Никос Казандзакис
Братоубийците (13)

XIII

Добре дошъл, поп Янарос, добре дошъл, левенте!

Смутеният поп Янарос се приближаваше бавно. Държеше брадата си в ръце и се оглеждаше. Снажни мъже, кръстосали патрондаши на гърдите си и преметнали пушки през рамо, играеха хоро и пееха край огньовете. Сред тях имаше и девойки с червени забрадки, с патрондаши и пушки, които танцуваха рамо до рамо с мъжете. Планинският връх пламтеше, облян от светлина, която озаряваше и лицата на хората. Цареше голяма радост, сякаш Христос вече беше възкръснал.

Поп Янарос гледаше унесено. „Що за души са това! — дивеше се той. — Що за тела са това, Господи! Каква младост! Нищичко не разбирам. Да не би наистина да съм остарял? Да не би сърцето ми наистина да е окуцяло, та не може повече да се разтваря?“

Отново обходи с поглед мястото. Небръснати, немити, с дълги косища, с къдрави бради, страх и ужас. Всевъзможна сбирщина: работници, селяни, учители, студенти, овчари. Мъже и жени. Много девойки бяха зарязали домовете си, за да хванат гората. Обзети от любов към риска, мъжкия дъх и свободата, те бяха надянали мъжки кепета, бяха разпуснали коси по раменете си и бяха споделили с мъжете глада, въшките и смъртта. Готвеха, перяха, пренасяха ранените, превързваха раните им, грабваха пушките и се втурваха в атака. Тайно се спускаха в неосвободените села, носеха секретни съобщения на другарите, предаваха писма, играеха си с живота, без да им мигне окото. А пък мъжете, като гледаха как девойките гладуват, студуват, бият се и умират така юначно, възмъжаваха още повече и се състезаваха помежду си кой ще се отличи с по-големи подвизи.

Поп Янарос ги гледаше с гордост как подскачат край пламъците с високо вдигнати чела. „Ех, да можеше да се върне проклетата младост, да се събуя бос и да подскоча в пламъците, да протегна ръце наляво и надясно и да се хвана на хорото с ангелите!“

— Здравейте, младежи! — извика неволно поп Янарос и протегна ръце към тях.

Приближи се още малко. Тежка миризма на печено агне, кир и пот се блъсна в ноздрите му. Един пухкав левент с руси мустаци и червени цървули се втурна към него и го хвана за дясната ръка. Двама други юнаци го подхванаха отляво и го задърпаха към челото на хорото.

— Здравей, левенте поп Янарос! — извикаха. — Братя, той е дошъл да танцува с нас! Хайде, запретвай расото!

Поп Янарос се опря на тоягата си и се запъна.

— Защо танцувате бе, младежи! — извика той. — Добре, добре, ще се хвана и аз на хорото, но искам първо да науча, пуснете ме. Да не сте получили радостна вест? Да не е онемяла проклетата пушка, устата на Сатаната? Да не са се помирили враговете, да не са прогледнали очите им? Да не са разбрали, че всички сме братя? Говорете бе, младежи, ще се пръсна!

Левентите се разсмяха. Куцокракият Алекос, дето беше избягал от казармата и хванал гората, подскочи:

— Китайските ни братя са наводнили полята, прекосили са градовете, освободили са от робство милиони души и са стигнали до Жълтата река. Ей сегинка чухме вестта по радиото на нереидите.

— Кой това бре, момчета? Ушите ми бучат от дългото изкачване и недочувам.

— Китайците, попе, китайците, нашите съратници, нашите братя. Идвай тук и твоя милост, сваляй расото и се хващай на хорото!

— Че и китайците ли станаха наши братя? Наша работа ли е какво се случва на другия край на света, бре? Докато собственият ни двор е жаден!

— Китайците са наши братя! — подскочи даскалът от село Халикас, който също си беше сложил главата на дръвника. — Светът вече няма краища, всички имаме един общ дом и един общ двор. Всички онеправдани на тази земя сме братя и имаме един и същ баща.

— И кой е той?

— Ленин.

— А защо не Христос?

Даскалът избухна в смях:

— Прелисти евангелието, попе, и ще видиш, че има продължение. Прочети петото евангелие: „Свещено евангелие според Ленин“! И ще разбереш, че вече няма гърци, българи и китайци. Всички сме братя. Всички гонени, онеправдавани, гладуващи и жадуващи за правосъдие. Жълти, черни и бели. Отвори сърцето си и приеми в него всички, поп Янарос. Не бъди скъперник в любовта, бъди сърцат!

Помощник-командирът Лукас, нисичък, с черна кърпа върху косата, с щръкнала червена брада, с глигански зъб за талисман на шията, сграбчи поп Янарос за рамото.

— Изиграй едно зейбекико^[29], попе! — извика той. — Тропни с крак, отче, тресни я тая земя, дето някой ден ще ни погълне. Иде Великден, Христос воскресе, Народът воскресе из мъртвите!

Обърна се към юнаците:

— Давайте, момчета! Химна!

В същия миг край огньовете избухна диво и победоносно новият великденски тропар: „Народ воскресе из мертвих, смертию смерт поправ…“.

— Виждаш ли, попе? — рече даскалът. — Не сме променили много неща. Вместо „Христос“ сложихме „Народ“. Едно и също е. Това е днешното име на Бог.

— Народът не е Бог! — сопна се гневно попът. — Горко ни, ако беше!

— Горко ни, ако Бог беше другият, вашият — възрази даскалът, — който гледа как децата умират от глад и не си помръдва малкия пръст.

— Докато има гладуващи деца, Бог не съществува! — подхвърли ядно една девойка и размаха застрашително ръка към попа, сякаш той беше виновен за всичко.

Поп Янарос замълча. Можеше да каже много неща в защита на своя Бог, но замълча. Кой би могъл да се противопостави на земетръса, на огъня, на младостта? Гледаше с широко отворени очи разгорещените младежи и девойки и от челото му се лееше пот. Опитваше се да събере ума си, да види и да разбере. „Прости ми, Боже — мислеше си той, — да не би това да е новата религия? Как така изведнъж се разшири човешкото сърце? Преди то побираше само хората от собствения си дом: майка, баща, братя и сестри. Беше малко, малко и тясноскроено. Обхващаше най-много Янина и Епир или най-много Македония, Румелия, Пелопонес, гръцките острови и най-отвъд — Константинопол. Повече не можеше да побере. А ето че сега побира целия свят! Какъв е тоя нов юруш, Господи? Да стана, вика ми, и да танцувам за китайците, индийците и африканците! Не мога! В моето сърце се побират само ромеите. Да не би наистина аз, поп Янарос, вече да съм остарял, аз, дето се перчех, че съм на двайсет-двайсет и две години и че съм преборил старостта? Не, не мога да направя толкова голяма крачка!“

Докато той стоеше, подпрян на тоягата си, и мислеше, помощник-командирът Лукас го гледаше изпитателно под око. Гласът му прозвуча насмешливо:

— За твое добро ти го казвам, отче: недей да стоиш между два реда пушки. Така се превръщаш в мишена за всички куршуми — и черните, и червените. Направи своя избор и ела при нас. Ще имаш хиляди глави като щит пред себе си. Но ако продължаваш да вървиш съвсем самичък, загубен си.

— От която и страна да застана, юначе — отвърна поп Янарос, — аз съм така устроен, че никой няма да върви пред мене като щит. Единствено Бог.

— В най-голямата беда твоят Бог ще те изостави, повярвай ми, поп Янарос.

— Аз обаче няма да го изоставя! — тропна с тояга по камъните поп Янарос. — Къде ще ми избяга? Хванал съм го за края на дрехата и не пускам!

Лукас вдигна рамене и се засмя:

— Дрехата му ще се скъса и ще останеш с един парцал в ръката. А добричкият ти Бог ще е избягал. Но какво ли съм седнал да те убеждавам? Познавам те добре, поп Янарос, умът ти не увира за нищо на света. Желая ти късмет!

Даскалът се разсмя.

— Думите ти отиват на вятъра, Лукас — извика той. — Душата на поп Янарос прилича — с извинение — на една кучка, дето пазеше овцете на покойния ми баща.

— Кучка ли? — намеси се озадачено една от жените. — Нямаш ли срам, даскале? Отчето е свят човек, макар и да не е от нашите.

— Не се сащисвайте, другари. Сега ще ви разкажа историята и ще разберете. Баща ми беше овчар. Тогава бях невръстно дете, но това, което ще ви разкажа, ми направи дълбоко впечатление и се е запечатало в ума ми. Имахме една бяла кучка, същински звяр, която пазеше малкото ни овчици. Една нощ в кошарата влязъл вълк и се съешил с нашата кучка. Оттогава кучката го пускала да влиза, без да лае по него. Виждаше баща ми, че агнетата изчезват едно подир друго, а не беше чул кучката да лае. Що за чудо е това, тюхкаше се той. Една нощ си взел пушката, застанал в засада и що да види? Към полунощ вълкът прескочил оградата, а кучката — нито звук. Само надигнала глава и размахала опашка. Вълкът понечил да скочи върху агнетата, а баща ми стрелял и се хвърлил отгоре му с балтията. Явно вълкът е бил ранен, защото избягал, виейки. Тогава баща ми взел сопата и пребил кучката от бой. Насмалко да я убие, но я съжалил. Отворил вратата и я изхвърлил. Вече се разсъмвало. Кучката тичала и виела. Като стигнала до седловината между селото и усоето, спряла. Къде да отиде? Отпред била гората с вълците, отзад — баща ми със сопата. Където и да отидела, все била загубена. Три дни и три нощи тя виеше, застанала по средата между вълците и овцете. Минаха толкова години, остарях, но като си спомня за оня вой, все още настръхвам. На четвъртия ден тя млъкна. Баща ми се качи до седловината и я намери мъртва.

— И какво, даскале? — попита жената. — Какво искаш да кажеш?

— Тази кучка — отвърна даскалът, който беше престанал да се смее и в гласа му имаше горчивина, — тази кучка, другари, е душата на поп Янарос. И той като нея вие между черни и червени, и той ще пукне като нея. Жалко за душата му!

Поп Янарос не отрони дума. Но една мисъл се заби в гърдите му като нож и за миг го уплаши. „Ще пукна — помисли си. — Дали пък даскалът не е прав? Да, да, ще пукна, виейки между вълците и овцете.“ Попът настръхна и черно предчувствие пропълзя по гръбнака му.

— Момчета, аз ще поседна малко, уморих се.

Намери един камък и се сгуши отгоре му.

Когато хорото свърши, юнаците насядаха около поп Янарос. Неколцина извадиха от пазвите си писмата, които току-що им беше донесла капитаншата, както я наричаха с намигване. Едни четяха, сричайки, други викаха на помощ даскала. А той приклякваше край тях и четеше.

Първи го беше повикал амбулантният търговец Козмас. Навремето той беше заможен. Държеше търговска къща в Превеза заедно с един арменец и продаваше платнени изделия. Но арменецът му изяде капитала и Козмас се принуди да стане амбулантен търговец. Докато беше заможен, той нападаше бясно комунистите: „Тия гадове искат да продадат родината и Христос — викаше, — искат да сложат ръка на стоката ми!“. Но след като обедня, той също се хвана на червеното хоро и пожела да разруши тоя неправеден свят и да разкаже играта на арменеца. „Ако някой богаташ е комунист, той е глупак — казваше. — Ако някой бедняк не е комунист, той е глупак.“ Тъкмо той сега повика даскала да прочете писмото му.

— Ех, даскале — рече му, — ако имах тебе за ортак, нямаше да си загубя търговийката.

— Но нямаше и да бъдеш с нас в планината, драги Козмас. Щеше да си в долината с черните.

— Прав си бе, даскале. По дяволите търговията. Но духам раната и не изстива. Остави сега това, кажи ми какво пише в писмото.

Даскалът взе писмото и започна да чете: „Братко Козмас, всички ние, слава Богу, сме добре. Само дето всичките сме болни, кой от глад, кой от малария. Да не чуе дяволът, досега не са ни тормозили нито червените, нито черните гадове. Но колчем се похлопа на вратата, сърцата ни подскачат. Козата Пардало роди три козлета, ама и трите мъжки, да й се не види. Тия дни през селото мина едно старче с бяла мишка в клетка, дето гадаеше бъдещето, но ние не отидохме. Мама обаче сънува сън: валял силен дъжд и после изгряло слънцето. Отидохме при попа да ни го обясни. Ясно е като бял ден — каза попът, да е жив и здрав, — ясно е като бял ден, че сънят е добър и благословен. Вашият Козмас всеки момент ще се прибере — той е слънцето“.

— Аз съм бил слънцето! — каза Козмас и избухна в смях. — Горката ми майка! Каквото има в мислите си, това вижда и насън.

Даскалът отиде по-нататък и приклекна до един мургав дангалак, който отчаяно въртеше в ръцете си лист хартия и ругаеше, че не разбира какво означават всичките тия мацаници. Ето какво пишеше в писмото: „Какво дириш в планината бре, празноглавецо, та ме заряза да се оправям сама с къщата, нивата, козите и чаветата? Кой проклетник ти наля въздух в главата? Борел си се, пишеш ми, за свобода. Май ти е изпила кукувица акъла. Свободата става ли за ядене бре, серсемино? Току-виж дошла да помогне и на мен, да ми почисти къщата, да ми изоре нивата, да изпере децата и да им изпощи въшките? Това ли ми обеща, когато се взехме, негоднико? Да знаеш, че аз съм попска дъщеря, в памук съм отгледана, не съм някоя селянка. Не съм създадена за черна работа! Гледай да се прибереш по-скоро, иначе ще си обера партакешите и ще си плюя на петите! Цял куп мъже ме искат, ако искаш да знаеш…“.

— Стига толкова, да я вземат дяволите! — извика мургавият мъж и скъса писмото на хиляди парченца.

Даскалът се разсмя.

— Не си пукай жлъчката, Димитрис. Тук сме дошли за велики дела, по дяволите жените! — рече той и се насочи към другарите си, които се бяха събрали край поп Янарос и го зяпаха.

Двама юнаци пристигнаха изпотени и весели. Бяха облечени в къси овчарски ямурлуци и носеха тояги. Ръцете им бяха окървавени. Приближиха се до Лукас и му направиха знак.

— Носим ти дар — казаха те през смях.

— Къде е кутията? — попита Лукас и протегна ръка.

Единият измъкна от ямурлука си продълговата сребърна кутия и му я подаде.

— На твоите услуги, капитан Лукас — рече закачливо той.

— Не се подсмихвай, другарю — каза Лукас. — Този свещен пояс ще стане наш съратник. Ти само стой и гледай.

Постави два пръста в устата си и изсвири.

— Съратнико Алекос! — извика.

Обърна се към двамата вестоносци:

— Ами дрехите?

Вторият мним овчар извади изпод ямурлука си една бохча дрехи.

— Заповядай — рече. — Оставихме го по долни гащи.

И простря на земята расо, шапка, колан, чифт дебели обуща, чифт дебели светлосини чорапи и един сребърен кръст.

— Взехме му и магарето, и кошовете. На дъното им все още имаше няколко смокини. Изядохме ги.

— Алекос! — извика отново Лукас.

Юнаците отстъпиха встрани, за да направят място на охранения готвач Алекос, който се появи засмян и куцукащ.

— Тук! — извика той и застана пред Лукас.

— Отче Александре — каза през смях помощник-командирът, — това са ангелските ти одежди. Обличай се бързо! Имаме тлъста работа да вършим.

— Калугер ли? — възкликна Алекос с изцъклени очи.

— Обличай се бързо и не питай!

Алекос изу панталона и съблече куртката си. Загърна се с расото, закачули се с калугерската шапка и провеси кръста на шията си. Вдигна ръка и благослови мъжете и жените, които го бяха обкръжили и се превиваха от смях.

Лукас подмяташе в ръцете си сребърната мощехранителница.

— Дръж си очите на четири, клети отче Александре! — рече той. — Предавам ти тази сребърна бомба. Тръгни по селата и възхвалявай стоката си: „Християни, пристигна поясът, с който се е препасвала Богородица, вече е тук, вече е тук! Дойде, за да препаше селото ви, да препаше душите ви, да изпъди черните демони, бедността, войната и неправдата! Богородица има да ви казва и нещо тайно. Елате да се поклоните, елате да чуете, почитаеми вярващи!“. Това ще викаш. А като се събере народът, навеждай се и прошепвай на всеки поотделно: „Богородица ми заръча да ви предам това: Имате благословията ми. Убивайте фашистите, убивайте ги. Те са черните демони, те са черните кепета!“. Това ще викаш, нали разбра?

— Разбрах. С други думи — номер.

— Опичай си акъла, казах, и не се смей. Голям хитрец си и затова избрах теб. Но за тая работа има нужда от калугерска хитрост, защото ако те надушат, ще те разпънат на кръста, отче Александре, както разпънаха и шефа ти.

 

 

Поп Янарос седеше, гледаше, слушаше и се задушаваше. Това беше някакъв нов свят — без свян, без Бог, само младост, юначество и богохулство. Чуят нещо за Христос, и се смеят, чуят за свобода и справедливост, и загиват за тях… Да не би пък тия партизани, дето са надигнали глави срещу неправдата, да не би пък точно те — прости ми, Боже — да са новите християни, макар и да не го съзнават? Не го съзнават и затова богохулстват. Но все някой ден ще го осъзнаят, няма как да бъде иначе… Дали пък не беше прав раненият калугер Никодимос, че един ден водач на тези левенти ще стане самият Христос? И вече няма да носи кръста на разпятието, ами ще държи бич, с който ще прокуди престъпниците, неправедните и търговците от Божия храм и от света!

Поп Янарос изгледа един по един младежите, които се смееха, богохулстваха и лъскаха пушките си, и въздъхна. „Ех, ако можеше един такъв Христос да слезе на Земята! — помисли си той. — Как щях да препаша здраво кръста си, па макар и седемдесетгодишен, как щях да грабна байрака и да тръгна на юруш след него — за да прокудя престъпниците, неправедните и търговците!“

Умът на поп Янарос се носеше из дълбоки води. Той затвори очи и се унесе сред глъчката, смеховете и припукващия огън. Къде се намираше? Луната тъкмо се беше търкулнала от средата на небесния свод и вече се спускаше. Помощник-командирът Лукас се обърна, видя поп Янарос, когото съвсем беше забравил, наведе се и го побутна с крак.

— Май те забравихме, попе. Прости ни, но си имахме работа. Трябваше да поставим цел на Богородичния пояс.

И изпляска с длани.

— Хей, Кокольос!

Едно рошаво зверче с остри лисичи уши и очи на невестулка се изпъчи пред него.

— Тук!

— Къде е капитанът?

Зверчето се изкиска.

— На стражевия пост е. С капитаншата.

Другарите избухнаха в смях, но погледът на Лукас помътня.

— Тишина! — изрева той.

Обърна се към зверчето:

— Върви да му кажеш, че баща му е дошъл при него. Носи му послание.

— Какво му носи, че не чух добре?

— Вест от Кастелос. Хайде, изчезвай!