Никос Казандзакис
Братоубийците (6)

VI

„Какво се е случило с човешкото сърце?“, питаше се поп Янарос, докато се връщаше в църквата със светия дископотир в ръце. „Бог отвърна лицето си от тоя свят, не го поглежда вече и светът потъмня. Божие затъмнение, Божие затъмнение“, повтаряше си той, препускайки из мръсните и тесни селски улички. Навсякъде развалини, навсякъде надупчени от куршумите стени и порти, оплискани с кръв прагове, изгладнели псета, които душеха и ровеха земята, за да намерят разлагаща се плът. Поп Янарос стискаше здраво дископотира и му се струваше, че е хванал Бог за ръката, развежда го из сокаците на Кастелос и му сочи човешката мъка.

— Гледай, гледай — говореше му той. — Остави небето, там горе никому не си потребен, тук имаме нужда от теб, Христе, тук, в Кастелос! Ако тая проклета братоубийствена война продължи още малко, ще започнем да се изяждаме взаимно. Загубихме човещината си, Христе, лицата ни подивяха, върнахме се при дивите зверове. Ето, завчера бай Стаматис, кроткият и разумен селски старейшина, се втурна и насмалко да отхапе ухото на тъкача Стелянос. Ами капитанът? Какъв беше, като пристигна тук, и в какво се превърна! Вече не е човек, а тигър, тигър, който пие кръв… Докога, Христе, докога? Божието лице все повече се отдръпва от нас и все повече над нас надвисва лицето на демона. Помогни ми, Христе, помогни ми да върна лицето ти в това мъничко селце, което си ми поверил!

Вървеше поп Янарос, вървеше и умът му се носеше из мрачни води.

„На този свят — мислеше си той, — можеш да бъдеш или агне, или вълк. Ако си агне, изяждат те. Ако си вълк, ти изяждаш. Божичко, не съществува ли и трето животно, по-добро и по-силно?“ А някакъв вътрешен глас му отговаряше: „Съществува, поп Янарос, съществува. Имай търпение. От хиляди години то се мъчи да стане човек, но още не е успяло. Бързаш ли? Бог не бърза, поп Янарос“.

Спря пред казармата — коленете му се бяха подкосили от гледката. Една сюрия деца се бяха скупчили там и ровеха из боклука, търсейки остатъци от дневните дажби на войниците. Коремите им бяха подути, краката — тънки като тръстики. Много от тях не можеха да се държат на нозете си и се подпираха на патерички. На други, осем-десетгодишни, им бяха покарали бради…

Поп Янарос понечи да отиде при тях — но какво да им каже? Бяха освирепели, а той нямаше какво да им даде. Само стоеше и наблюдаваше безмълвно. И както ги гледаше, а очите му постепенно се премрежваха, се появи една старица, мършава, боса и рошава. Препускаше с широки крачки, нарамила мотика и понесла на ръце едно мъртво момченце, най-много тригодишно, увито в някакви парцали. Вървеше и виеше на умряло със сухи изцъклени очи. Поп Янарос я позна — това беше старата Арети, селската акушерка, а в ръцете си носеше малкото си внуче. Щом зърна попа, устата й се разкриви от лудешки смях.

— Умря, поп Янарос — извика. — Умря и тая душа, върви да кажеш на чорбаджията си! Та не можа ли да му даде поне едно парченце хляб? Нали е Всемогъщ, нали е Всеблаг, не можа ли да му даде поне едно парченце хляб?

Поп Янарос мълчеше, загледан в малкото посиняло телце с подутото като барабан коремче, с тънката шийка и огромната костелива глава… Старицата гърчеше устни, пищеше и се смееше, а очите й се бяха вторачили с омраза в поп Янарос. Внезапно изкрещя:

— Що за Бог е тоя, дето оставя децата да умират от глад? Кажи ми, поп Янарос!

— Недей така, кира Арети, недей! — каза умолително старецът. — Тихо, недей да богохулстваш.

— Защо да не богохулствам? — изпищя старицата. — От какво да се страхувам? Какво може да ми стори?

Посочи мъртвото си внуче.

— Какво друго може да ми стори твоят Бог?

Отчето протегна ръка към детето, сякаш искаше да го благослови, но старицата се отдръпна.

— Да не си го докоснал! — извика.

— Къде си го помъкнала, кира Арети?

— Да го погреба. На нивата ще го погреба. Ето мотиката.

— Без молитви ли? Идвам с теб.

По устните на старицата изби пяна.

— Молитви ли? Какви молитви? Можеш ли да го възкресиш? Не можеш. Остави ме на мира тогава.

Притисна внучето в обятията си и тръгна към нивите с широки крачки.

Поп Янарос наведе глава и допря светия дископотир до гърдите си. Искаше му се да попита: „Какво ще кажеш на тази старица, Христе? Как да отговорим на тази старица, Христе?“, но се уплаши и замълча. Отправи се към църквата с наведена глава.

Една бедняшка порта се отвори и отвътре надникна сгърбушена старица. Видя попа и се прекръсти. „Бог ми го праща — промълви тя. — Ще го попитам, той ще ми обясни.“ Синът й беше партизанин в планината и искаше някоя вечер да слезе в селото и да изколи войниците. Защо? Какво са му сторили клетите войничета? Колкото и да си блъскаше главата, тя не успяваше да намери отговор. Но, слава Богу, ето го поп Янарос, той ще й обясни. Застана насред улицата, наведе се и му целуна ръка.

— Господ те праща, отче. Трябва да те попитам нещо.

— Кажи, бабо. Но бързо, че имам работа.

— Защо се избиват, отче? За какво се бори синът ми? Искал, разправя, да избие клетите войничета. Защо? Какво са му сторили? Сън не ме хваща, отче. Блъскам си главата и нищо не разбирам…

— Да не мислиш, че аз разбирам? — отвърна попът. — И аз се моля на Бог да ми обясни, питам ли, питам, но отговор не получавам. Не получавам отговор, драга госпожо, и сърцето ми се лута, без да знае накъде да поеме. Имай търпение и ще видим!

Старицата поклати глава и протегна сухите си ръце към небето. Понечи да каже нещо — но какво? Прибра се и затръшна портата.

Поп Янарос отново тръгна, дишайки тежко. Въздухът беше сгъстен и натежал от противната смрад на гниещата плът. Погребваха мъртвите в плитки гробове — вървиш из нивите край селото и гледаш от пръстта да стърчи ту крак, ту проскубана глава. Денем псетата обикаляха и ровеха, нощем чакалите слизаха от планината и се хранеха. Ако на другия ден завалеше силен дъжд, щръкваха нови глави и крака.

Поп Янарос спря пред димящите останки на една къща и запуши ноздрите си с длан. Под руините лежаха затрупани — още от оня ден, когато червените кепета бяха влезли в селото — стопаните на къщата бай Манолакис и жена му кира Калио. Попът ги познаваше добре и ги обичаше. Трудноподвижни и двамата, не бяха успели да избягат и къщата беше рухнала отгоре им. Добри хора, богобоязливи, бездетни и влюбени един в друг до дълбоки старини. В цялото село само те имаха саксия с босилек на двора. В летните вечери седяха на прага, където сега стоеше попът, и приветливо поздравяваха минувачите. Сега от тях беше останала само вонята им.

Попът поклати глава. „Какво е човешкото тяло? — помисли си той. — Смрад и зловоние. Как издържа безсмъртната ни душа да живее в такава помийна яма? Ето защо не се страхувам от смъртта. По дяволите тялото, искам да се отърва от вонята му!“

С поривисто движение той напусна димящите развалини.

— Какво да сторя, Христе? — мълвеше. — Помогни ми, дай ми отговор! Всеки ден ти давам отчет, всеки ден ти описвам на какъв хал е селото. Вече нямаме нищо за ядене, загиваме. Всеки ден по един войник бяга от казармата и хваща гората. Проклетият ми син, капитанът на червените кепета, ни праща послания от Еторахи: „Предайте се! Предайте се! Ако ли не — огън и сеч!“. Какво да правим, какво да правя аз? Не чу ли богохулствата на кира Арети? Наистина не издържаме повече! Как да спасим децата, които измират от глад? Дай ми съвет, Христе — какво да сторя? Дали да не се кача в планината и доброволно да предам селото на партизаните, за да го избавя от смъртта? Или да скръстя ръце и да чакам милостта ти? Уви, Христе, хора сме ние и не можем да чакаме. Твоята милост все закъснява, често идва чак след смъртта, чак в отвъдното. Аз обаче я искам тук и сега!

Замълча за миг и внезапно извика:

— Каквото има да става, ще стане тук и сега!

После ускори крачка, сякаш беше взел някакво важно решение.

 

 

Малко преди да стигне до църквата, той се спря пред една ниска порта. Там беше домът на селския даскал, който умираше от туберкулоза, осакатен от затворите и камшичните удари. Поп Янарос го обичаше, защото не прекланяше глава пред никого. След една неделна служба, когато все още можеше да се придвижва, поп Янарос го беше поканил в килията си на кафе. Той беше приел и в началото беше скован и мълчалив — не обичаше, видите ли, да си бъбри с попове. Но лека-полека се окопити и започна да говори за Христос, сякаш му беше любим човек, сякаш все още вървеше по земята, и той като него беден и охтичав. Неговият Христос обикаляше из големите градове, а учениците му бяха разпилени навсякъде — работници по фабриките, копачи на въглища в земните недра, изгладнели студенти и учители.

— Мигар го виждаш, даскале? — попита оживено попът. — Говориш, все едно че е твой познат.

— Виждам го понякога — отвърна с усмивка даскалът.

Поп Янарос се прекръсти.

— Хубава работа — каза той. — Нищо не разбирам.

Едва когато даскалът си тръгна, на поп Янарос му просветна и разбра, че е говорел за Ленин.

Поспря се за миг пред сиромашката порта — да похлопа ли, или не?

Във вътрешността на къщата, излегнат на постелята си, даскалът гледаше как жена му се привежда над огнището, за да запали огъня. Пред огъня седеше единственият му син, Димитракис, и сричаше нещо от буквара, който беше подпрял на коленете си. Краката на момченцето бяха започнали да се подуват, очите му се бяха уголемили. До оджака се беше сгушил, мъркайки доволно, един черен котарак на рижи петна, изпосталял и с безчет белези от рани. Вън от къщата лаеха кучета и се отваряха врати, в далечината отекваше трополене на ботуши върху калдъръма. А в къщата цареше спокойствие.

Даскалът затвори очи. Внезапно това спокойствие го ужаси. Той знаеше, че дните му са преброени. За да не стряска жена си, потискаше кашлицата, доколкото беше по силите му, и скришом плюеше кръв в една червена кърпичка.

Той беше смъртно болен и го знаеше, но покоят в къщата приличаше на щастие и това го ужасяваше. „Сигурно някаква голяма беда е надвиснала над дома ми“, помисли си. Погледна към жена си: преждевременно състарена, скръбна, безмълвна, с черна шамия, от години се бореше с нищетата, страха и болестта. После се обърна и впери поглед в единствения си син: блед, краката му бяха започнали да се подуват от глада. Сърцето на даскала се сви. „Ясно е, че ние сме прокълнати — помисли си, — но ще успеят ли поне децата ни да се зарадват? Ние пълним ямата с телата си, за да направим брод за тях. Ще съумеят ли да минат по брода? Ще успее ли Димитракис да довърши поне буквара? Ще му позволят ли? Всеки ден в Кастелос избиват жени и деца. В Кастелос и в Гърция. В Гърция и по целия свят. Това е краят на стария свят. Това е началото на новия свят. Нашето поколение се озова между тези два воденични камъка, които смилат плътта, костите и душите ни. «Проклинам те да се родиш в интересни времена» — това китайско проклятие тегне върху плещите ни. Какъв е нашият дълг? Да превърнем проклятието в благослов. Труден и тежък дълг. Чистота, упорство, смелост — горди човешки добродетели, помагайте!“

Даскалът беше затворил очи, потънал в мислите си. Колко пъти беше изпълвал сърцето си с тревоги и надежди и колко пъти беше го изпразвал! Толкова години тревога, толкова години надежда! Докога? Отвори очи, погледна детето и жена си, погледна селото и Гърция. Умът му се разля и обходи света. Колко много надежди, колко много тревоги! Винаги ли е било така, или просто човешките мъки днес са се умножили, понеже старият свят се сгромолясва?

Днес отново беше размишлявал за един потънал древен град. Днешният свят беше досущ като онзи град. И даскалът изпита едновременно ужас и радост, припомняйки си как цивилизациите се хранят, угояват се, възгордяват се и рухват.

Килерите на Помпей били препълнени. Жените му били разюздани, чистоплътни и ялови. Мъжете — търговци и изкушени от словото, хитри, иронични и отегчени. Цялата пасмина от всевъзможни богове — гръцки, африкански, азиатски — струпани безразборно сред една прекланяща се пред порока пошлост, неверни, ненаситни и страхливи, разпределящи с хитра усмивка помежду си жертвените дарове и душите на хората. Целият този град бил полегнал в нозете на Везувий и хихикал безгрижно.

Днес цялата земя е като един Помпей малко преди изригването на вулкана. Какъв е смисълът на тази земя с окаяните й жени, неверните й мъже, фабриките и болестите? Защо живеят всичките тези ловки търговци? Трябва ли да порастват всичките тези разглезени деца само и само да заемат мястото на родителите си в кръчмите, театрите и бордеите? Материята пречи на духа да се развива. Поколенията на тези хора са вложили целия си дух в създаването на една велика цивилизация — идеи, картини, музика, наука, практика. Днес те са изчерпали духа си и са навлезли в последната фаза на своя дълг: да изчезнат. Време е да дойдат варварите и да проправят ново русло за духа.

Страдащите и гладуващи тълпи се втурват към застланата трапеза, край която седят господарите им, унесени и вцепенени от тежкия гуляй. Свещен момент! Внезапно господарите дочуват някакво бучене и се обръщат да погледнат. В началото се смеят, после пребледняват, изпружват тревожно вратовете си и виждат: техните роби, работници, крепостни селяни, гувернантки, готвачки и слугини се носят в щурм. Свещен момент! От това стремително изкачване на човека се раждат най-големите постижения на мисълта, изкуството и практиката.

Един Воин се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към хората и се бори за свобода. През всяка критична епоха този Воин сменя лицето си. Не лицето, а маската. Защото зад всичките негови маски се крие едно и също лице. Днес лицето му е такова: Водач на безчетните маси, които щурмуват и се изкачват. Това е големият Вик на нашето време.

Жената се надигна от оджака и се обърна към мъжа си. Всеки път, когато го видеше умислен, тя започваше разговор, за да отклони потока на мислите му.

— Оня ден бил дошъл някакъв калугер от Света гора. Носел пояса на Богородица в сребърна кутия. Леля Лена съседката ми каза.

Но даскалът избухна:

— Млъкни, жено, не ме дразни! Аман от тия крадци и използвачи на светини! Докога ще бъдеш слепец, народе?

Получи нов пристъп на кашлица, плю в червената кърпичка и се свлече по гръб върху възглавниците.

— Хайде да помълчим. Уморих се — каза.

Известно време пристъпът го мъчеше, но внезапно силите му се възвърнаха и се надигна от леглото.

„Ех, другарю Бен Йехуда! — помисли си. — Помощ, другарю Бен Йехуда!“

Затвори очи. Под клепачите му отново изплува един силует, излинял от глада и големия си ум, охтичав, с рядка брадица, гърбав нос и дебели устни. Силуетът се рееше в мрака и не искаше да си отива. Смиреният евреин, упоритият Бен Йехуда. Всеки път, когато даскалът изпаднеше в малодушие, този беден учител от далечното украинско селце идваше да му вдъхне смелост. И той като него бил сиромах, умиращ от туберкулоза. Но внезапно бил озарен и обсебен от една голяма идея: да възкреси мъртвия еврейски език на Стария завет и да накара всички евреи по света да го говорят. И тъй, започнал да проповядва идеята си, но съселяните му го прокудили с дюдюкане. Хвърлил камък зад гърба си и заминал. Отправил се към Полша, където живеели милиони евреи, за да им проповядва голямата си идея. Понеже нямал пари за железницата, тръгнал пеш. Вървял, вървял, падал, ставал и пак тръгвал, дълги дни и нощи. На полската граница не можел повече да се държи на краката си и рухнал полумъртъв. Намерили го, вдигнали го и го отнесли в болницата. Лекарят го прегледал и поклатил глава: „Ще живееш още два, най-много три дни. Ако имаш нещо да поръчваш, напиши си завещанието. Учител си, знаеш да пишеш“. Но той се разсмял: „Нима е възможно да умра, като си имам голяма идея?“. — „Луд е“, казали лекарите и го изхвърлили от болницата. Отново се отправил на път. Решил да отиде пеш до Йерусалим. Да прекоси цяла Европа, да стигне до Цариград, да мине през Мала Азия, да влезе в Сирия и оттам в Палестина. Вървял, вървял, придвижвал се от село в село, просейки. Там, където заварвал евреи, влизал в синагогата и проповядвал идеята си. Освирквали го и си тръгвал.

След дълги месеци най-после се добрал до Йерусалим. Паднал ничком да се поклони на пръстта и влязъл в свещения град. Намерил някакво мазе, в което да спи, и без да губи време, се заел с проповядване. Да възродим свещения език на дедите си, да говорим така, както Моисей е говорил на Бог, да пречистим устните си, съживявайки свещените думи. Фанатиците го гонели и ругаели бясно, наричали го предател, отстъпник и сквернословец, защото искал пресвещените думи да бъдат принизени до нечистото ежедневие и езикът на Стария завет и Бог да бъде омърсен от хората. Ето защо го пъдели от синагогите и анатемосвали всекиго, който се приближавал да го слуша.

Но упоритият Бен Йехуда не губел кураж. Викал той, викал в пустинята. Стискал зъби, за да не излети душата му, преди да е довършил делото си. Отворил училище. Оженил се за една от ученичките си, за да му роди деца, които да имат за майчин език древноеврейския. И ето че му се родил син, който бил ням! „Така ти се пада! Господ те наказва. Това е Божие проклятие, това е присъдата на Йехова!“, му викали. Но Бен Йехуда не се предавал. „Вярата премества планини — викал той. — Аз ще преместя планината!“ Един ден някакъв козел подгонил сина му, вече около петгодишен. Уплашило се детето, развързал му се езикът и изтичало при баща си, викайки: „Татко, татко, един козел!“ — на свещения език на Стария завет.

Разчуло се за чудото, умножили се учениците. Идеята проникнала в душите и ги завладяла. По улиците започнали да отекват възкресените мъртви думи. След много години, с упорство и дръзновение, идеята победила. И ако днес отидете в Палестина, ще чуете евреите да говорят, да се пазарят, да се гневят, да се влюбват, да изнасят речи, да печатат книги и вестници на съживения си древен език. Бен Йехуда живял цели четиридесет години след деня, в който лекарите му отредили още два-три дни живот. Едва когато видял, че голямата му идея обикаля по улиците като жив човек, Бен Йехуда отпуснал зъби и позволил на душата си да отлети.

Даскалът отвори очи. Лицето му се беше умиротворило. „Ето това се казва вяра! — помисли си той. — А щом една толкова щура идея е победила, какво ли пък остава за нашата идея. Вече долавям бученето на земните недра.“ И въздъхна. „Ще доживея ли да видя избавлението? Да видя справедливост на тая земя?“ Целият му живот прониза като светкавица ума му. Беше учител в Янина — хванаха го и го тикнаха в зандана. Камшични удари, влага, глад — тялото му беше осакатено. Излезе от затвора напълно разнебитен и дойде тук, в родното си село, за да умре. Всеки ден беше на прага на смъртта, но си спомняше за Бен Йехуда, стискаше душата си зад зъбите и не умираше. Когато приятелите му с ужас установяваха колко е блед, той си спомняше за Бен Йехуда и им казваше през смях: „Как е възможно да умра, като си имам голяма идея? Не се страхувайте!“.

Изведнъж даскалът наостри слух. Някой стоеше пред външната порта. Жена му подскочи уплашено. Кой ли можеше да бъде? Излезе боса на двора, за да не вдига шум, и погледна през процепа на портата. Видя расото и брадата и разбра. Върна се обратно.

— Поп Янарос е — каза тихо. — Да отворя ли?

— Не отваряй — отвърна даскалът. — Ще почне пак да ми говори за Бог. Не ми се слуша.

Двамата зачакаха, затаили дъх. След малко чуха, че тропотът от обущата на поп Янарос се отдалечава.

— Жалко за човека — каза даскалът. — Още една загубена душа.

Пъхна ръка под възглавницата си и извади една малка смачкана тетрадка, която миналата нощ му беше донесъл тайно Стратис войникът. „Леонидас ми заръча да ти я дам, даскале“, каза той, но не успя да сподави сълзите си, засрами се и си тръгна.

Даскалът поклати глава. „Още един си отиде — промърмори той. — Жалко за младостта, която се погубва, но не заради някоя голяма идея.“ Леонидас беше негов далечен роднина, по линия на майка му от остров Наксос. Понякога идваше тайно в дома му и водеха разговори. Все още млад и зелен, с мъх по лицето и копнения в душата. Беше влюбен в някаква девойка и се изчервяваше, когато говореше за нея. Тя също била студентка. Още в първия ден, когато се запознали, излезли сред природата, подскачайки като току-що родени козлета. Крехка свежозелена трева, ухание на бор и камъни, цъфнали кестени, първите лястовички тъкмо били долетели от юг. Било по обяд, голяма жега. Девойката разкопчала блузката си, полъхнал свеж ветрец и между две антични колони се показала свежата многогърдеста повърхност на вечната човешка любовница — морето. Каква мистерия са тези три прелестни сестри — младостта, любовта и морската шир! В мига, в който съгледал между ония колони морето, държейки в ръката си ръката на едно непознато довчера момиче, Леонидас почувствал, че сърцето му, тревата, морето и вечността са едно. Животът му придобил смисъл. Огледал се наоколо и видял един прекрасен нов свят: пеперудите били наедрели, по-големи от дланта му, пръстта ухаела на топла плът, планинските склонове лъщели изкусително като женски хълбоци.

 

Даскалът разлистваше измачканата тетрадка с трепереща ръка, сякаш повдигаше камъка от пресен гроб. Беше изписана със ситен почерк, ту с мастило, ту с молив, и осеяна с петна и избелели букви, сякаш отгоре й бяха капали сълзи. Няколко страници бяха изцапани с кръв.

Даскалът вдигна глава:

— Жено, ако някой потропа на портата, недей да отваряш.