Алегзандър Маккол Смит
Някои особености на саламовидните кучета

1. Някои особености на саламовидните кучета

Доктор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“ — този триумф на немската научна мисъл, никога не бе стъпвал на бреговете на Америка. Действително, той поддържаше кореспонденция с няколко именити американски филолози — като например професор Джайлс Рийд от университета „Корнел“, както и с професор Пол Лафуше III от Тълейн; истина е и това, че те нееднократно го канеха да присъства на ежегодната среща на Американската асоциация на специалистите по съвременни езици, но той така и не можа да отдели време, за да приеме поканите им. Така поне твърдеше Фон Игелфелд; а всъщност той изобщо не искаше да отива там, затова и постоянно си измисляше някакви извинения, за да отхвърля поканите.

— Не проявявам абсолютно никакъв интерес към Новия свят — казваше пренебрежително Фон Игелфелд на професор доктор доктор Флорианус Принцел. — Какво би могло да има там, което да не можем да намерим тук, в Германия? Има ли изобщо нещо такова? Можете ли да ми кажете поне едно?

Принцел се замисли за миг. Каубои? Той беше таен почитател на уестърните, но никога не би споделил това с Фон Игелфелд, който, доколкото му бе известно, не беше гледал нито един филм през живота си, да не говорим пък за филми с участието на каубои. Представата за Америка изглеждаше доста привлекателна на Принцел, и ако бяха поканили него там, той би приел с радост поканата, особено пък ако ставаше дума за някой от щатите в американския Запад.

И една сутрин наистина пристигна покана за Принцел — при това не откъде да е, а от идеално отговарящия на желанията му университет на Сан Антонио. Градът, разположен на границата с Мексико, бе обвеян с каубойска атмосфера, и Принцел незабавно телефонира на Фон Игелфелд, за да му съобщи добрата новина.

Фон Игелфелд му честити сърдечно, но щом остави слушалката, лицето му придоби сурово изражение. Беше напълно недопустимо Принцел да отиде в Америка преди него. Току-виж американците решат, че именно Принцел, а не той, Фон Игелфелд, представлява филологическата наука на Германия, а честно казано, такова нещо беше крайно неприемливо. Да не говорим пък за това, че ако Принцел отидеше първи, цялата история щеше да се проточи до безкрайност.

— Нямам друг изход, налага се да замина — каза си той. — И при това трябва да се постарая да отида там преди Принцел. Въпрос на дълг.

* * *

Фон Игелфелд установи, че се е озовал в затруднено положение. Трудно би могъл да се свърже с някой от американските си познати и да си изпроси покана, особено пък като се има предвид колко категорично бе отхвърлял поканите им преди. От друга страна, възможността да получи такава покана, без да настоява за нея, бе извънредно малка.

На другия ден в института, докато пиеха кафе, той се зае уж между другото да поразпита професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер.

— Кажете ми, господин Унтерхолцер — поде той, — ако вие например пожелаете да отидете да изнесете лекция в Америка, как бихте… искам да кажа, как бихте уредили да бъдете поканен, така да се каже? — И веднага допълни: — Не че аз някога бих могъл да се озова в такова положение, но вие например бихте могли, нали?

Унтерхолцер имаше готов отговор:

— Бих се свързал с Организацията за обмен на академични кадри на Германия — каза той. — Бих се представил и бих ги помолил да ми организират лекция някъде в Америка. Нали затова им плащат.

— Разбирам — отвърна Фон Игелфелд. — Това несъмнено би спестило изпадане в неудобно положение.

— Разбира се — каза Унтерхолцер. — Те имат богат опит и успяват да открият разни места, на които изпращат немски учени — за да изнасят своите лекции пред хората, независимо от това дали те искат да ги слушат или не. Много са убедителни. Благодарение на тях успях например да посетя Буенос Айрес и да изнеса там лекция. Този метод действа.

И наистина подейства. Директорът на местния клон на Организацията за обмен на академични кадри изпадна във възторг, когато Фон Игелфелд му се обади на другия ден, и увери професора, че различни институции биха си оспорвали правото да приемат учен от неговия ранг, стига той да благоволи да напусне Германия. Оставаше само да се открие подходящ институт и да се уговорят подробностите около заминаването.

— Можете да бъдете спокоен, ще получите покана до няколко дни — обеща той на Фон Игелфелд. — Доверете се на нашата опитност.

* * *

Така се стигна дотам, че в крайна сметка Фон Игелфелд пристигна във Файетвил, Арканзас, очарователно университетско градче, сгушено в подножието на Озаркските планини — седалище на Университета на Арканзас, или поне на онази част, която не бе разположена в Литъл Рок. Когато тази идея се породи у него, Фон Игелфелд не си бе представял, че ще замине за Арканзас. Предполагаше по-скоро, че ще се озове в Калифорния, или може би в Ню Йорк, но тъй като американските щати не се различават особено един от друг — поне според професор Фон Игелфелд — той реши, че крайната цел на пътуването му всъщност не е от особено значение. Най-важното бе, че замина за Америка, при това с цели две седмици по-рано от професор Принцел. Домакините посрещнаха сърдечно Фон Игелфелд. Семейството бе настояло да го приеме в дома си, вместо да отседне в хотел, така че Фон Игелфелд бе настанен в остъклената и пригодена за спане веранда в дома на професор Р. Б. Лефлар в покрайнините на града. След като гостът разопакова багажа си, професор Лефлар и професор Фон Игелфелд се разположиха на люлката пред къщата и започнаха да обсъждат програмата. Професор Лефлар обеща да го заведе на другия ден на обиколка из околността, а за следващия ден бе предвидена прецизно организирана открита лекция.

След вечеря Фон Игелфелд си легна и се загледа през покритите с тънка предпазна мрежа прозорци. Къщата бе заобиколена от смесена гора — тъмните силуети на дъбове и платани се извисяваха наоколо и клоните им се полюшваха от лекия ветрец. Ето я и луната, каза си той, когато тя се издигна бавно над върхарите на дърветата, подобна на гигантски фенер.

Какво ли му готвеше утрешният ден? Дали смятаха да му покажат своите библиотеки? Дали тук имаше редки ръкописи? А какво да кажем за дядото на Лефлар по майчина линия, авантюриста Чарлс Фингър? Той бе странствал из Южна Америка, следователно може и да се е натъкнал на някои ценни текстове на португалски; току-виж се оказало, че тези писания се намират горе на тавана, над главата му. Възможно бе Арканзас да предлага разнообразни възможности на един филолог.

На другата сутрин, след солидна закуска с професор Лефлар и съпругата му, те потеглиха.

— Ще тръгнем на север — каза домакинът му. — Ще ви покажа типична операция на шопар.

— Звучи интересно — заяви Фон Игелфелд. — Винаги съм се интересувал от… — той замълча. От какво се интересуваше всъщност? От филология? От глаголите в португалския език?

Напуснаха града и потеглиха по едно шосе, което се виеше нагоре из хълмовете. Пейзажът беше приятен — варовикови възвишения, чиито очертания бяха омекотени от постоянното въздействие на дъждовете; виещи се, тесни долини, изпъстрени с ферми под сянката на високо израсли дъбове. Фон Игелфелд съвсем не си бе представял така Америка — никъде не се виждаха изгорели от сушата равнини, в далечината не блещукаше богатият Далас, нямаше и потънали в зеленина спретнати бели предградия. Такава гледка можеше да се види и в Бавария, или дори в Австрия.

Внезапно Лефлар се отклони от пътя и насочи колата по прашен междуселски път, който водеше към голям обор, скован от небоядисани дъски.

— Пристигнахме — каза той. — Очакват ни.

Фермерът се появи и се ръкува с Фон Игелфелд; Фон Игелфелд започна да души въздуха — миришеше подчертано неприятно.

— Насам — каза фермерът. — Шопарите са ей там.

Фермерът отвори една от вратите на обора и покани Фон Игелфелд да влезе. В продължение на половин час те обикаляха просторни боксове, пълни с квичащи прасета, над които висяха големи ултравиолетови лампи. Фермерът демонстрира автоматичната система за хранене, показа на Фон Игелфелд и апаратурата, с която се вземаха кръвни проби от животните.

— Ние тук много внимаваме с вирусите — отбеляза фермерът. — Но вие сигурно сте наясно с това.

Фон Игелфелд погледна фермера и се запита дали прасетата страдат от настинки.

— Наистина трябва да се внимава с вирусите — съгласи се той. — Самият аз винаги вземам витамин С през зимата…

Но не успя да довърши.

— Правилно постъпвате — прекъсна го фермерът. — Всяко прасе получава по шейсет единици витамин С с храненето всяка сутрин. А когато навършат седем седмици, им инжектираме витамин В комплекс. Някои фермери опитват и кратък курс инжекции с калий — около седмица преди да ги изведем на пазара. Какво мислите за това?

Фон Игелфелд поклати глава.

— Трябва да бъдем по-предпазливи — отвърна той. — Аз никога не бих използвал калий.

Фермерът го слушаше внимателно.

— Чухте ли, професор Лефлар? Никакъв калий. Склонен съм да се съглася с нашия гост. А вие кажете и на онези от Литъл Рок — никакъв калий, немецът не го препоръчва.

Лефлар кимна.

— Може и да е прав — каза той.

След около час потеглиха отново. Обядваха набързо, а после посетиха една птицеферма, в която Фон Игелфелд бе запознат с последните производствени методи — представи му ги някакъв фермер, но той говореше така, че гостът не разбра почти нищо. Посетиха и някаква лаборатория за изследване на животни, която не успя да заинтригува с нищо професор Фон Игелфелд. Накрая се прибраха да вечерят.

Същата вечер, в притихналата веранда, Фон Игелфелд обмисляше изминалия ден. Той бе по своему интересен, но професорът се питаше защо ли бяха решили да му показват тези ферми и лаборатории. Животните бяха хубаво нещо; всъщност дори той самият бе писал веднъж кратък труд на тема употребата на сборни наименования за групи животни, но интересът му не се простираше по-далеч. И все пак това беше Америка и той предположи, че имат обичая да се представят така пред всички свои гости.

* * *

Лекцията трябваше да започне в шест и половина, но преди това щеше да има малък прием. Когато Фон Игелфелд пристигна заедно с Лефлар, публиката вече се беше събрала и всички кръжаха из преддверието на аудиторията с чаши вино в ръка. Сервитьорки, облечени в черно и бяло, разнасяха подноси с дребни хапки.

Всички държаха да разменят по някоя дума с Фон Игелфелд.

— Вашата работа ни е добре позната — каза му някакъв мъж в лек светлосин костюм. — Всъщност имам тук публикуван откъс от един ваш труд и се надявам да се съгласите да ми дадете автограф.

— С удоволствие — отвърна Фон Игелфелд и се запита: „Ами «Португалски неправилни глаголи»? Дали екземпляри от книгата са стигнали дори до Файетвил, сред тези очарователни хълмове?“

Мъжът в синия костюм извади от джоба си някаква брошура.

— Изпрати ми го колега от Германия — поясни той. — Мислел, че ще ми свърши работа. Така и стана.

Фон Игелфелд пое брошурата. Корицата му се стори непозната; всички подобни издания на негови трудове, публикувани в специализираното списание, имаха обикновени бели корици. Тази обаче беше синя.

Той нагласи очилата си за четене и погледна титулната страница.

„Нови изследвания на дихателния капацитет при кучетата“, прочете той. И отдолу: „професор Мартин Игелфолд, университет на Мюнстер“.

За миг Фон Игелфелд само се взираше в титула. Сърцето му изстина. Веднага му стана ясно какво се бе случило — мислеха го за професор Игелфолд, декан на факултета по ветеринарна медицина в университета на град Мюнстер. Фон Игелфелд знаеше за съществуването на другия професор, тъй като забележителното сходство на имената му бе направило впечатление, когато прочете някакъв материал във вестника по време на паниката около заразяванията с антракс. Но никога не си бе представял, че може да се стигне до объркване с такива титанични мащаби! Онези глупави бюрократи от службата за обмен на академични кадри бяха объркали имената и го бяха изпратили тук, в Арканзас, да чете лекция по ветеринарна медицина! Положението беше толкова ужасяващо неудобно, че за миг му беше трудно дори да спре мисълта си върху него. При това лекцията трябваше всеки момент да започне — всички тези хора, учени, ветеринари и собственици на развъдници за кучета, я очакваха с нетърпение, а той имаше намерение да говори за модалните глаголи в произведенията на Фернандо Песоа.

Почти без да мисли, той се подписа на брошурата и я върна на събеседника си.

— За нас е голяма чест да ви посрещнем тук, във Файетвил — каза той. — Доколкото разбираме, сте световно признат авторитет по всички въпроси, свързани със саламовидните кучета. Очакваме с голямо нетърпение това, което ще ни кажете тази вечер. Тази порода кучета е доста популярна при нас. Донесени са от немски заселници в края на деветнайсети век и оттогава насам ги отглеждаме тук.

Фон Игелфелд го загледа ужасено. Саламовидни кучета! Очакваха от него да говори за тях — за нещо, от което нямаше абсолютно никаква представа. Това беше кошмар; сякаш се бе озовал в някой от онези сънища, в които на човек му се налага да излезе на сцената и да изпълнява роля в древногръцка трагедия, или да се яви на изпит по висша математика. Само че той беше буден и всичко това се случваше в действителност.

Лефлар се беше изправил до него.

— Вече е време — каза той. — Да започна ли да каня хората да влизат в аудиторията?

— Още не — отвърна Фон Игелфелд и се огледа отчаяно. — Има толкова колеги, с които бих искал да поговоря.

Обърна гръб на Лефлар и се упъти към една групичка хора, застанали до вратата. Оказа се, че бяха ветеринарни хирурзи — посрещнаха го възторжено и доляха вино в чашата му от бутилката, която един от тях държеше.

И тогава един от наобиколилите го гости го дръпна настрани и го въвлече в крайно обезпокоителен разговор.

— С голямо прискърбие прочетох новината за вашата смърт — заяви той.

Фон Игелфелд го изгледа стъписано.

— За моята смърт ли?

— Да — отвърна събеседникът му. — Имаше кратко съобщение в тазседмичния брой на „Международен ветеринарен преглед“ — за смъртта на професор Игелфолд. Некрологът беше изпълнен с възхвали.

Фон Игелфелд се взираше изцъклено в мъжа, който стоеше срещу него и също го оглеждаше над ръба на чашата си.

— Не съм го чел — каза безпомощно професорът.

— Нищо чудно — отвърна другият. — Рядко се случва човек да има удоволствието да прочете собствения си некролог.

Фон Игелфелд се разсмя и попи потта от челото си с носната си кърпичка.

— Много забавно — отбеляза той. — Колко сте прав!

— Така че явно ни предстои да чуем посмъртна лекция — каза събеседникът му.

— Е — каза Фон Игелфелд, — по всичко личи, че ще бъде нещо от този род.

Човекът се позамисли.

— Да си призная, никак не си приличате на снимката. Некрологът беше със снимка, нали разбирате.

Фон Игелфелд стисна здраво столчето на чашата.

— Често съм забелязвал, че обективът на фотоапарата лъже.

— На снимката изглеждахте по-нисък — продължаваше другият. — Далеч не толкова висок.

— Разбирам — отвърна хладно Фон Игелфелд. — Да не би пък просто снимката да е била по-малка? Освен това вие вероятно не знаете, че ние, в Германия, имаме обичая да публикуваме некролозите преди смъртта на човека. Случва се доста често. Това се дължи на нашата немска експедитивност. Преждевременното публикуване на некролога изключва опасността от пропуски и закъснения. Предполагам, че това е обяснението и в този случай.

Последва мълчание. После Фон Игелфелд проговори отново.

— Моля да ме извините — каза той. — Чувствам се малко уморен.

— Напълно разбираемо предвид обстоятелствата — измърмори събеседникът му.

Но Фон Игелфелд не го чу. Той вече се беше отдалечил и се озърташе. Най-простото решение на проблема би било да избяга, да изчезне. Ако успееше да се измъкне от залата, можеше да повика такси, да се върне с него до къщата на семейство Лефлар, да се промъкне през задния вход и да прибере вещите си. После щеше да се отправи към летището и да напусне града с първия полет, без значение накъде.

Да излезе през централния вход бе изключено. Всички щяха да го видят и все някой сигурно щеше да дойде да се осведоми къде отива. Имаше обаче и друга, странична врата, от която вероятно щеше да е много по-лесно да се измъкне. Той се упъти към нея, усмихвайки се на хората, покрай които минаваше, кимайки в отговор на поздравите им. После, когато стигна вратата, натисна дискретно дръжката и я побутна.

— О, ето ви и вас — разнесе се гласът на професор Лефлар. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна Фон Игелфелд. — Просто се опитвах… — гласът му заглъхна.

Лефлар погледна обезпокоено часовника си.

— Не ни остава много време — каза той. — Залата е ангажирана за друга цел след двайсет и пет минути.

— Моля ви, няма защо да бързаме — отвърна Фон Игелфелд. — Най-ценното в тези срещи е личният контакт и аз се опитвам да осъществя тъкмо това, разговаряйки с всички тези прекрасни хора.

След няколко минути Фон Игелфелд вече се взираше в лицата на публиката. Хората се бяха забавлявали добре на приема, а и организаторите бяха проявили щедрост по отношение на виното. Самият той беше изпил няколко чашки, за да се възстанови от шока, когато научи, че е мъртъв. Така че сега задачата да поговори за — колко време оставаше? — най-много десет минути — по въпроса за саламовидните кучета не му се струваше толкова неизпълнима. Междувременно си беше спомнил, че преди няколко години в същото положение се беше озовал Цимерман, когото бяха объркали с друг Цимерман, и му се беше наложило да изнесе лекция на тема „Системи за отвеждане на изгорели газове“, от което той нямаше и най-малка представа. А нима Цимерман не беше изнесъл лекцията, и то с успех? Всъщност успехът на лекцията се бе оказал толкова голям, че написаният по този повод материал бе публикуван на страниците на „Форум за съвременни конструкции на автомобилния ауспух“, издаван в Карлсруе. Щом Цимерман се беше справил, Фон Игелфелд несъмнено щеше също да успее.

— Саламовидното куче — започна той, — е забележително куче. То се различава от останалите породи по своята форма, която наподобява салам. Принадлежи към рода кучета, които се отличават с по-малкото отстояние на тялото им от земята. В повечето случаи това се дължи на факта, че краката им са къси. Установено е, че ако едно куче има къси крака, това неминуемо води до скъсяване на разстоянието между тялото му и земята. Което обаче не пречи на саламовидните кучета да изпълняват функциите си със забележителна ефективност.

Той погледна часовника си. Беше изминала една минута, оставаха още девет. Можеше да предвиди една-две минути за благодарностите, които бе редно да изкаже в края на лекцията, следователно трябваше да запълни с изказването си още седем минути. Но какво повече можеше да се каже за саламовидните кучета? Дали бяха подходящи за лов? Имаше някакъв спомен, че е така. Можеше да вметне нещо за ролята на саламовидното куче в селското стопанство, където то има своето място и за това колко неразумно е въвеждането на нови, непроверени породи.

Това негово мнение бе прието добре от публиката, от различни краища на аудиторията се понесе одобрителен шепот. Окуражен, Фон Игелфелд се зае да коментира въпроса дали е редно да има ограничения за свободното движение на саламовидните кучета. Не беше ли редно лицата, занимаващи се с развъждане на кучета от тази порода, да имат правото да изнасят животни с възможно най-малко законови ограничения? Аудиторията отново се съгласи с Фон Игелфелд, който заяви, че това е отлична идея.

Той засегна още няколко теми, преди да приключи с лекцията. След като благодари на професор Лефлар и на университета на Арканзас, Фон Игелфелд слезе от подиума, съпровождан от бурни аплодисменти.

Ръкоплясканията продължаваха, когато Лефлар се приведе към Фон Игелфелд.

— Чудесно се справихте — каза той. — Понравихте се на публиката. Някои от гостуващите специалисти правят грешката да се отклоняват в технически подробности, неподходящи за открита аудитория. Вие улучихте верния тон.

Фон Игелфелд кимна сериозно.

— Надявам се да съм оправдал очакванията — отвърна той скромно.

— И още как — отвърна професор Лефлар. — Лекцията ви се увенча с блестящ успех — макар че беше доста кратка.

От прозореца на самолета Фон Игелфелд виждаше как Озаркските планини постепенно намаляват и се губят от погледа му. Приятно място беше Америка, а и Арканзас беше приятен щат. Бяха го поканили да дойде пак, но как би могъл, особено след като новината за кончината на професор Игелфолд станеше всеобщо достояние? Още повече, че наистина нямаше какво повече да каже по въпроса за саламовидните кучета — казаното бе повече от достатъчно.

2. Приятна опора

Арканзас се оказа приятно разнообразие за Фон Игелфелд. Преди да замине, той се чувстваше доста изтощен, а се върна освежен и готов да се изправи срещу предизвикателствата на ежедневието в Института по романски филологии в Регенсбург.

Причината за неговата умора преди заминаването беше усилието, което бе принуден да положи за написването на материал за португалския правопис, който трябваше да чете по радиото. При това времето за подготовка се бе оказало много кратко. Беше се постарал много при подготовката на текста, и в крайна сметка изказването му бе излъчено по немското национално радио в един дъждовен вторник, в пет часа следобед.

Фон Игелфелд остана доволен от изявата си. Считаше, че бе успял да постигне деликатно равновесие между конфликтните теории по въпроса. Няколко седмици по-късно се обади на режисьора, за да провери дали изказването му е предизвикало реакции на слушателите.

Режисьорът отговаряше някак уклончиво.

— Винаги е трудно да се прецени реакцията на слушателите — бе казал той. — Тези часове във вторник привечер са проблемни. По това време повечето хора са приключили работа и пътуват към къщи.

— Известно ми е — сопна се Фон Игелфелд. — Все пак предостатъчно хора са си у дома и биха могли да слушат.

— Ами… — поде режисьорът. — Нали ви казвам, часовият пояс е проблематичен. И проучването на слушателската аудитория…

— Това някакво изследване ли е? — прекъсна го Фон Игелфелд. — За да разберете колко хора са слушали предаването?

— Ами… — продължи все така колебливо режисьорът. — Опасявам се, че резултатите не са особено окуражителни. Всъщност резултатът е направо отрицателен. Очевидно никой не е настроил приемника си на тази честота. Изобщо никой не ви е слушал.

От другата страна цареше мълчание.

— Съвсем никой?

— Разбира се, резултатите от подобни проучвания невинаги отговарят изцяло на истината.

— Склонен съм да се съглася с това — отвърна Фон Игелфелд. — Като начало, аз самият слушах предаването, а също и моят колега професор Унтерхолцер. Мога да ви уверя, че той също ме е слушал.

— Ето на — каза режисьорът. — И това е нещо.

Фон Игелфелд не подозираше, че Унтерхолцер всъщност не бе слушал предаването. Имаше искреното намерение да го слуша, като се има предвид, че Фон Игелфелд му бе напомнил четири пъти точно в колко часа ще се излъчва изказването му, но се заслуша в някакъв концерт и напълно забрави да потърси другата станция. Така че, доколкото можеше да се прецени, Фон Игелфелд беше единственият слушател на собственото си изказване в цяла Германия.

Но радиопредаването остана в миналото, а на хоризонта се изправяха нови предизвикателства. Предстоеше семинар по келтска филология в Берлин — забележителна дата в календара на професор Фон Игелфелд, а трябваше да подготвя и лекция, която предстоеше да изнесе в Залцбург. Чакаше го и още работа по „Минало предварително време в португалския език“, книгата, върху която работеше от няколко години насам, и която по мнението на всички, зървали ръкописа, щеше да бъде достойно продължение на „Португалски неправилни глаголи“.

Когато пристигна писмото от професор Р. Б. Лефлар, Фон Игелфелд го отвори, потънал в размисли. Забеляза, че писмото е с американска марка — отдавна беше установил, че на марките от САЩ винаги бяха изобразени хора, които вършеха разни неща, докато немските марки нямаха за цел да вълнуват въображението и според него отговаряха повече на своето предназначение. Разсъждаваше над това, когато забеляза съдбовния печат: „Файетвил, Арканзас“. Ако го беше забелязал по-рано, веднага щеше да разбере кой бе подателят.

„Драги професор Фон Игелфелд — започваше писмото. — Когато се сбогувахме в Арканзас, изобщо не предполагах, че ще се видим отново толкова скоро. Но тъй като сега ми се налага да посетя Германия, реших да се възползвам от Вашата любезна покана да Ви гостувам в Регенсбург…“

Докато четеше писмото, Фон Игелфелд се усмихваше. Споменът за общуването му с професор Лефлар беше приятен, и той щеше с удоволствие да го разведе из Регенсбург. Щеше да го заведе до реката, и ако времето бе хубаво, можеха… Тук разсъжденията му секнаха. Бе го осенила ужасната мисъл, че в очите на Лефлар той беше професор по ветеринарна медицина и водещ световен авторитет по всички въпроси, свързани със саламовидните кучета. Той не се беше постарал да разсее недоразумението, макар че вероятно бе редно да го направи още в самото начало. Но след като допусна нещата да се задълбочат и дори изнесе лекция за саламовидните кучета, после вече беше късно. Нямаше как да си признае, че се е възползвал от гостоприемството на домакините си във Файетвил, представяйки се за друг човек.

Само по себе си това не би го притеснявало особено, ако не предстоеше появата на професор Лефлар. Изключено би било да успее да поддържа измамата, че е професор по ветеринарна медицина тук, в Регенсбург, където всеки бе наясно, че е специалист по романски филологии. Но имаше ли друг изход? Би било прекалено мъчително да каже истината чак сега, да си признае, че няма и най-бегла представа от саламовидни кучета; щеше да се наложи да се измъкне някак и по време на двудневната визита на професор Лефлар да продължи да се представя за това, което категорично не беше. Перспективата никак не беше привлекателна.

— Идущата седмица няма да идвам в университета — каза той на професор Унтерхолцер. — Ще бъда…

Унтерхолцер го изгледа въпросително.

— В Берлин ли? — попита той, а в гласа му се прокрадна нотка на завист. — Вероятно сте получили покана да отидете в Берлин?

Фон Игелфелд завъртя отрицателно глава. Такава невъздържана проява на интерес бе типична за Унтерхолцер. Не беше негова работа как Фон Игелфелд прекарва времето си и не бе никак редно да демонстрира вулгарно любопитство.

Унтерхолцер упорстваше.

— Мюнхен? — предположи той. — Висбаден?

Фон Игелфелд почувства как у него се надига раздразнение.

— Ще бъда тук, в Регенсбург — отвърна той рязко. — Само че няма да идвам в института. Това е всичко.

Унтерхолцер замълча. Разбираше, че Фон Игелфелд крие нещо, но нямаше шанс да разкрие какво бе то, освен ако не започнеше да го следи, което несъмнено не можеше да направи. От своя страна Фон Игелфелд прецени, че мълчанието щеше да е по-правилна политика; ако не бе споменал нищо, Унтерхолцер можеше дори да не забележи отсъствието му. А при сегашното положение Фон Игелфелд трябваше да внимава пътищата им да не се пресекат по време на посещението на Лефлар. Унтерхолцер беше известен със своята неувереност. Сигурно щеше да възприеме появата на загадъчен непознат в обкръжението на Фон Игелфелд като заплаха за себе си и най-вероятно щеше да се опита да разбере кой е непознатият.

Основният проблем се свеждаше до това, че животът поначало е несправедлив, и Унтерхолцер бе от хората, осъдени винаги и навсякъде да свирят втора цигулка. На него бе отреден най-неудобният кабинет в института; написаната от него книга бе посрещната с безразличие от почти всички специалисти в неговата област; освен това много рядко получаваше покани да изнася лекции на някое що-годе интересно място. Поканата за Буенос Айрес получи, защото по онова време нямаше кой друг да замине на конференцията — макар че Фон Игелфелд благородно премълча пред него този факт. Все пак бе намекнал нещо в този смисъл, но с присъщата си липса на проницателност Унтерхолцер не разбра намека. „Горкият Унтерхолцер!“, мислеше си Фон Игелфелд. „Как ли се чувства човек, когато до такава степен е лишен от професионален успех, когато животът му е дал толкова малко…“

Една мисъл го изтръгна от унеса. Да, животът бе дал толкова малко на Унтерхолцер, но въпреки това именно той получи — о, каква несправедливост бе това! — медал от правителството на Португалия! Медал, който би трябвало да бъде връчен на самия Фон Игелфелд, а не на безнадеждно неизвестния Унтерхолцер. Единственото, което бе сторил някога за общността на лузофилите^[1], бе да напише един недобре приет труд по въпроса за подчинителното наклонение в имперфекта в португалския език. Тази книга надали бе достойна да заема място редом с „Португалски неправилни глаголи“, и въпреки това някакъв заблуден чиновник в Лисабон бе препоръчал авторът да бъде отличен с медал! За Фон Игелфелд нямаше съмнение, че на този свят медалите не украсяват гърдите на истински заслужилите, също както и препятствията, метафорично казано, бяха поставяни винаги на неподходящи места.

* * *

Лефлар пристигна във вторник. Беше прекрасен пролетен ден, въздухът бе свеж и ободряващ.

— Страхотен ден! — отбеляза гостът от Америка, когато Фон Игелфелд го посрещна на гарата. — В такъв ден ние в Арканзас направо подрипваме от възторг.

— Подрипвате ли? — повтори малко стреснато Фон Игелфелд. — А, да. Ние, немците, също обичаме да подрипваме в такива дни.

Отидоха с такси до хотел „Ангст“^[2], където Фон Игелфелд бе запазил стая за двата дни, които Лефлар възнамеряваше да прекара тук.

— Убеден съм, че тук ще се чувствате удобно — обясни той. — Тук настаняваме обикновено гостите на института. Наскоро тук нощува професор Хутман. Той е мой стар приятел, познаваме се още от студентските ни години в Хайделберг.

Лефлар го изгледа учудено.

— От Хайделберг ли! Не знаех, че там има факултет по ветеринарна медицина.

Фон Игелфелд застина. Лефлар току-що бе пристигнал, а той вече успя да допусне сериозна грешка.

— Хайделберг ли? — каза той бързо. — Кой е казал нещо за Хайделберг?

— Ами вие — отвърна Лефлар. — Споменахте нещо за студентски години в Хайделберг. Казахте, че сте следвали там.

— Не съм казвал нищо подобно — възрази Фон Игелфелд. — Не сте чули правилно. Казах, че професор Хутман от Хайделберг е мой стар приятел от студентските години. Тоест че сме приятели от студентските си години, а сега той живее в Хайделберг.

— А сега — продължи той припряно — ще ви оставя за малко, но ще се върна скоро, за да обядваме заедно. След обяда ще ви покажа града.

Двамата се разделиха и Фон Игелфелд се упъти към къщи, потънал в размисъл. Затруднения бяха започнали да възникват отсега, но колко по-сложно щеше да стане утре, когато трябваше да изпълни молбата на професор Лефлар да го заведе в Института по ветеринарна медицина!

* * *

Следобедът премина много успешно. Лефлар се наслаждаваше на разходката им из хълмовете над града, а после двамата хапнаха добре в един малък хан на брега на реката. Фон Игелфелд се радваше, че гостът оценява красотата на Регенсбург, но радостта му бе примесена с тревога. Наближаваше мигът, когато той трябваше да се яви във Ветеринарния институт и да се присъедини към Лефлар по време на обиколката на института, която бяха подготвили за него. Това поне се оказа лесно осъществимо. Фон Игелфелд просто уведоми директора на института, че един негов личен приятел, именит американски специалист по ветеринарна медицина, ще му гостува и би искал да се запознае с работата на института. Директорът обеща лично да ръководи обиколката, и покани Фон Игелфелд да се присъедини към тях. Какво ли щеше да стане, ако директорът направеше някоя забележка, разобличавайки Фон Игелфелд като външен човек, работещ в съвсем различна част на университета? И дали, ако възникнеше някакъв дебат, Лефлар щеше да очаква Фон Игелфелд да се включи в него? Ако се стигнеше дотам, единственият изход бе да заяви, че се налага спешно да отиде някъде другаде.

Когато пристигнаха в института, Фон Игелфелд вече чувстваше как се вледенява от ужас. Но когато директорът, очарователен човек в спретнат костюм и с папийонка, ги приветства с добре дошли, страхът му попремина. Директорът отправяше всички свои специализирани забележки към Лефлар и единственото, което се очакваше от Фон Игелфелд, бе да кима в знак на съгласие.

— В момента сме заети с обширно изследване на генетичните предпоставки на дегенеративните заболявалия при пуйките — заяви директорът и Фон Игелфелд кимна, сякаш за да подчертае, че и той е сериозно зает с тази програма.

— Темата е значима — отбеляза Лефлар.

— Да — съгласи се Фон Игелфелд. — От изключително значение, особено от гледна точка на… от гледна точка на пуйките.

Директорът го изгледа за миг. Отиваха към лабораториите, където бръмчащите центрофуги и бълбукащите колби свидетелстваха за високо ниво на изследователска активност.

— Mg2HzO + HgS04 — поясни директорът, сочейки някакъв съд, пълен със странен на цвят прашец.

— Н2? — попита Лефлар.

— MgC02 — отвърна директорът.

— О — намеси се Фон Игелфелд, — Н.

— О? — попита Лефлар.

Фон Игелфелд поглади брадичката си и отвърна:

— Може би.

— Категорично — намеси се директорът. — H20 + NaCl3.

Продължиха към лабораторията за физиологични изследвания, където много неща заинтригуваха Лефлар. Фон Игелфелд беше вече съвсем спокоен — нямаше никакви основания Лефлар да заподозре нещо нередно, оставаше само да се отзоват на поканата на директора да пият по чаша кафе в кабинета му. Разговорът там не представляваше проблем, защото се свеждаше до обикновена размяна на учтивости и обсъждане на предимствата на Файетвил и Регенсбург. После директорът се сбогува, защото го очакваха на събрание, и остави Фон Игелфелд да изпрати Лефлар до изхода. И тъкмо в този момент звездите се подредиха по начин, който доведе до низ от извънредно неприятни за Фон Игелфелд събития.

Възмездието се яви в образа на някакъв млад човек, очевидно студент, който изхвърча от някаква стая и задърпа Фон Игелфелд за ръката.

— Хер професор — завика той, — трябва да дойдете веднага с мен. Имаме спешен случай в клиниката. Не мога да открия никъде доктор Стийнбок и хората от лабораторията ми казаха да се обърна към вас.

Фон Игелфелд бе въведен в малка стая, чиито бели стени бяха ярко осветени от голямата лампа на тавана. В стаята имаше голяма маса с плот от неръждаема стомана, а върху нея се виждаше проснато упоено саламовидно куче, чиято муцуна бе свързана с тръбички с цилиндър, пълен с газ.

— Донесоха го преди минути — поясни младият мъж. — Единият му крак е счупен, блъснала го кола. Току-що проявих рентгеновите снимки.

Той включи светлинното табло, осветявайки призрачния образ на кости и тъкани.

— Проблемът е там — продължи той, — че съм студент, едва трета година. Обикновено доктор Стийнбок наблюдава работата ми. Все още не ми позволяват да оперирам сам.

Фон Игелфелд се озърна ужасено. Това бе по-лошо, далеч по-лошо от изпитанието, което се наложи да понесе в Арканзас. Беше притиснат в ъгъла. Но щеше да се справи и с това положение, както се бе справял винаги с всичко досега. Моментът не беше подходящ да капитулира.

— Е, аз ще стоя тук и ще ви гледам как работите — предложи услужливо Лефлар. — Рядко оперирам дребни животни, затова само ще наблюдавам.

— Започвайте — каза Фон Игелфелд на студента. — Сигурен съм, че ще се справите.

— Но какво да предприема? — попита студентът.

Фон Игелфелд се поизвърна и огледа рентгеновата снимка.

— Кракът е счупен — заяви той. — Вижте.

— Да — съгласи се студентът. — Много тежка фрактура, костта е раздробена.

— Следователно ще се наложи ампутация — реши Фон Игелфелд. — Отрежете крака.

Студентът кимна, после издърпа някакво чекмедже под плота, откъдето извади скалпел и голям, ужасяващ инструмент, който изцяло наподобяваше голяма градинарска ножица.

— Действайте — каза Фон Игелфелд.

Студентът взе в ръка единия заден крак на кучето и направи разрез. Ярката кръв на кучето изби като ситни цветчета по разреза, но това беше само началото. Скоро се оголи скритата в плътта костна структура и после, с едно здраво щракване, костта бе отрязана с ножицата. После раната бе зашита, а ампутираното краче остана да лежи в едно метално легенче.

— Добре — каза Фон Игелфелд. — Добре се справихте.

Студентът се приведе напред и се взря в рентгеновата снимка. После неочаквано изпъшка.

— О, не, господин професоре! Ампутирал съм здравия крак!

Фон Игелфелд загледа плаката. Счупеният крак бе отдясно, отдясно бе и ампутираният, но сега, при по-внимателно вглеждане, бе ясно, че става дума за преден крак.

— Ампутирайте и счупения — каза той строго. — Постъпихте много небрежно.

Студентът отново посегна към инструментите и се зае да ампутира счупения крак. Отново потече кръв, спряна набързо с обгаряне, и не след дълго още едно краче се присъедини към първото в металното легенче.

— Добре — каза окуражено Фон Игелфелд и додаде: — Сега ще ви асистирам, за да работите малко по-уверено.

Той посегна и взе скалпела от треперещата ръка на студента, но в същия миг се подхлъзна и острието на скалпела се заби в останалия заден крак на кучето. Бликна кръв, а студентът извика:

— Срязахте артерия, хер професор!

— Ампутирайте тогава и този крак — каза Фон Игелфелд, — и действайте бързо.

Осъществена бе поредната ампутация, в резултат на която горкото куче остана с един-единствен преден крак. Лефлар, който наблюдаваше внимателно операциите, не бе продумал и дума, само от време на време си поемаше по-рязко дъх в по-драматичните моменти.

— Горкото куче — проговори той най-сетне. — Надали ще може да се движи само с един крак.

Фон Игелфелд огледа трагично намалялата фигура на кучето.

— Ще се търкаля — заяви той. — Ще може да се движи, търкаляйки се.

Междувременно студентът, който бе отишъл да стерилизира инструментите, се върна.

— Собственикът на кучето чака отвън, хер професор — каза той. — Бихте ли могли да му обясните това, което се случи?

Фон Игелфелд кимна.

— Ще му обясня, че се е наложила по-сериозна оперативна намеса — каза той. — Доведете го и аз ще му обясня това, което направихме.

Студентът излезе отново и след миг се върна с разтревожения собственик на кучето.

Беше Унтерхолцер.

3. На кушетката

В отношенията между професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“, и професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер, автор на едно значително по-ниско оценявано произведение за подчинителното наклонение в португалския език, се долавяше известно напрежение. Разбира се, никой не казваше нищо, но за Фон Игелфелд бе ясно, че Унтерхолцер продължава да таи недобри чувства към него поради злополучната история с неговото куче. Самият Фон Игелфелд беше убеден, че не носи абсолютно никаква вина за това, и че ако трябваше да се търси вина у някого, най-подходящият кандидат за целта бе именно Унтерхолцер. В края на краищата именно той не бе наглеждал както трябва кучето си, беше го оставил да тича свободно, да излезе на уличното платно и да бъде блъснато от минаваща кола. Унтерхолцер би трябвало да се засрами; след като хората не се грижеха както трябва за саламовидните си кучета, съвсем естествено бе да се очакват злополуки. Освен това, продължаваше да разсъждава Фон Игелфелд, изходът би могъл да бъде далеч по-неприятен. Несъмнено кучето бе изгубило три крака поради случилото се, но пък ветеринарният институт положи големи усилия да обезщети собственика, осигурявайки цяла система от протези, която като че ли функционираше добре. Към тялото на кучето се привързваше метална конструкция с три малки колелца. Ползвайки единствения си крак като гребло, кучето успяваше да се придвижва на колела и да стигне там, където пожелаеше. Системата не функционираше само в редки случаи — беше се случвало веднъж-дваж по наклонени улици, когато кучето излезеше извън контрол и полетеше по тротоара на колелцата, без да може да спре, и се озоваваше посред нечия градина или в някой храст. Но това бяха дребни неудобства, и беше съвсем нередно от страна на Унтерхолцер да продължава да се държи хладно с по-старшия си колега; романските филологии предлагаха прекалено ограничено поле на дейност, за да допускат наличие на враждебност, особено пък по лични въпроси. Разбира се, академичните теми бяха нещо съвсем различно; това бяха действително сериозни проблеми и понякога ставаше неизбежно човек да критикува открито заблудите на колегите си.

— Надявам се всичко да е наред, господин Унтерхолцер — отбеляза една сутрин Фон Игелфелд в опит да разчупи леда.

— Отчасти — отвърна Унтерхолцер. — Някои неща вървят добре, но други далеч не са удовлетворителни.

Настана кратко мълчание. Унтерхолцер явно очакваше Фон Игелфелд да реагира на предизвикателството, но реакция нямаше.

— Искам да кажа — продължи Унтерхолцер, — че е доста тежко да се грижиш за осакатено куче. Има много неща, които трябва да се вземат предвид. Кучето може например да забуксува — ако се движи на колелца, искам да кажа. Вчера например се наложи да го смазвам. Доколкото ми е известно, рядко се случва да се смазва куче.

Фон Игелфелд прехапа устни. Този низ от неизказани обвинения започваше да му идва до гуша.

— Несъмнено — каза той хладно. — Не е лесно да надзираваш едно куче както трябва. Човек не би искал да се стигне дотам, че недобре или може би небрежно гледаното куче да избяга и да се озове на уличното платно, сред колите, нали, господин Унтерхолцер?

Унтерхолцер не отговори, а му обърна гръб и се зае с някаква своя задача. От своя страна Фон Игелфелд остана доволен, че е съумял да обърне разговора в своя полза. Сега вече Унтерхолцер сигурно щеше да помисли, преди да повдигне отново въпроса за саламовидното куче.

* * *

В продължение на две седмици Унтерхолцер не произнесе и дума на тази тема. Разминаваха се в коридора, разменяха учтиви поздрави, но нямаше никакви дружески разговори. Фон Игелфелд нямаше нищо против да остави нещата така; ако Унтерхолцер държеше да таи ненавист, това си беше негова работа. Така само ставаше смешен в очите на околните, които, ако някога научеха действителната предистория на събитията, несъмнено биха били на страната на Фон Игелфелд.

Когато Унтерхолцер реши да нанесе удара си, това стана напълно неочаквано и завари Фон Игелфелд неподготвен. Специализираното тримесечно списание, чийто редактор доскоро бе самият Фон Игелфелд, а сега вече се редактираше във Франкфурт, пристигаше в първия ден на съответния месец. Фон Игелфелд имаше личен абонамент и винаги отнасяше новия брой у дома, защото нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да се разположи удобно с чаша Мадейра и да започне да преглежда списанието. В много отношения това бяха своеобразни връхни точки в съществуванието му — неподправената наслада от изчитането на поне четири статии от областта на романските филологии, а освен това десетина страници с анотации на книги, и още няколко страници с читателски въпроси и коментари. Обикновено изчиташе списанието още същата вечер, а през следващите дни го преглеждаше отново, след като бе успял да обмисли прочетеното.

И този път той се разположи удобно с чашата Мадейра и списанието и насочи поглед към съдържанието. Имаше статия от професор доктор доктор Манхайн за наставките и представките. „Истинско удоволствие!“, каза си Фон Игелфелд. Имаше подробен отзив за един много важен нов етимологичен речник на испанския език, и… Той трепна, а чашата с мадейра се заклати застрашително.

Беше написано черно на бяло, буквите бяха отпечатани на страницата с ужасяваща окончателност, като неизличим надпис върху паметник на едно варварство:

„Неправилни глаголи — за някои недостатъци в хипотезата на Фон Игелфелд.“

Фон Игелфелд си пое дъх с усилие, после ахна, защото видя какво пишеше отдолу:

„професор доктор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер от университета в Регенсбург“

С треперещи ръце той намери началната страница на статията, и започна да чете.

„Още от момента на издаването на «Португалски неправилни глаголи», противоречивия труд на професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд, учени в областта на романските филологии поставиха под въпрос някои от основните положения в труда, отнасящи се до поведението на индикатива в неговите неправилни проявления. Нарастващият брой учени, които не са убедени от неуверената хипотеза, предлагана от Фон Игелфелд, започват да настояват, че измененията в трето лице са настъпили значително по-късно от момента, цитиран в наивното предположение на Фон Игелфелд…“

Това беше вече прекалено — Фон Игелфелд се опасяваше, че няма да го понесе. Сърцето се блъскаше в гърдите му, докато той дочете с усилие статията докрай, залитайки от умелите удари, които му нанасяше почти всяко изречение. Не само бе окачествен като „наивен“ (страница 34), но се оказваше, че бил и „заблуден“ (страница 36), „неосведомен“ (страница 37), и „залагащ на външни ефекти“ (страница 39).

Дочете статията и остави списанието на масичката до креслото, редом с недокоснатата чаша мадейра. Никога досега, нито веднъж не му се бе случвало да го нападат в пресата. Отзивите при появата на „Португалски неправилни глаголи“ бяха единодушно възторжени; на конференции колегите се състезаваха да сипят комплименти за докладите му, а никога досега дори самият Цимерман не бе произнасял нещо друго освен възхвали за трудовете му — никога, нито един-едничък път. А ето че сега Унтерхолцер — Унтерхолцер! — се осмеляваше да постави под въпрос теориите му, прикривайки се очевидно зад уж „нарастващия брой“ учени, останали неубедени от хипотезата му. И кой се криеше зад определението „нарастващ брой учени“, от чието име Унтерхолцер претендираше да говори? Дали не беше замесен и Принцел? Фон Игелфелд бе разговарял с него преди три седмици и тогава не забеляза никакви признаци на съмнение в неговата хипотеза. Не, най-вероятно Унтерхолцер говореше единствено от свое име и си бе съчинил предполагаемата подкрепа на други, също както неуверените в себе си хора често използват първо лице множествено число, когато изразяват някакъв свой възглед.

Остатъка от вечерта Фон Игелфелд посвети на обмисляне на отговора си. Едната възможност бе да се изправи лице в лице с Унтерхолцер и да му поиска обяснение. Другата бе да се представи като толкова наскърбен от коментарите му, че да породи у Унтерхолцер чувство на вина за тази отблъскваща, предателска постъпка. И най-сетне можеше да реши да игнорира нападките и да се преструва, че изобщо не е забелязал статията. Първата и втората възможност криеха доста рискове.

Фон Игелфелд не беше склонен да влезе в прение с Унтерхолцер, отхвърляйки точка по точка критичните му бележки — ако постъпеше така, това би придало на нападките стойност, която те очевидно не заслужаваха. Ако пък се държеше като обиден, това би доставило на Унтерхолцер задоволството да знае, че стрелите на смехотворните му заяждания са улучили целта — което сигурно бе и неговото желание. Оставаше му възможността да запази гордо мълчание, нещо, което безспорно му се удаваше. Фон Игелфелд нерядко бе съхранявал гордо мълчание в миналото, когато се бе сблъсквал с Унтерхолцер и неговите деяния — следователно сега просто щеше да се наложи да бъде по-горд и по-мълчалив от обикновено.

През следващите няколко дни всеки път, когато Фон Игелфелд срещнеше Унтерхолцер в института, той само му кимваше мрачно и го подминаваше. Веднъж Унтерхолцер се опита да го заговори, но Фон Игелфелд се престори, че е потънал в мисли и не го забелязва. Стори му се, макар да не можеше да бъде сигурен, че Унтерхолцер изглежда обезпокоен — и това му достави немалко удоволствие. Щеше да продължи да се държи на разстояние — ако се наложеше, дори в продължение на години — докато Унтерхолцер не дойдеше да почука на вратата му и да поднесе безусловно извиненията си. А дори да станеше така, щеше да му се наложи да почака извиненията му да бъдат приети — толкова сериозно беше провинението му.

Но дните си минаваха и Фон Игелфелд започваше да се удивлява, че Унтерхолцер понася с такава лекота остракизма, на който бе осъден. Унтерхолцер бе забелязан да се смее и шегува с някои от младшите асистенти, а веднъж Фон Игелфелд дочу библиотекаря да казва, че Унтерхолцер бил в „забележително добро настроение“. Сякаш колегата му бе придобил нова, удивителна самоувереност. Не само че се бе осмелил да критикува „Португалски неправилни глаголи“ на страниците на специализираното списание, но като че ли бе успял да преодолее и някогашната си колебливост и неловкост в ежедневните отношения с колегите си. Това беше притеснително — ако Унтерхолцер започнеше да се перчи нагоре-надолу, институтът би станал доста по-неприятно място. Никой не се интересуваше от мненията на Унтерхолцер за каквото и да било, затова и би било крайно нежелателно той да започне да ги огласява.

Фон Игелфелд реши да обсъди въпроса с библиотекаря, който открай време бе в близки отношения с Унтерхолцер.

— Напоследък професор Унтерхолцер е в отлична форма — отбеляза той. — Доста по-уверен в себе си е, не сте ли на същото мнение?

— Милият професор Унтерхолцер! — възкликна библиотекарят. — Без съмнение е много по-общителен отпреди. Но такова е въздействието на психоанализата!

Фон Игелфелд присви очи.

— Психоанализа ли? — попита той. — Да не искате да кажете, че професор Унтерхолцер се подлага на психоанализа?

— Точно така — отвърна библиотекарят. — Всъщност и аз имам известна заслуга за това. Препоръчах му да го направи и го свързах с доктор Хубертофел — той е много добър психоаналитик, един от най-добрите, доколкото ми е известно.

Фон Игелфелд издаде някакъв неясен звук и с това разговорът приключи. Докато вървеше, вирнал нос, към кабинета си, той започна да си съставя заключения от чутото. Самоувереност! Психоанализа! Доктор Хубертофел! Това звучеше крайно обезпокоително. Той беше привикнал към установения порядък и бе сериозно разтревожен от представата за един освободен от задръжките си Унтерхолцер, без многобройните му прояви на некомпетентност, благодарение на които общуването с него бе що-годе поносимо. Налагаше се да разбере нещо повече за този доктор Хубертофел и да провери дали няма начин да ограничи съдбоносното му влияние върху живота на Унтерхолцер. Ако това налагаше самият той да посети доктор Хубертофел, Фон Игелфелд бе готов да направи дори това. Открай време хранеше дълбоко недоверие към последователите на Фройд и масоните, които в неговите представи бяха неразривно свързани, но сега имаше важна задача, която не можеше да пренебрегне — доброто име на института и на самото произведение „Португалски неправилни глаголи“ зависеше от това Унтерхолцер да бъде принуден да си свие опашката, преди да се стигне до още по-разрушител ни нападки. За тази цел Фон Игелфелд бе готов дори да влезе в клетка, пълна с фройдисти и да се справи с всички подобия на лъвове, на които би се натъкнал там.

* * *

Видът на доктор Макс Аугустус Хубертофел от „Клиника за лечение на неврози и психопатология Хубертофел“ отговаряше до съвършенство на неговото призвание. Беше слаб, спретнат човек, със зализана, сресана на път коса, носеше папийонка във виенски стил, лачените му обувки бяха старателно лъснати. До приемната му, дискретно сгушена в тиха улица в един от кварталите на Регенсбург, пълен с офиси и лекарски кабинети, се стигаше по вита стълба, която водеше до боядисана в тъмнозелено врата. На вратата имаше месингова табелка с името на доктор Хубертофел — в нея сега се взираше Фон Игелфелд, задъхан от изкачването, и виждаше отражението на собственото си лице.

Когато бе приет в самата светая светих на психоаналитика, Фон Игелфелд застана срещу лекаря, който го наблюдаваше с учтиво изражение иззад бюрото си. Той зададе няколко въпроса на Фон Игелфелд и започна да записва отговорите в голям черен бележник. После му посочи една тапицирана в зелено кушетка и го подкани да легне на нея.

Авторът на „Португалски неправилни глаголи“ се разположи на кушетката. Беше удобна, но не чак дотам, че да му се доспи.

— Можете да затворите очи, ако предпочитате — каза доктор Хубертофел. — Някои пациенти предпочитат да затварят очи, макар че винаги съществува опасността да заспите, ако го направите.

Фон Игелфелд се запита дали Унтерхолцер затваря очи по време на сеанса, или гледа нагоре към тавана в кабинета на доктор Хубертофел и крои поредния заговор. Всъщност бе напълно възможно идеята за нападките към „Португалски неправилни глаголи“ да се е зародила тъкмо тук, на тази кушетка — ужасна, ужасна мисъл!

— Вероятно сте чували нещо за свободните асоциации — поде доктор Хубертофел. — Според мен те са подходящо средство за откриване на източника на безпокойството при пациента. После, въз основа на придобитото познание, аз вече знам какво да търся в психоаналитичния процес. Разбирате ли, човешкото съзнание е пълно с потънали в мрак мебели.

Фон Игелфелд трепна. Потънали в мрак мебели? Нима и неговото съзнание е пълно с такива неща? Може би предприетата стъпка бе неразумна, въпреки че крайната цел бе да се сдобие с оръжие срещу Унтерхолцер. Ако мебелировката на съзнанието тъне в мрак, може би е най-разумно да си я оставим сред сенките.

— И тъй — поде доктор Хубертофел, — морето.

— Морето ли? — попита Фон Игелфелд.

— Да. Аз казвам „море“, а вие ми казвате какво се появява в мислите ви.

— Море — отвърна Фон Игелфелд.

— Не — каза търпеливо доктор Хубертофел. — Аз казах „море“. А вие трябва да кажете какво си представихте.

— Представих си море — каза Фон Игелфелд. — Затова отвърнах „море“, когато вие ми казахте „море“.

Доктор Хубертофел почука с молива по бележника си.

— Трябва да си представите нещо друго — заяви той. — Не бива да мислите толкова буквално. Да опитаме отново. „Баща“.

— Мустаци — отвърна Фон Игелфелд.

— Добре — каза доктор Хубертофел. — Това е много добър отговор. Ако разбирам правилно, баща ви е имал мустаци.

— Не — каза Фон Игелфелд. — Но бащите на другите момчета имаха.

— Едип — продължи доктор Хубертофел.

— Майка. Не, чичо.

Психоаналитикът кимна.

— Отлично. Продължаваме. Ножици.

— Отрежи-палец — отвърна Фон Игелфелд. — Нали си спомняте онзи човек от приказката за Чорлавия Петер. Онзи, който режел палците на децата, които ги смучели. Винаги много съм се боял от него.

— Може би още ви вдъхва страх? — предположи доктор Хубертофел. — Спомените от детската стая са много упорити. Но нека продължим. Id^[3].

— Тъмнина. Вътрешно аз.

— Отлично. Салам.

— Куче.

— Куче ли?

— Саламовидно.

— Саламовидно куче.

— Когато бях момче — разказваше малко по-късно професор Фон Игелфелд, — живеехме в Австрия, в имението на дядо ми близо до Грац. Живях там от шестгодишна възраст, докато навърших петнайсет години. После ме изпратиха във военна академия в Германия. Тъгувах много, когато напусках Австрия, и досега си спомням как се навеждах през прозореца на влака, за да видя за последен път родителите си и чичо Едип, които стояха на перона и ми махаха. Спомням си как баща ми вдигна ръка, а после я отпусна на рамото на майка ми, сякаш за да я успокои.

— А може би за да подчертае правата си на собственик — намеси се доктор Хубертофел.

— Майка ми се извърна и тръгна към колата ни, а аз се прибрах в купето. Разбирате ли, бях едва петнайсетгодишен и никога не бях напускал дома си. А сега бях на път към военната академия и не знаех какво ми предстои. Разбира се, бях чел „Младия Тьорлес“^[4], и се опасявах, че и мен ме очаква подобна съдба. Затова седях на мястото си и се взирах мрачно през прозореца.

Когато пристигнах в школата, ми посочиха място в общото спално помещение. Щях да споделям това дълго помещение с още трийсет и девет момчета, заети с измислянето на всевъзможни ритуали на освещаване — от бой с мокри хавлиени кърпи до размяна на клетви за кръвно братство. Няколко от тях вече си режеха ръцете, за да смесят кръвта си.

Бях озадачен. В общата спалня имаше нещо странно. Бяхме четиридесет момчета, а леглата бяха само двайсет. Разбирате ли, щяхме да спим по двама на легло. Обърнах се към момчето, с което щях да споделям леглото си. То седеше на ръба на леглото и се взираше мрачно в обувките си.

Попитах го имал ли е у дома дойка, и той каза, че току-що се бил разделил с нея. Била от Бавария, казвала се Хистерия, и била изключително добра дойка. В детската стая имало само едно легло и той спял с дойката си. А сега се налагаше да спи с мен и това го хвърляше в отчаяние.

Доктор Хубертофел следеше с алчно внимание разказа.

— Това е извънредно интересен материал — отбеляза той, дращейки ожесточено в бележника. — Очарован съм. Чиста патология.

Фон Игелфелд затвори очи. Беше установил, че му е по-лесно да си измисля разни истории, когато затвори очи.

— През тази първа нощ успях някак да оцелея, макар че хлипането на другаря ми по легло не ми позволи да заспя. После, на другата сутрин, след като ни принудиха да вземем студен душ, отново по двойки, започнаха учебните занимания. Преподавателите проявяваха голям интерес към Френско-пруската война и посвещаваха голяма част от уроците ни на нея. Като изключим това, не учехме почти нищо друго.

— А жестоки ли бяха учителите? — осведоми се доктор Хубертофел.

— Неизмеримо жестоки — заяви Фон Игелфелд. — Изпитваха особена наслада да изобретяват нови изтезания за момчетата, а някои от съучениците ми така и не успяха да го понесат — имам предвид тези, които избягаха. Някои от тях залавяха и ги връщаха, и тогава ги наказваха още по-жестоко. Някои пък успяваха да се измъкнат и така и не узнавахме нищо повече за тях. Копнеех да стана един от тях. Но нямах смелост да избягам, а освен това едно от големите момчета беше отпрало подметките от обувките ми, за да ги закове на своите. Не бих могъл да отида кой знае колко далеч с обувки без подметки. Но имаше и друга причина. Аз защитавах едно друго момче, с което всички се отнасяха особено жестоко. Бях го спасил от мъчителите му, и сега то разчиташе на мен за защита. Ако си тръгнех, това би означавало да го хвърля на вълците.

— Разкажете ми за това момче — каза доктор Хубертофел.

— Името му беше Унтерхолцер — обяви Фон Игелфелд. — Детлев Амадеус Унтерхолцер. Струва ми се поне, че така беше името.

Той забеляза, че думите му имаха подчертан ефект върху доктор Хубертофел.

— Унтерхолцер ли? — попита той. — Вие сте защитавали този… този Унтерхолцер?

— Да — отвърна Фон Игелфелд. — Той беше едно много нещастно момче. Бе изпратен във военната академия от родителите си, които се надявали дисциплината в такова учебно заведение да го отучи от ужасния му навик да лъже. Но това не стана, и той все така не можеше да различава истина от лъжа. Това никак не се нравеше на останалите момчета — разбирате ли, при нас имаше строги закони на честта — и те го тормозеха. Аз бях единственият, който го защитаваше.

Доктор Хубертофел гледаше втренчено Фон Игелфелд.

— Значи той лъжеше постоянно, така ли?

— Нищо от това, което казваше, не отговаряше на истината — отвърна Фон Игелфелд. — Предполагам, че и досега си е такъв. Хора като него всъщност не се променят, нали?

Доктор Хубертофел се позамисли за миг.

— Обикновено не — каза той сериозно. — Такова поведение говори за фундаментално увреждане на личността и ние не можем да направим кой знае какво в такива случаи. Дори психоанализата не може да помогне много.

— Това е много тъжно — отбеляза Фон Игелфелд. — Подобни пациенти трябва да са голямо разочарование за вас — и добави припряно: — Ако имате такива пациенти, разбира се.

* * *

Скоро след това той напусна кабинета, изключително доволен от себе си. Беше убеден, че е подкопал решително психоанализата на Унтерхолцер; от момента, в който го бе споменал, доктор Хубертофел почти не бе проговорил. Вероятно кипеше от гняв, че Унтерхолцер го е подвеждал; сигурно не е лесно да разбереш, че си седял и записвал лъжи — сигурно нещо подобно изпитват съдиите в съда.

Той излезе на улицата. Вечерта беше приятна и той реши да тръгне пеш към дома. Каза си, че психоанализата явно е нещо изключително. Беше влязъл тук в доста потиснато настроение, а излезе, обзет от оптимизъм. Погледна към безоблачното вечерно небе и се усмихна доволно. Интрижките на Унтерхолцер сега вече щяха да се провалят — доктор Хубертофел може и да му беше създал достатъчно самоувереност, за да предприеме нападение срещу „Португалски неправилни глаголи“, но откъде щеше да черпи самоувереност, когато установеше, че е загубил подкрепата на своя психоаналитик?

Минавайки покрай една книжарница, той се загледа във витрината. Бяха изложени някои нови научни издания. „Икономика на Горен Судан“ — вероятно нещо изключително скучно, помисли си той. „Нов поглед към Упанишадите“ — това вече звучеше по-обещаващо. И още нещо: „Философията в защита на истината“.

Той спря. Истината. Той бе защитник на истината и винаги е бил такъв; докато той бе наоколо, истината не би имала нужда от други защитници. А и нима семейният герб на рода Фон Игелфелд не носеше мотото „Винаги истината“? Погледът му се плъзна от книгата към собственото му отражение във витрината, и в същия миг го разтърси страхотно угризение на съвестта. Пред себе си видя лицето на лъжец!

Фон Игелфелд се закова на място. Беше извършил нещо ужасно, нещо страшно. Беше влязъл в кабинета на онзи нещастен фройдист и му бе изтърсил цяла торба лъжи. Онази военна академия никога не бе съществувала, нямаше никакъв чичо Едип — всичко това бяха глупости, такива, каквито заблудените фройдисти обичат да слушат. Що се отнася до обвиненията по адрес на Унтерхолцер — макар че самият Унтерхолцер бе постъпил отвратително, критикувайки неговата хипотеза, това не бе извинение за него, за Фон Игелфелд, да падне толкова ниско. Спомни си какво презрение бе изпитал към Унтерхолцер, когато Унтерхолцер претендираше да бъде Фон Унтерхолцер. А сега самият той, един истински „Фон“, се държеше също толкова жалко.

За миг остана като вцепенен, разяждан от разкаяние. После, привел глава под тежестта на срама, продължи пътя си към дома, а мислите му кръжаха хаотично. Дали да не се върне обратно и да се извини на доктор Хубертофел? Или да се опита да обясни всичко в писмо? Каквото и да предприемеше, щеше да се постави в нелепо положение.

Той отново спря. Пътят му минаваше покрай малка католическа църква, отдалечена от улицата. На таблото със съобщения висеше бележка със следния текст: „Прегрешихте ли? В този Божи дом изслушваме изповеди от шест до осем следобед, всяка сряда и събота. Вътре Ви очаква някой, който ще Ви изслуша“. А днес, припомни си Фон Игелфелд, беше сряда, при това несъмнено привечер.

* * *

Във вътрешността на църквата цареше полумрак. Пред олтарната преграда на малък страничен параклис бе коленичила една жена, но освен нея вътре нямаше жива душа. Фон Игелфелд тръгна колебливо напред, хвърляйки вървешком погледи към картините по стените. Самата света Дева свеждаше поглед към него, със съчувствена усмивка на устните. Ето го и свети Франциск, протегнал ръце към птиците, и още някакъв светец, когото не можа да разпознае, издигнал пръст в мълчалив упрек, като че ли насочен точно към Фон Игелфелд.

Забеляза изповедалнята и се упъти към нея. Не беше католик — всички от рода Фон Игелфелд бяха открай време лютерани — но беше запознат с ритуала. Трябваше да влезе в изповедалнята, да седне на пейчицата и да говори на свещеника от другата страна на решетката. Нямаше значение дали се числиш към това вероизповедание — свещеникът бе готов да изслушва всякакви хора във всякакво душевно състояние, включително и филолози-лъжци.

Той отдръпна завеската и влезе в кабината. Тук наистина имаше малка решетка и отзад се разнесе някакъв шум, вероятно шумолене на расо, който му подсказа, че свещеникът е на мястото си.

— Добър вечер — прошепна Фон Игелфелд.

— Здравейте — разнесе се безтелесен глас иззад решетката. — Как се чувствате тази вечер?

— Не много добре — отвърна Фон Игелфелд. — Всъщност се чувствам извънредно зле, защото извърших нещо ужасно.

Свещеникът помълча за миг, като че ли осмисляше полученото сведение. После попита:

— Ужасно ли? Колко ужасно, синко? Човек ли убихте?

Фон Игелфелд ахна.

— О, не! Не е чак толкова лошо.

— Добре тогава — поде свещеникът. — Почти всичко останало може да се поправи, нали? Кажете ми какво е това ужасно нещо.

Фон Игелфелд си пое дълбоко дъх.

— Излъгах — каза той.

— Излъгахте? — повтори свещеникът. — Кого излъгахте, полицията? Или жена си?

— Излъгах един психоаналитик — отвърна Фон Игелфелд.

Иззад решетката се разнесе странен звук, труден за интерпретация, но като че ли говореше за неодобрение.

— Това е много лошо — каза свещеникът. — Призванието на психоаналитиците е да ни помагат. Ако ги лъжем, лъжем самите себе си. Постъпката ви е ужасна.

— Знам — съгласи се Фон Игелфелд. — Казах му куп лъжи за миналото си. Дори си измислях разни думи, когато трябваше да правя свободни асоциации.

— И едното, и другото е грях — каза твърдо свещеникът. — Свободните асоциации помагат на психоаналитика да намира ключа към тайните на съзнанието. Ако го подведете в това отношение, психоаналитичният процес се деформира.

— Има и нещо по-лошо — продължи Фон Игелфелд. — Лъгах, когато разказвах за своя колега Унтерхолцер. Той публикува критичен материал за моята книга и аз реших да проваля ефекта от психоанализата, на която той се подлагаше.

— Разбирам — каза свещеникът. — И сега се чувствате виновен?

— Да — каза Фон Игелфелд.

— Вината е нещо естествено — поде тихо свещеникът. — По този начин Свръх-Азът се утвърждава над примитивните, анархични пориви на нашия Id. Чувството на вина помага да се установи равновесие между отделните части на личността. Но не бива да допускаме то да ни погълне.

— Така ли? — попита Фон Игелфелд.

— Да — заяви свещеникът. — Чувството за вина подклажда неврозите. Вината в малки количества е здравословна — утвърждава нашата интуитивна преценка за добро и зло. Но ако се съсредоточите прекалено много върху нередните си постъпки, можете да се превърнете в невротик.

— Съжалявам — каза Фон Игелфелд. — Искрено съжалявам за това, което извърших. Моля ви да ми простите.

— О, простено ви е — каза свещеникът. — Това се разбира кажи-речи от само себе си. В наши дни Бог е много всеопрощаващо настроен. И Той е претърпял развитие. Така погледнато, Той прощава всичко. Това, което трябва да направите сега, е да поправите нанесените от постъпката ви щети. Трябва да отидете при този Унтерхолцер и да му кажете, че съжалявате, задето сте разказвали лъжи за него. Трябва да му поискате прошка. А после трябва да пишете на доктор Хубертофел — предположих, че става дума за него — и да му обясните, че в разказа ви за военната академия няма нищо вярно. Между другото, и аз съм учил във военна академия.

— Така ли? — каза Фон Игелфелд. — И нещастен ли се чувствахте там?

— Ужасно — заяви свещеникът. — Бяхме натъпкани в общи спални, трябваше да делим всичко, а ни караха и да вземаме студени душове. Все още настръхвам, когато ми се случи да вземам студен душ.

— Но още вземате студени душове? — попита Фон Игелфелд.

— Да — отвърна свещеникът. — Вероятно го приемам като своеобразен ритуал. А може би тези душове будят спомени за военната академия и нещо у мен има нужда от тези спомени.

— Би трябвало да се опитате да забравите — каза Фон Игелфелд. — Да продължите нататък.

— О, опитвам — отвърна свещеникът. — Но не винаги е лесно.

— Ако може да се върнем към моя случай — каза колебливо Фон Игелфелд. — Наистина ли ми е простено?

— Разбира се — каза свещеникът. — В името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Имате пълно опрощение.

Фон Игелфелд се прибра у дома в повишено настроение. Симпатичният свещеник му се беше понравил и той реши да наминава да слуша някои от проповедите му. Вероятно щяха да бъдат забавни, не като мрачните лютерански песнопения, които помнеше от детството си. Под въздействие на полученото опрощение той незабавно написа писмо с извинение до доктор Хубертофел и излезе отново, за да го пусне в пощенската кутия. А после, когато си легна, заспа дълбоко за първи път от появата на онази ужасна статия.

* * *

Унтерхолцер го изгледа подозрително, когато Фон Игелфелд се появи в кабинета му на другата утрин.

— Добро утро, господин Унтерхолцер — каза бодро Фон Игелфелд. — Дойдох да ви се извиня.

Унтерхолцер трепна. Очевидно не бе очаквал такова нещо.

— Да — продължи Фон Игелфелд. — Неколкократно се отнесох несправедливо с вас.

— Неколкократно ли? — заекна Унтерхолцер.

Фон Игелфелд погледна към тавана. Не беше очаквал да мине лесно и се оказа прав.

— Да вземем случая с горкото ви саламовидно куче — каза той. — Беше извънредно неприятно и мога само да ви уверя, че не съм искал да стане така.

— Не се и съмнявам — каза Унтерхолцер. — Никога не съм казвал…

Фон Игелфелд го прекъсна.

— А после отидох при доктор Хубертофел и се опитах да проваля психоанализата, на която се подлагате. Разказах му всевъзможни лъжи.

Унтерхолцер зяпна.

— Разказвали сте му лъжи за мен?

— Да — каза Фон Игелфелд. — Целта ми беше да създам лошо впечатление за вас и да сложа край на психотерапията.

За миг Унтерхолцер продължи да се взира безмълвно във Фон Игелфелд. После се усмихна и заяви:

— Но това е добре дошло. И без това търсех начин да се измъкна, без да наскърбя доктор Хубертофел. Сега той ще бъде доволен, ако престана да го посещавам. Честно казано, цялата работа ми се стори излишна загуба на време и пари. Вече съм му платил хиляди, знаете ли.

— Значи сте доволен? — попита едва чуто Фон Игелфелд.

— Напълно — отвърна Унтерхолцер с още по-сияйна усмивка. — Непрекъснато се опитваше да ме превърне в човек, какъвто не съм. Не ми е приятно да съм общителен и бъбрив. Това е в разрез с природата ми.

— Прав сте — каза Фон Игелфелд. — Е, да си призная, доволен съм, че съм успял да ви помогна.

Унтерхолцер се отпусна обратно на стола си и усмивката му се изпари.

— Но аз трябва да ви се извиня за нещо — измънка той. — Написах един извънредно злонамерен материал за „Португалски неправилни глаголи“. Направих го заради кучето, но сега съжалявам. Видяхте ли статията?

— Не — заяви Фон Игелфелд. „Винаги истината“. — Е, всъщност може би съм хвърлил един поглед — но това няма значение.

— Ще направя всичко по силите си да поправя последиците — каза Унтерхолцер. — Уверявам ви.

— Много сте мил, господин Унтерхолцер — каза Фон Игелфелд. — Нека обърнем гръб на всичко това и да се заемем с важната работа, която ни чака.

* * *

Така и стана. Животът в института възстанови нормалния си ход. В следващия брой на специализираното списание на челно място се появи голяма статия от Унтерхолцер, озаглавена „По-нататъшни разсъждения над «Португалски неправилни глаголи» от Фон Игелфелд“. Статията отхвърляше изцяло заетите в предишния материал позиции, авторът твърдеше, че този материал бил написан само за да бъде предизвикан дебат, и че написвайки го, се е поставил неволно в ролята на адвокат на дявола.

Изходът беше напълно удовлетворителен. Като че ли единствено библиотекарят не одобряваше развръзката.

— Горкият господин Унтерхолцер като че ли загуби новопридобитата си увереност — отбеляза той пред Фон Игелфелд. — Чудя се защо?

— Нямам представа — отвърна Фон Игелфелд, но веднага се поправи. „Винаги истината“. — Всъщност струва ми се, че знам, но тези въпроси са поверителни и за мое най-голямо съжаление не мога да ви кажа нищо.

4. Мощите на дядо Коледа

Италия зовеше, а за професор Мориц Мария фон Игелфелд винаги бе трудно да устоява на този зов. В Италия той се чувстваше като у дома си, особено пък в Сиена, където навремето бе прекарал няколко идилични месеца в Института по сравнително езикознание. По онова време той завършваше великото си произведение, и немалко от улиците на онзи благороден град бяха свързани неразривно в съзнанието му с прозренията, които бе получавал през този творчески период на живота си. Спомняше си например, че минаваше по улица „Банки ди Сопра“, когато осъзна причината на толкова често срещаната подмяна на императива със сегашно изявително наклонение в бразилския португалски. Нима това не се дължеше на тенденцията да се смесват tu и voce, след като единственото число на изявителното наклонение имаше същата форма като императива в единствено число поне във второ лице? Така беше — друго обяснение не би могло да съществува. Нали тогава хукна обратно към института, без да обръща внимание на удивените погледи на минувачите? Нали се препъваше нагоре по стълбите, съчинявайки абзаца, който щеше да съдържа формулировката на това прозрение — и това негово препъване даде повод на портиера да подшушне на продавача от съседното магазинче за вестници: „Онзи, немският професор, високият, вчера се прибра от обяд пиян! Така е, видях го със собствените си очи. Падна по стълбите — търкаля се презглава поне два етажа надолу“.

Ами идеята, която му хрумна една сутрин, когато минаваше покрай банка „Монте деи Паски“ , и видя разносвачът на афиши да лепва на стената някакво съобщение. Беше едно от онези известия за смърт, които разлепват в Италия — в случая се съобщаваше, че е починала майката на кварталния хлебар. Е mortal — тръбеше с тлъст шрифт съобщението, и след това, съвсем простичко — Mamma! Фон Игелфелд спря и се зачете във все още влажния от лепило текст. Колко удивително бе това публично споделяне на една толкова лична скръб — а то несъмнено водеше до облекчение поради разпределянето на бремето. Нали всички сме свързани един с друг, и частица от загубата на хлебаря, макар и незабележима, се прехвърляше на всички негови съграждани, които го познаваха може би повърхностно, но бяха прочели скръбния му вопъл. Тези съобщения въздействаха на Фон Игелфелд също както бисквитата „мадлен“, потопена в чая, подействала на Пруст — те извикваха в съзнанието му мига, когато, подминавайки скръбната вест, той осъзна как се е развила системата на правилна подмяна на гласните в глагола poder.

Но Сиена означаваше за него много повече от дните на усилен творчески труд. Той хранеше и голяма обич към хълмистите земи около града. Обичаше да се разхожда из хълмовете през пролетта, когато въздухът е просмукан от аромата на диви цветя. Професор Роберто Герини, негов добър приятел, винаги го посрещаше с радост в малкото си имение сред лозята на Монталчино; Фон Игелфелд бе добре познат сред собствениците на съседните имения и бе канен често на вечери и приеми в околността. За една от тези вечери все още се говори в Италия. Това бе случаят, когато сегашният собственик на съседното имение, граф Виторио Фантоци, известен сред местните като_ II Grasso_, Тлъстия, бе провел продължителен разговор с Фон Игелфелд на вечеря; двамата коментираха старите тоскански диалекти, почти изчезнали в наши дни, познати единствено на малцина езиковеди-ентусиасти. В знак на почит пред познанията на чуждестранния си събеседник графът бе бутилирал вино, наречено на именития гост. На етикета бе изобразен таралеж сред поле — намек за буквалния превод на името Игелфелд („поле на таралежа“, campo del porcospino на италиански). Оттогава нататък в доброто общество на Сиена за Фон Игелфелд се говореше като за „нашият скъп приятел от Германия, il Professore Porcospino“.

Хубаво щеше да бъде да се върне отново в Тоскана, може би дори в Монталчино — но когато Фон Игелфелд чу зова, той се оказа малко по-различен.

— Ние с Флорианус заминаваме за Рим — каза Офелия Принцел, когато срещна Фон Игелфелд в малкия парк близо до дома му. — Искате ли да дойдете с нас?

Фон Игелфелд имаше приятни спомени от пътуването до Венеция, което бе направил преди няколко години заедно със семейство Принцел. Действително, престоят им бе прекратен преждевременно, когато Принцел установи, че е станал леко радиоактивен поради контакт със замърсената вода в каналите, но проблемът бе разрешен бързо, така че не успя да хвърли сянка върху пребиваването им там. Вероятно Фон Игелфелд би се зарадвал повече на предложение за ново посещение на Венеция, или дори на Неапол или Палермо, но и пътуване до Рим в компанията на двама стари приятели изглеждаше привлекателно, затова той прие с готовност.

— Между другото — отбеляза той, — и без това имам да върша някои неща в Рим. Ще мога да прекарвам дните в библиотеката на Ватикана, а вечерите да посвещавам на разтоварващи занимания.

— Колко разумно — съгласи се Офелия. — Имате нужда от почивка. Вие се преуморявате, Мориц Мария. Лично аз с удоволствие се откъсвам от проекта си за Пучини, понякога дори за цели седмици.

Фон Игелфелд не се учуди на думите й и дори бе изкушен да отвърне „Затова и никога няма да приключите работата си по него“, но замълча. Хранеше сериозни съмнения, че някой от тях ще доживее деня, когато работата върху кореспонденцията на Пучини ще види бял свят, но приятелските чувства му забраняваха каквито и да било коментари.

* * *

Потеглиха в края на април, по виещите се пътища из равнините на Ломбардия. Бяха решили да прекъснат пътуването и да прекарат няколко дни в Сиена, и чак накрая да атакуват Рим. От хотела им, кацнал на градските стени, се разкриваше чудесна гледка към околния пейзаж и топлите червени цветове на сградите, с които бе изпъстрен. Фон Игелфелд седеше на терасата, взираше се над керемидените покриви в ниското и размишляваше как в Италия всичко е в съвършена хармония със заобикалящата среда. Дори модерните сгради, построени от човека, постройки, които в друга страна биха нарушавали пейзажа, тук, в Италия, сякаш придобиваха елегантност и плавност на очертанията, които им позволяваха да се слеят с природните линии и форми. Хората също — те се вписваха в обстановката, създавайки впечатлението, че тъкмо тук им е мястото; не като в Германия, където всички като че ли… е, като че ли по някаква причина се сърдеха някому за нещо.

Ако животът бе по-различен — ако той не бе авторът на „Португалски неправилни глаголи“ с всички произтичащи от това последици, ако беше финансово независим и можеше да си позволи да прекарва времето си, както пожелае, сигурно би заживял в Италия, в някоя възстановена ферма в Тоскана. Щеше да става късно, да обхожда лозята и после да подкарва полека колата си към близкото село, за да си купи вестник и да вземе пристигналата на негово име поща. Може би щеше дори да се ожени, и тогава жена му щеше да му прави компания и вечер да свири Шуберт на пианото. Да, това би бил истински рай, но нямаше никакъв смисъл да се отдава на мечти — той беше авторът на „Португалски неправилни глаголи“, не притежаваше къща в Италия, а семейните наслади познаваше само непряко като трохи от трапезата на двамата Принцел.

Ако само Унтерхолцер не му беше откраднал — да, именно откраднал — очарователната зъболекарка, доктор Лизбета фон Браутхайм! Ако на този свят имаше някаква справедливост, тя трябваше да се омъжи за самия Фон Игелфелд. А на всичкото отгоре той бе дочул Унтерхолцер да споменава, че се канел да купи малка къща в Италия! За какво ли му е такава къща, питаше се с горчивина Фон Игелфелд. Как би могъл Унтерхолцер да почувства дори отдалечено изисканата наслада, която доставяше италианската природа? Как би могъл Унтерхолцер да вдъхва аромата на мащерка в прашния летен въздух с огромния си груб нос? Не нос, а буца плът, като си помисли човек. Ако Унтерхолцер се изправеше пред пейзаж с хълмове и кипариси, най-вероятно щеше да може да види единствено собствения си нос и някакво размазано петно отвъд него. Чиста загуба бе да се предлагат на Унтерхолцер насладите за окото, които дарява Италия; би било далеч по-добре той да си стои в Германия, където хора като него някак не се набиват толкова на очи.

„Но какво друго можеше да се очаква?“, питаше се Фон Игелфелд. Наистина, какво би могъл да очаква? По въпроса с Унтерхолцер не можеше да се направи нищо. Поначало той би трябвало да се занимава с нещо съвсем различно. Може би е трябвала да стане бюргер майстер^[5] на някое малко баварско градче — а вместо това завираше неприлично големия си нос във филологическите науки, където изобщо не му беше мястото. Това бе наистина много вбесяващо.

Той въздъхна. Не беше лесно да отстоява позициите си на автор на „Португалски неправилни глаголи“. Не стигаше Унтерхолцер и онази досадна история с кучето му, ами се налагаше да се справя и с подчертаната неотзивчивост на библиотекаря на института, и с безогледната еснафщина на издателите му. Да не говорим пък за несъобразителността на университетските власти, които имаха безочието да искат от него да изнесе поредица лекции пред студенти от началните курсове. За Фон Игелфелд това беше последният удар, и той се принуди да им напомни кой е. Реакцията му ги отрезви и дори ректорът му бе писал лично, за да се извини, но Фон Игелфелд съзнаваше, че вредата е нанесена. Щом се бе стигнало дотам да нареждат на професорите в Германия да преподават, като че ли са някакви си инструктори, бъдещето на науката в тази страна бе застрашено. Бе чул дори, че задали на един от колегите му въпроса кога възнамерява да напише нова книга, при положение, че бе написал предишния си труд едва преди десет години! Най-тревожното бе, че хората приемаха това с примирение и не възразяваха срещу такива несъмнено скандални нарушения на академичната свобода. Какво ли би казал за това Имануел Кант? Какво би станало, ако от университета в Кьонигсберг бяха запитали Кант дали не възнамерява да напише още нещо от рода на „Критика на чистия разум“? Кант би се отнесъл към подобен въпрос с напълно заслужено презрение.

Това бе вечният проблем — конфликтът между поетите и законодателите. Поетите не са законодатели, а законодателите не са поети. Управлението беше поверено на неподходящи хора — те заемаха водещи позиции, в които биха се справили по-добре тези, които обитаваха низините. Като си помисли човек какви хора заемаха поста канцлер на Германия! Що за хора бяха това? Фон Игелфелд се замисли над собствения си въпрос. Какви бяха тези хора наистина? Представата му за тях беше много смътна, но беше сигурен, че са скучни хора, на които е най-добре да не се обръща внимание. И без това те рано или късно си отиваха.

— О, Господи! — възкликна на глас Фон Игелфелд. — II nostro mondo! Che tedio!^[6]

— Боже мили — разнесе се зад него плътен, дълбок глас. — Каква емоция!

Фон Игелфелд се обърна рязко. Някой бе проговорил зад гърба му.

— Драги ми господине — заяви мъжът, застанал зад него. — Не исках да ви стряскам! Но просто се случи така, че аз също съзерцавах гледката и разсъждавах над състоянието на нашия свят, но бях достигнал до оптимистично заключение, когато вие огласихте своето.

Фон Игелфелд стана и се поклони леко пред непознатия.

— Казвам се Фон Игелфелд — каза той.

Непознатият се усмихна.

— А аз съм херцогът на Йоханесбург — отвърна той дружелюбно и двамата се ръкуваха.

Фон Игелфелд огледа херцога. На вид той бе прехвърлил четиридесетте, висок, почти толкова висок, колкото и самият Фон Игелфелд, но по-набит. Фон Игелфелд забеляза също, че фино очертаният му орлов нос е позачервен, имаше гъсти мустаци и тъмна коса, старателно сресана назад, което му придаваше вид на учител по танци от трийсетте години. Носеше лек ленен костюм, но вместо вратовръзка бе завързал около врата си червено шалче.

Започнаха да обсъждат гледката от терасата. Херцогът обясни, че не бил отседнал в хотела — имал собствена къща на няколко преки оттук, но тя за съжаление не разполагала с тераса. Затова понякога идвал за по един вечерен аперитив в хотела и се наслаждавал на гледката към хълмовете.

— Затова съм тук — завърши той простичко.

Заговориха се за Сиена. Херцогът обясни, че прекарвал там по няколко месеца годишно във връзка с някакви свои научни занимания. После, когато Фон Игелфелд спомена професор Герини, се разбра, че в негово лице имат общ познат. Оказа че, че херцогът също познавал Герини от години и бил гостувал неведнъж в имението му. Тези сведения разчупиха окончателно леда, и преди още херцогът да допие мартинито си, вече беше поканил Фон Игелфелд на вечеря в дома си.

— Поканените не са много — каза херцогът. — Един-двама минаващи през града пътници и, разбира се, моята секретарка, която ми помага в изследванията.

Фон Игелфелд прие с удоволствие. Беше му приятно да узнае, че херцогът има и секретарка, защото това доказваше, че се е посветил сериозно на научните си занимания. Общо взето, можеше да очаква една приятна вечер — затова, когато херцогът си тръгна, той забърза да уведоми семейство Принцел, че няма да вечеря с тях в хотела. Оказа се, че това напълно устройва спътниците му. Офелия Принцел имаше леко главоболие и смяташе да си легне рано, а горещината бе убила апетита на Принцел. Разбраха се да се срещнат на закуска, а после да прекарат ранната утрин в библиотеката към катедралата, наслаждавайки се на миниатюрите в старите ръкописи, преди да нахлуят ордите ученици и стадата неспирно бърборещи японски туристи. Японските туристи особено много тормозеха Фон Игелфелд. Високите представители на немската нация явно ги привличаха, и той нерядко бе изпадал в неудобното положение да бъде сниман от тях. Потискащо бе да си представя колко ли албуми със снимки в Токио или Киото съдържат неговия лик, застинал във времето, извън контекст, оглеждан и сочен с пръст от заинтригуваните роднини на пътешествениците. За какво им беше да го снимат? Не бяха ли виждали немски професор? Мисълта за това го раздразни и той я пропъди, като вместо това започна да си представя вечерята в дома на херцога и да обмисля приятната перспектива за поучителен разговор и добра трапеза. Носът на херцога му се стори добра поличба. Вероятно значителни количества хубаво кианти бяха допринесли за оцветяването на върха му посредством някаква своеобразна осмоза. Това предполагаше наличието на добра изба и щедро гостоприемство. Нека семейство Принцел си поръчат вечеря в стаята, нека преглъщат някакви безвкусни хапки — него го очакваше нещо далеч по-приятно.

* * *

Домът на херцога се намираше на тясна уличка близо до Пиаца дел Ризорджименто. През невзрачна вратичка се влизаше в двор с фонтанче в средата. Край стените бяха наредени подкастрени смокинови дървета в керамични саксии. На една каменна пейка седеше голяма черна котка и се ближеше. Котката спря за миг, изгледа Фон Игелфелд, после отново се посвети на заниманието си.

Входът към къщата се намираше в другия край на двора. Вратата беше открехната, а Фон Игелфелд не забеляза никъде звънец. Той пристъпи предпазливо вътре и се озова в просторно, добре осветено преддверие. Подът беше покрит с бял и черен мрамор, очевидно архитектурно напомняне за прочутата черно-бяла кула на катедралата, която се извисяваше над града и се намираше само на няколко виещи се улички оттук. По стените, между позлатени стенни свещници, бяха окачени картини със сцени от Тоскана — хълмиста местност с кипариси, млад мъж в облекло от епохата на Ренесанса, може би нотариус, край писалището си пред отворен прозорец. През прозореца се виждаше хълм, по който пасяха сърни и крачеха наперено фантастични птици.

В другия край на преддверието се отвори врата и влезе една млада жена — всъщност още момиче, надали бе на повече от деветнайсет години. Тя не забеляза веднага Фон Игелфелд, а когато го видя, трепна.

Вдигна ръка към устата си, сякаш за да потисне уплашено възклицание и после заговори на правилен италиански, но с чуждестранен акцент.

— Уплашихте ме. Мислех, че тук няма никой.

Фон Игелфелд направи смутен жест.

— Не видях звънец — каза той в опит да се извини. — Щях да позвъня, ако бях намерил звънец. Не обичам да влизам без предупреждение в чужди къщи.

Момичето се засмя.

— Йоханесбург няма нищо против — каза тя. — Тук влизат всякакви хора и той винаги ги приема с удоволствие.

— Това ме радва — каза Фон Игелфелд. После, след кратка пауза, се представи и обясни, че е поканен на вечеря.

— О — каза тя, — значи вие сте немският професор, с когото се е запознал днес, когато излезе за едно мартини. Разказа ми за вас. Каза, че сте много…

Тя внезапно млъкна и притисна ръка към устата си. Фон Игелфелд се намръщи. „Много какъв?“, питаше се той.

— Така или иначе — момичето се съвзе и продължи, — вие сигурно се чудите коя съм. Аз съм Биатрис, научна секретарка на херцога.

Фон Игелфелд наистина се бе запитал коя ли е и остана приятно изненадан, че научната секретарка е толкова освежаващо привлекателна. Секретарките, с които бе работил в хода на научната си работа, бяха неизменно грозни и той винаги бе завиждал на колегите си, които някак успяваха да си осигурят блестящи и жизнерадостни помощнички. Всъщност дори веднъж повдигна въпроса пред Принцел, привличайки вниманието му върху красивата млада рускиня, назначена наскоро при професор Фоксенкун. Беше завъртяла главите на всички участници на последния конгрес на специалистите по романски филологии и наистина бе невероятно чаровна независимо от лингвистичните си ограничения. Единственият език, който тя знаеше, бе руски, което според Фон Игелфелд ограничаваше донякъде възможностите й да провежда научни изследвания в областта на романските филологии, особено като се има предвид, че никой не бе чувал професор Фоксенкун да говори руски.

Принцел се бе разсмял.

— Другите имат привлекателни секретарки, защото не се ръководят от академичните им заслуги, когато ги назначават, Мориц Мария. Всъщност научните им познания вероятно са последното нещо, което се взема предвид при подбора.

Фон Игелфелд не можеше да разбере.

— Но ако нямат необходимите познания — възрази той, — защо да ги назначават за научни секретарки?

Принцел отново се бе разсмял.

— Защото понякога научните секретарки имат таланти, които излизат извън границите на чистата наука — бе казал той. — Това е всеизвестно. Те осигуряват… вдъхновение на професорите, при които работят. Вдъхновението е нещо много важно.

Фон Игелфелд не беше убеден.

— Не мисля, че такова нещо е оправдано — каза той, но Принцел само поклати глава и смени темата. А ето че сега се бе запознал с една от тези привлекателни млади научни секретарки, чиято функция бе да осигуряват вдъхновение. Очевидно Принцел беше прав.

Биатрис посочи към вратата, през която бе влязла.

— Другите са в салона — каза тя. — Трябва да отидем при тях.

Тя тръгна пред Фон Игелфелд по един коридор и го въведе в едно помещение в другия край на къщата. Една от стените на стаята беше изцяло покрита с книги; на останалите имаше картини, подобни на тези, които Фон Игелфелд бе видял в преддверието. В дъното на стаята, пред зиналата паст на голяма мраморна камина, стоеше херцогът с чаша в ръка. На един стол вляво от него седеше сивобрад мъж с черното расо на православен свещеник.

— Скъпи професор Фон Игелфелд — каза херцогът, оставяйки настрани чашата и пристъпи към госта си. — Добре дошли в моя дом.

Фон Игелфелд се поклони леко на херцога и после се обърна към свещеника, който бе станал и протягаше към него обсипаната си с пръстени ръка. За миг Фон Игелфелд се запита дали от него не се очаква да целуне някой от пръстените, но после осъзна, че свещеникът иска да се ръкуват.

— А това — поде добродушно херцогът — е моят стар приятел Ангелос Евангелие, патриарх на Александрия и на цяла Африка чак до Сомалия.

Фон Игелфелд се ръкува с патриарха, който се усмихна и кимна леко.

— Днес няма да бъдем голяма компания — продължи херцогът. — Но това в известен смисъл винаги е за предпочитане.

— Със сигурност е за предпочитане — съгласи се Фон Игелфелд. — Не мога да понасям шумни приеми.

— В такъв случай не би трябвало да идвате често тук — каза Биатрис. — Йоханесбург организира големи приеми кажи-речи през ден.

Фон Игелфелд почувства, че пламва от смущение. Бе постъпил неразумно, като заклейми така категорично шумните приеми; беше повече от ясно, че човек като херцогът на Йоханесбург ще организира бляскави празненства.

— Разбира се, обичам и големи приеми — заяви той припряно. — Исках да кажа, че не мога да ги понасям, когато съм в настроение за вечеря в тесен кръг. Зависи от случая, нали разбирате.

— Естествено — отвърна херцогът. — И аз самият, когато стана сутрин, понякога имам чувството, че днес ми е ден за шумна компания — или че денят е подходящ за по-скромно събиране.

Докато разговаряха, Биатрис бе донесла питие на Фон Игелфелд и бе напълнила отново чашите на патриарха и херцога. Настана кратко мълчание — патриархът се взираше във Фон Игелфелд, а херцогът опипваше синята вратовръзка, която си бе сложил за вечерята.

В опит да поддържа разговора Фон Игелфелд се обърна към патриарха и го попита къде живее.

Патриархът измери Фон Игелфелд със скръбен поглед.

— Живея на много места — каза той. — Ту тук, ту там. Дадено ми е да странствам. Понастоящем съм в Рим, но миналата година бях в Бейрут. А къде ще бъда идущата година — на този въпрос може би ще отговорите вие.

— Е — поде Фон Игелфелд, — не съм сигурен, че… — и замълча.

— Може би трябваше да обясня, че понастоящем патриархът много страда от схизми — намеси се херцогът. — От години вече е така.

Фон Игелфелд понечи да изрази съчувствие, но Биатрис го прекъсна.

— Патриархът е много смел човек — каза тя. — Ако аз имах схизми, щях да се видя в чудо. Няма ли лек за това нещо?

Херцогът отпи от виното си и се усмихна.

— Скъпа Биатрис — поде той, — въпросът ви е извънредно уместен, но уви, проблемите, трупани през хилядата години история на коптската църква, не могат да се пренебрегнат толкова лесно. Затова предлагам да сядаме на масата. Синьора Талияти е приготвила глиганско месо, а моите вина може да загубят букета си, ако ги накараме да чакат още. Да тръгваме.

* * *

В трапезарията от двете страни на Фон Игелфелд седнаха Биатрис и патриархът, а херцогът в ролята на лъчезарен домакин се разположи начело на масата. Той започна да говори за научната си работа — анализ на концепцията за съпреживяването при Хюм и съчувствието при Шопенхауер.

— Става дума почти за едно и също нещо, не мислите ли? — обърна се той към Фон Игелфелд.

Фон Игелфелд не беше много сигурен. Спомняше си, че е чел някога за убежденията на Хюм, че нашите съзнания вибрират във взаимна симпатия, и че именно тази тяхна способност — да трептят в унисон — създава основата на етичните импулси. А пък нали теорията на Шопенхауер за морала също засягаше областта на чувствата; не бе изключено да става дума за един и същи феномен. Но той не можеше да се произнесе авторитетно по въпроса, особено като се има предвид, че за последен път беше чел Шопенхауер като момче. Затова погледна Биатрис с надеждата, че тя ще му помогне.

— Шопенхауер! — измърмори Биатрис замечтано.

— Вероятно знаете много за него — каза окуражаващо Фон Игелфелд.

— Надали — отвърна тя.

Фон Игелфелд замълча за миг. Дали това означаваше, че нейната роля се свеждаше единствено до осигуряването на вдъхновение? Той погледна патриарха, който отвърна на погледа му с меланхолични, сълзящи очи.

— Познавам мнозина, неспособни на съчувствие — каза внезапно патриархът. — Като например претендентът за епископ на Хартум. Или сирийският епископ в Константинопол.

— Особено последният — съгласи се херцогът.

Фон Игелфелд се удиви на горчивината в думите на патриарха — същата горчивина отекна незабавно и в отговора на херцога.

— Тези ваши схизми — поде Фон Игелфелд, — очевидно са много дълбоки. Но какво засягат те всъщност?

— Много важни неща — отвърна херцогът. — Съществува например сериозен спор по въпроса дали ореолът на един светец изгасва в момента на смъртта му, или продължава да свети.

— Не изгасва — заяви патриархът с тон на човек, който подчертава очевидното.

— После съществува и въпросът за чудесата — продължи херцогът. — Схизма има и по отношение на чудесата. Възможно ли е да съществуват? Дали Бог избира да ни се представи чрез чудото? Това имам предвид, когато говорим за схизма.

— Но разбира се, че съществуват чудеса — каза Биатрис. — Чудеса се случват непрекъснато. Всички знаем това. Ти самият каза, че било истинско чудо, когато аз и ти…

Херцогът я прекъсна, според Фон Игелфелд доста остро.

— Както и да е — поде той. — Но в случая не става дума толкова за чудесата, отнасящи се до отделни личности. Чудесата, които се отразяват върху църквата в нейната цялост, са тема на дебат. Да вземем например чудото на Светия дом. Възможно ли е ангели да са пренесли дома на Дева Мария от Светите земи чак до Италия, както се твърди?

— Разбира се, че е станало така — каза патриархът. — Няма разумен човек, който да се съмнява в това.

Фон Игелфелд сведе поглед към чинията си. Ако на нея внезапно се бяха появили пет риби, надали някой от присъстващите щеше да се учуди особено. Но лично той винаги бе считал историята за Светия дом доста попресилена, за да й се вярва. Как би издържала цяла къща на такъв полет, пък дори ако е била поверена на грижите на ангели? Звучеше доста невероятно.

* * *

На другата сутрин, по време на закуска, Фон Игелфелд обмисляше впечатленията си от предната вечер. Вечерята у херцога премина приятно, но го остави леко озадачен. Коя беше Биатрис, и защо знаеше толкова малко за Шопенхауер? Кой беше патриархът и кой се криеше зад схизмите, които явно му причиняваха такива терзания? И ако беше патриарх, нима нямаше власт да сложи край на схизмата, просто да изхвърли схизматиците от лоното на църквата? Самият Фон Игелфелд би постъпил именно така. В известен смисъл Унтерхолцер би могъл да бъде окачествен като схизматик, и Фон Игелфелд не бе се затруднил да действа решително с него. Вероятно патриарсите разполагаха с различни църковни похвати, за да вдъхнат страх в сърцето на всеки отстъпник. Обърнати, изгасени свещи — това беше ритуалът^[7], който Фон Игелфелд свързваше с подобни случаи и който несъмнено би накарал да замлъкнат всички освен най-упоритите бунтари.

Херцогът също си оставаше загадка. Фон Игелфелд нямаше претенции да познава не-германската аристокрация — която поначало считаше за бледо копие на немския еквивалент — и никога не бе чувал за херцогство Йоханесбург. Но британците бяха странни хора — това бе добре известно — и носеха странни титли. Нима не бе чувал как наричат един шотландски благородник МакГрегьр от МакГрегър, като че ли това обяснение би могло да говори нещо някому. И ирландците не бяха стока, като си помислиш. Нали именно някакъв ирландец носеше титлата Макгиликъди от Пушеците, а друг пък съвсем сериозно се наричал Зеленият рицар. Титлата Зелен рицар като че ли вече не съществуваше, в което нямаше нищо учудващо. Какво ли си въобразяваха тези хора, когато се кичеха с такива смехотворни имена? В Германия поне се използваха имена, обозначаващи определени територии, та човек да бъде наясно за какво става дума.

Херцогът правеше впечатление на заможен човек. Домът му във всяко отношение бе жилище на аристократ, с богатата мебелировка и атмосферата на състоятелност. Но се беше случило нещо странно, което караше Фон Игелфелд да се пита дали всичко наистина е такова, каквото изглежда. Когато си тръгваше, мина прекалено близо до една от картините в преддверието и неволно я побутна. Спря, за да нагласи на мястото й картината в тежка позлатена рамка, и неволно докосна с пръст платното. На картината беше представена интронизацията на някакъв папа от шестнайсети век — вероятно от художник, който е бил съвременник на събитието, а Фон Игелфелд докосна долния ъгъл на платното, на което се виждаха тълпите пред портите на Ватикана. В това нямаше нищо учудващо, удивително беше обаче, че боята още не бе изсъхнала! Фон Игелфелд бе прекалено стъписан, за да продължи с проучванията си, пък и в този момент се бе появил херцогът на Йоханесбург, и не му се искаше да бъде заловен да проверява дали боите на картините в дома на домакина му са изсъхнали — това определено бе нарушение на добрия тон. Нещо повече, това говореше за оскърбително съмнение, че домакинът може да е новобогаташ.

Немската компания закуси на терасата. Офелия Принцел се бе възстановила след главоболието и очакваше с нетърпение деня, посветен на обиколка на Сиена. Самият Принцел пък бе възстановил апетита си и погълна три големи бадемови кифли с очевидна наслада, поливайки ги с поне четири чаши горещо кафе с мляко.

— Прекрасно! — възкликна Принцел, когато приключиха със закуската. — А сега да тръгваме към катедралата, за да изпреварим тълпите. После ще се пошляем из антикварните магазинчета, сетне идва ред на обяда и дълга следобедна почивка. Какъв чудесен ден ни предстои!

Те тръгнаха към катедралата, която току-що бе отворила врати. Един неразговорлив уредник им отвори библиотеката към катедралата, където големите, украсени с миниатюри манускрипти бяха изложени в стъклени витрини, представяйки средновековните си прелести пред погледите на сегашните хора, повечето от които бяха също толкова неспособни да ползват перо, колкото и така нареченото profanum vulgus^[8] от онези далечни времена. Фон Игелфелд се съсредоточи върху някои граматически подробности на изложените латински текстове, докато Принцел и Офелия обсъждаха цветовете на украсените със сложни орнаменти главни букви или на бестиариите^[9], в които монасите влагаха своите поучителни истории.

— Виж — възкликна Офелия, сочейки един богато илюстриран текст. — Таралеж! Мориц Мария, ела да видиш този таралеж.

Фон Игелфелд прекоси стаята. Както можеше да се очаква, на семейния му герб бе изобразен таралеж, и затова той винаги бе изпитвал симпатия към таралежите във всички техни проявления. Според него таралежът беше благородно създание, не по-малко внушително от традиционните за хералдиката животни и птици като орела например. Действително, Германия бе избрала орела за свой хералдически символ, но Фон Игелфелд често си бе казвал, че таралежът би бил по-подходящ. Нима бе невъзможно да си представи човек знамето на провинция Прусия с извезан на него таралеж, изправен на задните си лапи, вместо суровия лик на орела?

— Мило малко таралежче — каза Офелия, сочейки мъничкото същество, което монахът бе изобразил да претичва по една страница на Псалтира. — Виж колко е плахо. Интересува се само от собствената си работа и не се пречка никому. Сравни го само с този наперен еднорог!

— Таралежът не е плах — възрази рязко Фон Игелфелд. — Държа да подчертая, че в иконографията той е ползван като символ на прозорливост.

— Не — възрази Принцел. — Обикновено бухалът е такъв символ.

— Не само бухалът, господин Принцел — сопна се Фон Игелфелд. — Таралежът открай време е обект на възхищение поради неговата мъдрост. Вие несъмнено сте запознати с възгледите на Плиний Стари за таралежите? Както и с това, което пише в прочутия бестиарий „Физиологус“^[10] за техните добродетели?

— Този таралеж тук няма вид на много мъдър — възрази Офелия. — Може би монахът е ползвал за модел някакъв по-глуповат екземпляр. Нали Аристотел е направил подобна грешка с твърдението си, че всички къртици са слепи, а всъщност просто се случило тъкмо къртицата, която оглеждал, да е сляпа.

Принцел се намеси.

— Да не говорим за свети Василий. Нали той твърди, че таралежът е нечисто животно?

Фон Игелфелд изгледа яростно приятелите си. Не бе дошъл в това средище на светостта и познанието, за да го наскърбяват, затова прецени, че ще е най-разумно да се оттегли в другия край на помещението и да остави семейство Принцел на техните заблудени символистични анализи. Той беше открил интересен пример на абсолютен аблатив в транскрипцията на един псалм и искаше да го огледа по-подробно.

Докато още разглеждаше въпросния текст, вратата се отвори и изтощен на вид уредник въведе голяма група японски посетители. Когато видяха рисувания таван, се разнесе колективна възторжена въздишка, тутакси се появиха няколко дузини фотоапарати и светкавиците засвяткаха една след друга. След миг водачът на групата забеляза Фон Игелфелд, възкликна и издаде някакво нареждане на японски. Това очевидно бе сигнал за голяма част от туристите да връхлетят с насочени камери към Фон Игелфелд.

— Високи господине — заяви водачът, когато стигна до него. — Бъдете така добър да позирате с мен за една снимка.

И без да чака отговор, водачът на групата застана до Фон Игелфелд и вдигна към него възторжен поглед.

— В Япония биха ви приели за жив паметник — каза той учтиво. — Японският народ обича високи хора и високи дървета.

Фон Игелфелд стоеше с присвити устни и чакаше да приключат със снимките. Тази сутрин наистина се очертаваше като непоносима. Първо нетактичността на семейство Принцел, а сега и японските натрапници. Това бе прекалено много за него, и затова, веднага щом японците си тръгнаха, той уведоми семейство Принцел, че също смята да си върви и предложи да се срещнат за обяд. Оказа се обаче, че и на другите двама им бе станало задушно в библиотеката и искат да излязат на чист въздух. Така че излязоха заедно и скоро се озоваха в приятно улично кафене. Меките лъчи на утринното слънце галеха лицата им, флагчетата, с които беше украсено заведението, трептяха на лекия ветрец. Никой не подхвана отново темата за таралежите и Фон Игелфелд реши да се постарае да забрави предишните неблагоразумни забележки на приятелите си. Човек не отиваше в Италия, за да се впуска в спорове, а за да позволи на душата си да се наслади на красотата и облагородяващото въздействие на изкуството.

* * *

Фон Игелфелд се наслади пълноценно на следобедната почивка. По една или друга причина сутринта се бе оказала уморителна, и когато се прибраха в хотела след обяда, той нямаше желание да върши каквото и да било друго, освен да спи. Събуди се малко след четири и почете в продължение на около три часа, а после реши да излезе за кратка разходка. Трябваше да се срещне със семейство Принцел за вечеря в осем, в един ресторант, който им бе препоръчан от управителя на хотела, и Фон Игелфелд реши да прекара времето до срещата, скитайки се из тесните улички на града. По това време улиците бяха оживени, хората се готвеха за вечеря, клюкарстваха, приключваха с дневните си задължения.

Фон Игелфелд вървеше по една уличка, прекалено тясна, за да минават по нея коли, но достатъчно широка за профучаващите мотопеди, когато усети как някой го подръпва за ръкава. Обърна се рязко и видя, че зад него стои патриархът.

— Професор Фон Игелфелд — каза духовното лице. — Надявах се наистина да сте вие.

Фон Игелфелд го поздрави любезно. Осведоми се дали и той е излязъл да се порадва на хубавата вечер и попита как е херцогът и дали патриархът го е виждал.

— Да, да, да — отвърна припряно патриархът. — Вечерта е прекрасна, херцогът се чувства отлично, видях го тази сутрин.

Фон Игелфелд зачака патриархът да продължи, но той мълчеше и само се озърташе плахо. После отново се извърна към Фон Игелфелд и го задърпа за ръкава.

— Може ли да поговорим? — попита той. — Тук вдясно има едно запустяло дворче.

Заинтригуван, Фон Игелфелд го последва. Патриархът го въведе в потъналия в прах, пуст двор. Той бе все така притеснен и заговори чак когато спряха в дъното на двора.

— Професор фон Игелфелд — поде той, — бих искал да ви помоля за една услуга. Имам нужда от помощта ви. Всъщност Църквата в своята цялост има нужда от вашата помощ.

Фон Игелфелд се чудеше как да отговори.

— Не виждам как аз бих могъл да помогна на Църквата…

Патриархът махна с ръка, омаловажавайки възражението му.

— Можете да помогнете с нещо едновременно малко и голямо. Малко и голямо.

Патриархът криеше в диплите на расото си нещо, което сега извади и показа на Фон Игелфелд. Беше малка, пъстра кутия със заоблен капак и месингов обков по ъглите.

— Тази мощехранителница — заяви патриархът, — съдържа мощи с огромна стойност за нашата Църква. В тази кутия почиват костите на свети Николай Мирликийски. Те са обект на особено дълбоко преклонение за последователите на коптската църква.

Фон Игелфелд изгледа удивено кутията. Известно му беше, че свети Николай, бил през четвърти век епископ на град Мира в Ликия, в днешна Турция, е първообразът на Санта Клаус от легендата. С други думи, тази кутия съдържаше мощите на Дядо Коледа.

Патриархът поднесе кутията на Фон Игелфелд.

— Искам да поверя този реликварий на вас — заяви той. — Съществуват схизматици, които биха се радвали да се доберат до мощите, за да сеят с тяхна помощ разкол. Докато реликварият е у мен, мощите са изложени на опасност. Ако се съгласите да ги вземете, аз мога да дойда и да ги прибера след време. Няма да се наложи да ме чакате дълго. Нали казахте, че ще прекарате около месец в Рим. Мога да дойда там, за да ги взема от вас. Дотогава опасността ще е преминала.

Фон Игелфелд почувства как патриархът пъхна кутията в ръцете му.

— Но защо избрахте точно мен? — заекна той. — Познаваме се едва от вчера.

Патриархът го погледна и го озари с една от редките си усмивки.

— Защото мога да преценя, че сте почтен човек. Мога да ви поверя мощите и да разчитам, че ще оправдаете доверието ми.

Фон Игелфелд отново загледа кутията.

— Можете да я отворите, ако искате — каза патриархът. — Но моля ви, внимавайте да не изгубите костите. Това би било огромна загуба за нашата църква, а и моята позиция ще бъде значително отслабена.

— Ще направя всичко по силите си — заяви Фон Игелфелд.

— Благодаря — отвърна патриархът. — А сега трябва да ви обясня къде ще бъда, когато отида в Рим, и вие трябва да ми кажете къде ще отседнете. Но ви моля да не се опитвате да влизате в контакт с мен. Дори, ако ме срещнете на публично място, трябва да се преструвате, че не ме познавате. Рим има десетки хиляди очи, а там са и немалко от онези, които искат да провалят нашата кауза — той помълча, без да откъсва от събеседника си смущаващо скръбния си поглед. — Да считам ли, че имам вашето съгласие?

Фон Игелфелд не виждаше друг изход. Патриархът имаше толкова скръбен вид, че би било изключително грубо да отклони молбата му за помощ. Пък и грижата за един реликварий нямаше да го затрудни толкова. Щеше да го пъхне в куфара си и да го държи там, докато патриархът го потърсеше. От него се искаше много малко, като се има предвид за колко важно нещо ставаше дума.

— Ще се постарая — отвърна той шепнешком, подражавайки неволно на заговорническото поведение на патриарха. — Мощите ще бъдат на сигурно място при мен.

Патриархът кимна.

— Вие сте добър човек, професор Фон Игелфелд — каза той. — Нека свети Николай ви дари закрилата си сега и завинаги.

С тези думи той се измъкна и остави Фон Игелфелд сам в тъмния двор, със свещената шарена кутия в ръце. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Искаше му се да бе задал толкова много въпроси, но за тях щеше да има време занапред. Непосредствената му задача бе да се върне бързешком през тесните улички в хотела, скрил кутията под сакото си. Ако дори тук, в Сиена, щъкаха схизматици, най-разумно би било да заключи кутията в стаята си, далеч от любопитни очи.

* * *

Напуснаха Сиена рано на другия ден, и тръгнаха към Рим. Не бяха избрали пряк път, имаха намерение да спират и да се отклоняват. Фон Игелфелд не беше споменал нищо за срещата си с патриарха, не бе разкрил пред семейство Принцел и тайната на съдържанието на малката пътна чанта, която бе поставил на седалката до себе си. Принцел се бе опитал да я прибере в багажника при останалите куфари, но Фон Игелфелд не позволи.

— По-добре чантата да остане при мен — бе казал той.

Принцел погледна изкосо колегата си.

— Да не би да носите със себе си съкровище? — попита той шеговито. — Може би вътре има златни кюлчета?

Фон Игелфелд не отвърна на евтиното заяждане. Изпитваше удоволствие при мисълта, че спокойно би могъл да каже на двамата Принцел, че ще им даде хиляди, ако успеят да познаят какво носи в чантата си, а те никога не биха предположили истината. Накратко казано, тайната беше неразгадаема.

Когато спряха в едно селце сред хълмовете, за да обядват, Фон Игелфелд взе чантата със себе си и грижовно я пъхна под стола си. Когато го видя да я поставя там, сервитьорът се появи забързано и понечи да я вземе.

— Позволете ми да отнеса чантата в гардероба, синьоре — каза той. — Там ще бъде на сигурно място.

— Не, благодаря — заяви Фон Игелфелд. — Предпочитам да остане при мен.

— Както предпочитате, синьоре — нацупи се сервитьорът и загледа подозрително чантата. — Исках само да помогна.

— Благодаря — каза Фон Игелфелд. — Съдържанието на чантата е изключително важно, това е всичко.

— Изключително важно ли? — попита Принцел. — Но какво носите в тази чанта, господин Фон Игелфелд? Когато тръгнахме от Германия, не се грижехте толкова усърдно за нея.

— Така е — съгласи се Офелия. — Освен това помня, че когато тръгнахме, тази чанта беше много лека, а сега е доста тежка. Сигурно сте купили нещо от Сиена.

Фон Игелфелд изгледа мрачно Офелия. Не беше нейна работа да се интересува от съдържанието на пътните му чанти. Нима той я питаше какво слага в куфарите си? Натрапчивото им любопитство беше много неприятно, и той се учудваше, че семейство Принцел са толкова несъобразителни.

— Е? — настоя Принцел и започна да разглежда менюто. — Е?

— Става дума за нещо с голяма стойност лично за мен — заяви Фон Игелфелд. — Нещо, което бих предпочел да не обсъждам.

— О — възкликна Офелия, — съжалявам. Бяхме много нетактични. Но ми се стори странно, че се грижите толкова за тази чанта, а не ни казвате какво има в нея. В края на краищата, ако аз отдавах голямо значение на някоя моя чанта, нямаше да тормозя приятелите си, заставяйки ги да се чудят какво ли има вътре.

— Така е — съгласи се Принцел. — Тя не би постъпила по подобен начин, нито пък аз. Ако дойдете при мен и ме попитате: „Какво има в чантата ви?“, бих ви дал учтив отговор, вместо да подхващам някаква смехотворна игра на котка и мишка. Не бих се поколебал незабавно да споделя с вас истината.

Фон Игелфелд се взираше в менюто. Отново го подлагаха на неоправдан натиск, също като в музея, когато упорито поддържаха собственото си тълкувание на символичното значение на таралежа. Като че ли си бяха поставили за цел да го дразнят.

Той си пое дълбоко дъх. При сегашните обстоятелства беше изключително важно да не губи присъствие на духа.

— Тази чанта съдържа една тайна — поде той. — Никога, дори в най-безумните си фантазии, не бихте могли да си представите от какво огромно значение е съдържанието на моята чанта. Дал съм дума да не разкривам пред други хора това, което нося в чантата си. Затова ви моля да ми позволите да се придържам към дадената дума.

— Аха — каза Офелия. — Значи това, което е в чантата, не ви принадлежи. Вероятно го пренасяте за някого.

— Да — отвърна хладно Фон Игелфелд. — И така може да се каже.

Сервитьорът, който стоеше зад стола на Фон Игелфелд, докато се разменяха последните реплики, се намеси.

— Питам се дали не е нещо незаконно — каза той. — Щом е такава тайна, може да е контрабандна стока. Можете ли да бъдете сигурен, че не ви използват за куриер? За някоя терористична групировка например? Ако е така, на ваше място бих внимавал. Наоколо постоянно се навъртат карабинери и ровят в багажа на хората. Най-добре ще бъде да ни кажете какво има вътре, за да ви посъветваме как да постъпите.

— Така е — каза Принцел. — Това би било за предпочитане.

Фон Игелфелд се извъртя на стола си и изгледа хладно сервитьора.

— Струва ми се странно, че си позволявате да разпитвате посетителите какво носят в багажа си — каза той с леден тон.

Сервитьорът отново се нацупи.

— Просто се опитвах да помогна — заяви той. — Вие, немците, като че ли считате, че можете да разнасяте какви ли не чанти из Италия. Е, време е да разберете, че не е така.

Принцел се намеси в защита на Фон Игелфелд.

— Това не е ваша работа — каза той рязко. — Съдържанието на тази чанта е нещо, което засяга моя колега и нас, но няма абсолютно никакво отношение към вас.

— Вие започнахте — заяви сервитьорът. — И ако арестуват високия господин, не казвайте, че не съм се опитал да ви помогна.

— Нямаме нужда от вашата помощ — каза Принцел.

— Така ли? А кой тогава ще ви донесе обяда? — възмути се сервитьорът.

— Очевидно няма да сте вие — отвърна Принцел. — При това има достатъчно други ресторанти.

— Не и тук — отбеляза сервитьорът. — Ще ви се наложи да гладувате.

— О, стига — намеси се Фон Игелфелд. — Може ли да се вдига толкова шум по такъв дребен повод?

— Защо тогава не ни кажете какво има в чантата ви? — отбеляза доволно сервитьорът. — Така ще се сложи край на разправията.

Настана мълчание. Всички бяха вперили погледи във Фон Игелфелд, а той се взираше в пространството пред себе си.

— Предлагам да си вървим — каза след малко Офелия. — И без това си развалихме обяда.

Станаха и тръгнаха обратно към колата. Мълчаха в продължение на десетина минути, след като потеглиха отново на юг. После Офелия се обърна към Фон Игелфелд, който седеше на задната седалка.

— Сетихте ли се да си вземете чантата? — попита тя.

Фон Игелфелд се изправи като свещ.

— Спрете! — развика се той. — Моля ви, трябва да се върнем незабавно!

* * *

Сервитьорът ги очакваше.

— Ха! — подвикна той. — Дали пък не сме си забравили нещо? Дали не сме забравили една малка черна чанта?

— Моля ви, предайте ми я незабавно — каза Фон Игелфелд.

Сервитьорът се обърна и измъкна чантата изпод тезгяха на рецепцията. Ухили се доволно и я подаде на Фон Игелфелд.

— И какво, оказа се, че са кости — заяви той. — Такава суматоха за един куп стари кокали.

— Вие сте погледнали вътре! — развика се Фон Игелфелд. — Отваряли сте чантата ми!

— Естествено — отвърна спокойно сервитьорът, — това го изисква моят дълг към отечеството. Ако пренасяхте контрабандна стока, щеше да се наложи да съобщя за вас на карабинерите. Длъжен бях да се уверя, че не пренасяте нещо незаконно.

— Вие сте изключително нагъл — заяви Фон Игелфелд. — Чудя се как изобщо някой стъпва в този отвратителен ресторант.

— Не идват много хора — отбеляза сервитьорът.

Фон Игелфелд се обърна рязко и излезе навън, последван от Принцел, който бе слязъл с него от колата.

— Кости — поде замислено Принцел, докато двамата вървяха обратно към колата. — Много странно, господин Фон Игелфелд. Кости.

Фон Игелфелд въздъхна. Нямаше как, сега вече щеше да се наложи да сподели тайната със семейство Принцел. В известен смисъл това бе облекчение за него, защото отговорността за реликвата започваше да му тежи, беше се ужасил от собствената си разсеяност, поради която забрави мощите в ресторанта. Как ли щеше да се изправи пред патриарха, за да му каже, че е забравил безценната реликва в някакъв ресторант, та да попадне в ръцете на някакъв любопитен и самодоволен келнер? Може би, когато двамата Принцел узнаеха истината за съдържанието на чантата, те щяха да му помагат да я пази.

Семейство Принцел го изслушаха внимателно.

— Колко удивителна история! — каза Принцел, когато Фон Игелфелд приключи с разказа си. — Ще се наложи много да внимаваме.

Офелия потръпна.

— Ужасно се безпокоя — каза тя. — Само като си представя тези схизматици! Ти си много смел човек, Мориц Мария!

Фон Игелфелд кимна, приемайки с благодарност комплимента.

— Трябва да бъдем бдителни — заяви той. — Рим има десетки хиляди очи.

Двамата Принцел мълчаха, обмисляйки това твърдение, което придаваше нещо заплашително на невинния италиански пейзаж, чието въздействие бе обикновено толкова благотворно. Очакваше ги Рим със своята вековна история и вековни интриги. Това, което бяха виждали в представите си като един спокоен месец, посветен на работа в прохладните дълбини на ватиканската библиотека, сега се превръщаше в месец, изпълнен с напрежение и бдителност. Фон Игелфелд не можеше да твърди, че се радва на подобна перспектива, но той бе поел задължение към коптската църква и възнамеряваше да го изпълни докрай. Мощите щяха да бъдат охранявани съвестно, и можеха да бъдат предадени единствено на патриарха, когато той се появеше, за да ги поиска. Такъв бе поне първоначалният план.

Пансионът „Гарибалди“ беше един от най-тихите и достопочтени пансиони в Рим. Основоположникът му, пенсиониран държавен чиновник, си осигурил през двайсетте години на миналия век изгоден договор да предлага подслон на други държавни чиновници от среден ранг, пристигнали в Рим от провинцията. Ставало дума за хора, които не можели да си позволят да отсядат в луксозни хотели, но държали на определено ниво на комфорт, съответстващо на заеманите от тях постове. В края на краищата, ако човек е заместник-началник на митницата в Бари и е пристигнал в Рим на среща за обсъждане на преференциалните тарифи, би могъл да изисква прилична гледка от прозореца на хотела си и запазена маса в ресторанта. Нормално бе да се очаква и от служителя на рецепцията да се обръща към него със съответната титла, и да записва постъпващите за него телефонни съобщения, без да настоява да диктуват буква по буква името му. Пансион „Гарибалди“ гарантираше всичко това и дори много повече, а когато държавните чиновници се пренасочиха към други заведения, на тяхно място запристигаха немските учени, дошли в Рим, за да се възползват от богатството на неговите библиотеки и музеи. Именно в пансион „Гарибалди“ е бил отседнал специалистът по история на изкуството Густав Хохлер, докато пишел своята книга „Животът на Караваджо“, и точно на много обичаната от гостите на пансиона масичка край прозореца на малката библиотека професор Едмонд Винтерберг бе сътворил своята убийствена критика на Хъмпърдинк, твърдейки, че не Хъмпърдинк е писал пасажи от произведения на Вагнер, а напротив, Вагнер е писал откъси от някои композиции на Хъмпърдинк.

Принцел първи откри пансион „Гарибалди“ и впоследствие го препоръча и на Фон Игелфелд.

— Рим е толкова шумен град — бе казал той. — В това отношение положението там е почти толкова лошо, колкото и в Неапол. „Гарибалди“ е истинско тихо пристанище.

Фон Игелфелд бе прекарал в пансиона две седмици по време на едно свое посещение в университета „Ла Сапиенца“ и бе готов изцяло да подкрепи възгледите на Принцел. Сега тримата се върнаха отново тук, на рецепцията ги поздрави дори същият служител, създавайки у тях усещането, че никога не са напускали това място. Фон Игелфелд получи същата стая, в която бе отседнал и преди, а семейство Принцел бяха настанени в стая в задната част на пансиона, откъдето се виждаше грижливо поддържана градина с мраморна статуя на Октавиан Август и езерце с водни лилии.

Първата работа на Фон Игелфелд бе да скъта реликвария на сигурно място в гардероба си. Гардеробът беше от масивен махагон, със солидна ключалка, която със сигурност никой не би могъл да разбие, без да положи големи усилия. На такова спокойно и подредено място като пансиона „Гарибалди“ възможността нещо подобно да се случи беше минимална.

След като осигури безопасността на мощите, Фон Игелфелд излезе и отиде да пие кафе в малкото кафене на близкия ъгъл. Беше изпаднал в странно възторжено настроение — не само че му предстоеше цял месец, посветен на стимулираща работа, но можеше и да очаква с радост обиколките на архитектурните забележителности със семейство Принцел. Имаше основания да очаква едно във всяко отношение удовлетворително пребиваване тук. Дори вестникът, който четеше, докато пиеше кафето си, не можа да помрачи настроението му. Фон Игелфелд прочете, че правителството било паднало, но в това всъщност нямаше нищо необичайно; научи също, че един съдия от Върховния съд стрелял по свой колега в процеса на някакъв спор. Според Фон Игелфелд и в това нямаше нищо удивително. Освен това раненият съдия бе оцелял и бе заел удивително толерантна позиция по отношение на постъпката на колегата си.

— Всички сме хора — казваше той от болничното си легло. — Nihil humanum mihi alienum est^[11]. А и работата на съда трябва да продължи.

На следващия ден семейство Принцел се упъти към градините на Вила Боргезе, а Фон Игелфелд — към библиотеката на Ватикана. Беше си осигурил предварително разрешение да ползва библиотеката, в която бе работил и преди. Особено го интересуваше отделът с ръкописите, и най-вече няколко тома подвързана кореспонденция на някои от първите йезуити-мисионери в Гоа. Въпреки че те бяха писали официалните си доклади до Ватикана на латински, голяма част от тях добавяха приписки на португалски, а един-двама дори бяха коментирали как се възприемат някои португалски изрази на изток. Темата бе от голям интерес за Фон Игелфелд, който навремето бе писал реферат за произхода на думата alfandica. Alfandica е митница за чуждестранни стоки в Индия, очевидно производна дума от португалското alfandega. Но дали тази дума действително на свой ред произхождаше от арабското al-fun-duk, което означава хан? Ако италианската дума беше fundaco, би ли било прекалено тук да се търси мавритански произход или не? Имаше много подобни примери.

Това бе една от любимите библиотеки на Фон Игелфелд. Истинската наслада от работата тук създаваше съзнанието за великото и прекрасното, с което бе пълна библиотеката. Тук се намираха най-ранните писани книги, най-чистите текстове на класиците, най-съвършеният плод на ренесансовия хуманизъм. Тук имаше такова струпване на културни съкровища, което засенчваше с блясъка си всяка друга библиотека във всяка друга страна. И всичко бе само на една ръка разстояние от него, можеше да му бъде поднесено, стига само да поискаше, от някой любезен член на персонала.

Поради положението си в академичния свят Фон Игелфелд имаше право да ползва специална читалня, отделена от общата. Това беше просторно, светло помещение, чиито стени бяха украсени със стенописи от шестнайсети век. В читалнята имаше шест или седем големи маси. На всяка от тях имаше масивни поставки за книги, които спокойно удържаха и най-тежки фолианти. Столовете тук бяха удобни, дебело тапицирани — нещо, което нерядко се отразяваше доста приспивно на по-възрастните учени, посещаващи тази част на библиотеката. За един кардинал например бе известно, че прекарва часове наред в библиотеката под предлог, че имал научна работа, а всъщност се измъкваше от служебните си задължения и се наслаждаваше на продължителна сиеста.

Фон Игелфелд се разположи край една маса в средата на помещението, подреди записките си и помоли да му донесат първия том с писма. Точно този том не бе имал възможност да прегледа преди, и сега установи, че той съдържа значително количество ненужни материали. Имаше обаче едно-две писма, които си струваше да проучи по-подробно, и той се зае да ги преписва.

Първият работен ден премина добре. Той вечеря заедно със семейство Принцел в един ресторант близо до пансион „Гарибалди“, а после си направиха вечерна разходка из една приятна част на града. На следващия ден той се озова във ватиканската библиотека скоро след отварянето й и прекара още един удовлетворителен ден, ровейки се из ръкописи. Този път вечеря сам — двамата Принцел бяха на концерт — и си легна рано, а в главата му още се въртяха завъртулките на йезуитските писания, които бе разшифровал цял ден.

На третия ден навън беше необичайно горещо, но в библиотеката, тази светая светих на учения, беше прохладно. Въпреки това концентрацията на Фон Игелфелд бе нееднократно нарушавана от един от другите посетители на читалнята. Този читател, който седеше на съседната маса, бе пристигнал заедно с още няколко души и бе започнал да се рови из един огромен фолиант, които самият префект на библиотеката, монсиньор с аскетични черти на лицето, донесе и постави на масата пред него. После префектът се оттегли, но един куп други посетители се заредиха да си шепнат нещо със съседа на Фон Игелфелд или да му подават някакви бележници.

Фон Игелфелд почувства как раздразнението му нараства. Всеки уважаващ себе си учен знаеше, че е длъжен да уважава правилото в библиотеката да се пази тишина, дори ако това води до някакви неудобства. Ако този човек държеше да разговаря с приятелите си, можеше спокойно да излезе отвън, в колонадата пред библиотеката. Тези разговори в самата читалня въздействаха много изнервящо на всички останали читатели, макар да бяха водени sotto voce^[12]. Той въздъхна шумно с надеждата съседът му да забележи неговото раздразнение, но нарушителят само вдигна очи към него и го изгледа — доста нагло според Фон Игелфелд. След още няколко минути се яви някакъв свещеник, отиде до съседната маса и проведе с непознатия един почти петминутен разговор, като и двамата почти не се опитваха да снишат гласовете си. За Фон Игелфелд това вече беше прекалено, и когато свещеникът си тръгна, той стана и отиде при раздразнилия го читател на съседната маса.

— Извинете — поде той, — но откакто дойдохте тук тази сутрин, не правите нищо освен да разговаряте с приятелите си и да смущавате всички наоколо. Бих искал да имате предвид, че тук работят сериозни учени и че когато хора като вас не спазват елементарните правила на библиотеката, това много ни затруднява.

Читателят го изгледа учудено. За Фон Игелфелд беше ясно, че той въобще не се разкайва за поведението си и дори не се опитва да прикрие този факт. Така да бъде! Нека обмисли думите му, а ако нещата не се променяха, Фон Игелфелд щеше да представи официално оплакване пред префекта на библиотеката.

И професорът се обърна рязко, върна се на мястото си и продължи да работи. Забеляза със задоволство, че префектът е видял случката, защото пак се бе доближил до съседната маса и разговаряше шепнешком с непознатия. Фон Игелфелд предположи, че му прави забележка. Така му се падаше! Забеляза също, че читателят завъртя глава — отрича, каза си Фон Игелфелд, — а после префектът се върна в кабинета си. След още няколко минути досадният посетител явно реши, че е приключил с работата си — голяма работа, няма що, помисли Фон Игелфелд — и напусна читалнята.

Същата вечер, когато Фон Игелфелд вече се готвеше да си тръгне от библиотеката, префектът, който се навърташе цял следобед из читалнята, му направи знак да влезе в кабинета му.

— Професор Фон Игелфелд — каза той тихо, — разбирам, че тази сутрин сте имали проблеми.

— Така беше — заяви Фон Игелфелд. — Един от читателите вдигаше изключително много шум. При него непрекъснато идваха разни хора и той не преставаше да разговаря с тях. Беше крайно несъобразително от негова страна. Затова и го помолих да пази тишина — и то много категорично!

Префектът поклати глава.

— Много е неприятно, че сте го сторили — поде той. — Наистина съжалявам, че се е стигнало до това.

— За какво съжалявате, че му направих забележка ли? — възмути се Фон Игелфелд. — На такива лица трябва да се припомнят правилата за работа в библиотеката. Няма никакъв повод за съжаление.

— Само че — каза тихо префектът, — това беше папата.

В продължение на няколко минути Фон Игелфелд не бе в състояние да произнесе нито дума. Просто си стоеше и се полюляваше от пети на пръсти, осъзнавайки постепенно катастрофалните измерения на постъпката си. Беше наредил на папата да пази тишина в собствената му библиотека. Скандалът беше монументален — от този тип гафове, на които хората не са склонни да вярват, когато им ги разказват.

Затвори очи, после отново ги отвори. Все още си беше тук, във ватиканската библиотека, пред префекта, който го гледаше с укор над половинките стъкла на очилата си.

— Нямах представа — поде Фон Игелфелд с тънък и жалък гласец. — Не знаех…

— Това е очевидно — отбеляза сухо префектът. — В по-стари времена стореното от вас би се считало за изключително сериозно провинение — а всъщност, откъде да знам, може би още е така. Нали разбирате, във Ватикана негово светейшество е абсолютен монарх, и абсолютната му власт несъмнено се простира и над тази библиотека.

Фон Игелфелд кимна потиснато. Никога досега не се бе чувствал толкова ужасно. Ако сега станеше земетресение и земята го погълнеше, би го приел с облекчение. Само че земетресение нямаше, земята под краката му дори не потреперваше; стените на библиотеката си стояха, все така непоклатими свидетели на ужасната му грешка.

— Бих искал да се извиня на негово светейшество — каза той безпомощно. — Възможно ли е това?

Префектът сви рамене.

— Никак не е лесно да получите аудиенция — отвърна той. — В тази сграда има хора, които работят тук от години, и досега изобщо не са го виждали.

— А не може ли да се осведомите? — помоли Фон Игелфелд. — Когато въпросът е такъв… когато става дума за нещо лично… може и да се окаже възможно.

С израз на крайна умора префектът се приведе напред и вдигна слушалката на един телефон. Избра някакъв номер и проведе кратък разговор; гласът от другата страна беше висок и някак метален.

— Утре сутринта можете да отидете в канцеларията по Светите дела — каза префектът. — Монсиньор Албинони ще ви приеме в десет часа. Възможно е той да ви помогне.

Фон Игелфелд благодари на префекта и излезе от библиотеката като престъпник, напускащ местопрестъплението. Взе такси до пансион „Гарибалди“, но вместо да гледа както обикновено през прозореца, към улиците и площадчетата, през които минаваха, той се взираше неотклонно в пода.

— Добре ли сте? — попита го загрижено шофьорът на таксито, когато вече наближаваха хотела. — Изглеждате много тъжен.

Фон Игелфелд поклати глава.

— Много мило от ваша страна да питате — каза той. — Нищо ми няма. Благодаря за загрижеността.

— Нищо не е чак толкова ужасно — каза тихо шофьорът. — Помнете, не съществува толкова голямо отчаяние, което да скрие докрай светлината.

Фон Игелфелд отново му благодари, плати и влезе в пансиона. Офелия, която разучаваше някаква карта във фоайето, го видя да влиза и го поздрави възторжено.

— Открихме една прекрасна антикварна книжарница, Мориц Мария — поде тя. — Какви ли не неща… — после замълча, забелязвайки колко потиснат изглежда приятелят й.

— Случило ли се е нещо? — попита тя и взе ръката му в своята.

— Да — отвърна той. — Днес извърших нещо непростимо.

Офелия ахна.

— Да не би пак да сте забравили някъде мощехранителницата?

— Не — каза Фон Игелфелд. — По-лошо е. Направих забележка на папата, че не пази тишина във ватиканската библиотека.

Офелия отново ахна. Междувременно Принцел също се бе появил във фоайето и жена му се зае да му обяснява какво се е случило. Двамата накараха Фон Игелфелд да седне и изслушаха разказа му.

— Но вие не бихте могли да знаете — каза Принцел в опит да го успокои. — Той е седял там като обикновен читател. След като го прави, не би могъл да очаква, че няма да го объркат с редови посетител от време на време.

— Може и така да е — каза Фон Игелфелд. — Но от това не ми става по-леко.

— Нищо чудно — отбеляза Офелия. — Мога да си представя как се чувствате.

* * *

Двамата Принцел правеха всичко по силите си, за да облекчат вината и притеснението, които лежаха като тежко бреме върху духа на Фон Игелфелд, но когато потегли за уговорената среща във Ватикана на другата сутрин, той се чувстваше не по-малко зле от предната вечер, а може би дори повече. Атмосферата в канцеларията по Светите дела не подобри настроението му. Това бяха редица спартански обзаведени помещения в края на тесен и мрачен коридор. На пропуска, който Фон Игелфелд получи, за да стигне дотук, бе изобразена горната част на крепостна стена, която потискащо напомняше на затвор. По всичко личеше, че функциите на канцеларията по Светите дела са предимно дисциплинарни.

Монсиньор Албинони го очакваше. Докато Фон Игелфелд описваше обстоятелствата, довели до вчерашния му сблъсък с папата, той седеше неподвижно зад бюрото си, и само когато професорът повтори думите, с които бе упрекнал негово светейшество, Албинони си пое рязко дъх. После, когато Фон Игелфелд приключи, той заговори.

— Вашият случай няма прецедент — каза монсиньор Албинони. — Затова предполагам, че ще трябва да ви изпратя при непосредствения си началник, кардинал Понтеш де Куера. Ще се свържа с него незабавно.

Оказа се, че кардиналът щеше да приеме веднага Фон Игелфелд. Появи се един млад свещеник, който поведе вече съвсем смазания професор обратно по някакъв друг коридор и нагоре по някакво внушително и плашещо мраморно стълбище. На най-горната площадка той почука на една голяма двойна врата, която веднага се отвори и Фон Игелфелд бе въведен в просторна, светла стая с изглед към площад „Свети Петър“. Когато професорът влезе, кардиналът четеше книга. Той стана, за да го поздрави, оправи расото си и подаде любезно ръка на посетителя.

— Съжалявам, че ви безпокоя, ваше високопреосвещенство — започна Фон Игелфелд на португалски. — Аз съм професор Фон Игелфелд от Регенсбург.

Кардиналът му отправи лъчезарна усмивка.

— Професор Мориц Мария фон Игелфелд, авторът на „Португалски неправилни глаголи“? Самият той?

За първи път през този ден Фон Игелфелд почувства как депресията, надвиснала като тежък облак над главата му, започва да се разсейва. Той потвърди самоличността си и кардиналът плесна доволно с ръце.

— Но аз толкова отдавна се възхищавам на книгата ви — възкликна той. — Разбирате ли, основните ми академични интереси са насочени към романските филологии, а няма човек, който да разбира историята на нашия скъп португалски по-добре от вас, драги професор Фон Игелфелд.

Фон Игелфелд не можеше да повярва на щастието си. От положението на престъпник той си възвръщаше обичайните позиции на автора на „Португалски неправилни глаголи“. Обзелото го облекчение почти го зашемети.

— Ето, вижте! — кардиналът посочи към голям остъклен шкаф с книги. — Ето я вашата книга, на видно място, както се полага.

Фон Игелфелд погледна към шкафа и се усмихна. Наистина, беше „Португалски неправилни глаголи“.

— Но скъпи ми професоре — продължи кардиналът, — какво ви води във Ватикана и на какво дължа щастието да прекрачите моя праг?

Фон Игелфелд описа събитията от предния ден, а кардиналът слушаше внимателно.

— И затова бих искал да намеря начин да се извиня на негово светейшество — приключи професорът.

Кардиналът кимна.

— Разбира се — каза той. — Много добра идея. Убеден съм, че Светият отец не храни лошо чувство към вас, но винаги е добре да можеш да поднесеш лично извиненията си — той замълча и погледна часовника си. — Защо да не се опитаме да го открием сега, по това време той пие кафе.

Фон Игелфелд беше удивен.

— Искате да кажете… направо сега?! Да ме представите лично? Не съм и мислил, че мога да му бъда представен, мислех да се извиня с писмо.

— Но аз съм убеден, че той ще оцени желанието ви да го посетите лично — каза кардиналът. — Защо не почакате тук, аз ще отида да проверя. Той е през няколко стаи оттук.

Фон Игелфелд прекара няколко изпълнени с напрежение минути, докато кардиналът се върна и му съобщи, че папата го е поканил на кафе.

— Опасявам се, че ще трябва да ви оставя насаме с него — каза кардиналът. — Изостанал съм ужасно с кореспонденцията си и трябва да се заема с нея. Но бих ви предложил после да се срещнем за обяд. Тук наблизо има чудесен италиански ресторант.

* * *

Войник от швейцарската гвардия съпроводи Фон Игелфелд от кабинета на кардинала надолу по един коридор. Преминаха през още една голяма двойна врата и се озоваха в нещо като преддверие. В дъното на помещението се виждаше трета висока, двойна врата, над която висеше гербът с ключовете на свети Петър. Други двама гвардейци охраняваха тази врата, но веднага отстъпиха встрани, позволявайки на Фон Игелфелд да влезе в стаята.

Папата седеше пред малка масичка, на която беше сервирано кафе, и четеше „Кориере дела Сера“. Когато Фон Игелфелд влезе, той стана и му махна с ръка.

— Заповядайте, професор Фон Игелфелд — каза той. — Кафето е още топло.

Фон Игелфелд пристъпи към масичката и протегна ръка, поемайки ръката на негово светейшество. После, все още държейки ръката му, се поклони леко.

— Добро утро — каза сърдечно папата. — Добро утро и Бог да ви благослови. Моля ви, седнете, аз ще налея кафето.

Фон Игелфелд седна.

— Дойдох, за да ви кажа колко много съжалявам за този неприятен случай вчера — поде той. — Нямах представа, че разговарям с ваше светейшество.

Папата се разсмя.

— О, за това ли става дума! Изобщо не мислете повече по въпроса. Много мило от ваша страна, че дойдохте да ми се извините. Нали знаете, толкова много са хората, които очакват от нас да им се извиняваме. Настояват да им се извиним за инквизицията, за прекаления ентусиазъм на мисионерите в миналото, за какви ли не ужасни неща, които са се случвали много отдавна. А никой никога не се извинява на мен! Само вие. Това наистина е много ободряващо.

— Все пак — каза професор Фон Игелфелд, — аз наистина ужасно съжалявам.

— Няма нужда да говорим повече за това — каза папата. — Много се радвам, че имам възможността да си побъбря с вас. През по-голямата част от времето скучая ужасно. Нямате представа каква скука е да бъдеш папа. Напълно изолиран съм от останалото човечество. Вчера ме видяхте в един от редките дни, когато съм много ангажиран. Имате ли представа колко покани за някакви светски събития съм получил миналата година? Нито една. Нито една, казвам ви. Никой не се осмелява да кани папата където и да било, защото предполагат, че така или иначе няма да дойда, или се опасяват, че би било нахално да ме канят. Затова не ме канят, а аз си седя тук и редя пасианси. С това се занимавам.

Папата посочи една друга масичка в единия край на стаята и Фон Игелфелд забеляза, че на нея бяха подредени карти за някакъв пасианс.

— Вие обичате ли да редите пасианси? — попита папата.

— Не — отвърна Фон Игелфелд. — Навремето обичах, но вече не се занимавам с това.

Папата кимна с леко потиснат вид. Отпи от кафето си и се загледа през прозореца. В продължение на няколко минути двамата мълчаха и единственият шум в стаята беше тиктакането на високия часовник зад стола на папата. После папата въздъхна.

— Гледам през прозореца си и виждам градините на Ватикана — поде той. — Дърветата, зеленината, алеите, по които се разхождам. Фонтаните. И си спомням полето зад нашата къща в родното ми село. Спомням си реката, която минаваше отвъд, в която се къпехме като момчета. Бяхме завързали въже в клоните на едно дърво и се люлеехме над водата. Никога не съм изпитвал по-голяма наслада от тази, която изпитвах през онези дни. Никога. И никога след това не съм имал по-добри приятели. Никога.

— Всички ние имаме по една такава страна на изгубеното доволство — отвърна Фон Игелфелд. — Като момче често гостувах в имението на дядо си близо до Грац. Много обичах да ходя там. А после, като студенти, аз и приятелят ми Принцел често се разхождахме покрай реката там и пиехме бира в някоя кръчма на брега. Такива неща правехме.

Папата мълчеше. После каза тихо:

— А сега си имам своите пасианси. Предполагам, че и това е нещо.

Часовникът изби кръгъл час.

— Ето на — възкликна папата. — Край на почивката за кафе. Трябва да се заемам отново с пасианса. Ще можете ли да намерите пътя към изхода? Гвардейците ще ви обяснят накъде да вървите.

Папата стана и изпрати Фон Игелфелд до вратата.

— Сбогом, скъпи професор Фон Игелфелд — каза той. — Сбогом. Опасявам се, че няма да се видим отново на този свят, но краткият ни разговор наистина ми достави удоволствие. Моля ви, не ме забравяйте.

И той се обърна и се упъти към масичката с картите, поверявайки Фон Игелфелд на грижите на гвардейците.

* * *

Семейство Принцел настояха Фон Игелфелд да им разкаже всичко за посещението си при папата, до най-малки подробности. Офелия разпитваше подробно за обзавеждането на жилището на негово светейшество, интересуваше я точно какви мнения са обменили двамата. Принцел се интересуваше повече от топографията на Ватикана и от възможността да се получи аудиенция; за Фон Игелфелд това бе станало много лесно, но очевидно не беше така за всеки. Може би единствената възможност бе първо да обидиш папата — ако ти се отвори такава възможност — а после да настояваш за аудиенция, за да му се извиниш.

Но Фон Игелфелд имаше да разказва и за още събития през този ден. След като си тръгна от апартаментите на папата, той се върна в библиотеката и остана там известно време, докато кардинал Албинони не дойде да го заведе на обяд. Отидоха в един забележителен ресторант, посещаван само от духовни лица и техните гости, където им поднесоха великолепен римски обяд от шест ястия. Оказа се, че те двамата с кардинала се разбират чудесно, обсъждаха всевъзможни въпроси от областта на филологията, и Фон Игелфелд се чувстваше великолепно. Но когато приключиха и с последното ястие, точно преди да им поднесат кафето и ликьора, Фон Игелфелд забеляза, че в ресторанта се появи познато лице. Беше херцогът на Йоханесбург. Херцогът, съпроводен от един изключително елегантен духовник, не го забеляза, но Фон Игелфелд се осведоми дискретно дали кардиналът познава новодошлия.

Кардиналът изви незабележимо глава и хвърли поглед към масата на херцога.

— Свещеникът — каза той — е монсиньор Ернесто Пиколо. Той е ръководител на службите, които отговарят за отношенията ни с горките ни заблудени православни братя. Лично аз намирам задълженията му за крайно неприятни.

Фон Игелфелд потръпна.

— Неприятни ли?

— Да — отвърна кардиналът. — Занимава се с техните схизми. Всъщност, доколкото ми е известно, в момента е замесен в някакъв опит да се дестабилизира патриаршията в Александрия.

— За патриарх Ангелос Евангелие ли става дума? — попита Фон Игелфелд. — Висок патриарх с брада?

— Те всички изглеждат така — каза кардиналът. — Така и не се научих да ги различавам. Но да, доколкото знам, за него става дума. Има ужасни проблеми със схизматиците, а нашият приятел Пиколо никак не му помага. Лично аз не виждам каква изгода може да извлече Рим от това, но такова е положението. Предполагам, че тъй като все пак сме държава, от нас се очаква да вършим това, което вършат всички останали държави.

Фон Игелфелд успя да се измъкне от ресторанта, без да бъде забелязан от херцога на Йоханесбург, но бе обзет от чувството, че нещо помрачи радостта му от деня. Ако херцогът на Йоханесбург бе на страната на схизматиците, той трябва да бе заблудил патриарха, че се числи към поддръжниците му. А ако случаят наистина бе такъв, херцогът сигурно знаеше, или поне подозираше, че патриархът е поверил мощехранителницата на Фон Игелфелд, и самите схизматици щяха да го узнаят. А от това следваше, че докато той и семейство Принцел се отдават на невинните си занимания из Рим, щяха да бъдат следени от заговорниците-схизматици, които не биха се спрели пред нищо, за да се доберат до мощите на Дядо Коледа.

Семейство Принцел изслушаха внимателно разказа на Фон Игелфелд за обяда с кардинала.

— Положението е много сериозно — каза накрая Принцел. — Ще се наложи да удвоим бдителността си.

— Предлагам да пренесем мощехранителницата в нашия гардероб — каза Офелия. — Те може и да знаят, че Мориц Мария е взел мощите, но няма да заподозрат някой от нас. В края на краищата херцогът на Йоханесбург не е виждал нито мен, нито теб, нали, Флорианус?

Споразумяха се да пренесат мощите в стаята на семейство Принцел, да скрият кутията в техния гардероб и да го заключат. Вечерта приключи с изпълнението на тази задача. Фон Игелфелд не бе преживявал по-драматичен ден — бе се срещнал с папата, а на обяд бе станал свидетел на интриги сред висшето духовенство, разиграващи се практически пред очите му. По някакъв странен начин тези вълнения започваха да му се струват привлекателни. Каза си, че животът на един дипломат и дори на някой схизматик може да бъде почти толкова богат на преживявания, колкото и животът на професор по романски филологии. Почти, но не съвсем.

* * *

През следващите две седмици Фон Игелфелд продължи да работи всеки ден в библиотеката на Ватикана. Само от време на време си позволяваше по някой свободен следобед, за да съпроводи семейство Принцел на някоя от обиколките им по архитектурни забележителности. Те си бяха поставили за цел да обиколят всички барокови църкви в Рим и да си вземат подробни бележки, отделяйки по няколко дни за проучването на всяка църква. Начинанието беше сериозно, и бележниците им вече преливаха от записки.

Работата на самия Фон Игелфелд също се развиваше добре. Беше успял да открие няколко непознати досега ръкописа, благодарение на усилията на префекта, който очевидно бе получил нареждания от папата да обръща специално внимание на немския професор. А освен това папата пращаше от време на време по някой малък подарък за професора, обикновено някакъв италиански деликатес, който вървеше със сутрешното кафе — panforte di Siena или amarettini di Sarona.

Ho една вечер, когато Фон Игелфелд се върна в пансион „Гкрибалди“, го очакваше телеграма. Отвори я, изпълнен с лоши предчувствия, както става обикновено, ако човек получи телеграма, когато е далеч от дома. Телеграмата беше от патриарха, който му обясняваше, че се намирал в някакъв манастир в Апенините. Различни причини го възпрепятствали да дойде в Рим, за да вземе мощите, затова питаше дали Фон Игелфелд би бил така любезен да дойде в манастира, за да му ги донесе. Твърдеше, че там реликвата би била на сигурно място.

Фон Игелфелд показа телеграмата на семейство Принцел, а те незабавно се заеха да проучват своя атлас с карти на пътищата и откриха града, откъдето бе изпратено посланието. Това бе градчето Камалдоли, разположено високо в планините, на около четири часа път от Рим.

— Ако тръгнем утре след закуска — каза Принцел, — ще пристигнем по обяд. Според пътеводителя там има някакъв хан, където можем да отседнем и да изпълним мисията си на другия ден.

След като планът им бе готов, те предупредиха, че ще напуснат пансиона, но се уговориха да могат да заемат отново стаите си след ден-два, когато се върнеха. Всъщност бяха готови да напуснат Рим. Фон Игелфелд на практика бе приключил с работата си във ватиканската библиотека, списъкът на барокови църкви в бележниците на семейство Принцел отиваше към своя край.

Пътят към Камалдоли ги отведе високо сред планините на Умбрия. Пейзажът се промени и вместо покрай удобни вили сред меките очертания на ниските хълмове, те вече се движеха по планински пътища, откъдето се разкриваха обширни гледки към долини и борови гори. Беше все така слънчево, но във въздуха се прокрадваше остър хлад, а поточетата, които подскачаха с младежки ентусиазъм надолу по склоновете, бяха леденостудени. Ханът отговаряше точно на представите им за старомоден хан в Апенините; отвътре помещенията бяха облицовани с дърво, имаше открити камини, в които вечер палеха огън. Всяка скромно обзаведена стая имаше изглед или към планините, издигащи се стръмно над хана, или към долината от другата страна.

Обясниха им, че манастирът се намирал на около час път, но дотам се стигало само пеш. Бил скрит високо в склоновете над градчето и до него нямало път за кола. Сега вече беше късно да тръгнат натам, но им казаха, че ако на другия ден не паднела неочаквано мъгла, биха стигнали лесно до манастира още преди обяд. Тази нощ Фон Игелфелд сложи мощехранителницата под дюшека си. Не спа добре. От време на време се събуждаше от някакви шумове и изтръпваше при мисълта, че пред вратата му се навъртат схизматици. Но когато запалеше лампата, опасенията му се изпаряваха, и той отново потъваше в неспокоен сън.

На другата сутрин, на закуска, се получи ново известие. Патриархът бе научил за пристигането им и бе изпратил бележка по едно момче, което слизаше от манастира, за да купи хляб за монасите. В бележката патриархът поясняваше, че щял да слезе в града на следния ден, а те не бивало да предприемат нищо дотогава.

„Моля ви, не напускайте хотела, пишеше патриархът. Дори когато сме толкова близо до целта, опасност все още съществува“.

Тримата четоха и препрочитаха бележката, и всеки от тях бе доста по-уплашен, отколкото би си признал пред другите. Решиха да разтълкуват малко по-свободно предупрежденията на патриарха. Ако един от тях останеше в хотела, другите двама сигурно можеха да се разхождат из градеца или дори да си направят малко по-дълга разходка по реката.

След закуска Принцел и Офелия тръгнаха на разходка, оставяйки Фон Игелфелд в хотела. Той седеше в претъпканото с мебели общо помещение, разглеждаше стари италиански списания и слушаше бъбренето на кухненския персонал, когато в хана пристигнаха нови гости. Фон Игелфелд вдигна поглед, чудейки се какви ли са новодошлите. Може би негови сънародници?

Точно така се и оказа. Новодошлите бяха Унтерхолцер и съпругата му, а зад тях се тътреше на протезите си нещастното им куче.

Изненадата беше всеобща.

— Но аз мислех, че сте в Рим — възкликна Унтерхолцер, разтърсвайки възторжено ръката на Фон Игелфелд. — Нямахме представа, че може да ви срещнем тук. Какво чудесно съвпадение!

— Да — каза Фон Игелфелд без особено убеждение. — Семейство Принцел също са тук. Отидоха да се поразходят по реката.

— Чудесна идея — каза Унтерхолцер. — Нека само приключим с настаняването, и после може би ще приемете да излезете и вие с нас.

Двамата отидоха да се регистрират и да вземат ключа за стаята си, а после, следвани по петите от кучето, се качиха в стаята да си разопаковат багажа.

Семейство Принцел се бавеха, но Фон Игелфелд реши да рискува и да излезе от хана, без да чака завръщането им. Каза си, че след като ще бъде с двамата Унтерхолцер, надали би се изложил на голяма опасност. И така, тримата тръгнаха по една пътека, която водеше към някои места в гората, откъдето се разкриваха прекрасни гледки към долината.

Разходката беше изключително приятна, а когато се върнаха, семейство Принцел вече ги чакаше. Те също много се изненадаха, когато видяха семейство Унтерхолцер, но ако присъствието на новодошлите ги подразни, поне успяха да прикрият раздразнението си. Беше време за обяд, и в този момент Фон Игелфелд направи ужасното си откритие.

Беше се качил в стаята си, за да си смени яката на ризата. Първоначално не забеляза нищо нередно, но после погледът му падна върху някакъв предмет на пода до леглото. За миг сърцето му спря да бие. Беше мощехранителницата — и беше празна.

Той се отпусна с вик на колене, сграбчи кутията и я вдигна. Някой беше ровил под дюшека и бе измъкнал оттам кутията. Фон Игелфелд я огледа внимателно — по нея имаше странни белези, които можеха да бъдат оприличени само и единствено на следи от зъби! Някакво неизвестно създание бе влязло в стаята, надушило бе реликвария и го бе дъвкало.

Фон Игелфелд хукна към вратата, отвори я и се огледа в коридора. В същия момент от съседната стая се разнесе лай. Беше кучето на Унтерхолцер! Без да губи време, Фон Игелфелд изтича към отворената врата на съседната стая и надникна вътре. Госпожа професор доктор Унтерхолцер стоеше насред стаята и размахваше укорително пръст към саламовидното куче.

— Лошо, лошо същество — говореше му тя строго. — Откъде измъкна тези кокали? Сега, като си ги изял, няма да имаш апетит за обяд!

Фон Игелфелд стоеше неподвижно. Сърцето му тежеше като студен камък в гърдите. Кучето на Унтерхолцер бе успяло с няколко хапки да извърши това, което не се бе удало на цяла банда схизматици.

* * *

Прекараха мрачна и безсънна нощ. Фон Игелфелд се чувстваше дори по-зле, отколкото през онзи ден, когато бе направил забележка на палата, че не пази тишина. Онова прегрешение поне можеше да се поправи; но не съществуваше начин, по който да се измъкне от ужасното положение с мощите. Нямаше никаква представа какво щеше да каже на патриарха, когато той пристигнеше.

Разбира се, щеше да се наложи да му каже истината, но това би означавало да му нанесе толкова страшен удар, че Фон Игелфелд не знаеше дали ще има сили да го стори.

На другата сутрин, когато патриархът най-сетне се появи, той незабавно долови, че нещо не е наред.

— Схизматиците — поде патриархът. — Добраха ли се до мощите?

Фон Игелфелд поклати глава.

— По-лошо от това — отвърна той. — Ужасно съжалявам, че трябва да ви го кажа, но саламовидното куче на професор Унтерхолцер ги изяде вчера.

За миг патриархът загледа Фон Игелфелд, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После издаде странен вопъл — вопъл, натежал от векове на коптски скърби и страдания. Офелия се опитваше да каже нещо успокоително, но той беше неутешим и високата му фигура се разтърсваше от ридания.

Унтерхолцер, който не бе казал нищо по време на тази мъчителна размяна на реплики, внезапно прошепна нещо на жена си, която кимна в знак на съгласие.

— Ваше светейшество — каза Унтерхолцер и постави ръка на рамото на патриарха, — предлагам ви решение на проблема. Можете да вземете нашето куче.

Патриархът спря да хлипа и извърна мокрото си от сълзи лице към Унтерхолцер.

— Не искам да го наказвам по никакъв начин — каза той. — То е безсловесно същество и не носи отговорност за постъпките си.

— Но аз нямах това предвид — каза Унтерхолцер. — Мислех си само, че след като кучето ми е изяло тези стари кости, те в известен смисъл са станали част от него, нали? Все нещо се е абсорбирало в него.

Патриархът кимна.

— То е поело частица от свети Николай. Кучето… — патриархът замълча за миг, сякаш обмисляше някакъв особено сложен теологически проблем. После лицето му се озари от една от редките му усмивки.

— Разбирам идеята ви! — възкликна той. — Това куче може да стане обект на поклонение приживе. А сетне, когато дойде време да умре, можем да поставим неговите кости в реликварий, защото в известен смисъл в тях се съдържат костите на свети Николай!

— Именно — отвърна Унтерхолцер. — Вярвам, че ще се грижат добре за него.

— Разбира се — отвърна патриархът. — А схизматиците никога няма да узнаят, че това невинно малко кученце е пазител на най-свята реликва!

— Блестящ план — заяви Фон Игелфелд, обзет от огромно облекчение. — Изключително удовлетворителен изход от всяка гледна точка.

* * *

На следващия ден саламовидното куче на семейство Унтерхолцер бе предадено на патриарха с малка, но трогателна церемония. После, когато церемонията приключи, станалата по-многобройна немска група седна на изключително приятна тържествена вечеря с патриарха. Фон Игелфелд се възползва възможността да го предупреди за херцога на Йоханесбург, но се оказа, че патриархът бил наясно с положението от самото начало.

— Знаех на чия страна е — обясни той, — но внимавах да не разбере, че съм осведомен. Така че той не знае, че аз знам.

— Но защо той е схизматик? — попита Фон Игелфелд. — Какво го кара да бъде такъв?

— Желанието да придаде някакъв смисъл на живота си — отвърна патриархът. — Да има съзнанието, че е полезен някому, дори това да са само някакви схизматици.

— Ами тази негова млада помощница, Биатрис? — попита Фон Игелфелд. — Каква роля играе тя?

— Тя всъщност е на наша страна — каза патриархът. — Изпраща ми редовно доклади.

— О! — каза безпомощно Фон Игелфелд.

— Но вече смятам да й наредя да се оттегли от активна служба — допълни патриархът. — Свърши достатъчно много работа.

— Няма ли да й трябва някакво работно място? — попита Фон Игелфелд. — Предвидили ли сте някаква друга длъжност за нея?

— Не — каза патриархът. — Но всъщност току-що й намерих нова работа. Разговарях с вашия колега професор Унтерхолцер и му описах подробно талантите й. Той беше така любезен незабавно да се съгласи да я назначи при себе си.

Фон Игелфелд мълчеше. Унтерхолцер! Колко прозрачни бяха само намеренията му! Мисълта за новата несправедливост го накара да се разтрепери от яд, и половин час по-късно, когато се беше разделил с останалите и лежеше на леглото си в притъмнялата си стая и се взираше в осветения от луната планински пейзаж, продължаваше да трепери. О, каква несправедливост! Защо тъкмо Унтерхолцер, който не заслужаваше нищо, винаги получаваше всичко? Беше толкова, толкова нечестно!

Той си пое дъх. Щеше да се издигне и над това, както се бе издигнал над всички други несправедливости, хвърлили сянка над живота му. В края на краищата той бе професор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“, приятел на кардинали и папи. Това беше нещо, над което си струваше да помисли.

На този етап в размишленията си той спря. Беше ли редно да твърди, че е приятел на кардинали и пали, при положение, че познаваше по един брой от двата вида, или бе по-правилно да се каже, че е приятел на един кардинал и на един папа — или по-скоро на един кардинал и на папата?

Обмисляйки този сложен проблем, Фон Игелфелд в крайна сметка заспа и засънува, че реди пасианс в едно поле — далеч, далеч назад във времето, а в края на полето, над една тиха и бързотечна река, папата се люлееше на люлка в клоните на едно дърво. И Фон Игелфелд беше щастлив; щастлив беше и папата.

5. Перфектен имперфект

По време на сутрешното кафе за всички бе ясно, че нещо е развеселило професор Фон Игелфелд. По правило сутрешното пиене на кафе в института не беше изпълнено с особено вълнуващи преживявания; случваше се библиотекарят да спомене затрудненията си около намирането на достатъчно съвестни медицински сестри, на чиито грижи да повери леля си; или Унтерхолцер да коментира някакви прояви на извънредно досадните местни политици, към които той проявяваше необясним интерес; а Принцел си седеше и бърникаше резервоарчето за мастило на писалката си, която вечно му създаваше проблеми. Фон Игелфелд вече се беше отказал да изтъква колко безумно е да се купуват френски писалки при наличието на немски алтернативи, защото Принцел не се вслушваше в съветите му. Е, мислеше си Фон Игелфелд, ето ги и последиците — писалките му не вършат работа и пръстите му са изпоцапани с мастило. „В този живот всеки от нас получава писалката, която заслужава“, казваше си той. Фразата звучеше впечатляващо и той изпита задоволство, че я е изковал, но после се замисли над идеята, която изразяваше. Наистина ли получаваме писалката, която заслужаваме? Неговата собствена писалка функционираше добре — което вероятно бе въпрос на заслуга — но от друга страна и Унтерхолцер разполагаше с отлична писалка, която никога не се разваляше и бе служила вярно и на баща му. Унтерхолцер не заслужаваше добра писалка — това не подлежеше на съмнение — което незабавно опровергаваше теорията. Но може би бащата на Унтерхолцер бе заслужавал добра писалка, а Унтерхолцер просто се възползваше от натрупания от баща му морален капитал. И това бе възможно — следователно фразата можеше и да е основателна.

Тази сутрин, когато Фон Игелфелд влезе с усмивка на уста в стаята, където пиеха кафе, Принцел тъкмо беше разглобил писалката си и се опитваше да напъха един изправен кламер в резервоарчето. Унтерхолцер сумтеше над една статия в местния вестник, и сочеше възмутено снимката на някакъв политик. Библиотекарят разучаваше брошура на частна фирма, предлагаща услугите на болногледачки.

— Нещо забавно ли има? — попита Принцел, който сега се опитваше да измисли начин как да измъкне кламера от вътрешността на писалката.

— Донякъде — отвърна Фон Игелфелд.

Библиотекарят вдигна поглед към него.

— Кажете какво е — каза той. — Горката ми леля има нужда от ободряване, а в института има толкова малко положителни новини, които бих могъл да споделя с нея.

— Получих извънредно забавно писмо — каза Фон Игелфелд и измъкна сгънат лист хартия от джоба на сакото си. Помълча, изчаквайки реакциите на колегите си.

— Е — каза библиотекарят, — кажете ни за какво става дума.

— Писмото е от една корабна компания — каза Фон Игелфелд. — Те организират туристически обиколки от Хамбург до Егейско море, а по време на пътуването предлагат на клиентите си и лекции на различни теми. Канят ме за лектор на едно такова пътуване.

— О! — каза библиотекарят. — Ще заминете ли?

— Разбира се, че не — отвърна Фон Игелфелд. — Аз съм филолог, а не кабаретен артист. Самата идея е възмутителна.

— Чудесно — каза бързо Унтерхолцер. — Може ли в такъв случай да им пиша и да предложа услугите си на ваше място? Бих се радвал да отида на някоя от тези образователни обиколки, жена ми също. Доколкото знам, лекторите имат право да бъдат съпровождани от съпругите си, които също не плащат пътуването — ако, разбира се, имат съпруги за разлика от вас.

— Аз също бих отишъл с удоволствие — намеси се Принцел. — Трудно мога да си представя нещо по-приятно. Седиш си на палубата и гледаш как морето се плъзга край теб. От време на време ти се налага да си изпълниш номера, за да оправдаеш вечерята, но не прекалено често. Прекрасен начин да прекараш няколко седмици.

Фон Игелфелд беше стъписан. Очакваше колегите му да споделят презрението, което изпитваше към тази идея, а вместо това те очевидно припираха да заемат мястото му. Това го смути. Може би отхвърлянето на предложението би било прибързана постъпка. Всъщност в известен смисъл сега вече бе негов дълг да приеме, защото това бе единственият начин да попречи на Унтерхолцер да замине на негово място и да изложи нещастните пътници на убийствено скучна поредица от лекции за подчинителното наклонение. Това със сигурност би съсипало почивката им. Не, налагаше се да преразгледа решението си.

— От друга страна — поде той припряно, — вероятно е наш дълг от време на време да споделяме познанията си с широката публика. Вероятно досега съм постъпвал егоистично; в крайна сметка сигурно ще трябва да замина.

— Но нали току-що казахте, че няма да отидете — възрази Унтерхолцер. — Няма смисъл да заминавате, ако тази работа не ви е по сърце. Няма да бъде коректно по отношение на компанията и на пътниците. Докато за разлика от вас аз бих поел ангажимента с ентусиазъм.

Фон Игелфелд не му обърна внимание.

— Мисля си, че все пак ще трябва да отида — каза той твърдо и добави: — Би било жалко да разочаровам организаторите. Не се и съмнявам, че бихте се справили много добре, господин Унтерхолцер, но те канят мен, а не вас. Ако искаха вас за лектор, щяха да пишат на вас, а не на мен. Може би следващия път, след като аз свърша тази работа, ще поканят лично и вас. Човек никога не знае.

Унтерхолцер измърмори нещо и се зае отново с вестника си. Затова пък темата продължаваше да вълнува Принцел.

— Знаете ли — поде той, — чувал съм за тези пътувалия с лектории. Обикновено канят историци и археолози, които да говорят за местата, на които спира корабът. Изнасят лекции за минойската цивилизация и така нататък — или дори сказки на теми от историята на Византия.

— Леля ми беше веднъж на едно такова пътуване — каза библиотекарят. — Бяха поканили един прочут психолог, който изнесъл цикъл лекции на тема междуличностни отношения, но те не бяха заинтригували особено леля ми. Имало още един лектор, който им разказвал за наченките на морската търговия по Средиземноморието — това й доставило голямо удоволствие, тя все още често говори на тази тема. Чувал съм, че са канили дори Марсел Райх-Раницки^[13] и други прочути личности.

Фон Игелфелд засия. Беше му приятно да констатира, че получената покана е почетна, а не оскърбление за достойнството му. Каза си, че организаторите вероятно са проучвали кандидатите; разпитвали са, преди да стигнат до него. В действителност се беше случило точно обратното. Служителят, който организираше забавленията на пътниците, подбра Фон Игелфелд от един списък с имена на германци, писали за Португалия. Тъй като корабът щеше да спира в Порто и Лисабон, преди да навлезе в Средиземно море, беше решено някои от лекциите да са свързани с този факт. Бяха опитали да се свържат с един авторитет по портвайна, специалист, за който се знаеше, че изнасял интересни лекции за историята на търговията с това вино, но се оказа, че той е постъпил в болница и не може да им бъде от полза. Така че подбраха Фон Игелфелд доста произволно, въз основа на бележката, че е „написал добре известна книга за португалския език“.

— Сигурно ще може да разказва забавни португалски народни приказки и други такива неща — предположи отговорникът за забавленията. — С такова фамилно име не е възможно да не е забавен.

— Надявам се — каза управителят на фирмата. — Да опитаме с него.

— Знае ли човек — каза замислено отговорникът по забавленията. — Може пък да има успех.

* * *

Корабът потегли от Хамбург в една топла юнска вечер. Беше голям кораб, но местата за пътуването бяха заети до едно. Щяха да преминат Ламанша и да навлязат в Бискайския залив. Първата им спирка беше Порто, после щяха да продължат към Лисабон и Гибралтар, а оттам да навлязат в Средиземно море. Лекциите на Фон Игелфелд щяха да започнат след пристигането в Порто и да продължат, докато корабът пристанеше в Неапол. С това неговите задължения приключваха и от този момент нататък той щеше да може да се наслаждава спокойно на останалите десет дни от пътешествието, което щеше да ги отведе чак до Пирея.

Каютата на Фон Игелфелд се намираше — от лявата страна на кораба. Един стюард го заведе да му я покаже и го остави на прага, потънал в съзерцание на помещението, което щеше да бъде негов дом пред следващите осемнайсет дни. Каютата не беше много голяма; всъщност беше една от по-малките каюти и Фон Игелфелд хранеше сериозни съмнения, че дължината на леглото не отговаря на ръста му. Имаше малка масичка, но тя не беше достатъчно голяма, за да може да пише на нея. Когато отвори вградения гардероб, забеляза, че в него има само четири закачалки, а шкафът за обувки можеше да побере само два чифта, при това малък номер.

В продължение на няколко минути той се колебаеше какво да предприеме. Досега се бе качвал на кораб само веднъж, когато бе съпроводил в качеството си на асистент професор доктор доктор Дитер Фогелзанг до Ирландия. Но това беше преди много години и той имаше много смътни спомени от начина, по който бяха настанени. Сега обаче положението бе съвсем друго — той отдавна не беше вече младият учен, задоволяващ се с това, което му се предлага; сега той беше професор доктор Мориц Мария фон Игелфелд, автор на „Португалски неправилни глаголи“. Тази мисъл го подтикна към действие. Ако хората от корабната компания си въобразяваха, че могат да натъпчат професор Мориц Мария фон Игелфелд в това тясно помещение, то те трябваше много бързо да се откажат от това свое хрумване. За миг в ума му се появи фразата „В този живот човек получава каютата, която заслужава“. Е, в такъв случай бе редно той да получи далеч по-просторна и удобна каюта.

Оставяйки багажа си в коридора, Фон Игелфелд тръгна обратно към салона с рецепцията, където домакинът и целият персонал бяха погълнати от безбройните задачи, свързани с настаняването на пътниците.

— Съжалявам, но явно е станала грешка — заяви Фон Игелфелд, обръщайки се към един спретнат офицер от екипажа. — Трябва ми по-голяма каюта.

Офицерът го огледа отгоре до долу.

— Много съжалявам, господине — отвърна той. — Корабът е пълен. Наистина не можем да почнем да местим хората на този етап.

— Щом е така, настоявам да се видя с капитана — каза Фон Игелфелд.

— Зает е — отвърна офицерът. — Корабът всеки момент ще вдигне котва.

— Аз също съм зает — възрази Фон Игелфелд. — На това пътуване трябва да завърша една своя студия. Налага се да говоря с капитана.

Малка група пътници, доловили, че става нещо нередно, вече се бяха насъбрали около Фон Игелфелд.

— Защо да не може да види капитана? — попита една възрастна жена. — Да не би нещо с него да не е наред?

— Да не би капитанът да е болен? — намеси се друг пътник, леко обезпокоен.

Офицерът прецени, че положението излиза от контрол. Корабите са същински развъдници за слухове и ако пътниците си наумяха, че капитанът е болен или ги избягва умишлено, до утре навсякъде щяха да се носят всевъзможни панически измислици.

— Моля ви, успокойте се — каза офицерът. — Ще ви заведа при капитана.

Офицерът съпроводи Фон Игелфелд нагоре по една стръмна стълба, докато стигнаха до мостика. Капитанът, облечен в официална униформа, разглеждаше някаква карта и разговаряше с един от офицерите, а останалите бяха заети с различни задачи. Офицерът, който бе довел Фон Игелфелд, каза няколко думи на капитана, а той погледна към професора и се намръщи.

— Наистина се налага да настоявам за по-подходящо настаняване — каза Фон Игелфелд. — Ако действително няма нищо налично, ще трябва да ви помоля да ме освободите от ангажимента да изнасям лекции.

Капитанът въздъхна. Ако Фон Игелфелд се оттеглеше, програмата на лекциите щеше да се обърка и неминуемо щяха да постъпят оплаквания, което винаги бе неприятно. И без това имаха само трима лектори на борда и трудно щяха да покрият програмата.

— Нищо свободно ли няма? — попита той младшия офицер.

— Не, господин капитан. Всичко е заето.

— Е, добре тогава — поде капитанът. — Професор Фон Игелфелд, можете да се нанесете в моята каюта. Убеден съм, че вашата ще ми бъде достатъчно удобна.

Фон Игелфелд се усмихна.

— Много щедро от ваша страна, господин капитан. Нямах намерение да ви притеснявам, но съм убеден, че това решение е добро. Благодаря.

* * *

Още преди корабът да потегли, пренесоха багажа на Фон Игелфелд от тясната, неподходяща каюта в приятния капитански апартамент на горната палуба. Не само спалното помещение беше по-просторно, но щеше да разполага и с голяма дневна с бюро. Това се понрави много на Фон Игелфелд и той бързо разпредели дрехите си в обширния гардероб и подреди книжата си на бюрото. Предишното лошо настроение го беше напуснало и за да отпразнува началото на пътешествието по море, той реши да слезе в бара и да си поръча едно малко шери.

Потеглиха вечерта. Отекна корабната сирена, а пред тях светлините на пилотната лодка оставяха светли следи в полумрака. Фон Игелфелд се върна в каютата си и поработи около час преди вечеря. Когато отиде в трапезарията, установи, че е настанен на една маса с още няколко от пътниците, но категоричното възражение, което направи пред стюарда, му осигури място на единична маса до вратата. Това го устройваше много повече, и той можа да се наслади на добрата вечеря, преди да се оттегли в каютата си.

Имаше три дни до пристигането им в Порто, когато трябваше да бъде изнесена първата лекция. Организаторите предпочитаха да предлагат на пътниците възможност за избор, затова по същото време, когато Фон Игелфелд щеше да изнесе встъпителната си лекция — „Особености на стария португалски език“, един от другите двама лектори, популярният писател Ханс-Дитер Дитерман, автор на истинска лавина от безмилостно съвременни криминални романи, също щеше да изнесе своята встъпителна лекция, озаглавена „Съвременният детектив“. Фон Игелфелд се бе запознал набързо с Дитерман на приема, даван от капитана, но надали бе разменил повече от една-две думи с него. Нямаше никаква представа откъде на организаторите бе хрумнало да ангажират такъв човек да говори пред пътниците — единственото обяснение според него бе, че така осигуряват занимание за тези, които срещат затруднение с концентрацията или нямат нужната подготовка, за да изслушат една истинска лекция. Горкият Дитерман, мислеше си Фон Игелфелд — несъмнено е свестен човек, но не би трябвало да се опитва да говори пред каквато и да било публика.

И двете лекции трябваше да започнат в десет часа сутринта, когато корабът се намираше на пет часа път от Порто. По уредбата четяха съобщението за лекциите, докато Фон Игелфелд вървеше към помещението, където щеше да се срещне с публиката. Вътре имаше наредени в редици столове, а пред тях маса с пулт, на който имаше кана с вода.

Фон Игелфелд отиде до масата и постави бележките си на пулта. Пред него, разпиляна из помещението, седеше публиката, възлизаща на седем души. Той погледна часовника си. Бяха минали пет минути след обявения начален час на лекцията. Човекът от екипажа, който трябваше да го представи, го погледна със съчувствие.

— Ужасно съжалявам, че са дошли толкова малко хора — прошепна офицерът. — Може би са заети с нещо друго.

— Възможно е — отвърна хладно Фон Игелфелд. — А може би лекцията ми не е била огласена достатъчно широко.

— Нищо подобно! — възрази офицерът. — Навсякъде бяха разлепени плакати. А и в корабния вестник имаше голямо съобщение.

Фон Игелфелд не му обърна внимание.

— Е, да започваме — каза той. — Все пак на този кораб явно има някои хора, които не са лишени от интелектуално любопитство.

Лекцията започна. След петнайсет минути двама от пътниците, които седяха по-назад в залата, се измъкнаха крадешком. Три възрастни дами бяха задрямали, а останалите двама, които седяха на предния ред, си водеха старателно записки. След един час Фон Игелфелд спря да говори, след като благодари на публиката за вниманието. Двамата пътници на предния ред оставиха настрани бележниците си и заръкопляскаха ентусиазирано. Трите спящи възрастни дами се събудиха и се присъединиха към аплодисментите. Фон Игелфелд кимна на двамата, които седяха отпред, и излезе от залата.

Докато вървеше обратно към каютата си, установи, че коридорите са задръстени от хора, излизащи от другата лекция. Бяха предимно жени на средна възраст, които и без това представляваха преобладаващата част от пътниците на борда, и очевидно бяха в изключително добро настроение. Притиснат към стената, докато им правеше път, Фон Игелфелд долавяше откъси от разговорите им.

— Толкова забавен… признавам, не съм чела нищо от него, но със сигурност ще започна да чета книгите му… Как мислите, дали в книжарницата на кораба предлагат някои от романите му?… О, да, има цял куп, видях ги… Много интересно… Очаквам с нетърпение следващата лекция.

Фон Игелфелд се опитваше да чуе нещо повече, но коментарите потъваха в общата шумотевица. Но едно нещо беше ясно — цялата тази тълпа си тръгваше, след като беше слушала онзи нещастник Ханс-Дитер Дитерман. Публиката му сигурно бе възлизала на триста-четиристотин души, и всички те явно се бяха забавлявали много добре. Колко заблудени могат да бъдат хората!

* * *

На обяд той седеше сам на масата си и обмисляше преживяното сутринта унижение. Никога досега не бе говорил пред по-малобройна публика. Дори в Америка, когато по недоразумение му се бе наложило да изнася лекция за саламовидните кучета, публиката му беше по-многобройна и значително по-ентусиазирана. Очевидно вината бе на корабната компания — а може би дори на самия капитан, и за Фон Игелфелд не съществуваше съмнение, че капитанът е длъжен да направи нещо по въпроса.

— Извънредно ми е неприятно — поде той, когато откри капитана на мостика веднага след обяда, — че не е сторено достатъчно, за да бъдат подкрепени лекциите ми.

Капитанът се усмихна.

— Но доколкото чух, тази сутрин на лекцията е присъствала тълпа народ — отвърна той. — Била много успешна.

— Става дума за другия лектор, господин капитан — намеси се един от младшите офицери. — Това беше лекцията на господин Дитерман.

Фон Игелфелд се обърна и изгледа зверски младшия офицер, но не каза нищо.

— О, разбирам — каза капитанът. — Всички са отишли на другата лекция, а не на вашата.

— Да — каза Фон Игелфелд. — И бих желал да бъдат взети мерки по този въпрос.

— Е, няма как да сменим програмата — каза капитанът. — Това би объркало всички. — Той се замисли за миг. — Мога да накарам хора от екипажа да отидат на следващата ви лекция, така публиката би нараснала.

Фон Игелфелд кимна.

— Убеден съм, че ще им бъде интересно.

Капитанът също отвърна с кимване.

— Съжалявам, че аз самият няма да мога да дойда — каза той. — Все някой трябва да остане тук, горе. Между другото, удобно ли се чувствате в моята каюта?

— Напълно отговаря на изискванията ми — каза Фон Игелфелд. — Надявам се на вас да ви е удобно в онази… в другата каюта.

— Аз не обръщам внимание на такива неща — каза учтиво капитанът. — Обикновено съм толкова зает, че не ми остава много време за сън.

— Това е много неприятно — отвърна Фон Игелфелд. — Сънят е от голямо значение.

Беше поомекнал поради разбирането, с което капитанът се отнесе към положението. Имаше му доверие, и наистина, на следващата лекция, която бе изнесена след като корабът пристана в Порто, по заповед на капитана двайсет души от екипажа, облечени в белите си униформи, изпълниха цели два реда в залата и изслушаха това, което Фон Игелфелд имаше да каже за развитието на герунда в португалския език. Фон Игелфелд отбеляза, че гледат малко изцъклено, но предположи, че и те като капитана са уморени.

* * *

На следващия ден Фон Игелфелд бе посетен от журналистката, която се занимаваше с издаването на корабния вестник. Тя бе решила да вземе интервюта от тримата лектори, и да направи на всеки от тях кратко представяне, което пасажерите можеха да четат на закуска. Журналистката поговори с Фон Игелфелд за работата и интересите му, записвайки отговорите му в малък бележник. Стори му се, че тя прояви особен интерес към „Португалски неправилни глаголи“, затова и той отдели повече време, за да обясни изследователската работа, на която почиваше този забележителен научен труд. После дамата се обърна към личния му живот.

— А сега ми кажете, господин професоре — попита тя, — съпругата ви не възразява ли срещу вашите заминавания на подобни пътешествия?

— Не съм женен — отвърна Фон Игелфелд. — Имаше един случай, когато едва не се ожених, но от това не излезе нищо. — „Унтерхолцер!“, помисли си той с горчивина. Ако Унтерхолцер не беше го изместил в ухажването на Лизбета фон Браутхайм, историята можеше да се развие по съвсем различен начин.

— Значи все пак бихте желали да се ожените някой ден? — попита дамата.

— Разбира се — отвърна Фон Игелфелд. — Въпросът е да намеря подходящия човек. Предполагам, бихте могли да напишете, че съм готов да предложа брак, ако срещна подходящата дама.

— Аха! — отбеляза журналистката. — Следователно вие сте професор, търсещ съпруга.

Фон Игелфелд се усмихна.

— И така може да се каже — отвърна той. — Но голямата ми заетост ми пречи да развия особена активност в това отношение.

— Но на едно подобно пътешествие човек може да отдели време за такова нещо, нали? — отбеляза журналистката със закачлив тон.

Фон Игелфелд си позволи да се позасмее.

— Човек никога не знае — каза той. — Животът е пълен с изненади, нали?

* * *

Представянето на тримата лектори се появи в корабния вестник още на другата сутрин. Имаше доста подробно описание на личността на Ханс-Дитер Дитерман, както и резюме на последния му роман. Авторката разкриваше, че той бил женен за учителка в детска градина от Мюнхен, и двамата имали три малки деца. Другият лектор пък бе съпровождан на пътуването от своята съпруга, имаше и снимка на двамата, застанали на палубата и загледани в морето. После следваше представянето на Фон Игелфелд, което включваше разговорът с журналистката за това, че е неженен и си търси съпруга, предаден дума по дума. Фон Игелфелд прочете тази част с известно смущение, но пък подробният коментар на „Португалски неправилни глаголи“ му достави голямо удоволствие.

„Тази книга, твърдеше авторката, е считана за едно от най-значимите произведения, издадени в Германия през нашия век. Мнозина твърдят, че като научен труд книгата е ненадмината, а освен това е позната и по цял свят. Несъмнено това е книга, която всички ние би трябвало да прочетем, когато успеем да отделим време за това. За корабната компания е чест един от най-именитите учени на света да изнася лекции пред нашите пасажери — още един пример за високите стандарти, които поддържа открай време Хамбургска и Северногерманска Корабна Компания.“

Фон Игелфелд препрочете този пасаж няколко пъти. Реши да напише бележка на журналистката и да й благодари за точните и проницателни коментари. Можеше да прати и един брой от вестника на библиотекаря на института — само за попълване на архива, разбира се, но като си помисли човек, вероятно Принцел и Унтерхолцер също щяха да го видят.

Когато приключи със закуската, той стана от масата, сгъвайки грижливо вестника, и излезе от трапезарията. Докато излизаше, шейсетина чифта очи, принадлежащи на вдовици и разведени дами на средна възраст, каквито бяха по-голямата част от пасажерите, го проследиха до вратата. Същите тези очи току-що бяха приключили с четенето на представянето му в корабния вестник, бяха прескочили абзаца, посветен на „Португалски неправилни глаголи“, но се бяха задържали със значителен интерес на тази част от текста, в която се коментираше семейното му положение. За тях този въпрос бе от огромно значение, защото несъмнено от тристате вдовици и разведени на този кораб поне двеста и деветдесет хранеха тайната надежда, че ще срещнат бъдещия си съпруг на това пътешествие. За нещастие, поради комплексни причини от демографско естество, Фон Игелфелд беше единственият неженен мъж на кораба, ако изключим някои от по-младите членове на екипажа, които пък бяха прекалено млади, а и спазваха строго заповедта да не влизат в близки отношения с пасажерите; двамата фризьори също не бяха подходящи, но по съвсем различни причини.

— Какъв симпатичен, висок мъж — прошепна фрау Круцнер на приятелката си фрау Йенс. — С толкова изискани маниери.

— Толкова учен! — отвърна замечтано фрау Йенс. — И всичко това да се прахосва така! Наистина се надявам да срещне скоро подходящата жена. Всъщност, убедена съм че аз самата бих могла да поема грижите за скъпия професор Фон Игелфелд.

— Фрау Йенс! — възкликна фрау Круцнер. — Вие имате много положителни черти, скъпа, но се опасявам, че реализмът не е една от тях. Горкият професор Фон Игелфелд сигурно ще се оглежда за малко по-млада от вас жена.

— Като вас може би? — отвърна фрау Йенс.

— Нямах намерение да намеквам подобно нещо — каза фрау Круцнер. — Но след като вие самата споменавате такава възможност — е, кой би могъл да каже?

Проведоха се много подобни разговори между приятелки, които се въртяха най-общо казано около възможностите да бъде спипан професор Фон Игелфелд преди края на пътешествието. Изготвяха се стратегии; тоалети, взети „за всеки случай“, се вадеха от куфарите, за да бъдат изгладени. Двамата фризьори, които и без това имаха достатъчно работа, сега вече бяха затрупани с обаждания за запазване на час, възникна и реалната опасност запасите им от боя за коса да се изчерпят преди да стигнат Марсилия, където можеха да презаредят склада си.

Самият Фон Игелфелд изобщо не осъзнаваше настъпилото сред пасажерите вълнение. Същия този следобед щяха да бъдат изнесени следващите две лекции — „Португалският език — отклонение от испанския?“ бе темата на неговата, а Ханс-Дитер Дитерман щеше да говори за „Романтични герои“. Фон Игелфелд се беше примирил с мисълта, че публиката му ще възлиза на двайсет и пет души, и ще се състои от членове на екипажа, подчиняващи се на дадената заповед, и ядрото на верните му слушатели. Затова и беше много изненадан, когато влезе в залата и установи, че тя е претъпкана до такава степен, че закъснелите трябваше да стоят прави. За миг си помисли, че е объркал залите; че неволно се е изправил пред публиката, която очаква Ханс-Дитер Дитерман. Но офицерът, който го съпровождаше, го увери, че е влязъл на правилното място, и че публиката очаква именно него.

В продължение на следващия един час Фон Игелфелд говори пред възторжената публика, която се състоеше изцяло от жени, ако изключим членовете на екипажа. Всичко, което казваше Фон Игелфелд, всяко негово движение и жест бяха следени в захлас от развълнуваните дами, а след края на лекцията, когато се опита да си тръгне, той бе затрупан от въпросите на заинтригуваната публика.

— Кажете ми, господин професоре — поде една достолепна матрона, — наистина ли португалският език е толкова различен от испанския? Открай време умирам от желание да науча отговора на този въпрос. Между другото, аз съм фрау Либман, от Мюнхен. Познавате ли Мюнхен? Покойният ми съпруг имаше печатница в този град.

Или:

— Скъпи професор Фон Игелфелд! Каква прекрасна лекция. Не пропуснах нито дума — нито една дума! Аз съм фрау Браун от Регенсбург. Познавате ли професор Цимерман? Аз го познавам от години. Може би бихте приели да вечеряте някой път с мен и с професор Цимерман?

Или:

— Господин професоре, изгарям от нетърпение да прочета вашата книга! В момента се опитвам да чета нещо от господин Дитерман, но съм убедена, че вашата книга е далеч по-интересна. Питам се, дали ще мога да я намеря в корабната книжарница? Дали бихте ми помогнали да я потърся?

Фон Игелфелд се опитваше храбро да се справи с всички тези въпроси, но след час и половина, когато стана ясно, че упорството на публиката му не познава граници, той бе спасен от един от офицерите, който го съпроводи обратно до каютата му. На път към каютата минаха покрай бара — ако бяха погледнали вътре, щяха да видят безутешния Ханс-Дитер Дитерман, седнал на едно от високите столчета, да се опитва да си обясни защо публиката му днес бе наброявала осем души.

— Имахте наистина голям успех — отбеляза офицерът. — Харесаха всяка ваша дума. Беше наистина удивително.

— Така ли? — отвърна Фон Игелфелд. — И какво удивително има в това? Нима романските филологии не са интересни по принцип? Защо тези симпатични дами да не намират темата за вълнуваща?

— О, разбира се, разбира се — отвърна припряно офицерът. — Работата е там, че никога не съм забелязвал толкова много от пасажерите да проявят внезапно… как да кажа? Да проявят такъв интерес към някой от нашите лектори.

Фон Игелфелд се раздели с офицера и влезе в каютата си. Чувстваше се много изтощен, след като му се бе наложило да отговаря на толкова много и настоятелни въпроси, и смяташе да се отдаде на малка следобедна почивка, преди да излезе да се поразходи на палубата. Но когато се разположи в креслото, забеляза на масата няколко пакетчета. Той стана и прекоси каютата. Беше озадачен — стюардът трябва да ги беше донесъл по време на лекцията. Но кой би могъл да му изпраща нещо?

Пакетите бяха три. Единият свдържаше голяма кутия шоколадови бонбони, към която бе прикрепена картичка със следния текст: „За този, който е самотен, от жената, която знае какво е самота. Елзе Мартинхауз, каюта 256“. Във втория пакет, който Фон Игелфелд отвори несръчно и вече поразтревожен, имаше томче със стиховете на Рилке. На титулната страница бе написано „Женската душа е ловджийка — тя вечно търси онзи, който може да потуши изгарящия я огън. На скъпия Мориц Мария от Маргарита Йенс (през една маса от Вашата в трапезарията)“. Накрая той разопакова картина на кораб, очевидно купена от корабния магазин. На гърба на картината пишеше — „За теб ще прекося и седемте морета“. Подписът за съжаление беше нечетлив.

Фон Игелфелд се отпусна отмалял на стола. Това беше наистина необичайно. Откъде накъде три дами, с които изобщо не се познаваше, ще му пращат подаръци? Нещо повече, защо дават израз на нежните си чувства, след като той не бе сторил нищо, за да ги окуражи? Нима напоследък това бе обичайното поведение на почтените вдовици в Германия? Ако това бе така, то Германия се бе променила коренно и изцяло в сравнение с онази Германия, която той познаваше. Въпреки всичко обаче беше необходимо да се спази етикетът и да се благодари на дарителките за подаръците. Реши да напише бележка на фрау Йенс и да помоли стюарда да й я отнесе на масата. Фрау Мартинхауз му беше дала номера на каютата си, така че той просто щеше да пъхне бележката под вратата й. Що се отнася до дамата, изпратила му картината, след като не умееше да се идентифицира на подаръците, които правеше, не би могла да очаква да получи благодарност за тях.

Фон Игелфелд седна зад бюрото на капитана и написа бележките. В тях той благодареше на дарителките за милите подаръци и изразяваше задоволство, че лекцията му толкова им се е понравила. Надяваше се да им хареса и последната лекция, и ги уверяваше, че ако може да им бъде от полза по каквито и да било въпроси, свързани с филологията или с португалската граматика, могат да разчитат на него. След като написа бележките, той си позволи да полежи дълго и с наслада в капитанската вана, а после се преоблече за вечеря.

Появата на Фон Игелфелд в трапезарията бе съпроводена от развълнувано шушукане. Влизането му беше сигнал за пет предприемчиви дами, сред които и фрау Йенс и фрау Мартинхауз, да се изправят едновременно на крака с надеждата да успеят да пресрещнат Фон Игелфелд, преди да е стигнал до своята маса, и да го поканят да вечеря на тяхната. Победата бе извоювана от най-бързата. За съжаление краката на фрау Йенс бяха прекалено къси, за да я пренесат през залата с необходимата бързина, затова и първата, която стигна до Фон Игелфелд, беше фрау Магда Холтман, вдовица на адвокат от Бон. Нейните някогашни таланти, благодарение на които преди четиридесет години се бе състезавала в спринтови дисциплини за университета в Гьотинген, й даваха подчертано предимство пред останалите четири дами.

Фон Игелфелд нямаше никакво желание да вечеря с когото и да било, но не намери начин да отклони поканата. И така, под яростните погледи на седящите на съседните маси, които едва скриваха гнева си, фрау Холтман и останалите дами на нейната маса имаха възможността да се радват на присъствието му по време на вечеря. Всяка от тях си мислеше тайничко, че той би бил идеалният избор за нея, и се питаше дали останалите четиринайсет дни ще бъдат достатъчни, за да си извоюва предложение за женитба. Всяка бе успяла да прехвърли предимствата, които имаше в сравнение със съперниците си — защото нямаше никакво съмнение, че става дума за съперници. Много от тях разчитаха на състоянието си — може би на професора му бе омръзнало да работи в онзи свой институт и щеше да оцени възможността да работи като свободно практикуващ учен? Други разчитаха на положението си в обществото — може би нямаше да откаже да стане център на малък, но отбран кръг от ценители на таланта му, в доброто общество на Висбаден? Трети пък разчитаха на кулинарните си умения. Как ли успяваше да оцелее един мъж, като си нямаше кой да осигурява редовно присъствието на истински немски деликатеси на трапезата му? Дали горкият господин професор се хранеше постоянно в ресторанти? Дали изобщо се хранеше достатъчно? Мъжете имаха нужда от добра храна — това бе всеизвестно. Той беше прекалено слаб — но след брака това щеше да се промени.

В края на вечерята Фон Игелфелд се чувстваше изтощен. През цялата вечер му се налагаше да отговаря на въпросите на дамите. Какви са хобитата му? Дали случайно няма роднини в Мюнстер? Нали там имаше един професор Игелфелд, а семейство Игелфелд биха могли да принадлежат към някое разклонение на неговия род, нали? Дали обича туризма? Хълмовете над Фрайбург са особено подходящи за тази цел! Бил ли е някога във Фрайбург? Дали познава семейство Фон Керзел? Навремето имало един професор Фон Керзел, но с него се било случило нещо. Дали Фон Игелфелд знае какво точно се е случило?

След като бе поднесено кафето, Фон Игелфелд погледна демонстративно часовника си и се извини пред дамите.

— Винаги отделям поне час преди лягане, за да почета — заяви той. — А от морския въздух ми се приспива лесно.

Дамите закимаха в знак на съгласие. Те бяха на мнение, че добрият нощен сън по време на пътуване по море е от голямо значение — а всъщност и на сушата също.

Фон Игелфелд стана, благодари на дамата, която го бе поканила, и се упъти към вратата на трапезарията. Фрау Иенс, която бе изчаквала своя миг, успя да стигне до вратата по едно и също време с него.

— Ах, господин професоре! — възкликна тя. — Вие ли сте?

Фон Игелфелд кимна безпомощно.

— Тъкмо мислех да се поразходя по палубата — каза фрау Йенс. — Ще ми бтде извънредно приятно, ако ме съпроводите.

И без да чака отговор, тя го хвана подръка и го отведе. В трапезарията се чу как седящите на няколко маси си поеха рязко дъх.

— Видяхте ли това? — изсъска фрау Мартинхауз. — Безсрамница!

— Отчаянието я кара да губи всякакви задръжки — съгласи се съседката й по маса. — Inter arma silent leges^[14].

— Има английска фраза, която звучи по подобен начин, но е по-подходяща: Fat arms, tiny legs^[15] — допълни не толкова въздържано фрау Мартинхауз.

* * *

Фон Игелфелд се разхожда по палубата заедно с фрау Йенс в продължение на пет минути. После, изтръгвайки ръката си от нейната хватка, се извини и се отправи забързано към каютата си. В коридора имаше няколко дами, които го спираха за кратко под предлог, че се интересуват от утрешната лекция.

— Всички ще присъстваме! — уведоми го жизнерадостно една от тях. — Приготвили сме си бележници.

Необходими му бяха още няколко минути, за да се измъкне, но в крайна сметка успя да се добере до убежището на каютата си. Щом се озова вътре, той заключи вратата и се отпусна с последни сили в креслото. Целият този ден се бе оказал истински кошмар — от началото до края, и той се питаше как би съумял да издържи още две седмици. Вината бе изцяло на онази журналистка. Ако не бе почнала да го разпитва дали е женен, всички тези дами нямаше да си наумят, че той е подходящ кандидат за женитба. Дали не можеше да я накара да помести във вестника опровержение — да напише, че е станало недоразумение, и че той всъщност е женен. Проблемът с този план беше там, че тя вероятно щеше да откаже, защото това би я поставило в глупаво положение — поначало бе доста невероятно някой да допусне такава капитална грешка. Като че ли изход нямаше — щеше да се наложи да се справя героично с положението през идущите две седмици, да се храни в каютата винаги, когато това бе възможно, и да стои заключен в нея толкова дълго, колкото би могъл, без това да го докара до лудост.

Оказа се, че на следващия ден положението стана още по-лошо. Преследваха Фон Игелфелд още от закуска, непрекъснато го заговаряха разни дами, които се преструваха, че проявяват интерес към романските филологии. Дори когато се оттегли в каютата, за него нямаше покой. Или някоя от дамите се обаждаше по телефона с покана за бридж или тенис на маса, или на вратата се почукваше и поредната посетителка идваше лично с подобна покана. Разбира се, посещаемостта на лекцията бе ненадмината, а всяка от дамите се бе постарала да затъмни останалите, обличайки най-елегантния си тоалет и избирайки колкото бе възможно по-екстравагантни бижута. Публиката на Ханс-Дитер Дитерман се сведе до трима души, а при третия лектор, поканен да говори за историята на Гибралтар, не се появи абсолютно никой.

След още два дни стигнаха до Неапол. Фон Игелфелд, който бе приключил с лекциите, получи безброй покани за вечеря на брега, но отказваше твърдо на всички. Корабът пусна котва малко по-далеч от брега, вместо да пристане на кея, и пасажерите бяха отвеждани до сушата с големи лодки. Лодката, на която се качи Фон Игелфелд, бе застрашително претоварена, тъй като повечето дами се опитаха да се доберат до нея веднага щом разбраха, че той се е качил там, и в резултат тя едва не се преобърна. Търпението на Фон Игелфелд се изчерпа. Когато слязоха на брега, той избяга от дамите и се качи на едно такси. Помоли шофьора да го откара до гарата, а там, когато му плати, добави и солиден бакшиш с уговорката, че шофьорът ще се върне на пристанището и ще уведоми някого в службата, осигуряваща лодките, че професорът е получил спешно повикване и че няма да се върне на кораба за останалата част от пътешествието. Но тъй като се намираха в Неапол, където съгласно статистиката шейсет и осем процента от населението е непочтено до мозъка на костите, шофьорът просто прибра парите и не изпълни поръчката. Но Фон Игелфелд нямаше как да знае това; той си купи билет до Сиена през Рим и се качи на първия възможен влак. Не го беше грижа за вещите му, които останаха на кораба. Можеше да пише да му ги изпратят, когато корабът се върнеше в Хамбург. Беше му дошло до гуша — цялото начинание беше грешка от началото до края.

* * *

Корабът напусна Неапол рано на другата сутрин. Отсъствието на Фон Игелфелд бе забелязано в единайсет часа, пет часа след отплаването. Разпитаха този-онзи и капитанът стигна до най-близкото до ума заключение — че професорът е слязъл на брега в Неапол и просто не се е върнал на кораба. Провериха дали действително е станало така и когато видяха списъка на пасажерите, ползвали лодките, се появи обезпокоителна информация. Триста и осемнайсет души бяха слезли на брега в Неапол; излизаше, че пак триста и осемнайсет са се върнали на борда. Всъщност ставаше дума за обикновена грешка при броенето, но при тези обстоятелства капитанът бе принуден до стигне до далеч по-мрачен извод.

Предприети бяха мерките, които се предвиждаха за случаите, когато човек се озове зад борда. Корабът спря и бе предприето основно претърсване на всички помещения. По уредбата бе прочетено обръщение към стреснатите пасажери с въпрос дали някой бе виждал професор Фон Игелфелд същата сутрин. За съжаление в този момент бе допусната втора фатална грешка. Две от по-възрастните пътнички, сестри с доста отслабнало зрение, съобщиха, че го били видели на палубата в осем часа същата сутрин. Твърдяха, че се бил навел над перилата, и освен това настояваха, че бил именно той, били сигурни в това. Присъствали на всички негови лекции и го познавали много добре. Всъщност бяха видели един от стюардите, който по това време още не беше облякъл униформата си и се оглеждаше да види летящи риби.

Капитанът нареди корабът да се върне по изминатия път и започна едно бавно, тъжно търсене приблизително по същия маршрут, който бяха изминали от осем и половина същата сутрин. Уви, не можаха да открият нищо, и вечерта, когато дневната светлина започна да чезне, всички стигнаха до скръбния извод, че професор Фон Игелфелд се е удавил в морето. Изпратено бе съобщение в централата на корабната компания в Хамбург и рано на другата сутрин оттам се обадиха в Института по романски филологии в Регенсбург, за да съобщят трагичната вест.

* * *

Фон Игелфелд пристигна в Сиена същия ден, когато напусна така внезапно кораба, и нощува в хотела, в който обикновено отсядаше. На следващата сутрин се свърза с приятеля си професор Роберто Герини, който незабавно го покани да прекара известно време в имението му в Монталчино. Тази покана беше тъкмо това, което бе необходимо на Фон Игелфелд, и следващите няколко дни за него бяха изпълнени с приятни разходки из горите, а вечерите прекарваше в компанията на италианските си приятели. Имаше дори вечеря в негова чест в дома на граф Виторио Фантоци, която премина изключително успешно, както и всички подобни вечери досега.

След приятната интермедия в Монталчино дойде време за прибиране у дома. Фон Игелфелд, снабден от Герини с дрехи и с един малък куфар, приготви багажа си и се сбогува с приятелите си. После, напълно освежен от почивката, се качи на експреса от Сиена за Мюнхен. Когато пристигна в Регенсбург, реши да отиде направо от гарата в института, за да прегледа пощата си. После щеше да се прибере у дома, за да отговори на писмата, които вероятно се бяха натрупали в негово отсъствие.

Тъй като не беше чел немски вестници, докато беше в Италия, естествено бе пропуснал да прочете и статията, която бе публикувана от повечето национални всекидневници — „ГЕРМАНСКИ ПРОФЕСОР ИЗЧЕЗВА В ОТКРИТО МОРЕ“. Не беше чел и излиятелното прощално слово на Принцел, цитирано почти дословно в същите вестници, нито изказванията на останалите членове на факултета, включително и на Унтерхолцер, който се бе изказал извънредно хвалебствено за „Португалски неправилни глаголи“ и бе отбелязал каква огромна загуба означава фактът, че сега вече книгата няма да може да има продължение. Но дори да ги беше прочел, надали щеше да предположи, че при появата си в Института ще забележи промени и че дори на вратата на собствения му кабинет ще виси табелка с чуждо име.

— Защо сте се настанили в моя кабинет? — попита той, когато отвори вратата и видя Унтерхолцер да седи на собственото му бюро.

Унтерхолцер вдигна глава и пребледня. Държеше се така, като че ли бе видял призрак.

— Но нали сте мъртъв! — прошепна той след няколко мига мълчание.

— Нищо подобно! — отвърна Фон Игелфелд.

— Сигурен ли сте? — заекна Унтерхолцер.

— Не ставайте смешен, господин Унтерхолцер — каза Фон Игелфелд. — В този живот има много малко неща, в които човек може да бъде сигурен, но според мен това е едно от тях.

— Разбирам — измънка безпомощно Унтерхолцер. — Единствената причина, поради която съм заел кабинета ви, са статиите във вестниците, според които сте изчезнали в открито море. Казах си, че сигурно бихте искали аз да наследя вашия кабинет, когато си отидете.

Фон Игелфелд се наежи.

— Откъде ви е дошла тази идея? — възрази той рязко. — Може пък аз да имам нещо съвсем различно предвид.

Унтерхолцер се изправи на крака.

— О, Мориц Мария, толкова се радвам, че си жив! Не мога да ти кажа колко… — той млъкна, осъзнал недопустимата си грешка. Беше се обърнал към Фон Игелфелд на малко име, а се познаваха от… не повече от петнайсет години, нали?

— Ужасно съжалявам — продължи той припряно. — Не исках да се обръщам към вас на „ти“. Беше неволно, под напора на чувствата…

Фон Игелфелд вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Беше трогнат, че Унтерхолцер, въпреки всичките си недостатъци, е бил толкова разстроен от новината за неговата смърт. Човек би могъл дори да пренебрегне нахалното нанасяне в неговия кабинет, и даже…

— Не се извинявай — отвърна той и допълни: — Детлев.

Произнасянето на кръщелното име на Унтерхолцер струваше на Фон Игелфелд неимоверни усилия, но това трябваше да бъде сторено.

— Да, Детлев, познаваме се вече от доста години, и може би е редно да се обръщаме един към друг със собствените си имена. Така че от днес нататък ще си говорим на „ти“.

Беше очевидно, че Унтерхолцер е обзет от огромно облекчение.

— Да слезем тогава до кафенето и да пийнем…

— Да пием „брудершафт“ — отвърна сърдечно Фон Игелфелд. Помисли си колко е хубаво, че е жив. Животът е толкова скъпоценен, така изпълнен с неочаквани развития, толкова богат на възможности!

Излязоха от института и тръгнаха към близкото кафене.

— Брудершафт! — каза Унтерхолцер, вдигайки чашата си. — За братската обич!

— Брудершафт! — отвърна Фон Игелфелд.

Отпиха от виното. Отвън, на улицата, група студенти издигнаха гласове — пееха онази чудесна, незабравима песен, Gaudeamus:

Gaudeamus igitur,

juvenes dum sumus.

Post iucundam iuventutem,

post molestam senectutem,

nos habebit humus!^[16]

Фон Игелфелд се усмихна на Унтерхолцер.

— Aut nos habebit mare^[17]! — пошегува се той. А Унтерхолцер, който не бе чувал по-добра шега от години, се смя дълго и неудържимо.