Никос Казандзакис
Братоубийците (18)

XVIII

Сладостна априлска вечер. Металът на небето се разтопи. Скалите, трънаците и пръстта се обляха в злато. Планинските подножия започнаха бавно да потъват в сянка. Внезапно разразилата се буря отшумя за миг, след като беше освежила сухите треви. Земята ухаеше.

Богородица блестеше в мъжките обятия, сякаш цялата изтляваща светлина на деня беше намерила последно убежище в златния й венец и в бледите й хлътнали бузи. До нея крачеше с грубите си обуща поп Янарос, гологлав и запретнал расото си. Подир него — бучащото море на селяните.

На един кръстопът малко преди казармата поп Янарос се обърна и вдигна ръка. Бойното литийно шествие се спря.

— Чеда мои — извика той, — чуйте ме. Тръгнали сме на шествие за помирение и любов, не за война. Пазете ръцете си чисти, достатъчно кръв се проля. Нашият водач не е някакъв си нашивкаджия капитан, а Дева Мария. Вдигам ръце и я призовавам: пречиста Дево, всели мир и благост в сърцата ни, всели мир и благост в сърцата на враговете ни, всели мир и благост в сърцата на всички хора по Земята! Нали затова беше разпънат на кръст Синът ти.

Преди да е довършил словото си, се разнесе яростен глас:

— Предатели, болшевики, ей сега ще ви изтребя!

Пред множеството изскочи капитанът, обезумял, с увиснали мустаци, кожа и кости. Очите му бяха пълни с отрова. Следваха го сержантът и войниците, а подир тях — старият Мандрас и неговите хора. Другите трима първенци — Стаматис, бай Тасос и Хадзис — се бяха облегнали на казармения зид, прехапали езици, изцъклили очи и изтръпнали.

Капитанът размаха камшик във въздуха и с две едри крачки се доближи до тълпата. От устата му хвърчеше пяна.

— Какво искате, мръсни селяни? Накъде сте се запътили?

Никой не отговори. Само майките свалиха черните си чембери и ги развяха във въздуха.

— Какво желаете? — извика отново капитанът. — Питам ви, отговаряйте! Поп Янарос, уста партизанска, и твоя милост ли онемя?

Яростна и дълбока тишина. Единственият звук се разнасяше от инструментите — сърпове, мотики, резачки, вили, които се спускаха от раменете.

За миг умът на капитана се помрачи. Сън ли беше това, някакъв кошмар? Какво беше това море от пожълтели черепи с черни дупки вместо очи, което настъпваше насреща му? Обърна глава, видя зад себе си сержанта и войниците, дойде му сърце на място. Те бяха готови, коленичили с вдигнати пушки.

Чу се гласът на стария Мандрас:

— Защо ги щадиш, господин капитан? Удряй! Убий попа, послушай ме! Убий го и всички ще си плюят на петите. Настъпи змията по главата!

— Любов! Любов! — извика поп Янарос, отделяйки се от тълпата. — Любов, чеда мои! Не сме дошли за лошо, дошли сме за помирение! Не оказвайте съпротива, ние сме братя, не проливайте кръв. Засрамете се от нашата Дева Богородица!

Един блед войник с очилца изникна от вратата на казармата и се спря стъписан. „Що за проклето изкуство е това — да убиваш!“, мислеше си той и не му даваше сърце да прекрачи прага. Една безбрежна градина в далечния Закинтос, родния му остров, прекоси мислите му — далече, далече, в края на света. Месец април, дърветата цъфнали, а под дърветата — той с китарата си… Но в същия миг цъфналите дървета и китарата се изпариха. Чу се гневният глас на капитана:

— Хей, очилаткото, синьор Ньоньос, къде си се заблеял? Запретвай се за работа!

— Любов! Любов! — викаше поп Янарос, пристъпвайки към капитана, гологлав, невъоръжен, с протегнати ръце, сякаш просеше милостиня.

— Огън! — изрева капитанът, вдигайки ръка.

Куршумите прелетяха над главите на селяните. Войниците не бяха посмели да стрелят по невъоръжени. Капитанът побесня:

— На месо! — изрева отново той. После извади револвера си и го изпразни в човешкото множество.

Тъкачът Стелянос, който стоеше най-отпред редом с поп Янарос, получи куршум в челото и падна по очи на земята. Толкова много беше страдал през живота си, че сега получи избавление. Той беше анемичен и женствен мъж, с меки ръце, с мазен попски глас. Покойната му жена, Лемония, беше най-личната селска хубавица и най-сръчната тъкачка. Но беше шавлива, Бог да я прости, и всички бабаити от Кастелос и околните села я задиряха. Един ден ковачът, който му беше приятел, не издържа, отиде при него и му каза: „Стелянос, всички мъжкари от Кастелос и околните села задирят жена ти. Направила те е за резил. Напусни я!“ — „Да не съм луд? — отговори той. — Всички я задирят, за да я имат, а аз, дето я имам, да я изоставя?“

Но една сутрин, както разресваше косите си на прозореца и пееше, тя рухна мъртва на пода. Тогава мъжът й седна на стана и се захвана да тъче кърпи, чаршафи и ризи. После ги натоварваше на гърба си, разнасяше ги по селата и ги продаваше. Как семето беше покълнало в него и защо този безличен човечец внезапно беше решил, че светът е несправедлив и трябва да бъде разрушен, никой така и не разбра. Ако някой го попиташе, той щеше да вдигне рамене и да рече: „Не знам. Както си седя на стана, унасям се и започвам да размишлявам. И лека-полека станах болшевик“.

И ето че сега куршумът проби челото му и ризите останаха недовършени на стана.

— На месо! — отекна гласът на сержанта, благия румелиец.

Той беше кротък и добър човек, не желаеше никому злото. Но като видеше кръв, загубваше ума и дума и побесняваше, може би от страх.

„Проклето изкуство е това — да убиваш… — отново промърмори очилатият Ньоньос и пушката потрепери в ръцете му. — Аз съм създаден за китарата, а не за пушката, проклета да бъде!“

Но кръвта на останалите войници вече беше кипнала и стреляха на месо, както им бяха наредили. Мандрас и синовете му, които бяха взели пушки от казармата, също се втурнаха напред.

Сред тълпата се чуха стонове. Пет-шест тела се търкулнаха на земята. Глашатаят Кирякос, както беше отворил уста и се канеше да изрече думите, дето му беше заръчал поп Янарос — „единомислие, единомислие“ — получи куршум в гръкляна. Кръвта му бликна, клокочейки, и изцапа бялата му великденска риза. Злочестият Кирякос разпери ръце и се свлече върху жените, които оплакваха ранените зад гърба му. Той беше дебел и отпуснат човек с яйцевидни очи и уста, която стигаше чак до ушите му. Мазната му коса се спускаше в безпорядък върху раменете. Беше я оставил да расте, защото си беше наумил, че някой ден ще бъде ръкоположен за свещеник. И не я миеше, защото му бяха казали, че мазнината я подхранва. И сега цялата тая мазнина отиде на вятъра.

Като видя, че Кирякос е убит, Димитрис, полският пазач от Прастова, измуча като бивол. Кирякос, видите ли, беше негов братовчед и му беше дал дума, че като стане поп, ще го направи кандилопалец в църквата. Защото да си полски пазач, беше трудна работа и краката на Димитрис бяха започнали да се подуват. И сега изведнъж загуби и приятеля си, и рахатлъка на кандилопалството. С помрачен ум той грабна скрития в пояса му пистолет и се прицели в синовете на Мандрас, които се бяха озовали насреща му. Куршумът попадна в сърцето на Павлис, най-младия. Той не свари дори да изохка и се свлече на земята бавно и безшумно. Тия дни си беше купил една черна кобилка с бяло петно на челото. Беше влюбен в Хрисула, внучката на старейшината бай Стаматис, и обикаляше пред дома й, яхнал кобилката. Имаше гарвановочерна къдрава коса и я беше оставил да пада върху челото му чак до веждите, по тарикатски. И точно тая сутрин, както обикаляше пред портата й, девойката стоеше на прозореца. Улицата беше пуста и тя му подхвърли един карамфил. Бяха й го донесли от Прастова, за да закичи с него Христовия гроб. Момъкът го пое във въздуха и го постави зад ухото си. Все още беше зад ухото му сега, когато, извърнат на една страна, той лежеше върху земята със стъклени очи.

Вече се беше смрачило. Сетната дневна светлина, която се беше спотаила на върха на планината, се гмурна в индиговосиньото небе и изчезна. В здрачния въздух проблясваха единствено дивите очи на селяните.

Поп Янарос притичваше с просълзени очи между войниците и своите и умоляваше: „Без кръв! Без кръв!“. Но демоните вече върлуваха на свобода, пролятата кръв стенеше и жадуваше за още кръв. Войници и селяни вече се сблъскваха гърди в гърди, жените хвърляха камъни, които улучваха и трошаха вражески глави.

— Огън! — заповяда отново капитанът и се прицели в поп Янарос, но не успя да стреля. Андреас се хвърли отгоре му, хвана го за ръката и двамата се търкулнаха на земята.

— Касапино! — изръмжа ковачът. — Дойде и нашият ред, вече не сме овце. Ще те заколя!

Капитанът напрегна всичките си сили и се изправи, но Андреас все още го държеше за шията и замахваше с ножа си.

Чу се пронизителен вик и една жена с червена панделка в косите се залепи за капитана и го прегърна.

— Моят Софоклис, моят Софоклис! — изгъргори тя, плачейки.

Андреас не успя да спре замаха на ножа си и той се заби в сърцето на жената. Тя се търкулна в краката на капитана, като все още пърхаше и мърдаше устни. Прегърна ботушите му и издъхна.

— Капитанът е мъртъв! — извика някой от войниците. — Свалете оръжие, момчета!

Това беше Стратис, който захвърли пушката си.

Обаче сержантът се втурна да изтръгне капитана от ръцете на Андреас, с когото се бореше ожесточено. Кръвта се лееше от лицето и ръцете на капитана. Един камък го беше улучил в коляното и не можеше да се изправи на краката си. Поп Янарос притича и го пое в обятията си.

— Той е мой! — извика и го прикри с тялото си.

Надигна се силен вой, сякаш някаква буйна река беше преляла, прекършвайки бентовете. Мотиките, сърповете, резачките и вилите обкръжиха малцината войници, които продължаваха да оказват съпротива, и приклещиха хората на бай Мандрас, притискайки ги към стената.

Богородица сега стоеше на прага на казармата, поддържана от двама старци. Лицето й беше обърнато към воюващите хора и очите й проблясваха в полумрака, сякаш действително бяха пълни със сълзи.

Сержантът понечи да окаже съпротива с няколко войници, но всички попаднаха в ръцете на селяните. Капитанът се въргаляше по земята с пукната глава и хапеше устни, за да не изреве. Старият Мандрас и тримата му оцелели синове се мъчеха да се отскубнат от стената, където бяха приклещени.

— Предай се, бай Мандрас! — подвикна му поп Янарос. — Достатъчно кръв се проля. Бог ми е свидетел, че не исках това.

— Ти уби моя Павлис, калимявкаджийо! — изрева бай Мандрас и забърса разплаканите си очи. Вече не можеше да се владее и избухна в ридания.

Една голяма вълна се изсипа отгоре им, пое ги и стовари всички, войници и старейшини, в широкия двор на казармата. Последен там се озова капитанът, подкрепян от Поп Янарос. Отецът донесе вода, проми раните му и го положи внимателно в ъгъла на двора.

— Не се тревожи, господин капитан — рече той. — С Божията помощ всичко ще свърши добре. Каквото било — било. Настъпи краят на злото.

После се обърна към хората си:

— Донесете въжета, за да ги завържем. Не ги удряйте. Те са наши братя — може и да не знаят, но ние знаем. Ще ги завържем, за да не се противят на помирението. А после, още тази вечер — кълна се в душата си, която ще предам Богу — всички ще бъдат пуснати на свобода. Всички, заклевам се, всички!

Капитанът надигна окървавената си глава.

— Предател! — изкрещя и го заплю.

— Щом не искате да бъдете освободени с добро, ние ще ви освободим насила! — викаше ковачът, докато омотаваше с яки въжета войниците и селските старейшини.