Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Фон Игелфелд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finer Points of Sausage Dogs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Бамбо (2024)

Издание:

Автор: Алегзандър Маккол Смит

Заглавие: Някои особености на саламовидните кучета

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-048-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20459

История

  1. — Добавяне

Посвещавам тази книга на Матю Гуревич

1. Някои особености на саламовидните кучета

Доктор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“ — този триумф на немската научна мисъл, никога не бе стъпвал на бреговете на Америка. Действително, той поддържаше кореспонденция с няколко именити американски филолози — като например професор Джайлс Рийд от университета „Корнел“, както и с професор Пол Лафуше III от Тълейн; истина е и това, че те нееднократно го канеха да присъства на ежегодната среща на Американската асоциация на специалистите по съвременни езици, но той така и не можа да отдели време, за да приеме поканите им. Така поне твърдеше Фон Игелфелд; а всъщност той изобщо не искаше да отива там, затова и постоянно си измисляше някакви извинения, за да отхвърля поканите.

— Не проявявам абсолютно никакъв интерес към Новия свят — казваше пренебрежително Фон Игелфелд на професор доктор доктор Флорианус Принцел. — Какво би могло да има там, което да не можем да намерим тук, в Германия? Има ли изобщо нещо такова? Можете ли да ми кажете поне едно?

Принцел се замисли за миг. Каубои? Той беше таен почитател на уестърните, но никога не би споделил това с Фон Игелфелд, който, доколкото му бе известно, не беше гледал нито един филм през живота си, да не говорим пък за филми с участието на каубои. Представата за Америка изглеждаше доста привлекателна на Принцел, и ако бяха поканили него там, той би приел с радост поканата, особено пък ако ставаше дума за някой от щатите в американския Запад.

И една сутрин наистина пристигна покана за Принцел — при това не откъде да е, а от идеално отговарящия на желанията му университет на Сан Антонио. Градът, разположен на границата с Мексико, бе обвеян с каубойска атмосфера, и Принцел незабавно телефонира на Фон Игелфелд, за да му съобщи добрата новина.

Фон Игелфелд му честити сърдечно, но щом остави слушалката, лицето му придоби сурово изражение. Беше напълно недопустимо Принцел да отиде в Америка преди него. Току-виж американците решат, че именно Принцел, а не той, Фон Игелфелд, представлява филологическата наука на Германия, а честно казано, такова нещо беше крайно неприемливо. Да не говорим пък за това, че ако Принцел отидеше първи, цялата история щеше да се проточи до безкрайност.

— Нямам друг изход, налага се да замина — каза си той. — И при това трябва да се постарая да отида там преди Принцел. Въпрос на дълг.

* * *

Фон Игелфелд установи, че се е озовал в затруднено положение. Трудно би могъл да се свърже с някой от американските си познати и да си изпроси покана, особено пък като се има предвид колко категорично бе отхвърлял поканите им преди. От друга страна, възможността да получи такава покана, без да настоява за нея, бе извънредно малка.

На другия ден в института, докато пиеха кафе, той се зае уж между другото да поразпита професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер.

— Кажете ми, господин Унтерхолцер — поде той, — ако вие например пожелаете да отидете да изнесете лекция в Америка, как бихте… искам да кажа, как бихте уредили да бъдете поканен, така да се каже? — И веднага допълни: — Не че аз някога бих могъл да се озова в такова положение, но вие например бихте могли, нали?

Унтерхолцер имаше готов отговор:

— Бих се свързал с Организацията за обмен на академични кадри на Германия — каза той. — Бих се представил и бих ги помолил да ми организират лекция някъде в Америка. Нали затова им плащат.

— Разбирам — отвърна Фон Игелфелд. — Това несъмнено би спестило изпадане в неудобно положение.

— Разбира се — каза Унтерхолцер. — Те имат богат опит и успяват да открият разни места, на които изпращат немски учени — за да изнасят своите лекции пред хората, независимо от това дали те искат да ги слушат или не. Много са убедителни. Благодарение на тях успях например да посетя Буенос Айрес и да изнеса там лекция. Този метод действа.

И наистина подейства. Директорът на местния клон на Организацията за обмен на академични кадри изпадна във възторг, когато Фон Игелфелд му се обади на другия ден, и увери професора, че различни институции биха си оспорвали правото да приемат учен от неговия ранг, стига той да благоволи да напусне Германия. Оставаше само да се открие подходящ институт и да се уговорят подробностите около заминаването.

— Можете да бъдете спокоен, ще получите покана до няколко дни — обеща той на Фон Игелфелд. — Доверете се на нашата опитност.

* * *

Така се стигна дотам, че в крайна сметка Фон Игелфелд пристигна във Файетвил, Арканзас, очарователно университетско градче, сгушено в подножието на Озаркските планини — седалище на Университета на Арканзас, или поне на онази част, която не бе разположена в Литъл Рок. Когато тази идея се породи у него, Фон Игелфелд не си бе представял, че ще замине за Арканзас. Предполагаше по-скоро, че ще се озове в Калифорния, или може би в Ню Йорк, но тъй като американските щати не се различават особено един от друг — поне според професор Фон Игелфелд — той реши, че крайната цел на пътуването му всъщност не е от особено значение. Най-важното бе, че замина за Америка, при това с цели две седмици по-рано от професор Принцел. Домакините посрещнаха сърдечно Фон Игелфелд. Семейството бе настояло да го приеме в дома си, вместо да отседне в хотел, така че Фон Игелфелд бе настанен в остъклената и пригодена за спане веранда в дома на професор Р. Б. Лефлар в покрайнините на града. След като гостът разопакова багажа си, професор Лефлар и професор Фон Игелфелд се разположиха на люлката пред къщата и започнаха да обсъждат програмата. Професор Лефлар обеща да го заведе на другия ден на обиколка из околността, а за следващия ден бе предвидена прецизно организирана открита лекция.

След вечеря Фон Игелфелд си легна и се загледа през покритите с тънка предпазна мрежа прозорци. Къщата бе заобиколена от смесена гора — тъмните силуети на дъбове и платани се извисяваха наоколо и клоните им се полюшваха от лекия ветрец. Ето я и луната, каза си той, когато тя се издигна бавно над върхарите на дърветата, подобна на гигантски фенер.

Какво ли му готвеше утрешният ден? Дали смятаха да му покажат своите библиотеки? Дали тук имаше редки ръкописи? А какво да кажем за дядото на Лефлар по майчина линия, авантюриста Чарлс Фингър? Той бе странствал из Южна Америка, следователно може и да се е натъкнал на някои ценни текстове на португалски; току-виж се оказало, че тези писания се намират горе на тавана, над главата му. Възможно бе Арканзас да предлага разнообразни възможности на един филолог.

На другата сутрин, след солидна закуска с професор Лефлар и съпругата му, те потеглиха.

— Ще тръгнем на север — каза домакинът му. — Ще ви покажа типична операция на шопар.

— Звучи интересно — заяви Фон Игелфелд. — Винаги съм се интересувал от… — той замълча. От какво се интересуваше всъщност? От филология? От глаголите в португалския език?

Напуснаха града и потеглиха по едно шосе, което се виеше нагоре из хълмовете. Пейзажът беше приятен — варовикови възвишения, чиито очертания бяха омекотени от постоянното въздействие на дъждовете; виещи се, тесни долини, изпъстрени с ферми под сянката на високо израсли дъбове. Фон Игелфелд съвсем не си бе представял така Америка — никъде не се виждаха изгорели от сушата равнини, в далечината не блещукаше богатият Далас, нямаше и потънали в зеленина спретнати бели предградия. Такава гледка можеше да се види и в Бавария, или дори в Австрия.

Внезапно Лефлар се отклони от пътя и насочи колата по прашен междуселски път, който водеше към голям обор, скован от небоядисани дъски.

— Пристигнахме — каза той. — Очакват ни.

Фермерът се появи и се ръкува с Фон Игелфелд; Фон Игелфелд започна да души въздуха — миришеше подчертано неприятно.

— Насам — каза фермерът. — Шопарите са ей там.

Фермерът отвори една от вратите на обора и покани Фон Игелфелд да влезе. В продължение на половин час те обикаляха просторни боксове, пълни с квичащи прасета, над които висяха големи ултравиолетови лампи. Фермерът демонстрира автоматичната система за хранене, показа на Фон Игелфелд и апаратурата, с която се вземаха кръвни проби от животните.

— Ние тук много внимаваме с вирусите — отбеляза фермерът. — Но вие сигурно сте наясно с това.

Фон Игелфелд погледна фермера и се запита дали прасетата страдат от настинки.

— Наистина трябва да се внимава с вирусите — съгласи се той. — Самият аз винаги вземам витамин С през зимата…

Но не успя да довърши.

— Правилно постъпвате — прекъсна го фермерът. — Всяко прасе получава по шейсет единици витамин С с храненето всяка сутрин. А когато навършат седем седмици, им инжектираме витамин В комплекс. Някои фермери опитват и кратък курс инжекции с калий — около седмица преди да ги изведем на пазара. Какво мислите за това?

Фон Игелфелд поклати глава.

— Трябва да бъдем по-предпазливи — отвърна той. — Аз никога не бих използвал калий.

Фермерът го слушаше внимателно.

— Чухте ли, професор Лефлар? Никакъв калий. Склонен съм да се съглася с нашия гост. А вие кажете и на онези от Литъл Рок — никакъв калий, немецът не го препоръчва.

Лефлар кимна.

— Може и да е прав — каза той.

След около час потеглиха отново. Обядваха набързо, а после посетиха една птицеферма, в която Фон Игелфелд бе запознат с последните производствени методи — представи му ги някакъв фермер, но той говореше така, че гостът не разбра почти нищо. Посетиха и някаква лаборатория за изследване на животни, която не успя да заинтригува с нищо професор Фон Игелфелд. Накрая се прибраха да вечерят.

Същата вечер, в притихналата веранда, Фон Игелфелд обмисляше изминалия ден. Той бе по своему интересен, но професорът се питаше защо ли бяха решили да му показват тези ферми и лаборатории. Животните бяха хубаво нещо; всъщност дори той самият бе писал веднъж кратък труд на тема употребата на сборни наименования за групи животни, но интересът му не се простираше по-далеч. И все пак това беше Америка и той предположи, че имат обичая да се представят така пред всички свои гости.

* * *

Лекцията трябваше да започне в шест и половина, но преди това щеше да има малък прием. Когато Фон Игелфелд пристигна заедно с Лефлар, публиката вече се беше събрала и всички кръжаха из преддверието на аудиторията с чаши вино в ръка. Сервитьорки, облечени в черно и бяло, разнасяха подноси с дребни хапки.

Всички държаха да разменят по някоя дума с Фон Игелфелд.

— Вашата работа ни е добре позната — каза му някакъв мъж в лек светлосин костюм. — Всъщност имам тук публикуван откъс от един ваш труд и се надявам да се съгласите да ми дадете автограф.

— С удоволствие — отвърна Фон Игелфелд и се запита: „Ами «Португалски неправилни глаголи»? Дали екземпляри от книгата са стигнали дори до Файетвил, сред тези очарователни хълмове?“

Мъжът в синия костюм извади от джоба си някаква брошура.

— Изпрати ми го колега от Германия — поясни той. — Мислел, че ще ми свърши работа. Така и стана.

Фон Игелфелд пое брошурата. Корицата му се стори непозната; всички подобни издания на негови трудове, публикувани в специализираното списание, имаха обикновени бели корици. Тази обаче беше синя.

Той нагласи очилата си за четене и погледна титулната страница.

„Нови изследвания на дихателния капацитет при кучетата“, прочете той. И отдолу: „професор Мартин Игелфолд, университет на Мюнстер“.

За миг Фон Игелфелд само се взираше в титула. Сърцето му изстина. Веднага му стана ясно какво се бе случило — мислеха го за професор Игелфолд, декан на факултета по ветеринарна медицина в университета на град Мюнстер. Фон Игелфелд знаеше за съществуването на другия професор, тъй като забележителното сходство на имената му бе направило впечатление, когато прочете някакъв материал във вестника по време на паниката около заразяванията с антракс. Но никога не си бе представял, че може да се стигне до объркване с такива титанични мащаби! Онези глупави бюрократи от службата за обмен на академични кадри бяха объркали имената и го бяха изпратили тук, в Арканзас, да чете лекция по ветеринарна медицина! Положението беше толкова ужасяващо неудобно, че за миг му беше трудно дори да спре мисълта си върху него. При това лекцията трябваше всеки момент да започне — всички тези хора, учени, ветеринари и собственици на развъдници за кучета, я очакваха с нетърпение, а той имаше намерение да говори за модалните глаголи в произведенията на Фернандо Песоа.

Почти без да мисли, той се подписа на брошурата и я върна на събеседника си.

— За нас е голяма чест да ви посрещнем тук, във Файетвил — каза той. — Доколкото разбираме, сте световно признат авторитет по всички въпроси, свързани със саламовидните кучета. Очакваме с голямо нетърпение това, което ще ни кажете тази вечер. Тази порода кучета е доста популярна при нас. Донесени са от немски заселници в края на деветнайсети век и оттогава насам ги отглеждаме тук.

Фон Игелфелд го загледа ужасено. Саламовидни кучета! Очакваха от него да говори за тях — за нещо, от което нямаше абсолютно никаква представа. Това беше кошмар; сякаш се бе озовал в някой от онези сънища, в които на човек му се налага да излезе на сцената и да изпълнява роля в древногръцка трагедия, или да се яви на изпит по висша математика. Само че той беше буден и всичко това се случваше в действителност.

Лефлар се беше изправил до него.

— Вече е време — каза той. — Да започна ли да каня хората да влизат в аудиторията?

— Още не — отвърна Фон Игелфелд и се огледа отчаяно. — Има толкова колеги, с които бих искал да поговоря.

Обърна гръб на Лефлар и се упъти към една групичка хора, застанали до вратата. Оказа се, че бяха ветеринарни хирурзи — посрещнаха го възторжено и доляха вино в чашата му от бутилката, която един от тях държеше.

И тогава един от наобиколилите го гости го дръпна настрани и го въвлече в крайно обезпокоителен разговор.

— С голямо прискърбие прочетох новината за вашата смърт — заяви той.

Фон Игелфелд го изгледа стъписано.

— За моята смърт ли?

— Да — отвърна събеседникът му. — Имаше кратко съобщение в тазседмичния брой на „Международен ветеринарен преглед“ — за смъртта на професор Игелфолд. Некрологът беше изпълнен с възхвали.

Фон Игелфелд се взираше изцъклено в мъжа, който стоеше срещу него и също го оглеждаше над ръба на чашата си.

— Не съм го чел — каза безпомощно професорът.

— Нищо чудно — отвърна другият. — Рядко се случва човек да има удоволствието да прочете собствения си некролог.

Фон Игелфелд се разсмя и попи потта от челото си с носната си кърпичка.

— Много забавно — отбеляза той. — Колко сте прав!

— Така че явно ни предстои да чуем посмъртна лекция — каза събеседникът му.

— Е — каза Фон Игелфелд, — по всичко личи, че ще бъде нещо от този род.

Човекът се позамисли.

— Да си призная, никак не си приличате на снимката. Некрологът беше със снимка, нали разбирате.

Фон Игелфелд стисна здраво столчето на чашата.

— Често съм забелязвал, че обективът на фотоапарата лъже.

— На снимката изглеждахте по-нисък — продължаваше другият. — Далеч не толкова висок.

— Разбирам — отвърна хладно Фон Игелфелд. — Да не би пък просто снимката да е била по-малка? Освен това вие вероятно не знаете, че ние, в Германия, имаме обичая да публикуваме некролозите преди смъртта на човека. Случва се доста често. Това се дължи на нашата немска експедитивност. Преждевременното публикуване на некролога изключва опасността от пропуски и закъснения. Предполагам, че това е обяснението и в този случай.

Последва мълчание. После Фон Игелфелд проговори отново.

— Моля да ме извините — каза той. — Чувствам се малко уморен.

— Напълно разбираемо предвид обстоятелствата — измърмори събеседникът му.

Но Фон Игелфелд не го чу. Той вече се беше отдалечил и се озърташе. Най-простото решение на проблема би било да избяга, да изчезне. Ако успееше да се измъкне от залата, можеше да повика такси, да се върне с него до къщата на семейство Лефлар, да се промъкне през задния вход и да прибере вещите си. После щеше да се отправи към летището и да напусне града с първия полет, без значение накъде.

Да излезе през централния вход бе изключено. Всички щяха да го видят и все някой сигурно щеше да дойде да се осведоми къде отива. Имаше обаче и друга, странична врата, от която вероятно щеше да е много по-лесно да се измъкне. Той се упъти към нея, усмихвайки се на хората, покрай които минаваше, кимайки в отговор на поздравите им. После, когато стигна вратата, натисна дискретно дръжката и я побутна.

— О, ето ви и вас — разнесе се гласът на професор Лефлар. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна Фон Игелфелд. — Просто се опитвах… — гласът му заглъхна.

Лефлар погледна обезпокоено часовника си.

— Не ни остава много време — каза той. — Залата е ангажирана за друга цел след двайсет и пет минути.

— Моля ви, няма защо да бързаме — отвърна Фон Игелфелд. — Най-ценното в тези срещи е личният контакт и аз се опитвам да осъществя тъкмо това, разговаряйки с всички тези прекрасни хора.

След няколко минути Фон Игелфелд вече се взираше в лицата на публиката. Хората се бяха забавлявали добре на приема, а и организаторите бяха проявили щедрост по отношение на виното. Самият той беше изпил няколко чашки, за да се възстанови от шока, когато научи, че е мъртъв. Така че сега задачата да поговори за — колко време оставаше? — най-много десет минути — по въпроса за саламовидните кучета не му се струваше толкова неизпълнима. Междувременно си беше спомнил, че преди няколко години в същото положение се беше озовал Цимерман, когото бяха объркали с друг Цимерман, и му се беше наложило да изнесе лекция на тема „Системи за отвеждане на изгорели газове“, от което той нямаше и най-малка представа. А нима Цимерман не беше изнесъл лекцията, и то с успех? Всъщност успехът на лекцията се бе оказал толкова голям, че написаният по този повод материал бе публикуван на страниците на „Форум за съвременни конструкции на автомобилния ауспух“, издаван в Карлсруе. Щом Цимерман се беше справил, Фон Игелфелд несъмнено щеше също да успее.

— Саламовидното куче — започна той, — е забележително куче. То се различава от останалите породи по своята форма, която наподобява салам. Принадлежи към рода кучета, които се отличават с по-малкото отстояние на тялото им от земята. В повечето случаи това се дължи на факта, че краката им са къси. Установено е, че ако едно куче има къси крака, това неминуемо води до скъсяване на разстоянието между тялото му и земята. Което обаче не пречи на саламовидните кучета да изпълняват функциите си със забележителна ефективност.

Той погледна часовника си. Беше изминала една минута, оставаха още девет. Можеше да предвиди една-две минути за благодарностите, които бе редно да изкаже в края на лекцията, следователно трябваше да запълни с изказването си още седем минути. Но какво повече можеше да се каже за саламовидните кучета? Дали бяха подходящи за лов? Имаше някакъв спомен, че е така. Можеше да вметне нещо за ролята на саламовидното куче в селското стопанство, където то има своето място и за това колко неразумно е въвеждането на нови, непроверени породи.

Това негово мнение бе прието добре от публиката, от различни краища на аудиторията се понесе одобрителен шепот. Окуражен, Фон Игелфелд се зае да коментира въпроса дали е редно да има ограничения за свободното движение на саламовидните кучета. Не беше ли редно лицата, занимаващи се с развъждане на кучета от тази порода, да имат правото да изнасят животни с възможно най-малко законови ограничения? Аудиторията отново се съгласи с Фон Игелфелд, който заяви, че това е отлична идея.

Той засегна още няколко теми, преди да приключи с лекцията. След като благодари на професор Лефлар и на университета на Арканзас, Фон Игелфелд слезе от подиума, съпровождан от бурни аплодисменти.

Ръкоплясканията продължаваха, когато Лефлар се приведе към Фон Игелфелд.

— Чудесно се справихте — каза той. — Понравихте се на публиката. Някои от гостуващите специалисти правят грешката да се отклоняват в технически подробности, неподходящи за открита аудитория. Вие улучихте верния тон.

Фон Игелфелд кимна сериозно.

— Надявам се да съм оправдал очакванията — отвърна той скромно.

— И още как — отвърна професор Лефлар. — Лекцията ви се увенча с блестящ успех — макар че беше доста кратка.

От прозореца на самолета Фон Игелфелд виждаше как Озаркските планини постепенно намаляват и се губят от погледа му. Приятно място беше Америка, а и Арканзас беше приятен щат. Бяха го поканили да дойде пак, но как би могъл, особено след като новината за кончината на професор Игелфолд станеше всеобщо достояние? Още повече, че наистина нямаше какво повече да каже по въпроса за саламовидните кучета — казаното бе повече от достатъчно.