогът с чаша в ръка. На един стол вляво от него седеше сивобрад мъж с черното расо на православен свещеник.

— Скъпи професор Фон Игелфелд — каза херцогът, оставяйки настрани чашата и пристъпи към госта си. — Добре дошли в моя дом.

Фон Игелфелд се поклони леко на херцога и после се обърна към свещеника, който бе станал и протягаше към него обсипаната си с пръстени ръка. За миг Фон Игелфелд се запита дали от него не се очаква да целуне някой от пръстените, но после осъзна, че свещеникът иска да се ръкуват.

— А това — поде добродушно херцогът — е моят стар приятел Ангелос Евангелие, патриарх на Александрия и на цяла Африка чак до Сомалия.

Фон Игелфелд се ръкува с патриарха, който се усмихна и кимна леко.

— Днес няма да бъдем голяма компания — продължи херцогът. — Но това в известен смисъл винаги е за предпочитане.

— Със сигурност е за предпочитане — съгласи се Фон Игелфелд. — Не мога да понасям шумни приеми.

— В такъв случай не би трябвало да идвате често тук — каза Биатрис. — Йоханесбург организира големи приеми кажи-речи през ден.

Фон Игелфелд почувства, че пламва от смущение. Бе постъпил неразумно, като заклейми така категорично шумните приеми; беше повече от ясно, че човек като херцогът на Йоханесбург ще организира бляскави празненства.

— Разбира се, обичам и големи приеми — заяви той припряно. — Исках да кажа, че не мога да ги понасям, когато съм в настроение за вечеря в тесен кръг. Зависи от случая, нали разбирате.

— Естествено — отвърна херцогът. — И аз самият, когато стана сутрин, понякога имам чувството, че днес ми е ден за шумна компания — или че денят е подходящ за по-скромно събиране.

Докато разговаряха, Биатрис бе донесла питие на Фон Игелфелд и бе напълнила отново чашите на патриарха и херцога. Настана кратко мълчание — патриархът се взираше във Фон Игелфелд, а херцогът опипваше синята вратовръзка, която си бе сложил за вечерята.

В опит да поддържа разговора Фон Игелфелд се обърна към патриарха и го попита къде живее.

Патриархът измери Фон Игелфелд със скръбен поглед.

— Живея на много места — каза той. — Ту тук, ту там. Дадено ми е да странствам. Понастоящем съм в Рим, но миналата година бях в Бейрут. А къде ще бъда идущата година — на този въпрос може би ще отговорите вие.

— Е — поде Фон Игелфелд, — не съм сигурен, че… — и замълча.

— Може би трябваше да обясня, че понастоящем патриархът много страда от схизми — намеси се херцогът. — От години вече е така.

Фон Игелфелд понечи да изрази съчувствие, но Биатрис го прекъсна.

— Патриархът е много смел човек — каза тя. — Ако аз имах схизми, щях да се видя в чудо. Няма ли лек за това нещо?

Херцогът отпи от виното си и се усмихна.

— Скъпа Биатрис — поде той, — въпросът ви е извънредно уместен, но уви, проблемите, трупани през хилядата години история на коптската църква, не могат да се пренебрегнат толкова лесно. Затова предлагам да сядаме на масата. Синьора Талияти е приготвила глиганско месо, а моите вина може да загубят букета си, ако ги накараме да чакат още. Да тръгваме.

* * *

В трапезарията от двете страни на Фон Игелфелд седнаха Биатрис и патриархът, а херцогът в ролята на лъчезарен домакин се разположи начело на масата. Той започна да говори за научната си работа — анализ на концепцията за съпреживяването при Хюм и съчувствието при Шопенхауер.

— Става дума почти за едно и също нещо, не мислите ли? — обърна се той към Фон Игелфелд.

Фон Игелфелд не беше много сигурен. Спомняше си, че е чел някога за убежденията на Хюм, че нашите съзнания вибрират във взаимна симпатия, и че именно тази тяхна способност — да трептят в унисон — създава основата на етичните импулси. А пък нали теорията на Шопенхауер за морала също засягаше областта на чувствата; не бе изключено да става дума за един и същи феномен. Но той не можеше да се произнесе авторитетно по въпроса, особено като се има предвид, че за последен път беше чел Шопенхауер като момче. Затова погледна Биатрис с надеждата, че тя ще му помогне.

— Шопенхауер! — измърмори Биатрис замечтано.

— Вероятно знаете много за него — каза окуражаващо Фон Игелфелд.

— Надали — отвърна тя.

Фон Игелфелд замълча за миг. Дали това означаваше, че нейната роля се свеждаше единствено до осигуряването на вдъхновение? Той погледна патриарха, който отвърна на погледа му с меланхолични, сълзящи очи.

— Познавам мнозина, неспособни на съчувствие — каза внезапно патриархът. — Като например претендентът за епископ на Хартум. Или сирийският епископ в Константинопол.

— Особено последният — съгласи се херцогът.

Фон Игелфелд се удиви на горчивината в думите на патриарха — същата горчивина отекна незабавно и в отговора на херцога.

— Тези ваши схизми — поде Фон Игелфелд, — очевидно са много дълбоки. Но какво засягат те всъщност?

— Много важни неща — отвърна херцогът. — Съществува например сериозен спор по въпроса дали ореолът на един светец изгасва в момента на смъртта му, или продължава да свети.

— Не изгасва — заяви патриархът с тон на човек, който подчертава очевидното.

— После съществува и въпросът за чудесата — продължи херцогът. — Схизма има и по отношение на чудесата. Възможно ли е да съществуват? Дали Бог избира да ни се представи чрез чудото? Това имам предвид, когато говорим за схизма.

— Но разбира се, че съществуват чудеса — каза Биатрис. — Чудеса се случват непрекъснато. Всички знаем това. Ти самият каза, че било истинско чудо, когато аз и ти…

Херцогът я прекъсна, според Фон Игелфелд доста остро.

— Както и да е — поде той. — Но в случая не става дума толкова за чудесата, отнасящи се до отделни личности. Чудесата, които се отразяват върху църквата в нейната цялост, са тема на дебат. Да вземем например чудото на Светия дом. Възможно ли е ангели да са пренесли дома на Дева Мария от Светите земи чак до Италия, както се твърди?

— Разбира се, че е станало така — каза патриархът. — Няма разумен човек, който да се съмнява в това.

Фон Игелфелд сведе поглед към чинията си. Ако на нея внезапно се бяха появили пет риби, надали някой от присъстващите щеше да се учуди особено. Но лично той винаги бе считал историята за Светия дом доста попресилена, за да й се вярва. Как би издържала цяла къща на такъв полет, пък дори ако е била поверена на грижите на ангели? Звучеше доста невероятно.

* * *

На другата сутрин, по време на закуска, Фон Игелфелд обмисляше впечатленията си от предната вечер. Вечерята у херцога премина приятно, но го остави леко озадачен. Коя беше Биатрис, и защо знаеше толкова малко за Шопенхауер? Кой беше патриархът и кой се криеше зад схизмите, които явно му причиняваха такива терзания? И ако беше патриарх, нима нямаше власт да сложи край на схизмата, просто да изхвърли схизматиците от лоното на църквата? Самият Фон Игелфелд би постъпил именно така. В известен смисъл Унтерхолцер би могъл да бъде окачествен като схизматик, и Фон Игелфелд не бе се затруднил да действа решително с него. Вероятно патриарсите разполагаха с различни църковни похвати, за да вдъхнат страх в сърцето на всеки отстъпник. Обърнати, изгасени свещи — това беше ритуалът^[3], който Фон Игелфелд свързваше с подобни случаи и който несъмнено би накарал да замлъкнат всички освен най-упоритите бунтари.

Херцогът също си оставаше загадка. Фон Игелфелд нямаше претенции да познава не-германската аристокрация — която поначало считаше за бледо копие на немския еквивалент — и никога не бе чувал за херцогство Йоханесбург. Но британците бяха странни хора — това бе добре известно — и носеха странни титли. Нима не бе чувал как наричат един шотландски благородник МакГрегьр от МакГрегър, като че ли това обяснение би могло да говори нещо някому. И ирландците не бяха стока, като си помислиш. Нали именно някакъв ирландец носеше титлата Макгиликъди от Пушеците, а друг пък съвсем сериозно се наричал Зеленият рицар. Титлата Зелен рицар като че ли вече не съществуваше, в което нямаше нищо учудващо. Какво ли си въобразяваха тези хора, когато се кичеха с такива смехотворни имена? В Германия поне се използваха имена, обозначаващи определени територии, та човек да бъде наясно за какво става дума.

Херцогът правеше впечатление на заможен човек. Домът му във всяко отношение бе жилище на аристократ, с богатата мебелировка и атмосферата на състоятелност. Но се беше случило нещо странно, което караше Фон Игелфелд да се пита дали всичко наистина е такова, каквото изглежда. Когато си тръгваше, мина прекалено близо до една от картините в преддверието и неволно я побутна. Спря, за да нагласи на мястото й картината в тежка позлатена рамка, и неволно докосна с пръст платното. На картината беше представена интронизацията на някакъв папа от шестнайсети век — вероятно от художник, който е бил съвременник на събитието, а Фон Игелфелд докосна долния ъгъл на платното, на което се виждаха тълпите пред портите на Ватикана. В това нямаше нищо учудващо, удивително беше обаче, че боята още не бе изсъхнала! Фон Игелфелд бе прекалено стъписан, за да продължи с проучванията си, пък и в този момент се бе появил херцогът на Йоханесбург, и не му се искаше да бъде заловен да проверява дали боите на картините в дома на домакина му са изсъхнали — това определено бе нарушение на добрия тон. Нещо повече, това говореше за оскърбително съмнение, че домакинът може да е новобогаташ.

Немската компания закуси на терасата. Офелия Принцел се бе възстановила след главоболието и очакваше с нетърпение деня, посветен на обиколка на Сиена. Самият Принцел пък бе възстановил апетита си и погълна три големи бадемови кифли с очевидна наслада, поливайки ги с поне четири чаши горещо кафе с мляко.

— Прекрасно! — възкликна Принцел, когато приключиха със закуската. — А сега да тръгваме към катедралата, за да изпреварим тълпите. После ще се пошляем из антикварните магазинчета, сетне идва ред на обяда и дълга следобедна почивка. Какъв чудесен ден ни предстои!

Те тръгнаха към катедралата, която току-що бе отворила врати. Един неразговорлив уредник им отвори библиотеката към катедралата, където големите, украсени с миниатюри манускрипти бяха изложени в стъклени витрини, представяйки средновековните си прелести пред погледите на сегашните хора, повечето от които бяха също толкова неспособни да ползват перо, колкото и така нареченото profanum vulgus^[4] от онези далечни времена. Фон Игелфелд се съсредоточи върху някои граматически подробности на изложените латински текстове, докато Принцел и Офелия обсъждаха цветовете на украсените със сложни орнаменти главни букви или на бестиариите^[5], в които монасите влагаха своите поучителни истории.

— Виж — възкликна Офелия, сочейки един богато илюстриран текст. — Таралеж! Мориц Мария, ела да видиш този таралеж.

Фон Игелфелд прекоси стаята. Както можеше да се очаква, на семейния му герб бе изобразен таралеж, и затова той винаги бе изпитвал симпатия към таралежите във всички техни проявления. Според него таралежът беше благородно създание, не по-малко внушително от традиционните за хералдиката животни и птици като орела например. Действително, Германия бе избрала орела за свой хералдически символ, но Фон Игелфелд често си бе казвал, че таралежът би бил по-подходящ. Нима бе невъзможно да си представи човек знамето на провинция Прусия с извезан на него таралеж, изправен на задните си лапи, вместо суровия лик на орела?

— Мило малко таралежче — каза Офелия, сочейки мъничкото същество, което монахът бе изобразил да претичва по една страница на Псалтира. — Виж колко е плахо. Интересува се само от собствената си работа и не се пречка никому. Сравни го само с този наперен еднорог!

— Таралежът не е плах — възрази рязко Фон Игелфелд. — Държа да подчертая, че в иконографията той е ползван като символ на прозорливост.

— Не — възрази Принцел. — Обикновено бухалът е такъв символ.

— Не само бухалът, господин Принцел — сопна се Фон Игелфелд. — Таралежът открай време е обект на възхищение поради неговата мъдрост. Вие несъмнено сте запознати с възгледите на Плиний Стари за таралежите? Както и с това, което пише в прочутия бестиарий „Физиологус“^[6] за техните добродетели?

— Този таралеж тук няма вид на много мъдър — възрази Офелия. — Може би монахът е ползвал за модел някакъв по-глуповат екземпляр. Нали Аристотел е направил подобна грешка с твърдението си, че всички къртици са слепи, а всъщност просто се случило тъкмо къртицата, която оглеждал, да е сляпа.

Принцел се намеси.

— Да не говорим за свети Василий. Нали той твърди, че таралежът е нечисто животно?

Фон Игелфелд изгледа яростно приятелите си. Не бе дошъл в това средище на светостта и познанието, за да го наскърбяват, затова прецени, че ще е най-разумно да се оттегли в другия край на помещението и да остави семейство Принцел на техните заблудени символистични анализи. Той беше открил интересен пример на абсолютен аблатив в транскрипцията на един псалм и искаше да го огледа по-подробно.

Докато още разглеждаше въпросния текст, вратата се отвори и изтощен на вид уредник въведе голяма група японски посетители. Когато видяха рисувания таван, се разнесе колективна възторжена въздишка, тутакси се появиха няколко дузини фотоапарати и светкавиците засвяткаха една след друга. След миг водачът на групата забеляза Фон Игелфелд, възкликна и издаде някакво нареждане на японски. Това очевидно бе сигнал за голяма част от туристите да връхлетят с насочени камери към Фон Игелфелд.

— Високи господине — заяви водачът, когато стигна до него. — Бъдете така добър да позирате с мен за една снимка.

И без да чака отговор, водачът на групата застана до Фон Игелфелд и вдигна към него възторжен поглед.

— В Япония биха ви приели за жив паметник — каза той учтиво. — Японският народ обича високи хора и високи дървета.

Фон Игелфелд стоеше с присвити устни и чакаше да приключат със снимките. Тази сутрин наистина се очертаваше като непоносима. Първо нетактичността на семейство Принцел, а сега и японските натрапници. Това бе прекалено много за него, и затова, веднага щом японците си тръгнаха, той уведоми семейство Принцел, че също смята да си върви и предложи да се срещнат за обяд. Оказа се обаче, че и на другите двама им бе станало задушно в библиотеката и искат да излязат на чист въздух. Така че излязоха заедно и скоро се озоваха в приятно улично кафене. Меките лъчи на утринното слънце галеха лицата им, флагчетата, с които беше украсено заведението, трептяха на лекия ветрец. Никой не подхвана отново темата за таралежите и Фон Игелфелд реши да се постарае да забрави предишните неблагоразумни забележки на приятелите си. Човек не отиваше в Италия, за да се впуска в спорове, а за да позволи на душата си да се наслади на красотата и облагородяващото въздействие на изкуството.

* * *

Фон Игелфелд се наслади пълноценно на следобедната почивка. По една или друга причина сутринта се бе оказала уморителна, и когато се прибраха в хотела след обяда, той нямаше желание да върши каквото и да било друго, освен да спи. Събуди се малко след четири и почете в продължение на около три часа, а после реши да излезе за кратка разходка. Трябваше да се срещне със семейство Принцел за вечеря в осем, в един ресторант, който им бе препоръчан от управителя на хотела, и Фон Игелфелд реши да прекара времето до срещата, скитайки се из тесните улички на града. По това време улиците бяха оживени, хората се готвеха за вечеря, клюкарстваха, приключваха с дневните си задължения.

Фон Игелфелд вървеше по една уличка, прекалено тясна, за да минават по нея коли, но достатъчно широка за профучаващите мотопеди, когато усети как някой го подръпва за ръкава. Обърна се рязко и видя, че зад него стои патриархът.

— Професор Фон Игелфелд — каза духовното лице. — Надявах се наистина да сте вие.

Фон Игелфелд го поздрави любезно. Осведоми се дали и той е излязъл да се порадва на хубавата вечер и попита как е херцогът и дали патриархът го е виждал.

— Да, да, да — отвърна припряно патриархът. — Вечерта е прекрасна, херцогът се чувства отлично, видях го тази сутрин.

Фон Игелфелд зачака патриархът да продължи, но той мълчеше и само се озърташе плахо. После отново се извърна към Фон Игелфелд и го задърпа за ръкава.

— Може ли да поговорим? — попита той. — Тук вдясно има едно запустяло дворче.

Заинтригуван, Фон Игелфелд го последва. Патриархът го въведе в потъналия в прах, пуст двор. Той бе все така притеснен и заговори чак когато спряха в дъното на двора.

— Професор фон Игелфелд — поде той, — бих искал да ви помоля за една услуга. Имам нужда от помощта ви. Всъщност Църквата в своята цялост има нужда от вашата помощ.

Фон Игелфелд се чудеше как да отговори.

— Не виждам как аз бих могъл да помогна на Църквата…

Патриархът махна с ръка, омаловажавайки възражението му.

— Можете да помогнете с нещо едновременно малко и голямо. Малко и голямо.

Патриархът криеше в диплите на расото си нещо, което сега извади и показа на Фон Игелфелд. Беше малка, пъстра кутия със заоблен капак и месингов обков по ъглите.

— Тази мощехранителница — заяви патриархът, — съдържа мощи с огромна стойност за нашата Църква. В тази кутия почиват костите на свети Николай Мирликийски. Те са обект на особено дълбоко преклонение за последователите на коптската църква.

Фон Игелфелд изгледа удивено кутията. Известно му беше, че свети Николай, бил през четвърти век епископ на град Мира в Ликия, в днешна Турция, е първообразът на Санта Клаус от легендата. С други думи, тази кутия съдържаше мощите на Дядо Коледа.

Патриархът поднесе кутията на Фон Игелфелд.

— Искам да поверя този реликварий на вас — заяви той. — Съществуват схизматици, които биха се радвали да се доберат до мощите, за да сеят с тяхна помощ разкол. Докато реликварият е у мен, мощите са изложени на опасност. Ако се съгласите да ги вземете, аз мога да дойда и да ги прибера след време. Няма да се наложи да ме чакате дълго. Нали казахте, че ще прекарате около месец в Рим. Мога да дойда там, за да ги взема от вас. Дотогава опасността ще е преминала.

Фон Игелфелд почувства как патриархът пъхна кутията в ръцете му.

— Но защо избрахте точно мен? — заекна той. — Познаваме се едва от вчера.

Патриархът го погледна и го озари с една от редките си усмивки.

— Защото мога да преценя, че сте почтен човек. Мога да ви поверя мощите и да разчитам, че ще оправдаете доверието ми.

Фон Игелфелд отново загледа кутията.

— Можете да я отворите, ако искате — каза патриархът. — Но моля ви, внимавайте да не изгубите костите. Това би било огромна загуба за нашата църква, а и моята позиция ще бъде значително отслабена.

— Ще направя всичко по силите си — заяви Фон Игелфелд.

— Благодаря — отвърна патриархът. — А сега трябва да ви обясня къде ще бъда, когато отида в Рим, и вие трябва да ми кажете къде ще отседнете. Но ви моля да не се опитвате да влизате в контакт с мен. Дори, ако ме срещнете на публично място, трябва да се преструвате, че не ме познавате. Рим има десетки хиляди очи, а там са и немалко от онези, които искат да провалят нашата кауза — той помълча, без да откъсва от събеседника си смущаващо скръбния си поглед. — Да считам ли, че имам вашето съгласие?

Фон Игелфелд не виждаше друг изход. Патриархът имаше толкова скръбен вид, че би било изключително грубо да отклони молбата му за помощ. Пък и грижата за един реликварий нямаше да го затрудни толкова. Щеше да го пъхне в куфара си и да го държи там, докато патриархът го потърсеше. От него се искаше много малко, като се има предвид за колко важно нещо ставаше дума.

— Ще се постарая — отвърна той шепнешком, подражавайки неволно на заговорническото поведение на патриарха. — Мощите ще бъдат на сигурно място при мен.

Патриархът кимна.

— Вие сте добър човек, професор Фон Игелфелд — каза той. — Нека свети Николай ви дари закрилата си сега и завинаги.

С тези думи той се измъкна и остави Фон Игелфелд сам в тъмния двор, със свещената шарена кутия в ръце. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Искаше му се да бе задал толкова много въпроси, но за тях щеше да има време занапред. Непосредствената му задача бе да се върне бързешком през тесните улички в хотела, скрил кутията под сакото си. Ако дори тук, в Сиена, щъкаха схизматици, най-разумно би било да заключи кутията в стаята си, далеч от любопитни очи.

* * *

Напуснаха Сиена рано на другия ден, и тръгнаха към Рим. Не бяха избрали пряк път, имаха намерение да спират и да се отклоняват. Фон Игелфелд не беше споменал нищо за срещата си с патриарха, не бе разкрил пред семейство Принцел и тайната на съдържанието на малката пътна чанта, която бе поставил на седалката до себе си. Принцел се бе опитал да я прибере в багажника при останалите куфари, но Фон Игелфелд не позволи.

— По-добре чантата да остане при мен — бе казал той.

Принцел погледна изкосо колегата си.

— Да не би да носите със себе си съкровище? — попита той шеговито. — Може би вътре има златни кюлчета?

Фон Игелфелд не отвърна на евтиното заяждане. Изпитваше удоволствие при мисълта, че спокойно би могъл да каже на двамата Принцел, че ще им даде хиляди, ако успеят да познаят какво носи в чантата си, а те никога не биха предположили истината. Накратко казано, тайната беше неразгадаема.

Когато спряха в едно селце сред хълмовете, за да обядват, Фон Игелфелд взе чантата със себе си и грижовно я пъхна под стола си. Когато го видя да я поставя там, сервитьорът се появи забързано и понечи да я вземе.

— Позволете ми да отнеса чантата в гардероба, синьоре — каза той. — Там ще бъде на сигурно място.

— Не, благодаря — заяви Фон Игелфелд. — Предпочитам да остане при мен.

— Както предпочитате, синьоре — нацупи се сервитьорът и загледа подозрително чантата. — Исках само да помогна.

— Благодаря — каза Фон Игелфелд. — Съдържанието на чантата е изключително важно, това е всичко.

— Изключително важно ли? — попита Принцел. — Но какво носите в тази чанта, господин Фон Игелфелд? Когато тръгнахме от Германия, не се грижехте толкова усърдно за нея.

— Така е — съгласи се Офелия. — Освен това помня, че когато тръгнахме, тази чанта беше много лека, а сега е доста тежка. Сигурно сте купили нещо от Сиена.

Фон Игелфелд изгледа мрачно Офелия. Не беше нейна работа да се интересува от съдържанието на пътните му чанти. Нима той я питаше какво слага в куфарите си? Натрапчивото им любопитство беше много неприятно, и той се учудваше, че семейство Принцел са толкова несъобразителни.

— Е? — настоя Принцел и започна да разглежда менюто. — Е?

— Става дума за нещо с голяма стойност лично за мен — заяви Фон Игелфелд. — Нещо, което бих предпочел да не обсъждам.

— О — възкликна Офелия, — съжалявам. Бяхме много нетактични. Но ми се стори странно, че се грижите толкова за тази чанта, а не ни казвате какво има в нея. В края на краищата, ако аз отдавах голямо значение на някоя моя чанта, нямаше да тормозя приятелите си, заставяйки ги да се чудят какво ли има вътре.

— Така е — съгласи се Принцел. — Тя не би постъпила по подобен начин, нито пък аз. Ако дойдете при мен и ме попитате: „Какво има в чантата ви?“, бих ви дал учтив отговор, вместо да подхващам някаква смехотворна игра на котка и мишка. Не бих се поколебал незабавно да споделя с вас истината.

Фон Игелфелд се взираше в менюто. Отново го подлагаха на неоправдан натиск, също като в музея, когато упорито поддържаха собственото си тълкувание на символичното значение на таралежа. Като че ли си бяха поставили за цел да го дразнят.

Той си пое дълбоко дъх. При сегашните обстоятелства беше изключително важно да не губи присъствие на духа.

— Тази чанта съдържа една тайна — поде той. — Никога, дори в най-безумните си фантазии, не бихте могли да си представите от какво огромно значение е съдържанието на моята чанта. Дал съм дума да не разкривам пред други хора това, което нося в чантата си. Затова ви моля да ми позволите да се придържам към дадената дума.

— Аха — каза Офелия. — Значи това, което е в чантата, не ви принадлежи. Вероятно го пренасяте за някого.

— Да — отвърна хладно Фон Игелфелд. — И така може да се каже.

Сервитьорът, който стоеше зад стола на Фон Игелфелд, докато се разменяха последните реплики, се намеси.

— Питам се дали не е нещо незаконно — каза той. — Щом е такава тайна, може да е контрабандна стока. Можете ли да бъдете сигурен, че не ви използват за куриер? За някоя терористична групировка например? Ако е така, на ваше място бих внимавал. Наоколо постоянно се навъртат карабинери и ровят в багажа на хората. Най-добре ще бъде да ни кажете какво има вътре, за да ви посъветваме как да постъпите.

— Така е — каза Принцел. — Това би било за предпочитане.

Фон Игелфелд се извъртя на стола си и изгледа хладно сервитьора.

— Струва ми се странно, че си позволявате да разпитвате посетителите какво носят в багажа си — каза той с леден тон.

Сервитьорът отново се нацупи.

— Просто се опитвах да помогна — заяви той. — Вие, немците, като че ли считате, че можете да разнасяте какви ли не чанти из Италия. Е, време е да разберете, че не е така.

Принцел се намеси в защита на Фон Игелфелд.

— Това не е ваша работа — каза той рязко. — Съдържанието на тази чанта е нещо, което засяга моя колега и нас, но няма абсолютно никакво отношение към вас.

— Вие започнахте — заяви сервитьорът. — И ако арестуват високия господин, не казвайте, че не съм се опитал да ви помогна.

— Нямаме нужда от вашата помощ — каза Принцел.

— Така ли? А кой тогава ще ви донесе обяда? — възмути се сервитьорът.

— Очевидно няма да сте вие — отвърна Принцел. — При това има достатъчно други ресторанти.

— Не и тук — отбеляза сервитьорът. — Ще ви се наложи да гладувате.

— О, стига — намеси се Фон Игелфелд. — Може ли да се вдига толкова шум по такъв дребен повод?

— Защо тогава не ни кажете какво има в чантата ви? — отбеляза доволно сервитьорът. — Така ще се сложи край на разправията.

Настана мълчание. Всички бяха вперили погледи във Фон Игелфелд, а той се взираше в пространството пред себе си.

— Предлагам да си вървим — каза след малко Офелия. — И без това си развалихме обяда.

Станаха и тръгнаха обратно към колата. Мълчаха в продължение на десетина минути, след като потеглиха отново на юг. После Офелия се обърна към Фон Игелфелд, който седеше на задната седалка.

— Сетихте ли се да си вземете чантата? — попита тя.

Фон Игелфелд се изправи като свещ.

— Спрете! — развика се той. — Моля ви, трябва да се върнем незабавно!

* * *

Сервитьорът ги очакваше.

— Ха! — подвикна той. — Дали пък не сме си забравили нещо? Дали не сме забравили една малка черна чанта?

— Моля ви, предайте ми я незабавно — каза Фон Игелфелд.

Сервитьорът се обърна и измъкна чантата изпод тезгяха на рецепцията. Ухили се доволно и я подаде на Фон Игелфелд.

— И какво, оказа се, че са кости — заяви той. — Такава суматоха за един куп стари кокали.

— Вие сте погледнали вътре! — развика се Фон Игелфелд. — Отваряли сте чантата ми!

— Естествено — отвърна спокойно сервитьорът, — това го изисква моят дълг към отечеството. Ако пренасяхте контрабандна стока, щеше да се наложи да съобщя за вас на карабинерите. Длъжен бях да се уверя, че не пренасяте нещо незаконно.

— Вие сте изключително нагъл — заяви Фон Игелфелд. — Чудя се как изобщо някой стъпва в този отвратителен ресторант.

— Не идват много хора — отбеляза сервитьорът.

Фон Игелфелд се обърна рязко и излезе навън, последван от Принцел, който бе слязъл с него от колата.

— Кости — поде замислено Принцел, докато двамата вървяха обратно към колата. — Много странно, господин Фон Игелфелд. Кости.

Фон Игелфелд въздъхна. Нямаше как, сега вече щеше да се наложи да сподели тайната със семейство Принцел. В известен смисъл това бе облекчение за него, защото отговорността за реликвата започваше да му тежи, беше се ужасил от собствената си разсеяност, поради която забрави мощите в ресторанта. Как ли щеше да се изправи пред патриарха, за да му каже, че е забравил безценната реликва в някакъв ресторант, та да попадне в ръцете на някакъв любопитен и самодоволен келнер? Може би, когато двамата Принцел узнаеха истината за съдържанието на чантата, те щяха да му помагат да я пази.

Семейство Принцел го изслушаха внимателно.

— Колко удивителна история! — каза Принцел, когато Фон Игелфелд приключи с разказа си. — Ще се наложи много да внимаваме.

Офелия потръпна.

— Ужасно се безпокоя — каза тя. — Само като си представя тези схизматици! Ти си много смел човек, Мориц Мария!

Фон Игелфелд кимна, приемайки с благодарност комплимента.

— Трябва да бъдем бдителни — заяви той. — Рим има десетки хиляди очи.

Двамата Принцел мълчаха, обмисляйки това твърдение, което придаваше нещо заплашително на невинния италиански пейзаж, чието въздействие бе обикновено толкова благотворно. Очакваше ги Рим със своята вековна история и вековни интриги. Това, което бяха виждали в представите си като един спокоен месец, посветен на работа в прохладните дълбини на ватиканската библиотека, сега се превръщаше в месец, изпълнен с напрежение и бдителност. Фон Игелфелд не можеше да твърди, че се радва на подобна перспектива, но той бе поел задължение към коптската църква и възнамеряваше да го изпълни докрай. Мощите щяха да бъдат охранявани съвестно, и можеха да бъдат предадени единствено на патриарха, когато той се появеше, за да ги поиска. Такъв бе поне първоначалният план.

Пансионът „Гарибалди“ беше един от най-тихите и достопочтени пансиони в Рим. Основоположникът му, пенсиониран държавен чиновник, си осигурил през двайсетте години на миналия век изгоден договор да предлага подслон на други държавни чиновници от среден ранг, пристигнали в Рим от провинцията. Ставало дума за хора, които не можели да си позволят да отсядат в луксозни хотели, но държали на определено ниво на комфорт, съответстващо на заеманите от тях постове. В края на краищата, ако човек е заместник-началник на митницата в Бари и е пристигнал в Рим на среща за обсъждане на преференциалните тарифи, би могъл да изисква прилична гледка от прозореца на хотела си и запазена маса в ресторанта. Нормално бе да се очаква и от служителя на рецепцията да се обръща към него със съответната титла, и да записва постъпващите за него телефонни съобщения, без да настоява да диктуват буква по буква името му. Пансион „Гарибалди“ гарантираше всичко това и дори много повече, а когато държавните чиновници се пренасочиха към други заведения, на тяхно място запристигаха немските учени, дошли в Рим, за да се възползват от богатството на неговите библиотеки и музеи. Именно в пансион „Гарибалди“ е бил отседнал специалистът по история на изкуството Густав Хохлер, докато пишел своята книга „Животът на Караваджо“, и точно на много обичаната от гостите на пансиона масичка край прозореца на малката библиотека професор Едмонд Винтерберг бе сътворил своята убийствена критика на Хъмпърдинк, твърдейки, че не Хъмпърдинк е писал пасажи от произведения на Вагнер, а напротив, Вагнер е писал откъси от някои композиции на Хъмпърдинк.

Принцел първи откри пансион „Гарибалди“ и впоследствие го препоръча и на Фон Игелфелд.

— Рим е толкова шумен град — бе казал той. — В това отношение положението там е почти толкова лошо, колкото и в Неапол. „Гарибалди“ е истинско тихо пристанище.

Фон Игелфелд бе прекарал в пансиона две седмици по време на едно свое посещение в университета „Ла Сапиенца“ и бе готов изцяло да подкрепи възгледите на Принцел. Сега тримата се върнаха отново тук, на рецепцията ги поздрави дори същият служител, създавайки у тях усещането, че никога не са напускали това място. Фон Игелфелд получи същата стая, в която бе отседнал и преди, а семейство Принцел бяха настанени в стая в задната част на пансиона, откъдето се виждаше грижливо поддържана градина с мраморна статуя на Октавиан Август и езерце с водни лилии.

Първата работа на Фон Игелфелд бе да скъта реликвария на сигурно място в гардероба си. Гардеробът беше от масивен махагон, със солидна ключалка, която със сигурност никой не би могъл да разбие, без да положи големи усилия. На такова спокойно и подредено място като пансиона „Гарибалди“ възможността нещо подобно да се случи беше минимална.

След като осигури безопасността на мощите, Фон Игелфелд излезе и отиде да пие кафе в малкото кафене на близкия ъгъл. Беше изпаднал в странно възторжено настроение — не само че му предстоеше цял месец, посветен на стимулираща работа, но можеше и да очаква с радост обиколките на архитектурните забележителности със семейство Принцел. Имаше основания да очаква едно във всяко отношение удовлетворително пребиваване тук. Дори вестникът, който четеше, докато пиеше кафето си, не можа да помрачи настроението му. Фон Игелфелд прочете, че правителството било паднало, но в това всъщност нямаше нищо необичайно; научи също, че един съдия от Върховния съд стрелял по свой колега в процеса на някакъв спор. Според Фон Игелфелд и в това нямаше нищо удивително. Освен това раненият съдия бе оцелял и бе заел удивително толерантна позиция по отношение на постъпката на колегата си.

— Всички сме хора — казваше той от болничното си легло. — Nihil humanum mihi alienum est^[7]. А и работата на съда трябва да продължи.

На следващия ден семейство Принцел се упъти към градините на Вила Боргезе, а Фон Игелфелд — към библиотеката на Ватикана. Беше си осигурил предварително разрешение да ползва библиотеката, в която бе работил и преди. Особено го интересуваше отделът с ръкописите, и най-вече няколко тома подвързана кореспонденция на някои от първите йезуити-мисионери в Гоа. Въпреки че те бяха писали официалните си доклади до Ватикана на латински, голяма част от тях добавяха приписки на португалски, а един-двама дори бяха коментирали как се възприемат някои португалски изрази на изток. Темата бе от голям интерес за Фон Игелфелд, който навремето бе писал реферат за произхода на думата alfandica. Alfandica е митница за чуждестранни стоки в Индия, очевидно производна дума от португалското alfandega. Но дали тази дума действително на свой ред произхождаше от арабското al-fun-duk, което означава хан? Ако италианската дума беше fundaco, би ли било прекалено тук да се търси мавритански произход или не? Имаше много подобни примери.

Това бе една от любимите библиотеки на Фон Игелфелд. Истинската наслада от работата тук създаваше съзнанието за великото и прекрасното, с което бе пълна библиотеката. Тук се намираха най-ранните писани книги, най-чистите текстове на класиците, най-съвършеният плод на ренесансовия хуманизъм. Тук имаше такова струпване на културни съкровища, което засенчваше с блясъка си всяка друга библиотека във всяка друга страна. И всичко бе само на една ръка разстояние от него, можеше да му бъде поднесено, стига само да поискаше, от някой любезен член на персонала.

Поради положението си в академичния свят Фон Игелфелд имаше право да ползва специална читалня, отделена от общата. Това беше просторно, светло помещение, чиито стени бяха украсени със стенописи от шестнайсети век. В читалнята имаше шест или седем големи маси. На всяка от тях имаше масивни поставки за книги, които спокойно удържаха и най-тежки фолианти. Столовете тук бяха удобни, дебело тапицирани — нещо, което нерядко се отразяваше доста приспивно на по-възрастните учени, посещаващи тази част на библиотеката. За един кардинал например бе известно, че прекарва часове наред в библиотеката под предлог, че имал научна работа, а всъщност се измъкваше от служебните си задължения и се наслаждаваше на продължителна сиеста.

Фон Игелфелд се разположи край една маса в средата на помещението, подреди записките си и помоли да му донесат първия том с писма. Точно този том не бе имал възможност да прегледа преди, и сега установи, че той съдържа значително количество ненужни материали. Имаше обаче едно-две писма, които си струваше да проучи по-подробно, и той се зае да ги преписва.

Първият работен ден премина добре. Той вечеря заедно със семейство Принцел в един ресторант близо до пансион „Гарибалди“, а после си направиха вечерна разходка из една приятна част на града. На следващия ден той се озова във ватиканската библиотека скоро след отварянето й и прекара още един удовлетворителен ден, ровейки се из ръкописи. Този път вечеря сам — двамата Принцел бяха на концерт — и си легна рано, а в главата му още се въртяха завъртулките на йезуитските писания, които бе разшифровал цял ден.

На третия ден навън беше необичайно горещо, но в библиотеката, тази светая светих на учения, беше прохладно. Въпреки това концентрацията на Фон Игелфелд бе нееднократно нарушавана от един от другите посетители на читалнята. Този читател, който седеше на съседната маса, бе пристигнал заедно с още няколко души и бе започнал да се рови из един огромен фолиант, които самият префект на библиотеката, монсиньор с аскетични черти на лицето, донесе и постави на масата пред него. После префектът се оттегли, но един куп други посетители се заредиха да си шепнат нещо със съседа на Фон Игелфелд или да му подават някакви бележници.

Фон Игелфелд почувства как раздразнението му нараства. Всеки уважаващ себе си учен знаеше, че е длъжен да уважава правилото в библиотеката да се пази тишина, дори ако това води до някакви неудобства. Ако този човек държеше да разговаря с приятелите си, можеше спокойно да излезе отвън, в колонадата пред библиотеката. Тези разговори в самата читалня въздействаха много изнервящо на всички останали читатели, макар да бяха водени sotto voce^[8]. Той въздъхна шумно с надеждата съседът му да забележи неговото раздразнение, но нарушителят само вдигна очи към него и го изгледа — доста нагло според Фон Игелфелд. След още няколко минути се яви някакъв свещеник, отиде до съседната маса и проведе с непознатия един почти петминутен разговор, като и двамата почти не се опитваха да снишат гласовете си. За Фон Игелфелд това вече беше прекалено, и когато свещеникът си тръгна, той стана и отиде при раздразнилия го читател на съседната маса.

— Извинете — поде той, — но откакто дойдохте тук тази сутрин, не правите нищо освен да разговаряте с приятелите си и да смущавате всички наоколо. Бих искал да имате предвид, че тук работят сериозни учени и че когато хора като вас не спазват елементарните правила на библиотеката, това много ни затруднява.

Читателят го изгледа учудено. За Фон Игелфелд беше ясно, че той въобще не се разкайва за поведението си и дори не се опитва да прикрие този факт. Така да бъде! Нека обмисли думите му, а ако нещата не се променяха, Фон Игелфелд щеше да представи официално оплакване пред префекта на библиотеката.

И професорът се обърна рязко, върна се на мястото си и продължи да работи. Забеляза със задоволство, че префектът е видял случката, защото пак се бе доближил до съседната маса и разговаряше шепнешком с непознатия. Фон Игелфелд предположи, че му прави забележка. Така му се падаше! Забеляза също, че читателят завъртя глава — отрича, каза си Фон Игелфелд, — а после префектът се върна в кабинета си. След още няколко минути досадният посетител явно реши, че е приключил с работата си — голяма работа, няма що, помисли Фон Игелфелд — и напусна читалнята.

Същата вечер, когато Фон Игелфелд вече се готвеше да си тръгне от библиотеката, префектът, който се навърташе цял следобед из читалнята, му направи знак да влезе в кабинета му.

— Професор Фон Игелфелд — каза той тихо, — разбирам, че тази сутрин сте имали проблеми.

— Така беше — заяви Фон Игелфелд. — Един от читателите вдигаше изключително много шум. При него непрекъснато идваха разни хора и той не преставаше да разговаря с тях. Беше крайно несъобразително от негова страна. Затова и го помолих да пази тишина — и то много категорично!

Префектът поклати глава.

— Много е неприятно, че сте го сторили — поде той. — Наистина съжалявам, че се е стигнало до това.

— За какво съжалявате, че му направих забележка ли? — възмути се Фон Игелфелд. — На такива лица трябва да се припомнят правилата за работа в библиотеката. Няма никакъв повод за съжаление.

— Само че — каза тихо префектът, — това беше папата.

В продължение на няколко минути Фон Игелфелд не бе в състояние да произнесе нито дума. Просто си стоеше и се полюляваше от пети на пръсти, осъзнавайки постепенно катастрофалните измерения на постъпката си. Беше наредил на папата да пази тишина в собствената му библиотека. Скандалът беше монументален — от този тип гафове, на които хората не са склонни да вярват, когато им ги разказват.

Затвори очи, после отново ги отвори. Все още си беше тук, във ватиканската библиотека, пред префекта, който го гледаше с укор над половинките стъкла на очилата си.

— Нямах представа — поде Фон Игелфелд с тънък и жалък гласец. — Не знаех…

— Това е очевидно — отбеляза сухо префектът. — В по-стари времена стореното от вас би се считало за изключително сериозно провинение — а всъщност, откъде да знам, може би още е така. Нали разбирате, във Ватикана негово светейшество е абсолютен монарх, и абсолютната му власт несъмнено се простира и над тази библиотека.

Фон Игелфелд кимна потиснато. Никога досега не се бе чувствал толкова ужасно. Ако сега станеше земетресение и земята го погълнеше, би го приел с облекчение. Само че земетресение нямаше, земята под краката му дори не потреперваше; стените на библиотеката си стояха, все така непоклатими свидетели на ужасната му грешка.

— Бих искал да се извиня на негово светейшество — каза той безпомощно. — Възможно ли е това?

Префектът сви рамене.

— Никак не е лесно да получите аудиенция — отвърна той. — В тази сграда има хора, които работят тук от години, и досега изобщо не са го виждали.

— А не може ли да се осведомите? — помоли Фон Игелфелд. — Когато въпросът е такъв… когато става дума за нещо лично… може и да се окаже възможно.

С израз на крайна умора префектът се приведе напред и вдигна слушалката на един телефон. Избра някакъв номер и проведе кратък разговор; гласът от другата страна беше висок и някак метален.

— Утре сутринта можете да отидете в канцеларията по Светите дела — каза префектът. — Монсиньор Албинони ще ви приеме в десет часа. Възможно е той да ви помогне.

Фон Игелфелд благодари на префекта и излезе от библиотеката като престъпник, напускащ местопрестъплението. Взе такси до пансион „Гарибалди“, но вместо да гледа както обикновено през прозореца, към улиците и площадчетата, през които минаваха, той се взираше неотклонно в пода.

— Добре ли сте? — попита го загрижено шофьорът на таксито, когато вече наближаваха хотела. — Изглеждате много тъжен.

Фон Игелфелд поклати глава.

— Много мило от ваша страна да питате — каза той. — Нищо ми няма. Благодаря за загрижеността.

— Нищо не е чак толкова ужасно — каза тихо шофьорът. — Помнете, не съществува толкова голямо отчаяние, което да скрие докрай светлината.

Фон Игелфелд отново му благодари, плати и влезе в пансиона. Офелия, която разучаваше някаква карта във фоайето, го видя да влиза и го поздрави възторжено.

— Открихме една прекрасна антикварна книжарница, Мориц Мария — поде тя. — Какви ли не неща… — после замълча, забелязвайки колко потиснат изглежда приятелят й.

— Случило ли се е нещо? — попита тя и взе ръката му в своята.

— Да — отвърна той. — Днес извърших нещо непростимо.

Офелия ахна.

— Да не би пак да сте забравили някъде мощехранителницата?

— Не — каза Фон Игелфелд. — По-лошо е. Направих забележка на папата, че не пази тишина във ватиканската библиотека.

Офелия отново ахна. Междувременно Принцел също се бе появил във фоайето и жена му се зае да му обяснява какво се е случило. Двамата накараха Фон Игелфелд да седне и изслушаха разказа му.

— Но вие не бихте могли да знаете — каза Принцел в опит да го успокои. — Той е седял там като обикновен читател. След като го прави, не би могъл да очаква, че няма да го объркат с редови посетител от време на време.

— Може и така да е — каза Фон Игелфелд. — Но от това не ми става по-леко.

— Нищо чудно — отбеляза Офелия. — Мога да си представя как се чувствате.

* * *

Двамата Принцел правеха всичко по силите си, за да облекчат вината и притеснението, които лежаха като тежко бреме върху духа на Фон Игелфелд, но когато потегли за уговорената среща във Ватикана на другата сутрин, той се чувстваше не по-малко зле от предната вечер, а може би дори повече. Атмосферата в канцеларията по Светите дела не подобри настроението му. Това бяха редица спартански обзаведени помещения в края на тесен и мрачен коридор. На пропуска, който Фон Игелфелд получи, за да стигне дотук, бе изобразена горната част на крепостна стена, която потискащо напомняше на затвор. По всичко личеше, че функциите на канцеларията по Светите дела са предимно дисциплинарни.

Монсиньор Албинони го очакваше. Докато Фон Игелфелд описваше обстоятелствата, довели до вчерашния му сблъсък с папата, той седеше неподвижно зад бюрото си, и само когато професорът повтори думите, с които бе упрекнал негово светейшество, Албинони си пое рязко дъх. После, когато Фон Игелфелд приключи, той заговори.

— Вашият случай няма прецедент — каза монсиньор Албинони. — Затова предполагам, че ще трябва да ви изпратя при непосредствения си началник, кардинал Понтеш де Куера. Ще се свържа с него незабавно.

Оказа се, че кардиналът щеше да приеме веднага Фон Игелфелд. Появи се един млад свещеник, който поведе вече съвсем смазания професор обратно по някакъв друг коридор и нагоре по някакво внушително и плашещо мраморно стълбище. На най-горната площадка той почука на една голяма двойна врата, която веднага се отвори и Фон Игелфелд бе въведен в просторна, светла стая с изглед към площад „Свети Петър“. Когато професорът влезе, кардиналът четеше книга. Той стана, за да го поздрави, оправи расото си и подаде любезно ръка на посетителя.

— Съжалявам, че ви безпокоя, ваше високопреосвещенство — започна Фон Игелфелд на португалски. — Аз съм професор Фон Игелфелд от Регенсбург.

Кардиналът му отправи лъчезарна усмивка.

— Професор Мориц Мария фон Игелфелд, авторът на „Португалски неправилни глаголи“? Самият той?

За първи път през този ден Фон Игелфелд почувства как депресията, надвиснала като тежък облак над главата му, започва да се разсейва. Той потвърди самоличността си и кардиналът плесна доволно с ръце.

— Но аз толкова отдавна се възхищавам на книгата ви — възкликна той. — Разбирате ли, основните ми академични интереси са насочени към романските филологии, а няма човек, който да разбира историята на нашия скъп португалски по-добре от вас, драги професор Фон Игелфелд.

Фон Игелфелд не можеше да повярва на щастието си. От положението на престъпник той си възвръщаше обичайните позиции на автора на „Португалски неправилни глаголи“. Обзелото го облекчение почти го зашемети.

— Ето, вижте! — кардиналът посочи към голям остъклен шкаф с книги. — Ето я вашата книга, на видно място, както се полага.

Фон Игелфелд погледна към шкафа и се усмихна. Наистина, беше „Португалски неправилни глаголи“.

— Но скъпи ми професоре — продължи кардиналът, — какво ви води във Ватикана и на какво дължа щастието да прекрачите моя праг?

Фон Игелфелд описа събитията от предния ден, а кардиналът слушаше внимателно.

— И затова бих искал да намеря начин да се извиня на негово светейшество — приключи професорът.

Кардиналът кимна.

— Разбира се — каза той. — Много добра идея. Убеден съм, че Светият отец не храни лошо чувство към вас, но винаги е добре да можеш да поднесеш лично извиненията си — той замълча и погледна часовника си. — Защо да не се опитаме да го открием сега, по това време той пие кафе.

Фон Игелфелд беше удивен.

— Искате да кажете… направо сега?! Да ме представите лично? Не съм и мислил, че мога да му бъда представен, мислех да се извиня с писмо.

— Но аз съм убеден, че той ще оцени желанието ви да го посетите лично — каза кардиналът. — Защо не почакате тук, аз ще отида да проверя. Той е през няколко стаи оттук.

Фон Игелфелд прекара няколко изпълнени с напрежение минути, докато кардиналът се върна и му съобщи, че папата го е поканил на кафе.

— Опасявам се, че ще трябва да ви оставя насаме с него — каза кардиналът. — Изостанал съм ужасно с кореспонденцията си и трябва да се заема с нея. Но бих ви предложил после да се срещнем за обяд. Тук наблизо има чудесен италиански ресторант.

* * *

Войник от швейцарската гвардия съпроводи Фон Игелфелд от кабинета на кардинала надолу по един коридор. Преминаха през още една голяма двойна врата и се озоваха в нещо като преддверие. В дъното на помещението се виждаше трета висока, двойна врата, над която висеше гербът с ключовете на свети Петър. Други двама гвардейци охраняваха тази врата, но веднага отстъпиха встрани, позволявайки на Фон Игелфелд да влезе в стаята.

Папата седеше пред малка масичка, на която беше сервирано кафе, и четеше „Кориере дела Сера“. Когато Фон Игелфелд влезе, той стана и му махна с ръка.

— Заповядайте, професор Фон Игелфелд — каза той. — Кафето е още топло.

Фон Игелфелд пристъпи към масичката и протегна ръка, поемайки ръката на негово светейшество. После, все още държейки ръката му, се поклони леко.

— Добро утро — каза сърдечно папата. — Добро утро и Бог да ви благослови. Моля ви, седнете, аз ще налея кафето.

Фон Игелфелд седна.

— Дойдох, за да ви кажа колко много съжалявам за този неприятен случай вчера — поде той. — Нямах представа, че разговарям с ваше светейшество.

Папата се разсмя.

— О, за това ли става дума! Изобщо не мислете повече по въпроса. Много мило от ваша страна, че дойдохте да ми се извините. Нали знаете, толкова много са хората, които очакват от нас да им се извиняваме. Настояват да им се извиним за инквизицията, за прекаления ентусиазъм на мисионерите в миналото, за какви ли не ужасни неща, които са се случвали много отдавна. А никой никога не се извинява на мен! Само вие. Това наистина е много ободряващо.

— Все пак — каза професор Фон Игелфелд, — аз наистина ужасно съжалявам.

— Няма нужда да говорим повече за това — каза папата. — Много се радвам, че имам възможността да си побъбря с вас. През по-голямата част от времето скучая ужасно. Нямате представа каква скука е да бъдеш папа. Напълно изолиран съм от останалото човечество. Вчера ме видяхте в един от редките дни, когато съм много ангажиран. Имате ли представа колко покани за някакви светски събития съм получил миналата година? Нито една. Нито една, казвам ви. Никой не се осмелява да кани папата където и да било, защото предполагат, че така или иначе няма да дойда, или се опасяват, че би било нахално да ме канят. Затова не ме канят, а аз си седя тук и редя пасианси. С това се занимавам.

Папата посочи една друга масичка в единия край на стаята и Фон Игелфелд забеляза, че на нея бяха подредени карти за някакъв пасианс.

— Вие обичате ли да редите пасианси? — попита папата.

— Не — отвърна Фон Игелфелд. — Навремето обичах, но вече не се занимавам с това.

Папата кимна с леко потиснат вид. Отпи от кафето си и се загледа през прозореца. В продължение на няколко минути двамата мълчаха и единственият шум в стаята беше тиктакането на високия часовник зад стола на папата. После папата въздъхна.

— Гледам през прозореца си и виждам градините на Ватикана — поде той. — Дърветата, зеленината, алеите, по които се разхождам. Фонтаните. И си спомням полето зад нашата къща в родното ми село. Спомням си реката, която минаваше отвъд, в която се къпехме като момчета. Бяхме завързали въже в клоните на едно дърво и се люлеехме над водата. Никога не съм изпитвал по-голяма наслада от тази, която изпитвах през онези дни. Никога. И никога след това не съм имал по-добри приятели. Никога.

— Всички ние имаме по една такава страна на изгубеното доволство — отвърна Фон Игелфелд. — Като момче често гостувах в имението на дядо си близо до Грац. Много обичах да ходя там. А после, като студенти, аз и приятелят ми Принцел често се разхождахме покрай реката там и пиехме бира в някоя кръчма на брега. Такива неща правехме.

Папата мълчеше. После каза тихо:

— А сега си имам своите пасианси. Предполагам, че и това е нещо.

Часовникът изби кръгъл час.

— Ето на — възкликна папата. — Край на почивката за кафе. Трябва да се заемам отново с пасианса. Ще можете ли да намерите пътя към изхода? Гвардейците ще ви обяснят накъде да вървите.

Папата стана и изпрати Фон Игелфелд до вратата.

— Сбогом, скъпи професор Фон Игелфелд — каза той. — Сбогом. Опасявам се, че няма да се видим отново на този свят, но краткият ни разговор наистина ми достави удоволствие. Моля ви, не ме забравяйте.

И той се обърна и се упъти към масичката с картите, поверявайки Фон Игелфелд на грижите на гвардейците.

* * *

Семейство Принцел настояха Фон Игелфелд да им разкаже всичко за посещението си при папата, до най-малки подробности. Офелия разпитваше подробно за обзавеждането на жилището на негово светейшество, интересуваше я точно какви мнения са обменили двамата. Принцел се интересуваше повече от топографията на Ватикана и от възможността да се получи аудиенция; за Фон Игелфелд това бе станало много лесно, но очевидно не беше така за всеки. Може би единствената възможност бе първо да обидиш папата — ако ти се отвори такава възможност — а после да настояваш за аудиенция, за да му се извиниш.

Но Фон Игелфелд имаше да разказва и за още събития през този ден. След като си тръгна от апартаментите на папата, той се върна в библиотеката и остана там известно време, докато кардинал Албинони не дойде да го заведе на обяд. Отидоха в един забележителен ресторант, посещаван само от духовни лица и техните гости, където им поднесоха великолепен римски обяд от шест ястия. Оказа се, че те двамата с кардинала се разбират чудесно, обсъждаха всевъзможни въпроси от областта на филологията, и Фон Игелфелд се чувстваше великолепно. Но когато приключиха и с последното ястие, точно преди да им поднесат кафето и ликьора, Фон Игелфелд забеляза, че в ресторанта се появи познато лице. Беше херцогът на Йоханесбург. Херцогът, съпроводен от един изключително елегантен духовник, не го забеляза, но Фон Игелфелд се осведоми дискретно дали кардиналът познава новодошлия.

Кардиналът изви незабележимо глава и хвърли поглед към масата на херцога.

— Свещеникът — каза той — е монсиньор Ернесто Пиколо. Той е ръководител на службите, които отговарят за отношенията ни с горките ни заблудени православни братя. Лично аз намирам задълженията му за крайно неприятни.

Фон Игелфелд потръпна.

— Неприятни ли?

— Да — отвърна кардиналът. — Занимава се с техните схизми. Всъщност, доколкото ми е известно, в момента е замесен в някакъв опит да се дестабилизира патриаршията в Александрия.

— За патриарх Ангелос Евангелие ли става дума? — попита Фон Игелфелд. — Висок патриарх с брада?

— Те всички изглеждат така — каза кардиналът. — Така и не се научих да ги различавам. Но да, доколкото знам, за него става дума. Има ужасни проблеми със схизматиците, а нашият приятел Пиколо никак не му помага. Лично аз не виждам каква изгода може да извлече Рим от това, но такова е положението. Предполагам, че тъй като все пак сме държава, от нас се очаква да вършим това, което вършат всички останали държави.

Фон Игелфелд успя да се измъкне от ресторанта, без да бъде забелязан от херцога на Йоханесбург, но бе обзет от чувството, че нещо помрачи радостта му от деня. Ако херцогът на Йоханесбург бе на страната на схизматиците, той трябва да бе заблудил патриарха, че се числи към поддръжниците му. А ако случаят наистина бе такъв, херцогът сигурно знаеше, или поне подозираше, че патриархът е поверил мощехранителницата на Фон Игелфелд, и самите схизматици щяха да го узнаят. А от това следваше, че докато той и семейство Принцел се отдават на невинните си занимания из Рим, щяха да бъдат следени от заговорниците-схизматици, които не биха се спрели пред нищо, за да се доберат до мощите на Дядо Коледа.

Семейство Принцел изслушаха внимателно разказа на Фон Игелфелд за обяда с кардинала.

— Положението е много сериозно — каза накрая Принцел. — Ще се наложи да удвоим бдителността си.

— Предлагам да пренесем мощехранителницата в нашия гардероб — каза Офелия. — Те може и да знаят, че Мориц Мария е взел мощите, но няма да заподозрат някой от нас. В края на краищата херцогът на Йоханесбург не е виждал нито мен, нито теб, нали, Флорианус?

Споразумяха се да пренесат мощите в стаята на семейство Принцел, да скрият кутията в техния гардероб и да го заключат. Вечерта приключи с изпълнението на тази задача. Фон Игелфелд не бе преживявал по-драматичен ден — бе се срещнал с папата, а на обяд бе станал свидетел на интриги сред висшето духовенство, разиграващи се практически пред очите му. По някакъв странен начин тези вълнения започваха да му се струват привлекателни. Каза си, че животът на един дипломат и дори на някой схизматик може да бъде почти толкова богат на преживявания, колкото и животът на професор по романски филологии. Почти, но не съвсем.

* * *

През следващите две седмици Фон Игелфелд продължи да работи всеки ден в библиотеката на Ватикана. Само от време на време си позволяваше по някой свободен следобед, за да съпроводи семейство Принцел на някоя от обиколките им по архитектурни забележителности. Те си бяха поставили за цел да обиколят всички барокови църкви в Рим и да си вземат подробни бележки, отделяйки по няколко дни за проучването на всяка църква. Начинанието беше сериозно, и бележниците им вече преливаха от записки.

Работата на самия Фон Игелфелд също се развиваше добре. Беше успял да открие няколко непознати досега ръкописа, благодарение на усилията на префекта, който очевидно бе получил нареждания от папата да обръща специално внимание на немския професор. А освен това папата пращаше от време на време по някой малък подарък за професора, обикновено някакъв италиански деликатес, който вървеше със сутрешното кафе — panforte di Siena или amarettini di Sarona.

Ho една вечер, когато Фон Игелфелд се върна в пансион „Гкрибалди“, го очакваше телеграма. Отвори я, изпълнен с лоши предчувствия, както става обикновено, ако човек получи телеграма, когато е далеч от дома. Телеграмата беше от патриарха, който му обясняваше, че се намирал в някакъв манастир в Апенините. Различни причини го възпрепятствали да дойде в Рим, за да вземе мощите, затова питаше дали Фон Игелфелд би бил така любезен да дойде в манастира, за да му ги донесе. Твърдеше, че там реликвата би била на сигурно място.

Фон Игелфелд показа телеграмата на семейство Принцел, а те незабавно се заеха да проучват своя атлас с карти на пътищата и откриха града, откъдето бе изпратено посланието. Това бе градчето Камалдоли, разположено високо в планините, на около четири часа път от Рим.

— Ако тръгнем утре след закуска — каза Принцел, — ще пристигнем по обяд. Според пътеводителя там има някакъв хан, където можем да отседнем и да изпълним мисията си на другия ден.

След като планът им бе готов, те предупредиха, че ще напуснат пансиона, но се уговориха да могат да заемат отново стаите си след ден-два, когато се върнеха. Всъщност бяха готови да напуснат Рим. Фон Игелфелд на практика бе приключил с работата си във ватиканската библиотека, списъкът на барокови църкви в бележниците на семейство Принцел отиваше към своя край.

Пътят към Камалдоли ги отведе високо сред планините на Умбрия. Пейзажът се промени и вместо покрай удобни вили сред меките очертания на ниските хълмове, те вече се движеха по планински пътища, откъдето се разкриваха обширни гледки към долини и борови гори. Беше все така слънчево, но във въздуха се прокрадваше остър хлад, а поточетата, които подскачаха с младежки ентусиазъм надолу по склоновете, бяха леденостудени. Ханът отговаряше точно на представите им за старомоден хан в Апенините; отвътре помещенията бяха облицовани с дърво, имаше открити камини, в които вечер палеха огън. Всяка скромно обзаведена стая имаше изглед или към планините, издигащи се стръмно над хана, или към долината от другата страна.

Обясниха им, че манастирът се намирал на около час път, но дотам се стигало само пеш. Бил скрит високо в склоновете над градчето и до него нямало път за кола. Сега вече беше късно да тръгнат натам, но им казаха, че ако на другия ден не паднела неочаквано мъгла, биха стигнали лесно до манастира още преди обяд. Тази нощ Фон Игелфелд сложи мощехранителницата под дюшека си. Не спа добре. От време на време се събуждаше от някакви шумове и изтръпваше при мисълта, че пред вратата му се навъртат схизматици. Но когато запалеше лампата, опасенията му се изпаряваха, и той отново потъваше в неспокоен сън.

На другата сутрин, на закуска, се получи ново известие. Патриархът бе научил за пристигането им и бе изпратил бележка по едно момче, което слизаше от манастира, за да купи хляб за монасите. В бележката патриархът поясняваше, че щял да слезе в града на следния ден, а те не бивало да предприемат нищо дотогава.

„Моля ви, не напускайте хотела, пишеше патриархът. Дори когато сме толкова близо до целта, опасност все още съществува“.

Тримата четоха и препрочитаха бележката, и всеки от тях бе доста по-уплашен, отколкото би си признал пред другите. Решиха да разтълкуват малко по-свободно предупрежденията на патриарха. Ако един от тях останеше в хотела, другите двама сигурно можеха да се разхождат из градеца или дори да си направят малко по-дълга разходка по реката.

След закуска Принцел и Офелия тръгнаха на разходка, оставяйки Фон Игелфелд в хотела. Той седеше в претъпканото с мебели общо помещение, разглеждаше стари италиански списания и слушаше бъбренето на кухненския персонал, когато в хана пристигнаха нови гости. Фон Игелфелд вдигна поглед, чудейки се какви ли са новодошлите. Може би негови сънародници?

Точно така се и оказа. Новодошлите бяха Унтерхолцер и съпругата му, а зад тях се тътреше на протезите си нещастното им куче.

Изненадата беше всеобща.

— Но аз мислех, че сте в Рим — възкликна Унтерхолцер, разтърсвайки възторжено ръката на Фон Игелфелд. — Нямахме представа, че може да ви срещнем тук. Какво чудесно съвпадение!

— Да — каза Фон Игелфелд без особено убеждение. — Семейство Принцел също са тук. Отидоха да се поразходят по реката.

— Чудесна идея — каза Унтерхолцер. — Нека само приключим с настаняването, и после може би ще приемете да излезете и вие с нас.

Двамата отидоха да се регистрират и да вземат ключа за стаята си, а после, следвани по петите от кучето, се качиха в стаята да си разопаковат багажа.

Семейство Принцел се бавеха, но Фон Игелфелд реши да рискува и да излезе от хана, без да чака завръщането им. Каза си, че след като ще бъде с двамата Унтерхолцер, надали би се изложил на голяма опасност. И така, тримата тръгнаха по една пътека, която водеше към някои места в гората, откъдето се разкриваха прекрасни гледки към долината.

Разходката беше изключително приятна, а когато се върнаха, семейство Принцел вече ги чакаше. Те също много се изненадаха, когато видяха семейство Унтерхолцер, но ако присъствието на новодошлите ги подразни, поне успяха да прикрият раздразнението си. Беше време за обяд, и в този момент Фон Игелфелд направи ужасното си откритие.

Беше се качил в стаята си, за да си смени яката на ризата. Първоначално не забеляза нищо нередно, но после погледът му падна върху някакъв предмет на пода до леглото. За миг сърцето му спря да бие. Беше мощехранителницата — и беше празна.

Той се отпусна с вик на колене, сграбчи кутията и я вдигна. Някой беше ровил под дюшека и бе измъкнал оттам кутията. Фон Игелфелд я огледа внимателно — по нея имаше странни белези, които можеха да бъдат оприличени само и единствено на следи от зъби! Някакво неизвестно създание бе влязло в стаята, надушило бе реликвария и го бе дъвкало.

Фон Игелфелд хукна към вратата, отвори я и се огледа в коридора. В същия момент от съседната стая се разнесе лай. Беше кучето на Унтерхолцер! Без да губи време, Фон Игелфелд изтича към отворената врата на съседната стая и надникна вътре. Госпожа професор доктор Унтерхолцер стоеше насред стаята и размахваше укорително пръст към саламовидното куче.

— Лошо, лошо същество — говореше му тя строго. — Откъде измъкна тези кокали? Сега, като си ги изял, няма да имаш апетит за обяд!

Фон Игелфелд стоеше неподвижно. Сърцето му тежеше като студен камък в гърдите. Кучето на Унтерхолцер бе успяло с няколко хапки да извърши това, което не се бе удало на цяла банда схизматици.

* * *

Прекараха мрачна и безсънна нощ. Фон Игелфелд се чувстваше дори по-зле, отколкото през онзи ден, когато бе направил забележка на палата, че не пази тишина. Онова прегрешение поне можеше да се поправи; но не съществуваше начин, по който да се измъкне от ужасното положение с мощите. Нямаше никаква представа какво щеше да каже на патриарха, когато той пристигнеше.

Разбира се, щеше да се наложи да му каже истината, но това би означавало да му нанесе толкова страшен удар, че Фон Игелфелд не знаеше дали ще има сили да го стори.

На другата сутрин, когато патриархът най-сетне се появи, той незабавно долови, че нещо не е наред.

— Схизматиците — поде патриархът. — Добраха ли се до мощите?

Фон Игелфелд поклати глава.

— По-лошо от това — отвърна той. — Ужасно съжалявам, че трябва да ви го кажа, но саламовидното куче на професор Унтерхолцер ги изяде вчера.

За миг патриархът загледа Фон Игелфелд, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После издаде странен вопъл — вопъл, натежал от векове на коптски скърби и страдания. Офелия се опитваше да каже нещо успокоително, но той беше неутешим и високата му фигура се разтърсваше от ридания.

Унтерхолцер, който не бе казал нищо по време на тази мъчителна размяна на реплики, внезапно прошепна нещо на жена си, която кимна в знак на съгласие.

— Ваше светейшество — каза Унтерхолцер и постави ръка на рамото на патриарха, — предлагам ви решение на проблема. Можете да вземете нашето куче.

Патриархът спря да хлипа и извърна мокрото си от сълзи лице към Унтерхолцер.

— Не искам да го наказвам по никакъв начин — каза той. — То е безсловесно същество и не носи отговорност за постъпките си.

— Но аз нямах това предвид — каза Унтерхолцер. — Мислех си само, че след като кучето ми е изяло тези стари кости, те в известен смисъл са станали част от него, нали? Все нещо се е абсорбирало в него.

Патриархът кимна.

— То е поело частица от свети Николай. Кучето… — патриархът замълча за миг, сякаш обмисляше някакъв особено сложен теологически проблем. После лицето му се озари от една от редките му усмивки.

— Разбирам идеята ви! — възкликна той. — Това куче може да стане обект на поклонение приживе. А сетне, когато дойде време да умре, можем да поставим неговите кости в реликварий, защото в известен смисъл в тях се съдържат костите на свети Николай!

— Именно — отвърна Унтерхолцер. — Вярвам, че ще се грижат добре за него.

— Разбира се — отвърна патриархът. — А схизматиците никога няма да узнаят, че това невинно малко кученце е пазител на най-свята реликва!

— Блестящ план — заяви Фон Игелфелд, обзет от огромно облекчение. — Изключително удовлетворителен изход от всяка гледна точка.

* * *

На следващия ден саламовидното куче на семейство Унтерхолцер бе предадено на патриарха с малка, но трогателна церемония. После, когато церемонията приключи, станалата по-многобройна немска група седна на изключително приятна тържествена вечеря с патриарха. Фон Игелфелд се възползва възможността да го предупреди за херцога на Йоханесбург, но се оказа, че патриархът бил наясно с положението от самото начало.

— Знаех на чия страна е — обясни той, — но внимавах да не разбере, че съм осведомен. Така че той не знае, че аз знам.

— Но защо той е схизматик? — попита Фон Игелфелд. — Какво го кара да бъде такъв?

— Желанието да придаде някакъв смисъл на живота си — отвърна патриархът. — Да има съзнанието, че е полезен някому, дори това да са само някакви схизматици.

— Ами тази негова млада помощница, Биатрис? — попита Фон Игелфелд. — Каква роля играе тя?

— Тя всъщност е на наша страна — каза патриархът. — Изпраща ми редовно доклади.

— О! — каза безпомощно Фон Игелфелд.

— Но вече смятам да й наредя да се оттегли от активна служба — допълни патриархът. — Свърши достатъчно много работа.

— Няма ли да й трябва някакво работно място? — попита Фон Игелфелд. — Предвидили ли сте някаква друга длъжност за нея?

— Не — каза патриархът. — Но всъщност току-що й намерих нова работа. Разговарях с вашия колега професор Унтерхолцер и му описах подробно талантите й. Той беше така любезен незабавно да се съгласи да я назначи при себе си.

Фон Игелфелд мълчеше. Унтерхолцер! Колко прозрачни бяха само намеренията му! Мисълта за новата несправедливост го накара да се разтрепери от яд, и половин час по-късно, когато се беше разделил с останалите и лежеше на леглото си в притъмнялата си стая и се взираше в осветения от луната планински пейзаж, продължаваше да трепери. О, каква несправедливост! Защо тъкмо Унтерхолцер, който не заслужаваше нищо, винаги получаваше всичко? Беше толкова, толкова нечестно!

Той си пое дъх. Щеше да се издигне и над това, както се бе издигнал над всички други несправедливости, хвърлили сянка над живота му. В края на краищата той бе професор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“, приятел на кардинали и папи. Това беше нещо, над което си струваше да помисли.

На този етап в размишленията си той спря. Беше ли редно да твърди, че е приятел на кардинали и пали, при положение, че познаваше по един брой от двата вида, или бе по-правилно да се каже, че е приятел на един кардинал и на един папа — или по-скоро на един кардинал и на папата?

Обмисляйки този сложен проблем, Фон Игелфелд в крайна сметка заспа и засънува, че реди пасианс в едно поле — далеч, далеч назад във времето, а в края на полето, над една тиха и бързотечна река, папата се люлееше на люлка в клоните на едно дърво. И Фон Игелфелд беше щастлив; щастлив беше и папата.