Никос Казандзакис
Братоубийците

I

Слънцето огряваше Кастелос. То беше наводнило покривите и вече преливаше и се стичаше по кривите стръмни сокаци, разкривайки безмилостно грубата грозота на селото. Диво и пепелявочерно, къщите му целите от суха зидария, вратите ниски, навеждаш се, за да влезеш, а вътре — мрак. Из дворовете се носеше мирис на конски тор, кози дърдонки и тежък човешки дъх. Никоя къща нямаше дърво на двора, нито пойна птица в клетка, нито саксия със стрък босилек или червен карамфил на прозореца. Навсякъде камък върху камъка. Душите, които живееха сред тия камъни, също бяха сурови и негостоприемни. Планината, къщите, хората — от един и същ кремък беше направено всичко.

Рядко се чуваше смях в това село, дори и в добрите времена. Това им изглеждаше противно на природата, голяма разпуснатост. Старците се извръщаха и сбръчкваха вежди, секваше смехът. Настъпеха ли големите празници, Коледа, Сирни заговезни и Великден, хапнеха ли малко повече тия несретници, пийнеха ли малко повече, надигаха злочестите си чела, за да запеят. И колко жална беше оная монотонна и сърцераздирателна песен, която се подемаше от уста на уста, протяжна и печална, без свършване! Какъв прадревен ужас, какви кланета, робство и вековен глад! Песента им разкриваше по-добре от плача им неизлечимото изпитание на живота, хилядите години, преминали отгоре им, глад, бич и смърт без край. Но те се бяха вкопчили като скален оман за бездушните сиви камъни и не искаха да се откъснат от тях. Докато свят светува, никога няма да се откъснат от тях тия твърдоглави епирски селяни.

Телата и душите им бяха придобили цвета и твърдостта на камъните. Бяха станали неделими, заедно поемаха дъжда, слънцето и снега, сякаш всички до един бяха хора, сякаш всички до един бяха камъни. Колчем мъж и жена напуснеха единачеството си и попът дойдеше да ги венчае, двамата не намираха, не знаеха блага дума, която да си кажат. Сливаха се безмълвно под грубите вълнени халища и само една мисъл имаха в главите: да си родят деца, за да им завещаят същите тия камъни, планините и глада.

Жените им в излишък, мъжете не достигат. Когато се задомят и още в първите нощи поверят сина си на женската утроба, повечето мъже се вдигат и тръгват накъдето им видят очите. Как да живеят сред тия чукари? Отиват в далечни земи и никак не бързат да се връщат. „Скиталци и закъснели друмници“ ги нарича песента и люто ги кори за това, понеже изоставят жените си съвсем сами. И те повяхват, гърдите им увисват, над горните им устни поникват косми, а легнат ли нощем да спят, мръзнат в леглата си.

Животът им е непрестанна битка с Бог, ветровете, снега и смъртта. Ето защо, когато завилня братоубийственият бяс, кастелчаните не се изненадаха, не се уплашиха, не промениха навиците си. Единствено вътрешното им кипене, нямо и спотаено преди това, сега избухна и се разрази на воля, изконният копнеж на човека да убива изхвръкна от гърдите им необуздан. Всеки имаше по един съсед, приятел или брат, когото мразеше безпричинно и отдавна, понякога без и сам да го съзнава. Тази омраза се наслояваше с години и не можеше да намери път навън. И ето че внезапно им раздадоха пушки и ръчни гранати, развяха над главите им преблагородни знамена. Попове, нашивкаджии и вестникари започнаха да ги заклеват да убият съседа, приятеля и брат си — само така можело да спасят родината и вярата. Убийството, тази прастара човешка нужда, сега придоби висок мистичен смисъл и братът се втурна да преследва брат си.

Едните нахлузиха червени кепета и хванаха гората, другите се окопаха в селото и впериха поглед в Еторахи, отсрещния планински връх, където бяха партизанските свърталища. Понякога червените кепета се сурваха надолу с викове, друг път отдолу ги подбираха черните кепета — и се хващаха гуша за гуша, и започваше сладкото братоубийство. Жените изскачаха от дворовете с разрошени коси, катереха се по терасовидните насипи и пищяха, за да нахъсат мъжете. Селските кучета лаеха, подтичваха след стопаните си с изплезени езици и също се включваха в гонитбата, додето нощта се спуснеше и погълнеше хората.

Само един човек стоеше помежду им, невъоръжен и отчаян, с отворени и празни обятия — селският свещеник поп Янарос. Той поглеждаше ту надясно, ту наляво и не знаеше накъде да поеме. Денем и нощем тревожно се питаше само едно: ако Христос би слязъл на Земята, при кои ще отиде? При черните? При червените? Или и той ще застане по средата и ще вика с отворени обятия: „Побратимете се, братя! Побратимете се, братя!“. Тъй заставаше и божият наместник в Кастелос поп Янарос и викаше с отворени обятия. Викаше той, но всички — и черните, и червените — го подминаваха, ругаейки:

— Българин^[1], предател, болшевик!

— Демагог, фашист, калимявкаджия!

А поп Янарос поклащаше смутено тежката си глава и отминаваше.

„Благодаря ти, Господи — мълвеше той, — благодаря ти, че си ме сложил да воювам на толкова опасен пост. Обичам всички, никой не ме обича, но аз не се огъвам. Ала недей да изпъваш въжето прекалено силно, Господи, човек съм аз, не съм нито бивол, нито ангел, човек съм — колко дълго ще издържа? Някой ден може и да се огъна. Казвам ти го, защото — прости ми, Боже — понякога забравяш и искаш от хората повече, отколкото от ангелите.“

Всяка сутрин, щом се събудеше и отвореше кръстатото прозорче на килията си, щом видеше насреща си чукарестата планина Еторахи, без вода, без дървета, без птици, цялата в камъни, той въздишаше дълбоко. Унасяше се и мислено се завръщаше в Свети Константин, онова знатно село, в което се беше родил преди седемдесет години, много далече оттук, на един песъчлив черноморски бряг. Какво спокойствие, какво щастие, каква Божия благодат! Онова, което разказваше голямата икона вляво от Христос в иконостаса на селската църква, със сигурност не беше боговдъхновена измислица на зографина, беше самата истина. Местният покровител, равноапостол Константин, държеше върху дланта си селото, като гнездо с яйца, и го полагаше в Божиите нозе. Настъпеше ли месец май, а с него и празникът на светията, какво благоговение обземаше селото, какво свещено опиянение без вино! Как всички забравяха ежедневните си грижи, забравяха, че са човешки червеи, и им поникваха пъстроцветни крила чак до небето! „Нима е възможно човекът да превъзмогне човека? — питаше се поп Янарос и сам си отговаряше. — Възможно е, възможно е, но само за час, за два, може и за цял ден, но само толкова. Това ще рече вечност, това ще рече пожар Божий, дето простодушните люде го наричат Рай.“

Много пъти беше влизал в тоя Рай поп Янарос. Всяка сутрин той си припомняше ония времена тук, сред дивия камънак, и мислено се отправяше на далечен път, завръщаше се при Черно море. Имаше в онова село едно свещено братство от седем души — „нестинари“ беше тяхното култово име, а той, поп Янарос, беше „главният нестинар“, водачът им. Прастар ритуал, който навярно предхождаше християнството и водеше началата си от древното езичество. Запалваха голям огън насред селото, хората се събираха край него и запяваха псалми, идваха музикантите с лирата и гайдата. Църковните двери се отваряха и излизаха нестинарите, босоноги и притиснали в пазвите си „праотците“ — старите икони на свети Константин и майка му света Елена. Двамата светци не бяха изографисани в обичайната си сакрална застиналост, ами бяха подскокнали във въздуха, танцуващи и запретнали златните си одеяния.

Още преди да са дошли иконите, лирата и гайдата вече лудееха, глъчта се виеше неистово, хората надаваха викове, много жени се строполяваха на земята в транс. Нестинарите пристъпваха бързо един подир друг. Пъргав, с изправена глава, поп Янарос вървеше начело и пееше диви любовни песни на Смъртта — вратаря^[2], който ни отваря портите (честит да бъде!), за да влезем през тях във вечността. Пламъците вече бяха овъглили осветената дървесна клада, жарта пращеше и поп Янарос скачаше чевръсто в нея. Подир него в горящите въглени нагазваше цялото братство огнеходци и танцът започваше. Поп Янарос се навеждаше, загребваше с шепите си въглени и ги подхвърляше, пеейки, на хората, сякаш държеше китка босилек и поръсваше паството си със светена вода. Какво ще рече Рай и Бог, какво ще рече вечен живот? Ето този огън е Раят, ето този танц е Бог — танц, който не трае само за миг, а вовеки веков!

А когато изскачаха от свещената клада, нямаха нито един опърлен косъм по краката си, нито следа от изгаряне по петите си. Телата им лъщяха, сякаш бяха излезли от прохладното море през лятото.

През цялата година душите им се озаряваха от отблясъците на оня свещен огън. Обич, мир и щастие царяха сред хората, животните и посевите. Тучна беше почвата, обилна — Божията милост. Житните класове избуяваха, маслините натежаваха от благословения си плод, бостаните напращяваха от пъпеши, дини и огнезърнеста царевица. Но този охолен живот не покваряваше хората, защото, тръгнеше ли душата да затлъстява и да се превръща в плът, отново идваше празникът на светията и отново се запалваха големите огньове, и на хората пак им поникваха крила.

 

 

Но внезапно — защо? По чия вина? Никакъв голям грях не беше надвиснал над селото. Както обикновено, селяните спазваха Великите пости, не вкусваха месо и риба, нито пиеха вино в сряда и петък, всяка неделя ходеха на литургия, носеха просфора, варяха коливо, изповядваха се и се причастяваха, жените не вдигаха очи да погледнат чужд мъж, мъжете не вдигаха очи да погледнат чужда жена, всички крачеха по Божията пътека… Всичко беше наред, но Бог, както се беше надвесил ласкаво над щастливото село, внезапно отвърна лицето си. Селото мигом потъмня и една сутрин на площада се чу пронизителен глас: „Изтръгнете корените си! Силните на тая земя ви заповядват да заминете! Всичките гърци в Гърция, всичките турци в Турция! Вземете децата, жените и иконите си и дим да ви няма! В десетдневен срок!“.

В селото се надигнаха вопли, сепнаха се жените и мъжете, започнаха да сноват насам-натам. Тръгнаха да се сбогуват със стените, с тъкачния стан, със селската чешма, с кладенците. Спускаха се към морския бряг, плъзгаха се по крайбрежните камъчета, прощаваха се с морето, виеха на умряло. Да, трудно е, много е трудно за душата да се откъсне от познатите води и познатата пръст. Един ден старият поп Дамянос се вдигна призори сам-самичък, без да чака нито глашатая, нито другия свещеник, по-младия поп Янарос, и тръгна да обикаля селото, викайки от врата на врата: „В името Божие, чеда мои, настъпи часът!“.

Камбаните биеха скръбно още от ранни зори. През нощта жените бяха омесили хлябове, мъжете припряно бяха насъбрали всичко, което можеха да отнесат със себе си. Чат-пат някоя старица все още извиваше печален стон, но мъжете се обръщаха с подпухнали очи и й подвикваха да престане. Каква полза от сълзите? Каквото е рекъл Господ, ще стане, нека тогава да става и да приключваме! Колкото може по-бързо, преди душите ни да се прекършат, преди да сме осъзнали в каква беда сме. Хайде, по-живо, приятели! Да изпечем хлябовете, да приберем в чувалите колкото може повече брашно! Чака ни дълъг път, нека вземем със себе си всичко, което ще ни трябва, за да живеем — гърнета, корита, дюшеци, светите икони. Няма страшно, братлета! Нашите корени не водят само към тая земя, те стигат и до небето, хранят се от него, затова и племето ни е безсмъртно. Напред, братя мои, кураж!

Духаше вятър, зима беше, вълните бяха подивели, небето — пълно с облаци, ни помен от звезда. Двамата селски свещеници, старият поп Дамянос и чернобрадият поп Янарос, шетаха из църквата, прибираха иконите, светия потир, сребърното Евангелие, златотканите одежди. Спряха за миг, за да се сбогуват с Христос Вседържител, който ги дебнеше зографисан от кубето. Старият Дамянос го изгледа с опулени очи. За първи път виждаше колко е свиреп, как гневно и презрително присвива устни, как е хванал Евангелието като скала, която се готви да запрати върху човешките глави.

Поп Дамянос поклати глава. Той беше блед и слаб, с хлътнали бузи, само две големи очи бяха останали върху лицето му. Тялото му беше изцедено от поста, молитвите и обичта към хората. Взираше се ужасѐн в Христос Вседържител — как толкова години не беше забелязал! Обърна се към поп Янарос: „Винаги ли е бил такъв свиреп?“, понечи да попита, но го досрамя.

— Поп Янарос — каза той, — аз се уморих. Прибери иконите, които ще отнесем със себе си. Останалите ще изгорим, чедо мое, пък Бог ще ни прости. Нека ги изгорим, за да не ги осквернят агаряните. После събери пепелта и я раздай на селяните, да си я пазят като амулет. Аз тръгвам да тропам по вратите и да викам: „Часът настана!“.

Развиделяваше се. Слънцето се подаде иззад черните облаци, плешиво и болнаво. Печална светлина облиза селото, портите зейнаха чисто черни. Няколко петли пропяха за последен път от градинските торища. Кошарите се отвориха, заизлизаха кравите, мулетата, магаретата, след тях и псетата, и хората. Селото ухаеше на прясно изпечен хляб.

— Бог да ви благослови, чеда мои — умоляваше поп Дамянос, обикаляйки от къща на къща, — не плачете, не проклинайте. Такава е Божията воля, може да е за наше добро, сигурно е за наше добро! Та нали Бог е нашият отец, може ли един отец да мисли злото на децата си — не може! Ще видите, чеда мои, че Бог ни е приготвил по-плодородни ниви там, дето ще пуснем корени. И ние като евреите напускаме земята на неверниците, за да отидем в Обетованата земя! Там, дето текат реки от мед и мляко, там, дето лозите се извисяват с човешки бой.

В деня преди заминаването всички заедно, мъже, жени и деца, потеглиха на литийно шествие към малкото гиздаво гробище вън от селото, за да се сбогуват с предците си. Времето беше сълзливо, през нощта беше валяло и по листата на маслините все още висяха дъждовни капчици, земята беше мека и уханна. Начело вървеше поп Дамянос, облечен в празничните си одеяния, със златоткания епитрахил, със сребърното евангелие в ръце. След него идеше народът, а най-подир — поп Янарос с китка едролист розмарин и сребърно котле със светена вода. Вървяха неми и приведени, без песнопения, без да плачат, без да говорят. Само от време на време някоя жена простенваше или от нечии старчески уста се отронваше: „Господи, помилуй!“. Разгърнали пазвите си, младите майки кърмеха рожбите си.

Щом стигнаха до кипарисите, попът блъсна портата и я отвори. Влезе той, последваха го хората. Черните дървени кръстове бяха мокри, тук-там по гробовете светеха фенери. Полуизбелелите снимки зад стъклата издаваха как са изглеждали момите, как са изглеждали юнаците със засуканите мустаци, когато са били живи. Хората се разпръснаха, всеки намери любимия си гроб. Жените паднаха ничком да се поклонят на пръстта, мъжете, прави, се кръстеха и бършеха очи с краищата на ръкавите си.

Поп Дамянос застана насред гробището, вдигна ръце и се провикна:

— Сбогом, отци, сбогом, прадеди! Ние заминаваме, сбогом! Силните на тая земя не ни позволяват да живеем повече редом с вас, да умираме и да лягаме редом с вас, да се превръщаме в пръст заедно с вас. Изкореняват ни! Анатема за виновните! Анатема за виновните! Анатема за виновните!

Хората вдигнаха ръце към небето и извисиха гласове:

— Анатема за виновните!

Всички паднаха на колене и започнаха да целуват размекнатата пръст, да трият с нея челата, бузите и вратовете си. И пак се навеждаха, и пак я целуваха. Целуваха отците и прадедите си и викаха: „Сбогом!“.

Поп Янарос вървеше между гробовете и ги поръсваше един по един със светена вода.

— Сбогом! Сбогом! — викаха роднините на покойниците, вървейки подире му. — Сбогом, братлета, братовчеди, дядовци! Простете ни, че ви оставяме в ръцете на агаряните, но не е по наша вина, анатема за виновните!

Поп Дамянос коленичи върху пръстта, отвори Евангелието и започна да чете възкресните пасажи. Изведнъж гласът му беше станал мощен, не трепереше вече. Преди да тръгнат насам, когато взе Евангелието от светата трапеза, той го отвори и си отбеляза с червена лентичка пасажа, който се чете в деня на Разпятието. Него беше решил да прочете. Но сега, сред любимите покойници, сърце не му даваше да изрече на раздяла „Или, Или, лама савахтани!^[3]“. Внезапно реши да им каже за сбогом благото и радостно „Христос воскресе!“. Прочете възкресното евангелие и се провикна:

— Имайте търпение, прадеди, ще се срещнем пак при Второто пришествие! Христос воскресе, смъртта е победена, не съществува смърт, човекът ще възкръсне! Имайте търпение, прадеди, и довиждане!

Хората се надигнаха от гробовете, както си бяха с пръстта по косите и лицата. Окуражени, те протегнаха ръце, хванаха се един за друг, сякаш искаха да се утешат взаимно, и без въобще да са се наговаряли, извиха хоро между гробовете, бавно и достолепно. Οчите и пазвите им се пълнеха със сълзи. Танцуваха спокойни, с погледи, вперени в дървените кръстове. Сричаха издълбаните отгоре им свети имена, оглеждаха се с хищни погледи, сякаш искаха да вдигнат и отнесат със себе си всичките тези мокри кръстове и снимките, и тенекиените венци, и кипарисите, и пръстта, и костите, които лежаха под пръстта. Да вземат всичко и да заминат. И както танцуваха бавно и достолепно, внезапно вдигнаха очи нагоре и видяха, че в небето се е простряла една зелена, червена и златиста дъга, която опира нозете си в земята.

— Това е добро знамение, братя! — извика поп Янарос. — Поясът на Богородица се е прострял над нас като покров и утешение. Вдигнахме ръце към небето, призовахме Господ и той ни даде отговор: „Благословен да е пътят ви, чеда мои. Вървете по живо и по здраво, Богородица идва с вас, ето го честния й пояс!“.

Поп Дамянос отново ги поведе. Обърнаха се да видят покойниците за последен път, но не видяха нищо. Очите им бяха помътнели, светът се беше превърнал в облак от сълзи. Живите нададоха викове, уплашиха се.

— Смелост, чеда мои, смелост! Имайте вяра в Бога, не плачете! — извика поп Дамянос, като плачеше и той.

Докато крачеха към селото, хората успяха да се овладеят и да преглътнат сълзите си. Щом се прибраха, затвориха се по къщите и се отдадоха на воплите.

 

 

В ранни зори на другия ден натовариха магаретата и мулетата. Чуха се гръмотевици, заръси ситен дъжд. Всички овце, кози и крави на селото бяха събрани в общо стадо. Стопанките все още се суетяха по праговете на къщите, не им даваше сърце да се откъснат от тях. В двора на църквата поп Янарос беше струпал на купчина иконите, които не можеха да отнесат със себе си. Прекръсти се и ги запали. Христосовци, Богородици, апостоли и светци се превърнаха в пепел. Поп Янарос събираше с дървена лопата пепелта и я разпръскваше из въздуха.

Вече бяха готови. Прекръстиха се, паднаха ничком и целунаха земята. В продължение на хиляди години тук бяха живели безчет поколения техни прадеди. От тяхната прах, кръв и пот беше направена тази пръст. Целунаха я, разровиха я с нокти и скътаха по буца от нея в пазвите си. Мълвяха си хладнокръвно: „Бог е велик, Бог обича хората, каквото прави Бог, за наше добро го прави“. Вкоравяваха сърцата си, за да не викат. По някое време не можеха да се владеят повече. Първи нададе вопъл старият поп Дамянос:

— Сбогом, земьо! — извика той. — Сбогом, прадеди, сбогом!

Сълзите му се стичаха върху пръстта. Брадата, веждите и устните му бяха покрити с кал.

Дъждът се беше усилил и хората също се смесиха с калта.

Много години бяха изминали оттогава, но онова черно утро с калта и воплите не отминаваше. Бяха поели по пътя на изгнанието — дни, нощи и седмици в студ и глад. Жената на поп Янарос, каквато си беше изнежена, не устоя на скиталческите несгоди, разболя се и издъхна в прегръдките му. Но той не се разплака, само простря ръце към небето. Устата му беше пълна с горест, с горест и гняв, но се сдържа и не я отвори. Отново отпусна ръце към земята, към обичното мъртво тяло. Сам изкопа ров край пътя, погреба я и тръгна отново да настигне другарите си. Дни, нощи и седмици — до вечерта, когато пристигнаха в едно празно турско село. Двамата попове извършиха освещаване, поръсиха къщите една по една, пропъдиха Мохамед, кръстиха селото и го нарекоха Свети Константин. Хората се прекръстиха и влязоха в къщите. Но селото беше малко, не побираше двама свещеници. Поп Янарос отново се отправи на път, с епитрахила под мишница и дисагите на рамо. Преди да замине, дари на селото каквото имаше — два вола, няколко овце, дрехи и жито. Накъде да тръгне сега, какво ще стане с него? Спря насред пътя и се умисли. Жена му беше починала, синът му, едничкият му син, отдавна беше зачеркнал родния си дом и хвърлил камък зад гърба си. Сега той скиташе от пристанище на пристанище и кръстосваше моретата, контрабандист и капитан. Сам-саменичък на тоя свят — къде да отиде поп Янарос? Беше спрял нерешително насред пътя, а нощта се спускаше. И никаква светлинка, че да почука на нечия врата и да намери човешка топлина. Понечи да се върне назад, но го досрамя. „Хайде сега да те видим, поп Янарос — рече си той, — сега ще си проличи дали душата ти е направена от кал. Стегни се и върви! Върви накъдето те изведе пътят, остави Господ да те води! Той си знае.“ Така вървя три дни.

Вървеше, вървеше и вече не питаше къде отива, защото знаеше. Водеше го Невидимият, а поп Янарос го следваше доверчиво. „Какво щастие е — мислеше си той, — да не питаш, да нямаш никакви тревоги, да не оставяш ума си да те ръководи, да не се доверяваш на видимото, да вярваш на Невидимия и да вървиш!“

При един бистър ручей видя някакъв старец, който се беше надвесил и се взираше в течащата вода, изцяло погълнат от гледката. Приближи се и надникна да види в какво се е загледал така съсредоточено старецът. Не видя нищо освен течащата вода.

— Какво гледаш, дядо? — попита учудено.

Старецът повдигна глава и се усмихна тъжно.

— Живота ми, който тече и изчезва, чедо — отвърна той, — живота ми, който тече и изчезва…

— Не се натъжавай, дядо, знае си той накъде е тръгнал — към морето. Всеки човешки живот натам отива.

Старецът въздъхна:

— Така е, чедо. Затова и морето е солено — от сълзите на хората.

Той отново се надвеси над водата, която изтичаше и чезнеше, и не отрони нито дума повече.

„Не вярва в Бог и затова се страхува от смъртта“, помисли си поп Янарос и продължи по пътя си. Прекосяваше разни села, хлопаше по портите, всички си имаха поп, продължаваше нататък. Понесъл под мишница епитрахила и евангелието, той вървеше. „Води ме, Христе — повтаряше си постоянно, — води ме, Христе, аз те следвам.“

Една висока заснежена планина от няколко дни се приближаваше към него и все повече се уголемяваше. Поп Янарос я гледаше удивен. Никога не беше виждал планина с такъв божествен и неземен покой. Напомняше му за Бог Отец със снежнобелия плащ, снежнобялата брада и отворените обятия, тъй както се привеждаше със строга доброта над свежозелената земя. Поп Янарос беше навлязъл в някакво дере и се спря изумен. Каква зеленина, какво ухание, каква усамотеност! Навсякъде пърнари, мастикови храсти, мирти, кумарки, огромни кестени. Свещено място, ухаеше като църква на Велика събота. Поп Янарос усети, че след като го беше водил четири дни и четири нощи, Бог навярно му повелява да спре тъкмо тук, сред тази девствена пустош.

Небето се беше избистрило, нито следа от облак. Първите слънчеви лъчи паднаха от небето и земята започна да се буди. Поп Янарос повървя още малко. Чу кукуригане на петли и изведнъж, между кестените, съзря блещукащото море. В далечината из влажния въздух се разнесе благият глас на дървено клепало. Поп Янарос свали шапката си и се прекръсти. „Сигурно наблизо има манастир, клепалото бие за утреня“ — помисли си той.

Ускори ход, изкачи един баир и се огледа. Забодена в скалите над морето, една чисто бяла сграда, многоетажна, с множество врати и прозорци, с кули, с кипариси… По пътеката по-надолу минаваше някакъв монах с мотика на рамо. Поп Янарос се спусна бързо към него, помаха му отдалече, извика му:

— Къде се намирам, свети отче? Какво е това, което виждат очите ми? Да не би да сънувам?

Монахът спря. Беше все още млад, с къдрава черна брада, с островърха шапка от кафява вълна, с кожен колан. Малките му очи проблясваха лукаво. Беше запретнал расото си и крачеше бос. Не бързаше да отговаря, оглеждаше поп Янарос от глава до пети.

— Ти свещеник ли си? — попита най-накрая. — Откъде идеш? Какво търсиш тук?

— Какво е това, което виждат очите ми, попитах. После ще ме разпитваш ти — отвърна ядосано поп Янарос.

— Не се гневи, старче!

— Не се гневя, питам те: какво е това, което виждат очите ми?

— Света гора — отговори монахът и през очите му пробяга сатанински блясък. — Твоя милост да не би да си дошъл да ставаш аскет? Господ да ти е на помощ!

Свали мотиката от рамото си и се засмя:

— Ако имаш жена, не я води тук. Ако имаш коза, кокошка, овца, кучка, не ги води тук. Тук е градината на Богородица, никакви женски същества не влизат. Направи си добре сметката!

Поп Янарос се поклони доземи:

— Пречиста планино на богообичната Дева — прошепна той, — добре съм те намерил!

Монахът го гледаше, а очите, веждите и брадата му се смееха.

— Кой те доведе тук? — попита накрая и постави длан на устните си, за да скрие смеха си.

— Бог — отвърна поп Янарос.

— Тогава на добър ти час! — каза онзи, нарами пак мотиката си и отмина.

Повървя малко, но демонът го боцкаше отвътре, спря се и извика:

— Не бери грижа, попе, тук жени нямаме, но имаме самодиви и с тях си вършим работата!

Избухна в смях и се изгуби сред миртовите храсти.

— Много зле пристъпвам в градината ти, Света дево — прошепна поп Янарос със свито сърце. — Що за градинари държиш на служба при себе си, Марийо!

Отново се прекръсти, потегли с десния крак и влезе в градината на Богородица.

 

 

Колко време беше прекарал в Света гора, в кои манастири беше живял като аскет, защо един ден беше изтупал прахта от нозете си и заминал — поп Янарос никога не разкри това пред никого. Понякога споменаваше само за Скита на йоасафеите. Останал там две години и се учел да рисува икони.

Десетима отци, а работилницата им — една остъклена веранда. Всеки от тях готвел, перял и чистел в продължение на седмица, докато другите деветима, освободени от ежедневните грижи, рисували. Прекалено червени изобразявали бузите на Христос, прекалено охранени и натъкмени светиите, понеже и самите зографи живеели в охолство. Килерите им били пълни с храна, четките им натежали от червена боя, сърцата им били безметежни. В оня свещен скит аскезата се била превърнала в дъска за рисуване, в червена боя и охолен живот.

Твърде уютен му се сторил животът в оня скит, не било Света гора онова. Внезапно осъзнал, че щастието е клопка на сатаната, и се уплашил. Закопнял за тегоби и глад. Да тръгне по нагорнището, да се влачи по скалите на колене, да намери Бог: ето това било Света гора.

— Ето така си тръгнах — завършваше разказа си поп Янарос. — Напуснах уютния скит на йоасафеите и обиколих двайсетте манастира, за да намеря най-аскетичния и в него да стана аскет…

— И после, отче? — го питаха.

Но той прехапваше устни и замлъкваше. Мълчеше известно време, а после започваше да си припява тихо и гневно: „Постави, Господи, стража на устата ми…^[4]“.

Един ден обаче не можа да се сдържи. Бяха го навестили двама калугери от един близък манастир. Прие ги в килията си. Миришеха на тамян, чесън и гранясало олио, та отвори прозореца да се проветри. Той мълчеше, но на тях им се говореше. Единият беше старец с лукав вид, розовобузест, шкембелия, с брада като река. Другият — младичък, с пъпчиво лице, рядка брадица, подли очички и пелтек. Старият скръсти ръце върху корема си и поде със строг и назидателен глас:

— Чух, че си бил в Света гора, поп Янарос. Защо си напуснал светото монашество и си се върнал в света? Мога ли да те попитам?

Очите на поп Янарос пламнаха.

— Светото монашество! — възкликна той и сви ръката си в юмрук. — Светото монашество? И какво да правя с него, бихте ли ми казали, Ваше Високопреподобие? Днес манастирите се превърнаха в кошери с търтеи, не произвеждат вече мед. Това ли е аскетизмът? Това ли е християнството? Това ли е искал Христос? Не, не! Днес молитвата се нарича действие. Да си аскет днес, ще рече да живееш сред хората, да се бориш заедно с хората и да изкачваш всеки ден Голгота заедно с Христос — всеки ден, а не само на Велики петък. И всеки ден да те разпъват на кръст.

Опита се да замълчи, но вече беше отворил устата си, беше отворил сърцето си, беше стигнал твърде далеч. Изгледа двамата калугери и поклати глава.

— Да живея далече от хората, сам-саменичък и изкоренен — не, не исках това. Срамувах се. Да ме прощавате, свети отчета, но се срамувах. Аз не искам да бъда като откъртения камък в края на пътя. Искам да бъда полезен камък, камък, който е вграден в постройка.

— Каква постройка? Не те разбирам — изфъфли пъпчивият калугер.

— Каква постройка ли? Гърция, християнството — знам ли и аз как да ви обясня? Една голяма постройка — Бог.

— Но това е високомерие — рече старият и отлепи длани от търбуха си.

— Това — отвърна гневно поп Янарос, — това, свети отче, означава да следваш Христовите стъпки. Христос, както знаеш, е прекарал само четиресет дни в пустинята. После е слязъл от върха на самотата си, мъчил се е, гладувал е, борил се е с хората, бил е разпънат на кръст. Е, какъв е тогава дългът на истинския християнин? Казах ти и ще повторя: да следва Христовите стъпки по земята.

— Ами ние? — изфъфли пак младокът.

Но поп Янарос не го чу, беше се разпалил.

— Видял съм много безчестия, много лицемерие, много лъжи и сред миряни, и сред калугери. Не издържам повече! Понякога — да ме прощава Господ! — душата ми пламва като факла и иска да подпали света, като започне от манастирите.

— Какво ти е сторил светът? — попита старият и гаврътна виното, което беше останало в чашата му. — Какво ти е сторил светът, поп Янарос? Защо искаш да го подпалиш? Добър си е той, творение Божие.

— Творение на Сатаната! Бил е творение Божие, но вече не е. Какво сте се опулили насреща ми, свети отчета? Христос обикаля от врата на врата, гладува, студува, но никоя врата, никое сърце не се отваря да му каже: „Добре си дошъл, Христе, заповядай, влез!“. Ама как ще го чуете вие, как ще го видите, като очите, ушите и сърцата ви са натъпкани с лой?

— Хайде да си вървим — рече старият, като блъсна с коляно коляното на младия. — В света има много изкушения, не трябва да слушаме, не трябва да гледаме, хайде да си вървим. Нали видя, поп Янарос си отвори устата и щом я отвори, без сам да се усети, взе да богохулства. Защо ли? Защото се намира в света, в царството на Изкушението!

— Хайде да си вървим! — изфъфли младият с тънкия си гласец. — Стените на манастира са високи, Изкушение там не влиза.

Поп Янарос се разсмя и малката му килия се разтресе.

— Е, недейте така, свети отчета! Ще ви разкажа една приказка, която не е приказка. Имало едно време един манастир с триста монаси. Всеки монах имал по три колесници и три коня: един бял, един червен и един черен. Всеки ден обхождали манастира, за да пречат на Изкушението да влезе. Сутрин — с белите, по обед — с червените, вечер — с черните коне. Но Изкушението приело образа на Христос и влязло в манастира.

— Образа на Христос! — възкликнаха калугерите и се плеснаха по хълбоците. — Пак почна да богохулстваш, поп Янарос!

— На Христос! На Христос! — изръмжа поп Янарос и стовари юмрука си върху масата. — Христос, какъвто го направихте вие, калугерите — лицемер, мързеливец и чревоугодник! Твърдите, че това е Христос и че вървите по стъпките му, защото така ви изнася на вас, лицемерите, мързеливците и чревоугодниците. Но не Христос е това, нещастници, това е Изкушението, което е приело образа му и е влязло в манастира. Пак ще повторя: истинският Христос крачи, бори се, разпъват го на кръст и възкръсва заедно с хората.

— Да се махаме оттук! — изрева старият и се напъна с все сила да надипли търбуха си и да стане на крака.

Младият се втурна да му помага. Обърна се към поп Янарос:

— Явно ни ругаеш, старче — изрече злобно той. — Добре ми разправяше владиката, че ти си бунтовник, който развява свой байрак в лоното на Църквата.

— Да, свой байрак — рече поп Янарос и очите му проблеснаха. — И знаеш ли кой е изобразен на тоя байрак, свети отче?

— Кой, бунтовнико?

— Христос с камшик в ръка. Така кажи на владиката, така кажи на игумена на манастира. Така кажи на всички владици и игумени на тоя свят. Прав ви път, свети отчета! — извика той и отвори вратата, а смехът му беше секнал.

 

 

Поп Янарос си спомняше с ликуване сутринта, в която беше станал и тайно, без да го види никой, беше напуснал Света гора. Слънцето искреше както в първия ден, когато е било създадено от Божиите ръце. Свещеният снежен връх на планината се усмихваше, досущ като роза сред лъчите на утрото. Сякаш и самият Бог Отец се усмихваше, като виждаше, че долу на земята една мравчица отърсва от нозете си светогорската прах и бързо-бързо се изнизва между миртите и мастиковите храсти. Няколко пъти в живота си поп Янарос беше усещал мразовития вятър на свободата да облъхва пламналото му чело, и всеки път радостта му беше голяма. Оная сутрин обаче радостта му беше несравнима — подобна радост навярно изпитва сухият пън, когато отгоре му се стовари пролетта. „Днес се родих, днес се родих…“ — припяваше си той, прескачайки миртовите и мастиковите храсти. И нито веднъж не се обърна назад да погледне към манастира, който вече се губеше зад завоя на дерето.

От село на село, от възвишение на възвишение, най-сетне той се добра до една камениста планина и се установи в Кастелос. В началото не го свърташе на това място, беше му тясно и сухо, задушаваше се. Копнееше да види педя пръхкава пръст, цъфнало бадемово дръвче, засмяно човешко лице, жила течаща вода. Но с течение на времето, лека-полека, той обикна тези камъни и се изпълни със съчувствие към тези хора. Нали и те бяха негови братя, нали в тяхно лице виждаше болките и страховете на целия човешки род. Душата му също се захвана за дивите чукари и пусна корени.

И той като кастелчаните свикна с пустошта и нищетата. Често се случваше да гладува, да студува, да няма с кого да размени една дума, та да му олекне, но не се оплакваше. „Тук е моят пост — казваше си той, — тук трябва да воювам.“

И така до мига, в който Бог изсипа над Гърция седемте чаши на гнева си и започна братоубийственият бяс. Започна братоубийственият бяс, а поп Янарос застана по средата. При кои да отиде? Всички бяха негови чеда, всички му бяха братя. Върху всяко лице различаваше пръстовите отпечатъци на Бог. Но колкото и да викаше: „Любов! Любов! Единомислие!“, думите му се търкулваха в бездната. А от бездната, и отдясно, и отляво, се надигаха ругатни и хули:

— Българин, предател, болшевик!

— Демагог, фашист, калимявкаджия!

II

Снеговете върху планинския връх бяха започнали да се топят. Слънцето заякваше, размразената пръст постепенно се затопляше. Първите зелени кълнове пробиваха земята и надничаха плахо. Тук-там скромни диви цветя се промушваха между камъните, за да надникнат и също да зърнат слънцето. Безшумни велики сили се трудеха под пръстта, гробният камък на зимата се повдигаше, творението възкръсваше за нов живот. Духаше прохладен ветрец и разнасяше ту ухание на диви цветя от мъхестите камъни, ту смрад на мърша от пресните човешки трупове.

Април, неделята на Цветница. Задаваше се Страстната седмица. Тази вечер, възседнал магаренцето си, Христос щеше да влезе в свирепия Йерусалим, който убива пророците. „Ето, младоженецът иде в полунощ^[5]“ — щеше да изпее гръмогласно поп Янарос, приветствайки Спасителя, който влиза с горчива усмивка в смъртоносните мрежи на хората. И удряйки тъжно камбаната, щеше да покани паството си в църквата, за да видят какво е претърпял и продължава да търпи Бог по вина на хората.

„Не може да е иначе — мислеше си поп Янарос. — Чувал съм, че в тези свещени дни дори зверовете — вълците, чакалите и глиганите — мъничко се укротяват, без да знаят и те защо. Духа прохладен и милостив вятър, из въздуха се носи силен глас, пълен с любов, пълен с болка. Зверовете не знаят кой вика, но хората знаят, че това е Христос. Защото Христос не седи на някакъв престол върху облаците, не. Той воюва тук, на Земята, понася болки и неправди, гладува и го разпъват на кръст заедно с нас. През цялата Страстна седмица хората слушат как Христос вика от болка, не е възможно и тях да не ги заболят сърцата.“

Такива мисли спохождаха поп Янарос в ранни зори, докато стоеше на прага на църквата, заслушан в селото, което се разбуждаше. Усещаше портите, къщите и комините, от които вече не се виеше пушек, селските улички, гласовете и ругатните на мъжете, плача на гладуващите деца. Всичко, всичко усещаше поп Янарос, с цялото си същество, тъй както усещаше, че вените на шията и слепоочията му туптят, че ноздрите му се разтварят и затварят, че костите му скърцат. Беше се превърнал в едно цяло с камъните и хората — като ония приказни чудовища, наполовина човеци, наполовина, от кръста надолу, коне. Така и поп Янарос от кръста надолу беше селото, беше Кастелос. Изгореше ли някоя къща, изгаряше и той, умреше ли някое дете, умираше и той. И когато коленичеше в църквата пред чудодейната икона на Богородица Голямоока^[6], покровителката на Кастелос, той не беше сам, защото чуваше как зад гърба му коленичи цялото село, с всичките си къщи, с всичките си души. „Вече не съм Янарос — често си казваше наум и се смееше, — вече не съм Янарос, вече съм Кастелос!“

Но както се беше заслушал в селото, което се будеше, и както се будеше заедно с него, поп Янарос внезапно чу звънкия глас на телалина Кирякос, който долетя откъм малкия селски площад. Навярно съобщаваше някаква важна вест, защото вратите започнаха да се отварят с трясък, разнесоха се гласове и раздумки, селото изведнъж се оживи. Старецът наостри косматите си уши, заслуша се и колкото повече слушаше, толкова повече кипваше кръвта му. С една широка крачка той се озова посред улицата. Миг тишина, хлопане на врати и прозорци, пискливи женски гласове, кучешки лай и отново гласът на телалина.

— Добри християни, чуйте ме! Днес в селото ни пристига Богородица. Един калугер — дано ни сподоби с благословията си! — ще донесе от Света гора честния пояс на Светата дева, положен в сребърна кутия, и ще застане на селския площад. Тичайте всички — мъже, жени и деца — тичайте да се поклоните!

Поп Янарос сграбчи брадата си, сякаш му идеше да я изтръгне. В устата му напираше ругатня, но я преглътна.

— Прости ми, Богородице — прошепна той, — но се страхувам от калугерите. Дали това наистина е честният ти пояс, Богородице?

Преди години в светогорския манастир Ватопед той се беше поклонил пред честния пояс — изтъкан от кафява вълна и златни конци, разнищен от времето. Богородица е била бедна жена. Христос, докато е бил на Земята, също е бил бедняк. Нима е възможно Богородица да е носила толкова скъп златоткан пояс? В друг манастир му бяха показали един детски череп в златно ковчеже. „На свети Кирик е“, каза монахът, който пазеше ключовете на мощехранителницата. Няколко дни по-късно в друг манастир отново му показаха череп, много по-голям. „На свети Кирик е“, каза мощехранителят. Поп Янарос не се сдържа: „Завчера ми показаха детски череп на същия светец!“ — „Ами той ще да е бил от детските години на светеца“, отвърна мощехранителят.

Поп Янарос познаваше добре калугерските гяволии. Когато се поклони пред честния пояс във Ватопед, той се обърна към мощехранителя, един достопочтен шкембест монах, и го попита поверително: „Господ да те поживи, свети отче, наистина ли това е поясът на Богородица?“. Лукавият монах се усмихна: „Недей да ровичкаш много-много, поп Янарос. И да не е, като стори две-три чудеса, ще стане!“.

— Прости ми, Богородице — отново прошепна той, — но се страхувам от калугерите, не ги искам тук!

Глашатаят беше млъкнал, за да си поеме дъх. Поп Янарос понечи да направи още една широка крачка, за да се приближи към площада, но гласът отново прокънтя. С единия крак във въздуха, с наострени като кули уши, целият разтреперан, поп Янарос го чу да казва:

— Чуйте ме, добри християни, чуйте ме! Нека дойдат всички, които имат болник в къщата, всички болни! Този калугер — дано ни сподоби с благословията си! — е приел от Богородица благодатта да лекува всякакви болести — било от дяволска намеса, било от змийско ухапване, било от зло човешко око! Ето го! Ето го! Вече е тук!

И наистина, след малко по пътя се зададе калугерът, яхнал сиво магаренце, дебел, засмян, гологлав, с коса, прибрана на кок върху тила. От лявата и дясната му страна бяха натоварени два коша, пълни с шишета и храна. След него подтичваше тумба хлапета с подути коремчета, с тънки като тръстики крачета, някои от тях на патерици. Надпреварваха се кое ще докопа първо зърната бакла и нахут или изсъхналите червиви смокини, които калугерът им подхвърляше от време на време, като ги вадеше от широките си джобове и се заливаше от смях.

Кирякос се завтече към калугера, обгърна, доколкото беше възможно, широката му снага, и му помогна да стъпи на площада. Там вече се беше струпало множество от мъже и жени, които се втурнаха да целунат пухкавата ръка на светогореца.

— Давам ви благословията си, чеда мои — говореше им той с дебелия си напевен глас, — давам ви и Богородичната благословия. Донесете от домовете си какъвто дар имате за Девата — пари, хляб, вино, яйца, сирене, вълна, зехтин, всеки каквото има, и елате да се поклоните.

Като видя, че кастелчаните са стъписани и се чудят какво ли могат да подарят на Богородица, хитрецът разтвори расото си и извади изпод мишницата си една продълговата сребърна кутия. Прекръсти се три пъти, вдигна я нависоко и я завъртя, за да й се полюбуват всички.

— На колене! — заповяда той. — В тази кутия е честният пояс на Дева Мария! Тичайте по домовете си, донесете каквото можете и елате да се поклоните! Я чакайте малко да ви питам: какво е тук положението с партизаните?

— Не издържаме повече, свети отче, умориха ни.

— Избивайте ги! Избивайте ги! Това ми заръча да ви предам Богородица: избивайте партизаните. Не са хора това, а псета!

Хората се разпръснаха да потърсят дарове за Богородица. Калугерът седна на перваза пред кафенето. То беше затворено от месеци — откъде да намери кафеджията кафе, захар, локум и тютюн за наргилетата? Седна калугерът, измъкна от пазвата си една сгъната на четири синя кърпа на бели точки и започна да си попива потта. Изкашля се, изхрачи се, стана, избра от коша една смокиня без червеи и я задъвка. Извади и едно шише ракия, отпи няколко глътки.

— Що за птица е селският ви поп? — обърна се ненадейно към Кирякос, който стоеше до него със скръстени ръце и му се радваше.

Господ никога не беше удостоявал Кирякос с благоволението да види аскет от Света гора, та сега не можеше да се насити да гледа това изпотено свято туловище с кока на тила и с широките светогорски стъпала. Той ненаситно разтваряше фините си ноздри и попиваше миризмата на светогорската пот. Беше изпаднал в захлас и закъсняваше да отговори. Калугерът започна да нервничи.

— Що за птица е селският ви поп, попитах?

Кирякос преглътна и се огледа, да не би да го чуе някой. Снижи глас.

— Какво да ти кажа, свети отче? Огън и жупел. Голям чешит е, не се разбира с никого. Каквото и да му кажеш, каквото и да сториш, все те измерва с поглед от глава до пети, все е недоволен. Само той е прав! Ще речеш, че е хванал Господ за брадата. Свят човек, но непоносим. Трябва да внимаваш с него, свети отче!

Калугерът се почеса по главата и след кратък размисъл рече:

— В такъв случай по-добре да си нямам вземане-даване с него. Да си свърша бързо работата и да се махам оттук.

Опря гръб в стената на кафенето и въздъхна.

— Уморен съм, братко… как ти е името?

— Кирякос. Аз съм телалинът на селото, но си пускам косата, за да стана поп.

— Уморен съм, братко Кирякос. Тежка е задачата, която ми е поверила Богородица. От три месеца разнасям честния й пояс по градове и села. Я ме погледни. Станах кожа и кости, стопих се… — каза той и посочи търбуха и двойната си гуша.

Прекръсти се и затвори очи.

— Аз ще подремна малко, докато дойдат селяните да се поклонят. А ти, братко Кирякос, гледай никой да не се приближава до кошовете ми.

Кирякос се сгуши в краката му, не му даваше сърце да се откъсне от този свят пратеник на Бога. И както се опиваше от блаженството, което се разливаше през очите, ноздрите и ушите му — защото калугерът беше започнал и да хърка — внезапно подскочи като опарен. Пред него стоеше поп Янарос и веждите му потръпваха застрашително.

— Много хубаво се подготвяш за свещеническия чин, Кирякос — процеди гневно той. — Защо си домъкнал този в селото?

— Кой, аз ли? — измънка бедният Кирякос. — Той сам си дойде, отче.

— Обаче твоя милост прогласи пристигането му!

Замахна с тоягата си и перна светогорските крачища.

— Хей, свети отче, я се събуди, че имам да ти казвам нещо!

Калугерът отвори яйцевидните си очи. Видя пред себе си попа и схвана положението.

— Добре съм те заварил, отче — каза.

— Какво търсиш в моето село?

— Богородица ме доведе тук — отвърна калугерът и посочи сребърната си кутия. — Накъдето ме води тя, там и отивам.

— Мен пък ме праща да ти кажа да се махаш оттук. Прибирай си кутията, кошовете, магарето, илачите и се махай.

— Но Пресветата дева…

— Млъкни! Не осквернявай святото име на Божията майка! Ако те изпращаше тя, щеше да ти нареди да вземеш от Света гора жито, зехтин и дрехи, целия излишък на монасите, и да го раздадеш на хората, дето ходят голи и боси и измират от глад. А не да ми идваш тук и да измъкваш от устата им последния залък хляб… Млъкни, ти казвам! И аз съм бил светогорец, научил съм ви тайните, лицемери такива, безделници, крадци на светини!

И го хвана за ръката.

— И какво те чух да им разправяш, а? Убивайте! Убивайте! Това ли ти е наредила Богородица? Затова ли синът й е влязъл днес в Йерусалим и е бил разпънат на кръст? Юда си ти, Юда! Докога ще предаваш Христа, бре?

Беше се надвесил над калугера, разтреперан от бяс.

— Юда! Юда!

Докато говореше, хората бяха започнали да се събират, гологлави, безмълвни, вперили ужасени погледи в сребърната кутия върху перваза. Всеки държеше в ръцете или в шапката си каквото беше намерил за дар на Богородица — връзка лук, шепа жито, кълбо овча вълна. Една жена, която не притежаваше нищо, беше свалила забрадката си. Един старец мъкнеше антика, която някога беше изровил от градината си.

Поп Янарос се обърна, погледна хората и сърцето му се сви.

— Чеда мои, поклонете се на честния пояс, но не давайте нито зрънце жито на тоя калугер. Вие сте бедни, гладувате, децата ви гладуват, а Богородица няма нужда от дарове. Точно тя ли ще вземе от вас? Опазил Господ! Тя е тази, която ще ви даде. Че защо иначе я наричат Майка на християните? Възможно ли е да гледа как децата й гладуват и да не протегне милостивата си длан, за да им подаде къшей хляб? И ето че този добър човек, който дойде в селото ни, за да напълни кошовете си и да замине, видя нашата бедност, видя изгладнелите деца, които тичаха след него, и сърцето му се изпълни с жал. Не е ли той верен роб на Богородица? Не живее ли Богородица в сърцето му? За какво са му притрябвали на него храна и охолство? Той отдавна е презрял благините на суетния свят и е предпочел светостта на Света гора… И понеже се смили пред нашето нещастие, той — Господ да го поживи! — реши да ви раздаде всичко, което е събрал по селата и което се намира в кошовете му!

При тези думи множеството зашумя, жените се разреваха, всички се втурнаха към калугера. Хората сграбчваха ръката му, целуваха я и плачеха. А калугерът, целият почервенял, с кипнали вътрешности, проклинаше дяволския поп, който му погоди тоя номер, за да го ограби. Но какво можеше да направи? Срамуваше се — не, не се срамуваше, а се боеше да откаже. Децата вече се бяха скупчили край магарето, подскачаха, пъхаха главите си в кошовете и душеха миризмата на смокините с потекли лиги.

— Да дойдат двама души — разпореди се поп Янарос, — да разтоварят магарето и да донесат кошовете тук! А този свят човек, който ни беше пратен от Господ, ще ви раздаде съдържанието им! Но първо се поклонете на честния пояс!

Още преди да е изрекъл тези думи, магарето беше разтоварено. Жените простряха престилките си, мъжете протегнаха шапките и кърпите си, децата пъхнаха ръцете си в кошовете.

— По-полека, по-полека! — командваше поп Янарос със засияло от задоволство лице. — Първо се поклонете и благодарете на Богородица, която ви изпрати този свят човек и кошовете му!

Калугерът дишаше тежко, потеше се обилно и му идеше да се пръсне. Чат-пат хвърляше убийствени погледи към дяволския поп. Ах, ако можеше само да го хване за брадата и да я изскубе, косъм по косъм! Приближи се до него и се наведе към ухото му:

— Съсипа ме ти, крадльо на светини! — изръмжа и дъхът му опари слепоочията на поп Янарос.

Той се усмихна.

— Да, имаш право, свети отче — извика силно попът, за да го чуят хората. — Не съществува по-голяма радост от това да даваш хляб на гладните. Довечера ще спомена името ти в молитвите си пред светата трапеза. Как ти е името впрочем?

Но калугерът само изръмжа ядно. Грабна сребърната кутия и я отвори отегчено. Пред очите на всички изникна разръфаният честен пояс, направен от кафява вълна и златни нишки.

— Поклонете се! — процеди сухо калугерът, сякаш им казваше: „Пръждосвайте се!“.

Един по един хората направиха дълбок поклон пред святата реликва, припряно и нетърпеливо. Усещаха кошовете зад гърба си и копнееха поклонението да приключи час по-скоро и да започне раздаването.

Съсипан и угнетен, калугерът се стовари върху перваза на кафенето. Тръснаха между краката му единия кош, после и другия. До него стоеше поп Янарос и поддържаше реда. Селяните се приближаваха един по един, протягаха шапки, престилки и шепи. Калугерът пъхаше ръчищата си в кошовете и раздаваше, като мърмореше и си мънкаше нещо на носа, а вътрешно проклинаше.

— Анатема за дяволския поп… анатема за дяволския поп… — проклинаше той наум и раздаваше имането си.

— Не вдигайте шум, чеда мои! — викаше поп Янарос. — Светият отец се моли…

След като получеше своя дял, всеки целуваше ръка на калугера и хукваше бежешком към сиромашкия си дом.

— Колко ли се радва сега Богородица — повтаряше поп Янарос, — като гледа как народът й изпразва тези кошове! Какво ще кажеш, свети отче?

Но светият отец не можеше да се сдържа повече. Грабна кошовете, изсипа ги върху камъните и извърна глава, за да не гледа как имуществото му се изпарява…

Селяните се нахвърлиха върху двете купчини и докато речеш „Господи, помилуй!“, те се бяха стопили.

Калугерът взе една смокиня от земята и започна да дъвче и да плюе бясно.

— Кирякос — разпореди се попът, — вземи сега кошовете, сложи ги на магарето и помогни на този свят човек да се качи отгоре му. Той изпълни своя дълг тук, нека по живо и по здраво да продължи нататък!

„Ако очите можеха да убиват — помисли си калугерът, — щях да те разкъсам на хиляди парченца, калимявкаджийо!“

Кирякос отведе магаренцето до перваза, отново обгърна, доколкото беше възможно, тлъстото туловище на калугера и го намести между двата празни коша.

— На добър час! На добър час, свети отче! — пожела му поп Янарос. — И да ни пишеш!

Но калугера го тресеше отвътре. Пришпори ядно магарето със светогорските си крачища и потегли по пътя, без да се обръща. След като стигна до нивите и никой не го виждаше вече, той се обърна, направи с ръка обиден жест към селото и извика:

— Анатема, дяволски попе, дето ми изгори душата!

Поп Янарос крачеше към църквата и си подпяваше доволно. Усещаше до себе си Богородица, която също се усмихваше доволно, че честният й пояс е сторил чудо и е дал залък хляб на бедните. Какво значение има дали наистина поясът е неин? Безчет устни го бяха целували векове наред, безчет очи го бяха гледали просълзени, хиляди измъчени души му бяха възлагали надеждите си, бяха го изпълвали с болките си, бяха го направили свещен. И той наистина беше станал поясът на Богородица. „Голяма е силата — мислеше си поп Янарос, — голяма е силата на човешката душа. Взима едно платно и го превръща в знаме!“

Но щом прекрачи църковния праг, видя, че на дворния перваз седи и го чака един блед войник. Поп Янарос го познаваше отдавна и много го обичаше. Тих, деликатен, винаги с книжка в джоба. Сините му очи излъчваха доброта и свежест. Миналата година на Рождество Христово беше дошъл при попа за изповед и причастие. Каква чиста душа, изпълнена с нежност и духовни копнения! Беше студент, влюбен в едно момиче, което сънуваше и което желаеше в съня си. Това беше най-големият му грях и беше дошъл да го изповяда.

— Добре дошъл, Леонидас! — каза поп Янарос и протегна ръка. — Какво се е случило, синко? Изглеждаш ми умислен.

— Дойдох да ти целуна ръка, отче — отвърна младежът. — Нищо повече.

— Имаш ли някакви грижи?

— Имам, но те са от младостта. Пролетен вятър. Не го ли нарече така лани, когато дойдох да се изповядам: топлия вятър на младостта, който разтваря пъпките?

Поп Янарос погали русата глава на младежа.

— Пролетен вятър, синко. Едно време мина и през мене тоя вятър. Сега минава през тебе. Утре ще мине през сина ти. Мнозина го наричат вятъра на младостта, аз го наричам вятъра на Бога.

Замълча за миг.

— Аз всичко наричам Бог — каза след малко той и се усмихна.

Младежът преглътна. Някакви думи напираха на устните му, но се срамуваше да ги изрече. Поп Янарос пое ръката му и се наведе към него.

— Леонидас, синко, говори, открий ми сърцето си, аз те слушам.

Ръката на младежа трепереше в мощната старческа длан. Едва се сдържаше да не заплаче. Думите, които напираха в гърлото му, се бяха превърнали в ридание.

— Е? — каза старецът и стисна ръката му, за да му вдъхне смелост.

— Нищо ми няма, отче, казвам ти истината. Съвсем нищо… Само дето сърцето ми е потресено и ужасено, сякаш предусеща, че се задава някаква голяма беда… Дали не се е случило нещо лошо с нея, дали не е болна моята любима? Или пък това е смъртта? Моята или нейната, не мога да определя… Затова дойдох при теб — ще ме прощаваш, отче — да ти разкажа и да ми олекне… Ето, вече ми олекна!

Изричайки тези думи, той се усмихна, но ръката му продължаваше да трепери в дланта на поп Янарос.

 

 

Същата нощ, събрани в църквата, кастелчаните гледаха как възседналият магаренцето си Христос влиза в Йерусалим, как сиромашията се стича и постила дрехите си на земята, за да мине по тях, как децата, понесли палмови клонки, подтичват след него с песни и приветствия. Именно децата бяха усетили преди богаташите, учените и умниците, че този смирен техен другар, бос и печален, е Спасителят на света. „Ето, младоженецът иде в полунощ…“ Църквата беше топла, ухаеше на восък и тамян. Под мъждивото осветление светите икони приличаха на привидения. Малка и тясна беше църквата, но побираше и Христовата болка, и човешката злоба, и избавлението на света. Тази църквица беше Йерусалим и поп Янарос държеше магаренцето за юздата, вървеше напред и водеше Христос из светия град, който щеше да го погуби. Вече се чуваше как секирата поваля ствола, който щеше да бъде одялан и превърнат в кръст. Поп Янарос чуваше ударите на секирата, сякаш самият той беше дървото и изпитваше болката му. Навярно и кастелчаните ги чуваха, не можеше да бъде иначе. „Няма ли да се одухотворят лицата им? — мислеше си той. — Няма ли душите им да се изпълнят с жал към Христос, който е тръгнал към кръста си за тяхно добро? И когато излязат от църквата, няма ли да погледнат на другите като на свои братя, няма ли да прострат ръце към партизаните и да кажат: «Срамота е да се караме, братя. Хайде всички да последваме Христос сега, когато е изложен на опасност…».“

Поп Янарос се загледа в хората и се размечта да види поне една усмивчица, една светлинка в очите, един отблясък от преминаването на Христос. Гледаше той, гледаше, първото неделно бдение вече беше към края си, но лицата на кастелчаните не се смекчаваха. Напразно хлопаше по сърцата им Божията мъка. Сърцата им не се разтваряха и Христос оставаше навън сиротен. Гърдите на поп Янарос се издуваха от срам и възмущение. Когато бдението свърши и кастелчаните се обърнаха към изхода, старецът протегна ръка и ги спря.

— Поспрете се, християни! — извика той. — Имам да ви казвам нещо.

Селяните се нацупиха. Стаматис, селският старейшина, се обърна към другия старейшина, бай Тасос. Двамата стояха до тезгяха и продаваха свещи.

— Няма ли да ни пусне да се прибираме вече? На мен ми се доспа. А на твоя милост?

— Да не ми е името Тасос, ако отново стъпя на нощните му бдения! — отвърна онзи и шумно се прозя. — Друг път няма да си оставя рахата, за да стоя толкова време на крак! Нагледал съм се на тия работи, до гуша ми е дошло.

Поп Янарос пристъпи към средата на църквата.

— Чуйте, чеда мои — каза той. — Седем етажа има небето, седем етажа има и Земята, но Бог не се побира в тях. Може обаче да се побере в човешкото сърце. Затова трябва много да внимавате. Не трябва да наранявате човешкото сърце, защото в него живее Бог. Тежко ви и горко, кастелчани, дето не правите друго, освен да работите на надница при Сатаната и да избивате братята си. Докога ще продължавате така, проклетници? Не се ли срамувате? Не ви ли е жал за Бога, който тая вечер влиза в Йерусалим, за да бъде разпънат на кръст за ваше добро? И ако не ви е жал за Бога, ако не ви е страх от Бога, не ви ли е страх поне от Ада? В него ще се пържите, братоубийци, в катрана! Вовеки веков.

— Тия работи ги разправяй на партизаните, попе! — чу се един гневен глас.

— Тия работи ги разправяй на сина си, партизанина! — чу се друг глас.

— Де да можеше гласът ми да стигне и горе в планината при партизаните, и долу в полето при чорбаджиите, и по целия свят! — възкликна поп Янарос. — Но моята кошара е тясна, само една купчина камъни имам аз — на Кастелос говоря!

Лицата на кастелчаните си оставаха мрачни. Напразно ги умоляваше и заплашваше поп Янарос. Бог, Ад, вовеки веков — всичко това им изглеждаше твърде далечно, не му беше дошло още времето. Когато дойде, тогава ще му мислят. Напоследък си имаха други грижи покрай партизаните. Селският първенец бай Мандрас изгледа поп Янарос с хитрите си, гуреливи и пълни с отрова очи.

— Добри и свети са думите ти, отче, но през едното ухо влизат, през другото излизат. Всичките ни мисли сега са другаде: как да унищожим партизаните! Нека първо да унищожим тях, пък после ще ни говориш за Бог. Разбра ли, поп Янарос?

— Разбрах, дърт лихварино — отвърна гневно поп Янарос. — Разбрах, че дяволът ви е яхнал всичките.

— Е, теб нали те е яхнал Бог — отвърна първенецът, хихикайки. — Какво ни се перчиш толкова?

— С теб ще си поговорим на оня свят — каза поп Янарос, размахвайки заплашително пръст.

— Бог високо, цар далеко, поп Янарос. Тук ще си поговорим, тук, в Кастелос. И понеже синът ти е капитан на партизаните, за твое добро е да си мълчиш. Ето, нали това искаше, разприказвах се!

Кастелчаните поклатиха доволно глави. Мислите, които пазеха за себе си и нямаха смелост да изрекат, ги беше изрекъл, жив и здрав да е, селският им първенец. Олекна им, едни се разсмяха, други се прокашляха. Всички се заизнизваха бързо към изхода. Поп Янарос остана съвсем сам в църквата заедно със светците, заедно с Христос и чудотворната Богородица в иконостаса.

— Иисусе Христе — прошепна той, — Иисусе Христе, отново си разпънат на кръст от хората.

III

Утрото на Велики понеделник. Хората се хванаха на работа още в ранни зори, пушките загърмяха. Партизаните се спуснаха отгоре, войниците и кастелчаните се втурнаха насреща им. Сблъскаха се с рев по средата на планинския склон и започнаха да се избиват бясно. Поп Янарос изостави Христос сам в църквата — нямаше нужда Той от хората — и хукна към планината, за да дава последно причастие на издъхващите и да помага за пренасянето на ранените.

А денят беше приказен. Грееше свежо пролетно слънце, първите планински трънаци бяха цъфнали. Пчелите, които също се бяха хванали на работа от ранни зори, обираха прашеца от цъфналите тръни и младата мащерка и се приготвяха да правят мед. Появиха се и гарваните. Те кръжаха над главите на хората, кацаха по скалите, грачеха дрезгаво и нетърпеливо. Подканваха хората да се превърнат по-скоро в леш, за да се спуснат отгоре им и да се хванат и те на работа. Цялото Божие творение се беше събудило и бързаше.

А хората сякаш бяха чули гарваните и връхлитаха един връз друг да се избият. В началото се сражаваха с пушки, по-късно с щикове, накрая — с кинжали, юмруци и зъби. Телата им рухваха с трясък върху камъните. Поп Янарос притичваше между мъртворанените. Даваше им последно причастие, затваряше им очите, четеше им молитвата. „Прости им, Господи — шепнеше той, — прости и на тези, които убиват, и на тези, които падат убити. Или прати огън да ни подпали всичките и да не срамим повече лицето ти.“

По пладне поп Янарос държеше в обятията си Леонидас. Тежко ранен, той издъхваше. Отвори очи, погледна поп Янарос и го позна. Понечи да отвори уста, нещо искаше да му каже, но не успя. От устата му шурна кръв и очите му помръкнаха. Някакъв войник дотича, наведе се, претърси убития и извади от джоба му една тетрадка. Пъхна я в пазвата си.

— Той ми поръча, отче — каза на поп Янарос, който го гледаше недоумяващо. — Предусещаше смъртта си и ми каза да предам тетрадката на даскала.

Войникът се наведе, целуна мъртвия, грабна пушката му разярен и се втурна по нагорнището с вой.

 

 

Войникът Васос залови жив един партизанин. Заби нож в гърба му и го повали. Двамата паднаха едновременно на земята, сбориха се. Васос разкопча колана си и му завърза ръцете. Сражението беше приключило, партизаните се катереха обратно към върха, войниците се спускаха към казармата. Краят на работния ден беше настъпил.

Възбуден от кръвта, която беше изтекла пред очите му, и от преживения ужас, Васос яростно налагаше с приклада си завързания партизанин. Заплюваше го, псуваше го и го тикаше по надолнището. Над земята се спуснаха благодатни сенки. Изминалият ден беше горещ, земята вече се охлаждаше и си отдъхваше. От раната на партизанина струеше кръв. Едната му кубинка беше се изхлузила и нараненият му крак също започна да кърви. Васос се умори да го налага с приклада, хвана го за рамото и го стовари на земята. Другите войници го бяха изпреварили и сигурно вече се приближаваха към казармата.

— Аз ще си почина малко. Ти сядай долу и да не си помръднал! Я си помръднал, я съм те убил, нещастнико!

Клекна до една скала, извади от раницата си парче сух хляб и замляска — беше гладен. После надигна манерката си и отпи — беше жаден. Завързаният партизанин гледаше жадно към манерката. До момента не беше казал нито гък, но сега не издържа:

— Ако си човек, дай и на мене една глътка. Изгарям.

Васос го изгледа. Сякаш го виждаше за първи път: грозен младеж без мустаци, с остра муцуна като на чакал и малки, изпълнени с ужас очи. Погледна към завързаните му ръце — бяха целите в мазоли. Кръстосаният върху гърдите му патрондаш беше празен. Явно беше изстрелял всичките си патрони, но Васос беше взел пушката му и я беше нарамил до своята.

— Ако си човек — повтори младежът, — дай една глътка и на мене. Само една глътка, изгарям.

— Ти ли, предателю, дето продаде Гърция, смееш да ми искаш вода? Пукни от жажда! — рече той, запуши манерката и я размаха с кикот пред лицето на жадния партизанин.

— Ти майка нямаш ли? — проплака онзи. — Нямаш ли братя и сестри, не си ли човек?

— Я да млъкваш! Аз съм човек, а ти — куче!

Взе един камък и го подхвърли на партизанина:

— Ето ти кокал, ближи!

Младежът стисна зъби и замълча.

Васос се облегна на скалата и свали кубинките от врящите си крака. Охлади се малко. Погледна надолу към селото. От къщите се разнасяха викове и вопли, вече оплакваха мъртъвците си. Слънцето беше залязло преди доста време и планината беше станала тъмносиня. Между две скали игриво и весело затрептя вечерницата.

Васос се обърна към младежа и го подритна с босия си крак. Очите му се смееха, сякаш беше намислил някаква игра.

— Хей, болшевико, ти нали си куче? Хайде да ми полаеш малко. Полай ми и ще ти дам глътка вода.

Младежът подскочи и изгледа облещено смеещия се войник.

— Е, хайде де, лай, лай! — извика онзи.

Дъхът на младежа секна. Изведнъж усети раздираща болка от раната на гърба си.

— Бау-бау! — изджафка Васос през смях. — Бау-бау! Ето я манерката, лай, бре!

— Срам ме е… — измънка младежът.

— Пукни тогава! Ти майка имаш ли?

Младежът настръхна. Очите му помръкнаха. Протегна шия, загледа се в далечината, кой знае накъде — към родното си село, към майка си — и започна да лае диво и жалостно, като пребито псе. Лаеше той и вече не искаше да спре. Лаят му отекна в скалите, селските кучета отговориха, надигна се групов вой.

Сърцето на Васос се сви, смехът му секна. Никога не беше чувал толкова болезнен вой. Стрелна се напред и запуши с длан лаещата уста.

— Стига вече! — изкрещя. — Престани!

Сграбчи манерката и я напъха между изсъхналите устни:

— Пий!

Младежът захапа жадно отверстието на съда. Започна да пие и живна, но сълзите му продължаваха да текат.

— Стига толкова! — каза войникът и изтръгна манерката измежду зъбите му.

Погледна го и нещо в него се преобърна.

— Май те притесних, а? — попита съчувствено.

— Майка ми няма други деца — отвърна младежът.

И двамата замълчаха. Васос усети някаква странна тежест в гърдите си.

— Какъв си ти? — попита. — Ръцете ти са целите в мазоли. Какво работиш?

— Работник съм.

— И защо си се хванал за пушката? Какво ти е сторила Гърция, а?

Както говореше, започна отново да се пали.

— Какво ти е сторила Гърция, какво ти е сторила религията? Защо? Защо? — извика, като залепи лице върху лицето на младежа.

— Работех — отвърна младежът. — Работех и гладувах. Гладуваше и майка ми, възрастна жена. Болеше ме от неправдата и един ден надигнах глас във фабриката. „Справедливост! Справедливост! Докога ще работим и ще гладуваме, братя?“, извиках аз и всички, господари и работници, се нахвърлиха отгоре ми и ме изритаха на улицата. Тогава стиснах юмруци и хванах гората. Бях чувал, че там горе се борят за справедливост.

— И какво? Намери ли справедливостта там горе, малоумнико?

— Все още не, другарю. Но намерих надеждата.

— Коя надежда?

— Че някой ден ще дойде и справедливостта. Но тя няма да дойде сама, защото няма крака. Ние сме тези, които ще я вдигнем на раменете си и ще я доведем.

Васос наведе глава и потъна в мислите си. Спомни си родния си дом, спомни си четирите си сестри, които още не бяха омъжени. От много години той работеше като дърводелец, за да събере пари и да ги задоми. И какво беше постигнал след толкова работа? Надницата му стигаше само за дневната прехрана, никакъв излишък. А четирите му сестри го гледаха в очите с горчивина и упрек. Най-голямата, Аристея, вече беше повехнала. Гърдите й бяха увиснали, след като толкова години напразно бяха чакали нечия ласка да ги съживи. Космите над горната й устна се бяха втвърдили, страдаше от главоболие, не я хващаше сън и беше станала зла, като кълбо от нерви. Понякога започваше да плаче безпричинно и се свличаше на пода, виейки. Баща им беше починал рано, не успя да я задоми. Тогава Васос беше още малък. Работеше в една дърводелница и бързаше да стане майстор, за да изкара пари за зестрата й, но не му се удаде. И сега Аристея го проклинаше, наричаше го некадърен и безсърдечен, нахвърляше се отгоре му и го дереше с нокти, избухваше в плач. Втората му сестра, Калирои, прекарваше по цял ден на стана, тъчейки чеиза си. Беше се стопила, бузите й бяха хлътнали, взеха да й покарват мустаци и на нея. Привечер излизаше на прага натъкмена и напудрена, но никой не се обръщаше да я погледне. После отново хлътваше вътре, сядаше безмълвно на стана и продължаваше да тъче. Третата сестра, Тасула, беше умна и кокетна, с щръкнали гърди, с очи, които стрелкаха мъжете. Тя не се застояваше вкъщи и си имаше приятелки. Беше си нарочила за мъж един добродушен бакалин, Аристидакис, и все се навърташе край бакалницата му, поклащайки бедра. „За нея не ме е страх — мислеше си Васос. — Не е от тия, дето ще чакат някой да дойде да ги вземе. Сама ще си вземе нейното. А пък четвъртата, Дросула, е още малка, ходи на училище. Щяла да стане учителка, разправя. За нея също не ме е страх. Двете големи са ми на главата. Трябва да събера пари, да ги омъжа, та да не ми тежат на съвестта. Трябва, трябва… За да не изпусна и аз жената, която обичам, за да не я загубя. Но как да се оженя, Боже, как да се оженя, преди да съм задомил сестрите си?“

Васос въздъхна. Вдигна глава и видя пред себе си завързания партизанин. Той също беше навел глава умислено.

Прииска му се да го изрита, да го напсува, да го заплюе, за да му олекне. Но се разкая още в същия миг. Сякаш сърцето му се беше размекнало.

— И ти като мен си сиромах, несретнико — каза. — Клетник, който се бори и сам не знае кой му е виновен. То пък аз да не би да знам? Бог е дарил сиромасите с очи само за украшение.

— Аз вече започвам да проглеждам, другарю — каза младежът. — Все още не виждам ясно, но започвам да проглеждам. И ти ще прогледнеш — как ти е името?

— Васос от Самос. Дърводелец.

— Аз съм Янис. От Волос.

— Имаш ли братя и сестри?

— Слава на Бога, не. Единствено дете съм. Баща ми умря от пиене. Майка ми слугуваше по чужди къщи, за да ме отгледа. Переше за богатите. Сега се е схванала и не може да помръдне. Всеки ден кара един роднина да ми пише. Сърцето ми се къса, като чета писмата й. „Имай търпение, мамо — отговарям й. — Мисля единствено за теб, скоро ще се прибера.“

И въздъхна.

— Кога ли ще стане това? — смотолеви той. — Може би никога повече няма да я видя. Ето, днес насмалко да ме убиеш, Васос.

Васос се изчерви. Понечи да каже нещо — но какво да каже? Как? Умът му се беше вцепенил. Виждаше старата майка на младежа със схванатите й стави, виждаше четирите си неомъжени сестри, виждаше четирите мазолести ръце, съсипани от работа без капка полза от това. Нададе вой, разяри се. Подскочи като обезумял, надяна кубинките си, надвеси се над партизанина и развърза ръцете му.

— Изчезвай оттук, мътните те взели! — извика.

— Пускаш ли ме?

— Изчезвай, казах!

Лицето на младежа засия. Протегна ръка.

— Васос, братко…

Но Васос не го остави да довърши.

— Изчезвай, казах! — изрева отново, сякаш бързаше да го отпрати, преди да е размислил.

— Ще ми дадеш ли пушката? — попита младежът.

Васос се поколеба. Младежът беше протегнал напрегнато ръка и чакаше.

— Е? — попита.

— Взимай я!

Младежът грабна пушката, преметна я през рамо и се обърна към планинския връх.

Васос го гледаше как се изкачва приведен и изнемощял. Сигурно го болеше — гърбът му беше целият в кръв.

— Чакай! — извика.

Извади от раницата си една превръзка. Приближи се до партизанина, свали куртката и ризата му, превърза раната.

— Изчезвай — каза, — но бързо, преди да са ме хванали пак дяволите!

 

 

Нощта се спусна и раздели отново хората. В далечината се чу вой на чакали.

Поп Янарос се стовари изтощен върху църковния перваз. Сърцето, устата и умът му бяха пълни с отрова.

„Господи — прошепна той, — не мога повече, истина ти казвам, не мога повече! От толкова месеци те викам — защо не ми отговаряш? Достатъчно е да простреш ръката си отгоре им, и те ще се укротят. Защо не я простираш? Всичко, което се случва на тоя свят, се случва, защото ти си пожелал. Защо желаеш гибелта ни, Господи?“

Питаше поп Янарос, но никой не му отговаряше. Покой и тишина. Само от време на време от къщите на убитите долитаха вопли и стонове, а отдалече се чуваха чакалите, които се хранеха с труповете. Поп Янарос вдигна очи към небето, загледа се продължително и безмълвно в звездите. Река Йордан се разливаше като млечна пътека от единия до другия край на небето^[7]. „Ето това е истинският пояс на Богородица — помисли си той, — благодат и велика тишина… Ех, де да можеше да се спусне и да опаше и Земята!“

Поп Янарос не можа да мигне цяла нощ. Чак до разсъмване той не престана да разпитва Бог и да чака отговор. Призори на вратата му похлопа една старица.

— Ставай, дядо попе — изплака тя, — ставай, че синът на бай Тасос умира, да му дадеш причастие.

Бяха го ранили вчера в планината. Самият поп Янарос го беше предал на двама селяни да го домъкнат в селото. Обичаше този младеж, защото беше хубав и мълчалив, а сърцето му съчувстваше на сиромасите. Взимаше тайно хляб от дома на баща си и го раздаваше на гладните. Казваше се Сократис. Идваше често в килията на поп Янарос, за да се учи да рисува. Търсеше да намери някакъв отдушник от хокането на баща си и от селото, което го задушаваше. Лека-полека овладя четката и започна да рисува ту светци, ту красиви девойки, които виждаше насън, защото тези, които виждаше наяве, бяха грохнали от бедност и от труд.

До Сократис, който вече издаваше хрипове и си отиваше, беше седнала майка му. Тя не плачеше, беше свикнала със смъртта. Беше видяла да умират и други нейни деца, и племенници, и братя, и сестри. Смъртта беше чест гостенин в дома й, приятел на семейството. Влизаше, избираше си някого, взимаше го и си тръгваше, скоро след това пак се връщаше. Старицата гледаше как всички си отиват един по един и къщата й се изпразва, седеше със скръстени ръце и чакаше своя ред. „Мене вземи — беше се примолила веднъж на смъртта, — но недей да ми взимаш Сократис.“ Не знаеше, че смъртта е глуха и не чува.

Сега беше седнала, гледаше как синът й издъхва и пъдеше мухите, размахвайки кърпа над лицето му. Говореше му, надвесена над него, казваше му, че в планината досега са били избити толкова много хора и той да не се притеснява, защото ей сега ще дойде поп Янарос да му даде причастие. Заръчваше му какво да разкаже на мъртвите си съселяни, когато пристигне в долния свят и те се скупчат край него да го разпитват. Започна да му припомня кои са се оженили, колко деца са си родили, как тази година стадата са отишли по дяволите и косъм не е останал от тях, понеже са ги бастисали ония проклетници с червените кепета. Как старият Мандрас продал къщата на горката Пелагия, понеже му дължала пари, та сега тя се влачела по улиците… „Само не им казвай, че почука и на нашата врата и падна в краката на баща ти, да й позволи да спи в обора, пък той я изрита навън. Това недей да им го казваш, синко.“

Смъртникът береше душа и очите му бяха отворени, но вече се бяха замъглили и не виждаха. Той не виждаше и не чуваше, но майка му, надвесена над него, не спираше да му говори, за да знае какво да каже на покойниците от селото, когато довечера се съберат край него.

В този момент дойде поп Янарос и старицата млъкна. Оттегли се в ъгъла, скръсти ръце и се загледа, като от време на време забърсваше с крайчеца на кърпата въздългия си нос. Поп Янарос се опита да даде последно причастие, но гръклянът на клетия момък играеше и тялото и кръвта Христови се връщаха обратно през ранената уста заедно с кръвта на Сократис. Изправен край него, старецът започна да пее заупокойните молитви: „Спасителю, упокой душата на Твоя раб с духовете на праведниците…“.

Поп Янарос също беше свикнал със смъртта. Очите му бяха сухи, гласът му не потрепваше. Но така и не можеше да прости на смъртта, че избира да прибере тъкмо младежите. Като видя, че ритуалът е приключил, старицата се прекръсти, целуна ръка на попа и седна пак до сина си. Внезапно ноздрите й подушиха, че от кухнята долита миризма на пържено. „Сигурно са намерили гъби и ги пържат — помисли си тя, — я да ида да видя.“ Стана и отиде в кухнята. Гъбите пържеше голямата й дъщеря Стела. Старицата напълни шепата си, отряза си филия хляб — гладна беше. Върна се бързо при сина си, седна до него и започна да дъвче бавно-бавно.

Когато хриповете секнаха, поп Янарос се наведе и положи ръка върху сърцето на момъка. То не туптеше вече. Изправи се и каза:

— Спомина се.

Майката веднага наслюнчи два от пръстите си, наведе се и докосна земята. После затвори очите на мъртвия, преди да са се вцепенили. Дойде и голямата му сестра. Тя взе едно камъче, надраска отгоре му три букви: ИХП^[8] — Иисус Христос Побеждава — и го пъхна в дланта на брат си.

— Лек път — каза тя, — лек път, Сократис, поздрави от мен покойниците.

— До скоро виждане, синко! — извика старицата и избърса очите си.

Вечерта поп Янарос се връщаше от гробището изтощен. Още един младеж беше заровен в земята, за да се превърне отново в пръст и вода. На баща му, богатия селски старейшина бай Тасос, беше му досвидяло да извади от килера си хляб, маслини и бутилка вино, за да раздаде за помен на роднините и приятелите на сина си, които бяха дошли на погребението. „Не ми ли стига мъката, дето загубих сина си, че да си хабя напразно хляба, маслините и виното — каза той на жена си, която го нахока. — Една мъка ми стига.“

И през тоя ден сърцето на поп Янарос беше преизпълнено със смърт. Нощем водеше Христос към гроба и всяка вечер от Страстната седмица го отвеждаше с една крачка по-близо, а денем се занимаваше с хората. „Ех, да можех и аз да си легна и да затворя очи — мислеше си той, докато вървеше към дома си. — Да съблека от душата си хорските грижи, както събличаме мръсната риза от тялото си. Да ме е грижа само за дъртото магаре, дето му викат поп Янарос. Да го храня, доколкото мога, за да има сили клетото да носи душата ми. Тежка е пущината, много е тежка, магарето не може да я удържи вече и ще я метне от самара. Дръж се, поп Янарос!“

Говореше си сам и вървеше. Портите бяха залостени, дълбока тишина, хората се бяха уморили да плачат и мълчаха. Откъм казармата се чу звук на тръба. Слънцето залязваше, планината беше станала пурпурна, но звездите още не бяха изгрели. От планината подухна свеж ветрец и за миг поп Янарос усети с наслада, че потното му чело се охлажда.

Но тъкмо когато наближаваше дома си, внезапно спря.

Едно съсухрено от глад дете с подуто и посиняло коремче беше се проснало посред улицата по очи, ровеше с нокти пръстта и се хранеше с нея. Поп Янарос се спря ужасѐн, с втрещен поглед. Наведе се и хвана детето за ръка.

— Стани, детето ми. Гладен ли си?

— Не, ял съм.

— Какво си ял?

Детето протегна ръчица и посочи към пръстта.

— Пръст.

Кръвта на поп Янарос се развилня. Изрева, сякаш го колеха.

„Нечестив е тоя свят — помисли си, — нечестив и неправеден. Господи, как успяваш да го държиш в обятията си, ами не вземеш да го запокитиш долу, та да се пръсне на хиляди парчета? Да се превърне отново в кал и от нея да сътвориш друг, по-добър свят. Нали си всемилостив, нали си всемогъщ? Нима не виждаш, че това дете гладува и се храни с пръст?“

Наведе засрамено глава и тръгна.

— Аз съм виновен, аз — нареждаше той. — Ние, хората, сме виновни, че това дете се храни с пръст. Не си виновен ти, Христе, прости ми!

С разбито сърце той си припомни как навремето беше ходил до Цариград, за да се поклони на новия патриарх. Един равин, негов стар приятел, го покани да посети еврейския му дом, ако желае и ако не смята, че това е грях. Празнуваха еврейската Нова година и по този повод няколко техни артисти щяха да поставят кратка пиеса. Равинът седеше до него и му обясняваше сюжета. От всичко, което чу и видя на онази еврейска вечеринка, няколко думи се бяха забили като нож в паметта му и споменът за тях шуртеше като кръв. Бяха стъкмили импровизирана сцена в спалнята на равина. Вдигнаха завесата и на сцената излезе блед и мършав човек, който мъкнеше за ръка едно детенце. Зад завесата се чуваха песни и смехове — празничните трапези бяха застлани и хората ядяха, пиеха и се веселяха. Няколко шкембести богаташи, които седяха в дъното на сцената, се изправиха.

— Трапезите са застлани — казаха те. — Да вървим да ядем!

Оттеглиха се и бледият мъж и детето останаха сами.

— Да си вървим у дома, татенце — умоляваше детето.

— Защо, синко? Какво да правим там?

— Гладен съм. Хайде да се прибираме и да ядем!

— Хубаво, хубаво… Но знаеш ли, Давидчо. Вкъщи нямаме нищо за ядене.

— Едно парченце хлебец.

— Нито трошица, Давидчо.

Детето замълча. Бащата го погали по главицата и се наведе.

— Давидчо, знаеш ли какъв празник е днес?

— Да.

— Я ми кажи, Давидчо, какво направихме днес?

— Помолихме се, тате.

— Точно така. А Бог, благословено да е името му, какво направи?

— Опрости ни греховете.

— И щом Бог ни е опростил греховете, ние трябва да сме радостни, нали, Давидчо?

Детето мълчеше.

— Помниш ли, Давидчо, че лани, когато още беше жива майка ти, изпяхме на масата една нова песен? Помниш ли я?

— Не.

— Тогава аз ще ти я припомня. Обаче трябва и ти да пееш с мен.

И мъжът започна да пее със сърцераздирателен глас. Една тъжна и отчаяна мелодия, която ти късаше сърцето. А детето пееше с него и плачеше.

Поп Янарос забърса очи с негодувание. Огледа се наоколо да не би да го е видял някой. Овладя се. Но онази мелодия и до днес, след толкова много години, продължаваше да му къса сърцето. Сякаш крехката ципа на ежедневните грижи и удобното малодушие, която обвива човешката утроба, се пукаше и онази мелодия изхвръкваше на свобода, бясна и неудържима. Всичко страховито, което долавяше в подмолите на съществото си и което не смееше да извади на светло и да види, сега беше освободено от онази мелодия. И поп Янарос с ужас видя недрата си и недрата на света.

Върна се назад и отново хвана детето за ръка.

— Да вървим у дома, детето ми. Имам едно парче хляб, ще ти го дам.

Детето се задърпа, за да се измъкне от ръката на попа.

— Не съм гладен. Нали ти казах, че съм ял…

И се разплака.

Поп Янарос се обърна към църквата и гневно изрева:

— Отивам да разоблича тоя свят пред Бога!

 

 

Поп Янарос влезе в дома си до църквата. Не беше дом като дом, а килия — подобна на оная, която му бяха дали в Света гора. Маса, две табуретки, едно тясно канапе, на което спеше. Над канапето — иконата на свети Константин. Беше го нарисувал самият поп Янарос — такъв, какъвто беше изобразен на иконите, които носеха в обятията си нестинарите, когато ходеха по горящите въглени в онова благословено село край далечното Черно море. На тази икона светецът не носеше нито царска корона, нито червени епископски сандали. Короната му беше от пламъци, а той беше бос, подскокнал високо и танцуващ върху горящите въглени.

„Свети Константин е огнеходец — обясняваше поп Янарос, когато го питаха. — Всеки светец е огнеходец. Огнеходец е и всеки честен човек в този Ад, дето го наричат живот.“

Но най-голямото украшение на килията беше една друга икона — Второто пришествие, изящна дърворезба, която лежеше на масата редом с евангелието. Беше му я подарил за спасение на душата отец Арсений, прочутият дърворезбар от Скита на света Анна в Света гора. Поп Янарос не можеше да се насити да се надвесва над иконата всеки ден и да я гледа умислен. В такива мигове душата му се бунтуваше и някой крещеше отвътре: „Не! Не!“. А поп Янарос не знаеше кой е той и защо крещи така.

По средата стоеше невъзмутимият съдник Христос с протегнати ръце. С дясната си ръка благославяше, с лявата, свита в юмрук, заплашваше. Вдясно от него — хиляди праведници, които вече бяха влезли в Рая и се усмихваха. Вляво от него — хиляди грешници, които плачеха. Какъв ужас беше изписан върху лицата им, какви вопли бяха сгърчили устните им! А Богородица, паднала в нозете на Христос, повдигаше глава, протягаше ръка и сочеше към грешниците. С полуразтворени устни, тя сякаш викаше: „Смили се над тях, синко, смили се!“.

Поп Янарос се наведе и се поклони пред Второто пришествие. И както се беше взрял в Богородица и слушаше вика й, внезапно възкликна:

— Иисусе Христе, да не би тъкмо твоята майка, да не би Богородица да е човешкото сърце, което вика?

Отпусна се на канапето, но не искаше да се разделя с Второто пришествие. Опря иконата на коленете си и затвори очи. Не искаше да заспи, макар че беше изцеден от умора. Притвори очи, за да си представи любимия си отец Арсений и да засияе отново под клепачите му светият ден, в който го беше срещнал за първи път…

През един окъпан от слънцето зимен ден поп Янарос, нарамил дисагите си, минаваше край приказно зеления Скит на света Анна. Сред лъскавия тъмнозелен листак на портокаловите дръвчета проблясваха пурпурните им плодове — пламък отвън, отвътре мед.

„Ето такава, като портокалово дръвче, е Божията воля и такива са плодовете й — пламък и мед!“, помисли си поп Янарос и очите му се наляха със сълзи. Какво щастие, какво ухание, какъв покой! Ами морето, което блещукаше между натежалите от плод дръвчета, синьо-зелено и спокойно!

Продължи да върви. Влезе в първата килия, която попадна на пътя му. Четири чисто бели голи стени, наниз дюли, окачен на една греда. Плодовете бяха започнали да гният и цялата килия ухаеше на дюля и кипарисово дърво. Един монах, сбръчкан и блед, седеше на табуретка и дялкаше парче дърво, което беше опрял на коленете си. Гърдите, лицето и душата му бяха полепнали по дървото. Целият свят беше потънал в хаоса, единствено този монах беше останал със своето парче дърво в тоя Божи кивот. Сякаш Господ му беше повелил да сътвори света от самото начало.

Колко благо беше лицето му, както се беше привел и дълбаеше дървото, тръпнейки. Поп Янарос пристъпи крачка напред и се надвеси над рамото на монаха. Едва се сдържа да не извика. Каква сръчност, какво търпение, каква увереност! Върху кипарисовото дърво беше издълбано Второто пришествие, съвсем като истинско, с множество лица, едните — ужасени, другите — блажени. В средата — Христос, в нозете му — Богородица, вляво и вдясно — двамата ангели с дългите тръби на възкресението…

— Благослови ме, отче! — извика за поздрав поп Янарос. Но потънал в съзидателно напрежение, монахът не го чу.

Поп Янарос отвори очи. Нощта се беше спуснала. Стъкленото кандило, което гореше пред иконата на свети Константин, хвърляше мъждива светлина върху продълговатата килия, опряното на старческите колене Второ пришествие и провисналите от гредата златисти дюли. Цареше тишина, селото беше заспало. През тясното прозорче бегло просветваше прясно варосаното кубе на църквата. Върху видимата небесна лента блещукаха две звезди.

Поп Янарос отново притвори очи и се завърна в килията на Арсений в Света гора.

Какви кротки и благи разговори водеха двамата, колко дни и нощи прекара с него, как отлетяха бързо като мълния! Навярно така отлитат часовете, дните и вековете в Рая. Часовете се нижеха, а двете души кръжаха край Бог и си гукаха като гълъбици.

— Как издържаш да живееш съвсем сам, отче Арсение? — попита поп Янарос един ден, когато се беше загледал в морето между портокаловите дръвчета и го беше обзело желание да замине. — От колко време живееш в монашество?

— Вече от двайсет години съм се сгушил тук, поп Янарос — отговори той. — Като копринена буба в пашкула си. Това е моят пашкул — каза след малко и посочи килията си.

— А не ти ли е тясно?

— Не ми е тясно, защото имам прозорче, през което се вижда небето.

Настъпваше вечер, минаваше полунощ, а отец Арсений грабваше вдъхновено фините си инструменти и започваше, вече безмълвен, надвесен над кипарисовото дърво, да дълбае божествените си видения, преди да са се изпарили.

Веднъж едно калугерче от манастира Велика лавра беше дошло да направи някаква поръчка. През нощта, докато седяха и си бъбреха, чуха въздишки зад гърба си. Поп Янарос се обърна и видя калугерчето — изумено, седнало на колене и заслушано в разговора им.

— Какво си седнал и ни слушаш? — попита той. — Разбираш ли нещо?

— Нищо не разбирам — отвърна калугерчето. — Но имам към Бог една молба. Да седя така цяла вечност и да ви слушам как говорите. Сигурно това е Раят.

Дъхът на поп Янарос секна. Прониза го внезапен копнеж да замине, да замине, да вземе със себе си Бог и да замине! Тук, в Кастелос, душата му се разпадаше, всеки ден губеше по едно перо. Воюваше с хората, призоваваше ги от амвона на църквата, от улицата, откъдето и да се намираше. Толкова години вече ги призоваваше — и какво беше постигнал? Беше ли спрял злото, беше ли го смалил? Захвърлиха ли пушките, престанаха ли да убиват? Беше ли станал поне един от тях по-добър? Някоя жена, някой мъж? Никой. Да замине, да замине, да вземе със себе си Бог и да замине!

Да иде да потърси Арсений. Дали е още жив, дали продължава да дълбае душата си върху дървото? Да си построи килия редом с неговата, да се обвие в пашкула си сред пустошта, да не вижда през прозорчето си нито портокаловите дръвчета, нито морето, а само къс небе. Понякога да се отбива в килията на отец Арсений и да говорят за сладките сълзи, които капят от очите на човека, оттеглил се в усамотение… Той беше единственият му приятел, единствената чиста и умиротворена съвест, която беше срещнал в Света гора. Когато си спомняше за него тук, в ада на Кастелос, душата му за миг се утешаваше.

„Докато има такива души на тоя свят — мислеше си, — светът ще стои непоклатим. Отец Арсений е като стълб, който удържа света над бездната…“

И както размишляваше за приятеля си, притворил клепачи и опрял ръце върху подареното му от него Второ пришествие, както обхождаше с поглед Света гора като свещен старинен стенопис, прояден от времето и влагата, поп Янарос неусетно заспа. Заспа и засънува. Тръбата на Второто пришествие беше прогърмяла. Пръстта започна да се движи и да се издува и от нея изпълзяха, като охлюви след дъжд, неизброими мъртъвци, целите в кал. Те се втвърдиха на слънцето, заякчиха костите си, наляха се с плът, очите им се завърнаха в орбитите си, откъртените им зъби се забиха обратно в челюстите, гърдите им отново се изпълниха с душа. Втурнаха се вкупом и задъхани се заподреждаха отдясно и отляво на Христос, който беше седнал между небето и Земята върху синя златоткана възглавница. Паднала в нозете му, Богородица се молеше.

Христос се обърна надясно и се усмихна. На мига се отвориха райските порти, целите от смарагд. Розови ангели със сини крила прегърнаха праведниците и пеейки, ги поведоха по цъфнали пътеки към Божия дом. После Христос се обърна наляво и свъси вежди. На мига се надигнаха вопли. Безчет демони с опашки и рога и с нажежени харпуни в ръце започнаха да пронизват грешниците като октоподи, готови да ги запратят в Ада. Богородица чу воплите им, обърна се към тях и сърцето й се изпълни с жал.

— Чеда мои — извика тя, — не плачете! Синът ми не е само справедлив, той е и милостив. Не се страхувайте!

Христос се усмихна:

— Чеда мои — каза той, — исках само да ви сплаша. Широко е Божието сърце, побира и праведни, и грешни. Хайде, влизайте всички в Рая!

Демоните се спряха изненадани, изпуснаха харпуните си и нададоха вой.

— Ами ние, Господи! — изреваха те. — Какво ще стане с нас?

Христос ги изгледа съчувствено. И както ги гледаше, опашките им се отскубнаха и паднаха, рогата им изпокапаха, лицата им се умиротвориха, по гърбовете им избиха — все още крехки — сини къдрави крила.

— Заповядайте и вие в Божия дом — каза Христос. — Второто пришествие не значи Правосъдие, а Милост.

Докато той изричаше това, сякаш заръси ситен дъжд и всички, праведни и неправедни, Рай, Ад и Христос, изчезнаха.

Поп Янарос подскочи от канапето с вик.

— И таз добра! — измърмори той и се прекръсти. — Що за порти се отварят в ума ни, когато сънуваме, що за крила! Господи, ако записваш в тефтерите си и нашите сънища, загубени сме!

Гласовете на нощта се бяха събудили. Някъде далече в тишината се чуваше как чакалите настъпват към Кастелос… „Нощта се е спуснала над нас — прошепна поп Янарос. — Започва касапницата на нощта. Всички живи твари — птици, мишки, гъсеници, чакали, сега ще се втурнат едни към други да се изтребват или да се целуват… Що за свят си сътворил, Господи? Не мога да го разбера!“

Внезапно се спусна към вратата, постави длан до ухото си и се ослуша. Стори му се, че иззад църквата долитат болезнени човешки стенания.

IV

Взе тоягата си и изскочи навън. Нощта беше сладостна и спокойна — като всички нощи, които идват след човешките битки и кръвопролития. Тази вечер звездите се бяха снишили — така се стори на поп Янарос — и висяха като кандила сред черното Божие обиталище. „Хубаво нещо е сънят — помисли си поп Янарос. — Дава ни онова, което ни е отказано наяве.“ В сърцето му внезапно беше полъхнал свеж ветрец, медът на съня все още капеше в душата му. Де да беше истина този сън, де да беше такова Второто пришествие! Милост, милост, а не правосъдие! Клетото човешко същество не може да понесе правосъдието. Слабо е то, хубав и вкусен му изглежда грехът, тежки — Божиите заповеди. Хубаво нещо е правосъдието, ама то е за ангелите. Клетото човешко същество не може да го понесе, милост иска то…

Влезе в църковния двор, откъдето изглеждаше, че долитат човешките стенания. Прескочи няколко стари гроба. По отколешен обичай селските попове ги погребваха тук, на двора. Тук поп Янарос беше изкопал и своя гроб, със собствените си ръце. Сам беше издялал надгробния си камък, върху който беше издълбал няколко думи, написани с главни букви и оцветени с червена боя: НЕ СЕ БОЯ ОТ ТЕБЕ, СМЪРТ! Поп Янарос радостно се спря до гроба си. „Не се боя от тебе, смърт!“, прошепна той и изведнъж се почувства свободен. Какво означава да си свободен? Да не се боиш от смъртта. И той поглади доволно брадата си. „Божичко — помисли си, — има ли на този свят по-голяма радост от това да не се боиш от смъртта? Не, няма.“

В този миг отново се чуха стенания, по-хриптящи, но все още далечни. Поп Янарос се отдели от гроба си. „Сигурно е някой ранен, който е изостанал и сега се връща в селото“, помисли си, прекрачи прага и изтича на улицата. Озърташе се във всички посоки, чат-пат поспираше, ослушваше се в мрака. Излезе от селото и тръгна по пътеката, която се изкачваше към планината. Чуха се стъпки, бавни и уморени, търкулна се камък. Някой се спускаше от планината.

Поп Янарос се втурна натам. Както се препъваше, налучквайки посоката, внезапно чу един тих и отпаднал глас:

— Поп Янарос, ти ли си?

Старецът изпружи врат, пристъпи напред и различи силуета на някакъв мъж, който се беше подпрял на една скала и протягаше ръце към него. Бързо се приближи до мъжа, хвана го за рамото, наведе се да го огледа. Изглеждаше все още млад, тъмнокос, много слаб, кожа и кости. Мъжът сложи ръце на гърдите си и изстена. Поп Янарос опипа гърдите на мъжа и ръцете му се окървавиха.

— Кой те рани така? — попита тихо, сякаш искаше да научи някаква голяма тайна.

— По-добре питай кой не ме е ранил — отговори младежът. — Някакъв комунист, защото съм бил християнин. Някакъв християнин, защото съм бил комунист. И аз не можах да разбера.

— Ела с мен. Живея наблизо, ще ти промия раната. Много ли е дълбока?

— Ти ли си поп Янарос? — отново попита младежът.

— Да, аз съм този, дето хората го наричат поп Янарос, а Бог го нарича грешник. Това е истинското ми име. Много ли е дълбока раната ти?

Младежът прегърна стареца през раменете и опрян на него, се остави да го води.

— Много добре знаеш, отче, че раните, които ни нанасят братята ни, винаги са дълбоки.

Двамата замълчаха. Стигнаха до селото, варосаното кубе на църквата нежно просветна в мрака. Поп Янарос отвори една ниска врата до самата църква и влязоха в килията.

— Седни, синко — каза старецът и помогна на ранения да легне върху канапето.

Запали светилника и бледото, скръбно и изразително лице на младежа се освети. При вида му поп Янарос се стъписа. Беше виждал някъде този младеж — но къде, кога? Може би насън? Носеше расо и на шията му висеше железен кръст. Очите му бяха големи, тъмносини и гледаха с удивление към света, сякаш го виждаха за първи път. Поп Янарос винаги си беше представял така очите на архангел Гавриил в момента, в който се спуска на Земята и казва на Мария: „Радвай се, благодатна!“^[9].

Внезапно една светкавица проряза ума на поп Янарос и той си спомни. Преди години митрополитът на Янина му беше поръчал да зографиса икона с Благовещението и той беше изобразил архангел Гавриил досущ като младия калугер, със съвсем същите очи.

За миг поп Янарос настръхна. Що за мистерия е човешката душа? Как може да е толкова всесилна, че да твори и пресътворява света? Няма съмнение, душата е искрица от огъня на Бог, която пада в сеното на плътта и го подпалва.

Наведе се към младия калугер и го попита с тръпнещ глас:

— Кой си ти, синко?

Но раненият прехапа устни.

— Боли ме — каза той и затвори очи.

Поп Янарос се засрами, че е забравил за раната и е тръгнал да разпитва човека. Изтича, взе стомната с водата, разгърна расото на младежа и изми старателно гърдите му. Взе от лавицата едно мазило, което пазеше за черни дни, намаза раната и я превърза. Помогна на младежа да легне на канапето, после взе една табуретка и седна до него.

Раненият се облекчи, отвори очи, погледна поп Янарос и се усмихна.

— Добре съм, олекна ми. Жив и здрав да си — рече той и отново затвори очи.

— Искаш ли да поспиш, синко?

— Не. Искам да си събера душата, да си възвърна силите и да говоря.

— Първо си отдъхни. Не се напрягай. Няма да ти задавам никакви въпроси, няма да те питам нито кой си, нито какво търсиш сред чукарите на Кастелос. Не искам да знам, почивай си.

— Не мога да си отдъхна, преди да съм поговорил с тебе, отче. Затова съм дошъл. Имам една тайна…

— Тайна ли? — каза поп Янарос и го изгледа разтревожен. „Да не би да е някой луд? — помисли си. — Тези очи са от ония, които виждат невидимото. Само лудите и ангелите имат такива очи.“ — Каква тайна?

Младежът преглътна и замълча за миг. После каза:

— Чаша вода, гърлото ми е пресъхнало. Ще ме прощаваш, отче.

Пи и се освежи, езикът му се поразвърза.

— Когато ме раниха, се помолих на Бог и напрегнах всичките си сили, за да дойда навреме при теб. Да споделя тайната си, преди да умра. Защото може да умра, отче.

— Не говори така, синко — каза поп Янарос и се изпълни с неизразима нежност към младия човек, който се бореше със смъртта и с Бог пред очите му.

— Да не би да се страхуваш от смъртта, поп Янарос?

— Не.

— Тогава?

Поп Янарос не отговори. Искаше му се да каже, че се страхува от смъртта и че я мрази, но само когато прибира младежи в разцвета на силите им, без да им е дала време да вържат плод и да узреят. Но замълча.

— Някога и аз се страхувах, отче. Когато бях по-млад. Но веднъж един свят аскет ми каза нещо, което ме накара да се сдобря със смъртта.

— Какво ти е казал? Искам и аз да го чуя.

— „Мигът, в който Бог докосва човека, се нарича смърт“ — това ми каза. Усещам, че една невидима ръка докосва сърцето ми, отче. Затова бързам толкова. Затова напрегнах всичките си сили да дойда при теб и да споделя тайната си. За да не умре заедно с мен.

— Но защо точно при мен? Та аз съм един седемдесетгодишен старец.

— Ти си двайсетгодишен младеж, поп Янарос. Чувал съм много неща за теб. Отец Арсений…

Поп Янарос подскочи.

— Отец Арсений от Скита…

— Да, на света Анна. Бог да го прости.

— Мъртъв ли е?

— Не, полудя.

— Полудя!

Очите на поп Янарос се просълзиха.

— Полудя от твърде много постене, от твърде голяма добродетелност, от прекалено много разговори с Бог. Не издържа. Капакът се отвори и всички скрити демони изпълзяха от бездната. Престана да дълбае по дървото Богородици и Христосовци. Започна да става през нощта, да пали светилника и да рисува демони, голи жени и прасета…

— Не, не! — възкликна поп Янарос и се надигна рязко от табуретката. — Отец Арсений не носеше в себе си демони, а ангели. Не осквернявай паметта му!

— Той носеше в себе си демони, голи жени и прасета — каза младежът. — Всички носим в себе си демони, голи жени и прасета, поп Янарос.

Поп Янарос не отговори. Взря се в себе си и видя. Приближи се до масата с Второто пришествие, прекръсти се и се поклони. Загледа се в иконата замислен. За миг беше забравил за ранения младеж и тайната, дето уж му носеше. Сърцето му беше обсебено от отец Арсений… „Демони, голи жени и прасета — промърмори той. — Уви, младежът май има право…“ Спомни си, че един ден беше попитал отец Арсений за сърцето на грешника, какво ли носи в себе си то. А той сведе поглед и отвърна със сподавен глас: „За сърцето на грешника ли ме питаш? Аз имам сърце на добродетелен човек и всички демони са вътре в него“.

Колко ли дълго демоните се бяха крили в утробата му, оковани с вериги поради страх от Бога! Ето защо дълбаеше светци върху дървото с такава безсънна тревожност, ето защо се боеше от сънищата и не искаше да заспи. Благодарение на молитвите най-скришните му желания са могли да останат потиснати до края на живота му и да умре като светец. Но капакът се беше открехнал, умът му се беше разхлабил и завързаните демони бяха намерили процеп, през който да изскочат на светло.

Потта се лееше като река по челото на поп Янарос. Жегата му се стори непосилна, изгаряше. Отиде до вратата, отвори я и постоя на прага. Облъхна го нощният вятър, разхлади се. Спомни си, че тая вечер има гост, затвори вратата и седна отново до ранения.

— Говори ми още за отец Арсений — каза. — Не ме жали, кажи ми всичко.

— Боли те толкова много за една душа, защото не те боли за всичките — каза със строг и назидателен тон младежът. — Аз пък си мислех… и точно затова дойдох.

— Аз съм човек — сопна се поп Янарос. — Човек съм, още не съм станал ангел, както виждаш, но вече не съм и звяр. Човек съм, боли ме дори за отделната човешка душа… Какво се случи с отец Арсений? Искам да знам.

— Лека-полека лудостта му се задълбочавала. Започнал да излиза от килията си чисто гол, да се разхожда между портокаловите дръвчета, да се въргаля по земята, цвилейки. Една неделя влязъл в църквата по адамови одеяния… Един стар аскет го проснал на пода и му прочел молитва за пропъждане на демона, но демонът не си отивал. Калугерите развързали кожените си колани и започнали да го налагат безмилостно. Окървавили го, но демонът не си отивал. Тогава го заключили в килията му и всяка сутрин му носели хляб и вода, но той не ги докосвал. Сигурно вече е умрял.

— Стига! Стига! — извика поп Янарос. — Това ли беше тайната ти?

— Не, не това е тайната ми, поп Янарос. Ти ме попита и аз ти отговорих. Няколко месеца аз също живях в една килия близо до неговата. Той беше надушил всичките тия черни демони, които носеше в себе си, и бързаше да умре. Да умре, преди да са намерили отворена врата и да изхвръкнат навън. И съм сигурен, че докато дълбаеше върху дървото светци и ангели, той надаваше слух и при всеки удар на сърцето си долавяше приближаването на Смъртта, своята спасителка. И се усмихваше. Един ден го попитах: „Защо все се усмихваш и лицето ти сияе, отче Арсение?“. А той отвърна: „Как да не се усмихвам, братко Никодиме, като всеки час и всеки миг дочувам приближаването на смъртта?“.

Лицето на младия калугер беше озарено и не трепваше. Гласът му беше спокоен, но проникнат от овладяна страст. Очите му блестяха, сякаш криеха зад себе си някакъв голям пожар. Поп Янарос го гледаше тревожно. Не му харесваше покоят на това лице и на този глас. Тази душа беше като къпината, която гори, но не изгаря^[10].

Младежът протегна ръка и леко докосна рамото на поп Янарос.

— Чуй кои бяха последните думи на отец Арсений, преди демоните да изпълзят от него: „Братко Никодиме, ти скоро ще умреш. Иди да намериш поп Янарос, дето толкова пъти съм ти говорил за него. Иди да го намериш и да му разкриеш тайната си. Той може да я понесе, но ти не можеш. Кажи му, че съм жив, че още се боря с Бог над мен и с демоните под мен. Това са моите два воденични камъка, които ме мелят. Така да му кажеш“. Аз се наведох, а той положи ръце върху главата ми и ме благослови, сякаш се прощаваше с мен. По-късно разбрах, че действително се е прощавал.

Млъкна за миг, огледа сиромашката килия и се усмихна.

— И ето че дойдох — рече.

След малко продължи:

— Дойдох да те спася. Отец Арсений ме прати да те спася.

Поп Янарос се усмихна горчиво.

— Тялото или душата ми? Кое от двете?

— И двете, поп Янарос. Много добре знаеш, че докато сме живи, тези два звяра са неразделни.

— Аз ги разделям! — сопна се старецът.

— Затова и се луташ. Затова и не знаеш накъде да поемеш. Недей да се мръщиш, поп Янарос, чувал съм много неща за теб. Почтен си, беден си. Див човек, но добър. Смел боец, съчувстваш на народа. И все пак още не си взел решение. Луташ се.

— Може точно такъв да е моят дълг. Да се лутам — възрази поп Янарос. — Може това да е постът, на който ме е поставил Бог. Няма да го предам.

— Горко на душата, която умира, без да е казала ясно и честно „да“ или „не“ — отвърна младежът. — В едни по-други времена сигурно е било възможно да се мотаеш наоколо, без да се хващаш на хорото. Сега обаче настанаха страшни времена, поп Янарос. Нима не разбираш? Настанаха страшни времена и е срамно да седиш със скръстени ръце.

Говоренето го беше уморило. Изпи още една глътка вода, облегна се на възглавницата и замълча.

Поп Янарос се изправи. Напълни една чаша с вино, взе двата сухара, които му бяха останали, и се приближи до младежа.

— Вземи, сигурно си гладен. Топни това сухарче във виното. Да ти укрепнат костите, да си възвърнеш силите, да продължиш да ми говориш, синко.

Отново се загледа с нежност в бледия младеж. Топна сухарчето във виното, нахрани го майчински, сякаш му даваше причастие. Сякаш хлябът и виното бяха наистина тяло и кръв Христови, които влизат в човешкото тяло и се превръщат в сила. Бузите на младежа леко се зачервиха.

— Благодаря ти, отче — каза. — Вече се чувствам по-силен. Сега и ти си по-силен, поп Янарос. Можеш ли да ме изслушаш? Защото ти също си ранен, и то по-тежко от мен, не забравяй това.

— Не съм забравил. Но мога да понеса каквото и да кажеш. Говори.

— Ти ме попита кой съм. Ще ти разкажа с две думи, защото бързам да стигна до целта. Бях дякон при един владика. Понеже се бях изучил, някой ден и аз щях да стана владика. Но видях каквото видях, разширих ума си и разбрах. Словото на Христос днес е опошлено. Следите от свещените му стъпки по тази земя днес са изличени и ние вървим по дирите, които оставя в калта козекракият Сатана… Думите на Христос са преобърнати с краката нагоре: „Блажени надменните духом, защото тяхно е царството на земята. Блажени дебелокожите, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за неправда. Блажени безмилостните. Блажени нечистите по сърце. Блажени войнолюбивите“. Ето кои се наричат християни днес.

— Знам, знам — изръмжа поп Янарос. — Всичко това ми е известно, давай нататък!

— И така, изтупах от краката си прахта на епископията и заминах. Приютих се в Света гора. Но и там, в така наречената свята самота, намерих всичките страсти на тоя свят, и то по-свирепи и по-коварни, защото не е допустимо да излизат наяве и да бушуват. Както знаеш, има три вида хора: мъже, жени и калугери. В душата на калугера тайно и безнадеждно кипят всички възможни страсти. Защото, нали знаеш, поп Янарос, горко на онзи, който живее в пустошта и помни светските неща. Затворих се в килията си и тайно започнах да чета кощунствените книги, които носех със себе си.

— Книги ли? Значи и твоя милост си приел монашеството, мъкнейки със себе си всички демони на външния свят?

— Имаш право, поп Янарос. По-късно и аз осъзнах това. Наистина, не бях отишъл в манастира, за да стана аскет, а за да събера разпиляната си душа. За да намеря някаква опора, да стъпя на нея и да отскоча. Защото аз не мога, не мога да живея без чувство за сигурност, отче.

— И аз, и аз… — въздъхна поп Янарос. — Затова и страдам.

Но младежът не го слушаше. Очите и ушите му бяха се обърнали навътре и виждаха и чуваха само собствената му душа. А пък и бързаше, защото раната отново го беше заболяла и не знаеше дали ще успее да изповяда всичко пред беловласия старец.

— Не мога да живея без чувство за сигурност — повтори той. — От една страна, вярата ми в представителите на Христос върху тази земя се беше разклатила, от друга, състраданието към онеправданите беше изпълнило душата ми с възмущение. На какво да се опра? На Христос, какъвто го бяха направили владиците, или на ония, които искат да съградят един нов и по-справедлив свят без Христос? Ходех в църквата, постех, молех се, призовавах Бог, но не намирах облекчение. Бог не ми отговаряше. С времето осъзнах, че пътят не минава през молитвата и монашеството. Някога те са могли да те вдигнат от Земята на небето, но вече не могат. Днес те ни отдалечават от Земята, без да ни качват на небето… Оставят ни да висим във въздуха посред пътя. Трябва да поема по нов път, казвах си, но не можех. Не можех и отчаяно се лутах точно като тебе.

— Само че аз не съм отчаян — подскочи поп Янарос, който започваше да негодува. — Аз имам на какво да се опра, приятелю — на Христос. И хич не ме е грижа за владиците. На теб Христос не ти ли е достатъчен?

— Не се ядосвай, отче — каза калугерът и докосна умолително коляното на поп Янарос. — Не ми е достатъчно това, в което са превърнали Христос: със златни дрехи и дворци, а вечер седнал да яде и да пие с господарите на тоя свят. Копнея за един Христос, който е беден, бос и гол, гладен и онеправдан. Като онзи, когото срещнали двамата смирени ученици на път към Емаус. Христос от Емаус търсех аз и не успявах да го открия. Затова се и измъчвах. Разбра ли ме, поп Янарос?

Поп Янарос беше протегнал врат към бледото лице на калугера, а сърцето му подскачаше в гърдите. „Какъв е този нечакан гост? — мислеше си той. — Кой го е пратил при мене? Бог или Сатаната? Не мога да определя.“ Думите на младежа проникваха дълбоко в него и го пронизваха.

— Да не мислиш, че като съм стар, не мога да те разбера? — тросна се поп Янарос. — Може да съм на седемдесет години, но мъките на младостта никак не са ми чужди, ако искаш да знаеш. Не спирай да говориш! Намери ли оня Христос, когото търсеше? Как го намери? Това ли е тайната, която искаше да споделиш?

— Много бързаш, почтени отче — отвърна младежът и се усмихна, — обаче аз…

Не можа да довърши, беше жаден. Поп Янарос му донесе още една чаша вода. Той пи и езикът му се охлади.

— Взех ония кощунствени книги, за които ти разправях, и се оттеглих с тях в пустошта. „Отче Никодиме, какво правиш по цели нощи, та лампата ти е все запалена?“, питаха ме монасите. „Моля се“, отговарях аз. „Не можеш ли да се молиш на тъмно?“ — „Страх ме е — отговарях. — Щом угася лампата, се появяват демоните.“ От време на време се виждах само с отец Арсений и разменяхме по няколко думи. Той ми говореше за дървото, което дялкаше, и разправяше, че не било дърво, а самата му душа. А аз му говорех за босия Христос… Докато една нощ, една благословена нощ…

— Видял си истинската светлина? — попита поп Янарос, надвесен над лицето му.

— Как разбра, отче?

— Виждам го в очите ти, синко. Та какво?

— Видях истинската светлина. И излязох от килията си. Беше Великден. Калугерите бяха насядали около масата, тъпчеха се с месо и надигаха двойни чаши с вино. Аз отместих своята чиния и разлях виното си. „Я ставайте! — извиках. — Светът пропада, а вие сте седнали тук със скръстени ръце! Не искам тамян и молитви, казва Господ, не искам месо, влезте в правия път! Нека манастирът тръгне на път като преносимите чудотворни икони! Днес молитвата не е достатъчна, отворете манастирските килери и раздайте хляб на бедните… Нека всички обединим пътеките си, нека проповядваме словото Христово: мир, любов и справедливост!“

— И после?

— Двама яки калугери, Венедикт и Авакум, ме грабнаха, изнесоха ме на ръце и ме заключиха в килията ми. На другия ден ме натовариха в една лодка и ме изпъдиха от Света гора.

Поп Янарос стисна ръката на младежа.

— Благословен да си, синко — каза. — Добре че не са те разпънали на кръст. А после?

— Да не се уплашиш, поп Янарос?

— Аз не се плаша, когато Христос излиза от иконата и ми говори, че сега ли ще се уплаша? Говори! Какво стана после?

— После хванах гората, отче.

— Партизанин! Комунист! — възкликна поп Янарос и се отдръпна изненадан.

— Знаех си, че ще се уплашиш — каза младежът огорчено. — Да, видях истинската светлина, хванах гората и се събрах с партизаните.

— Но те не вярват в Бог! — извика поп Янарос. — Те свалиха Бог от престола му и искат да седнат на него. Само че без Бог светът не може нито да се създаде, нито да се управлява… Събрал си се с партизаните! Значи това беше голямата тайна, която трябваше да ми съобщиш? Благодаря, но по-добре да се лутам.

Калугерът хвана ръката на поп Янарос и я целуна.

— Отче, не бързай толкова, недей да се гневиш… Да, отидох при партизаните. Знам, че светът не може да се съгради без Бог, но и не може да се управлява без справедливост. Слушай внимателно: това, което ще ти кажа сега, е голямата тайна. Тя спаси мен, ще спаси и теб, а вероятно и много други хора. Възможно е да спаси дори идеята, за която воюват и умират партизаните. Укроти душата си и имай търпение, поп Янарос. Изслушай ме…

— Добре, добре, слушам те — каза поп Янарос, който все още усещаше върху ръката си пламъка на калугеровите устни.

Лицето на младежа внезапно беше пламнало. Гласът му вече излизаше от дъното на душата му, дълбок и развълнуван. Беше настъпил най-трудният момент, решителният момент на изповедта.

— Помниш ли, отче — каза тихо той, — помниш ли какво обещание беше дал Христос, преди да възлезе на небето, за да утеши апостолите, които плачели: „А когато дойде Утешителят, когото аз ще ви изпратя^[11]…“; „А когато дойде оня, Духът на истината, той ще ви упъти на всяка истина^[12]…“.

Калугерът замълча, дъхът му беше секнал. Погледна поп Янарос право в очите.

— Помниш ли?

— Помня, как да не помня! — каза нетърпеливо поп Янарос. — Накъде биеш?

Гласът на калугера се надигна от душата му, пълен с ужас и ликуване. Наведе се към ухото на поп Янарос.

— Чуй голямата тайна, поп Янарос, споделям я с тебе…

Поп Янарос настръхна. Неволно изпита ужас.

— Утешителят вече е тук!

Поп Янарос се отдръпна, сякаш пред очите му беше изскочил лъв.

— Вече е тук? Тук, на Земята! — възкликна той.

— Вече е тук, на Земята, в човешко тяло и с човешко име.

— И как се казва?

Калугерът се наведе още повече и устните му докоснаха косматото ухо на поп Янарос.

— Ленин.

Поп Янарос се хвана за главата и притисна силно слепоочията си, сякаш искаше да им попречи да се пръснат.

— Ленин ли? — рече накрая и бавно отлепи длани от лицето си. — Ленин!

Погледна ужасѐн калугера, който внезапно се беше изправил на крака и се усмихваше като архангел Гавриил.

— Ленин — повтори той спокойно.

Поп Янарос понечи да възрази, но калугерът протегна умолително ръка.

— Не бързай да отговаряш, отче. Първо ме изслушай. И аз като Ваше благоговейнство се изненадах, когато бях поразен от светлината… Такава е светлината — непредвидима. Пронизва човешкото сърце като копие. Почувствах се наранен, подскочих, исках да защитя онова, в което бях вярвал дотогава. Но светлината лека-полека се възкачи в ума ми и разбрах…

Но поп Янарос не го остави да продължи.

— Ленин ли е Утешителят? — извика и ноздрите му се издуха от гняв. — Той ли ще ни спаси? Той ли?

— Той, отче, и недей да викаш. Виждам, че и теб светлината те порази като копие… Изслушай ме, ще говоря спокойно и ясно и ще видиш. Живял съм с владици и калугери, живял съм съвсем самичък, живял съм с партизани. Извървял съм пълния кръг…

— И откри Утешителя при партизаните? — саркастично го прекъсна поп Янарос.

— Открих Утешителя при партизаните — спокойно отвърна калугерът, — но те не знаят кой го е изпратил и го наричат Ленин. Не знаят и защо го е изпратил. Мислят, че е дошъл да създаде един по-справедлив нов свят. Но той не е дошъл да създаде, той е дошъл да разруши. Да разруши стария свят, за да проправи пътя за онзи, който идва…

— И кой е онзи, който идва?

— Христос. Той ще дойде и ще поведе партизаните. И този път няма да бъде разпънат на кръст, няма отново да напусне Земята, няма да ни остави сиротни, за да изпаднем пак в неправда… Небе и Земя ще станат едно, поп Янарос.

— Това искам и аз, към това се стремя, откакто се помня: небето и Земята да станат едно. Но не знам пътя и затова се измъчвам.

— Затова и дойдох при тебе, отче, да ти покажа пътя. Прости ми, че искам да ти стана водач аз, младият. Но не аз те водя, а младежта. Тази нощ в килията ти влезе младежта и ти кимна с глава: „Ела при нас!“.

Поп Янарос наведе глава и тихо изръмжа. Кръвта му беше кипнала, но не каза нищо.

Младежът се надвеси над него. Старецът усети горещия му дъх върху врата и дъното на ухото си.

— Ела при нас! — каза калугерът със спокоен и прелъстителен глас. — Все още сме малцина. Закваската винаги е малко, само една шепа. Но тя ще издуе тестото и ще го превърне в хляб.

Поп Янарос вдигна глава.

— Тия неща проповядвал ли си ги на партизаните?

— В началото си мълчах. Срамувах се и се страхувах да разкрия тайната си пред света. Живеех сред тях, воювах с тях, убивах заедно с тях, мъчех се да разруша каквото мога, да бутна поне едно камъче от този свят, за да проправя, доколкото е по силите ми, пътя на Христос. Но не говорех. Пазех тайната за себе си, макар че ми разкъсваше утробата. Но един ден, една сутрин, в мен се надигна глас: „Те мразят, убиват, биват убивани, надяват се, но не знаят защо. Ти знаеш. Стани и говори“. И станах. Качих се на една скала, заобиколен от петдесетина юначаги — с пушки, патрондаши, кубинки и бради. Преди да започна, се прекръстих, а те избухнаха в смях. Завързах сърцето си на възел и заговорих, за да ги просветя. Но едва успях да кажа две думи, и наоколо се разнесоха смехове, ругатни и дюдюкания. „Този е подставено лице! Религията е опиум за народа! Продажник! Предател! Вън! Вън!“, крещяха. Пребиха ме, рухнах, избягах оттам… Отидох в друга планина, пак същото, изгониха ме и оттам. Отидох в друга планина, обикалях от планина на планина, биеха ме, псуваха ме, залагаха ми клопки, изплъзвах се. Бог ми помагаше и аз се изплъзвах. Но тази вечер…

Потта се лееше по челото на поп Янарос. Той стана, отиде до прозорчето на килията, опря глава на желязната решетка, за да се разхлади. Дълбока нощ и бучене в мрака. Нощна птица изпърха с крила, чакал нададе вой в планината, доволен, че се е нахранил до насита. Поп Янарос вдигна глава и видя късче небе с три големи звезди. Луната се беше издигнала над хоризонта и малките звезди бяха угаснали.

— Ще кажеш ли нещо? — попита калугерът.

Светлината на лампата беше изтъняла, газта сигурно беше на привършване и фитилът пращеше. Килията потъмня. Само кандилото все още гореше пред иконата на свети Константин Огнеходеца и осветяваше танцуващите му крака и горящите въглени под тях.

Поп Янарос гледаше иконата. Сърцето му изведнъж укрепна и някаква тежест се стовари от гърдите му. Олекна му и се засмя.

— Ти също си огнеходец, отче Никодиме — каза той, сочейки към иконата. — Всички ние сме като раци върху жарта, които пеят. Пеем или плачем? Не знам със сигурност. Това, което ти наричаш светлина, аз го наричам горящи въглени, едно и също е.

Но младежът се намръщи. Очакваше отговор, а поп Янарос сякаш му се присмиваше.

— Не си добър човек ти, поп Янарос. Не ти е жал за хората.

Поп Янарос кипна.

— Коя според теб е най-висшата добродетел, млади човече? Добротата ли?

— Да, добротата.

— Не, не е тя, а свободата. Или по-точно: борбата за свобода.

— Не е ли любовта?

Поп Янарос се запъна.

— Не — рече най-накрая. — Борбата за свобода.

— Тогава защо проповядваш „любов, любов!“?

— Любовта е началото, а не краят. Аз викам „любов, любов!“, защото хората трябва да започнат оттам. Но когато говоря на себе си или на Бога, не казвам „любов“, а казвам „борба за свобода“!

— За да се освободиш дори от любовта?

Поп Янарос отново се поколеба. Кръвта се изкачи в слепоочията му.

— Не ме питай! — извика.

После се засрами, че не е посмял да отговори, и тихо промълви:

— Да, и от нея, и от любовта…

Калугерът настръхна, уплаши се.

— Но тогава защо ти е свободата? Каква е целта?

— Свободата няма цел — отвърна поп Янарос с тръпнещ глас. — Тя дори не се и намира на тази земя. На тази земя се намира само борбата за свобода. Ние се борим за непостижимото, затова човекът е престанал да бъде животно… Но стига толкова! Каза достатъчно! Утешителят, Ленин, босият Христос, Христос — предводителят на партизаните — объркани работи, умът ми не може да им намери края.

— Ами сърцето ти?

— Остави на мира сърцето, не намесвай тая стърчиопашка в трудните въпроси. Сърцето винаги се противи на ума. Който го следва, трябва да му е як гърбът, а моят не е.

Замълча и след малко добави:

— Ще разкажа всичко това на Бог. И ще видим какво ще ми отговори.

— Аз вече съм му разказал — рече калугерът. — И той е съгласен с мен.

— Бог подхожда отделно към всяка душа и й дава спасителния за нея отговор. Нека видим какво ще каже на мен. Когато намеря своя път, аз ще го извървя докрай, заклевам се.

— Чак до свободата! — рече насмешливо калугерът.

— Чак до свободата — рече поп Янарос и отново усети, че челото му се облива в пот. — Искам да кажа — чак до смъртта!

Калугерът хвърли поглед към вратата.

— Аз ще тръгвам вече.

Поп Янарос го изгледа. Очите на госта му блестяха в полумрака, тъмносини и големи. Държеше лявата си ръка върху раната, сигурно го болеше. Поп Янарос отново изпита нежност, съчувствие и възхищение към младия огнеходец, който стоеше насреща му. „Този трябваше да бъде моят син — помисли си, — този и никой друг.“

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Където ме изведе пътят.

— Гонят те от манастирите, гонят те от планината, гонят те от полето — къде ще отидеш?

— Аз имам една непревземаема крепост, отче. В нея живея.

— Коя е тази крепост?

— Христос.

Поп Янарос се изчерви. Засрами се, че е попитал коя е крепостта, все едно е забравил за Христос.

— Е, има ли от какво да се страхувам? — каза засмян калугерът и протегна ръка към мандалото.

— Не — отвърна поп Янарос.

Младежът се наведе, целуна ръка на поп Янарос, отвори вратата и потъна в нощта.

Застанал прав на прага, поп Янарос го гледаше как се топи и изчезва в мрака. Не мислеше за нищо. Поемаше дълбоко нощния въздух. Не искаше да си ляга. Предстоеше Велика сряда и утре вечер нямаше да има нощно бдение, беше свободен. Беше наострил уши и слушаше как стъпките на калугера върху камъните все повече заглъхват и изтляват.

Изведнъж в сърцето му се заби нож и понечи да извика: „Стой далече от мен, Сатана!“, но устата му беше съвсем пресъхнала. Едно ужасно подозрение запълзя из ума му. Да не би това да беше Изкушението? Поп Янарос знаеше, че Лукавият често се опитва да подлъже хората. Беше го виждал веднъж в Света гора — обикаляше манастирите във вид на пухкаво момче и искаше да влезе. Друг път, тук, в Кастелос, вървеше към кладенеца, приел образа на хубава жена със стомна на рамо… Беше отминало времето, когато Лукавият се е явявал пред хората с истинското си лице — с рога, опашка и обвит в пламъци. Хората бяха захитрели, захитрял беше и той. И ето че тая нощ беше влязъл в килията му като чист и боговдъхновен монах с железен кръст на гърдите…

Възбуден и разгневен, поп Янарос превърташе в ума си думите му. Ленин бил Утешителят. Когато безчестието се разляло над света, Бог го бил пратил да разчисти пътя. Как? Като разруши този нечестив свят. И така щял да проправи пътя, по който ще крачи бъдещият Христос…

— Не, не, не съм съгласен! — извика поп Янарос в мрака. — Колко ловко смесва истината с лъжата Лукавият, за да ни подмами. Да, нечестив е този свят, беззаконен. Изплъзнал се е от ръцете на Бог и е попаднал в ръцете на Сатаната. Трябва, трябва да бъде разрушен… Но кой ще го разруши?

Потта отново започна да се стича на вадички по сбръчканото му чело.

— Не мога — простена той, — не мога да му намеря края. Умът ми остаря, плътта ми остаря, не издържам повече. Нека с мъките на света да се заеме някой по-млад от мене!

Във въздуха пред него като старинен стенопис проблесна Света гора. Небето над нея не беше синьо, а от чисто злато. Отдолу се простираше зелена ливада, осеяна с бели маргаритки като звезди. Сред тази обсипана със звезди зеленина се възправяше един чисто бял манастир с четири кули. На всяка кула се развяваше знаме. На първото беше изобразен ангел, на второто — орел, на третото — бял телец, на четвъртото — лъв. В двора на манастира имаше цъфнало дърво, а под него стоеше аскет, който се беше заслушал в нещо с притворени клепачи и вдигната нагоре глава. Какво ли слушаше? На всеки от цъфналите клони беше кацнала по една снежнобяла птичка с червена шийка. Всички птички бяха разтворили човките си и чуруликаха. Какво чуруликаха, можеше да се прочете на една синя лента, която се раздипляше под човките им: „Самота, Самота, Самота, Самота, Самота…“. Само това и нищо повече.

Поп Янарос скръсти ръце и неусетно започна да си припява, въздишайки: „Самота, самота, самота…“. Каква прелест, какъв покой, какво умиротворение! Идва Бог и го виждаш да сяда до теб като дълго отсъствал баща, сякаш ей сега се е върнал от странство и ръцете му са пълни с подаръци…

Поп Янарос затвори очи, за да не му се изплъзне видението. Покой, покой и прелест… Такъв трябва да бъде Бог, такъв трябва да бъде човешкият живот. Защо да задаваме въпроси? Защо да се тревожим? Не е ли Бог над нас? Не държи ли той кормилото на света? Той знае по кой път да поемем и къде ще ни изведе. Ти не си сътрудник на Бога, човече, ти си негов роб. Следвай го!

Но щом го споходиха тези мисли, поп Янарос тръсна гневно глава.

— Стой далече от мен, Сатана! — извика той и плю във въздуха. — Тук, в Кастелос, е моят пост. Тук ще воювам като човек редом с хората. Отминаха времената, когато човекът можеше да намери спасение в пустошта. Днес Тиваида^[13] е сред хората. Бъди смел, поп Янарос! Бог е воин, човекът също е воин. Воювай заедно с него!

V

Дойде и Велики четвъртък. Христос беше препратен от Анна при Каяфа, беше хулен, бичуван и увенчаван с тръни. Циганите ковачи вече изчукваха гвоздеите на разпятието. Ангелите вече се надвесваха от небето и гледаха как на Земята разпъват на кръст Добродетелта. Архангел Гавриил, който някога се беше спуснал на Земята, за да каже „здравей“ на бъдещата Христова майка, сви крила между ангелите и очите му се просълзиха. Въздухът на Велики четвъртък беше неподвижен и скръбен като самия архангел Гавриил.

Поп Янарос седеше в двора на църквата, върху каменния перваз вдясно от портата. Не беше мигнал цяла нощ. Сърцето му беше свирепо и мрачно. Вътрешното му кипене все още не се беше уталожило и имаше чувството, че сърцето му е омърсено, потънало в лой и кал. Не беше посмял да се доближи до иконата на Христос в иконостаса и да изрече ежедневната си молитва с такова сърце. Между старите гробове, където гниеха костите на предишните кастелски попове, тук-там беше поникнала лайка. Поп Янарос разтваряше ноздри и поемаше смирената миризма на мъртвите. Погледна към все още празния си гроб и разчете думите, издълбани отгоре му с главни червени букви: „НЕ СЕ БОЯ ОТ ТЕБЕ, СМЪРТ“, но сърцето му не подскочи от гордост или от увереност. Сърцето му се беше превърнало в късче плът, пълно с кръв, вместо с божествена вяра. Късче плът, което вика от болка.

— Господи, прости на сърцето ми, че вика. То, безсрамното, и само̀ не знае какво желае. Но откъде да знае, Господи, като върви над хаоса и е замаяно горкичкото?

В този момент една пеперуда прелетя под слънчевите лъчи, спусна се към земята и кацна върху лайката. Изсмука каквото беше останало от покойника, после долетя и запърха с крилца край мустаците на поп Янарос. Той задържа дъха си, за да не я уплаши, и се загледа в нея. Сигурно тъкмо се беше родила и това беше първият й танц под слънцето, защото крилцата й, бели на сини точици, все още бяха леко накъдрени по краищата. Внезапно някакво сладко вълнение размекна коравата гръд на поп Янарос. Този див огнеходец обичаше пеперудите повече от всички останали живи твари. Веднъж някой го беше попитал защо, и тогава за първи път се беше замислил и намерил отговора: „Защото е била червей, влязла е в пръстта и напролет червеят се е превърнал в пеперуда. Коя пролет ли? Второто пришествие“.

Поп Янарос помръдна и пеперудата отлетя уплашено. На стареца му се зловидя, че двете крилца го изоставиха да седи самичък на перваза под лъчите на слънцето.

За миг умът му се беше разведрил и страшилището, което го беше смазвало цяла нощ, беше пропъдено. Понечи да влезе в църквата и да приготви кръста. Бяха му донесли диви цветя от Прастова за кръста Христов довечера и за гроба Христов в петък. Отвори вратата и надникна вътре. Светлината, която се процеждаше през прозореца, падаше върху иконата на Христос в дясната част на иконостаса. Различи спокойната му фигура, русата му брада, дългопръстата му ръка, която държеше зеленото кълбо на Земята. Бързо затвори вратата, сякаш се срамуваше да се яви пред него в това окаяно състояние, и седна отново на перваза.

По улицата отекнаха стъпки. Поп Янарос се зарадва на тази нова възможност да поразсее ума си. Надникна от външната порта и се огледа. Минаваше една жена с едра мъжка снага, боса, парцалива, мустаката, нагърбила наръч дърва. Небрежно вчесаните й посивели коси бяха завързани с широка червена панделка, каквито носят младите момичета. След нея подтичваха две деца, замеряха я с камъни и подпяваха присмехулно:

— Искам мъж, искам го веднага! Искам мъж, искам го веднага!

Превита под товара си, злочестата жена беше забола поглед в земята и мълчеше. Поп Янарос поклати глава, съжали я от сърце.

— Клета Поликсени — промърмори той, — дългото девство ти е разклатило ума и си станала за посмешище. Горката жена, закичила се с червена панделка като със сватбен байрак…

Пладнето вече преваляше. Кастелчаните бяха легнали да спят, за да имат сили да изслушат Дванайсетте евангелия на светите страсти същата вечер в църквата. Не се долавяше никакъв звук — нито от човек, нито от куче, нито от птица. Само от време на време от някои къщи се разнасяше бучене — сладко и монотонно, като от пчелен рояк. Жените, майките и сестрите на мъжете, които бяха умрели оня ден, на Велики вторник, все още кротко и уморено ги оплакваха.

И ето че страшилището отново налегна гърдите на поп Янарос. Думите на нечакания среднощен калугер отново обсебиха ума му. И колкото повече прехвърляше в мислите си случката, толкова повече се убеждаваше, че онова тяло, с монашеското расо и железния кръст на шията, не може да е било човешко. Онзи, дето беше влязъл в килията му с болезнени стонове и плувнал в кръв, а после беше изчезнал безшумно в нощта, сигурно е бил Изкушението. Единствено вселукавият Антихрист би могъл да подбере така изкусно думите, които беше изрекъл калугерът. Защото най-дълбокото и съкровено желание на поп Янарос беше именно това: този неправеден и нечестив свят да бъде разрушен — само че от Христовата ръка.

Поп Янарос отново и отново прехвърляше в ума си думите на калугера и се чувстваше объркан. Те му изглеждаха разумни, но някакъв вътрешен глас се противеше и ги отричаше.

— Не, не! — викаше гласът. — Новата истина, която проповядват партизаните, не може да е от Бога. Ако Утешителят наистина беше техен водач, те нямаше да говорят така разпалено за материалните блага — какво да ядем, как да си делим печалбата, как да убиваме враговете си. Да си ги чувал някога да говорят за небето? Погледите им са вторачени единствено в земята. Нека първо да се засити стомахът, разправят, нека първо да се заситят всички стомаси на тоя свят, пък после ще видим. Стомахът — това е техният постамент. Стомахът, а не сърцето, не вечният живот. Що за Утешител е това?

Поп Янарос въздъхна и известно време седя умислен. Когато оставаше насаме със себе си между гробовете в църковния двор, умът му често се потапяше в разсъждения. Запратен в това селце, с грапавия ум, който му беше даден от Бог, той се мъчеше да открие отговора на тайната, която се нарича живот, смърт и отвъдност. И непрестанно питаше и очакваше отговор. Днес обаче го мъчеха думите на калугера и той пъшкаше върху перваза, а челото му се обливаше в пот.

— Ами ако е истина, ако е истина? — мърмореше си той. — Тогава недей да се маеш, поп Янарос! Ставай, надявай патрондаша и беж в планината! Намери Утешителя, воювай на негова страна!

Но онзи вътрешен глас отново се надигаше и не му позволяваше да стане и да тръгне.

— Не, не! — викаше той. — Недей да се палиш толкова лесно, поп Янарос. Ако стомахът е сит, ще може ли душата да се лиши от сладостта на храносмилането? Земното щастие никога не води до небето, щастието е капан на Сатаната. Земният Рай е дяволско творение. Колко пъти да ти го повтарям, поп Янарос? Дяволът е водач на щастливите, доволните и ситите. Христос е водач на нещастните, неспокойните и гладните. Опичай си ума, поп Янарос!

Но докато отмяташе глава назад, доволен, че е разкрил съблазнителния капан на Изкушението, той си припомни — сякаш споходен от ново Изкушение — историята, която преди много години му беше разказал един стар рибар, на онзи благословен роден бряг.

Беше слънчев августовски ден — ден като днешния, сякаш току-що сътворен от Божиите ръце. Ранна утрин, морето ухаеше, подухваше лек ветрец. Две пеперуди, бели с оранжеви петънца, се гонеха и играеха над крайбрежните камъчета. Бос и разгърден, поп Янарос се разхождаше по пясъка и пееше с цяло гърло един от любимите си химни — „На тебе, Богородице, поборница-войвода“, който беше огласил триумфално всички византийски църкви по времето, когато Войводата закрилница беше спасила Цариград от варварите^[14]… Пеейки, поп Янарос стигна до една бедняшка колиба, в която живееха двама сговорни и неразделни братя. Единият беше рибар, другият грънчар — омесваше калта, мяташе я върху колелото и й придаваше формата, която желаеше сърцето му. Поп Янарос се беше уморил и поседна при тях на раздумка. Единият брат вече обработваше глината, другият приготвяше риболовните си мрежи.

Поговориха за морето и войните, после за сиромашията, после за смокините, каква е била реколтата им тая година. Изведнъж рибарят се обърна към поп Янарос:

— Да ме прощаваш, отче, ама ще те питам нещо. Можеш ли да ми кажеш как Христос е намерил първия си ученик?

Поп Янарос му разказа каквото знаеше от книгите, но старият рибар поклати глава и се усмихна. Наведе се към стареца.

— Само аз знам истината. Христос е направил много чудеса, казал е велики думи, но никой не знае за тях. Недей да вярваш на нещата, дето ги пише по книгите. Искаш ли да ти кажа как е намерил първия си ученик — как му беше името?

— Андрей.

— Андрей. И така, веднъж захванала силна буря: вятър, мъгла, грамадни вълни. Напразно се трудели рибарите. Връщали се с празни мрежи и отчаяни. И не щеш ли, зад една скала на брега — що да видят? Огън, а до него мърда някаква сянка — надига се, снишава се, пак се надига. „Сигурно е някой, който нещо пече — помислил си един от изгладнелите рибари. — Я да ида да видя!“, и изтичал към огъня край морето.

— Не е било море, а езеро — поправи го поп Янарос. — Генисаретското езеро.

— Какво значение има? — отвърна троснато старият рибар. — Да ви имам грижите на вас, учените. Та изтичал, дето ти разправям, към огъня, и заварил жаравата почти угаснала, а край нея — рибешки остатъци. Само че човекът бил изчезнал. Извикал — никаква жива душа наоколо. На другия ден бурята била още по-свирепа. Отчаяните рибари пак се завръщали с празни мрежи. И хоп — пак гледат огън и сянка, която се навежда над него, сякаш нещо пече. Предишният рибар пак хуква натам и заварва един мъж, който държи тръстикова пръчка с нанизани на нея риби. Бил млад човек, към трийсетгодишен, почернял от слънцето като рибар. „Какво правиш тук, приятелю?“, пита го рибарят. „Риба пека.“ — „А къде я намери?“ — „Днес следобед я улових.“ — „И как успя в тая буря? Ние не сме яли от два дни.“ — „Защото не знаете как да мятате мрежите. Аз ще те науча.“ Рибарят — а той бил Андрей, както сигурно си се досетил — паднал в краката на странния човек и рекъл: „Учителю, никога вече няма да се отделя от теб“. Същата вечер Андрей разказал на брат си, че е срещнал човек, който може да лови риба и в най-големите бури. Той пък разказал на другарите си и така Христос — защото онзи бил Христос — лека-полека намерил учениците си. В началото ги учел как да ловят риба, за да не гладуват, а после, от риба на риба, бавно и неусетно ги направил апостоли.

Поп Янарос слушаше стария рибар с отворена уста. И както го слушаше, си спомни за едно старо евангелие с превъзходни пъстроцветни миниатюри, което се пазеше в селската църква. Една от миниатюрите изобразяваше Слизането на Светия дух. Спуска се Светият дух право надолу като гладен гларус. Прицелва се в апостолите отвисоко и пронизва коремите им с дванайсет червени въдички. Те се мъчат да се откопчат, но кукичките са проникнали дълбоко в тях и няма мърдане. „Колко непогрешимо Божието слово пада и се засява първо в корема на човека — помисли си поп Янарос, — а после бавно се изкачва и завладява сърцето и ума му!“

Старият рибар беше доловил удивлението на поп Янарос и го гледаше доволно.

— Ето така работи Бог, отче — каза той. — Не съм ли прав? Вие, учените, разправяте, че Бог бил някаква идея, някакво рядко нещо — знам ли и аз какво. Други пък разправят, че бил старец, който живее над облаците, така го и рисуват. Нищо подобно! Представи си едно грънчарско колело като това тук, на брат ми. А ние сме калта. Колелото се върти неспирно, върти се, свива ни, раздува ни и ни превръща в каквото си иска: в делви, стомни, саксии, гърнета, лампи. Някои ги пълнят с вода, други — с вино и мед, трети служат за готвене, четвърти дават светлина… Ето така излизат хората от Божиите ръце. И Бог не го е грижа дали ще се строшим. Върти си колелото той, изработва си нови и нови грънци и хич не се и обръща да ни погледне — че за какво сме му притрябвали?

— И защо му е всичко това на Бог? — рече поп Янарос, за да изпита стария рибар. — Защо изобщо ме е направил? И след като ме е направил, защо му е да ме троши? Не искам да ме троши!

— Ако щеш! — отсече присмехулно старецът. После додаде: — Кой ли ни пита нас, отче?

 

 

Поп Янарос беше притворил очи и гледаше далечния бряг, целия облян в светлина, и чуваше отчетливо, една по една, думите на стария рибар. Ами ако онзи неграмотен старец беше прав? Ами ако Бог наистина се хваща първо за човешкия стомах, за да може да пусне корени, и едва след това да започне лека-полека да върви нагоре? Изкачва се, завладява сърцето, после ума и накрая се издига над главата. Ами ако партизаните имат основание да стъпват здраво по земята? Първо да се нахранят, за да не са гладни. Първо корените да се напият с кал, пък после да цъфне и дървото… Какво е предназначението на оборския тор? Да се превърне в мед и аромат, в свежа плът на плода. Благословени да бъдат тогава и оборският тор, и човешкият стомах!

В такова положение, обсаден от Христосовци и Антихристи, го завари Кирякос, селският телалин. Зад телените мрежи на лагера отново умирал някой и трябвало да получи последно причастие. Поп Янарос стана и се протегна. Всичко го болеше: колената, кръстът, ставите. „Остарях — помисли си той. — Остарях, а все още се лутам.“ Обърна се към телалина:

— Докога бре, Кирякос, докога?

— Не те разбирам, отче — отвърна той недоумяващо.

— Докога ще продължават да разпъват на кръст Христа?

Кирякос вдигна рамене:

— По-добре ме попитай докога ще продължава да възкръсва, отче. Докога?…

Поп Янарос не отговори. Влезе в църковния олтар, взе светия дископотир, покри го с кадифен вишнев плат, излезе на улицата и се отправи към големия ров вън от селото. Капитанът, който отговаряше за защитата на Кастелос, държеше запрени там петдесетина старци и жени, чиито мъже и синове участваха в партизанското движение. Прави, изпосталели, наблъскани един върху друг, обградени с телени мрежи. Бяха избръснали главите на жените, а върху мъжките чела бяха дамгосали с нажежено желязо думата ПРЕДАТЕЛ.

Поп Янарос крачеше забързано по уличките на Кастелос, вдигнал високо светия дископотир, с който щеше да даде причастие на поредния смъртник. Всеки ден, понякога и много пъти дневно, той разнасяше тялото и кръвта Христови и помагаше на хората да се срещнат със смъртта. Те умираха и намираха покой, но поп Янарос трупаше в себе си последните им измъчени думи и последните им ужасени погледи. За него нямаше покой, защото мъртъвците продължаваха да берат душа в утробата му.

Докато поп Янарос отиваше натам, капитанът бавно крачеше напред-назад пред телените мрежи, набивайки силно пети. Нисък, слаб, загорял от слънцето, с дълбок белег от сабя на дясната буза, с щръкнали вежди, под които лъщяха две малки кръгли очи — като на таралеж. Ту крачеше, дъвчейки мустака си, ту поспираше и се взираше продължително във всеки един от затворниците. Очите, веждите и устните му излъчваха заплаха. Камшикът току изплющяваше върху високите му охлузени ботуши.

— Предатели! — ръмжеше той и бясно хапеше мустака си. — Предатели, нищожества, продажници!

 

 

Един нисичък войник с черни подрязани мустачки се обърна към съседа си:

— Казах ли ти, че сънувах макове, Авраме? Значи пак ще се лее кръв. Какво ли ще стане с нас, приятелю Леви?

Аврам Леви, с жълтеникаво лице, тънки отровни устни и руси като царевична свила коси, се изкиска саркастично:

— Колко пъти да ти повтарям бре, Панос? Дотам я е докарал Бог, че само една надежда ни остава — дяволът. Днес той е управител на света, на него трябва да палят свещи хората. С вашия Христос, дето, колкото и плесници да изяде, не се насища, и с нашия Йехова, дето, колкото и човеци да изяде, не се насища, никога няма да прокопсаме. Аз показвам среден пръст на небето и се кланям на твоите рога, Велзевул!

Преди време нацистите бяха прибрали Аврам Леви от Солун и го бяха пратили да свири на цигулка в концлагера Дахау. Било дадено нареждане евреите да влизат в крематориума с музика, та Леви стоял до вратата на газовата камера и свирел. Оттогава му останала една-едничка радост — да гледа как се пролива кръв.

Панос остана изумен от чутото. Дори му се стори, че вижда пред себе си рогата на Велзевул, и целият настръхна. Обърна се за подкрепа към другия си съсед:

— А ти какво ще кажеш, Васос? Чу ли какви ги говори Аврам?

Но как да чуе клетият Васос! В мислите си той се намираше много далече, в една сиротна къща с четири неомъжени сестри. Беше съсипал тялото си от работа, за да събере пари за зестрата им. Но въпреки всичките си усилия още не беше успял да задоми дори най-голямата — Аристея.

— Какво? — попита той. — Не чух.

Двамата войници се разсмяха.

— Мисли за сестрите си бунакът му с бунак — казаха те и се обърнаха назад към един тънък момък с миша муцуна.

— Ами ти бе, Стратис, няма ли да кажеш нещо? Я си отвори устата, от три дни зъб не си обелил.

— Не ми се говори! — изръмжа Стратис. — Вървете по дяволите всички!

— Още не може да прежали трупа на авера си Леонидас — каза Леви и отново се изкиска. — Свършено е с него, клети Стратис, няма да се върне вече. И нас това ни чака!

По лицето на Стратис се търкулна сълза. Обърна се настрани и замълча. Приближи се сержантът.

— Какво сте се разбърборили бе, диванета? — попита той с гневен тон. — Ей сега ще дойде попът да даде причастие. Пазете тишина!

— Аз съм евреин — изсумтя Леви, потривайки ръце. — Отървах се!

В края на пътя изникна поп Янарос. Държеше с две ръце светия дископотир, високо пред себе си и напето, сякаш носеше знаме и беше тръгнал на война. Беше гологлав, посивелите му коси се спускаха по раменете му, обущата му трополяха върху камъните като конски копита. Усещаше как някаква дива и тъмна сила се разлива от светия дископотир към ръцете, раменете и цялото му старческо тяло. И понеже не успяваше да я овладее, той преплиташе нозе и се препъваше в камъните.

Затворниците го видяха да се задава отдалече, и очите им блеснаха. Бяха възложили всичките си надежди на онзи свят дископотир, на тялото и кръвта, които съдържаше… Откъде другаде можеха да очакват спасение? От хората ли? До този момент хората ги бяха измъчвали и убивали. Оставаше им само Христос. Ако и той не им донесеше спасение, проклет да е часът, в който са се родили, проклети да са ръцете, които са създали тоя свят!

Когато попът се приближи към лагера, една майка, която кърмеше, вдигна рожбата си високо над телената мрежа. Беше прежълтяла като лимон.

— Вода! — извика тя. — Дайте вода, за Бога!

Един старец протегна костеливата си ръка. Капитанът се спря и изсумтя:

— Какво желаеш?

— Свобода — каза старецът със сподавен глас.

— Я да мълчиш! Синът ти е с предателите!

— Свобода… — промълви старецът тихо и умолително, сякаш просеше за къшей хляб.

— Ще ви изпозастрелям всичките! — изръмжа капитанът, който все още не беше забелязал приближаването на поп Янарос. — Най-напред двуликия ви поп, след него охтичавия ви даскал, а най-накрая всички, всички до крак! Ще прочистя селото!

Обърна се към сержанта:

— Утре ще вземеш двама войници и ще ми доведеш тук даскала. Искам го зад телените мрежи — и него, и жена му, и детето му.

Поп Янарос се спря. Светият дископотир потръпваше в ръцете му.

— Господи — прошепна той, — докога ще предаваш робите си на зверовете? Няма ли да имат край безчестията и мъките на тоя свят? Кога най-после ще връчиш оръжие на любовта, Господи? Сега е моментът да се явиш, Христе! Не виждаш ли? Не чуваш ли? Не ти ли е жал за затворниците, за стражите, за капитана, за всички хора? Стори чудото си, Господи, умолявам те!

Капитанът се обърна, сякаш беше усетил тежкия дъх зад гърба си. Видя ниската набита фигура на попа, който стоеше пред него разярен и мятащ мълнии из очите си. Капитанът свъси вежди, извърна лицето си и наведе глава. Мразеше този вироглав седемдесетгодишен поп, страхуваше се от него. Усещаше, че очите му излъчват някаква няма сила, която иска да го повали. Със своите дископотири, евангелия, епитрахили, псалмопения и заклинания този козебрад старец сякаш владееше някакви страховити невидими енергии и капитанът, макар и смелчага, се страхуваше от него. Отново се обърна към попа и тропна с крак.

— Какво си ме зяпнал, поп Янарос? Отивай да дадеш причастието и да приключваме!

— Не се ли срамуваш? Не се ли боиш от Бога, господин капитан? — рече старецът с нисък и овладян глас.

Капитанът стисна камшика си и вдигна ръка, сякаш искаше да нанесе удар.

Но поп Янарос продължи да пристъпва към него, говорейки. Брадата му вече докосваше и отъркваше лицето на капитана. Гласът му беше пресипнал.

— Ти мъж ли си? С право ти викат Касапина. И кои са агнетата, които колиш? Отвори си очите и виж: това са твоите братя, братята ти, нещастнико!

— Ще те изправя пред стената, мръсен поп такъв! — изръмжа капитанът, сграбчи го и го избута встрани. — Не бери грижа, ще дойде и твоят ред!

— Ще дойде и моят ред, господин капитан. Вече е дошъл. Хайде, изправи ме пред стената. Срамувам се, че съм жив.

— Ще те убия, когато аз пожелая. Не когато пожелаеш ти. Махай се оттук!

— Няма да се махна. Ще викам!

Обърна се към войниците и вдигна високо дископотира.

— Стига вече кръв, чеда мои, стига толкова!

Капитанът се нахвърли отгоре му, сграбчи го за брадата и запуши устата му.

— Тия ги разправяй на оня предател сина си, на капитан Българин!

Но поп Янарос се отскубна от ръцете на капитана, пристъпи към войниците и извика:

— Чеда мои, не слушайте тия, дето ви казват да убивате. Надигнете глави и извикайте: „Няма да убиваме!“. Чухте ли? И не се страхувайте! Този, който се покорява на Бога, е свободен. Този, който се покорява на хората, е роб. Свобода, чеда мои, свобода!

Капитанът се втурна към попа с вдигнат камшик, но сержант Митрос, добросърдечният румелиец^[15], успя да избута стареца встрани. Дотърчаха и войниците. Попът се дърпаше и се мъчеше да се изплъзне от ръцете им.

— Оставете ме! — викаше той. — Срамувам се, че съм жив. Не искам да живея повече. Нека Касапина ме заколи, преди да съм наругал и Бога!

— Млъкни, отче — каза му тихо сержантът. — Млъкни. Тук се разпорежда сабята.

Поп Янарос го погледна с изпълнени с болка очи.

— Ами ти, Митрос, ами ти, чедо мое, как я докара дотук? Как ти даде сърце да убиеш ония седем жени завчера?

— Господ ще ми прости. Той знае причината. Не съм го направил по своя воля. От нужда съм го направил.

— Всичко знае той — прекъсна го поп Янарос. — Знае той, че душата е по-силна от нуждата, Митрос, страхливецо. Знае и не прощава! Горко ти!

Дочуха се хриповете на смъртника. Поп Янарос се сепна и се прекръсти.

— Прости ми, Христе, че забравих за рожбата ти, която бере душа…

Вдигна високо тялото и кръвта Христови и се спусна в преградения ров.

VI

„Какво се е случило с човешкото сърце?“, питаше се поп Янарос, докато се връщаше в църквата със светия дископотир в ръце. „Бог отвърна лицето си от тоя свят, не го поглежда вече и светът потъмня. Божие затъмнение, Божие затъмнение“, повтаряше си той, препускайки из мръсните и тесни селски улички. Навсякъде развалини, навсякъде надупчени от куршумите стени и порти, оплискани с кръв прагове, изгладнели псета, които душеха и ровеха земята, за да намерят разлагаща се плът. Поп Янарос стискаше здраво дископотира и му се струваше, че е хванал Бог за ръката, развежда го из сокаците на Кастелос и му сочи човешката мъка.

— Гледай, гледай — говореше му той. — Остави небето, там горе никому не си потребен, тук имаме нужда от теб, Христе, тук, в Кастелос! Ако тая проклета братоубийствена война продължи още малко, ще започнем да се изяждаме взаимно. Загубихме човещината си, Христе, лицата ни подивяха, върнахме се при дивите зверове. Ето, завчера бай Стаматис, кроткият и разумен селски старейшина, се втурна и насмалко да отхапе ухото на тъкача Стелянос. Ами капитанът? Какъв беше, като пристигна тук, и в какво се превърна! Вече не е човек, а тигър, тигър, който пие кръв… Докога, Христе, докога? Божието лице все повече се отдръпва от нас и все повече над нас надвисва лицето на демона. Помогни ми, Христе, помогни ми да върна лицето ти в това мъничко селце, което си ми поверил!

Вървеше поп Янарос, вървеше и умът му се носеше из мрачни води.

„На този свят — мислеше си той, — можеш да бъдеш или агне, или вълк. Ако си агне, изяждат те. Ако си вълк, ти изяждаш. Божичко, не съществува ли и трето животно, по-добро и по-силно?“ А някакъв вътрешен глас му отговаряше: „Съществува, поп Янарос, съществува. Имай търпение. От хиляди години то се мъчи да стане човек, но още не е успяло. Бързаш ли? Бог не бърза, поп Янарос“.

Спря пред казармата — коленете му се бяха подкосили от гледката. Една сюрия деца се бяха скупчили там и ровеха из боклука, търсейки остатъци от дневните дажби на войниците. Коремите им бяха подути, краката — тънки като тръстики. Много от тях не можеха да се държат на нозете си и се подпираха на патерички. На други, осем-десетгодишни, им бяха покарали бради…

Поп Янарос понечи да отиде при тях — но какво да им каже? Бяха освирепели, а той нямаше какво да им даде. Само стоеше и наблюдаваше безмълвно. И както ги гледаше, а очите му постепенно се премрежваха, се появи една старица, мършава, боса и рошава. Препускаше с широки крачки, нарамила мотика и понесла на ръце едно мъртво момченце, най-много тригодишно, увито в някакви парцали. Вървеше и виеше на умряло със сухи изцъклени очи. Поп Янарос я позна — това беше старата Арети, селската акушерка, а в ръцете си носеше малкото си внуче. Щом зърна попа, устата й се разкриви от лудешки смях.

— Умря, поп Янарос — извика. — Умря и тая душа, върви да кажеш на чорбаджията си! Та не можа ли да му даде поне едно парченце хляб? Нали е Всемогъщ, нали е Всеблаг, не можа ли да му даде поне едно парченце хляб?

Поп Янарос мълчеше, загледан в малкото посиняло телце с подутото като барабан коремче, с тънката шийка и огромната костелива глава… Старицата гърчеше устни, пищеше и се смееше, а очите й се бяха вторачили с омраза в поп Янарос. Внезапно изкрещя:

— Що за Бог е тоя, дето оставя децата да умират от глад? Кажи ми, поп Янарос!

— Недей така, кира Арети, недей! — каза умолително старецът. — Тихо, недей да богохулстваш.

— Защо да не богохулствам? — изпищя старицата. — От какво да се страхувам? Какво може да ми стори?

Посочи мъртвото си внуче.

— Какво друго може да ми стори твоят Бог?

Отчето протегна ръка към детето, сякаш искаше да го благослови, но старицата се отдръпна.

— Да не си го докоснал! — извика.

— Къде си го помъкнала, кира Арети?

— Да го погреба. На нивата ще го погреба. Ето мотиката.

— Без молитви ли? Идвам с теб.

По устните на старицата изби пяна.

— Молитви ли? Какви молитви? Можеш ли да го възкресиш? Не можеш. Остави ме на мира тогава.

Притисна внучето в обятията си и тръгна към нивите с широки крачки.

Поп Янарос наведе глава и допря светия дископотир до гърдите си. Искаше му се да попита: „Какво ще кажеш на тази старица, Христе? Как да отговорим на тази старица, Христе?“, но се уплаши и замълча. Отправи се към църквата с наведена глава.

Една бедняшка порта се отвори и отвътре надникна сгърбушена старица. Видя попа и се прекръсти. „Бог ми го праща — промълви тя. — Ще го попитам, той ще ми обясни.“ Синът й беше партизанин в планината и искаше някоя вечер да слезе в селото и да изколи войниците. Защо? Какво са му сторили клетите войничета? Колкото и да си блъскаше главата, тя не успяваше да намери отговор. Но, слава Богу, ето го поп Янарос, той ще й обясни. Застана насред улицата, наведе се и му целуна ръка.

— Господ те праща, отче. Трябва да те попитам нещо.

— Кажи, бабо. Но бързо, че имам работа.

— Защо се избиват, отче? За какво се бори синът ми? Искал, разправя, да избие клетите войничета. Защо? Какво са му сторили? Сън не ме хваща, отче. Блъскам си главата и нищо не разбирам…

— Да не мислиш, че аз разбирам? — отвърна попът. — И аз се моля на Бог да ми обясни, питам ли, питам, но отговор не получавам. Не получавам отговор, драга госпожо, и сърцето ми се лута, без да знае накъде да поеме. Имай търпение и ще видим!

Старицата поклати глава и протегна сухите си ръце към небето. Понечи да каже нещо — но какво? Прибра се и затръшна портата.

Поп Янарос отново тръгна, дишайки тежко. Въздухът беше сгъстен и натежал от противната смрад на гниещата плът. Погребваха мъртвите в плитки гробове — вървиш из нивите край селото и гледаш от пръстта да стърчи ту крак, ту проскубана глава. Денем псетата обикаляха и ровеха, нощем чакалите слизаха от планината и се хранеха. Ако на другия ден завалеше силен дъжд, щръкваха нови глави и крака.

Поп Янарос спря пред димящите останки на една къща и запуши ноздрите си с длан. Под руините лежаха затрупани — още от оня ден, когато червените кепета бяха влезли в селото — стопаните на къщата бай Манолакис и жена му кира Калио. Попът ги познаваше добре и ги обичаше. Трудноподвижни и двамата, не бяха успели да избягат и къщата беше рухнала отгоре им. Добри хора, богобоязливи, бездетни и влюбени един в друг до дълбоки старини. В цялото село само те имаха саксия с босилек на двора. В летните вечери седяха на прага, където сега стоеше попът, и приветливо поздравяваха минувачите. Сега от тях беше останала само вонята им.

Попът поклати глава. „Какво е човешкото тяло? — помисли си той. — Смрад и зловоние. Как издържа безсмъртната ни душа да живее в такава помийна яма? Ето защо не се страхувам от смъртта. По дяволите тялото, искам да се отърва от вонята му!“

С поривисто движение той напусна димящите развалини.

— Какво да сторя, Христе? — мълвеше. — Помогни ми, дай ми отговор! Всеки ден ти давам отчет, всеки ден ти описвам на какъв хал е селото. Вече нямаме нищо за ядене, загиваме. Всеки ден по един войник бяга от казармата и хваща гората. Проклетият ми син, капитанът на червените кепета, ни праща послания от Еторахи: „Предайте се! Предайте се! Ако ли не — огън и сеч!“. Какво да правим, какво да правя аз? Не чу ли богохулствата на кира Арети? Наистина не издържаме повече! Как да спасим децата, които измират от глад? Дай ми съвет, Христе — какво да сторя? Дали да не се кача в планината и доброволно да предам селото на партизаните, за да го избавя от смъртта? Или да скръстя ръце и да чакам милостта ти? Уви, Христе, хора сме ние и не можем да чакаме. Твоята милост все закъснява, често идва чак след смъртта, чак в отвъдното. Аз обаче я искам тук и сега!

Замълча за миг и внезапно извика:

— Каквото има да става, ще стане тук и сега!

После ускори крачка, сякаш беше взел някакво важно решение.

 

 

Малко преди да стигне до църквата, той се спря пред една ниска порта. Там беше домът на селския даскал, който умираше от туберкулоза, осакатен от затворите и камшичните удари. Поп Янарос го обичаше, защото не прекланяше глава пред никого. След една неделна служба, когато все още можеше да се придвижва, поп Янарос го беше поканил в килията си на кафе. Той беше приел и в началото беше скован и мълчалив — не обичаше, видите ли, да си бъбри с попове. Но лека-полека се окопити и започна да говори за Христос, сякаш му беше любим човек, сякаш все още вървеше по земята, и той като него беден и охтичав. Неговият Христос обикаляше из големите градове, а учениците му бяха разпилени навсякъде — работници по фабриките, копачи на въглища в земните недра, изгладнели студенти и учители.

— Мигар го виждаш, даскале? — попита оживено попът. — Говориш, все едно че е твой познат.

— Виждам го понякога — отвърна с усмивка даскалът.

Поп Янарос се прекръсти.

— Хубава работа — каза той. — Нищо не разбирам.

Едва когато даскалът си тръгна, на поп Янарос му просветна и разбра, че е говорел за Ленин.

Поспря се за миг пред сиромашката порта — да похлопа ли, или не?

Във вътрешността на къщата, излегнат на постелята си, даскалът гледаше как жена му се привежда над огнището, за да запали огъня. Пред огъня седеше единственият му син, Димитракис, и сричаше нещо от буквара, който беше подпрял на коленете си. Краката на момченцето бяха започнали да се подуват, очите му се бяха уголемили. До оджака се беше сгушил, мъркайки доволно, един черен котарак на рижи петна, изпосталял и с безчет белези от рани. Вън от къщата лаеха кучета и се отваряха врати, в далечината отекваше трополене на ботуши върху калдъръма. А в къщата цареше спокойствие.

Даскалът затвори очи. Внезапно това спокойствие го ужаси. Той знаеше, че дните му са преброени. За да не стряска жена си, потискаше кашлицата, доколкото беше по силите му, и скришом плюеше кръв в една червена кърпичка.

Той беше смъртно болен и го знаеше, но покоят в къщата приличаше на щастие и това го ужасяваше. „Сигурно някаква голяма беда е надвиснала над дома ми“, помисли си. Погледна към жена си: преждевременно състарена, скръбна, безмълвна, с черна шамия, от години се бореше с нищетата, страха и болестта. После се обърна и впери поглед в единствения си син: блед, краката му бяха започнали да се подуват от глада. Сърцето на даскала се сви. „Ясно е, че ние сме прокълнати — помисли си, — но ще успеят ли поне децата ни да се зарадват? Ние пълним ямата с телата си, за да направим брод за тях. Ще съумеят ли да минат по брода? Ще успее ли Димитракис да довърши поне буквара? Ще му позволят ли? Всеки ден в Кастелос избиват жени и деца. В Кастелос и в Гърция. В Гърция и по целия свят. Това е краят на стария свят. Това е началото на новия свят. Нашето поколение се озова между тези два воденични камъка, които смилат плътта, костите и душите ни. «Проклинам те да се родиш в интересни времена» — това китайско проклятие тегне върху плещите ни. Какъв е нашият дълг? Да превърнем проклятието в благослов. Труден и тежък дълг. Чистота, упорство, смелост — горди човешки добродетели, помагайте!“

Даскалът беше затворил очи, потънал в мислите си. Колко пъти беше изпълвал сърцето си с тревоги и надежди и колко пъти беше го изпразвал! Толкова години тревога, толкова години надежда! Докога? Отвори очи, погледна детето и жена си, погледна селото и Гърция. Умът му се разля и обходи света. Колко много надежди, колко много тревоги! Винаги ли е било така, или просто човешките мъки днес са се умножили, понеже старият свят се сгромолясва?

Днес отново беше размишлявал за един потънал древен град. Днешният свят беше досущ като онзи град. И даскалът изпита едновременно ужас и радост, припомняйки си как цивилизациите се хранят, угояват се, възгордяват се и рухват.

Килерите на Помпей били препълнени. Жените му били разюздани, чистоплътни и ялови. Мъжете — търговци и изкушени от словото, хитри, иронични и отегчени. Цялата пасмина от всевъзможни богове — гръцки, африкански, азиатски — струпани безразборно сред една прекланяща се пред порока пошлост, неверни, ненаситни и страхливи, разпределящи с хитра усмивка помежду си жертвените дарове и душите на хората. Целият този град бил полегнал в нозете на Везувий и хихикал безгрижно.

Днес цялата земя е като един Помпей малко преди изригването на вулкана. Какъв е смисълът на тази земя с окаяните й жени, неверните й мъже, фабриките и болестите? Защо живеят всичките тези ловки търговци? Трябва ли да порастват всичките тези разглезени деца само и само да заемат мястото на родителите си в кръчмите, театрите и бордеите? Материята пречи на духа да се развива. Поколенията на тези хора са вложили целия си дух в създаването на една велика цивилизация — идеи, картини, музика, наука, практика. Днес те са изчерпали духа си и са навлезли в последната фаза на своя дълг: да изчезнат. Време е да дойдат варварите и да проправят ново русло за духа.

Страдащите и гладуващи тълпи се втурват към застланата трапеза, край която седят господарите им, унесени и вцепенени от тежкия гуляй. Свещен момент! Внезапно господарите дочуват някакво бучене и се обръщат да погледнат. В началото се смеят, после пребледняват, изпружват тревожно вратовете си и виждат: техните роби, работници, крепостни селяни, гувернантки, готвачки и слугини се носят в щурм. Свещен момент! От това стремително изкачване на човека се раждат най-големите постижения на мисълта, изкуството и практиката.

Един Воин се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към хората и се бори за свобода. През всяка критична епоха този Воин сменя лицето си. Не лицето, а маската. Защото зад всичките негови маски се крие едно и също лице. Днес лицето му е такова: Водач на безчетните маси, които щурмуват и се изкачват. Това е големият Вик на нашето време.

Жената се надигна от оджака и се обърна към мъжа си. Всеки път, когато го видеше умислен, тя започваше разговор, за да отклони потока на мислите му.

— Оня ден бил дошъл някакъв калугер от Света гора. Носел пояса на Богородица в сребърна кутия. Леля Лена съседката ми каза.

Но даскалът избухна:

— Млъкни, жено, не ме дразни! Аман от тия крадци и използвачи на светини! Докога ще бъдеш слепец, народе?

Получи нов пристъп на кашлица, плю в червената кърпичка и се свлече по гръб върху възглавниците.

— Хайде да помълчим. Уморих се — каза.

Известно време пристъпът го мъчеше, но внезапно силите му се възвърнаха и се надигна от леглото.

„Ех, другарю Бен Йехуда! — помисли си. — Помощ, другарю Бен Йехуда!“

Затвори очи. Под клепачите му отново изплува един силует, излинял от глада и големия си ум, охтичав, с рядка брадица, гърбав нос и дебели устни. Силуетът се рееше в мрака и не искаше да си отива. Смиреният евреин, упоритият Бен Йехуда. Всеки път, когато даскалът изпаднеше в малодушие, този беден учител от далечното украинско селце идваше да му вдъхне смелост. И той като него бил сиромах, умиращ от туберкулоза. Но внезапно бил озарен и обсебен от една голяма идея: да възкреси мъртвия еврейски език на Стария завет и да накара всички евреи по света да го говорят. И тъй, започнал да проповядва идеята си, но съселяните му го прокудили с дюдюкане. Хвърлил камък зад гърба си и заминал. Отправил се към Полша, където живеели милиони евреи, за да им проповядва голямата си идея. Понеже нямал пари за железницата, тръгнал пеш. Вървял, вървял, падал, ставал и пак тръгвал, дълги дни и нощи. На полската граница не можел повече да се държи на краката си и рухнал полумъртъв. Намерили го, вдигнали го и го отнесли в болницата. Лекарят го прегледал и поклатил глава: „Ще живееш още два, най-много три дни. Ако имаш нещо да поръчваш, напиши си завещанието. Учител си, знаеш да пишеш“. Но той се разсмял: „Нима е възможно да умра, като си имам голяма идея?“. — „Луд е“, казали лекарите и го изхвърлили от болницата. Отново се отправил на път. Решил да отиде пеш до Йерусалим. Да прекоси цяла Европа, да стигне до Цариград, да мине през Мала Азия, да влезе в Сирия и оттам в Палестина. Вървял, вървял, придвижвал се от село в село, просейки. Там, където заварвал евреи, влизал в синагогата и проповядвал идеята си. Освирквали го и си тръгвал.

След дълги месеци най-после се добрал до Йерусалим. Паднал ничком да се поклони на пръстта и влязъл в свещения град. Намерил някакво мазе, в което да спи, и без да губи време, се заел с проповядване. Да възродим свещения език на дедите си, да говорим така, както Моисей е говорил на Бог, да пречистим устните си, съживявайки свещените думи. Фанатиците го гонели и ругаели бясно, наричали го предател, отстъпник и сквернословец, защото искал пресвещените думи да бъдат принизени до нечистото ежедневие и езикът на Стария завет и Бог да бъде омърсен от хората. Ето защо го пъдели от синагогите и анатемосвали всекиго, който се приближавал да го слуша.

Но упоритият Бен Йехуда не губел кураж. Викал той, викал в пустинята. Стискал зъби, за да не излети душата му, преди да е довършил делото си. Отворил училище. Оженил се за една от ученичките си, за да му роди деца, които да имат за майчин език древноеврейския. И ето че му се родил син, който бил ням! „Така ти се пада! Господ те наказва. Това е Божие проклятие, това е присъдата на Йехова!“, му викали. Но Бен Йехуда не се предавал. „Вярата премества планини — викал той. — Аз ще преместя планината!“ Един ден някакъв козел подгонил сина му, вече около петгодишен. Уплашило се детето, развързал му се езикът и изтичало при баща си, викайки: „Татко, татко, един козел!“ — на свещения език на Стария завет.

Разчуло се за чудото, умножили се учениците. Идеята проникнала в душите и ги завладяла. По улиците започнали да отекват възкресените мъртви думи. След много години, с упорство и дръзновение, идеята победила. И ако днес отидете в Палестина, ще чуете евреите да говорят, да се пазарят, да се гневят, да се влюбват, да изнасят речи, да печатат книги и вестници на съживения си древен език. Бен Йехуда живял цели четиридесет години след деня, в който лекарите му отредили още два-три дни живот. Едва когато видял, че голямата му идея обикаля по улиците като жив човек, Бен Йехуда отпуснал зъби и позволил на душата си да отлети.

Даскалът отвори очи. Лицето му се беше умиротворило. „Ето това се казва вяра! — помисли си той. — А щом една толкова щура идея е победила, какво ли пък остава за нашата идея. Вече долавям бученето на земните недра.“ И въздъхна. „Ще доживея ли да видя избавлението? Да видя справедливост на тая земя?“ Целият му живот прониза като светкавица ума му. Беше учител в Янина — хванаха го и го тикнаха в зандана. Камшични удари, влага, глад — тялото му беше осакатено. Излезе от затвора напълно разнебитен и дойде тук, в родното си село, за да умре. Всеки ден беше на прага на смъртта, но си спомняше за Бен Йехуда, стискаше душата си зад зъбите и не умираше. Когато приятелите му с ужас установяваха колко е блед, той си спомняше за Бен Йехуда и им казваше през смях: „Как е възможно да умра, като си имам голяма идея? Не се страхувайте!“.

Изведнъж даскалът наостри слух. Някой стоеше пред външната порта. Жена му подскочи уплашено. Кой ли можеше да бъде? Излезе боса на двора, за да не вдига шум, и погледна през процепа на портата. Видя расото и брадата и разбра. Върна се обратно.

— Поп Янарос е — каза тихо. — Да отворя ли?

— Не отваряй — отвърна даскалът. — Ще почне пак да ми говори за Бог. Не ми се слуша.

Двамата зачакаха, затаили дъх. След малко чуха, че тропотът от обущата на поп Янарос се отдалечава.

— Жалко за човека — каза даскалът. — Още една загубена душа.

Пъхна ръка под възглавницата си и извади една малка смачкана тетрадка, която миналата нощ му беше донесъл тайно Стратис войникът. „Леонидас ми заръча да ти я дам, даскале“, каза той, но не успя да сподави сълзите си, засрами се и си тръгна.

Даскалът поклати глава. „Още един си отиде — промърмори той. — Жалко за младостта, която се погубва, но не заради някоя голяма идея.“ Леонидас беше негов далечен роднина, по линия на майка му от остров Наксос. Понякога идваше тайно в дома му и водеха разговори. Все още млад и зелен, с мъх по лицето и копнения в душата. Беше влюбен в някаква девойка и се изчервяваше, когато говореше за нея. Тя също била студентка. Още в първия ден, когато се запознали, излезли сред природата, подскачайки като току-що родени козлета. Крехка свежозелена трева, ухание на бор и камъни, цъфнали кестени, първите лястовички тъкмо били долетели от юг. Било по обяд, голяма жега. Девойката разкопчала блузката си, полъхнал свеж ветрец и между две антични колони се показала свежата многогърдеста повърхност на вечната човешка любовница — морето. Каква мистерия са тези три прелестни сестри — младостта, любовта и морската шир! В мига, в който съгледал между ония колони морето, държейки в ръката си ръката на едно непознато довчера момиче, Леонидас почувствал, че сърцето му, тревата, морето и вечността са едно. Животът му придобил смисъл. Огледал се наоколо и видял един прекрасен нов свят: пеперудите били наедрели, по-големи от дланта му, пръстта ухаела на топла плът, планинските склонове лъщели изкусително като женски хълбоци.

 

Даскалът разлистваше измачканата тетрадка с трепереща ръка, сякаш повдигаше камъка от пресен гроб. Беше изписана със ситен почерк, ту с мастило, ту с молив, и осеяна с петна и избелели букви, сякаш отгоре й бяха капали сълзи. Няколко страници бяха изцапани с кръв.

Даскалът вдигна глава:

— Жено, ако някой потропа на портата, недей да отваряш.

VII

23 януари. Тая сутрин намерихме трима замръзнали войници в едно дере. Краката им стърчаха от снега и така ги открихме. До тях лежеше един партизанин с лятна униформа хаки, без фланела и бос. Беше ранен в краката, та беше допълзял до войниците. Четиримата се бяха прегърнали, за да се стоплят, плътно допрени един до друг.

 

 

29 януари. Любима моя, тази нощ сънувах най-удивителния и несвързан сън в живота си. Не мога да го разтълкувам, но въпреки това той разтърси душата ми. Сякаш малката рибка, която викаше в съня ми, бях самият аз.

Бях се потопил дълбоко в морето и гледах как един ядосан смарид се репчи на Бог и му крещи. Виждах как рибката разтваря и затваря уста. Не чувах звук, но разбирах какво говори, както се разбират помежду си немите, и гневните й думи се взривяваха в ума ми. Беше разперила възмутено немощните си зъбчати перки и викаше на Бог: „Трябва да даваш сила на тези, които имат право, а не на онези, които нямат. Това ще рече Бог!“. Очевидно някаква голяма риба го беше онеправдала и смаридът беше надигнал глава и се оплакваше. И Бог му отговаряше, но аз не можех да чуя нито гласа, нито думите му. Само виждах, че от време на време водата над смарида се завихря и се пени, а той се преобръща зашеметен във водовъртежа. Но щом въртенето престанеше, смаридът отново надигаше глава и в ума ми пак отекваха същите думи: „Трябва да даваш сила на тези, които имат право, а не на онези, които нямат. Това ще рече Бог!“.

Любима моя Марьо, ако остана още дълго сред тия диви планини, ще полудея. За да не се помрачи разсъдъкът ми, скъпа Марьо, имам нужда да мисля за тебе всеки ден и всяка нощ.

 

 

1 февруари. Днес прекарах целия ден заедно с тебе, скъпа Марьо. Цял ден долавях някакъв лек и сладък аромат, сякаш вътре в мен имаше цъфнало бадемово дръвче. Помниш ли, че миналата година на същия този ден, първи февруари, ние се срещнахме за първи път и отидохме на екскурзия до нос Сунион, за да разгледаме храма на Посейдон? Носехме със себе си малко хляб, голямо количество портокали и Омир. Бадемите бяха цъфнали, земята беше покрита със свежа трева, новородените козлета подскачаха върху топлата пръст, а боровете — помниш, нали — ухаеха на мед. Над нас беше спряло слънцето, нашият отец, и ни топлеше, и ни се радваше, докато пъплехме по камъните като две малки щастливи насекоми.

Ти носеше розова пролетна блуза и бяла велурена барета, от която изскачаха и се вееха на вятъра две непокорни къдрици. Вървяхме бързо — каква младост, какъв девствен свят, колко зелени бяха дърветата, колко синьо и пълно с обич небето! И колко много остарях за една година! Тогава в живота ми нямаше нито един убит, а сега седя върху цяла камара от трупове и сърцето ми е вкаменено. Говорехме за Омир — помниш ли — и бяхме увлечени от безсмъртните му стихове като от морски вълни. Какво щастие изпитвахме, как ненадейно в гърдите ни беше оживял свещеният Омиров текст — Старият завет на нашето племе! Имахме чувството, че великата песен влиза в нас, че се смее и бучи като морето. Среброногата Тетида излизаше от дълбините на свещеното Средиземно море и носеше новото, току-що излязло изпод ръцете на бог Хефест оръжие на сина си Ахил — бляскаво, изковано от бронз и злато. Какви божествени орнаменти беше изобразил отгоре му куцоногият бог с изкусното си майсторство! Застанали под боровете, окъпани от лъчите на пролетното атическо слънце, загледани в морето, ние се държахме за ръце и рецитирахме безсмъртните стихове:

Първо започна да прави той щита огромен и плътен.

Вещо обточи отвред, обкова го със светло кръжило,

тройно, блестящо, а сребърен ремък отвътре притъкна.

Пет металически пласта в самия щит бяха споени.

Майсторът с чудно изкуство му вниза богата украса.

Изобрази във средата земята, небето, морето,

неуморимото слънце наред с пълноликия месец,

всички съзвездия, дето обкичват небето високо,

всички Плеяди, Хиади, стрелеца могъщ Ориона,

Мечката също, която мнозина наричат Колата —

тя все на север кръжи, наблюдава безспир Ориона

и се не къпе единствена в бездните на океана.

После представи два града цветущи със жители смъртни.

В първия сватби се вдигат, гощавки и пиршества пищни.

Пряко града се извеждат невести от брачни чертози

с ярко запалени факли и сватбена песен отеква,

в кръшно хоро се понасят младежи, чевръсти играчи,

флейти и цитри в средата издават ликуващи звуци.

Спрели пред къщните порти, дивят се и радват жените.^[16]

Помниш ли как не можехме да се наситим да рецитираме безсмъртните стихове на древния ни праотец под ония борове? И виждахме как те се устремяват като река и се вливат в морето. Колко красив би могъл да бъде животът, любима моя, а какъв се оказа той! Ето, аз, който бях с тебе в оня безсмъртен ден и сърцето ми преливаше от обич и към най-незначителния червей, сега се намирам сред епирските планини, държа в ръцете си пушка и убивам хора! Не, не! Все още не сме заслужили правото да се наричаме човеци, би трябвало да ни наричат постмаймуни. Тръгнахме от маймуната, за да стигнем до човека — но все още сме по средата на пътя… И все пак сърцето ми се разтапя от обич и си спомня за тебе, скъпа Марьо, и цъфти като бадемово дръвче. Спомня си и за Омир и усеща какво ще рече човек и какво ще рече безсмъртие.

 

 

2 февруари. Когато се събудих, бадемовото дръвче все още цъфтеше в мен, а кръвта ми пулсираше в музикален ритъм, изпълнен с радост, тъга и носталгия. И твоето име, скъпа Марьо, се рееше и полюшваше в кръвта ми като гларус над морската шир. Ах, как бих искал да имам време — време и сили — за да въплътя този ритъм в думи, в ударени и неударени срички, и да напиша стихове! Някаква песен прохождаше по устните ми и си казвах: „Ех, защо не ни оставят на мира днес, та да се хвана за листа и молива!“.

Обаче тръбата би тревога и грабнахме пушките. Партизаните били забелязани да изпълзяват от Еторахи, където са се окопали от много месеци, без да можем да ги изтласкаме оттам. Наложи се отново да убиваме и да бъдем убивани! В момента, в който ти пиша, вече е нощ и ние се прибираме изтощени, целите в кръв. Доста хора бяха убити и от двете страни. Не постигнахме нищо — нито ние, нито те — напразно се проля толкова много кръв…

Четем у Омир за ахейците и троянците — как воюват, биват ранявани и умират — и се изпълваме с възторг. Умът ни се окрилява, сърцето ни ликува, защото един голям творец е превърнал кръвопролитието в песен. Сякаш онова не са хора, които се избиват, а облаци с човешки образ, които не изпитват болка и се борят, играейки сред полъха на безсмъртния вятър. И кръвта, която проливат, не е друго освен прелестния розов цвят на залеза. В поезията човек и облак, смърт и безсмъртие стават едно. Но когато войната избухне тук, на Земята, а боецът е осезаемо тяло, направено от плът, кости, косми и душа — какъв страх и ужас е такава война, любима моя! Тръгваш на бой и си казваш: няма да падна толкова ниско, ще запазя човещината си и в битката, не мразя никого, пристъпвам с човешко сърце към битката. Но щом усетиш, че животът ти е в опасност и искат да те убият, внезапно от недрата ти изскача нещо мрачно и рошаво, някакъв предтеча, който се е криел в теб, без да подозираш. Човешкото ти лице изчезва и сякаш ти поникват остри кучешки зъби, като на горила, а умът ти се превръща в кълбо от косми и кървища. Надаваш вик: „Напред! Да ги размажем, момчета, давайте!“. И викът, който излиза от устата ти, не е твой, не е възможно да е твой, не е човешки вик това. Дори постмаймуната си плюе ужасено на петите и от теб изпълзява не баща ти, а дядо ти — горилата.

Понякога, за да спася човека в себе си и да се отърва от звяра, изпитвам желание да се убия. Но се въздържам, защото ти все още ме крепиш в живота. Потърпи още малко, казвам си, все някога братоубийствената война ще свърши. Тогава ще захвърля маймунската си кожа — униформата хаки, кубинките и пушката — и пак ще се хванем за ръце, скъпа Марьо, и пак ще отидем на Сунион, и пак ще рецитираме щастливи вечните стихове на Омир.

 

 

11 февруари. Днес валя сняг през целия ден. Лют студ, мръзнем и нямаме дърва за огрев. А през нощта, всяка нощ, не можем да мигнем заради партизаните. Гледаме с ужас настъпването на деня, гледаме с ужас спускането на нощта. Пушките не напускат ръцете ни, ушите и очите ни постоянно са нащрек. Камък да се търкулне, животинка да шавне — скачаме и започваме да стреляме в мрака. Стопили сме се от безсъние и страх. Поне да можехме да бъдем сигурни, че се борим за някаква голяма идея…

Капитанът ни е див човек, тръпчив по природа, постоянно разярен. Върху плещите му тегне някаква мрачна участ, която го мрази и го тласка към пропастта, за да го умори. Той самият усеща това и озверява. Иска да се съпротивлява, но не може и проклинайки, напредва неудържимо към пропастта. Прилича на герой от антична трагедия нашият капитан и аз го гледам със страх и съчувствие, както гледаме Агамемнон, когато влиза в банята, или Едип, когато, обезумял и заслепен от съдбата си, се мъчи да намери истината.

А в последните дни вече не е човек, а същински звяр. Наскоро жена му избяга и тръгна с партизаните. Беше дошла за Коледа от Янина. Що за жена беше това, що за чудо — така ни изглеждаше сред тия диви чукари. Сякаш слънцето изгря след дълбока нощ. Както не бяхме виждали истинска жена, изгубени в планината, недоспали, мърляви и неизбръснати, тази жена ни приличаше на нереида с русите си коси, с бенката на бузата, с кръшното тяло и леката походка — и най-вече с мириса на пудра и лавандула, който се носеше след преминаването й.

През това време за пръв път видяхме капитана да се смее и да ни гледа, сякаш и ние сме хора. Лицето му се промени, бръснеше се всеки ден, обличаше се по-добре, ботушите му бяха лъснати до блясък. Гласът и походката му също се промениха. Но никога не видяхме жена му да се смее. С всеки изминал ден лицето й все повече помръкваше и когато очите й се спираха върху нас, изглеждаха сурови, ледени и пълни с омраза. Една нощ отворила вратата и хванала гората.

Стратис, кривокракият зевзек, ни донесе вестта, засмян до уши. Влезе с песен на уста и обходи казармата, чуруликайки: „Птичката ми отлетя и няма да се върне вече!“. — „Свършено е с нас — измънка приятелят ми Васос. — Сега вече капитанът няма да ни остави на мира, преди да ни е изтребил всичките. Ден и нощ на война!“. Замълча умислено, после се обърна към мен и прошушна тихо, за да не го чуе някой: „Не ми пука дали ще ме убият, Леонидас. Не ми пука, кълна ти се. Стига да знам за какво ме убиват. Заради кого ме убиват. Ама не знам. Ти знаеш ли?“.

Откъде да знам? Какво да му отговоря, любима моя? От всички мъчения това е най-голямото.

 

 

12 февруари. На бойна нога от ранни зори. Обкръжихме селото, в случай че някой реши да избяга. Заповед да заловим всички, които имат роднини в партизанското движение — родители, братя и жени — и да ги наблъскаме в един дълбок ров, обграден с телени мрежи вън от селото. Рано сутринта нахлухме в къщите и награбихме стариците, старците и жените. Надигнаха се вопли. Хората се дърпаха и се хващаха за вратите, за прозорците, за ръбовете на кладенците. Удряхме ги по ръцете с прикладите, теглехме ги и късахме ризите и връхните им дрехи. Докато ги строявахме в редица и ги подкарвахме към обградения ров, неколцина бяха ранени. В началото сърцето ми се беше свило, идеше ми да заплача. Не можех да гледам това безчинство и да слушам тия вопли. Старите майки ме гледаха с омраза, вдигаха ръце и ме проклинаха. А аз ги дърпах с все сила и ми идеше да падна върху повехналите им гърди и да се разрева заедно с тях.

— Какво сме направили? Защо ще ни затварят зад телените огради? Каква е вината ни? — викаха.

— Нищо не сте направили — отговарях аз. — Нямате никаква вина. Да вървим.

Но лека-полека — ех, това мръсно и опасно животно, дето го наричат човек — лека-полека и аз освирепявах. Докато правех животински жестове противно на волята си, озверявах и аз. Започнах бясно да налагам вкопчените в портите ръце, да влача жените за косите и да тъпча децата с ботушите си.

 

 

14 февруари. Сняг, сняг, планината е чисто бяла, къщите — накачулени със сняг. Цялата грозота на селото беше затрупана и се превърна в екзотична приказка. Покрит със сняг парцал, увиснал на едно въже — каква прелест! Мъртво конче, засипано изцяло от снега — какви очарователни извивки! Какви нежни цветове — розови на разсъмване, сини по пладне, теменужени привечер! Какъв лунен покой, какъв чудесен снежен свят! Колко прекрасно щеше да бъде, ако нямаше война и ако можехме двамата с тебе, скъпа Марьо, да тръгнем по тази снежна планина, с дебели обувки и пуловери, с вълнени шапки, нахлупени до ушите, а вечерта да пристигнем в една къщурка със затоплена баня, със застлана маса край запаленото огнище и с димяща в дълбоките купи супа!

Кой беше оня велик завоевател, който завладял целия свят, а в смъртния си час въздъхнал и рекъл: „За три неща съм мечтал в живота си: една къщичка, една жена и една саксия с къдрав босилек. Така и не успях да ги получа“. Какво нещо е животът, любима моя, от колко малко неща се нуждае човек, за да бъде щастлив! А вместо това се погубва заради някакви велики призраци… Толкова пъти ми е идвало да захвърля пушката и да избягам. Да избягам и да изникна неочаквано пред прага на малката ти студентска стаичка, скъпа Марьо! Да докосна ръката ти и да не казвам нищо, просто да усещам топлината на ръката ти в дланта си. Едва ли съществува по-голямо блаженство от това да докосваш любимата ръка.

Но това няма да се случи. Ще остана тук и ще воювам с пушка в ръка, докато ми кажат да се махам. Защо ли? От страх. От страх и от срам. И да не се страхувах, пак нямаше да избягам. Страшните и велики думи — дълг, родина, храброст, измяна, безчестие — са оковали с вериги и заключили малката ми, гореща и направена от плът душа.

 

 

16 февруари. Любима моя, за да понасям всичко, което виждам и правя тук, имам нужда да знам отговора на един-единствен въпрос. Защо воювам? За кого воювам? Как така ние тук, националната армия, черните кепета, както ни наричат, воюваме за спасението на Гърция и как така враговете ни високо в планината, червените кепета, воюват, за да си поделят и продадат родината? Ех, ако можех да знам и да съм сигурен! Тогава навярно всичко щеше да бъде оправдано: всички жестокости, всички злини, които сеем, убивайки, палейки, оставяйки хората без дом, унижавайки. Тогава бих дал живота си не с радост — в никакъв случай с радост, защото съществуваш ти, скъпа Марьо — но безропотно. Тогава щях да си кажа: нека и аз да се превърна в кости като толкова много мои предци. Нали е писано, че само от костите се ражда Свободата, както се пее и в националния ни химн.

Бях сграбчил за шията една майка, жена на партизанин с бебе в пазвите, и я подритвах, за да се строи в редицата. Тя се обърна и ме погледна: няма да забравя очите й до края на живота си. Колкото и добри дела да извърша през живота си, сърцето ми никога няма да намери покой. Тя не каза нищо, но в мен отекна силният й вик: „Не се ли срамуваш, че си я докарал дотук, Леонидас!“. На мига ръцете ми се вцепениха: „Срамувам се, срамувам се — казах й тихо. — Срамувам се, госпожо, но съм войник, загубил съм свободата си, не съм човек. Прости ми!“. Но жената не проговори. Вдигна високо глава, притисна бебето към гърдите си и застана в редицата… Само ако можеше, помислих си, тази жена би подпалила казармата и би ни изгорила всичките. Това бебе вече няма да суче мляко, а омраза, презрение и жажда за мъст. И когато порасне, ще тръгне по горите да стане партизанин. Каквото не са успели да направят майка му и баща му, ще го направи то. Скъпо и справедливо ще си платим за тая неправда.

Тази мисъл — можеш ли да повярваш, любима моя? — ме успокои. Не са напразни жестокостите, безчестията и неправдите, които причиняваме. Те будят и разяряват душите на онеправданите. Кастелчаните биха могли да пребивават в робство и летаргия до края на живота си и никога да не надигнат глави. Но нашите жестокости са за тяхно добро: те няма да им позволят да гният в безропотност и малодушие. И тия роби, които сега подритваме, ще се събудят, и планините ще рухнат връз полетата. И капитан ще им стане — дай Боже — невръстното дете, което безмълвната и горда майка днес притискаше в обятията си.

 

 

17 февруари. Война, война и сняг. Студ, глад и гарвани. После напрегнато спокойствие, после отново студ, глад и гарвани. Обход в снеговете, нощни стражи. Един наш събрат не се завърна и тръгнахме да го издирваме. Взехме кучета, търсихме. Открихме го замръзнал в едно дере, с извадени очи. Гарваните изяждат най-напред очите. Навред из планинските пътеки — мъртви мулета и коне, убити от оръдейните изстрели, глада и студа. „Не ми е жал за убитите хора — каза ми днес Васос. — На нас така ни се пада. За мулетата и кончетата ми е жал.“

 

 

22 февруари. Защо воювам? За кого воювам? С всеки изминал ден съмненията се умножават, а заедно с тях и мъчението. Настръхвам само като си помисля, че съм изпаднал дотам, та най-поносимите мигове в живота ми да са безчовечните мигове, в които гоня и избивам хора с пушка в ръка. Защото тогава нямам нито време, нито сили да мисля за каквото и да било, и само се боря като зверовете да убия или да не бъда убит. Ала веднага щом този ужасен шум се уталожи, страховитият въпрос отново се надига пред мен като змия с издута шия. Да не би да воювам в защита на лъжата и неправдата, за поробването на Гърция и спасението на безчестните? Да не би предателите и продажниците да сме ние, а ония грабливи птици в планината да са хайдутите и бунтовниците от 1821-а^[17]? Как да се ориентирам кое е право и кое е криво, как да разбера с кого трябва да бъда и за какво си заслужава да си дам живота? За воина едва ли има по-голямо мъчение от този въпрос.

Тази сутрин капитанът отново изправи пред стената петима младежи, петима снажни левенти, и ги уби, защото отказаха да се присъединят към редиците на националната армия. Възможно ли е да не е истинска една идея, която поражда такъв героизъм, такова презрение към смъртта — това се питам днес цял ден. Но не намирам отговор. Защото знам, че хора от противниковия лагер, черни кепета, са проявили същия героизъм. „Искате ли да дойдете с нас в планината?“, ги питали партизаните, които ги пленили. „Не, не искаме.“ — „Ще ви застреляме.“ — „Застреляйте ни! Гърци сме се родили и гърци ще умрем.“ И ги убили. И в смъртния си час те викали: „Да живее Гърция! Да живее свободата!“.

Следователно героизмът и вярата не са безпогрешен критерий. Как тогава да различа истината от лъжата? Малко ли герои и великомъченици са се жертвали за недостойни идеали? И Господ, и Сатаната имат своите пречисти мъченици и герои. Как да ги различавам?

 

 

1 март. Небе и планина се сляха. Денят е непрогледен, обвити сме в облаци, а снегът се сипе на парцали. От сутринта ринем сняг, за да прокараме пътеки за минаване. Днес няма война — нито червените кепета ще слязат при нас, нито ние ще се катерим да ги търсим. Бог се намеси и ни даде време за отдих.

Към обяд се появи Стратис. Завари ни натъпкани в едно кьоше на казармата — верния ми приятел Васос, простодушния овчар Панос и сатанинския Аврам Леви. Стратис ни направи знак и станахме.

— Елате, че имам да ви казвам нещо.

Поведе ни, а ние, стъпвайки един след друг в следите си, потънахме до колене в снега и го последвахме. Отвори една врата и влезе в къщата — тя беше пуста. Преди няколко дни бяхме влизали в нея, за да изведем двама старци и да ги пратим зад телените ограждения, защото имаха двама прочути със смелостта си синове, и двамата партизани.

В ъгъла на стаята имаше една софра. Намерихме балтия, насякохме софрата на парчета и запалихме огнището. Разкъртихме и едно сиромашко канапенце — огънят се разгоря и заигра в оджака. Скупчихме се край него, простряхме ръце, долепени един до друг, постоплихме се. Ръцете и краката ни се размразиха, кръвта ни се раздвижи, грейнаха лицата ни. Спогледахме се — колко му трябва на клетото човешко същество, за да изпита радост? Протягахме ръце към огъня, сякаш се молехме. Сякаш огънят беше най-древният и най-любимият ни бог, най-големият благодетел на човека, който ни сливаше около себе си и ни побратимяваше с топлината си като квачка пиленцата си.

Бяхме петима. Всеки с различни идеи, различна работа и различна цел в живота. Пет различни свята: печатарят Стратис, овчарят Панос, дърводелецът Васос, дребният търговец Леви и аз, студентът. И въпреки всичко в онзи момент, стоплени от един и същ огън, ние се бяхме слели в едно. Вените и сърцата ни се бяха размразили. Сладко блаженство се надигаше от краката ни, които бяха протегнати към огъня, и се разливаше към коленете, бъбреците, сърцата и умовете ни. Панос се унесе и потъна в сън. Прииска ми се и на мен да го последвам след толкова много безсънни нощи. Притворих клепачи, но Стратис ме сръга недоволно.

— Не съм ви довел тук, за да спите. Я отворете очите си, мекотели! Трябва да ви прочета нещо важно.

И извади от джоба си някакво писмо.

— Братлета, нямам представа как това писмо се е озовало в джоба ми, заклевам се. Сигурно сред войниците има шпионин, който, както знаете, разпространява ту броеве на вестник „Радикал“, ту червени позиви, ту разни писма. Днес сутринта намерих това писмо в джоба си, прочетох го веднъж, прочетох го втори път, не знаех какво да мисля, и ви събрах тук, за да го обсъдим всички заедно. Хайде да го обсъдим бе, будали такива, нали сме хора, а не овчици, които се оставят да ги водят на собственото им заколение, без да разсъждават, и само блеят — беее-беее, което ще рече: „Заколи ме, аго, за да стана светец. Заколи ме, аго, за да стана светец!“.

Леви се изсмя присмехулно и му смигна:

— Бре, Стратис, вагабонтино неден, мене ли ще будалкаш? Гъркът се бои само от едно нещо — от ума на евреина, евреинът се бои само от едно нещо — от ума на арменеца. Не можеш да ме преметнеш, щом не си арменец. Това писмо си го писал ти! Опичайте си акъла, момчета…

— Хитрата сврака с двата крака, драги ми Авраме — отвърна Стратис, като гледаше евреина с омраза. — Ето, виж почерка, виж и подписа!

Леви взе писмото, наведе се към огъня и го разгледа.

— Брей, това да не го е писал куцият Алекос? — извика. — Значи не са го убили. Язък за сълзите, дето пролях за него.

Алекос беше един хитроумен готвач от Превеза, който ни готвеше в казармата. Куц, мазен, с дебели мустаци — доста косми от тях бяхме погълнали заедно със супите. Беше изчезнал преди месец и мислехме, че е бил убит и изяден от чакалите. Бяхме си поделили дрехите му — чорапи и фланели, както и четири откраднати отнякъде сребърни лъжички.

— Жив ли е? Жив ли е? — развикахме се всички в един глас. — Я чети бе, Стратис. Откъде е писмото? Какво ни пише? Пустият му кьопчо!

— До кого е писмото? — попита Леви.

— До никого и до всички — отвърна Стратис. — Това е циркулярно писмо, както и сам той го нарича. Хей, Панос, овчарина, я се събуди. Слушайте сега!

Стратис се приближи до огъня и започна да чете с удебелен глас.

„Войници, войниченца, будали такива! Пише ви един върколак, куцият Алекос. Това не е обикновено писмо, а циркулярно — за да го прочетете всички и да ви се отворят зъркелите, тъпаци с тъпаци. Преди месец си бих камшика от касапницата, в която сте натикани, и сега се намирам в планината, на свобода заедно с юнаците. Не слушайте какво ви говорят ония мръсници, дето ви пълнят главите с лъжи, че тук сме гладували, че сме убивали пленниците, че сме били в комбина с албанците и българите. Не е вярно — кълна се в мустаците, с които ви храних толкова месеци! Тук се развява гръцкото знаме и когато заловим някое черно кепе, оставяме го само̀ да избере: ако искаш да дойдеш с нас — добре си дошъл, ако ли не — прав ти път! Колкото до храната — имаме си от пиле мляко. Да са живи и здрави американците, дето ви пращат цели кораби с месни консерви и чай, и захар, и мармалад, пък ние, като същински пирати, ви ги взимаме. Ако не бяха американците, щеше да ни е много зле, браво на тях, знае си работата чичко ви Труман. Както научихме, щял да ви прати и ново лятно облекло, и оръдия, и автомобили. Ами да вземе да побърза! Иде лято — трябва да се въоръжим, трябва да се преоблечем.

Мисля си за вас, кълна се във вярата си, и ме боли сърцето. Докога ще воювате и ще мрете бе, тъпаци? Още ли не сте зацепили, че играта ви е загубена, че вие сте турците, а ние — хайдутите и бунтовниците, които се борят за свобода? Това е новата 1821 година, драги ми турчоля!

За свободата винаги се бори едно малцинство — казваше ни завчера капитанът — и винаги това малцинство побеждава мнозинството. За ваше добро ви го казвам: прескочете дувара, зад който са ви натикали, както го прескочих аз, сакатият. Прескочете дувара и елате! Иначе сте загубени, горкичките ми. Представям си ви един по един и ви пея заупокойните молитви. Как е блаженопочившият капитан Касапина? Как е блаженопочившият сержант Митрос, добрият човек със свинската зурла, идиотът? Как е блаженопочившият Леонидас, доброто момче, дето се е хванало за листа и писалката? Дето светът е пламнал, пък той пее ли, пее като охлюв върху жарава? Как е блаженопочившият Аврам, ученикът на дявола? Ами блаженопочившият Стратис, кривокракият дребосък? Драги мои покойници, все още имате време. Излезте от гробовете си и елате тук, в планината, да пиете от водата на безсмъртието, нещастници такива! Горното написа Алекос куцоногият, Алекос бързоногият, който избяга от касапницата, готвачът с червеното кепе!“

Стратис сгъна писмото и го пъхна обратно в джоба си.

— Това е — каза той. — Хайде сега да го обсъдим, момчета. Нека всеки да си каже мнението. Истина ли е това, което пише Алекос…

Никой не отговори. Всички се бяхме загледали в огъня, който вече се смаляваше и тлееше. Заедно с него и сърцата ни, които допреди малко бяха възпламенени, сега се свиваха и угасваха.

— Какво има да обсъждаме, Стратис? — казах аз. — Нека първо да улегнат в сърцата ни думите на Алекос, пък после ще говорим…

— Страх ли те е? — попита иронично Стратис. — Страх те е да не те заловят и убият, ако тръгнеш да бягаш.

— Не ме е страх да загина, но не искам да загивам за тоя, дето духа. Още не знам кое е истина и кое — лъжа.

— Ами ти, неподкупни? — обърна се Стратис към евреина. — Недей да ми намигаш, нямаме общи тайни с тебе. Говори открито.

— Аз — каза Леви и ме погледна насмешливо, — пет пари не давам кое е истина и кое — лъжа. Те дори не се различават помежду си, и двете са кучки. Имат еднакви муцуни. Толкова много са видели очите ми, че съм се отвратил от всичко, от всичко, от всичко!

И се изплю в огъня.

— Аз имам само едно желание — додаде след малко той. — Да бъда жив. А в момента съм от жив по-жив, защото имам пушка и съм получил от полицията разрешително да убивам. И още нещо искам: войната да не свършва никога! Все ми е тая кого убивам и по каква причина.

— Ти си фашист — каза Стратис и го изгледа накриво.

Леви пребледня.

— Какво ли знаеш ти, бедни ми Стратис! — измънка той и протегна длани към угасващия огън.

Отново се умълчахме. Стори ми се, че Стратис иска да каже нещо. Изгледа ни един по един, но преглътна думите си.

Панос изплува от съня си, погледна жарта и се прозя. Направи кръстния знак пред устата си и заговори:

— Ех, братлета, де да имахме една тава и в тавата — баница със сирене. Де да имахме и една купа мед… И едно шише ракия!

— И де да нямаше война — продължи мисълта му Васос, въздишайки, — и де да нямахме сестри за женене. И де да бяхме дошли в тая снежна планина, да речем, като петима приятели ловджии, които са тръгнали не на лов за хора, а за глигани…

 

 

3 март. Няма по-голяма тъга от това да обичаш — защото е възможно да се разделиш с любимата. Няма по-голяма радост от това да обичаш — защото е възможно да се слееш с любимата. Часовете, дните и седмиците тук отминават, понякога шеметни и окървавени, друг път — тягостни, сякаш повдигат мъртъвци. И аз отминавам заедно с тях, но погледът ми е вперен в теб, мила Марьо, и се мъча да се преборя с раздялата. Заглеждам се в облаците, които се носят на юг, и в ума ми изплуват народните песни, с които изпращаме — по облаците, по птиците, по ветровете — вести и поздрави до малкото горещо тяло, което обичаме. А момата седи на своя прозорец, вижда облака, разтваря обятия и чака любимия да се излее върху й като дъжд:

Стани ми облак, либе ле, стани прохладен вятър,

стани дъждовни капчици, по покрива почукай…

 

 

7 март. Война и пак война… Времето стана по-меко, но вместо да се смекчат, сърцата ни озверяха. Партизаните се спуснаха надолу, ние тръгнахме нагоре и влязохме в схватка по средата на склона: в началото с пушки, после с щикове, накрая с голи гърди. Няма по-страховито нещо от това да усещаш, прилепнало до теб, тялото на човека, който иска да те убие, дъха, пяната и слюнките, които извират от устата му. Да усещаш как ужасът му се слива с твоя ужас заедно с бесния порив да го убиеш — не защото го мразиш, а за да не предвари той да те убие пръв… Едва ли има по-голямо падение от това да убиваш от страх, а не от омраза.

Бях се сборичкал с едно голобрадо русо момче, босо, само по дизлици^[18] като древните ахейци. То беше забило зъби във врата ми, но в онзи момент не изпитвах болка. Бях го сграбчил през кръста и се опитвах да го поваля. От устните ни не излизаше нито звук, чувахме само ускорения си дъх и скърцането на костите си. Колко време сме се борили? Помня само, че коленете ми вече се огъваха от изтощение. Русият момък ме обездвижи с едната си ръка, а с другата надигаше кинжала си. Внезапно нададе пронизителен вик и се свлече в краката ми. Един нож беше проблеснал зад него и се беше забил в гърба му. Сигурно някой от приятелите ми се беше втурнал на помощ. Стратис? Васос? Панос? Не успях да различа. Чух само някой да вика: „Кураж, Леонидас!“, и видях проблясващия нож. Аз също бях рухнал на земята. От врата ми струеше кръв и ме болеше.

Същата вечер, когато вече се прибирахме, Васос се приближи до мен.

— Добре го подредих, нали? — каза той. — Насмалко да те прати на оня свят.

Бяхме заловили трима пленници. Единият, русичкият момък, беше ранен в гърба. Другите двама бяха едри мъжаги, които бяха влезли в битката само с гегите си, надявайки се да убият някого и да му вземат оръжието. Накараха ме да ги охранявам с още двамина през нощта. Дадохме им по купа варен фасул и по един сух къшей хляб. Двамата мъжаги се нахвърлиха върху храната и я изгълтаха като гладни псета, както си бяха проснати на пода. Русият момък имаше болки и губеше кръв — не искаше да яде. Заговорих го.

— Откъде си, приятелю? Как ти е името? — попитах.

— Епирец съм, от Парамития. Аз съм Никольос, синът на вдовицата, ако случайно си чувал.

— А мен не ме ли познаваш?

— Не, братле, откъде да те познавам?

— Не се ли бяхме сборили днес следобед и не ме ли беше захапал за врата? Какво съм ти направил?

— Ти ли? Нищо, братле. Нито те знам, нито те познавам. А аз какво съм ти направил?

— Нищо, нищо…

— Ами тогава? — каза той и ококори очи, сякаш за първи път му минаваше през ума тая мисъл. — Ами тогава защо искахме да се избием?

Не отговорих. Приближих се до него.

— Боли ли те?

— Боли ме, я. А на теб как ти е името?

— Леонидас.

— Боли ме, Леонидас, боли ме. Какво ще правят с мен сега, ще ме убият ли?

— Не се бой, Никольос. Ние също не убиваме пленници.

— Ако решат да ме убият, ще ме защитиш ли, Леонидас? Само към тебе смея да се обърна. Никой друг не познавам тук… Ще ме защитиш ли, Леонидас? Нали сме приятели?

— Не бери грижа, Никольос. Ще направя каквото мога — казах аз и се изчервих от срам.

Но откъде у мене такава власт? Как бих могъл аз, простият войник, студентчето, да се изправя пред капитана, да тропна с крак и да му кажа да не убива Никольос?

И внезапно си спомних за съня, който ти описах преди няколко седмици — за смарида, който се оплакваше на Бог и викаше: „Трябва да даваш сила на тези, които имат право, а не на онези, които нямат. Това ще рече Бог!“. Горко ми! Викащият смарид съм бил самият аз.

 

 

8 март. Тая сутрин ги екзекутираха и тримата. В момента, в който ги изправиха до стената, раненият младеж се обърна и ме погледна. Как да забравя този поглед? Очакваше да се намеся, да отида при капитана, да го защитя, да го спася. А аз стоях, неподвижен и безмълвен, и треперех от възмущение и болка. Никольос, синът на вдовицата, ме гледаше толкова осъдително, че ми разбиваше сърцето. Затворих очи, за да не виждам.

Сержантът мина пред строя, за да избере екзекуционния корпус. Коленете ми се подкосиха. Ами ако извикаше мен? Ако пак ми кажеше: „Ела тук, Леонидас, даскалчето, ела да закоравееш и да ти мине страхът от кръвта!“, какво щях да направя? Щях ли да захвърля пушката и да извикам: „Убийте и мене, не издържам повече“? Не, нямаше да имам смелостта да го направя, щях да се подчиня, защото съществуваш ти, защото искам да те видя пак и пак да те докосна. Много страхливи постъпки извърших тук само заради тебе, мила Марьо. И много героични постъпки извърших — пак заради тебе. Ти си тази, която вече направлява мислите и делата ми.

Слава Богу, сержантът мина пред мене, без да ме повика. Избра трима други. Затворих очи. Чуха се пушечни изстрели и три тела се строполиха с глух пукот върху снега. Отворих очи. Никольос, синът на вдовицата, се беше претърколил и русата му глава беше хлътнала в червения сняг.

 

 

12 март. От три дни имам треска, а приятелят ми Стратис е моят санитар. През тези три дни бях щастлив, защото не знаех къде се намирам, бях забравил, че са ме довели да воювам в дивата планина, и в трескавото си състояние имах чувството, че се намирам у дома, на любимия остров Наксос. И не бях самотен там, бях заедно с теб. Както ми каза Стратис, бълнувал съм и постоянно съм произнасял твоето име, смеейки се. И двамата бяхме получили дипломите си и бях те завел на острова да те представя на родителите си. „Това е моята жена — казах им. — Това е моята жена, дайте ни благословията си.“

Слязохме на малкото пристанище. Въздухът ухаеше на гнили лимони и цитрон. Преди да отидем в бащината ми къща, аз те заведох до скалата встрани от пристанището, където все още се издига величествената мраморна порта, останка от храма на Дионис. Когато богът на виното отвлякъл Ариадна, той я довел тук, при тази скала, и тук се слели за първи път. Седнахме върху мраморните руини, протегнах ръка и те прегърнах през кръста. Не помня за какво ти говорех, помня само, че в онзи трескав унес се чувствах като същински бог. Бях обзет от сладостно божествено опиянение и ми се струваше, че светът е потънал и че само тази скала продължава да се издига над вълните, яка, непоклатима и вечна. Двамата стояхме върху нея, държах те в обятията си и гледахме щастливи безбрежната пустош на морето. Богът на виното отново беше слязъл на Земята, дъщерята на Минос беше възкръснала от критската пръст и двамата отново се бяха срещнали прегърнати върху същата скала, и всичко друго беше същото освен имената им: Дионис сега се наричаше Леонидас, а Ариадна — Марьо.

А след това — дали беше след това, или в същия онзи миг? Озовахме се в градината на дядо ми в Енгарес, едно прелестно, потънало в зеленина селце на час път от града. Ръката ми не беше помръднала, все още те прегръщах през кръста и се разхождахме под дърветата — праскови, ябълки и портокали, отрупани с плод. Беше пладне, две големи колкото дланта ми пеперуди летяха и кацаха върху косите ти, после политаха напред и ни водеха като ангели. Час по час те се обръщаха да видят дали ги следваме. После отново политаха напред и проправяха пътя ни.

— Накъде ни водят? — попита ме ти и стисна тревожно ръката ми.

Аз се засмях.

— Нима не разбираш? — отвърнах.

— Не.

— В Рая.

Три дни и три нощи се намирах в Рая. Какво щастие, какъв покой, каква свежест! Сигурно така изглежда любовта, сигурно така изглежда и смъртта.

Днес температурата ми спадна, отворих очи и се огледах: казарма, пушки, щикове. Надвесен над мен, Стратис ме гледаше нежно…

 

 

12 март. И днес не можах да стана от леглото. Изпитвам сладко изтощение. Още не мога да хвана пушка, колкото и да му се иска на сержанта. Останалите излязоха още в ранни зори и се хванаха на работа. Планинските склонове отекват от пушечни изстрели и пукот на снаряди. От време на време докарват ранените на носилки и стаята се изпълва със стонове. Но аз съм толкова приятно изтощен, че всичко това ми изглежда като сън и никак не ме напряга. Край мене викат и реват от болка, а аз си мисля само за тебе, мила моя Марьо, за тебе и поезията. Цял ден в тая мърлява стая над главата ми хвърчат, като ония големи пеперуди от съня ми, четирите стиха на Платон, които толкова обичахме, мила моя Марьо:

Хвърлям на теб тази ябълка и ако мен ти обичаш,

ти я вземи и отдай твойто моминство на мен.

Ако ли сметнеш това за съвсем невъзможно да стане,

все пак вземи я и виж: миг само трай любовта^[19].

 

 

18 март. В последно време наоколо обикаля една жена с червена забрадка. Крие се, пак се появява, тръгваме да я търсим, а тя изчезва. И след всяка нейна поява получаваме вест: някакъв камион бил вдигнат във въздуха, някакъв мост бил разрушен, двама-трима войници от нашите били намерени убити. И всяка нощ, а понякога и посред бял ден, един звънък глас отеква по планинските склонове — едно момче крещи, навярно през фуния: „Побратимете се, братя! Побратимете се, братя!“. Панос, нашият добродушен овчар, се кръсти и мънка уплашено: „Това не е човешки глас. Това е тръбата на ангела. Дошло е Второто пришествие!“. А ние се смеем с половин уста.

— А коя е жената с червената забрадка бе, Панос? — питаме.

— Може и Богородица да е — отвръща той колебливо и пак се прекръства.

— Богородица убийца ли е бе, богохулнико? Носи ли ръчни гранати, залага ли динамит по мостовете? Какви са тия приказки бе, Панос? Светотатстваш май.

Панос се почесва смутено по главата.

— Знам ли бе, момчета? — мънка той. — Какво да ви кажа? Нали е Богородица, може да прави каквото си поиска.

— Аз пък си мисля, че това е майката на дявола — подхвърля Леви, за да го подкачи.

— И това е възможно — отговаря Панос. — Всичко е възможно. Аз знам със сигурност само едно.

— Какво знаеш бе, Панос, лъжепророк такъв?

Панос снижава глас:

— Че са ни хванали дяволите.

Стратис подскача. Той е навсякъде, нищо не убягва от вниманието му и постоянно взема на подбив войниците. Наричаме го конската муха, остена, будилника.

— Защо тогава не отидеш при партизаните бе, будала? — викаме на Панос.

— Защото и тях са ги хванали дяволите — отговаря Панос.

— Ами Бог бе, малоумнико? Не е ли сварил и той да хване някого?

— Кога да свари бе, момчета? През това време е спал.

Всички си умираме от смях.

— Ама ти сериозно ли бе, Панос? Може ли Бог да спи? — питам го аз.

— Че как? Ти не знаеше ли? На какво са те учили в училище? Спи, я! Докато Бог спи, дяволът е буден и прави каквото си поиска. Работят на смени, дето се вика. Докато дяволът спи, Бог е буден и прави каквото си поиска. В момента Бог спи и ето че дяволът ни е хванал всичките!

 

 

25 март. Полъхна свеж ветрец, умът ми се покри със злак, утробата ми се напълни с маргаритки. Днес, на нашия национален празник, капитанът ни държа реч. Закачи картата на Гърция върху стената на казармата, посочи северната граница, обясни ни как и защо партизаните искат да дадат Северен Епир и Македония на албанците и славяните. Очите му пламтяха и пръстът му трепереше, докато сочеше гръцката граница. Тупна дланта си върху Епир, Македония и Тракия, сякаш извършваше окупация.

— Тази земя — викаше разпалено той, — от векове се напоява с гръцка кръв, гръцка пот и гръцки сълзи. Тя е наша и няма да позволим на никого да стъпи върху нея. По-добре смърт! Затова сме тук, в тези епирски планини, и затова воюваме, момчета. Смърт за предателите! Никаква милост! Куршум за всеки партизанин, който попадне в ръцете ни! Целта оправдава средствата. Нашата цел е спасението на Гърция!

Никога не съм харесвал този човек — саможив, жесток и тесногръд, направляван от някаква мрачна и безчовечна сила. В недрата му ръмжи един наранен и горд звяр. Някога една жена беше погалила този звяр, беше му казала две мили думи и той беше започнал да се опитомява. Но жената си беше отишла и звярът отново беше започнал да ръмжи, с една рана в повече. Но аз изпитвам към него и някакъв необясним респект — респект, страх и съчувствие. Той е смел, честен и беден, вярва в своята борба, готов е всеки миг да даде живота си за Гърция. Ако си в неговата рота, никога не можеш да бъдеш сигурен, че няма да паднеш убит, но винаги можеш да бъдеш сигурен, че няма да се посрамиш. Капитанът е от онези хора — толкова рядко срещани в тия разпадащи се времена — които поставят някаква идея над личния си интерес и личното си щастие. Права или крива — важното е, че са готови да пожертват живота си за нея. „Гърция е в опасност! — крещеше той, завършвайки речта си. — Гърция надига глас и ни зове! Нека да я спасим, войници, всички ние, които сме й верни!“ Гласът му беше пресипнал и една сълза се търкулна от малките му, дълбоко хлътнали в орбитите си очи.

Огледах се наоколо. Много войници плачеха. Сержант Митрос засукваше румелийските си мустаци. Панос се беше загледал в картата на Гърция, тъй както вярващите гледат чудотворните икони. Зад гърба ми Стратис се покашляше подигравателно, а Леви, прежълтял, съсухрен и кривоглед, се подсмихваше злобно.

Тази нощ си легнах увит в шинела заедно с другите войници, както си бях с кубинките, пушката и патрондаша. Затворих очи — но как бих могъл да заспя? Прав беше капитанът, мислех си, цялата тайна се състои в това: да откриеш някаква идея, да я въздигнеш на трон над себе си, да си поставиш за цел да живееш или да умреш за нея. Така делата ти се сдобиват с благородство, а животът ти — с единство. Така смъртта започва да ти изглежда като безсмъртие, защото си сигурен, че си се слял с един безсмъртен полъх. Може да наречеш тази идея Родина, може да я наречеш Бог, Поезия, Свобода, Справедливост. Само едно нещо има значение: да вярваш в нея и да й служиш.

Не е ли казал това и Соломос^[20]? „Затвори в душата си Гърция — или каквото и да било друго — и ще усетиш в себе си трепета на величието.“ Това, че е добавил „каквото и да било друго“, показва колко много е изпреварил времето си умът на нашия велик поет.

Любима моя, аз още не съм открил идея, на която да посветя незначителния си живот. Лутам се насам-натам, понякога се оставям да ме изкуши поезията, друг път науката, после родината… Може би защото все още съм твърде млад и неузрял. А може и никога да не я открия и тогава ще бъда загубен. Човек не може да извърши нещо достойно на този свят, ако не подчини живота си на някой по-висш от себе си Господар.

 

 

Първи април. Рано сутринта Стратис нахлу превъзбуден в стаята. Смееше се, пляскаше с ръце, танцуваше. После запя с цяло гърло:

Докога, юнаци, ще вървим сами,

сиротни като лъвове, в гори и планини^[21].

Пееше, кръжейки из стаята като обезумял, подритваше ни и ни дърпаше да ставаме.

— Какво става с тебе бе, Стратис? Да не си пиян? — викахме ние.

— За какво пиянство бълнувате, бре? Има ли тук вино, та да се напие човек? Я ставайте, будали с будали, имам да ви съобщавам важна новина! Като я чуете, ще подскочите до тавана и ще започнете и вие да пляскате с ръце и да танцувате като дервиши.

Всички наскачахме и се скупчихме край него.

— Казвай бе, Стратис, Бог да те поживи! Зарадвай ни. Каква е новината?

— Само капитанът я знае, но я пази в тайна. Само че аз току-що я научих и веднага тичам да ви я съобщя, та и вие да се зарадвате, нещастници такива!

Всички вперихме жадни погледи в устата му.

— Казвай, не ни мъчи!

— Бях се качил до стаята на капитана и се спотайвах пред вратата му. По това време той винаги пуска радиото с батериите, по което слуша новините. Някакъв демон отвътре ми подсказваше, че в Атина се случва нещо важно. И тъй, наострих уши — и що да чуя? Като ви кажа, ще се размажете от радост!

— Да не би червените кепета да са напуснали Еторахи? — попита някой.

— Още по-хубаво, още по-хубаво! — викаше Стратис. — Други предположения? Ти какво ще кажеш, Панос, кротко ми агънце?

— Какво да кажа? — отвърна добродушният овчар. — Да не сме завладели Аргирокастро^[22]?

— Още по-хубаво, още по-хубаво! Ваше любомъдрие, кажи нещо и ти!

— Свършила е войната — отвърнах аз през смях, но сърцето ми биеше учестено.

— Правилен отговор! Браво на тебе, мъдри Соломоне! Войната свърши, братлета! В Атина се събрали планинските капитани от едната страна и кралят, министрите и генералите от другата. Стиснали си ръцете и си казали: „Защо да се избиваме, момчета? Не сме ли всички братя? Ако си свалим кепетата, червените и черните, главите под тях няма ли да са всичките ромейски? Стига толкова кръвопролития. Юнаци сте вие, юнаци сме и ние, хайде да си подадем ръцете!“. И така, стиснали си ръцете, подписали документите, всичко започнало и свършило само за една нощ. Помирили се, издали заповеди да се връщаме по домовете си, партизаните да слязат от планините, във всяко село да застелят трапезите, да извадят виното, да заиграят хора, като подхвърлят шапките си във въздуха — черните и червените. В момента, в който ви говоря, Атина кипи от веселби, камбаните бият, народът се е стекъл по улиците. Митрополията е отворила врати и кралят ще посети славословната служба.

Всички се хвърлихме и разцелувахме Стратис. Прегръщахме се и крещяхме, едни плачеха, други се смееха и танцуваха, целувахме се. Поздравявахме се един другиго: „Христос воскресе!“ — „Воистину воскресе!“ — „Що за глупост, що за проклятие беше това, да се избиваме толкова години, да живее Гърция!“

Стратис подхвърли фуражката си към тавана.

— Момчета, хайде да отидем в селото и да направим митинг! Да ударим камбаната, да викнем попа, да вземе той евангелието и всички заедно да се върнем в казармата, за да въздадем славословия на Бога!

Втурнахме се навън, спуснахме се по улиците, всички запяхме националния химн. Вратите и прозорците се заотваряха, занадничаха кастелчаните.

— Какво става бе, момчета?

— Войната свърши, братя! Спомина се, отиде по дяволите! Сложете знамената, прострете шарени одеяла по покривите, извадете бъчвите да пием! Войната свърши!

Селяните изскачаха от къщите и се кръстеха. Жените и момичетата се показваха на праговете и пляскаха с ръце.

— Да сте живи и здрави, момчета! Честито!

Поп Янарос, един костелив старец и закален боец (герой от Албанската война с множество рани по гърдите), изскочи от църквата и разпери ръце.

— Какво чуват ушите ми, момчета? — извика той. — Наистина ли е свършила войната?

— Сложи си епитрахила, отче! — извика му Стратис. — Вземи евангелието и да вървим да поздравим капитана, да изнесеш реч и да извикаме „да живей“! Умря, спомина се войната, старче! Дано изгният кокалите й в катрана!

И Стратис запя с присмехулен глас заупокойния тропар: „Елате да дадем последна прегръдка…“.

Попът се прекръсти и очите му се насълзиха.

— Помирение ли бе, момчета, помирение ли? Я го кажете още веднъж, да се възрадва сърцето ми!

— Помирение! Помирение! — изревахме вкупом. — Слагай епитрахила!

В тоя момент се появи задъхан сержант Митрос.

— Какво става тук бе, момчета? — извика той.

— Митрос, левенте наш, войната свърши! Готви се да се върнеш в леглото при кира Митрица.

Митрос отвори уста и сърцето му спря.

— Ама вие сериозно ли говорите? — рече накрая. — Кой ви каза, че проклетата война е свършила?

— Радиото на нереидите.

Митрос направи подскок, запляска с ръце и започна да танцува.

— Да живее Румелия! — извика той. — Братя, елате да се хванем за ръце и да тропнем едно хоро — и нека да се пука Харос^[23]!

Петима-шестима войници се хванаха за ръце, запяха и заиграха цамикос^[24]. В това време се приближи попът, наметнал златоткания си епитрахил и прегърнал сребърното си евангелие.

— В името Божие — каза той, — ето това е истинското възкресение. Да вървим!

Поехме по нагорнището. Подир нас цялото село — мъже и жени. А ние тропахме по портите и викахме: „Елате! Елате с нас!“.

Аз вървях редом със Стратис, а в мислите си бях при теб, мила Марьо. Вече пристигах в Атина и чуках на вратата на стаичката ти. Ти отваряше, виждаше ме да стоя на прага и разтваряше ръце за прегръдка. Аз се навеждах и те целувах по шията и по бенката на бузата. И исках да ти кажа нещо, но не можех, задавен от вълнение. Исках да ти кажа толкова много неща: че трябва да отидем в Наксос, както го бях сънувал, да получим благословията на родителите ми и да се оженим в градината на дядо ми в Енгарес, под портокалите и прасковите… Такива мисли се въртяха в ума ми. И летяха край тебе, и кацаха като пеперуди по косите ти.

Но изведнъж Стратис се спря и вдигна ръка.

— Чакайте малко! — извика той. — Трябва да ви кажа нещо!

Всички спряхме и погледнахме към него.

— Всичко това е лъжа, всичко това е лъжа! Честит първи април! С най-добри пожелания! — извика той и побягна, заливайки се от смях.

Стояхме като попарени, с подкосени колене. Попът наведе глава и въздъхна. Без да каже нито дума, той свали епитрахила, загърна с него евангелието и тръгна назад към църквата. Напетият ни поп внезапно се беше сгърбушил и едва тътрузеше краката си… Разпръснахме се безмълвни, никога преди това войната не ни беше изглеждала толкова непоносима. Всички радостни видения — майките ни, къщите ни, жените, които обичахме — се изпариха и отново се върнахме в мръсните казармени помещения при пушките.

 

 

3 април. След оня ден животът ни стана по-тягостен. Сякаш бяхме зърнали щастието да проблясва като светкавица, сякаш бяхме протегнали към него ръце и то се беше изпарило. Бяхме видели как нещо съвсем просто може отново да ни превърне в хора и как, понеже то не се беше случило, отново се върнахме при зверовете. Някаква невидима сила, която не мога да назова, ни разиграва на малкия си пръст, и все още не знам дали тя е сляпа и безумна, или, напротив, с изключително остро зрение и ум…

От вчера мисля за тази сила и я наричам ту Съдба, ту Нужда, ту зъл сляп демон, ту Бог. Тази сила управлява и подрежда всичко. Използва за целите си — без никой да знае какви са целите й — ту мира, ту войната. Днес е ред на войната. Ако не си боец — горко ти! Размишлявам за тази сила и в ума ми се вихрят всевъзможни мисли. Дали тя е всесилна, независимо дали е сляпа, или всевиждаща? И ако е всесилна, възможно ли е да окажем съпротива? Не би ли било по-достойно и по-ползотворно да си сътрудничим с нея, да приемем безропотно отредения ни дял и да влезем във войната с цялото си тяло и цялата си душа? И така да помогнем, доколкото е по силите ни, за осъществяването на нейните цели? Ако пък не е всесилна, няма ли да е по-добре да окажем съпротива, да си поставим собствени цели, по-съзвучни с умовете и сърцата ни, и да основем на Земята царството на човека — по-справедливо и по-разумно от царството на природата?

Подчинение и сътрудничество с тази ужасна сила или протест и съпротива? Умът ми стои безсилен на този разклон и не знае по кой от двата пътя да поеме. И все пак от този избор зависят щастието и успехът на човека. Древните гърци сякаш са поели по първия път, пътя на хармонията, и са стигнали до превъзходното чудо на красотата. Християните са поели по втория път и са стигнали, те също, до великото и невъобразимо чудо на добротата и любовта. Значи ли това, че по който и път да поеме човекът, все ще успее да извърши своето човешко чудо?

Любима моя, колкото повече умът ми напредва, задълбава и скача от мисъл на мисъл, толкова повече се оплита в противоречия и се обърква. И не достига до никаква последна и сигурна мисъл, на която да се опре и да намери покой. И все пак си мисля, че ако бях до теб, ако докосвах ръката ти, щях да усещам под краката си стабилна основа и всичките ми въпроси щяха да намират прости и сигурни отговори. Но ти си толкова далече, чак на края на света, а аз протягам ръка и не намирам за какво да се захвана, и се губя… Любима моя Марьо, тук, в планината, аз се измъчвам по хиляди причини и се губя, хванал в ръцете си пушката в момента, в който бих искал и би трябвало да държа единствено твоята любима и топла малка ръка.

 

 

7 април. Безсъние, глад, война — как може да понесе всичко това нещастното ни тяло? То не е от дърво или от камък, то е от плът. Но ако имахме в какво да вярваме, щяхме да устоим. Как устояхме голи, боси и гладни в албанските планини, за да се случи чудото, наречено Албанска война? Често си мисля за нашето племе, многострадалното, вечно преследваното, вечно недохранваното ромейско племе, и ме обземат вълнение, съчувствие и възхищение. От колко хиляди години ние воюваме и устояваме, вкопчени в тези камъни и в тази плитка пръст, връхлитани от несекващи варварски вълни? И не само устояваме, но сме намерили сили и време да дарим света с двете най-драгоценни блага: свободата на душата и яснотата на ума. Открихме силогизмите и внесохме порядък в хаоса. Освободихме душата от страха.

И не са само варварите. От хиляди години братоубийствената война постоянно се завръща и окървавява Гърция. И често пъти — ужасно е дори да го помислиш! — често пъти след подобни гибелни войни душата ни се въздига и сътворява велики неща. В момента, в който ти пиша тези редове и ти изплаквам мъката си, любима моя, една ужасна мисъл раздира ума ми: да не би тази братоубийствена война да е необходима, за да въздигне душата ни за нов полет? Много гръцки души страдат от този нечестив раздор, освирепяват, трупат упорство и сила. Но когато кръвта се утаи и намерим малко покой, тези души, които щяха да бездействат и да тънат в леност и посредственост, ако не беше избухнала войната, сега ще сътворят велики неща — от възмущение, от гордост, от нужда да забравят болката, превръщайки я в мисъл, красота и действие. Не трябва ли тогава да бъде благословена тази отвратителна война? Обзема ме ужас при самата мисъл за това. Ами ако е истина? Ако е истина, любима моя?

 

 

11 април. Тия дни очакваме генералът да дойде на инспекция. Очакваме и нови подкрепления, за да извършим решителен щурм и да прогоним партизаните от възвишенията. „Кастелос — вика капитанът, — е на ключова позиция. Който го завладее, получава достъп до долината и влиза в Янина.“ В ясните дни можем да различим с биноклите си в мътната далечина този легендарен град, прострян край възпяваното езеро, което пази в дълбоките си води съкровищата на Али паша и тялото на любимата му кира Фросини.

Един поет мина през това тяло и го направи безсмъртно. Един друг поет мина през друго тяло, тялото на хубавата Елена, и го направи безсмъртно. Омир, великият патриарх на рода ни, отново се надига в утробата ми. И копнежът, за който толкова пъти съм ти говорил, любима моя, копнежът някой ден да възпея, с Божията помощ, срещата на Омир и Елена, трепти в утробата ми като семе. Дъщерята на лебеда Зевс вече е остаряла, гърдите й са увиснали, зъбите и косите й са окапали. Менелай е мъртъв. От юнаците, които са воювали заради нея, едни са мъртви, други са оглупели от старост и са я забравили… И Елена седи скръбна и неутешима сред олеандрите на брега на река Евротас, размишлявайки за живота си. Защо се е родила? За кого се е родила? Животът й е преминал напразно. Блеснал е за миг и веднага след това е угаснал. Скоро всички ще са я забравили, следващото поколение няма дори да е чувало името й. Нима е била само цвете, което увяхва? Нима не е била онова тяло, на което съдбата е отредила да разтърси света из основи? Оная велика душа, която не се е побирала в моретата? Елена крачи напред-назад сред олеандрите, въздишайки. Ах, ако можеше да замине, да замине отново. Сякаш някакъв велик любовник, седнал на някакъв далечен бряг, й пее, подканва я, приласкава я. „Ах, трябва да замина, да замина отново и да се избавя от смъртта. Не искам да умирам!“

Речено — сторено. Спуска се надолу по брега на Евротас и стига до морето. Съблича се, хвърля се във вълните, плува с широки махове, радва се, освежава се. Морето е нейната жива вода. Надига глава и се насочва на изток.

И ето, върху белите камъчета на йонийския бряг седи един достолепен старец с дълга снежнобяла брада, величествен и спокоен благородник, подобен на статуя на божество и сляп. С изправена глава, той е насочил тъмните орбити на очите си към Гърция. Оттам полъхва свеж ветрец. Всеки момент ще се съмне, сетивата на стареца разцъфват. „Какво щастие — шепне си той, — какъв свеж ветрец, колко е хубава песента на морето!“

Щом изрича това, цялото крайбрежие започва да пее. Слепият старец наостря слух, побелялата глава се изпълва с хармония. Простира дясната си ръка към Гърция, сякаш за да спаси удавник.

Цяла нощ Елена се носи с глава над вълните. И с приближаването й към йонийския бряг косите й отново стават гарвановочерни, веждите й — като изпънати лъкове, повехналите й многоцелувани гърди се повдигат, устните й се накъдрят. И щом съзира под първите слънчеви лъчи стареца с протегнатата длан, за първи път осъзнава защо се е родила и накъде се е отправила.

— Татко! — вика тя. — Татко!

Старецът се изправя, нагазва в морето, вълните охлаждат голите му нозе.

— Елена! — вика той. — Дъще моя!

И разтваря обятия.

И Елена, напълно девствена, вечно млада и вечно подмладяваща се, потъва в обятията на безсмъртието.

Любима моя, дали ще успея да напиша някога песента за Елена? Дали ще оцелея? Дали ще се измъкна от тия планини? Ще бъда ли отново с тебе? Има дни, в които душата ми се покрива с черен воал. Но ти ми вдъхваш смелост — любовта побеждава смъртта.

 

 

13 април. Любима моя, днес получих писмо от вуйчо ми Велисариос, професора от запаса, което предизвика у мене дълбок размисъл, но и гняв. Преписвам го по-долу, за да видиш и ти в какво се превръщат хората, които са прекалили с четенето, с изследването на хората и с човъркането на идеите.

Познаваш вуйчо ми — веднъж посетихме дома му и го заварихме да пуши лулата си, надвесен над една разтворена книга. Подхвана разговор за големите теми: цивилизацията, Бог, войната. И както говореше, той късаше на парчета един лежащ пред него ръкопис и сгъваше от откъслеците хартиени петлета, лодки и карагьозовци, които подреждаше в редица и се смееше. Спомняш си колко мъдри и завладяващи бяха думите му. И все пак, въпреки вълнението, с което ни говореше, той час по час изработваше по едно хартиено петленце и избухваше в смях. И ние се чудехме и не знаехме дали това, което говори, е истина, извлечена от дълбините на мъдростта и болката му, или се подиграва с нас.

Така си представям последния и най-висш представител на всяка велика цивилизация: той гледа на всичко от толкова високо, че хората му изглеждат като някакви мръсни лъскави насекоми — торни бръмбари и миризливки — а земята — като орехова черупка, която се люшка по морските вълни. И наблюдава човешките бури с такова спокойствие и от такава висота, че ту се смее, ту поклаща съчувствено глава. Обаче съчувствието му е хладно и безсърдечно, то не би протегнало ръка, за да спаси черупката от потъване в морето.

Често пъти, когато му разказвах на какво ни учат в университета, той ме гледаше и се усмихваше със сатанинска ирония. Като го питах защо ме гледа иронично, отговаряше:

— Когато пораснеш, може би ще разбереш. Много е рано да ти го казвам отсега, защото няма да ме разбереш и думите ми ще отидат на вятъра. Възможно е обаче и никога да не разбереш. Аз, млади момко (така ме наричаше с насмешка), аз, млади момко, виждам цивилизациите така, както един поет вижда облаците, които се издигат, издуват се, пълнят се с дъжд, въздух и мълнии, а после подухва ветрец и те променят формата си, сливат се, разделят се, порозовяват от слънчевия залез, после подухва по-силен вятър и те изчезват. Ще съумееш ли някога да видиш цивилизациите, хората и боговете по подобен начин? Много се съмнявам. Но ти дерзай, млади момко, стигни докъдето можеш, продължавай напред, кураж.

Започна ли да разказвам за този брат на майка ми, все не мога да престана. Затова и млъквам и го оставям да говори сам. Явно е бил в добра форма, когато е писал това писмо. Забележи с каква наслада мачка хората и идеите, но и как постепенно се пали и изпада в ярост.

„Скъпи племеннико Леонидас, лъжеспартанецо, привет! От последното ти писмо научавам, че твое любомъдрие има интелектуални терзания — прословутите духовни тревоги на младежите. С размах формулираш проблеми и после се втурваш да ги разрешаваш, и не успяваш, и се отчайваш, и се сърдиш на Бог, на дявола и на човешкия ум. После надаваш горестни викове и ме зовеш на помощ. Как да помогна на едно нещастно очилато паленце от Атина? «Напред, юначе, и ура!», както крещите вие, когато вземате на юруш партизаните. Хвърли се върху страшните бодливи таралежи — тези вечни въпроси — разбий си муцуната, усети кръвта от бодлите им и едва когато осъзнаеш, че кръвта, която облизваш с наслада, не е тяхната, а твоята собствена лееща се кръв, едва тогава капитулирай безусловно и мирясай. Отдай се на някой голям таралеж, сиреч на някоя голяма идея — има ги толкова много: родина, религия, наука, изкуство, слава, комунизъм, фашизъм, равенство, братство… Дошло е време за разпродажба, скъпи младежи, избирайте и взимайте! Днес съществуват цели дузини големи идеи, защото всъщност не съществува нито една. Вие заварихте разпродажбата — настъпила е вечер, панаирът е към края си, цените са паднали и можеш да си купиш голяма идея срещу един къшей хляб.

Спомням си, че когато и аз бях млад, на нашия остров беше дошъл един италиански шарлатанин с шапка като комин, който лекуваше всякакви болести и прочее бабини деветини. Стоеше прав в една каруца, теглена от блага и безропотна магаричка, която наричаше, незнайно защо, Каролина. На него пък му викаха Каролито. Шепите му бяха пълни с шишенца, прахчета и мазила. Имаш ли някакви болежки? Каролито за всичко ще намери цяр. Вадеше даже зъби и поставяше стъклени очи. Продаваше дървени ръце с дебели куки за едноръките, дървени крака с пружини за еднокраките и ластични колани за сецнатите в кръста. Имаше и магически заклинания за любовни страдания, и една бяла мишка, която избираше с муцунката си листче с двустишие, което пророкуваше съдбата ти…

Драги Леонидас, човешкият ум прилича на този Каролито. Кажи му от какво си болен, и той непременно ще намери лек за болестта ти. А както мога да се досетя от други твои писма, за твоята болест съществува лек, и то чудотворен. Питаш ме откъде сме тръгнали, накъде вървим, каква е целта на човешкия живот и какво, и как, и защо? Много тежка болест! Но Каролито ще намери целебния отговор. Аз също знам какъв е този отговор, защото, в една или друга степен, и аз съм Каролито. И тъй, твоят лек се нарича Марьо. Тя може да даде сигурен и безпрекословен отговор на всичките твои въпроси. Изпивай по две-три капки Марьо вечер преди заспиване — или колкото можеш да поемеш (колкото повече, толкова по-добре) — и ще намериш покой.

Може би ще си помислиш, че както обикновено се шегувам и не благоволявам да обсъждам сериозни теми с тебе? Лъжеш се, млади момко. Не бих могъл да бъда по-сериозен — това тук е най-висшият плод на цялата ми мъдрост. Не вярвам нито в човешката издръжливост, нито в големите идеи, които тормозят младежите като младежки пъпки. Младежката им кръв кипи, тревожно се питат за началото и края на света, за целта на живота, за това дали кокошката е първа, или яйцето. Това е кожна болест, млади момко, нищо повече. Някоя сутрин, тъй както се разхождат неспокойни и потънали в сложни размишления, те срещат една стърчиопашка — пухкава селянка или анемична столичанка, чернокоса, руса или кестенява (има ги за всички вкусове) — и зяпват като невидели. И ето го отговора — женят се за нея и мирясват.

Това е, което мога да отговоря на великоидейното ти писмо, скъпи мой племеннико. Както вече казах, не вярвам в хората, в техните тревоги и в големите им идеи. Дошло ми е до гуша. Повдига ми се, когато слушам някой проповедник да проповядва за любов и доброта. Повдига ми се, когато слушам някой политик да говори за родина, чест и справедливост. Всичко е опошлено — знаят го и тези, които говорят, и тези, които ги слушат. При все това никой не смее да стане и да ги заплюе.

Започнах да пиша това писмо с усмивка, но колкото повече пиша и си припомням всичко чуто и видяно, толкова повече се изпълвам с отвращение и гняв. Не ми се сърди, млади момко, че не вярвам в твоите големи тревоги. Прости ми, но те са въздух под налягане. Стана ми жал за тебе и вместо лечебно мазило, ти пращам това писмо. Прочитай го всеки път, когато получиш духовен сърбеж, и ще видиш, че действа. На мене ми дадоха друго мазило и го загазих здравата. Болестта ми се влоши, няма повече лек за нея. Накрая душата ми се превърна в магаричката Каролина, която тегли шарлатанския ми ум. Безутешна е тя, защото знае добре табиетите и номерата му и защото му няма никакво доверие. И въпреки това тя го тегли, слуша го как си хвали илачите и поклаща благата си глава с търпение и погнуса. И все пак аз предпочитам моята неизлечима болест пред вашите лекарства. Под достойнството ми е да търся сигурно убежище в някоя голяма идея. Посред вятъра, дъжда и страховитата буря, която вилнее, аз крача по пустите улици гологлав, без черно и без червено кепе, гологлав, бос, безнадежден и несломим като крал Лир, но не защото съм изоставен от дъщерите си, а защото аз съм изоставил тях. И когато падна насред пътя, бих искал да издъхна така, както е издъхнал любимият ми кондотиер Пиеро Строци на святата дата 20 юли 1558 година. Един негов богобоязлив приятел коленичил пред него и с умолително прилепени длани казал:

— Покай се, велики грешнико, покай се за всичките си деяния. Скоро ще се представиш пред Бога, прекръсти се и призови името на Христос.

— На кой Христос? — изръмжал издъхващият Строци. — На кой Христос, по дяволите? Отказвам! Моят панаир приключи.

Бих могъл да ти пиша още дълго, но още си млад и няма да го понесеш. Даже и това, което ти написах, ще ти дойде в повече. Остани си със здраве! Убий колкото от братята си можеш, клети племеннико — мръсна работа, но не е по твоя вина. Опитай се поне да се върнеш жив, за да успееш да изминеш пълния си кръг: детски радости, младежки духовни терзания, женитба, тегоби, деца и смърт. Лека ти нощ!

Горното написа вуйчо ти Велисариос, Servus diabolicus Dei или — което е едно и също: Servus divinus diaboli^[25]“.

 

 

15 април. Страстната седмица. Камбаната бие на умряло. Ходихме на църква, за да станем свидетели на страстите Христови. „Ето, младоженецът иде в полунощ“… Поп Янарос произнесе реч. Но много скоро той се разпали и както беше започнал да говори за Христос, лека-полека обърка конците и взе да говори за Гърция. Гърция е тази, която страда, бива ранявана и разпъвана на кръст, за да спаси човеците. Думите му ни просълзиха. Този поп притежава някаква дива тайнствена сила и непреклонна вяра. Има у него нещо свирепо и нежно, някаква дълбока болка. Очите и брадата му са като на Моисей. Върви напред, прекосява пустинята, но ние, страхливците, не смеем да го последваме. Докато слушахме словото му, разпнатият Христос, Гърция, домовете ни, любимите ни хора, изтляващите ни животи се преплетоха и в нашите мисли… Христос се преобразяваше и сменяше лицето си за всеки един от нас — превръщаше се ту в неразорана нива и неорязано лозе, ту в съсипано стадо овце или осиротяла къща, ту в наскоро венчана невеста, ту в сучещо кърмаче… Всеки оплакваше най-скъпото, което имаше и на което нямаше възможност да се радва. И Христос наистина беше слязъл на Земята, лежеше мъртъв между нас, а ние ридаехме и чакахме възкресението му…

Аз също плаках, скъпа Марьо, защото си мислех за теб. Христос беше приел милия ти лик и когато се наведох да му се поклоня, не успях да сдържа сълзите си.

 

 

Велики понеделник по обед. Любима моя, времето днес се затопли. Слънцето изгря, сърцето ми се окрили, видях и първата лястовичка. Пролетта пристигна и в тази дива планина, мила Марьо. Христос възкръсна от пръстта като крехка зелена трева. Прелетните птици се завръщат, скоро ще започнат да свиват гнездата си. Досущ като прелетна птица, надеждата си заминава, завръща се, търси, намира старото си гнездо — човешкото сърце, и снася яйцата си.

След дългите зимни терзания днес изведнъж усещам, че сърцето ми се пълни с яйца. Всичко ще бъде наред, любима моя, не се тревожи, имай вяра. Пъпките ще разцъфнат, яйцата ще се излюпят, желанията ни ще придобият плът — ще се превърнат в дом, в син и в песен за Елена.

Аз вярвам в душата. Тя има крила, може да полети и да види бъдещето много преди да са го видели очите ни. Тази нощ душата ми полетя и те намери в една къщурка, нашата къщурка, прегърнала едно човече, което приличаше на нас — нашия син. Имай вяра, любима моя, и всичко ще бъде наред!

 

 

Велики понеделник вечерта.

Смъртта кръжи край мислите ми днес,

приличам на болника, който си възвръща здравето,

надигам се като след дълга болест.

 

Смъртта кръжи край мислите ми днес,

прилича на уханието, реещо се над цветята,

и сякаш стоя безгрижен посред бурята.

 

Смъртта кръжи край мислите ми днес,

прилича на копнежа, който изпитваш по дома си

след хиляди години пленничество.

На това място дневникът на Леонидас внезапно свършваше. Той беше убит на Велики вторник.

Даскалът бавно затвори окървавения ръкопис. Наведе се и го целуна, сякаш целуваше мъртвото тяло на злочестия младеж. Очите му бяха пресъхнали, сърцето му се беше вкаменило. Злонамерен, несправедлив, безсърдечен, безумен му изглеждаше животът — препъващ се по земята, сякаш не знае къде отива.

VIII

Дойде и Велики петък. Няколко селяни стояха в църковния двор и се препираха: тъкачът Стелянос с ухапаното ухо, ковачът Андреас с дебелите изпоцапани ръчища, телалинът Кирякос с дългата мазна коса и селският бръснар Панагос, бос, опечален, с черна риза. По средата стоеше бай Мандрас, всеизвестният селски чорбаджия, мършав, с малки лукави очета, циция и сиромашки изедник.

Хадзис, най-възрастният от селските старейшини, седеше на перваза до портата и се припичаше на слънцето. Ставите му бяха подути като тъпани и той пъшкаше от болка. Беше се довлякъл до църквата, за да вземе от гроба Христов шепа миртови листа и розмарин, които щеше да запали с тамян, когато го налегнат болките. Нали така бяха правили и прадедите му: опушвали се с късметлийските треви и ревматизмът им минавал. Каква полза от проклетите доктори — сатанинско творение са те. Късметлийските треви са къде-къде по-сигурни и по-изгодни.

Голям хитрец беше тоя Хадзис. На младини не го свъртало на едно място. Много свят бил изръшкал той: ходил чак до Атина, че и по-далече — до Бейрут, че и още по-далече — до река Йордан, в чиито свещени води се потопил, за да излезе от тях хаджия. „Полезно нещо е — казвал си той, — да станеш хаджия. Хората те почитат повече, а ти по-лесно ги въртиш на пръста си.“ И наистина, щом излязъл от водите на Йордан, Бог му пратил просветление и го споходила велика идея. За да изкарва хляба си, до оня момент той работел ту като хамалин, ту като ваксаджия, ту като контрабандист. Мъчел се, рискувал, едвам свързвал двата края. Но след като станал хаджия и умът му се просветлил, събрал всичките си пари, купил чували, няколко разтега въже и малко дървени пръти и тръгнал да обикаля селата и градовете на Анатолия. Където спирал, стъкмявал шатра от чувалите и прътите, опъвал едно бяло платно, на което пишело с големи букви „Мистериите на брака“, заставал отпред, слагал два пръста в устата си и изсвирвал. Щом се съберели хора, лукавият Хадзис се прекръствал, качвал се на една табуретка и започвал да вика: „Дами и господа, в тая шатра ще видите мистериите на брака, страшните мистерии на брака. Давате един франк и влизате. Че колко е един франк? Срещу един кирлив франк вие ще видите страшните и ужасни мистерии на брака и ще ви настръхне кожата. А ако не ви настръхне кожата, давам ви честната си дума — хаджия съм аз, богобоязлив човек — че парите ви ще бъдат върнати. Хей, хей, един по един, не се блъскайте, всички ще влязат!“.

Никой не помръдвал, Хадзис пак изсвирвал и започвал отново рецитацията си. Накрая винаги се намирал някой, в повечето случаи неженен, който си бръквал в джоба и изваждал франк, за да види брачните мистерии. Хадзис повдигал чувала и го въвеждал в шатрата. Оглеждал се човекът, търкал си очите, но не виждал нищо. Тогава Хадзис го хващал под ръка и му казвал с меден глас: „Виждаш ли нещо, приятелю? Нищо не виждаш, нали? Недей да протягаш напразно врат, няма да видиш нищо. Моля те обаче, като излезеш оттук, не казвай на никого нищо, че ще те вземат за глупак. Ще им кажеш, че си видял многобройни и страшни мистерии и че от тук насетне животът ти няма повече да бъде същият. Че вече знаеш какво ще рече жена, какво ще рече брак и какво ще рече свят… Така ще им кажеш, за да ги изиграеш и да не те задяват. Разбра ли? Хайде сега, върви си, за да влязат и другите“.

След като направил парици от тая работа, Хадзис се върнал в родното си село със златна верижка върху елека и станал старейшина. Сега обаче вече беше старец. Остаря клетникът, оглуша, окьоравя, зъбите му окапаха, умът му се размъти. И ето ти го седнал в двора на църквата, лигите му текат, а той разтрива подутите си колене.

Останалите селяни стояха между гробовете и се препираха. Разговорът беше тръгнал от вчерашното нощно бдение с Дванайсетте евангелия. Старият Мандрас не можеше да разбере защо, видите ли, Христос е надигнал глава срещу юдейския закон, след като тоя закон е бил предаден на Моисей от самия Бог в планината Синай. Андреас пък се чудеше защо, бидейки всемогъщ, Христос просто не е плеснал с ръце, та да дойдат ангелите с мечовете и да изличат евреите от лицето на Земята.

— Аз на негово място това щях да направя. Нали съм Бог? Тогава защо да бъда агне, като мога да бъда лъв? Ти как мислиш, Кирякос?

Кирякос, който от години имаше мерак да стане поп, се прокашля. Почеса се по главата и си помисли: „Длъжен съм да говоря и да просвещавам хората“. Той не беше съвсем необразован и в отсъствието на поп Янарос се осмеляваше да си казва мнението. И ето че започна да говори с дълбокия си напевен глас за Христос, който бил добър и беден човек с дълга коса и също като Кирякос искал да стане свещеник, за да проповядва словото на истината. Но богатите и силните го пъдели, ругаели го, пребивали го и днес, на Разпети петък, се готвели да го убият.

— Ето какво се случва с хората, които надигат глава — заключи старият Мандрас.

Кирякос се огледа и след като се увери, че поп Янарос го няма никакъв, се окопити. Преди няколко месеца той беше открил обяснение за поведението на Христос и нямаше право да пази истината за себе си — не бива да крием светилника под крината, дето се казва. И тъй, той се зае да просвещава селяните.

— Трябва да знаете, че за тогавашното общество Христос е бил онова, което наричаме неправилен глагол.

— Какво означава това? — попита бръснарят Панагос. — Кажи го с прости думи, даскале.

— Това означава, че всички хора край него — книжниците, фарисеите, Анна и Каяфа — са били правилни глаголи. Означава, че те са имали писани закони от времето на дедите си и са спазвали тия закони. Знаели са с точност кое е добро и кое е зло, кое е почтено и кое е непочтено. Имали са за ръководство онова, дето се нарича Десетте Божи заповеди. Който ги следвал, бил добре с обществото, който ги нарушавал, бил бунтовник и надигал глава срещу обществото. Като виждало, че основите му са разклатени, обществото се възмущавало и негодувало, грабвало неправилния глагол и му казвало: „Не искаш да се спрягаш правилно като всички нас, така ли? На̀ ти секира тогава!“.

— А, така ли било? — рече Стелянос и си разтърка ухото, което още го болеше. — Ами тогава кой е бил прав и кой — крив? Обърках се бре, Кирякос. Че може ли един човек да застане срещу всички? Все едно да получиш от родителите си някакъв свят обичай, пък твоя милост да стане и да каже: „Не ми харесва!“. Все едно да ми влезеш в къщата и да речеш: „Станът, на който тъчеш, не е читав!“, после да грабнеш една балтия и да го направиш на парчета. Да, ама тоя стан аз съм го получил от моите родители и моите дядовци. Те са ме научили да тъка на него и да си изкарвам хляба, обаче идва твоя милост и…

— Христос е бил правият! — сопна се ковачът Андреас. — Тъй ами! Абе, хора, ние да не сме неподвижна вода, че да седим и да жабунясваме? Светът се движи, той е живо нещо и расте. Едни дрехи е носил като бебе, други дрехи носи, като порасне голям. Захвърля пелените и лигавниците, обува панталони. Напуска майка си и баща си, построява си собствен дом. Какво си мислите вие? Пелените и лигавниците са хубаво нещо, ама те са за бебетата. Христос обаче пръв от хората е разбрал, че вече не е бебе. Вече не се е побирал в старите закони — в пелените и лигавниците, тъй да го речем. Нали ме разбирате?

— А ти разбираш ли се? — рече старейшината, който беше започнал да нервничи. — В коя школа ги научи тия небивалици, в ковачницата ли?

— По-спокойно, старейшино, с многото ти ниви — отвърна ковачът, чийто дъх се беше сгорещил, — по-спокойно! Желязото омеква от огъня. Ще омекнеш и ти, не бери грижа. Това го научих в школата на ковачницата, ако искаш да знаеш.

При тия думи Кирякос подскокна радостно.

— А огънят е Христос! — извика той.

— Така значи… — рече старият Мандрас, като изгледа ковача с помръкнали очи. — Добре разправят, че си болшевик…

Андреас се разсмя.

— Вече няма да разправят, че съм болшевик. Вече ще разправят, че съм неправилен глагол! Да е жив и здрав Кирякос, че ми отвори очите.

Седнал на перваза, старият Хадзис долавяше с окьоравелите си очи, че съселяните му мърдат гръкляните си и жестикулират, но не можеше да разбере какво имат да делят, та се карат. Напрягаше глухите си космати уши, но не успяваше да чуе. До мозъка му достигаше само някакво тракане, като от костенурки, които се борят и се блъскат с черупките си.

— Какво става тук бре, хора? — час по час питаше той и слюнките му се стичаха по брадата.

Млъкваше за малко и после пак питаше:

— Какво става тук бре, хора?

Но никой не му отговаряше.

Накрая на бръснаря Панагос му додея, приближи се до стареца и кресна в ухото му:

— Искат да ти разбият касата, бай Хадзис, да ти разбият касата! Чуваш ли? Искат да видят колко талера държиш в нея!

Ръцете и краката на стареца се вкамениха. Малко оставаше плътта му да се отлепи от костите.

— Кой това, бре? — изломоти той. — Кой? — И гръклянът му се напълни със слюнка.

— Бедните! — извика в ухото му бръснарят. — Бедните, гладните и босите!

Старейшината се изкиска. Дойде му сърце на място.

— Бедните ли? Да имат да вземат! Има Господ.

Бръснарят отново се наведе над ухото му.

— Да, ама бедните също си имат Господ. Разправят, че той бил гладен и бос, водел си тефтер и слагал червен кръст върху портите на богатите. Сложил бил червен кръст и на твоята порта, бай Хадзис!

Старецът пак се разтрепери. Понечи да каже нещо, но езикът му се оплете.

На Стелянос му дожаля и рече:

— Остави горкия човек на мира, че ще вземе да хвърли петалата.

Бай Мандрас обаче извика разярено:

— Хей, бръснарю неден, кой ви втълпява тия богохулни измишльотини? Даскалът ли? Има си хас пък да е самият поп Янарос с червената калимявка?

— Нито даскалът, нито поп Янарос, бай Мандрас — отвърна бръснарят и погледът му се смрачи. — Каза ми го едно тригодишно дете, дето умря от глад оня ден.

— Кое дете бе, будала?

— Моето дете.

Всички се смълчаха. Оня ден детето на Панагос действително беше умряло от глад. Панагос беше затворил бръснарницата си преди месеци, защото селяните вече не можеха да плащат за услугите му, та междувременно бяха обрасли с бради и коси.

И докато всички мълчаха засрамени, сякаш самите те бяха убили детето на бръснаря, ето че пристигна превъзбуден кираджията Матьос.

— Отиваме по дяволите, слава тебе, Господи! — възкликна радостно той, щом видя съселяните си. — Боеприпасите ни са свършили. Червените кепета са научили и всеки момент ще слязат тук да ни изгорят, да ни изколят и да ни избавят от мъките!

Казвайки това, той потриваше радостно ръце.

Клетият Матьос обичаше да си похапва, но нямаше какво да яде, обичаше да си попийва, но нямаше какво да пие, обичаше жените, но беше грозноват и беден и никоя жена не се обръщаше да го погледне. Беше сърдит на света и нямаше нищо против той да отиде по дяволите. Като не съм богат, нека никой да не бъде, като нямам какво да ям, нека никой да няма. Това ще рече Бог и справедливост.

Бай Мандрас побесня и вдигна тоягата си.

— Пепел ти на езика, голтако неден! Ако Господ слушаше гарваните, нямаше да е останал жив човек! — извика той и се нахвърли на Матьос.

Обаче ковачът го хвана за ръката.

— Земята е кръгла и се върти, бай Мандрас — каза той. — Недей да беснееш. Колелото се е завъртяло на обратно. Бедните ще станат богати, богатите ще станат бедни и всички, бедни и богати, ще минат под ножа. Не чу ли какво викаше завчера оня калугер, дето донесе Честния пояс, като минаваше покрай казармата. „Убивайте, чеда мои, убивайте, за да станете светци!“ — това викаше. Ще убиваме тогава!

— Той викаше да убивате червените, а не почтените стопани! — възрази старейшината.

Андреас се засмя.

— Не бери грижа, почтени стопанино, някой друг калугер сигурно обикаля сред партизаните и проповядва: „Убивайте, убивайте черните кепета, убивайте стопаните, за да станете светци!“. И ето че и те убиват. Прав е Матьос, дяволите са взели всички ни!

Матьос не можа да се сдържи:

— Хей, стопанино Мандрас, ще ти кажа една поговорка и недей да ми се сърдиш. От честната печалба половината я взима дяволът. Нечестната печалба я взима цялата заедно със стопанина! Няма да ти остане и бълха в пазвата, защото много скоро ще те вземе дяволът, дърт сиромашки изеднико!

Тъй рече Матьос и с един подскок се озова вън от църковния двор. Тоягата на старейшината се стовари върху зида и по земята се посипа вар.

В този момент поп Янарос надникна от килията си. Беше дочул препирнята на двора, но мисълта му беше заета със Страстите Христови и страстите човешки и не можеше да му намери края. Поглеждаше ту към Второто пришествие на великомъченика Арсений, ту към иконата на свети Константин Огнеходеца.

„Ех, защо не можеше човекът да стъпва по нажежени въглени и да танцува! Да крачи по тоя свят, без да се поддава на отчаяние, страх и богохулство!“

Гледаше иконата на Огнеходеца и колкото повече я гледаше, толкова повече в него укрепваше едно разсъждение: „Бог не е прохладна вода, не, не е прохладна вода, та да я изпиеш и да се освежиш. Той е огън, върху който трябва да вървиш. И не само да вървиш по него, ами и да танцуваш, а това е най-трудното! Успееш ли да затанцуваш, тогава огънят се превръща в прохладна вода. Но докато стигнеш дотам — каква борба, какви мъки, мили Боже!“.

Поп Янарос се изправи. Цяла сутрин беше украсявал гроба Христов с дивите цветя, които му бяха донесли от Прастова. Беше свалил Христос от кръста, беше го положил върху цветята, беше се навел да целуне окървавените му нозе, окървавените му ръце, ребрата му, от които се стичаше бяла и червена боя. „Имай търпение, чедо — каза му, — няма страшно, не се натъжавай. Ти си Бог и ще възкръснеш. Поспи си.“

Но сега, останал насаме със себе си, той отново усети, че се събуждат вътрешните му гласове, които питаха ли, питаха, без да получават отговор, и се изправи тревожно. Взе решение: „Ще ида в църквата. Имам големи грижи на главата, трябва да знам какво да правя. Селото ми е в опасност, душата ми е в опасност, трябва да получа отговор. Надясно или наляво — искам отговор! В името Божие — искам отговор!“.

Прекръсти се, прекрачи прага на килията си, бос и гологлав. Лицето му беше мрачно, от главата му се виеше пушек.

— Казанът е кипнал — промърмори тъкачът Стелянос, щом го видя. — Опичайте си акъла, хей!

Селяните отстъпиха, за да му направят път. Поп Янарос дори не се обърна да ги погледне. Очите му бяха вперени в Бог и заслепени от ярката му светлина, не виждаха нищо друго.

— Какво ново, отче? — одързости се да попита ковачът. — Ножът още ли не е опрял до кокала?

— Отивам да говоря с Бог. Разговори с хора не ща!

— Дано не ни вкараш в някоя беля, попе — каза бай Мандрас, гледайки го с омраза. — Очите ти са пълни с предателство.

— Очите ми са пълни с деца, които умират. Остави ме на мира.

— От никой друг не се боя в това село, освен от тебе, поп Янарос — рече старейшината.

— И аз се боя от тебе, бай Мандрас. Остави най-после настрана проклетия си интерес и помисли за селото.

— Селото и интересът ми са едно и също. Какви ги тъкмиш отново, поп Янарос? Слагаш в устата на Бог каквото ти е угодно, после се качваш на амвона и викаш: „Бог ми го каза!“. Бог ли го казва на теб, или ти го подшушваш на Бог, измамнико?

— Какво говорят? Какво говорят? Защо се карат? — изписука старият Хадзис, разтривайки болните си колене.

Но никой не му отговори. Всички бяха вперили очи в двамата селски първенци, които се обстрелваха с думи.

— Свещеникът е Божията уста върху Земята — каза поп Янарос и отмести от пътя си старейшината. — Не влизай в изкушение, дърти проклетнико! Достатъчно вдовици и сирачета тежат на съвестта ти!

Сиромашкият изедник отвори уста да каже нещо, но зад гърбовете им се разнесе цвилене. Обърнаха се и видяха капитана, който пришпорваше сивия си кон, устремен към тях. Той беше забелязал, че селяните са наобиколили попа, и настръхна като змия. „Нещо е намислил тоя предател“, помисли си и препусна разярен нататък, порейки въздуха с камшични удари.

— Българи, болшевики, предатели! — ревеше той, обръщайки коня си наляво и надясно. Устата на коня му се пенеше също като неговата. Всички се разпръснаха, само поп Янарос остана на прага на църквата.

— Ще те обеся с главата надолу, калимявкаджийо! Защо си събрал хората, какво им набиваш в главите?

— Жал ми е за тебе, господин капитан — отвърна със спокоен и суров глас поп Янарос. — Жал ми е за тебе. Сърцето ти е пълно с отрова и искаш да отровиш и народа. Но има Господ.

И сграбчи с поривисто движение юздата на коня. Капитанът се наведе и го изгледа. От очите му бликаше жлъч.

— Калимявакджия! — изрева отново той и вдигна камшика.

Лицето на попа се изпълни със състрадание и горчивина.

— Чедо мое, човек ли си все още? Помниш ли все още майка си? Мога ли да говоря с теб?

Капитанът се смути. Кръвта се оттече от лицето му. Затвори очи и всичко изчезна със скоростта на мълния. Само една бедна селска къщичка остана да тръпне във въздуха. На прага й седеше в очакване на сина си една усмихната сгърбушена старица, празнично облечена в дрехите, които беше носила като булка и които щеше да облече, преди да умре. С проблясването на мълнията капитанът ясно различи бръчките по лицето й, търпеливите й благи очи, повехналите й устни… Всичко това изчезна също толкова внезапно — прагът, къщата, старата майка. Капитанът отвори очи и видя пред себе си поп Янарос.

— Какво желаеш? — изсумтя той. — Не ти ли казах да не ме гледаш така? Махай се!

— Чедо мое, само ако можеше да ме изслушаш кротко и мирно… — каза поп Янарос, като гледаше капитана съчувствено, без да пуска юздата на коня.

— Казвай. Какво искаш?

— Сегашният момент е много важен. От него зависи целият ти живот. Сегашният момент ще покаже дали си мъж на място. Според сегашните ти постъпки ще те съдят децата и внуците ти, ще те съди Бог… Слушаш ли ме?

— Говори, говори, слушам те!

— Съдбата е предоставила в ръцете ти, тук, в Кастелос, огромна сила. Можеш да правиш каквото си поискаш. Можеш да отнемаш животи, можеш да даряваш животи, можеш да превърнеш селото в пепел. Можеш и да го спасиш от огъня и смъртта. Ти избираш. Избрал ли си вече?

— Не разбирам целта на въпроса ти.

— Целта ми е да стигна до сърцето ти, ако все още имаш сърце. Затова те и попитах дали си спомняш за майка си.

— Не ми напомняй за майка ми! — изкрещя капитанът, сякаш го бяха пронизали с нож. — Не искам да ми напомняш за майка ми!

— Слава Богу, все още имаш сърце, капитане — каза поп Янарос и лицето му засия. — Все още имаш сърце. Ела да поседнем двамата на църковния перваз и да забравим миналото — проклето да е! Да спасим селото — не ти ли е жал за него? В Кастелос ти държиш меча, а аз — словото. Слез от коня, чедо мое, и нека обединим тия две велики сили.

Така му говореше поп Янарос, нежно галеше изпотената гръд на коня и умолително гледаше капитана в очите.

— Хайде, ела, прекръсти се, вземи някакво решение…

Слънцето вече клонеше към залез, дивата планина беше станала теменужена, чу се воят на първите чакали. Ято сити гарвани прелетя безмълвно над църквата. От планината се спусна лек пронизващ ветрец.

— Не става дума само за Кастелос, синко — чу се отново гласът на поп Янарос. — Не става дума само за Кастелос, ами за цяла Гърция, за цялата земя… Христос е в опасност, вземи решение…

Капитанът не можеше да се сдържа повече.

— Млъкни! — изкрещя той. — Христос, Христос, Гърция!… — Слюнки и пяна хвърчаха от устата му. — Пак подхвана заклинанията, играчо божи! Говори направо: искаш да предам селото на партизаните, нали? Това ли искаш? Това ли искаш, предателю? На̀ ти, на̀!

Замахна бясно и камшикът раздра бузите и шията на поп Янарос. Капитанът изрева и заби окървавените си шпори в корема на коня.

— Чедо мое — извика поп Янарос с изцъклени очи, — чедо мое, все още не е късно! Отправил си се към пропастта! Спри! Ще се погубиш!

— Нека се погубя! — изрева капитанът, насочвайки коня към казармата. — Взех решение! Нека се погубя!

— Аз също взех решение! — извика поп Янарос и простря ръце към небето. — Господ ще избере!

Конникът беше изчезнал зад завоя на улицата, но все още се чуваше как жребецът с окървавения корем цвили от болка.

Без да помръдва, старецът гледаше потъмняващия въздух. Опипа с ръка бузата и шията си и едва сега усети болка. Ръката му плуваше в кръв.

— Вече не очаквам нищо от хората — промълви той. — Но защо са ми притрябвали хората, като имам Бог. Отивам да си поговоря с него.

IX

Църквата ухаеше на тамян и диви цветя. През тесните прозорчета на кубето с пъстроцветните стъкълца влизаха последните слънчеви лъчи — зелени, червени и сини — и осветяваха Вседържителя. Преди години поп Янарос го беше зографисал със собствените си ръце, легнал по гръб върху скелето. Беше го изобразил не гневен и свиреп, както е според обичая, а тъжен, измъчен и блед като бежанец. „Аз също съм бежанец — мърмореше си поп Янарос, докато рисуваше. — Изгониха ме от родната ми земя, от кротката сладкокръвна Тракия. Покатерих се тук, в тия диви епирски планини, за да се боря с кански мъки да превърна зверовете в хора. Христос също е бежанец на тая земя и като бежанец ще го нарисувам.“ Взе от жълтата и зелената боя и изтъни бузите му, изви устните му надолу, постави бръчки на шията му. Само край очите му нарисува дълги златни лъчи, които озаряваха и изпълваха с надежда многострадалното му лице. Постави го седнал върху продълговата възглавница с избродирани птици, риби и хора. В ръцете си не държеше евангелието, а едно причудливо грозно животинче с големи крила.

— Що за добиче е това? — попита скандализиран владиката, който беше минал веднъж през Кастелос. — Христос винаги държи светото евангелие или синьото кълбо на Земята. Какво си му сложил в ръцете твоя милост? Мишка ли? Опазил Господ!

— Я погледни по-добре, владико! — отвърна ядосано поп Янарос. — Не виждаш ли, че има крила?

— Е, и? Какво е това?

— Мишка, която е яла от Христовото тяло — от нафората върху светата трапеза, и са й поникнали крила. Прилеп.

— Прилеп ли! — нададе вик владиката. — И таз добра! И какво означава това? Не те ли е срам, поп Янарос?

— Още ли не си разбрал, владико? — отвърна отегчено попът. — Христос държи в ръцете си човешката душа! Мишката е човешката душа, която е яла от Христовото тяло и са й поникнали крила.

Поп Янарос се завтече, сякаш го гонеха, влезе в църквата и залости вратата с мандалото. Огледа се, но от очите му хвърчаха искри и не видя майките с траурните дрехи, които стояха в полумрака. Те бяха дошли по-рано през деня от близките села и бяха заварили църковната врата отворена и Христос, легнал върху погребалното си ложе. Влязоха вътре, скупчиха се край него и извиха скръбни вопли. Уж скърбяха за Христос, но лека-полека се унесоха, отметнаха върху гърбовете си черните чембери и започнаха да оплакват убитите си синове. Пет бяха почернените майки, с пет имена се сдоби и Христос — Стелиос, Янакос, Маркос, Димитрос и Аристотелис…

Но изведнъж вратата се отвори с трясък. Жените видяха как попът се спуска като хала, уплашиха се и в паниката се изпокриха по църковните скамейки.

Попът не виждаше добре, спъна се в гроба Христов и насмалко да го събори. Успя да го задържи в прегръдките си и да предпази и него, и себе си от падане.

— Господи, помилуй! Гробът Христов оживя и иска да си тръгне… — промълви изтръпнал поп Янарос.

Влезе в олтара и се поклони на окървавения камък, който лежеше върху светата трапеза. Излезе през царските двери и застана пред голямата икона на Христос в дясната част на иконостаса. Сърцето му кипеше. Известно време се бореше със себе си, но думите се заплитаха в гърлото му и вместо говор от устата му излизаше протяжно и дълбоко мучене като на теле. В присъствието на Христос гневът му се беше утаил и сега поп Янарос беше обзет от страх. Прекръсти се три пъти, направи дълбок поклон, доби смелост.

— Прекланям се пред страстите ти, Христе! — извика силно той. — Прости ми! Боя се от теб и треперя пред силата ти, но съм човек и ме боли. Грък съм и трябва да ме чуеш. Позволи ми да викам, да си изплача болката, да ми олекне. Пък после — твоя воля, Бог си, убий ме, ако щеш. Гледам и изучавам света, който си създал, Господи — не е справедлив. Казвам ти го откровено — не, не е справедлив! Изучавам хората, които уж си създал по свой образ и подобие, и нищо не разбирам. И ти ли си като хората, Господи? Да не би Земята да е концентрационен лагер, който си обградил с телени мрежи, за да идваш на инспекция, да избираш най-добрия и да го убиваш? Какво ти е виновна Гърция, неблагодарнико? Как сърцето ти допусна да избереш точно нея? Защо не избра Албания, Турция или България? Какво добро са ти сторили техните народи, с какво са те зарадвали, какви големи дела са извършили в твоя угода? А Гърция те хвана за ръка още когато беше невръстен отрок, още когато не беше проходил и се спъваше в камъните, и те разходи като принц от единия до другия край на Земята! Къде щеше да бъдеш, ако не беше тя? Какъв щеше да бъдеш? Щеше да се намираш още сред чифутите, да се препираш и да се молиш в синагогите им. Но ето че Гърция дойде, хвана те за ръка и те изведе от хаврата. Нарисува красотата ти и стана красив. Възпя добротата ти и стана добър. Построи ти превисоки палати и стана цар. И какво получи в отплата? Реши да я разкъсаш със собствените й нокти. Не ти ли е жал за нея? Не я ли почиташ?

Поп Янарос се стъписа от изречените думи. Протегна длан и запуши нечестивата си уста. Погледна иконите, погледна изписания върху вратата на олтара архангел Михаил с червените сандали и черните крила. Зачака ужасѐн. „Сега ще падне гръм и ще ме изгори — прошепна. — Ще позволи ли Бог подобна дързост на един човек?“

— Задушавам се, Христе! Позволи ми да богохулствам, иначе ще се пръсна. Изслушай ме. Понякога умът ми се замайва и дърветата, камъните и светците придобиват нов смисъл. Гледам иконата на Богородица в лявата част на иконостаса и си казвам: „Тази, която седи прекрасна и скръбна и те кърми в пазвите си, не е Богородица, Христе. Не е Богородица това, а Гърция!“.

Потта се стичаше по набразденото лице на поп Янарос. Ноздрите му потръпваха и душеха въздуха, сякаш жадуваха да усетят Божията миризма — миризмата на сяра.

„Каква радост бих изпитал — прошепна той, — ако Божият огън дойдеше да ме подпали! Така щях да разбера, че Бог има уши и ме чува, че не викам в пустинята, че гласът ми се въздига към небето, удря се в него и се спуска обратно върху безсрамната ми глава, безмилостно, като мълния!“

— Помниш ли, Христе — извика, — помниш ли двайсет и първи май, страховития ден на свети Константин край далечното Черно море, в моето родно село? Посред селото се палеха огньове, народът наоколо тръпнеше, от небето се надвесваше Бог, а аз държах в ръце светите икони, предците ни, влизах в пламъците с боси нозе, пеех, танцувах и ръсех хората с горящи въглени. И пламъците бяха като студена кристалночиста вода, която ме разхлаждаше. Защото имах само тебе, Господи, само тебе, не пламъците, не смъртта, само тебе! И както нищожното желязо излиза от пламъците във вид на чиста стомана, така и аз, когато излизах от твоя огън, Първомайсторе, усещах, че цялата ми плът, от глава до пети, е станала стоманен меч в ръцете ти, станала е безсмъртна душа! А сега ти говоря, но ти не ми отговаряш, викам те, но ти не ми обръщаш внимание. Но аз ще викам, ще викам, докато ме чуеш. Нали затова си ми дал уста? Не за да се храня, не за да говоря, не за да целувам, а за да викам!

Обърна се към голямата чудотворна икона на Богородица в лявата част на иконостаса, сякаш я молеше да му посредничи пред Бог. Тя притискаше в пазвите си Младенеца, а очите й, тъжни и черни, бяха вперени с ужас в един кръст, който се рееше из въздуха. Лицето й беше разсечено на две половини като от удар с нож. Веднъж поп Янарос стоеше до царските двери по време на утренята и се молеше „за мир по целия свят“, когато от иконостаса се разнесе мощен тътен, дъската на иконата се пропука и лицето на Богородица се разцепи на две, от междувеждието до брадичката. Християните се уплашиха, паднаха върху плочника и зачакаха: „Ще ни разтърси земен трус — шепнеха те. — Мълния ще падне да ни изгори“. След няколко дни до селото достигна ужасяваща вест: някъде много далече, на другия край на света, от небето се спуснал огън и погубил 200 000 души! В същия миг на другия край на света, в едно селце, в Кастелос, Богородица беше надала вик и беше се пропукала, поразена от болката на човеците.

— Богородице! — извика поп Янарос, простирайки ръце към разцепената икона. — Стана ти жал за ония жълти хора в другия край на света. А не ти ли е жал за децата, които умират пред очите ти тук, в Кастелос? Защо не прегърнеш коленете на Сина си, Богородице, защо не го помолиш да сложи край на това мъчение?

Обърна се отново към Христос и зачака. Христос го гледаше усмихнато и не отваряше уста да заговори. През отвореното прозорче на олтара беше влязла една пчела, която жужеше над дивите цветя върху Христовия гроб.

Поп Янарос се огледа смутено. В средата на църквата се издигаше гробът Христов, окичен с мирта, розмарин и диви цветя, а в него лежеше мъртвият Христос, извезан върху скъп копринен плат. Беше Велики петък и той очакваше възкресението си спокоен и сигурен. Поп Янарос се приближи до гроба, поклони му се, сякаш беше истински, и извика силно и сърцераздирателно:

— Елине, елине, защо искаш да убиеш Майка си?

Душата на поп Янарос се беше оттекла от тялото му, беше се събрала в ушите, очите и крайчетата на пръстите му и чакаше. Чакаше чудото. Няма ли да се чуе глас? Няма ли да благоволи Бог да отговори на човека? Чакаше, чакаше, но напразно. Въздухът беше ням, Вседържителят беше глух, Христос беше мъртъв, поп Янарос беше сам-самичък на тоя свят.

И тогава умът му се одързости, гневът му се отприщи и той вдигна ръка:

— Щом е така — извика, — няма да има никакво възкресение. Лежи си в Гроба и си чакай. Ще възкръснеш само когато възкръсне и Гърция, чуваш ли? Иначе няма да има възкресение! Безсилен съм да направя друго, но мога да направя поне това, защото съм свещеник. Дори да вдигнеш десница и да ме запратиш в дъното на Ада заедно с Юда, аз, поп Янарос, ти казвам, че тук, в Кастелос, Халикас и Прастова — трите села, до които се простира епитрахилът ми — възкресение няма да има!

Богохулните думи все още висяха във въздуха, когато откъм нишата на олтара, където беше изобразено Поклонението на ангелите, долетя шум, сякаш зографисаната вар се ронеше. Старецът трепна и се изпружи. За миг му се стори, че един от ангелите помръдна. Обърна се към него със сбърчени вежди и го нахока:

— Ти нямаш думата! — извика. — Ти си ангел, не можеш да изпитваш болка, не си свободен да съгрешаваш, затворник си в Рая вовеки веков. Но аз съм човек, аз съм едно горещо нещо, което изпитва болка, съгрешава и умира. Я вляза, я не вляза в Рая. И недей да ми махаш с крила, недей да вадиш меча си от ножницата. Тук разговарят човек и Бог, ти нямаш думата!

Поп Янарос се обърна към иконата на Христос и внезапно гласът му стана мъжествен и радостен.

— Господи, само аз и ти знаем, че с теб сме едно, ангелите не знаят. Двамата станахме едно — помниш, нали? — през онзи свещен ден в Йерусалим. Възкресението наближаваше. В църквата стояха накамарени всички световни раси — бели, жълти и черни — и всички очаквахме със затаен дъх слизането на свещения огън. Въздухът пращеше наелектризиран, всяко лице беше обрамчено с огън, чудото висеше над главите ни като светкавица. Жените припадаха, мъжете тръпнеха. Всички очи бяха вперени в свещения гроб, върху който щеше да се спусне небесният пламък. Внезапно храмът се озари от мълниеносен блясък и Бог се спусна на Земята. Една сюрия негри се втурна към него и запали дузините свещи, които носеше всеки от тях. А мене — помниш ли, Христе? — ме обзе божествена лудост и започнах да викам. Какво виках? Не помня. По зъбите и устните ми беше избила пяна, бяха ми поникнали крила, мятах се във въздуха, крещейки. Негрите ме грабнаха и ме понесоха на ръце. Летях над човешките глави, над запалените свещи. Дрехите ми се подпалиха, брадата, косата и веждите ми се опърлиха, но на мене ми беше прохладно и пеех сватбени песни от родния си край. Жените се разпищяха, увиха ме в мокър юрган и ме изведоха на двора. Поеха ме поповете, три месеца се борих с Бога и смъртта. Пеех и плясках с ръце, никога дотогава не бях изпитвал такова чувство на радост и свобода. Поповете поклащаха глави, мислеха, че съм полудял. Но аз усещах, че огънят, който ме беше изгорил, огънят, с който бях облечен, си ти, Христе! „Ето това е любов — виках аз. — Така се сливат мъжът и жената, така се сливат Бог и човешката душа.“ От оня ден, както знаеш, с теб сме едно и имам право да те гледам право в очите, да ти говоря с високо вдигната глава. Поглеждам ръцете си и виждам Христос. Докосвам устните, гърдите, коленете си и усещам Христос. Аз и ти сме едно. Полегнали сме заедно в гроба Христов, сред планинските цветя, и няма да възкръснем, преди да е свършил тоя братоубийствен бяс.

Поп Янарос се беше вдъхновил.

— Говори ми с човешки думи, за да те разбера. Ръмжиш, но аз не съм звяр и не разбирам какво ми казваш. Чуруликаш, но аз не съм птица… Гърмиш и святкаш, но аз не съм облак… Аз съм човек. Говори ми с човешки думи.

Готвеше се отново да отвори нечестивата си уста, но внезапно ноздрите му потръпнаха — из въздуха се носеше мирис на сяра. Старецът се уплаши, забрави големите думи, които беше избълвал, сниши се.

— Идва… Идва… — промълви той и коленете му се подкосиха. — Идва, идва, ето го!

В същия миг усети, че утробата му се раздира, сякаш най-после беше поразена от светкавицата. Дочу дълбок и тъжен глас — гласа на Христос. Той винаги говори оттам — от утробата ни, и винаги по този начин — тъжно и дълбоко.

Старецът склони глава към гърдите си и се заслуша.

— Говори почтително, поп Янарос! Говори почтително, поп Янарос! Дошъл си да ме попиташ нещо. Питай ме.

— Защо да те питам, Христе? — смотолеви старецът, треперейки. — Защо да те питам? Нали всичко знаеш.

— Всичко знам, но ми харесва да слушам човешкия глас. Питай.

— Къде са следите ти върху гръцката земя, Христе? Искам да вървя по тях. Това исках да те попитам. Къде се намираш? С кого си? С черните или с червените? Искам да те последвам.

Чу се тъжен смях и Христос отново заговори:

— Къде се намирам ли? Всяка година ме възкресяваш и не знаеш къде се намирам? На небето.

Поп Янарос тропна с крак. Гневът отново започна да го завладява.

— Остави небето настрана, Господи, още не му е дошло времето. Душата ми все още е вързана за плътта, все още съм жив, все още работя върху пръстта и се мъча да прокарам път. Тук, на тая земя, върху едно парче море и суша, което се нарича Гърция, върху една гръцка скала, която се нарича Кастелос. Искам да ми говориш за Кастелос, Господи, за това злочесто село, което си ми окачил на шията. Слез в Кастелос и ми посочи пътя. Това е единствената ми молба към тебе, друга нямам — посочи ми пътя, Господи!

Поп Янарос кръстоса длани върху изпотените си гърди. Гласът му стана тих и умолителен.

— Простри ръката си, Христе, води ме. Да предам ли селото на партизаните, или да не го предавам? Чувам, че капитанът, дето е в планината, иска да донесе справедливост и хляб, за да не бъдат гладни и онеправдани хората, и заставам на негова страна. Слизам в Кастелос, чувам свирепия армейски капитан да вика „родина, религия и чест“ и заставам на негова страна. Съвсем се обърках. Само една надежда ми остава — ти, Христе. Простри ръката си и ме води!

Нощта се беше спуснала. Луната навярно беше изгряла — прозорчето на олтара просветваше нежно и сладостно. Нощна птица простена над църквата. Сърцето на поп Янарос изведнъж се изпълни с благост и тъга.

Гласът долетя отново, но този път и той беше благ и тъжен.

— Поп Янарос, поп Янарос, не се плаши, но имам една молба към теб.

— Молба? Към мен, твоята мравка ли, Господи? На твоите заповеди!

— Води ме.

— Кой, аз ли? Не си ли всезнаещ, Господи?

— Всезнаещ съм, но с помощта на хората. Без теб ми е трудно да се придвижвам по земята, която съм създал. Спъвам се в камъните, в църквите, в хората. Не гледай така опулено. Не съм ли създал акулите в дълбините на океана, така че да не могат да се движат, ако нямат пред себе си за водач една мъничка, нищо и никаква рибка? Ти си рибката Божия. Застани пред мен и ме води.

Поп Янарос гледаше Христос разтреперан, с опулени очи. Истината ли говори, или иска да го вкара в изкушение? Думите на Бог са нож с две остриета. Поп Янарос отдавна знаеше това. Двуостри, двузначни и опасни. Горко на онзи, който никога не е чувал словото Божие! Горко на онзи, който го е чувал! Човешкият ум се стъписва. При всяка дума на Бог се отварят две врати — към Ада и към Рая. От ужас ти губиш ума и дума и не можеш да различиш коя врата е Божията. Поп Янарос видя двете врати отворени пред себе си и замълча, опитвайки се да спечели време, за да проясни ума си и да вземе решение. Много пъти се беше борил с демона поп Янарос и много пъти с Бога. Демона можеш да го сплашиш, да го прокудиш със заклинания. Ами Бога?

Поп Янарос гледаше безмълвно Божието лице и ужасено претегляше странните Божии думи. Какъв ли беше скритият им смисъл? Нима той, всезнаещият, се преструва, че не знае? Нима той, всемогъщият, се преструва, че не може? Но защо? Защо? Не ни ли обича, не ни ли иска, не го ли е грижа за хората?

Поп Янарос понечи да падне по очи в Христовите нозе и да извика: „Не ме оставяй сам, помогни ми!“, но не свари, защото тайнственият глас пак заговори от старческата му утроба, сега вече строго и гневно:

— Не те ли е срам, поп Янарос? Защо искаш съвет от мен? Ти си свободен. Аз съм те създал свободен. Защо постоянно се държиш за полите ми? Престани да ми се кланяш доземи, изправи се, поп Янарос! Поеми отговорността, не искай съвети от никого. Нали си свободен? Направи своя избор.

— Тежка е свободата, Господи. Може ли да я понесе човек? Много е тежка, Отче.

Гласът отново заговори, но този път тихо и тъжно:

— Тежка е, синко. Кураж!

Утробата се затвори и замлъкна. Поп Янарос надигна глава от гърдите си. Внезапно някаква сила се извиси от църковния плочник, спусна се от кубето на Вседържителя и изпълни гърдите и стомаха му. За първи път се чувстваше толкова смел и сигурен, когато разговаряше с Бог.

Допря длан до гърдите си.

— Поемам върху себе си цялата отговорност за спасението или гибелта на селото — каза със силен глас, сякаш полагаше клетва. — Решението ще взема сам. Имаш право, аз съм свободен. Да бъда свободен, означава честта или срамът да са изцяло мои. Означава да съм човек.

Прекръсти се, повдигна се на пръсти и впи устни в Христовото лице.

— Прости ми, че казах излишни думи, Отче! Червеният демон на гнева често ме яхва — прости ми. Искам от тебе само едно: помогни ми да говоря благодушно, без гняв и роптание. Ала сведи и ти глава от небето, погледни злочестата ни земя, виж я как оплаква чедата си като Рахил и се смили над нея.

Почувства вътрешен покой. Всеки път, когато разговаряше с Бог, в началото челото му се обливаше в пот и ноздрите му се пълнеха със сяра и ужас. Съпротивляваше се, бореше се, гневеше се. Но постепенно омекваше и се сдобряваше с Бог, някаква невидима ръка докосваше и усмиряваше сърцето му.

Направи дълбок поклон и прошепна радостно:

— Сдобрихме се, слава Богу, отново се сдобрихме. Отново чувствам Бог като свой съсед, като свой приятел, като кредитор, който ми е опростил задълженията. Олекна ми.

X

Взе калимявката си, която беше оставил върху една скамейка, и тръгна да излиза. Но както прибираше косите си, за да ги напъха в шапката, в мрака се чу дълбока въздишка, последвана от изскърцване на скамейка. Поп Янарос настръхна. Засрамен от страха си, той взе една свещ от канделабъра, запали я от кандилото пред иконата на Христос и се отправи към мястото, от което беше долетяла въздишката. Свещта трепереше в ръката му, но овладя страха си и се приближи. Една старица, която се беше вкопчила в скамейката, подскочи, щом светлината падна върху нея. В същия миг към светлината се извърнаха бледите съсухрени лица на други четири старици.

— Кои сте вие? Какво търсите тук? Я слезте от скамейките! — извика поп Янарос, отстъпвайки назад.

Стариците се изсипаха от скамейките, проснаха се върху плочника и вкопчиха ръце в бордюра на Христовия гроб. Попът се надвеси над тях, приближи свещта до лицето на всяка една. Каква горчивина излъчваха опустошените им от плач очи, колко отрова — устните!

— Това са лицата на Гърция — помисли си настръхнал поп Янарос. — Това са нейните майки…

И както ги гледаше, внезапно си представи петте почернени старици като петте велики гръцки майки: румелийската, македонската, епирската, пелопонеската и благородната майка от островите…

— Какво правите в Кастелос? — попита смутено той. — Търсите ли някого? Кои сте вие?

Всички заговориха едновременно, като виеха и се биеха в гърдите.

— Нищо не разбирам! Нищо! Каква е тая глъчка? Да говори само една!

Най-възрастната, с лице от кремък, се повдигна на колене и протегна ръка към останалите.

— Млъкнете — каза. — Ще говоря аз, най-старата.

Обърна се към попа.

— Ние сме майки, а синовете ни воюват — едни в полето, други в планината. Всички имаме по един убит син. Аз съм баба Крусталеня от Халикас. Не ме ли позна, поп Янарос? Умът ти май е другаде, при богохулството.

— А, не съм богохулствал, не съм. Мери си приказките. Не съм богохулствал, молех се. Така се моля на Бога аз. Отчет не дължа на никого.

Отиде да постави запалената свещ в канделабъра и се върна при стариците. Гласът му беше омекнал.

— Майки на Гърция, прекланям се пред болката ви. Ще ме прощавате, че не ви познах, но умът ми закъсня да се завърне между костите на черепа ми. Но сега вече той се завърна от огненото небе, където разговарях с Вседържителя, и ви приветствам една по една, всяка поотделно: добре дошла, почернена кира Крусталеня от Халикас, добре дошла, кира Мариго от Прастова, и твоя милост, кира Христина от Магано, и ти, любезна кира Деспина от Крусталос, и ти кира Зафиро от Хрисопиги. Добре дошли в дома на разпнатия Бог. Какво желаете? От какво се оплаквате? Слушам ви.

— Прогониха ни от домовете ни, поп Янарос — простена баба Крусталеня. — Черните и червените кепета ни изпъдиха от селата ни. Избиват мъжете ни. Обикаляме от пещера на пещера, гладуваме и студуваме… Към кого да се обърнем? В чии крака да паднем? Как да сложим край на бедите си? От селата ни изпратиха при теб да те попитаме. Ти разговаряш с Бога, отче. В тия диви планини ти си неговата уста, неговите уши и неговите очи, не може да не знаеш.

— Помогни ни, отче! — разпищяха се останалите старици и се изправиха на колене. — Целият народ гледа към тебе!

Поп Янарос започна да крачи из църквата. Спря пред иконостаса и погледна към Христос, но не го видя. Умът му се носеше из мрачни далечни води. Изведнъж църквата му се стори твърде тясна: ако протегнеше ръце, стените й щяха да рухнат. „Бог стовари цялото бреме отгоре ми — прошепна той. — Дръж се, клети поп Янарос!“

— Всяка от вас има в двора си по един мъртвец. Но в моя двор има хиляди трупове, загърнати в черни и червени знамена. И не в моя двор са те, а в моята утроба — вече едва-едва ходя, препъвам се. Към който и труп да се наведа, все виждам собственото си лице. Защото всичките трупове са на мои деца.

— Помогни ни, отче! — извикаха пак стариците. — Какво да сторим? Как да сложим край на злото? Знаеш ли как да ни спасиш, поп Янарос? Затова сме дошли. Ако Бог ти е пратил просветление, кажи ни и да се връщаме при хората, които ни изпратиха. Бързаме.

— Аз също бързам! — изгрухтя поп Янарос и докато го казваше, усети, че часовете се изнизват и няма никакво време за губене.

Той беше взел решение и бързаше. Погледна към стариците, които отново се бяха вкопчили в гроба Христов и пищяха.

— Станете, оставете гроба на мира, изправете се на краката си! Не ви ли омръзна да плачете? Бог се гнуси от сълзите. Човешкият плач може да задвижи воденица, но не и Бог. Избършете очите си и се върнете в пещерите си. Свикайте на събрание мъжете и жените, отворете си устите и извикайте: „Ето какво ни посъветва поп Янарос от Кастелос“. Пътищата към спасението са три: Бог, водачите на народа и народът. Бог е извън играта, трябва да се примирите с това. Той не иска да се меси в нашите работи. Дал ни е ум, дал ни е свобода, измил си е ръцете. Гнуси ли се от нас? Мрази ли ни? Или пък ни обича прекалено много и затова ни измъчва така? Не знам. Аз съм грешен човек и не мога да надничам в тайните на Бога. Само едно знам със сигурност: този път е затворен за нас — задънена улица.

Попът замълча. Кандилото пред Христос изпращя — олиото му беше свършило. Обърна се натам и видя, че лицето на Христос е помръкнало. Сърцето на стареца се сви, но не отиде в олтара да вземе олио за кандилото.

Най-възрастната старица подръпна крайчеца на расото му.

— А вторият път, отче? Кажи ни за него. Посъветвай ни с думи прости, че да те разберем, неграмотни жени сме ние.

— Вторият път са главатарите, водачите на народа, проклети да бъдат! Всички водачи, всички. Аз не правя разлика помежду им. Не съм нито червен, нито черен — така им кажи. Аз съм поп Янарос, който разговаря с Бог и никога не би приел да целува подметките на хората. И ако раздереш сърцето ми, ще видиш, че от единия до другия му край върху кръвта ми се простира Гърция — като на картите, дето висят в училищата. Цялата Гърция. Така ще им кажете — нали ме чухте?

— Чухме, чухме — отговориха майките. — Кажи ни за втория път, без да ни се сърдиш, отче.

— Вторият път също е затворен. Нито един водач — бил той червен или черен — не носи в сърцето си цялата Гърция. Разкъсаха я на две парчета злодеите недни, все едно не представлява живо тяло. Всяко от двете парчета е побесняло и иска да се нахрани с другото. Царе, политикани, нашивкаджии, владици, коджабашии, планински капитани, полски капитани — всички до един са побеснели. Изгладнели са като вълци, гледат на нас, народа, като на месо и се хранят с нас.

Отново се спря задъхан, сякаш изкачваше стръмна планина.

— Колко хубаво щеше да бъде, как щях да си гледам рахата — прошепна той, — ако можех и аз да съм слепец. Да вляза в аскера, десния или левия, да бъда заобиколен от хиляди други слепци и да съм сигурен, че ние сме с Бога, а враговете — с дявола! Да се гордея с убитите ромеи и да викам: „Слава на тебе, Боже, болшевиките намаляха!“ или „Слава на тебе, Боже, фашистите намаляха!“. Аз обаче стоя сиротен, сам-саменичък, и видя ли убит, какъвто и да е той, ме заболява сърцето. Защото виждам, че частица от Гърция изгнива.

Изгуби се в мислите си и пак замълча. Вените на слепоочията и шията му се издуха. Пред очите му се разстла цяла Гърция, окъпана в кръв.

Но старицата отново протегна ръка и дръпна широкия му ръкав.

— А третият път, третият път, отче?

— Третият път ли? Няма трети път! Все още не е прокаран. Трябва да го прокараме самите ние, бавно и мъчително, за да го превърнем в път. Кои ние ли? Народът. Третият път започва от народа, напредва заедно с народа и свършва с народа. Понякога една светкавица раздира ума ми и си казвам: кой знае, може Бог да ни тласка към дъното на бедите, за да ни принуди, щем — не щем, да прокараме третия път и да се спасим… Не знам от коя страна да застана и какво да отсъдя, мили майки. Но ако питате сърцето ми, то ще ви каже, че такава е целта, такава е волята на Бога. Вече сте големи, казва той, стига вече се държахте за дрехата ми като малките деца. Изправете се и ходете сами!

Стариците не разбираха много-много какво им говори попът, но сърцата им се успокоиха мъничко. Пристегнаха черните си чембери, покриха челата, брадите, ушите и устните си. Приготвиха се за път.

Само кира Крусталеня все още се колебаеше. Думите на попа бяха стоплили сърцето й, но умът й все още тънеше в мрак.

— И сега какво? — попита тя и зачака отговор, загледана в попа.

— Какво ли? Ей сега ще изгрее луната. Вървете, повикайте съселяните си и им кажете какво е заръчал поп Янарос от Кастелос. Трябва още утре да тръгнете всички, с целите си семейства, и да дойдете в Кастелос, преди слънцето да е стигнало до средата на небето. Бог ми повери една тайна. Дали съм го разбрал, или не — ще видим! Но друг път не съществува. Давам ви благословията си, вървете!

Тъй рече, вдигна ръка, благослови петте забрадени глави и отвори вратата.

— Благославям ви в името на Бога и родината — каза той и прекръсти въздуха над стариците.

Застана на прага на църквата, загледан в майките, които се точеха край зидовете, вървейки една подир друга. Луната се издигаше над скалистата планина, въздухът миришеше на чубрица и мърша.

— Клетата Гърция — прошепна той, докато майките изчезваха между камъните. — Клетата Гърция с черния чембер.

XI

Луната се изкачи по небето, после се спусна към земята. Порутените селски къщи отразяваха блясъка й спокойно и щастливо, сякаш все още подслоняваха прегръщащи се двойки, но чакалите вече бяха проникнали сред руините и скърцаха с челюсти. Две старчета, обезумели от страх и глад и загубили съня си, блуждаеха и залитаха между развалините, пеейки някаква старовремска песен от младите си години, в която се говореше за любов и смърт. От време на време те спираха, прегръщаха се и избухваха в смях.

Лунната светлина проникваше безшумно и нежно през решетъчното прозорче на килията на поп Янарос. Второто пришествие се покри със сребро, лъснаха пламъците в короната на свети Константин и живите въглени в нозете му. А светецът беше изчезнал.

Поп Янарос седна в края на канапето и облегна тежката си глава на стената.

„Благодаря ти, Христе, за горчилките, с които ме напои и през този ден — прошепна той. — Не знам защо се отнасяш толкова жестоко с хората, които те обичат, но вярвам, че всичко, което правиш, е за наше добро, макар и да не го съзнаваме. Колко надменно от наша страна, че искаме да разбираме делата ти, Господи! Прости ни. Не ние питаме, не ние — Сатаната седи върху главите ни и пита ли, пита, и нищо друго не прави. Но сърцето не пита, то вярва и не се съмнява… Нощта се спусна и покри света. Пълен беше и тоя ден, слава на тебе, Господи, много тежък беше и тоя ден, слава на тебе, Господи. Уморих се. А имам още много работа за вършене тая нощ, трудна работа. Ти ми даде свободата да правя каквото си поискам. Е, добре, ще направя каквото искам. Ще се кача в планината.“

Затвори очи. Искаше да си отдъхне малко, за да събере сили, преди да поеме по нагорнището. Чакаше, чакаше, но ангелът на съня не идваше. Умът му бълбукаше, как би могъл да се подчини и отдаде на съня? Под затворените му клепачи отново шестваха страстите Христови заедно със страстите човешки и неусетно умът му се отправи на далечен път. Отново беше Велики петък и денят беше окъпан в слънчеви лъчи. А той, метнал дисагите през рамо, търсеше гнездо за душата си. Високи като крепости манастири, утринно богослужение, сладки псалмопения, всевъзможни монаси, охранени и недояли, аскети и скрити чревоугодници — Света гора. А над Света гора се извисяваше заснеженият, богообитаем и докосващ висините Атон…

Спомня си всичко, всичко до последната подробност! Вижда съвсем ясно масата, край която са седнали монасите след утринното богослужение в очакване на сухия къшей хляб. Просторно продълговато помещение, стените му — целите в стенописи, избледнели и зеленясали от времето и влагата. Из въздуха се носи миризма на зелев сок и вкиснало.

През отворения прозорец влезе една лястовичка. Тя прелетя над приведените монашески глави, разпозна ги един по един — същите като миналата година, малко по-остарели и по-бледи: Манасий, Йоаким, Гавриил, Мелхиседек, Венедикт. Всички, всички бяха тук, нито един не отсъстваше. Зарадва се лястовичката, запърха с крилца над главата на игумена, чуруликайки. Искаше й се да отскубне един косъм от бялата му брада, за да го вгради в гнездото си, но щом отвори човчицата си да клъвне, изведнъж се уплаши. Стрелна се към светлината на отворения прозорец и изчезна.

Никой от монасите не вдигна очи да я погледне. Четиресет на брой, те дъвчеха без апетит накисната бакла и маслини, наблъскани плътно един до друг край продълговатата манастирска трапеза, сгърбушени и намръщени. Безмълвният трапезарий сновеше наоколо и им раздаваше ечемичен хляб. Разпети петък е днес, въздишаха монасите и брояха часовете — няма ли най-после да дойде Възкресението, Божичко, та да излязат вън от манастира, защото вътре не беше позволено да се яде месо! Едно калугерче, покатерено високо на амвона, четеше синаксара на Разпятието. С бледи бузи и отпуснати телеса, гласът му неулегнал, нито детски, нито все още мъжки, мутиращ и дрезгав: „Изкачваха се, изкачваха се към Голгота. Христос вървеше отпред, приведен под тежестта на кръста. Много тежък беше тоя кръст, защото отгоре му тегнеха всички световни грехове. Изкачваха се, изкачваха се, а най-отзад вървеше Дева Мария, която се биеше в гърдите и скръбно нареждаше: «Защо, гайтане, искаш да се скриеш, защо, медальоне, искаш да се покриеш с паяжини…». Зад Божията майка надаваха печални вопли хиляди други жени, всички майки по тая земя. Хиляди очи плачеха, хиляди устни стенеха, хиляди ръце се издигаха към небето, приканвайки ангелите да се спуснат на земята. Изведнъж настана дълбока тишина и от земните недра се разнесе пронизителен глас: «Не плачи, Света дево, бъди смела. Бъди смела, Света дево, за да бъдат смели и хората».“

Докато дрезгавият тембър на четеца огласяваше страшния път към Разпятието, навън се развиделяваше. Оловното кубе на църквата в средата на манастирския двор се покри със сребро. Един питомен кос кацна върху ръба на кладенеца и започна да свирука тропара, който беше научил от монасите. Откъм дълбокото дере зад манастира се разнесе крякане на яребици.

Седнал в края на масата, поп Янарос вдигна очи. Обходи с поглед монасите край масата и веждите му потръпнаха гневно. Протегна шия, за да вижда по-добре, и се взря във всеки от калугерите, един по един, със състрадание и ужас. Старци с нищожни умове, нищожни сърца и нищожна вяра, чревоугодници. Нима светото монашество ги беше направило такива? Изгнили и зеленясали от влагата, с разядени ръце и крака. Бяха им останали само седемте дупки на лицата им — очи, уста, ноздри и уши. Да не би пък това да беше Тайната вечеря, слязла от стената, където беше изрисувана, и разпаднала се от старост? И сега апостолите седят и чакат тревожни и безмълвни… Какво чакат? Кого чакат? Защо поглеждат към вратата? Къде е Христос?

Мирисът на росното дере нахлуваше през прозореца. Първите пойни птички се събудиха, петлите на двора пропяха, в далечината се разнесе песен на кукувица, влажна, нежна и сладостна.

Слепоочията на поп Янарос се освежиха. Затвори очи и отново чу мутиращия гласец над главата си: „Проклетите цигани надигнаха чуковете си. Три гвоздея им бяха поръчали, но те изработиха пет и започнаха да приковават Христос към кръста. При първия удар небесният свод се разтресе. При втория удар от небето се спуснаха ангели, които носеха златни стомни с розова вода, за да промиват раните, и чисти чаршафи, и благовония. При третия удар Богородица припадна и заедно с нея припадна целият свят, и настана мрак…“.

Поп Янарос държеше очите си затворени и усещаше как гвоздеите се забиват в ръцете и краката му. Облегна глава на стената, върху полуизтрития стенопис на Тайната вечеря — там, където в нозете на апостолите беше изобразено едно бяло куче на сини петна, което облизваше кокал. Масата изчезна, изчезнаха калугерите и манастирът, изчезна Света гора. Поп Янарос стоеше в подножието на кръста и гледаше. Гледаше той, а кръвта се стичаше, Христос беше приковал поглед в него и му се усмихваше…

Поп Янарос нададе вик и усети, че му прималява. Не можеше да си спомни нищо повече. Понеже вече не чуваше гласа на четеца, подскочи ужасѐн и протегна ръка към амвона:

— Не оставяй Христос на кръста! — извика. — По-бързо стигай до Възкресението!

Поп Янарос чу гласове и суматоха пред килията си. Из църковния двор сновяха и шумяха хора, множество ръце хлопаха по вратата му. Отвори очи и Света гора изчезна окончателно. На улицата се беше струпала тълпа, вече чуваше ясно, че произнасят името му. Скочи, отвори вратата и застана на прага бос, с разпилени по раменете коси. Разпери ръце и ги опря на страничните стълбове, за да запречи входа. Лицата на насъбралите се мъже и жени проблясваха гневно на лунната светлина.

— Хей, поп Янарос! — чу се нечий писклив глас, вероятно на стария Мандрас. — Хей, поп Янарос, какви ги вършиш? Няма ли да удариш камбаната? Хайде, отваряй църквата!

— Тишина, тишина! Не викайте! — отвърна попът. — Тази нощ няма да има бдение, нито утре ще има възкресение. Прибирайте се по домовете си! Докато продължавате да се избивате, Христос ще лежи в гроба си, братоубийци!

— Що за чудо е това? Опазил Господ! — долетяха изумени гласове от всички посоки. — Къде се е чуло и видяло такова нещо в християнския свят? Не те ли е страх от Бога?

— Гърция е разпъната на кръст — разпъвате я вие, искариоти! Докато Гърция е разпъната на кръст, Христос също ще бъде разпънат. Докато продължавате да убивате, престъпни ромеи, няма да възкресявам никого — нито в Халикас, нито в Прастова, нито в Кастелос, докъдето се простира епитрахилът ми в тия планини!

— Наистина ли няма да извадиш Христос от гроба? Цяла година ли ще го държиш погребан? Голям грях си слагаш на врата, поп Янарос!

— Вратът ми е як и ще издържи. Хайде, прибирайте се по домовете си!

Бай Мандрас разбута тълпата, застана пред поп Янарос и вдигна тоягата си.

— Да не искаш да кажеш, че можеш да разпъваш Христос, без да го възкресяваш? — рече той и от устата му изскочиха пръски пяна.

— Да, мога! Поисках и получих разрешение. Ръцете ви са окървавени, вървете първо да се измиете! Възкресение означава чисти ръце и чисто сърце! Бог ми каза, че не желае да възкръсва в Кастелос. Не желае!

— Владиката ще ти обръсне брадата, Юда!

Поп Янарос се разсмя.

— Заплашвате ли ме? Не берете грижа, тъкмо ще вляза в Рая бръснат.

Една старица изпищя:

— Антихристе! Ние, майките, ще се съберем и ще направим възкресението!

— Вървете си по домовете! — извика поп Янарос. — Прибирайте се!

Понечи да затвори портата, но тоягата на бай Мандрас се стовари отгоре му и от челото му бликна кръв. Кирякос се наведе и взе един камък, но се уплаши да го хвърли и камъкът се изхлузи от ръката му.

Разнесоха се ругатни. Няколко жени с траурни дрехи отметнаха забрадки върху раменете си, затупаха се по гърдите и заоплакваха Христос. Поп Янарос попиваше лицето си. От брадата му капеше кръв.

— Ромеи братоубийци — извика той, — възкресение искате, а? Как се възкресява Христос със сърца като вашите? Мътните ви взели!

Тъй рече и поривисто затръшна вратата.

— Козебрадец! Антихрист! Юда! — разнесоха се възгласи, а Кирякос доби смелост, грабна отново камъка и го запрати по вратата.

— Да вървим, братя! — извика бай Мандрас и застана начело. — Да вървим при капитана да му обадим какви ги върши калимявкаджията!

 

 

Светилниците, които бяха запалени по къщите, гаснеха един подир друг. Излегнати в казармените помещения редом с пушките си, войниците тихо разговаряха. Нощните стражи се бяха разпръснали наоколо и се ослушваха с наострени уши, но тишината се нарушаваше единствено от прелитането на нощна птица, от доволния вой на чакал или от скимтенето на гладно куче срещу луната, която се изкачваше скръбно над планината.

Капитанът седеше на прага на казармата и яростно палеше цигара от цигара, защото не можеше да заспи. Как да заспи, като повереното му село беше в опасност, като войниците му дезертираха един подир друг, като храните и боеприпасите му бяха на привършване? Бяха го забравили в тая пустош, да пази проходите и да не позволява на варварите да ги прекосяват. Варварите обаче ги бяха прекосили и вече се намираха в селото. Кой знае, сигурно имат явки в планината, сигурно се срещат тайно през нощта, мътните ги взели!

Захвърли цигарата и я стъпка с охлузения си ботуш.

— Крепостите се превземат отвътре, не отвън — изсумтя той. — Враговете са вътре, трябва да ги очистя всичките! И най-напред от всички — попа. Голям залък е тоя калимявкаджия, но ще го изям!

Стана и тръгна да се поразтъпче и да поеме студения нощен въздух. Партизаните бяха запалили огньове по планинските върхове. Кръвта на капитана кипна, вдигна юмрук към планината и изсумтя:

— Негодници, продажници, предатели, ще ви изям!

Щом каза това, силна болка премаза сърцето му. Спомни си един сън, който беше сънувал скоро след като беше пристигнал в Кастелос. В съня си беше легнал и заспал в порутената църквица на свети Йоан Предтеча на планинския склон. Внезапно чу плач. Отвори очи. Пред него стоеше жена в траурни дрехи, много хубава, много бледа, с големи очи. По бузите и брадичката й се стичаха сълзи.

— Коя си ти, госпожо? — извика той и протегна ръце.

Имаше чувството, че това е Богородица.

— Не ме ли познаваш? — отвърна жената в черно. — Не ме ли познаваш, капитане?

— Коя си ти, госпожо? — повтори той и се разтрепери.

Чу се тихият и скръбен глас на жената:

— Аз съм Гърция, Гърция съм, синко. Всички мои хора ме пъдят и не намирам рамо, на което да склоня глава. Затова дойдох при тебе, синко!

Той извика и се хвърли в нозете й. Сълзите се лееха от очите му.

— Майко — прошепна той, — недей да плачеш. Няма да те изоставя беззащитна, вярвай ми. Готов съм да загина за теб!

От оня ден капитанът стана нов човек. Дотогава той беше воювал в Голямата война — в албанските планини, сред пясъците на Африка — като един от хилядите гърци, юнак сред морето от юнаци. В началото беше обикновен войник, но лека-полека натрупа галони с меча си. Стана капитан. Капитан като толкова много други, без да има усещането, че на него — Димитрис Лефас от Румелия, е възложила надеждите си цяла Гърция.

Но от нощта, в която сънува оня сън, той не можеше вече да заспи. Вече усещаше — не пред себе си, а вътре в себе си — че Гърция го зове на помощ. „Ако Гърция бъде погубена, виновен ще съм аз — мислеше си той. — Ако бъде спасена, аз ще съм нейният спасител.“ И се втурваше яростно в боя.

Само веднъж — проклет да бъде оня ден — само веднъж я беше забравил. След една битка се беше прибрал вечерта и не беше заварил жена си вкъщи. Проклетницата беше хванала гората заедно с партизаните.

Капитанът се изплю разярен. Сигурно вече беше полунощ и той тръгна назад към казармата. Студена пот се стичаше от челото и мишниците му.

— Прости ми, майко, че в оня ден те забравих. Клети човешки същества сме ние, обичаме жените си и падаме ниско заради тях.

Седна с кръстосани крака и облегна глава в стената на казармата. Насочи ума си към далечното планинско селце в Румелия, към майка си, към пясъците на Африка, после го върна в Кастелос, при поп Янарос и войниците, като не му позволяваше да отиде отново при безсрамната жена, която един Господ знае къде обикаляше и с кого си лягаше точно сега… Но умът му непрестанно се завръщаше при жената.

— Проклета да е, проклета да е — прошепна капитанът. — Лъвът се страхува само от едно — от бълхата. Само че аз няма да й позволя, не, няма да й позволя да ме погуби!

Тъй рече и запали още една цигара.

 

 

В крайната махала на селото, която се намираше близо до казармата, една врата се открехна и от нея се подаде главата на старица с червена панделка в косите. Погледна нагоре и надолу — светилниците бяха угаснали, улицата беше пуста. Старицата набра смелост и се изхлузи навън, боса и загърната в закърпена бохча. Пое по улицата, като вървеше плътно покрай зидовете и час по час се обръщаше да види дали някой не я следи. Плъзна се безшумно към казармата, където завари капитана облегнат прав до стената и замислен. Сърцето на старицата се разтуптя и тя спря да си поеме дъх. Трепереше. Луната падна отгоре й и я освети: обсипана с бръчки, в големите й очи гореше огън, ръцете й бяха изсушени и проядени от безчет пранета. Беше се превърнала в посмешище за селото, всички избухваха в смях, щом я срещнеха на улицата. Затова клетата жена вече излизаше само рано сутрин или през нощта. По име кира Поликсени, тя слугуваше от малко момиче в къщата на старейшината бай Мандрас. Вече беше навършила шейсет и на стари години беше започнала да се закичва с червена панделка. Дългото девство я беше ударило в главата, често й прималяваше, понякога рухваше на земята, виейки. Когато взе да остарява, тя се влюби в селския бакалин кир Танасис, трийсетгодишен юнак. В събота вечер се закичваше с червената панделка и отиваше да се разхожда пред бакалницата му, въздишайки. „Кога ще ме вземеш, мили ми кир Танасис? — питаше го всеки път, щом го завареше сам. — Кога ще се венчаем, любов моя? Не издържам повече.“ А той, за да се отърве, й казваше: „Нужна е голяма зестра, гълъбице моя. Нали ще имаме деца, пък за децата трябват големи разходи. А аз искам да живееш като царица“. — „Каква зестра искаш, Танасис?“ — „Искам дванайсет люлки, шест сребърни кандилници и петдесет чифта долни гащи.“ — „Добре, злато мое. Отивам да кажа на господаря.“ Прибираше се вкъщи и падаше в краката на стария Мандрас. „Господарю — казваше, — смили се над мен. Дай ми дванайсет люлки, шест сребърни кандилници и петдесет чифта долни гащи, за да се омъжа за кир Танасис. Иначе няма да ме вземе.“ А бай Мандрас се смееше: „Много иска тоя негодник. Не мога мари, Поликсени. Откъде да ти намеря петдесет чифта гащи?“. Клетата жена се връщаше при бакалина. „Господарят не може да даде каквото искаш. Вижда му се много.“ — „Ами такъв ни бил късметът, Поликсени. Какво да сторим?“ — „Да се откраднем“, отвръщаше тя, поклащайки бедра. „Добре — рече една вечер бакалинът, понеже му беше дошло до гуша. — Днес в полунощ ще дойда и ще те открадна. Бъди готова.“ Поликсени се прибра тичешком, изчака всички да си легнат, изкъпа се, среса се, смени си бельото, спотаи се край външната врата и зачака. Чакаше тя, нощта превали, тръгна да се зазорява, а кир Танасис никакъв го нямаше! Клетата жена се разболя от мъка, припадъците й зачестиха, умът й започна да се помрачава, а годините си минаваха. Но сърцето й не можеше да стои без работа. Обикна Стелянос тъкача. Харесваше го заради големите уши и дълбокия му глас. Веднъж успя да го спипа насаме след една вечерня, когато всички останали си бяха тръгнали от църквата. „Стелянос — каза му, — искаш ли да ме вземеш?“ — „Какво да те правя, Поликсени? — отвърна той, защото съчувстваше на болката й. — Какво да те правя, като вече съм женен. Обаче знам със сигурност, че брат ми, Софоклис офицерът, е влюбен в теб. Почакай да се върне на село, той ще те вземе.“ Като научи това, лукавият бай Мандрас отиде при Стелянос и се уговори с него. Когато клетата Поликсени се върна да попита кога ще се прибере изгората й, Стелянос отговори, че тъкмо е получил писмо от него. „И какво ти пише за мене?“ — „Пише, че ще се прибере за Коледа и иска от тебе само едно. Да бъдеш добра домакиня, да чистиш добре кокошарника на господаря си, да го переш, без да мрънкаш, и да внимаваш да не чупиш чиниите. И нито да искаш, нито да приемаш надница от господаря, защото не трябва да забравяш, че си жена на офицер — гордост му е майката!“ Коледа мина и замина, минаха и следващите Коледи, годините се изнизаха. Побеляха косите на кира Поликсени, гърдите й увиснаха, зъбите й изпокапаха, поникна й мустак. Избухна братоубийствената война и капитанът пристигна в селото. „Ето го брат ми Софоклис — каза Стелянос. — Иди при него, разберете се.“

И сега всяка вечер, когато всичко живо ляга да спи, клетницата се загръща в кърпената си бохча, излиза тайно от къщи и се плъзга покрай зидовете към казармата. И когато завари капитана сам, спуска се към него разтреперана. Веднъж капитанът вдигна ръка да я удари, а тя скръсти блажено ръце и рече: „Удари ме, любов моя, удари ме, за да усетя докосването на ръката ти“.

Но щом чу въздишките й тая вечер, капитанът избухна:

— Днес не съм на кеф, махай се!

— Добре, Софоклис, добре, ето, тръгвам си — рече покорно тя, пристегна бохчата с безбройните кръпки и се изгуби, плъзгайки се покрай зидовете.

— Това място ще ме побърка — изсумтя капитанът и закрачи напред-назад, проклинайки. — Партизаните, даскалът, поп Янарос, тая изкуфелница — крайно време е да приключваме!

Подвикна към своя земляк, сержанта от Румелия:

— Я ела тук бре, Митрос, да поговорим и да видим как ще се оправяме. Какво ще кажеш за оня дяволски поп Янарос?

Сержантът сбърчи лице и сгуши глава между раменете си.

— Какво да ти кажа, капитане? Странна работа. Когато не го виждам, не ме е страх от него. Даже го хващам за брадата и мислено я изскубвам косъм по косъм. Но щом изникне пред очите ми — стой далече от мен, Сатана! — коленете ми се подкосяват. Какво ли значи това? Да не би пък да е вярно онова, дето разправя? Ей Богу, ако е вярно, значи наистина ни е хванал дяволът, капитане!

— Какво разправя бре, Митрос? Недей да гримасничиш — говори!

— Христос стои от дясната ми страна, разправя. Никой не го вижда освен мен. Затова и не ме е страх от никого. Мислиш ли, че е истина, господин капитан?

Капитанът кипна:

— Май и на теб е започнала да ти хлопа чивията, Митрос. Добре ти разправям, че е време да приключваме с делата си тук, преди да сме се побъркали окончателно. Затова те повиках. Слушай сега. Никак не ми харесва какви ги върши тоя поп Янарос. Не го ли виждаш? Надига глава, води тайни разговори с войниците, понякога се отбива и в дома на оня мръсен болшевик, охтичавия даскал. Помни ми думата, мошеникът с расо нещо крои заедно с оня предател сина си, планинския капитан. Ти какво мислиш? На тебе говоря — къде ти е умът?

Сержантът поклати глава.

— Какво да ти кажа, господин капитан? Все се опитвам да не мисля за едно нещо, но то не ме оставя на мира. Откакто започна Страстната седмица, постоянно ме гложди, денем и нощем. Добре че се видяхме тая вечер, та да те попитам. С твое позволение, господин капитан.

— Говори.

— Мислиш ли, че поясът на Богородица е истински, господин капитан?

Капитанът повдигна рамене.

— Какво ти пука бре, Митрос? Иди, че разбери! Истински — неистински, нали си върши работата. Не чу ли какво викаше калугерът, като минаваше край казармата: „Убивайте! Убивайте и Богородица ще ви благослови! Убивайте червените кепета и ще станете светци!“. Това викаше, жив и здрав да е! Като чуват Божия глас от калугеровите уста, на хората им пораства ищахът да убиват. Поясът върши повече работа, отколкото оръдието.

— Да, ама и поп Янарос твърди, че е уста на Бога, господин капитан — одързости се да рече сержантът. — А пък той проповядва съвсем други неща. Единият вика „убивайте, убивайте“. Другият вика „не убивайте, не убивайте“. Кой е истинският глас Божи? Да не би пък устите на Бог да са повече от една?

Капитанът се разсмя ехидно.

— Не ставай глупав, Митрос. Не виждаш ли какво се случва по света? Да не мислиш, че само ние имаме партизани? Е, как постъпват по света? Някой надигнал глава? Бум! — и гушва букета. Така ще постъпваме и ние. Това ще рече Честен пояс.

— Докога, господин капитан, докога? Нямам представа какво правят руснаците, китайците и африканците. Ние обаче сме една шепа хора, ще изчезнем…

— Хайде, стига приказки! — сопна се капитанът. — Ако почнем и ние да задаваме въпроси, тежко ни и горко! Да си войник, означава да убиваш, без да питаш. А сега изчезвай!

XII

Луната се рееше над планинския връх. Звездите се топяха в светлината й с изключение на неколцина, най-едрите, които блещукаха в спокойната млечна нощ. Земята миришеше на сяра и Божие присъствие. Поп Янарос се изкачваше бързо и решително по стръмното нагорнище. От време на време се чуваше зловещ писък на кукумявка, прелитаща от скала на скала. Поп Янарос обръщаше едрата си глава към писъка и плюеше три пъти във въздуха, за да прокуди злата прокоба.

Беше запретнал полите на кърпеното си расо и беше ги затъкнал в широкия си кожен колан, така че голите му подбедрици лъщяха на лунната светлина, усукани и възлести като ствола на стара маслина. Калимявката му се беше килнала върху гъстите, все още черни вежди. Под тях, хлътнали дълбоко в орбитите си, искряха дивите му пъргави очи.

Хвърляше грабливи погледи във всички посоки — назад, напред и наоколо. Поп Янарос познаваше добре тази част от планината — пуста, само скали и ситни камъни. Нито едно зелено дърво, нито едно стадо на паша, никакви села, никакви хора. Единствено туфи с остролиста мащерка и пирен, които с идването на април бяха набрали смелост да покарат дребни измъчени цветчета. Високо във въздуха — гарвани, над тях — ястреби, над тях — изгладнели орли. А най-високо, над орлите — Бог.

— Клета Гърцийо! — прошепна поп Янарос, поклащайки костеливата си, обрулена от слънцето и дъждовете глава. — Цялата си в камъни, пустош и глад, цялата си в кръв!

Сега вече погледът му започна да се мести по-бавно и по-състрадателно, от склон на склон, от възвишение на възвишение, галейки нежно, с цялата си обич и гордост, гръбнака на Гърция. А тя, сякаш усетила тая сърдечна ласка, се съживяваше под любовния му поглед и настръхваше от блаженство.

Поп Янарос подпря брада на дебелата си тояга и се отдаде на спомените. Сърцето му набъбна, стана му тясно и зарита старческата гръд, сякаш искаше да избяга. „Къде искаш да отидеш? — говореше му старият боец, като да беше любимата му яребичка, която беше затворил в клетка, за да се радва на песента й. — Къде искаш да отидеш, глупаво сърце? Добре ти е тук, кротувай.“

Но спомените нахлуваха и сърцето се мъчеше да разбие клетката. Не беше отдавна времето, когато същата тая планина се беше напълнила с войници и евзони^[26]. Какъв юруш, какви викове, каква радост, какъв божествен възторг! Как човешката душа беше надвила и стъпкала в нозете си смъртта! А Богородица — но вече не онази печална майка в черни дрехи — също беше мобилизирана. С епирски забун от дебела вълна, с теменужени селски чорапи, с висока вълнена военна шапка — корона върху разплетените й посивели коси — тя предвождаше ромейското войнство и надаваше бойни викове, загледана право на север, към Агии Саранда и Авлонас^[27]! Нощем и денем, в сънищата на бойците, в студ и пек, тя тичаше, викаше, прескачаше планини, пренасяше на гърба си оръдия, раздаваше на войниците клисав хляб, наливаше им живителна вода от една голяма непресъхваща стомна. А един следобед, преди да е свършила битката, поп Янарос я видя с очите си как носи на ръце един ранен войник. Снарядите се сипеха край нея като дъжд, а тя прескачаше фронтовите постове, надвесваше се нежно над раненото момче и се усмихваше.

В друг един ден, посред пладне, поп Янарос видя първия юнак на Гърция — свети Георги. Възседнал белия си кон, той препускаше, косите му се развяваха на вятъра, а зад него седеше и го черпеше с кафе от златно джезве една смугла девойка с големи очи — Гърция. Русият конник тъкмо беше убил чудовищния звяр, от копието му все още капеше черна кръв, а той беше грабнал на коня си безсмъртната царска дъщеря и я отвеждаше право на север, в Агии Саранда и Авлонас.

Цялата видима и невидима Гърция се беше възкачила помирена по същите тия епирски чукари. Душа и тяло бяха станали едно и изтласкваха коварния нашественик, и освобождаваха свещената земя. От чудо на чудо и от възвишение на възвишение. А пък сега…

Утробата на поп Янарос се сгърчи от болка. Внезапно той видя Гърция като измъчена светиня, която стоеше пред него на лунната светлина, безмълвна и ранена.

— Клета Гърцийо! — извика. — Ти цялата си слава и глад! Цялата, от глава до пети, си една душа. Няма да позволим да те погубят, майко!

Тръсна глава, стисна тоягата и я тупна силно в земята, сякаш полагаше клетва. Отново обходи с поглед плешивите върхове, които бяха попили толкова много кръв, видя скалите и пропастите и се изпълни с благоговение.

— Бог се е родил тук — прошепна, — Богът на Гърция, нашият Бог, с фустанелите, дизлиците и цървулите — тук, в тази дива планина. От тия окървавени камъни е направен нашият Вседържител. Всеки народ си има своя Бог, ето този е нашият, такъв сме го направили, камък от нашия камък, кръв от нашата кръв. Измъчен, с хиляди рани, инатлив като нас и безсмъртен.

Наведе се и вдигна от земята едно черно камъче, опръскано с все още свежа кръв. Целуна го и го положи като свещена нафора в процепа на една скала, за да не бъде настъпено от някого.

Усети присъствието на Невидимия, твърд като скала, благоуханен като мащерка. Необитаемите планински възвишения се изпълниха с Бог и сърцето на поп Янарос изцвили. Не беше сам на тоя свят, целокупният Бог беше с него. Внезапно усети неземно всемогъщество в сърцето и дланите си, втурна се напред и камъните отново започнаха да се търкалят под стоманените му обуща.

Изкачваше се и ноздрите му потръпваха, сякаш беше жребец. В предишните години, когато настъпеше утрешният свят ден, Велика събота, какво ухание се разнасяше из селата! Фурните бяха запалени, прясно измитите прагове блестяха, стопанките шетаха припряно, прегърнали панерите с козунаците и червените яйца! Какво ликуване наставаше, как се разхубавяваха и засияваха селяните! През цялата година лицата им бяха като на вълци, като на свине, а в този ден се облагородяваха. Христос възкръсваше в сърцата на селяните и те се превръщаха в хора. В полунощ поп Янарос приключваше набързо с възкресението в Кастелос и веднага потегляше със златоткания епитрахил под мишница, прелиташе през хълмовете и пристигаше преди зазоряване в Халикас, възкресяваше и там Христос, пак тръгваше, пак летеше и с първите слънчеви лъчи пристигаше, задъхан и плувнал в пот, в Прастова! Малката църквица блестеше, обляна в светлина, зографисаните по стените аскети се смееха. Христос очакваше поп Янарос и поп Янарос се навеждаше, покланяше му се, вдигаше го от гроба и го поемаше в обятията си, лека-полека, с нежност и болка, сякаш е мъртвият му син. Четеше му свещените заклинания, за да го изведе от Ада, разтваряше тежкото сребърно евангелие, качваше се на подиума в църковния двор и произнасяше с удебелен глас: „В първия ден на седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба рано, докле беше още тъмно, и вижда, че камъкът е дигнат от гроба“^[28]. И изведнъж от всички гърди изригваше вик: „Христос воскресе!“. Свещите пламваха, обилие от светлина, искрящи мустаци, очи, устни, плитки. Хората се прегръщаха и се целуваха. А поп Янарос — изпускащ пара, изтощен и щастлив — сгъваше епитрахила, запретваше ръкави и се втурваше заедно със слънцето обратно към Кастелос!

Внезапно краката му натежаха, почувства умора. Беше стигнал до изоставената църква на свети Йоан Предтеча по средата на склона. Погледна към руините и устата му се напълни с отрова. Преди няколко дни тук се беше завързала битка, червени и черни се бяха сблъскали, за да си извадят очите. Върху църквицата бяха паднали бомби, червени и черни. Покривът беше рухнал, стените бяха зейнали, старите византийски икони бяха увиснали във въздуха.

Попът прескочи каменните купчини и повалените греди и влезе в църквата. Свали шапка и се поклони на въздуха. Христос и Дева Мария, които бяха изписани в цял ръст върху олтарната ниша, сега се бяха посипали като цветни късчета и вар върху светата трапеза. Права беше останала само една стена, върху която беше изобразен Предтечата с костеливия жълтеникав врат, със засуканата брада, с овчата кожа и тънките пищяли. Но една бомба беше улучила дивия пророк и през отворения му корем се виждаха вътрешностите му — вар, камъни и пръст. Един лек полъх на вятъра или един ситен дъждец щяха да бъдат достатъчни, за да рухне и тази стена. И тогава щяха да продължат да стърчат само краищата на пророческите нозе в основата на стената и едно парче от река Йордан. Два скромни дървени канделабъра все още димяха, но старият позлатен иконостас с изкусно издълбаната лозница се беше превърнал в пепел.

Поп Янарос се вторачи в изкормения Предтеча и умът му се разбуни:

— Да се махам оттук, да се махам, преди да съм изрекъл нещо богохулно. Не издържам повече. Ти си всемогъщ и издържаш, Господи, но аз не издържам!

Докато богохулната мисъл пърхаше върху езика му, той се обърна поривисто, прескочи камъните и гредите и изхвърча навън. Заобиколи храма и се спря до северната стена, която все още стърчеше права. Едри петна от кръв можеха да се различат отгоре й. Отиде по-наблизо: кръв, косми от женски плитки и тук-там размазани мозъци. Очите на поп Янарос се просълзиха. Избърса ги с тежките си длани и сподави плача си, но не можеше да откъсне очи от стената.

Само преди два дни той беше изповядал жените в тази запустяла църквица и им беше дал последно причастие. Тогава сърцето му за миг се побоя и той понечи да избяга. Но се засрами и остана да види смъртта им. Бяха седем жени: три възрастни и четири девойки. Някакъв калугер от Света гора ги бил издал, че помагат на партизаните. Една нощ ги спипал, докато се качвали в планината, помъкнали торби със сирене, хляб, дебели чорапи и вълнени фланели, които били изплели за партизаните в потайните зимни нощи.

Изправиха ги пред стената и седем пушки се надигнаха насреща им. Начело на екзекуторите беше сержант Митрос, благият добросърдечен румелиец — кротък, безхитростен чревоугодник. В мислите си той постоянно се намираше при женичката си и невръстния си син, в едно далечно селце близо до Карпениси. Но онзи ден устните му се бяха изкълчили, очите му бяха кървясали. Бяха му наредили да убие седемте жени и умът му се беше помрачил. Сърцето му сякаш се противеше, а той надаваше свирепи викове, за да го заглуши.

Обърна се към строените пред стената жени и извика. Поп Янарос се втрещи: това не беше гласът на сержанта. Сякаш някакво прадревно космато чудовище се беше събудило и изревало от благата румелийска гръд.

— Мръсни болшевички, свършено е с вас! Хайде, по-бързо! Имате ли нещо да казвате?

— Нищо! Нищо! Нищо! — отговориха трите старици.

Четвъртата, осемнайсетгодишната Хрисула, учителката от Прастова, вдигна глава. Косите й се разляха върху голите, разкървавени от камшика рамене.

— Аз имам да казвам нещо.

— Говори, курво!

— Да живее Гърция!

В същия миг и седемте запяха: „Родена от костите…“.

Но не успяха да довършат химна.

— Огън! — изрева сержантът.

Във въздуха се разлетяха мозъци и кърви и полепнаха по стената.

Поп Янарос се прекръсти, приближи се и се поклони пред пихтиестите останки.

— Не питам кой е крив и кой е прав — промърмори той. — Не мога да преценя, стар съм вече. Но отвътре сърцето ми вика, че някой ден може да построят нова църква върху руините на Предтечата и тя ще бъде посветена на седемте жени Предтечи.

За миг постоя умислен. После се наведе, взе един въглен и влезе в църквата.

— Ще напиша имената им върху стената — каза.

Върху оцелялата варосана стена редом с Предтечата написа със замах и широки главни букви: ПЕЛАГИЯ, ФРОСО, АРЕТИ, ХРИСУЛА, КАТЕРИНА, МАРТА, ДЕСПИНЬО.

— Какво клепаш по стената, отче? Некролог ли?

Попът подскочи и се изтръгна от святото си общение със седемте Предтечи. Обърна се. Пред него стоеше снажна жена с извити вежди, облечена като калугерка, с руси коси, които се подаваха гъсти и къдрави от черната й кадифена шапчица. На лунната светлина очите й просветваха със сини, зелени и жълти отблясъци, като на тигрица. Поп Янарос сбърчи вежди, разпозна я:

— Какво търсиш тук, госпожо капитанша? Накъде си се запътила?

— Към планината. Не си ли чул, отче? Разнасям писмата и съобщенията на другарите.

Пристъпи по-близо до него. Гласът й прозвуча насмешливо:

— Ще ме благословиш ли, отче?

Попът вдигна и свали поривисто ръката си, порейки въздуха с възмущение.

— Благославям и проклинам всички ви, и отдясно, и отляво! Защо заряза къщата и мъжа си, безсрамна жено? Кой демон ти завъртя главата?

Жената се разсмя.

— Твоя милост го нарича демон, аз го наричам свобода.

— Свободата, която е лишена от добродетел и доброта, е от дявола. Свобода ли е да зарежеш мъжа си, да палиш села и да убиваш хора? Нищо не разбирам.

— Остарял си, поп Янарос, остарял си! Светът се развива и те е надминал, затова не разбираш. Нямам време за приказки, чака ме работа, отче. Остани си със здраве!

Хихикайки, жената пое по нагорнището и запрескача скалите. За миг поспря, свали си шапката и забърса потта си. Косите й се разпиляха по раменете.

— Хей, поп Янарос, отстъпи назад, дошъл е нашият ред! — извика тя и продължи по пътя си.

Поп Янарос я гледаше как се катери към върха, подскачайки леко от скала на скала, докато се изгуби от погледа му. Беше се унесъл. „Каква сила, какъв хъс, каква младост! — прошепна той. — Къде съм седнал да искам добродетел и почтеност от такова тяло! Нека първо да й секне дъхът, да изяде света, да се пресити и устата й да се напълни с пръст. И най-накрая от руините ще излязат добродетелта и добротата.“ Спомни си как миналата година тази жена беше дошла при съпруга си в Кастелос. Каква радост, какви целувки пред цялото село, което беше излязло да я посрещне! Как я вдигна на ръце капитанът, как дивите му очи омекнаха и се наляха със сълзи! Минаха два месеца, минаха три. Докато една вечер, завръщайки се от битка, капитанът завари къщата празна. Жена му беше забягнала в планината при партизаните. Била се нагледала на кръв, убийства и неправда, не издържала повече. Оставила на масата бележка: „Тръгвам си. Не мога повече да живея с теб“. И отдолу: „Недей да убиваш повече невинни и невъоръжени хора, за да си отмъщаваш. Остани си мъж“.

Капитанът четеше и препрочиташе бележката. Не издаваше нито звук, само хапеше устни и трепереше. Беше нощ, тръгна към външната порта, за да излезе навън, но се спъна, падна и се удари в прага. Не усети никаква болка. Вместо да се изправи на крака, той седна, облегна се на зида и запали цигара. Януари месец, лют студ, дворът беше покрит със сняг, но тялото на капитана излъчваше искри. Не мислеше за нищо, палеше и хвърляше цигара след цигара, отметнал глава назад и вперил празен поглед в небето. Когато дойде на другата сутрин, сержант Митрос го завари да спи облегнат на портата, с провиснали от мустаците дебели ледени висулки.

Капитанът отвори очи, но не каза нищо. Изправи се, блъсна сержанта, който беше протегнал ръце да му помогне, и тръгна към църквата. Залости вратата след себе си и запали свещ. Сержантът, който се боеше да не посегне на живота си, го беше последвал и го наблюдаваше през ключалката. Капитанът постави свещта в канделабъра пред иконата на Богородица и дълго време я наблюдаваше, докато очите му се наляха със сълзи. Тогава се наведе към нея, духна и я угаси. „Вече нямам жена, Богородице! — извика. — Тя беше запалена свещичка, която изгоря.“ От онзи ден насетне устата му се залости, лицето му помръкна, душата му се напълни с жлъчка, очите му кървясаха. Остана му само една надежда — смъртта. В битките се втурваше на първата бойна линия, без прикритие и изправен, но постоянно се завръщаше в Кастелос — жив и отчаян.

Когато капитаншата се изгуби от погледа му, поп Янарос протегна ръце към небето.

— Нека Бог простре десницата си над добри и лоши, праведни и неправедни. Хора сме ние, серсеми и нещастници, нека Бог си затвори очите. Не знаем какво се случва с нас. Малко ли пъти Сатаната е приемал Божия лик, за да ни заблуди? Очите ни са от пръст и сълзи, от глина са, как биха могли да различат? Вземи гъбата си, Господи, вземи гъбата си и трий!

При тези думи изпита облекчение, все едно беше връчил гъбата на Бог, а той беше започнал да заличава греховете на хората.

Обърна се към седемте имена, които беше написал с въглена върху стената, прекръсти се и отново пое по нагорнището. Вече наближаваше връх Еторахи. Огньовете, които горяха в партизанските свърталища, все повече се уголемяваха, все по-отчетливо се долавяха гласове и смях. Луната се беше хързулнала от върха на небето и вече се спускаше надолу.

Гласовете от партизанския лагер долитаха все по-диви. Поп Янарос започна да различава сенки, които сновяха бързо край огньовете, сякаш танцуваха. Старческото сърце отново се разтревожи, замята се и взе да се пита: трябваше или не трябваше, правилно ли беше решението, което беше взел, и водеше ли към спасение? Бог му беше позволил да избере свободно и той беше избрал. Когато избираше, беше сигурен, че това е правилният път. Но сега, когато беше близо до целта си, коленете му се подкосиха. Нови гласове се надигнаха в утробата му: „Ще те измамят, опичай си ума, поп Янарос, ще те измамят. Как можеш да имаш доверие на хора, които не вярват в Бога?“.

По камъните се чу трополене и поп Янарос се обърна. Измежду скалите беше изникнал един пастир с диво, загоряло от слънцето лице и гега в ръка, който го гледаше. Очите му приличаха на малки подвижни мъниста, хищни и страхливи като на диво зверче. Носеше къс ямурлук от козя кожа и кръгъл черен калпак, омазнен и с проскубан пискюл. Кривите му пищяли бяха увити в сини износени калцуни. Поп Янарос го разпозна.

— Море, Димос, какво дириш тук? — попита със свъсени вежди. — Накъде си се запътил?

Димос го гледаше с хитрите си селски очи, без да отговаря.

— Кажи, бре! Защо си зарязал селото и си тръгнал по баирите?

Пастирът най-после отвори уста:

— Кое село? Няма вече село! То не бяха черни кепета и аероплани, то не бяха мародери! Направиха го на пух и прах! Няколко стопани все още обикалят развалините и си търсят къщите. Какви ти къщи? Забиват колчета, опъват въжета: тук беше моята къща, викат. Не, по-натам беше, викат съседите. И тия, които са останали живи, хващат се за гушите и се избиват, отиват и те по дяволите. Тури му пепел, отче, свършено е с ромейския род.

— Я да мълчиш! — изръмжа попът и вдигна тоягата си. — Свършено било с ромейския род! И кой го казва, моля ви се! Мътните те взели дано!

Овчарят се почеса по острата чакаловидна глава и замълча. Но очите му проблясваха хитро и гледаха косо и дебнещо към поп Янарос и тоягата му.

— Хайде, Димос, прибирай се да си вършиш работата — каза попът, смекчавайки тона си. — Не се замесвай нито с десните, нито с левите. Не ставай роб на никого, Господ те е създал със свободна душа. Връщай се при козите.

— Какви кози бе, отче? Ти добре ли си? Светът върви от развала на провала, още ли не си получил хабера? За какви кози ми бълнуваш? Половината ги задигнаха червените, защото били гладни. Другата половина ги задигнаха черните, защото и те били гладни. И ей на̀, остана ми само гегата. И ето ме и мен в планината.

Животът на Димос се беше променил само за няколко дни. Загуби стадото си, олекна му, умът му се избистри. Нямаше какво повече да загуби и стана юнак.

— При партизаните ли? Какъв дявол те е яхнал бре, Димос? Да не искаш да убиваш?

— Да, искам.

— Защо, бре?

— Планинският капитан ще ми каже.

— Аз също съм капитан и ти казвам. Недей да убиваш!

— И защо? За да убият мен ли? Заколи ме, аго, да стана светец? Ножът е опрял до кокала: или ти ще убиваш, или те ще убият теб. По-добре майка на убиец, отколкото майка на убит.

— И защо избра партизаните? Тях също ги убиват.

— Отивам при бедните и онеправданите. Аз също съм беден и онеправдан.

— Кога се отрака толкова бре, Димос? Кой ти размъти мозъка? Довчера беше козел и вместо да говориш, блееше.

— Вече започвам да говоря, отче. Какво си мислиш ти? Че цял живот ще блеем?

Направи крачка назад, преметна ямурлука по юнашки през дясното си рамо и отново изгледа насмешливо попа. Едни неуместни думи напираха в устата му: да ги изрече ли, или не? Беше го страх, но не се сдържа.

— За твое добро ти го казвам, отче — рече той с глас, който действително напомняше блеенето на козел. — Хвани се и ти на хорото и играй доброволно. Ако ли не, ще ме прощаваш, попе, ама ще те накарат да играеш като мечка по тяхната свирка.

Отскочи, за да избегне тоягата на попа, и отново потъна сред чукарите.

Поп Янарос стоеше втрещен и с отворена уста. Изведнъж му кипна, разтвори длан и направи ругателен жест към собственото си лице:

— Дотук я докара, клети поп Янарос! Да ти дават акъл чобаните! — рече той и отново пое по нагорнището, приведен и с подкосени колене.

Изкачваше се, изкачваше се и вече не мислеше за нищо. Много мъки му се бяха насъбрали през изминалия ден. Беше просто човек, умори се.

Наостри слух. Изведнъж сякаш чу гласа на сина си и се стресна. „Ей сега ще го видя — помисли си настръхнал. — Ей сега ще изникне пред очите ми едър, рошав, с грамадните си ръчища, с присмехулната си и пълна с ругатни уста. Как можа да се роди от плътта ми подобен демон, Господи? Какво е тайното послание, което си му поверил? Решавам да го прокълна, но ме е страх. Решавам да му дам благословията си, но ме е страх. Що за звяр е това? Домът на майка му и баща му преди години му стана тесен. Една нощ отвори вратата и избяга. Обиколи света, забърка се с жени, потъна до гуша в грехове. Забърка се с идеи, отрече се от Бог, отрече се от родината, отрече се и от бащиното си име. Смени си името и ето го сега — капитан Дракос на връх Еторахи, с огън и меч! А аз съм тръгнал — смили се над мене, Господи — да му предам доброволно селото, душата, живота и честта на народа си.“

Въздъхна. Отново усети, че сърцето му се мята и иска да избяга. Трудно, много трудно му изглеждаше в оня момент да си човешко същество и Бог да те изхвърля от пазвите си, тъй както старият орел изритва невръстните орлета от гнездото си — лети, ако можеш, или си мъртъв! Орлето вика: „Татко, крилата ми още не са укрепнали. Имай търпение, защо не почакаш малко?“ — „Не се дръж за мене, освободи се, ти си свободен!“, отвръща орелът и го запокитва в бездната.

— Да, Господи, упреквам те! Защо си ми връчил нож с две остриета, Господи? Защо си ме създал свободен, но за сметка на това си стоварил такова бреме върху плещите ми? Колко радостен и облекчен щях да се чувствам, ако можех да изпълнявам твоите заповеди: прави това, не прави онова! Ако знаех каква е волята ти и можех да живея, да действам и да желая на сигурна основа! Но не! Навсякъде хаос, а аз, твоят червей, съм длъжен да внасям порядък в хаоса!

XIII

Добре дошъл, поп Янарос, добре дошъл, левенте!

Смутеният поп Янарос се приближаваше бавно. Държеше брадата си в ръце и се оглеждаше. Снажни мъже, кръстосали патрондаши на гърдите си и преметнали пушки през рамо, играеха хоро и пееха край огньовете. Сред тях имаше и девойки с червени забрадки, с патрондаши и пушки, които танцуваха рамо до рамо с мъжете. Планинският връх пламтеше, облян от светлина, която озаряваше и лицата на хората. Цареше голяма радост, сякаш Христос вече беше възкръснал.

Поп Янарос гледаше унесено. „Що за души са това! — дивеше се той. — Що за тела са това, Господи! Каква младост! Нищичко не разбирам. Да не би наистина да съм остарял? Да не би сърцето ми наистина да е окуцяло, та не може повече да се разтваря?“

Отново обходи с поглед мястото. Небръснати, немити, с дълги косища, с къдрави бради, страх и ужас. Всевъзможна сбирщина: работници, селяни, учители, студенти, овчари. Мъже и жени. Много девойки бяха зарязали домовете си, за да хванат гората. Обзети от любов към риска, мъжкия дъх и свободата, те бяха надянали мъжки кепета, бяха разпуснали коси по раменете си и бяха споделили с мъжете глада, въшките и смъртта. Готвеха, перяха, пренасяха ранените, превързваха раните им, грабваха пушките и се втурваха в атака. Тайно се спускаха в неосвободените села, носеха секретни съобщения на другарите, предаваха писма, играеха си с живота, без да им мигне окото. А пък мъжете, като гледаха как девойките гладуват, студуват, бият се и умират така юначно, възмъжаваха още повече и се състезаваха помежду си кой ще се отличи с по-големи подвизи.

Поп Янарос ги гледаше с гордост как подскачат край пламъците с високо вдигнати чела. „Ех, да можеше да се върне проклетата младост, да се събуя бос и да подскоча в пламъците, да протегна ръце наляво и надясно и да се хвана на хорото с ангелите!“

— Здравейте, младежи! — извика неволно поп Янарос и протегна ръце към тях.

Приближи се още малко. Тежка миризма на печено агне, кир и пот се блъсна в ноздрите му. Един пухкав левент с руси мустаци и червени цървули се втурна към него и го хвана за дясната ръка. Двама други юнаци го подхванаха отляво и го задърпаха към челото на хорото.

— Здравей, левенте поп Янарос! — извикаха. — Братя, той е дошъл да танцува с нас! Хайде, запретвай расото!

Поп Янарос се опря на тоягата си и се запъна.

— Защо танцувате бе, младежи! — извика той. — Добре, добре, ще се хвана и аз на хорото, но искам първо да науча, пуснете ме. Да не сте получили радостна вест? Да не е онемяла проклетата пушка, устата на Сатаната? Да не са се помирили враговете, да не са прогледнали очите им? Да не са разбрали, че всички сме братя? Говорете бе, младежи, ще се пръсна!

Левентите се разсмяха. Куцокракият Алекос, дето беше избягал от казармата и хванал гората, подскочи:

— Китайските ни братя са наводнили полята, прекосили са градовете, освободили са от робство милиони души и са стигнали до Жълтата река. Ей сегинка чухме вестта по радиото на нереидите.

— Кой това бре, момчета? Ушите ми бучат от дългото изкачване и недочувам.

— Китайците, попе, китайците, нашите съратници, нашите братя. Идвай тук и твоя милост, сваляй расото и се хващай на хорото!

— Че и китайците ли станаха наши братя? Наша работа ли е какво се случва на другия край на света, бре? Докато собственият ни двор е жаден!

— Китайците са наши братя! — подскочи даскалът от село Халикас, който също си беше сложил главата на дръвника. — Светът вече няма краища, всички имаме един общ дом и един общ двор. Всички онеправдани на тази земя сме братя и имаме един и същ баща.

— И кой е той?

— Ленин.

— А защо не Христос?

Даскалът избухна в смях:

— Прелисти евангелието, попе, и ще видиш, че има продължение. Прочети петото евангелие: „Свещено евангелие според Ленин“! И ще разбереш, че вече няма гърци, българи и китайци. Всички сме братя. Всички гонени, онеправдавани, гладуващи и жадуващи за правосъдие. Жълти, черни и бели. Отвори сърцето си и приеми в него всички, поп Янарос. Не бъди скъперник в любовта, бъди сърцат!

Помощник-командирът Лукас, нисичък, с черна кърпа върху косата, с щръкнала червена брада, с глигански зъб за талисман на шията, сграбчи поп Янарос за рамото.

— Изиграй едно зейбекико^[29], попе! — извика той. — Тропни с крак, отче, тресни я тая земя, дето някой ден ще ни погълне. Иде Великден, Христос воскресе, Народът воскресе из мъртвите!

Обърна се към юнаците:

— Давайте, момчета! Химна!

В същия миг край огньовете избухна диво и победоносно новият великденски тропар: „Народ воскресе из мертвих, смертию смерт поправ…“.

— Виждаш ли, попе? — рече даскалът. — Не сме променили много неща. Вместо „Христос“ сложихме „Народ“. Едно и също е. Това е днешното име на Бог.

— Народът не е Бог! — сопна се гневно попът. — Горко ни, ако беше!

— Горко ни, ако Бог беше другият, вашият — възрази даскалът, — който гледа как децата умират от глад и не си помръдва малкия пръст.

— Докато има гладуващи деца, Бог не съществува! — подхвърли ядно една девойка и размаха застрашително ръка към попа, сякаш той беше виновен за всичко.

Поп Янарос замълча. Можеше да каже много неща в защита на своя Бог, но замълча. Кой би могъл да се противопостави на земетръса, на огъня, на младостта? Гледаше с широко отворени очи разгорещените младежи и девойки и от челото му се лееше пот. Опитваше се да събере ума си, да види и да разбере. „Прости ми, Боже — мислеше си той, — да не би това да е новата религия? Как така изведнъж се разшири човешкото сърце? Преди то побираше само хората от собствения си дом: майка, баща, братя и сестри. Беше малко, малко и тясноскроено. Обхващаше най-много Янина и Епир или най-много Македония, Румелия, Пелопонес, гръцките острови и най-отвъд — Константинопол. Повече не можеше да побере. А ето че сега побира целия свят! Какъв е тоя нов юруш, Господи? Да стана, вика ми, и да танцувам за китайците, индийците и африканците! Не мога! В моето сърце се побират само ромеите. Да не би наистина аз, поп Янарос, вече да съм остарял, аз, дето се перчех, че съм на двайсет-двайсет и две години и че съм преборил старостта? Не, не мога да направя толкова голяма крачка!“

Докато той стоеше, подпрян на тоягата си, и мислеше, помощник-командирът Лукас го гледаше изпитателно под око. Гласът му прозвуча насмешливо:

— За твое добро ти го казвам, отче: недей да стоиш между два реда пушки. Така се превръщаш в мишена за всички куршуми — и черните, и червените. Направи своя избор и ела при нас. Ще имаш хиляди глави като щит пред себе си. Но ако продължаваш да вървиш съвсем самичък, загубен си.

— От която и страна да застана, юначе — отвърна поп Янарос, — аз съм така устроен, че никой няма да върви пред мене като щит. Единствено Бог.

— В най-голямата беда твоят Бог ще те изостави, повярвай ми, поп Янарос.

— Аз обаче няма да го изоставя! — тропна с тояга по камъните поп Янарос. — Къде ще ми избяга? Хванал съм го за края на дрехата и не пускам!

Лукас вдигна рамене и се засмя:

— Дрехата му ще се скъса и ще останеш с един парцал в ръката. А добричкият ти Бог ще е избягал. Но какво ли съм седнал да те убеждавам? Познавам те добре, поп Янарос, умът ти не увира за нищо на света. Желая ти късмет!

Даскалът се разсмя.

— Думите ти отиват на вятъра, Лукас — извика той. — Душата на поп Янарос прилича — с извинение — на една кучка, дето пазеше овцете на покойния ми баща.

— Кучка ли? — намеси се озадачено една от жените. — Нямаш ли срам, даскале? Отчето е свят човек, макар и да не е от нашите.

— Не се сащисвайте, другари. Сега ще ви разкажа историята и ще разберете. Баща ми беше овчар. Тогава бях невръстно дете, но това, което ще ви разкажа, ми направи дълбоко впечатление и се е запечатало в ума ми. Имахме една бяла кучка, същински звяр, която пазеше малкото ни овчици. Една нощ в кошарата влязъл вълк и се съешил с нашата кучка. Оттогава кучката го пускала да влиза, без да лае по него. Виждаше баща ми, че агнетата изчезват едно подир друго, а не беше чул кучката да лае. Що за чудо е това, тюхкаше се той. Една нощ си взел пушката, застанал в засада и що да види? Към полунощ вълкът прескочил оградата, а кучката — нито звук. Само надигнала глава и размахала опашка. Вълкът понечил да скочи върху агнетата, а баща ми стрелял и се хвърлил отгоре му с балтията. Явно вълкът е бил ранен, защото избягал, виейки. Тогава баща ми взел сопата и пребил кучката от бой. Насмалко да я убие, но я съжалил. Отворил вратата и я изхвърлил. Вече се разсъмвало. Кучката тичала и виела. Като стигнала до седловината между селото и усоето, спряла. Къде да отиде? Отпред била гората с вълците, отзад — баща ми със сопата. Където и да отидела, все била загубена. Три дни и три нощи тя виеше, застанала по средата между вълците и овцете. Минаха толкова години, остарях, но като си спомня за оня вой, все още настръхвам. На четвъртия ден тя млъкна. Баща ми се качи до седловината и я намери мъртва.

— И какво, даскале? — попита жената. — Какво искаш да кажеш?

— Тази кучка — отвърна даскалът, който беше престанал да се смее и в гласа му имаше горчивина, — тази кучка, другари, е душата на поп Янарос. И той като нея вие между черни и червени, и той ще пукне като нея. Жалко за душата му!

Поп Янарос не отрони дума. Но една мисъл се заби в гърдите му като нож и за миг го уплаши. „Ще пукна — помисли си. — Дали пък даскалът не е прав? Да, да, ще пукна, виейки между вълците и овцете.“ Попът настръхна и черно предчувствие пропълзя по гръбнака му.

— Момчета, аз ще поседна малко, уморих се.

Намери един камък и се сгуши отгоре му.

Когато хорото свърши, юнаците насядаха около поп Янарос. Неколцина извадиха от пазвите си писмата, които току-що им беше донесла капитаншата, както я наричаха с намигване. Едни четяха, сричайки, други викаха на помощ даскала. А той приклякваше край тях и четеше.

Първи го беше повикал амбулантният търговец Козмас. Навремето той беше заможен. Държеше търговска къща в Превеза заедно с един арменец и продаваше платнени изделия. Но арменецът му изяде капитала и Козмас се принуди да стане амбулантен търговец. Докато беше заможен, той нападаше бясно комунистите: „Тия гадове искат да продадат родината и Христос — викаше, — искат да сложат ръка на стоката ми!“. Но след като обедня, той също се хвана на червеното хоро и пожела да разруши тоя неправеден свят и да разкаже играта на арменеца. „Ако някой богаташ е комунист, той е глупак — казваше. — Ако някой бедняк не е комунист, той е глупак.“ Тъкмо той сега повика даскала да прочете писмото му.

— Ех, даскале — рече му, — ако имах тебе за ортак, нямаше да си загубя търговийката.

— Но нямаше и да бъдеш с нас в планината, драги Козмас. Щеше да си в долината с черните.

— Прав си бе, даскале. По дяволите търговията. Но духам раната и не изстива. Остави сега това, кажи ми какво пише в писмото.

Даскалът взе писмото и започна да чете: „Братко Козмас, всички ние, слава Богу, сме добре. Само дето всичките сме болни, кой от глад, кой от малария. Да не чуе дяволът, досега не са ни тормозили нито червените, нито черните гадове. Но колчем се похлопа на вратата, сърцата ни подскачат. Козата Пардало роди три козлета, ама и трите мъжки, да й се не види. Тия дни през селото мина едно старче с бяла мишка в клетка, дето гадаеше бъдещето, но ние не отидохме. Мама обаче сънува сън: валял силен дъжд и после изгряло слънцето. Отидохме при попа да ни го обясни. Ясно е като бял ден — каза попът, да е жив и здрав, — ясно е като бял ден, че сънят е добър и благословен. Вашият Козмас всеки момент ще се прибере — той е слънцето“.

— Аз съм бил слънцето! — каза Козмас и избухна в смях. — Горката ми майка! Каквото има в мислите си, това вижда и насън.

Даскалът отиде по-нататък и приклекна до един мургав дангалак, който отчаяно въртеше в ръцете си лист хартия и ругаеше, че не разбира какво означават всичките тия мацаници. Ето какво пишеше в писмото: „Какво дириш в планината бре, празноглавецо, та ме заряза да се оправям сама с къщата, нивата, козите и чаветата? Кой проклетник ти наля въздух в главата? Борел си се, пишеш ми, за свобода. Май ти е изпила кукувица акъла. Свободата става ли за ядене бре, серсемино? Току-виж дошла да помогне и на мен, да ми почисти къщата, да ми изоре нивата, да изпере децата и да им изпощи въшките? Това ли ми обеща, когато се взехме, негоднико? Да знаеш, че аз съм попска дъщеря, в памук съм отгледана, не съм някоя селянка. Не съм създадена за черна работа! Гледай да се прибереш по-скоро, иначе ще си обера партакешите и ще си плюя на петите! Цял куп мъже ме искат, ако искаш да знаеш…“.

— Стига толкова, да я вземат дяволите! — извика мургавият мъж и скъса писмото на хиляди парченца.

Даскалът се разсмя.

— Не си пукай жлъчката, Димитрис. Тук сме дошли за велики дела, по дяволите жените! — рече той и се насочи към другарите си, които се бяха събрали край поп Янарос и го зяпаха.

Двама юнаци пристигнаха изпотени и весели. Бяха облечени в къси овчарски ямурлуци и носеха тояги. Ръцете им бяха окървавени. Приближиха се до Лукас и му направиха знак.

— Носим ти дар — казаха те през смях.

— Къде е кутията? — попита Лукас и протегна ръка.

Единият измъкна от ямурлука си продълговата сребърна кутия и му я подаде.

— На твоите услуги, капитан Лукас — рече закачливо той.

— Не се подсмихвай, другарю — каза Лукас. — Този свещен пояс ще стане наш съратник. Ти само стой и гледай.

Постави два пръста в устата си и изсвири.

— Съратнико Алекос! — извика.

Обърна се към двамата вестоносци:

— Ами дрехите?

Вторият мним овчар извади изпод ямурлука си една бохча дрехи.

— Заповядай — рече. — Оставихме го по долни гащи.

И простря на земята расо, шапка, колан, чифт дебели обуща, чифт дебели светлосини чорапи и един сребърен кръст.

— Взехме му и магарето, и кошовете. На дъното им все още имаше няколко смокини. Изядохме ги.

— Алекос! — извика отново Лукас.

Юнаците отстъпиха встрани, за да направят място на охранения готвач Алекос, който се появи засмян и куцукащ.

— Тук! — извика той и застана пред Лукас.

— Отче Александре — каза през смях помощник-командирът, — това са ангелските ти одежди. Обличай се бързо! Имаме тлъста работа да вършим.

— Калугер ли? — възкликна Алекос с изцъклени очи.

— Обличай се бързо и не питай!

Алекос изу панталона и съблече куртката си. Загърна се с расото, закачули се с калугерската шапка и провеси кръста на шията си. Вдигна ръка и благослови мъжете и жените, които го бяха обкръжили и се превиваха от смях.

Лукас подмяташе в ръцете си сребърната мощехранителница.

— Дръж си очите на четири, клети отче Александре! — рече той. — Предавам ти тази сребърна бомба. Тръгни по селата и възхвалявай стоката си: „Християни, пристигна поясът, с който се е препасвала Богородица, вече е тук, вече е тук! Дойде, за да препаше селото ви, да препаше душите ви, да изпъди черните демони, бедността, войната и неправдата! Богородица има да ви казва и нещо тайно. Елате да се поклоните, елате да чуете, почитаеми вярващи!“. Това ще викаш. А като се събере народът, навеждай се и прошепвай на всеки поотделно: „Богородица ми заръча да ви предам това: Имате благословията ми. Убивайте фашистите, убивайте ги. Те са черните демони, те са черните кепета!“. Това ще викаш, нали разбра?

— Разбрах. С други думи — номер.

— Опичай си акъла, казах, и не се смей. Голям хитрец си и затова избрах теб. Но за тая работа има нужда от калугерска хитрост, защото ако те надушат, ще те разпънат на кръста, отче Александре, както разпънаха и шефа ти.

 

 

Поп Янарос седеше, гледаше, слушаше и се задушаваше. Това беше някакъв нов свят — без свян, без Бог, само младост, юначество и богохулство. Чуят нещо за Христос, и се смеят, чуят за свобода и справедливост, и загиват за тях… Да не би пък тия партизани, дето са надигнали глави срещу неправдата, да не би пък точно те — прости ми, Боже — да са новите християни, макар и да не го съзнават? Не го съзнават и затова богохулстват. Но все някой ден ще го осъзнаят, няма как да бъде иначе… Дали пък не беше прав раненият калугер Никодимос, че един ден водач на тези левенти ще стане самият Христос? И вече няма да носи кръста на разпятието, ами ще държи бич, с който ще прокуди престъпниците, неправедните и търговците от Божия храм и от света!

Поп Янарос изгледа един по един младежите, които се смееха, богохулстваха и лъскаха пушките си, и въздъхна. „Ех, ако можеше един такъв Христос да слезе на Земята! — помисли си той. — Как щях да препаша здраво кръста си, па макар и седемдесетгодишен, как щях да грабна байрака и да тръгна на юруш след него — за да прокудя престъпниците, неправедните и търговците!“

Умът на поп Янарос се носеше из дълбоки води. Той затвори очи и се унесе сред глъчката, смеховете и припукващия огън. Къде се намираше? Луната тъкмо се беше търкулнала от средата на небесния свод и вече се спускаше. Помощник-командирът Лукас се обърна, видя поп Янарос, когото съвсем беше забравил, наведе се и го побутна с крак.

— Май те забравихме, попе. Прости ни, но си имахме работа. Трябваше да поставим цел на Богородичния пояс.

И изпляска с длани.

— Хей, Кокольос!

Едно рошаво зверче с остри лисичи уши и очи на невестулка се изпъчи пред него.

— Тук!

— Къде е капитанът?

Зверчето се изкиска.

— На стражевия пост е. С капитаншата.

Другарите избухнаха в смях, но погледът на Лукас помътня.

— Тишина! — изрева той.

Обърна се към зверчето:

— Върви да му кажеш, че баща му е дошъл при него. Носи му послание.

— Какво му носи, че не чух добре?

— Вест от Кастелос. Хайде, изчезвай!

XIV

Капитан Дракос действително се намираше при наблюдателния пост, на хвърлей разстояние от другарите си. Той стискаше в шепата си един камък и бавно го разчупваше на парченца. Както се беше унесъл в черни мисли върху скалата си, свит на кълбо и изпънал дебелия си врат на лунната светлина, той приличаше на рунтава мечка, готова да се нахвърли върху жертвата си.

Лицето му беше проядено от шарката, едрата му кръгла глава беше космата и брадясала, а вътре в нея — наредени на пластове — моретата, които беше кръстосвал, пристанищата, в които беше пускал котва, човешките раси, които беше срещал — бели, жълти, шоколадови и черни.

Умът на капитана — слънце, обагрено в тъмновишнево — се издигаше над една безбрежна тучна долина и гледаше към земята като изгладнял лъв. Отначало слънцето не различаваше нищо. Земята още не беше се събудила и голотата й бе покрита с утринна слана. Но лека-полека тънкото покривало се раздвижи, повдигнато от слънцето, стана прозрачно, превърна се в пара и се утаи върху тревата като роса. Окъпана в светлина, долината се разкри, прекосявана от жълта кална река, широка като морето, а върху нея — рояци от длъгнести лодчици с щръкнали кърми и носове, с черни и оранжеви четириъгълни платна, с жълти човечета, които пищяха и подскачаха като маймунки. И изведнъж — тромпети и тъпани, земята се разтресе, милиони жълти нозе се понесоха надолу, трополейки по камъните и пръстта. Безчет усти подеха дива, радостна и триумфална песен, която зовеше Свободата.

От близките песъчливи хълмове, от зелените мочурища, от далечните планини се понесоха една подир друга пеещи вълни от сплескани кръгли лица, направени от калта на жълтата река, с дръпнати очи, извити мустаци и дълги плитки. Утринното слънце падаше отгоре им, лъщяха челата, пушките и щитовете им, бронзовите копчета върху куртките им в цвят хаки, червените и зелените дракони върху тънките ивици на знамената им. Те вече бяха яхнали дългите стени, бяха разрушили вековните прегради. Завтекоха се на юг, прегърнаха и прегазиха хиляди села, пометоха старите издъхващи господари с мъжко-женските им хареми, вдигнаха ситите от трапезите им и поставиха на тяхно място гладните, разлепиха по стените огромни червени пана с черни дракони и причудливи букви, които приличаха на сърпове, чукове и отрязани глави. А минувачите се спираха и четяха: „Пролетарии от всички страни, яжте и пийте, дойде и нашият ред!“.

От далечните села пристигаха вестоносци с прибрани на плитки коси, с остри сламени шапки, босоноги. Свличаха се на земята, пищяха, умоляваха, каканижеха нещо припряно и неразбираемо. Открояваха се само няколко прадревни думи: глад, камшик, смърт! И войнствата се устремяваха с нови сили, отново тръгваха и се разливаха на юг. Начело вървеше Свободата като призрак в пълно въоръжение, окъпана в кръв. Отзад ги следваше като опашка безсмъртната шайка на Глада, Грабителството, Огъня и Клането. „Кои са тия, дето се спускат и осмърдяват въздуха?“, питаха велурените господарски калпаци, надничайки от позлатените кафези. В отговор хиляди огнени езици се спускаха от небесата и начаса се стоварваха отгоре им.

Слънцето видя своите жълти войнства, преброи ги, бяха неизброими, усмихна се доволно и продължи нататък. Долината с широката река изчезна зад гърба му. Сега вече преминаваше над джунгли с влажни и топли гори, осеяни със скорпиони и отровни цветя. Тежкият въздух проблясваше, набразден от зелени, розови и сини крила, и говореше с дрезгавия глас на папагал. Лют мирис на камфор, канела и индийско орехче. Слънцето се беше издигнало високо. Зверовете се завръщаха в леговищата си с окървавени муцуни и заситени туловища.

Слънцето не успя да проникне в джунглата, зачерви се гневно и премина по-нататък. В пролуките на джунглата дебнеха неподвижни мравуняци от хора — анамци, малайзийци и яванци с фини кости и чевръсти нажежени очи. Едни държаха ръчни гранати и пушки, други — извити като сърпове бойни ножове, трети — дебели железоглави прътове, четвърти — зъбчати флагове с изображения на смеещи се лъвове, бели слонове и зелени змии. Поколение след поколение, те бяха гладували и работили, поколение след поколение, те бяха стояли със скръстени ръце и бяха мълчали, но вече бяха изгубили търпението си. Слънцето падна отгоре им, нежно погали изгладнелите им измъчени тела и се усмихна.

Една вечер, в края на работния ден, когато бяха паднали по очи на брега и плачеха тихо, за да не ги чуят белите им господари, в пристанищата им пусна котва причудлив нов бог. Той се търкулна по крайбрежните камъчета и започна да се приближава като грамаден кръгъл скорпион, като колело с хиляди стърчащи от него ловки ръце, които държаха чукове и сърпове. Новият бог премина с цялата си тежест по раздраните от бой гърбове, прегази селата, спря на площадите и започна да вика. Какво викаше той? Всички се изправиха на крака, избърсаха очите си, изгледаха го радостни и ужасени. Не разбираха какво им говори, но сърцата им туптяха и виеха. Не знаеха, че носят в утробите си звяр, мислеха го за боязлива катеричка — но това беше човешкото сърце, което се събуждаше, гладуваше и виеше.

Скочиха на крака, избърсаха очите си, огледаха се и за първи път осъзнаха: планините, моретата, горите, плодовете, които висяха по дърветата, биволите, които излизаха от езерата, птиците, които летяха из въздуха — всичко това им принадлежеше. Това беше тяхната родина, направена от костите, потта, воплите и въздишките на прадедите им. Наведоха се и целунаха пръстта, сякаш целуваха предците си, сякаш прегръщаха следовниците си. Положиха длани като козирки над очите си и се загледаха в белите си господари, които седяха под навесите на терасите си, пиеха разхладителни напитки, пушеха ароматни пури и гледаха с притворени сини очи и увиснали устни малките яванки, голите анамитки и гъвкавите малайзийки, които се смееха, чуруликаха и поклащаха бедра пред тях.

Жлъчта се надигна в скосените анамитски, явански и малайзийски очи и в същия миг те разбраха с пределна яснота какво им викаше новият бог: „Вън! Вън! — разнесоха се гласове от единия до другия край на джунглата, от едното до другото море. — Вън! Вън! Ява за яванците, Анам за анамийците, Малайзия за малайзийците, Холандия за холандците, Франция за французите, Америка за американците. Вън! Вън!“.

Многоокото слънце се беше изкачило един разкрач по-нагоре. То гледаше смуглите си деца и чуваше възгласите им. Усмихна се, даде им благословията си и продължи нататък.

Сега преминаваше над превисоки заснежени планини, над бавноподвижни свещени реки, над хиляди кални села, над безчислени хора с тънки и проядени от глада тела, с големи кадифени очи, изпълнени с мъртви богове и безропотно очакване. В края на реката един мършав аскет въртеше ли, въртеше един чекрък, въртеше ли, въртеше прастарото колело на съдбата. Милиони души се бяха събрали край него, а той им говореше, усмихваше се и пак замълчаваше. Гол като воден червей, беззъб, ръцете и краката му като на свети Йоан Предтеча, въоръжен от глава до пети с душата си, той се бореше с една голяма Империя, застанал неподвижно в края на реката.

Слънцето се спря над него и го обля със светлина. Светлината възлизаше и низхождаше по плешивата глава, по измъчената гръд, по празния корем, по мършавите хълбоци, по тънките крака. „Какво представлява душата на човека, на истинския човек? — мислеше си слънцето. — Какъв пламък, каква тъга, каква радост, какъв бликащ извор, който отмества дебелата земна кора и се възкачва! Едни го наричат отмъщение, други — справедливост, трети — свобода, четвърти — бог. А аз го наричам човешка душа! Докато тя избликва по земята, ще вярвам, че светлината ми не отива на вятъра. От толкова векове я чакам и ето че дойде! Радвам се, че имам очи, за да виждам, уши, за да чувам, и дълги ръце, които се спускат чак до земята и галят света! Ако я нямаше душата на човека, на истинския човек, каква пустош би властвала, какво мъчение, колко напразно би била пропиляна светлината ми!“

Тъй рече, възкачи се още по-високо, стигна до средата на небесния свод и се спря.

Под него — пясъчна пустиня, над нажежената земна кора се вие пара. Водата е оскъдна, изворите са затлачени. Над розово-теменужените планини светлината се лее като водопад. Други водопади в тази пустиня няма. Тук-там финикова палма, камила, лъскава змия, див жален крясък, който раздира въздуха. Надига се жежък вятър, пясъците се раздвижват, развихрят се като морски вълни. Настръхва гръбнакът на земята. И изведнъж сред безбрежната пустош изникват шатри. Мургави жени с дълги пъргави пръсти, оцветени с къна, смесват брашно и вода, търкат два камъка и палят малки огньове. Надига се пушек — истинското знаме на човека — и смъртта оживява. Мъже с бели тюрбани седят наблизо със скръстени нозе и слушат. Дошъл е един търговец от далечни брегове, от страните на неверниците, и продава мъниста, огледалца, сол и пъстроцветни басми. Той също е седнал с кръстосани нозе под сянката на шатрата и разказва какво се случва там някъде, в обитаемия свят. Говори за магически машини и нови пушки, за бели жени и руси момчета. Говори за бедни и богати, за гладуващи хора, които внезапно се надигат, разбиват богатските порти, сядат на застланите трапези, лягат в меките кревати, яхват крилатите стоманени жребци и правят пируети във въздуха.

Бедуинските сърца слушат и се възпламеняват. Очите им се премрежват и се вторачват отвъд нажежения въздух, на запад. Търговецът усеща, че моментът е назрял, изважда от пазвата си книга и започва да чете. Казва, че това е новият Коран, новото послание на Аллах. Появило се е далече на север, в новата Мека, която се нарича Москва. Пророкът се е преродил, приел е ново име, написал е нов Коран и отново призовава своите вярващи араби да се стекат край него и да разграбят света. Не ви ли омръзнаха пустошта, презрението и гладът? Напред! Дошло е време да развеете на вятъра зелените знамена на Пророка. Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк. Днес Мохамед се нарича Ленин.

По кръглото благо лице на слънцето се разля усмивка.

„Всичко е наред — помисли си то. — Семето е засято дори в пустинята, скоро ще я видим цъфнала. Този търговец е като гладен бръмбар, който прескача от цвете на цвете, от шатра на шатра, от сърце на сърце и крилата му са натежали от червени семена. Давам му благословията си! Омръзнало ми е вече старото лице на земята. Аз, видите ли, съм колар и неспирно се движа по един и същ маршрут. От години гледам как едни и същи господари бият и как едни и същи гърбове биват бити. Нека колелото да се завърти най-накрая, нека нови лица да излязат на светло, нека сърцето да се отмести малко по-нататък, за да може да се размърда и неговото возило — светът! Смелост, търговецо, апостоле на бръмбарите! Виждал съм хиляди други бръмбари като тебе, всички хвалят една и съща стока, но всеки път името й е различно. Големи разказвачи на приказки сте всички вие, харесвам ви. И хората, тези вечно наивни деца, вярват във вашата приказка и повярват ли, приказката се превръща в реалност, защото човешката душа е всемогъща. Минава век, минават два, три, четири века, и те с ококорени очи разбират, че всичко е било само приказка, и я прогонват с подвикване. И идва нова приказка, и идват нови разказвачи, и светът отново изживява подем. Ето така минава и моето време… Бъди здрав, търговецо, и успешна разпродажба — ще ме прощаваш, но трябва да продължа по пътя си.“

 

 

Капитан Дракос тръсна глава и се огледа. Видя чукарите, върху които преди месеци беше забил знамето на свободата. Цялата суша и всички морета се бяха събрали на тази скала. От толкова месеци планина и хора бяха слели съдбите си, бяха станали едно. И капитан Дракос имаше чувството, че е Кентавър, чието тяло от кръста надолу е самата планина. Той беше поел от дивата суровост на планината, а тя сякаш беше придобила човешка душа. Да, беше придобила човешка душа и както се напрягаше и се взираше в долината, тя сякаш предизвикваше черните кепета на двубой и съзнаваше, че не е планина като другите, а бастион на свободата. Месеци наред човешките ръце се разкървавяваха, за да пробият недрата й, да издълбаят гнезда за оръдията, да издигнат защитни валове, да прокарат пътеки. Снарядите я бяха надупчили с рани, камъните й бяха обгорени, оскъдните тръни и храсталаци, които се бяха покатерили толкова високо, бяха овъглени. Беше пила човешка кръв тая планина, беше яла човешки мозък, ямите й бяха пълни с човешки кости. Така се превърна във върколак и застана редом с партизаните. Воюваше за свобода, надаваше бойни и заплашителни викове, час по час бълваше пламък от върха си, за да даде сигнал и на други върхове.

— Всичко е наред, всичко е наред — шепнеше тревожно капитанът, — но ми иде да се пръсна!

Захвърли гневно камъка, който разломяваше на парченца в дланта си. Чу трополенето му да заглъхва по планинския склон.

— Що за дявол нося в себе си? — изръмжа той. — Какъв е тоя демон в мен и накъде ме тласка? Той направлява целия ми живот, той, не аз! Свобода, ми вика. Каква свобода бе, драги? Единствено демонът, който живее в нас, е свободен, единствено той, ние — не! Ние сме мулето, а той го е яхнал и върви нанякъде. Накъде върви?

Обходи с поглед целия си живот, припомни си младостта. Беше ял, беше пил, беше се напивал, беше прегръщал, за да му олекне. Но не му олекваше. Демонът в него се надигаше: „Засрами се! — викаше. — Засрами се, скот такъв!“ Обрече се на изгнание, за да не чува гласа му. Стана боцман на един товарен параход, изгуби се из големите морета. Що за живот беше онова! Каква суматоха, какъв ужас!

Капитан Дракос наведе глава към косматите си гърди. Тази нощ гробните камъни се разцепваха в утробата му и старият му скиталчески живот избликваше на светло, завръщаха се радостите, горчилките и униженията на живота му. Нима нищо не умира вътре в нас? Нима нищо не умира, докато сме живи? В слепоочията му отново затуптяха моретата, които беше кръстосвал, корабът, другарите, екзотичните пристанища — Александрия, Суец, Порт Судан, Цейлон, Малайзия, Хонконг, калните жълти морета, калните жълти жени… В ноздрите му отново затрептя омайващата миризма на урина и подправки, миризмата на мускус, излъчвана от изпотените женски мишници.

Излизаше на пристанището прясно обръснат, с чисто черен засукан мустак, с цигара зад ухото. Тръгваше да се разхожда из тайните квартали и да си избира жени. Сближаваше се с тях много бързо и непринудено. Намигаше на жената, която беше пожелал, или я щипваше по ръката, или я поглеждаше, измучавайки нежно като теле. За него любовта беше като играта на прескочикобила, която играеше с приятелите си, когато беше малък: петима-десетима хлапаци навеждаха гърбове, той плюеше на дланите си, засилваше се, прескачаше ги един по един като светкавица и накрая триумфално се повдигаше на пръсти.

От какво е направено човешкото тяло, че може да даде и да получи толкова щастие? Как е възможно нечии устни, едно малко късче плът, да докосват твоите устни и умът ти да се помрачава? Голямо щастие изпитваше Дракос, когато се сближаваше с женско тяло. В ония мигове самата му душа се превръщаше в плът, за да може и тя да се порадва на прегръдките. На разсъмване той се завръщаше на кораба, носейки наниз от банани, ананаси и напоени с камфор и мускус копринени кърпички.

Друг път Харос яхваше кораба. Воюваха с него, пропъждаха го от корабния нос, морето утихваше. Тогава моряците поставяха контейнера с пушено месо на палубата, изваждаха бутилките с вино, хапваха, пийваха и започваха да разказват за родните си места. Всеки изваждаше от пазвите си пожълтели фотографии, предаваше ги от ръка на ръка, за да се порадват всички на жената и децата, които го очакваха в родината. Дракос нямаше жена и деца за показване, но винаги носеше със себе си една стара снимка на баща си, поп Янарос, с епитрахила, с кръста на шията и с едно разтворено в обятията му дебело евангелие. Показваше я на другарите си и избухваше в смях. Другарите му добиваха смелост и също избухваха в смях. „Здравей, попе, здравей, левенте!“ — викаха всички и в един глас подигравателно запяваха заупокойния тропар: „Елате да дадем последна прегръдка…“.

Какъв живот, изпълнен с контрабанда, срам и героични подвизи! Веднъж той развя свой байрак на парахода, където служеше. По време на една силна буря корабът беше в опасност, а капитанът пиянстваше в каютата си с две жълти жени на коленете. Дракос събра край себе си тайфата, грабна впиянчения капитан, затвори го в трюма и пое руля самият той. Друг път бяха нападнати от японски пирати и завързаха яростна битка в открито море. Капитан Дракос плени три пиратски кораба, завърза ги за кърмата на парахода, завлече ги до Хонконг и ги продаде.

Но внезапно заряза всичко: кораби, контрабанда и жени. Беше на котва в едно индийско пристанище, когато дойде телеграма. Война в Албания. Една нощ макаронаджиите се промъкнали там с измама, стъпили на гръцка земя и занастройвали китарите си да се спуснат към Янина. Едва чу това, и един див глас се обади в него. Това не беше неговият глас, а гласът на баща му, на дядо му, един прадревен глас, изтъкан от свобода и смърт. Щом го чу, капитанът кипна: „На мен ли заповядваш да изпълня дълга си? Нямам нужда от тебе, ей сега ще ти покажа!“. Яхна един аероплан и се върна в родината. Въоръжи се, включи се във войната, отличи се с подвизи, получи галони. После настанаха черни дни, родината беше омърсена, напълни се с ботуши, китари и български калпаци. Капитанът хвана гората и тръгна да се бори с всички тези империи заедно с петдесетина парцаливи голтаци. До деня, в който благословеният ден настъпи, Божият вятър повя, нашествениците се разпиляха и гръцката земя отново се върна на гърците.

* * *

От месеци не беше се къпал, не беше се бръснал, не беше сменял ризата си^[30]. Както си беше опушен с барут, космат и мазен, отиде в Солун, за да празнува освобождението на родината. Влезе в един хамам и се изкъпа, влезе в една бръснарница и се избръсна. Смени бельото си и хлътна в една пристанищна таверна заедно със старите си съратници. Три дни и три нощи пиха и пяха песни за свободата. Привечер на четвъртия ден в таверната влезе един евреин на средна възраст, с гърбав нос, дебели устни и дребно лице, и седна на тяхната маса. Почерпиха го веднъж, почерпиха го втори път, човекът се развесели.

— Хей, юнаци, с ваше позволение ще ви разкажа една приказка. Слушайте внимателно, братлета, и блазе на който я разбере. Кълна се в Бога, който я разбере, ако не е имал очи, ще прогледне, ако не е имал сърце, ще проима. Ще се изправи, ще излезе от тая таверна, ще се огледа и ще възкликне: що за чудо е това, светът вече не е същият!

— Разказвай бре, чифутино, не ни мъчи! — рече Дракос и напълни чашата му с вино. — Пийни, та да ти дойде вдъхновение.

Евреинът пресуши чашата и набра скорост.

— Ала-бала-ница, турска паница, добър ви вечер! Имало едно време, много далече на север, една страна, която можете да обхождате с години, без да стигнете до края й. Чували сте за нея, наричат я Русия. По онова време в нея се трудели хиляди хора, за да може да се изхранва един-единствен. Хилядите гладували и ги наричали мужици, а единия го наричали помешчик. Помешчиците седели денонощно пред запаленото огнище и пиели едно силно бяло вино, дето го наричат водка. Пиели те, идвал им кефът, грабвали карабините, нареждали мужиците в редица и се упражнявали да стрелят отгоре им.

— Ами мужиците? Какво правели мужиците? — извика Дракос и тупна с юмрук по масата. — Нали са били хиляди? Могли са да духнат ей така и да повалят онзи единия. Могли са да се изплюят ей така и да го удавят. Какви са тия приказки, дето ни разправяш?

Дракос духаше, плюеше и тропаше с юмрук по масата.

— Не, юначаго — отвърна евреинът, — нито духали, нито плюели, ами треперели. Нали разбираш, страхът при тях се предавал по наследство. Още при раждането си започвали да се страхуват и това продължавало чак до гроба. Затова и наричали страха си живот. Но един ден дошъл някакъв човек, някакъв човечец с работнически каскет, с работническа блуза, със скосени очи, и започнал да хлопа по портите като просяк, да влиза по мазетата и да разговаря с мужиците. Какво им говорел ли? Нищо особено: че са хора, че имат душа и че гладуват. И че съществува нещо, което се нарича свобода, едно друго нещо, което се нарича справедливост, и едно друго нещо, което се нарича…

Евреинът сниши глас, за да не го чуе тавернаджията, който подслушваше ядосан с наострени уши.

— Което се нарича? — рекоха аверите и доближиха глави до устата на евреина.

— Революция — отвърна тихо той и се сви уплашено, защото беше усетил лапата на тавернаджията над главата си.

— Чифутин! Болшевик! Вън! Вън!

Тавернаджията го хвана за гушата и преди мъжете да сварят да се намесят, го изхвърли на улицата.

Дракос подскочи. Внезапно в него се надигна глас: „Нечестив и несправедлив е тоя свят. Твой дълг е да го спасиш!“. — „Аз ли? Пияницата, рунтавият мечок, лъжецът, крадецът, убиецът?“ — „Ти! Ти! Хайде, ставай!“

Той стана.

— Идвам с теб! — извика на евреина и изскочи навън.

Хвана го под ръка и двамата се изгубиха из лъкатушните улички.

* * *

Останал насаме със себе си на стражевия пост в Еторахи, капитан Дракос превърташе в мислите си ония опасни дни и пламенни вечери в залутаните таверни, в изоставените къщи и в мрачните подземия на Солун. Сигурно такива са били катакомбите, сигурно такива са били и първите християни — бедни, гладни и преследвани. Сигурно очите им са пламтели по същия начин от любов и омраза. И сигурно по подобен начин са правели съзаклятия и са обмисляли как да разрушат стария свят и как да изградят на неговото място нов. Всичките му другари бяха озарени от радост, гняв и увереност, от глава до пети. Ние, ние ще спасим света — кълняха се те, — независимо дали с добро, или с насилие.

Умът на Дракос се разшири, сърцето му се изпълни с възмущение и болка. Даде и получи клетви, събра другари, като гледаше да са млади и да не зачитат живота и смъртта. После хвана гората. От планина на планина, накрая съдбата го запрати сред тия диви епирски чукари. Огън и меч! Палеше села, убиваше коджабашии и фашисти без капка милост. Пътят към любовта минава през омразата, казваше. И оня ден, след като залови отец Лаврентиос, който беше издал седемте разстреляни при църквата на Предтечата жени, той не го съжали. Сам избра две греди и ги заби на кръст, направи дебели гвоздеи. През нощта се спусна от планината и разпъна отчето на кръст, за да минават селяните, да гледат как биват наказвани предателите и да ги хваща страх.

— Всичко е наред, всичко е наред — отново прошепна той, — но ми иде да се пръсна.

Стана и се протегна, за да си поеме дъх.

Напоследък една мисъл се беше забила в сърцето му като нож: ами ако това не е правилният път? Защо ли сърцето ми отново се мята и иска да избяга? Къде иска да отиде? Къде, по дяволите, иска да отиде? Само при мисълта за това обезумяваше. Не, не, това е правилният път, продължавай напред! — викаше той, за да си вдъхне смелост, — това е целта, нападай! И нападаше слепешком, за да потисне онзи нов вик, който се надигаше в гърдите му. И оня ден, след като залови поп Лаврентиос и го разпъна на кръст със собствените си ръце, червени и черни изпаднаха в потрес, но той се успокои. Това е пътят — повтаряше си постоянно, за да си повярва и самият той, — това е пътят, стигни до края, не слушай никого, право напред! Горко на ония, които стоят малодушно по средата. В крайностите, само в крайностите е спасението.

От деня, в който в него зазвуча оня нов глас, капитан Дракос все повече освирепяваше и все по-дълбоко потъваше в кръвта, сякаш искаше да разруши всички мостове в душата си и волю-неволю да стигне до края на пътя, по който беше поел. В оня момент той не разпъваше на кръст попа, а се опитваше да убие новия си вътрешен глас и да го накара да замълчи. Гласът обаче не може да бъде разпънат на кръст. Убиваш тялото, разсичаш гърлото, но гласът си остава. Тая нощ той отново се беше надигнал в гърдите на капитан Дракос и ги раздираше. Нека променим света, викаше, нека доведем свободата и справедливостта! Как обаче да промениш света, без да си променил човека? Сърцето на човека? Променихме ли се ние, уж новите хора, станахме ли по-добри? На куково лято! Малките и скромни другари — да. Но главите, водачите — проклети да бъдат! Ето, виж Лукас, моя пръв помощник: завист, злоба, шпиониране, иска да ми изяде главата! Рибата се вмирисва от главата. Ние воним!

Мяташе се капитан Дракос, сякаш искаше да отвори някаква врата и да подиша чист въздух.

— Ех, ако имах сили — сумтеше той и бясно скубеше мустака си, — ех, ако имах сили да развея собствения си байрак!

XV

Някаква сянка падна върху скалата. Капитан Дракос подскочи — пред него стоеше една жена, облечена като калугерка, с разпилени върху раменете руси коси.

Той сбърчи вежди:

— Къде се мотаеш? Закъсня. Видя ли се с командира?

— Като идвах насам, срещнах баща ти — поп Янарос.

— Остави баща ми настрана. Видя ли се с командира? Какви са новините? Говори.

— Каза да предадеш на Лукас…

Но не успя да довърши. Капитан Дракос се нахвърли отгоре й, за да я сграбчи за шията, но се овладя. Откърти един камък и го запокити в пропастта. Гласът излезе от гърлото му като стенание на пронизан бик.

— На кого?

— На Лукас — отвърна спокойно жената и притвори очи, за да не издаде радостта си.

Чуваше се как зъбите на капитана скърцат в тишината на нощта. Под мишниците и по хълбоците му изби едрозърнеста пот. Замириса на глиган. Жената се уплаши и понечи да избяга.

— Стой! Къде си тръгнала?

Думите се заплитаха в гърлото на мъжа и подскачаха като камъни. Известно време се мъчеха да се превърнат в човешки глас.

— Командирът каза ли защо?

— Не си бил следвал линията. Научили са, че говориш разни неща, искал си да развееш собствен байрак. Вече ти нямат доверие.

Замълча и след малко додаде:

— Освен това се бавиш и не завладяваш Кастелос.

Гърдите на мъжа се разтресоха и дивият му смях раздра въздуха.

Но гърлото му се затлачи и смехът му рязко секна. Докато се смееше, той разбра, стори му се, че разбира. Пристъпи крачка напред, после пак, бавно и крадешком като дебнещ звяр. Приближи се до жената и я сграбчи за рамото.

— Да не би… — каза задъхано.

Отново замълча. Впери очите си в нейните сини очи и топлият му неспокоен дъх се преля в ноздрите и в устата на жената. Тя понечи да извърне лицето си, но той я сграбчи за шията и я обездвижи.

— Да не би… — повтори той и я стисна рязко за шията, сякаш искаше да я удуши. — Представила си им нещата както ти е угодно, долна жено, и както е угодно на оня гном любовника ти. Заоблизвала си се да станеш капитанша!

Беше започнал да извива ръката й. Тя изпита болка, но прехапа устни и не издаде нито звук. Понечи да се отскубне, но разяреният капитан я държеше здраво.

— Долна жено! — изкрещя отново той. — Къде ще ми избягаш? Дойде тук, за да посрамиш планината. Не ти ли е известно, кучко, че докато трае войната, няма мъже и жени, има само съратници, братя и сестри? Като свърши войната, правете каквото ви душа поиска — свободни сте, мустаци имате, гърди имате, съешавайте се на воля! Обаче твоя милост се довлече тук и омърси всичко!

— Боря се за свобода! Свободна съм да правя каквото искам!

— Свобода означава да правиш каквото иска идеята, а не каквото искаш ти.

— Това се отнася за мъжете. Аз съм жена и като видя мъже, имам само една мисъл в главата: да избера.

— И какво толкова му намери? Нисък, кривокрак, с червени косми.

Надвеси се над нея, цвилейки като кон. Брадата му остърга бузите и брадичката й. От пазвите на жената се разнесе гъст мирис на кисело мляко и горчиви бадеми. Мъжът надуши миризмата и се сепна. Отлепи лице от нейното и я отблъсна. Вдигна юмрук да я удари, но го досрамя.

— Махай се, долна жено! Махай се, преди да си омърсила и мене! — изрева той.

Но в мига, в който тя загръщаше расото, което се беше разтворило върху гърдите й, и протягаше крак, за да избяга, мъжът се хвърли отгоре й, хвана я за шията и огъна тялото й.

— Пусни ме, пусни ме! — изпищя тя. — Отвращаваш ме!

— И ти мен, и ти мен! — мучеше мъжът, забивайки зъби в шията й. — И ти мен, и ти мен!

— Пусни ме, пусни ме! Отвращаваш ме!

Тя се мъчеше отчаяно да се отскубне, с крака, ръце и нокти. Краката им се заплитаха, отделяха се и отново се заплитаха. Лека-полека, с омраза и отвращение, схватката им се превръщаше в прегръдка. Погнусата от изпотеното, немито и космато мъжко тяло се стовари неудържимо върху жената.

— Пусни ме! — извика отново тя. — Мразя те, отвращаваш ме!

— И ти мен, и ти мен, долна жено! — отговаряше той, мъчейки се да разгърне дрехата й.

Обзе го омраза, обзе го копнеж да я повали на земята и да я стъпче с ботушите си. Сграбчи дрехата й, разкъса я и видя белите й, изпотени и щръкнали гърди. Пое ги в дланите си, умът му се размъти. Жената нададе писък, побледня и забели очи.

— Не, не! — мълвеше тихо и умолително, а гръдта й се разтапяше от сладост и болка.

Протегна ръце върху камъните с обърнати нагоре длани. Не можеше да се съпротивлява повече и затвори очи.

— Долна жено, долна жено, отвращаваш ме! — цвилеше над нея мъжът.

Лицето му се беше изкривило, вече не беше човек, а прадревна горила.

За миг жената дочу, че някъде много далече, на другия край на света, някакви хора пеят и някакво куче скимти. Артериите на шията и подбедриците й се издуха и заплющяха като камшици. А после — дълбока тишина, сякаш светът се беше сгромолясал и потънал. Косматият мъж над нея, неволно, без да съзнава какво говори, разтваряше ненаситно окървавените си устни над уханното й кадифено тяло и вече гукаше като гълъб, с нежен и тих глас, който не беше неговият:

— Любов моя… Любов моя…

Колко часа, колко секунди продължи това? Мъжът и жената вече се бяха откъснали един от друг, седяха върху камъните и се гледаха с омраза. Внезапно жената пъхна глава между коленете си и изпита неудържима погнуса с цялото си тяло, сякаш се беше гмурнала в помията на свинска кочина и не можеше да се измие и почисти. Извади кърпичката си и започна бясно да забърсва устата, шията и гърдите си. Кърпичката се напои с кръвта й.

Вдигна глава и тайно погледна към мъжа, който крачеше напред-назад, ръмжейки. Очите му бяха потънали под гъстите вежди, ръчищата му стигаха до коленете, стъпваше тежко и тромаво като мечок.

— Животно… животно… — изсъска жената и отново пъхна глава между краката си.

Искаше й се да избяга, но усещаше някаква сладостна отпадналост. Де да можеше да затвори очи и да поспи!

Но мъжът застана пред нея и тропна бясно с крак.

— Не мога да те гледам повече, долна жено, махай се! И кажи на любовника си, че ще стане капитан на куково лято!

Изрита я, жената подскочи.

— Животно! — изрева. — Животно!

Покри гърдите си, напъха косите си в шапката и понечи да тръгне.

В същия миг един младичък партизанин изникна измежду скалите.

— Капитан Дракос — каза той, намигайки закачливо, — търси те баща ти — поп Янарос.

Поп Янарос все още седеше и се топлеше на огъня. Вълни от тръпки прекосяваха могъщото му старческо тяло. Умът му беше започнал да го хока: „Хей, поп Янарос, многострадална, подмятана от ветровете душо, защо ме доведе в това леговище на лъвове? Връщай се обратно, преди да се е появил синът ти, иначе си загубен!“.

Точно в тоя момент, стъпвайки бавно и тежко, се появи синът му. Огънят освети лицето му с тежките челюсти, с гарвановочерната рунтава брада, с гърбавия овнешки нос. Ръчищата му стигаха до коленете.

Хвърли бърз поглед наоколо. Момчетата му направиха място да мине. Помощник-командирът Лукас понечи да пристъпи към него, но той го изгледа накриво. Очите му бяха пълни с жлъч. Извърна лице и се изплю в огъня.

— Къде е поп Янарос? — попита, разкопчавайки яката, която го задушаваше.

— Ето ме — отвърна старецът и се отдели от огъня.

Устните на сина му се сгърчиха саркастично.

— Добре си дошъл — изръмжа той.

— Добре съм те заварил, капитане — отвърна поп Янарос. — Имам да ти казвам нещо.

— Слушам те.

Бойците се скупчиха край тях, затаили дъх.

— Това е само между нас — рече старецът.

— Аз нямам тайни от другарите си. Говори открито. Кой вятър те е довял тук по нощите?

— Божият вятър. Духна, пое ме и ме довя в свърталищата ти. Имам да ти казвам нещо от името на Бога. Ще го кажа и ще си отида.

— Слушам те.

— Не ти ли е жал за гърците? Както сме тръгнали, ще изчезнем от лицето на Земята. Една шепа хора ни е направил Бог. Ако това зло не престане в най-скоро време, няма да остане жива душа. Селата са в руини, къщите изгоряха, пещерите се напълниха с жени и сирачета. Милост! Три пъти завзехте Кастелос, три пъти си го върнаха обратно. И черни, и червени оставихте след себе си развалини. Докога? Тая нощ се качих на върха на планината, за да извикам: докога? Същото викам и на другите: докога? Аз съм слуга на Бога и имам задължение да снова помежду ви и да призовавам: любов, любов!

Капитанът избухна в яростен смях.

— Любов! Любов! Още ли не ти е омръзнало? Затова ли си изкачил планината? Огън! Огън! Това е нашият отговор. Хайде, прибирай се!

— Казах, че имам да ти казвам нещо. Няма да си тръгна.

— Казах, че ще те изслушам. Но зарежи, ако обичаш, боговете и любовите. Тия илачи при нас не минават. Казвай без заобикалки: защо си дошъл?

— За да ти предам село Кастелос.

Капитанът се обърна към хората си.

— Донесете една ракия на поп Янарос. Да пийне, да се стопли, да добие смелост.

Обърна се към баща си. Гласът му се извиси насмешливо:

— Продължавай, старче. Добре започна, давай нататък!

— Не се смей — каза гневно старецът. — Не е лесно да ти предам селото, нито за теб е лесно да го завладееш. Кастелос не е нито в моите, нито в твоите ръце. Той е в ръцете на Бог. И заслужава уважение.

Една девойка донесе шише ракия и две чаши. Напълни ги.

— Аз нямам нужда от подсилване — рече капитанът и отблъсна протегнатата чаша. — Дай на стария.

— Аз също нямам нужда — отвърна поп Янарос докачено. — И престани да ме наричаш старец.

Замълчаха за миг. Изгледаха се в очите. Баща и син се дебнеха безмълвно.

„Не е човек това. Не е мой син това, прости ми, Боже! — помисли си старецът. — Нямам му никакво доверие. Няма да му предавам селото, ще си вървя.“

Сърцето на сина се преобърна. Гледаше баща си с помътнял поглед. Какво ли не беше претърпял от него, когато беше дете, необуздано животинче, а тоя старец се мъчеше да го направи човек! Страхуваше се от него, мразеше го. Една нощ подпали постелята му, за да го изгори. Същата нощ прескочи градинския зид и избяга. И никога не се завърна.

— Хайде, казвай и да приключваме! — сопна се Дракос със свит юмрук. — И не си мисли, че имам нужда от тебе. Заклел съм се, че утре ще изгоря селото!

Пред очите на поп Янарос се занизаха почернените жени, гладуващите деца, изгорелите къщи, гниещите в планините трупове, изчезващият ромейски род. Изгледа дръзките юнаци край огньовете. Едни от тях изглеждаха непоклатими като дървета, целите в коренища, други като застанали в засада гладни зверове, трети като архангели. „Какво да сторя? — мислеше си той. — По кой път да поема? Как да накарам тия дървета, зверове и архангели да усетят болката ми?“

Посред бученето на смаяната си глава той чу Божия глас и го разпозна. Всеки път, когато губеше самообладание и в мозъка му започнеха да бръщолевят хиляди безразборни гласове, от сърцето му се надигаше един спокоен и ясен глас, гласът на Бог, и въдворяваше порядък. Сега поп Янарос отново чу тоя глас и коленете му укрепнаха. Протегна ръка и докосна стиснатия юмрук на капитана.

— Синко — каза с треперещ глас, усещайки, че от този миг зависят хиляди животи. — Синко, искаш ли да коленича пред тебе, за да ме изслушаш? Да, знам, че си изпатил много от ръцете ми, когато беше малък. Правех го за твое добро. Глината също я бият, за да се превърне в стомна. Много съм те измъчвал, но ето че дойде и твоят ред. Аз, поп Янарос, който до днес не съм благоволявал да коленича пред другиго, освен пред Бога, ти се покланям и те моля да ме чуеш, синко. Слез утре вечер в селото, на Велика събота, и ще ти предадем ключовете, ще отпразнуваме заедно Възкресението, ще си дадем целувката на любовта. Но недей да убиваш никого! Чуваш ли? Недей да убиваш никого!

Капитан Дракос се хвана за гъстата брада, повдигна я, за да скрие смеха си, и не каза нищо.

— Недей да вредиш на селото — продължаваше умолително поп Янарос. — Прояви уважение към живота, честта и имота на хората.

— Твърде много искаш!

— Много искам, защото много давам. Недей да убиваш никого, стига толкова!

— Дори и онова куче капитана? Дори и негодника бай Мандрас и синовете му?

— Никого, никого. Всички те са мои хора, ще отговарям за тях при Второто пришествие.

— А аз ще отговарям тук, на Земята, при Първото пришествие. Ще отговарям за другарите, които бяха избити по сокаците и чукарите на Кастелос, поп Янарос! Недей да бърчиш вежди, недей да беснееш. Нали не мислиш, че все още съм хлапето, което някога биеше като куче? Помниш ли как ме провесваше с главата надолу и как разкървавяваше петите ми с камшика? За да съм станел човек. Аз пък една нощ подпалих къщата ти. Така ще подпаля и селото ти. Не искам пазарлъци. Дошъл е моят ред!

Селото изникна пред очите на стареца, обхванато от пламъци. Овладя сърцето си, не му позволи да се хвърли в атака.

— Изпратил съм вестители по околните села, капитан Дракос. Утре по обяд народът ще се събере пред църквата. Ще завземем казармата, ще вържем капитана. Повечето войници са на наша страна. Ще ти дадем сигнал. Това исках да ти кажа. Това ми заръча да ти кажа Бог. Милост, капитане. Закълни се, че няма да сториш зло на никого.

Капитанът изгледа хората си. Помощник-командирът Лукас се приближи към него. Понечи да му даде съвет, но капитан Дракос му запуши устата.

— Решението ще взема сам — изръмжа. — Тук аз съм капитанът.

Захапа мустака си и потъна в мълчание. Лицето му беше неподвижно и сурово като скала, но постепенно по устните му се разля сатанинска усмивка. Обърна се към поп Янарос:

— Добре — каза. — Няма да посегна на никого. Заклевам се.

Но старецът поклати глава.

— В какво се заклеваш? — каза. — В какво може да се закълне човек, който не вярва в Бога?

— Кълна се в идеята. Тя е моят Бог.

— Не съществуват идеи. Съществуват само хора, които носят идеите. Идеите са толкова големи, колкото е ръстът на човека, който ги носи.

— Моят ръст е голям. Хайде, върви си по живо и по здраво. Уговорката ще бъде спазена.

— Простри десницата си, Господи — каза поп Янарос и се прекръсти.

— Стига да има десница — рече капитанът и избухна в смях.

После се обърна към юнаците:

— На оръжие, момчета! Народът воскресе!

— Воистину воскресе, капитане! — ревнаха всички и планината се огласи от смеховете им.

Старецът погледна към небето и го помоли за помощ. Но то си имаше своите грижи, как да чуе поп Янарос! Подготвяше се за разсъмването.

XVI

Седем пъти на ден Бог духа над тръстиките и ги огъва. Кои тръстики? Хората. „Духни, Господи, над Дракос и го огъни…“, говореше си сам поп Янарос, докато се спускаше по надолнището. Когато отмина първите скали и стана невидим за партизаните, той се спря и вдигна ръце към небето.

— Иисусе Христе — извика силно, защото искаше гласът му да стигне до небето, — Иисусе Христе, докога водач на хората ще бъде Антихристът? Докога човекът няма да има доверие на човека? Праведниците на тая земя са в опасност. Колко са те — малцина. Защо не ти е жал за тях? Защо им даваш единствено любов, добродетел и смирение, а не им даваш и сила? Тях трябва да въоръжиш, тях, а не другите. Другите са вълци, имат зъби, нокти и сила. Ами агнетата? Тях трябва да въоръжиш, Христе, за да не ги изяждат вълците. И ако мислиш да слизаш отново на Земята, недей да слизаш отново като агне, слез като добродушен лъв… Мисля, премислям и нищо не разбирам. Защо измъчваш толкова сурово хората, които те обичат, Господи?

След като поднесе оплакванията си на Бог, поп Янарос изпита известно облекчение и отново се забърза към Кастелос. Луната беше залязла, денят надничаше от небето. Скоро селото започна да изплува от скалите бавно, като камък между камъните. Лека-полека се откроиха селските покриви, със зеленясалите и почернели керемиди, с комините без пушек. Рояци схлупени къщурки, болни от проказа, а помежду им — тяхната скръбна и грохнала майка — църквата, Божият дом, направен по образ и подобие на човешките къщи. А в църквата, легнал върху цветята в гроба си, Христос очакваше да бъде възкресен от хората на днешната Велика събота.

Поп Янарос поклати глава и прошепна: „Помогни ми и ти, Христе, вдигни десницата си и ми помогни да въдворя единомислие, ако искаш да видиш възкресение в Кастелос“.

Поп Янарос се шмугна бързо в селото. Не искаше да го види някой, беше започнало да се развиделява. Прекоси припряно двора, влезе в църквата и се стовари изтощен върху една скамейка. Клепачите му бяха тежки като олово. Гробът Христов, иконите, позлатеният иконостас се завъртяха като вихър пред очите му, черни, червени и златисти. Прималя му, склопи очи и на мига потъна в сън.

Селото се разшава, беше почнало да се събужда. Открехваха се порти, надничаха глави, дочуваха се гласове, пролайваше куче и отново наставаше тишина. След малко от нечий двор се разнасяше изгладнялото жужене на детски плач. Чуваха го махленските кутрета, които също бяха гладни, и започваха да скимтят и те. В другия край на селото войниците се бяха събудили и почистваха пушките си.

Колко секунди, колко часа прекара, потънал в сън, поп Янарос? Не, това не беше сън. Старецът се беше потопил в някаква ужасна сцена от бъдещето и цялото му тяло, от глава до пети, започна да трепери. Присъни му се, че седмият печат се е разломил, а той, поп Янарос, е прегърнал някакъв камък, който стиска здраво, за да се спаси, понеже го мисли за Бог. Оглеждаше се наоколо с опулени очи: слънцето беше почерняло, като кълбо от косми, луната беше кървавочервена, а звездите падаха на земята, както окапват плодовете на дивата смокиня, когато ги забрули силен вятър…

Внезапно мракът се раздра и от небето изникнаха седем ангели с тръбите си.

Първият ангел наду тръбата си и над земята се изсипаха градушка и огън, примесени с кръв. И една трета част от земята, една трета част от дърветата и цялата зелена трева се превърнаха в пепел.

Вторият ангел наду тръбата си и над морето се стовари планина от огън. И една трета от морето се превърна в кръв, една трета от рибите измряха, една трета от корабите потънаха.

Третият ангел наду тръбата си и от небето се спусна огнена искра, и една трета от реките и изворите пресъхнаха.

Четвъртият ангел наду тръбата си и една трета от слънцето, луната и звездите изчезнаха яко дим.

Петият ангел наду тръбата си и кладенецът на бездната се отвори, и от кладенеца се надигна дим, и от дима изскочиха пълчища от скакалци с отровни опашки, които се пръснаха навсякъде, хапейки като скорпиони всичко, което все още беше живо. Приличаха на обучени за война коне, лицата им бяха като на хора, космите им — като на жени, зъбите им — като на лъвове, гласовете им — като цвилене на жребци, които се втурват в атака.

Един скакалец съзря поп Янарос, както се беше сгушил зад големия камък, който носеше, и връхлетя отгоре му. Старецът изпищя и припадна в съня си. Когато се съвзе, всички — ангели и скакалци — бяха изчезнали, а той се беше озовал в някакъв голям град. Разрушените му къщи все още димяха, въздухът миришеше на мърша, изгладнели кучета и котки обикаляха из руините. Поп Янарос стоеше на някакъв кръстопът и се питаше дали не е полудял. От време на време се мяркаше един минувач, който залиташе като пиян. Тялото му беше човешко, но лицето му беше като на див звяр, раздрано и окаляно. От муцуната му стърчеше дълъг, изцапан с кръв хобот. Застанал неподвижно на кръстопътя, поп Янарос протягаше ръце като просяк: „Моля те, господарю, кажи ми — питаше той минувача, — да не би да съм полудял? Не мога да преценя и се тревожа“. — „Какво да ти кажа, господине! — отвръщаше минувачът, без да спира. — А ти как мислиш, аз луд ли съм? И аз се тревожа и се питам луд ли съм, или не съм.“ Поклащаше хобота си, избухваше в смях и продължаваше по пътя си. А поп Янарос стоеше неподвижно на кръстопътя с протегната ръка и чакаше с нетърпение да мине някой друг, за да му зададе въпроса си.

 

 

— Поп Янарос, хей, поп Янарос!

И както стоеше в съня си с протегната ръка, чу някой да го вика по име. Подскочи, огледа се, надникна от вратата, излезе на двора — никой. „Господ се смили над мен — помисли си той, — и извика името ми, за да се събудя. Да се събудя и да престана да надничам в Божията работилница…“ Влезе отново в църквата, завтече се към иконата на Христос в иконостаса, повдигна се на пръсти и целуна дългопръстата ръка, която държеше зеленото кълбо на Земята.

— Иисусе Христе — примоли се той, — смили се над хората и недей да сбъдваш съня, който сънувах… Мир, само мир — нищо друго не искаме от тебе, Господи. Нито имане и охолен живот, нито почести и слава. Мир, само мир, пък за останалото не бери грижа, ще се оправим някак си.

Пристегна колана си, погледна към Христос и продължи да му говори:

— Днес имаме много работа за вършене, Господи. От днешния ден зависи спасението или гибелта на Кастелос. Не ни изоставяй сами в тоя труден час, помогни ни! Надвеси се над сърцето на капитана, умиротвори го. Довечера от планината ще се спуснат партизаните. Наведи се, Христе, и духни връз очите им, та да се отворят и да видят, че всички сме братя. Човешкото сърце е кълбо от какавиди. Духни, Христе, превърни ги в пеперуди!

Тъй рече и се насочи към вратата. На прага се обърна и погледна отново към иконата:

— Не си играй с нас — каза, — хора сме ние, не издържаме!

Излезе навън и слънцето го заслепи. Огледа гробовете в църковния двор. Взря се в своя гроб.

— Почакай малко — каза, размахвайки пръст, — почакай първо да приключа с поръчката, с която Бог ме е пратил на земята. Не бързай толкова.

Крехки скромни тревици бяха поникнали край празния му гроб и между плочите на църковния двор. Ухаеше на пролет. Първите пеперуди бяха излезли от гробовете си и упражняваха неукрепналите си крилца посред свежия въздух. Наоколо бръмчеше един златистозелен бръмбар и яростно се блъскаше в стените.

— Господи, помилуй! — възкликна поп Янарос. — Слънцето вече е високо. Май съм се успал, а всеки момент ще дойдат хората от околните села. Трябва да бия камбаната!

Изпъна се, костите му изскърцаха, кръстът му се схвана и за миг му се зави свят. Църковният двор се завъртя край него.

— Смелост, дърто магаре — измърмори, — дръж се! Минаваш край пропаст, гледай да не се подхлъзнеш! — рече и приятелски потупа якото си тяло.

„Предстои ми тежък ден — помисли си. — Ще ми трябва сила, за да издържа.“

С две крачки се приближи до камбаната и хвана въжето й. Заудря я припряно и настойчиво. Имаше чувството, че тя, камбаната, е истинската му уста. А църквата със зографисаните светци и демони, с двора и гробовете си, беше истинското му тяло. И чуваше как високо горе, под кубето, което беше неговата глава, прилепът, истинската му душа, пищи в ръцете на Вседържителя.

Камбаната беше цялата от бронз, сребро и човешки глас. Въздухът беше топъл и уханен. И турчин да си, пак би почувствал, че днес е Велика събота, че е Великден, че един Бог, увенчан с крехки зелени треви, се надига от пръстта.

От време на време поп Янарос поставяше дланта си като козирка и се взираше в далечната пътека, за да види дали пристигат селяните от близките села. Лицето му ту се озаряваше от възкресението, ту се навъсваше умислено. В ушите му все още отекваше смехът на партизаните в момента, в който напускаше свърталищата им на разсъмване и тръгваше по обратния път. Сякаш цялата бунтовна планина му се присмиваше и го пъдеше с дюдюкане. Поп Янарос настръхна като змия, студен вятър прониза сърцето му. Тия хора нямат Бог, помисли си, нямат над себе си никого, от когото да се срамуват и да се боят. Сигурно ще престъпят клетвата си. И старият пастир трепереше от страх да не би да е отворил кошарата си, за да влязат вълците…

Изведнъж почувства умора и пусна въжето. Камбаната замлъкна. Наостри слух и чу захлопващи се порти и приближаващи се човешки гласове. Седна на каменния перваз и забърса потта от челото си. Чуха се стъпки и някой спря до външната врата на църквата. Старецът вдигна глава. На прага стоеше нисък и пълен човек с дебели бузи, с широка като кладенец уста, със сплъстена коса, която се спускаше до раменете му.

— Ти ли си, Кирякос? — попита поп Янарос. — Влизай де. Тъкмо ти ми трябваше.

— На твоите заповеди, отче — каза Кирякос, но не помръдна от прага. — Имам едно съобщение за твоя милост.

— От кого?

— От капитана, отче. Каза да заповядаш при него.

— Предай му, че имам работа. Аз не служа на двама господари, не служа на Бога и на Мамона. Само на Бога служа, така да му кажеш.

— Прости ми, отче, но не смея да му кажа такова нещо. Смили се над мен и иди.

— Ще отида, когато получа знак от моя началник, че всичко е наред. Тогава ще отида при него, така му кажи. Много зле се подготвяш за попския чин, Кирякос, със страх. Свещеник ще рече да нямаш страх от хората.

Кирякос въздъхна.

— Мене ме е страх и от хората, и от Бога. Какво да сторя?

Поп Янарос внезапно изпита съжаление към тоя благ и боязлив човечец с разплути телеса.

— Ела при мен и се наведи! — нареди му той.

Кирякос разбра за какво иде реч и се разтрепери. Коленичи и наведе глава. Поп Янарос положи върху главата му двете си тежки, топли и пълни със сила ръчища. Задържа ги неподвижно известно време. Вдигна очи към небето:

— Господи на силата — промърмори той, — слез и напълни със силата си този празен мях. Ти, който даваш сила на мравката, на комара и на червея, дай сила и на това човешко същество. Дай сила на Кирякос, глашатая на Кастелос!

Поп Янарос отдръпна ръцете си.

— Ставай горе! — рече.

Но Кирякос не помръдваше.

— Още, отче, още — примоли се той. — Още…

Поп Янарос положи длани върху наведената глава и постоя така още известно време.

— Какво усещаш, Кирякос? — попита тихо.

Но Кирякос не отговори. Усещаше как от ръцете на стареца се разлива сладостна топлина, река от благост. Какво беше това? Огън, радост, сила? Не можеше да си отговори, но усещаше, че изпълва тялото му.

Сграбчи ръката на поп Янарос и я целуна. Стана със сияещо лице.

— Отивам — каза.

Поп Янарос го погледна изненадано.

— Къде?

— Да кажа на капитана, че не можеш да служиш на двама господари, на Бога и на Мамона. А само на Бога. И че ще отидеш при него, когато Бог ти нареди.

Старецът се зарадва и вдигна ръка.

— Имаш благословията ми — каза. — Разбра ли вече?

— Разбрах, отче.

— Какво?

— Че бях един празен мях, а сега съм пълен и мога да се изправя на крака.

Поп Янарос видя как Кирякос се отправи към казармата с твърди и бързи крачки. И внезапно, докато го гледаше, беше обзет от гняв и възмущение.

— Нещастни човече — извика, — можеш да местиш планини, да правиш чудеса, а се въргаляш в помията, мързела и неверието! Носиш в себе си Бога, без да знаеш. Разбираш го едва като умреш, но вече е твърде късно. Нека ние, които го знаем, да се запретнем и да го изкрещим! Може и да ни чуят.

Тъй рече и хвана отново въжето на камбаната.

— Какво му става на поп Янарос, че бие камбаната? — питаха се озадачени селяните. — Да не би все пак да е решил да извърши възкресението тоя малоумник?

Заотваряха се порти, занадничаха мъже, зад тях и старици със забрадени глави.

— Един Господ знае какво си е наумил тоя път. Да идем да видим!

Пръв изникна на прага на църквата ковачът Андреас с дебелата си тояга в ръце. Протегна отрудената си ръка и пое въжето на камбаната.

— Дай на мене, отче, уморен си — каза.

— Здравей, Андреас — рече поп Янарос. — Днес е голям ден, имаме много работа.

— Ще възкресяваме, отче, нали?

Поп Янарос го потупа гальовно по рамото.

— Първо човека, синко, първо човека, а после и Бог. Не бързай толкова.

Старецът обичаше ковача и в трудни моменти винаги разчиташе на него. Той беше грубоват и недодялан, но почтен човек. Беше работил в солунските ковачници. Там се запозна с един евреин, който започна да му държи проповеди и да му разяснява, че е гладен и онеправдан. Повярва му, запозна се и с други посветени. В началото се събираха в едно мазе, после на открито по площадите. Провеждаха митинги, катереха се по раменете на евреина, държаха речи, умовете им се окриляваха, грабваха камъни, надигаха тояги, разбиваха магазини. Полицията ги хващаше и ги пращаше в ареста, пускаше ги, започваха отново. Накрая на Андреас му додея. Видя, че справедливостта не бърза да се възцари, че богатите продължават да ядат като разпрани, бедните да гладуват, жените да се цапотят с помади, шкембестите попове да се разхождат с разни отрепки по площадите. Затворите бяха претъпкани с почтени хора, улиците бяха претъпкани с негодници — светът не се променяше. И така Андреас се върна на село, в Кастелос, и отвори собствена ковачница, за да стане и той добър стопанин. Но нямаше измъкване! Пое го селският даскал, умът му отново взе да се разпалва, загуби отново душевния си покой. Започна отново да ненавижда тоя свят и да иска да построи на негово място друг. Веднъж видя поп Янарос и се приближи към него: „Отче, не знам какво е Бог, знам само, че съм прост ковач, с дебела глава и дебело сърце, неокастрен пън. Но ако трябваше да създам света, щях да го създам по-добър“. Попът се разсмя: „Светът се създава всеки ден, Андреас, и всеки ден се обновява. Не се отчайвай. Кой знае? Може някой ден Господ да те призове да създадеш света такъв, какъвто го виждаш в мислите си“. Двамата се разсмяха и оттогава станаха приятели.

Ковачът пое въжето и започна да бие камбаната с все сила.

— Ще събудя и мъртвите — каза през смях. — Нека дойдат и те, голям ден е днес. Всички заедно в атака, живи и мъртви!

И смигна хитро на стареца.

— Май надушвам нещо, дядо попе — каза. — Снощи не можах да заспя и обикалях из нивите. По едно време видях, че някой се катери по планината. Расо ли беше, фуста ли беше, не можах да различа.

— Расо е било — рече попът. — Расо е било, а в расото — един старец, нарамил цялото село на плещите си.

— И какво… — рече ковачът и езикът му запецна. — Видя ли се… знаеш с кого? Споразумяхте ли се?

— Споразумяхме се.

Ковачът заряза камбаната и сниши глас.

— Ще играе ли ножът, дядо попе? — попита и очите му лъснаха.

— Ще играе помирението, Андреас. По дяволите ножът!

— Хайде, бе! — рече насмешливо ковачът. — Още ли си на тоя акъл, дядо попе? Още ли не си разбрал, че тук има нужда от меч?

— Любовта е меч, Андреас. Христос само тоя меч е имал и с него е завладял света.

— Христос е можел да завладее света и с една сламка, и с едно перо от петел. Ама ние… Недей да мериш всичко с Христовите мерки, отче!

— Христос е вътре в нас, Андреас. Христовите мерки са и наши. Недей да омаловажаваш човека, имай му доверие. Даскалът нали ти е приятел? Иди му на гости някой ден и той ще ти обясни. Само дето той нарича Христос с друго име. Да си го виждал напоследък — какво става с него?

— Какво да става, дядо попе? Бори се със смъртта и стиска зъби. Но не се предава. Аз имам велика идея, разправя, как е възможно да умра? Това го поддържа жив.

— Това поддържа жив и мене — рече попът. — Това поддържа и света да не се разпадне. Прав е даскалът. Да го поздравиш от мене.

Снижи глас и известно време обясняваше нещо на Андреас, а той го слушаше радостно, с отворена уста.

— Хубаво, отче, съгласен съм — рече накрая. — Слава Богу, че и ти си дошъл на тоя акъл. Но ако стане нужда да заиграе ножът, да знаеш, че ще заиграе. Тоя свят има нужда от подкастряне, поп Янарос.

— Имаш право, синко. Светът е като дърво. Идва момент, в който клоните, дето не дават вече плод и напразно се хранят от дървото, стават прекалено дръзки. Но нека оставим подкастрянето в ръцете на Бог.

Тъй рече попът, но вътре в себе си той съзнаваше, че ние, хората, сме ръцете на Бог и че нас, своите работници, Бог ще накара да окастрим дървото. Но не разкри мислите си пред ковача, за да не му замайва главата.

Докато двамата водеха тоя таен разговор, по тесните селски улички се носеха и прииждаха все повече хора. Църковният двор започна да се пълни.

Селските първенци с калпаците и броениците — старият Мандрас, Стаматис, бай Тасос и Хадзис. Зад тях като опашка — синовете и цялото им домочадие. После всички останали — угрижени, с хлътнали бузи и уплашени лисичи очи, парцаливи, някои боси, други — с продупчени цървули. Няколко старици с черни забрадки изтръгваха от повехналите си гърди безкрайни, едва-едва изплакани погребални вопли. Разнасяше се глухо бучене като далечно оплакване на мъртвец, като пукот на сухи клони, раздирани от вятъра. Двама старци и три млади жени, които бяха загубили разсъдъка си от преживените ужаси, подтичваха най-отзад и се късаха от смях. С тях беше и старата Поликсени, слугинята на бай Мандрас, боса, с широка червена панделка в косите. Щом я видя, дивият старейшина я пропъди с едно помръдване на веждите.

Слънцето вече се рееше в средата на небето, твърде жарко, като пред дъжд. От нажежените камъни се надигаше пара. И внезапно откъм планинския склон се чу трополене на забързани стъпки. Затъркаляха се камъни, разлаяха се кучета, надигна се глъчка, сякаш някой ругаеше, сякаш някой ридаеше. Поп Янарос се втурна към прага, протегна шия и се огледа. От планинския склон се спускаха на тумби мъже и жени от съседните села, понесли църковните хоругви в ръце. Петте почернени майки вървяха най-отпред и щом чуха камбаната, която ги зовеше, не се сдържаха и завиха на умряло. Старата Крусталеня отметна черния чембер на раменете си и започна да раздипля болката си. Щом гласът й се прекърши и секна, жената от съседната пътека пое мелодията и биейки се в гърдите, заоплаква мъртвия си син. Майките запредаваха мъката си от уста на уста.

Появиха се тъмни къдрави облаци, които запълзяха по небето. Един от тях скри слънцето и светът се смрачи. Лицата на селяните помръкнаха. Уплашиха се и ускориха крачка.

XVII

Застанал на прага на църквата, Поп Янарос наблюдаваше с разтуптяно сърце прииждащите хора. „Настъпи благословеният ден, в който ще се реши съдбата на света — помисли си той. — Нищо че Кастелос е едно жалко село. Този ден е съдбовен за света.“

Зад църковните хоругви вече се виждаха мъжете, които мъкнеха на рамо работните си инструменти — мотики, чапи, сърпове, вили и гребла. Те напредваха — приведени и безмълвни. Слънцето беше спряло в средата на небето. Навярно високо горе духаше силен вятър, който беше разпръснал малкото облаци, и сега планината блестеше, обляна в светлина. Като виждаха, че отново започват да се струпват хора, гарваните предусещаха неизбежното им превръщане в леш и кацаха по земята, за да наточат човките си в камъните. Това, което ние наричаме битка за вярата и за родината, за гарваните е гуляй. Това, което ние наричаме герой, за гарваните е вкусна плът.

Селяните прииждаха, а поп Янарос разтваряше обятията си и ги поздравяваше:

— Добре дошли в Божия дом, чеда мои! Това е единственият сигурен покрив, това е непревземаемо убежище. Влезте под крилата Христови, не се страхувайте. Днешният ден ще сложи край на мъките на християнския род.

Църковният двор преливаше и народът се беше разлял и по улицата. Надигнаха се гласове, няколко жалеещи жени тихо оплакваха умрелите. Старият Мандрас със синовете си и другите трима първенци на Кастелос застанаха в редица пред попа. Зад тях се струпа в безпорядък селската сиромашия.

Всички очи бяха отправени към поп Янарос в очакване. Слънцето падаше отвесно върху вдигнатите лица и разкриваше безжалостно насълзените очи, съсухрените бузи и сбръчканите шии. Един старец с подути от плач очи вдигна бастуна си:

— Хей, поп Янарос — извика той, — защо ни повика в двора си? Ако имаш да ни казваш нещо, казвай го. Ние вече сме на ръба на пропастта. Изядохме всичко, което имахме. Колкото трева беше покарала в планината — изядохме я. Колкото сълзи имаше в чувала зад очите ни — изплакахме ги… Ама какво съм седнал да ти говоря? Човешката мъка не се побира в проклетите думи.

Гласът на стареца се пропука. Той се засрами и покри лице с кърпата си.

Една старица развърза чембера си и белите й коси се разляха по раменете й. Вдигна юмрук, за да го стовари върху гърдите си и да почне да нарежда на умряло, но тъкачът Стелянос, който стоеше до нея, я хвана за ръката:

— Не искаме погребални песни, стрино Мариора, не се бий в гърдите. Имай вяра в Бога.

— Не издържам повече, Стелянос — изписка старицата, възмутена, че не й позволяват да си излее мъката. — Не издържам повече. Къде е тоя Бог, дето щял да слезе в Кастелос и да оправи нещата? Искам го тук, искам го сега! Ако Бог не помага на хората, за какво ми е притрябвал той, синко Стелянос?

— Поп Янарос е наместникът на Бога в Кастелос — вметна се в разговора Кирякос, който тъкмо се беше върнал възбуден от казармата. — Замълчете! Поп Янарос ще говори, Бог ще говори чрез устата му. Имай търпение, кира Мариора!

Някъде встрани селският лечител бай Танасис, спретнат, слабоват, с рядка сива брадица, беше започнал да негодува. Той вдигна ръцете си с широките бели ръкави и се развика, вторачен заплашително в поп Янарос.

— Аз знам едно: два демона си поделиха Гърция, два проклети демона. Единият е червен, другият — черен, и никой от тях не е грък. Нека Бог ме изкара лъжец, поп Янарос, но ми се струва, че си си наумил да изгониш единия и да отвориш вратата, за да влезе другият. А него как ще го изгоним, знаеш ли? Кой ще го изгони? Кога най-после ще се избавим и от двата демона и ще станем отново господари на домовете си? Няма ли някъде гърци, та да предадем Гърция на тях?

— Млъкнете! Млъкнете! — чуха се гласове от разни посоки. — Отчето иска да говори.

Поп Янарос се прекръсти и с един подскок се озова върху каменния перваз до църковната врата.

— Тишина, чеда мои, тишина! — извика. — Пристигам от много далече, не от върха на планината, а от Божия връх. Имам да ви казвам много неща, изслушайте ме. Не аз говоря, говори Бог. Бях легнал върху плочите на църквата и се молех на Бог да се смили най-сетне над нас, защото загиваме! Плаках, умолявах, негодувах. По едно време умът ми се помрачи от мъка и надигнах глас срещу Бога, аз, червеят, и го заплаших. И Бог ме съжали, и чух глас отгоре: „Ела!“ — „Къде да дойда, Господи!“ — „Следвай стъпките ми и върви накъдето те водя!“ Той тръгна напред, а аз подир него като куче. Той пое по нагорнището, аз подир него. Стигнахме до свърталищата на партизаните… Не викайте! Недей да вдигаш юмрук, бай Мандрас! Хей, вие, недейте да си тръгвате! Говори Бог, уважавайте го! Аз съм устата, той е гласът, слушайте!… Стигнахме до партизанските свърталища и той спря там. Отвори уста и никой друг освен мене не го чуваше. Той диктуваше, а аз предавах думите му на партизаните.

Поп Янарос замълча за миг и забърса навлажненото си чело с края на ръкава си. Беше се разгорещил от словото си и сега за пръв път осъзна, че това, което разправя на народа, е истина и действително се е случило именно така. Докато се случваше, той през цялото време беше докосвал пламъци край тялото си. Сега вече знаеше, че не са били пламъци, а Бог.

— И какво? — попита нетърпеливо бай Мандрас. — Остави настрана големите думи, попе, наду ни главите. За какво си говорил с червените кепета? За какво сте се договорили? Страх ме е от тебе, поп Янарос, много лесно се палиш. Гледай да не подпалиш селото ни!

— Да не вземеш да подпалиш селото, поп Янарос! Да не вземеш да подпалиш селото! — разнесоха се гласове от всички посоки. Народът се разбуни, развълнува се като море.

Поп Янарос махна с ръка, хората притихнаха и отново се разнесе дълбокият му глас.

— Чеда мои, свещен е моментът, в който народът стига до ръба на пропастта, внезапно я вижда пред себе си, протяга ръка и се хваща за дрехата на Бог. Кастелос протегна ръка и се хвана за дрехата на Бог. Наближава неговото спасение!

— Думи, думи, думи! — изръмжа старият Мандрас. — Говори направо! Какви си ги замислил с оня предател сина ти? Ако някой иде да повика капитана, загубени сме още на мига! Чуй и моето мнение, поп Янарос. Прецени добре нещата, преди да сложиш в подноса ключовете на Кастелос и да ги предадеш. Чуваш ли, поп Янарос? Чувате ли, кастелчани и гости от селата? Това имах да ви казвам. Чухте единия, чухте и другия — преценете!

— Прав е бай Мандрас, прав е!

— Прав е поп Янарос — ревнаха други гласове. — Трябва да се сложи край!

Поп Янарос размахваше ръце и местеше крака, сякаш танцуваше върху перваза. Усещаше навсякъде край себе си Божията пещ и изгаряше. От кого би могъл да се страхува? Душата му се мяташе в гърдите му всемогъща.

— Чеда мои — извика, — голяма мъка и голям страх са ни налегнали. Надигнете се! Превърнали сме се в стадо овце и всеки ден касапинът избира и коли. Докога? Надигнете се, всички заедно! Това ми нареди да ви кажа Бог: надигнете се!

Обърна се към Кирякос, който се беше доближил до него и го гледаше с отворена уста и блеснали очи.

— Кирякос, чедо мое, иди в олтара и ми донеси евангелието от светата трапеза. То трябва да дойде с нас!

— Вече сме се надигнали! — извика ковачът, размахвайки тояга високо над главата си. — Напред, момчета!

Но бай Мандрас разбута тълпата и се насочи към външната врата.

— Елате с мен, християни! — извика той. — Да вървим да обадим на капитана какво сме видели и чули. Поп Янарос ни е заложил капан.

Стигна до прага на външната врата, подир него вървяха първенците и цялото му домочадие. Обърна се към хората, които шаваха възбудено, не знаейки накъде да поемат.

— Братя, ако вярвате в Христа — извика той, — не допускайте партизански ботуш да прегази селото ни! А ти не бери грижа, поп Янарос, ще си уредим и с тебе сметките!

Тъй рече и се завтече със своите хора към казармата.

Но поп Янарос протегна ръце, за да прегърне хората. Слънцето падаше върху брадата и спуснатите му коси, от главата му се издигаше пара.

— Чеда мои, ако вярвате в Христа, спрете се и ме изслушайте! Знам със сигурност, че партизаните са решили днес, на Велика събота, да атакуват, да сложат ръка на Кастелос, да горят и да колят, да не остане камък върху камък. Помирението е единственият път към спасението… Ония момци ще слязат тук и няма да посегнат на никого — заклеха се. Ще уважат живота, честта и имота ви и ще празнуваме Възкресението всички заедно, побратимени и сигурни. Нека се слави името Божие! Кастелос ще застане начело по пътя към помирението и — неведоми са желанията Господни — може от това незначително селце да тръгне спасението на целия гръцки род!

Обходи с поглед хората и полите на расото му се развяха като крила.

— Чеда мои, в момента, в който ви говоря, Бог стои до мен и е доволен. Никой не го вижда, но аз, свещеникът, го виждам. Вярвайте му. Той стои между двамата демони, червения и черния, стои пред тях, проправя нашия път и ни кима: елате!

Хората настръхнаха. Петте майки видяха над перваза вдясно от стареца някаква светлина, един чисто бял плащ и две пламтящи очи.

В онзи миг се чу див писък и Кирякос, блед и обезумял, излетя от църквата.

— Братя — извика той, останал без дъх, — Богородица плаче!

Хората нададоха викове и се раздвижиха. Скупчиха се край Кирякос и го притиснаха. Той опря гръб в стената с разпенена уста.

— Какво говориш бе, Кирякос? — крещяха хората. — Възможно ли е? Видя ли я, видя ли я?

— Видях я, тя плаче! Като отивах да взема евангелието, погледнах към иконостаса… Вдигнах очи, за да се поклоня — и що да видя? От очите на Богородица се стичаха две едри сълзи! Тя плаче, плаче! Идете да видите! Не ме притискайте! Идете да видите!

При тези думи поп Янарос скочи от перваза и започна стремително да си проправя път към църквата. Познаваше добре Кирякос, знаеше, че е вятърничав, но кой знае, Девата е чудотворка, може да е усетила, че селото й е в опасност, и да се е разплакала.

— Отместете се, отместете се! Какво сте се разграчили и се кокорите. Нали е майка. Болно й е за чедата й и плаче. Пуснете ме да мина!

— Искаме да видим! Да видим и да пипнем! — крещяха селяните.

Старата Крусталеня отметна черния чембер на гърба си:

— Богородице, ти си майка и аз съм майка! Искам да пия от сълзите ти и да се разхладя!

Казвайки това, тя нададе писък и припадна. Подхванаха я другите старици, нейните дружки кира Мариго, Христина, Деспина и Зафиро, и също започнаха да пищят.

Поп Янарос беше стигнал до църковния праг. Протегна ръце и запречи входа.

— Стойте тук и никой да не влиза! — нареди той. — Ще ми счупите скамейките, канделабрите и гроба Христов! Чакайте тук, отивам да я донеса!

Но хората не бяха съгласни. Чуха се гневни гласове и вопли:

— Чудото! Чудото! Искаме да видим чудото!

Поп Янарос се обърна и гневно размаха ръце.

— Какво чудо? — изкрещя. — Няма никакво чудо, не викайте! Чудо щеше да бъде, ако Богородица гледаше мъката, глада и злощастието ни, без да плаче! Стойте тук и не се блъскайте, казах! Хей, Андреас, застани на вратата и не пускай никого!

Поп Янарос влезе в църквата с разтуптяно сърце. Нямаше да види чудо за първи път в живота си, но още не беше свикнал с мисълта и трепереше. Щеше да е хиляди пъти по-добре да види пред себе си лъв, отколкото чудо. Защото зад чудото се крие Бог, който се е спуснал от небето, а поп Янарос още не беше свикнал да понася ужасния му дъх.

Пристъпваше с подкосени колене. Ей сега ще види Богородица, мислеше си. Сигурно е слязла от иконата си, стои върху плочките пред иконостаса и плаче… Как да се доближи до нея, как да я докосне, как да повдигне святото й тяло, за да го занесе на хората си?

През кръстатото прозорче на олтара се процеждаше рядка светлина. Позлатеният Христов гроб проблясваше бегло, а дивите цветя, с които беше украсен, излъчваха приглушена сладост. Зад гърба на поп Янарос тълпата бушуваше и ревеше, налитайки на вълни, за да избута Андреас и да се разлее в църквата.

Дивите крясъци вдъхваха смелост на поп Янарос и той пристъпваше все по-напред, бавно и опипом, с очи, приковани в иконостаса. Изведнъж се спря със секнал дъх. Една светлосиня светкавица раздра мрака на олтара. Коленете на поп Янарос се подкосиха. Гласът му се заплете трепетливо в пресъхналите му стиснати устни:

— Помощ, Богородице, помощ! Не ме ослепявай!

И след малко:

— Нека те видя, нека те видя, пък ако ще да си загубя зрението!

Протегна ръка, за да се хване за една скамейка и да запази равновесие, но не успя. Ревящата тълпа беше изтласкала Андреас, стъпка го и нахълта в църквата. Гробът се разпадна и Христос се изтърколи на плочника. Кирякос се наведе да го вдигне, но единият от двата дървени канделабъра падна отгоре му и от главата му бликна кръв, която започна да се стича по дългите му сплъстени коси. Но той не изпита болка. Простря ръце към иконостаса и извика:

— Гледайте, братя, гледайте! Сълзите й се леят!

Вратовете се протегнаха и плачещата Богородица влезе във всички очи.

В същия миг хората се свлякоха на пода и плочките прокънтяха от тежките им колене. Внезапно светлината изтъня, чуха се гръмотевици и небето се покри с облаци. В полумрака на църквата лъснаха лицата на селяните, пожълтели, с хлътнали бузи, с огромни изцъклени очи. Не бяха лица това, а черепи. Плътта се беше стопила, прозираха костите.

Известно време цареше дълбока тишина. Чуваше се туптенето на сърцата. И изведнъж се разнесе страшен грохот: едни плачеха, други се въргаляха по пода, пищейки, трети надигнаха глави и запяха нестройно, пресипнало и неистово:

— Спаси, Господи, народа си…

Кирякос, с оплескани в кръв лице и шия, сякаш внезапно обезумя и започна да се превива от смях и да плаче.

Прав и безмълвен, поп Янарос гледаше иконата с ококорени очи. Сърцето му се беше свило, гърлото му се беше запушило, не можеше да си поеме дъх. Направи крачка напред, доближи се до Богородица, повдигна се на пръсти, докосна молитвено устни до очите й. Но веднага се отдръпна отчаян — устните му не се бяха навлажнили. „Аз съм неверник — помисли си. — Аз съм неверник, не виждам. Всички виждат, само аз не виждам.“

Почернените майки развързаха черните си чембери и налетяха на иконата. Сборичкаха се, пищейки пред иконостаса, коя да се доближи първа до Богородица. Старата Крусталеня изблъска с юмруци и викове останалите, протегна чембера си и забърса очите на Богородица. После завърза сълзите й на възел и прибра чембера дълбоко в пазвите си.

— Очите й отново се просълзиха! — възкликна втората старица и простря чембера си, за да забърше очите на Богородица. — Непресъхващи са сълзите ти, Богородице! Не викайте бре, женоря, не ме блъскайте. Има за всички.

Жега голяма, всички се бяха разгорещили, потта се лееше по шиите. Тънко резбованият иконостас се беше разлюлял под напора на хората и започна да скърца. Поп Янарос се уплаши да не го съборят, стъпи на едно столче, откачи иконата и я пое в обятията си.

— Чеда мои — извика, — часът настана. Да вървим! В името Божие!

— Нека Богородица ни води! — разнесоха се гласове. — Нека ни води, ние ще я следваме!

— Дайте път, дайте път да мина, чеда мои! — извика поп Янарос, повдигайки тежката икона колкото можеше по-високо. — Усещам го с ръцете си, Богородица бърза!

— Къде отиваме, отче? — попитаха неколцина старци, които се бяха съвзели от свещеното опиянение и стояха втрещени от страх при звука на тръбата, който в същия миг долетя откъм казармата.

— Не я насочвам аз, чеда мои — отвърна поп Янарос, залитайки под тежестта на Богородица. — Не я насочвам аз, тя ме води. Заклевам се, тя ме води! Следвайте я!

Излезе на прага. Слънцето се беше хързулнало от средата на небосклона и отново черни облаци бяха покрили небето. Едри и хладни капки дъжд се търкулнаха върху лицето на Богородица. Сълзите и дъждът се смесиха и потекоха обилно от очите й.

Поп Янарос подпря иконата върху стълба на вратата, наведе се над очите на Богородица, помоли се, устните и брадата му се овлажниха. Вече не си задаваше въпроса дали това са сълзи, или дъжд, или е просто сън. Не питаше нищо. Усещаше как някаква мощна сила изтича от иконата и се разлива в ръцете, гърдите, коленете и цялото му тяло. Каква сила, каква младост, какъв пламък! Прекръсти се и прошепна: „Да ме прощава Господ, но ако в този миг разгърна расото си, ще ми поникнат крила и ще полетя. Какво са някакви си там казарми, капитани, войници и партизани? Въздух и нищо повече!“.

Отново пое Богородица в обятията си и насочи лицето й към казармата. Зад него шумно напираше народът. Иконата трепереше в старческите ръце. Неколцина младежи се завтекоха, грабнаха я от ръцете му и я понесоха напред, препускайки. В действителност не те носеха Богородица, а тя носеше тях. Напираха и други мъжаги, избутваха младежите, грабваха я в ръце и продължаваха да препускат напред. А подгизналата Богородица с дълбоката рана на лицето се усмихваше и се полюшваше като фрегата над бушуващите вълни от хора. Човешкото море връхлиташе, понесло своята Царица.

Вратите се заотваряха, занадничаха разрошени жени. Виждайки подгизналата Богородица, те нададоха викове и започнаха да плачат заедно с нея. Навън изскочиха и децата, подпухнали, с посинели коремчета и тънички крачета. Те също последваха тълпата и патеричките им зачаткаха по калдъръма.

XVIII

Сладостна априлска вечер. Металът на небето се разтопи. Скалите, трънаците и пръстта се обляха в злато. Планинските подножия започнаха бавно да потъват в сянка. Внезапно разразилата се буря отшумя за миг, след като беше освежила сухите треви. Земята ухаеше.

Богородица блестеше в мъжките обятия, сякаш цялата изтляваща светлина на деня беше намерила последно убежище в златния й венец и в бледите й хлътнали бузи. До нея крачеше с грубите си обуща поп Янарос, гологлав и запретнал расото си. Подир него — бучащото море на селяните.

На един кръстопът малко преди казармата поп Янарос се обърна и вдигна ръка. Бойното литийно шествие се спря.

— Чеда мои — извика той, — чуйте ме. Тръгнали сме на шествие за помирение и любов, не за война. Пазете ръцете си чисти, достатъчно кръв се проля. Нашият водач не е някакъв си нашивкаджия капитан, а Дева Мария. Вдигам ръце и я призовавам: пречиста Дево, всели мир и благост в сърцата ни, всели мир и благост в сърцата на враговете ни, всели мир и благост в сърцата на всички хора по Земята! Нали затова беше разпънат на кръст Синът ти.

Преди да е довършил словото си, се разнесе яростен глас:

— Предатели, болшевики, ей сега ще ви изтребя!

Пред множеството изскочи капитанът, обезумял, с увиснали мустаци, кожа и кости. Очите му бяха пълни с отрова. Следваха го сержантът и войниците, а подир тях — старият Мандрас и неговите хора. Другите трима първенци — Стаматис, бай Тасос и Хадзис — се бяха облегнали на казармения зид, прехапали езици, изцъклили очи и изтръпнали.

Капитанът размаха камшик във въздуха и с две едри крачки се доближи до тълпата. От устата му хвърчеше пяна.

— Какво искате, мръсни селяни? Накъде сте се запътили?

Никой не отговори. Само майките свалиха черните си чембери и ги развяха във въздуха.

— Какво желаете? — извика отново капитанът. — Питам ви, отговаряйте! Поп Янарос, уста партизанска, и твоя милост ли онемя?

Яростна и дълбока тишина. Единственият звук се разнасяше от инструментите — сърпове, мотики, резачки, вили, които се спускаха от раменете.

За миг умът на капитана се помрачи. Сън ли беше това, някакъв кошмар? Какво беше това море от пожълтели черепи с черни дупки вместо очи, което настъпваше насреща му? Обърна глава, видя зад себе си сержанта и войниците, дойде му сърце на място. Те бяха готови, коленичили с вдигнати пушки.

Чу се гласът на стария Мандрас:

— Защо ги щадиш, господин капитан? Удряй! Убий попа, послушай ме! Убий го и всички ще си плюят на петите. Настъпи змията по главата!

— Любов! Любов! — извика поп Янарос, отделяйки се от тълпата. — Любов, чеда мои! Не сме дошли за лошо, дошли сме за помирение! Не оказвайте съпротива, ние сме братя, не проливайте кръв. Засрамете се от нашата Дева Богородица!

Един блед войник с очилца изникна от вратата на казармата и се спря стъписан. „Що за проклето изкуство е това — да убиваш!“, мислеше си той и не му даваше сърце да прекрачи прага. Една безбрежна градина в далечния Закинтос, родния му остров, прекоси мислите му — далече, далече, в края на света. Месец април, дърветата цъфнали, а под дърветата — той с китарата си… Но в същия миг цъфналите дървета и китарата се изпариха. Чу се гневният глас на капитана:

— Хей, очилаткото, синьор Ньоньос, къде си се заблеял? Запретвай се за работа!

— Любов! Любов! — викаше поп Янарос, пристъпвайки към капитана, гологлав, невъоръжен, с протегнати ръце, сякаш просеше милостиня.

— Огън! — изрева капитанът, вдигайки ръка.

Куршумите прелетяха над главите на селяните. Войниците не бяха посмели да стрелят по невъоръжени. Капитанът побесня:

— На месо! — изрева отново той. После извади револвера си и го изпразни в човешкото множество.

Тъкачът Стелянос, който стоеше най-отпред редом с поп Янарос, получи куршум в челото и падна по очи на земята. Толкова много беше страдал през живота си, че сега получи избавление. Той беше анемичен и женствен мъж, с меки ръце, с мазен попски глас. Покойната му жена, Лемония, беше най-личната селска хубавица и най-сръчната тъкачка. Но беше шавлива, Бог да я прости, и всички бабаити от Кастелос и околните села я задиряха. Един ден ковачът, който му беше приятел, не издържа, отиде при него и му каза: „Стелянос, всички мъжкари от Кастелос и околните села задирят жена ти. Направила те е за резил. Напусни я!“ — „Да не съм луд? — отговори той. — Всички я задирят, за да я имат, а аз, дето я имам, да я изоставя?“

Но една сутрин, както разресваше косите си на прозореца и пееше, тя рухна мъртва на пода. Тогава мъжът й седна на стана и се захвана да тъче кърпи, чаршафи и ризи. После ги натоварваше на гърба си, разнасяше ги по селата и ги продаваше. Как семето беше покълнало в него и защо този безличен човечец внезапно беше решил, че светът е несправедлив и трябва да бъде разрушен, никой така и не разбра. Ако някой го попиташе, той щеше да вдигне рамене и да рече: „Не знам. Както си седя на стана, унасям се и започвам да размишлявам. И лека-полека станах болшевик“.

И ето че сега куршумът проби челото му и ризите останаха недовършени на стана.

— На месо! — отекна гласът на сержанта, благия румелиец.

Той беше кротък и добър човек, не желаеше никому злото. Но като видеше кръв, загубваше ума и дума и побесняваше, може би от страх.

„Проклето изкуство е това — да убиваш… — отново промърмори очилатият Ньоньос и пушката потрепери в ръцете му. — Аз съм създаден за китарата, а не за пушката, проклета да бъде!“

Но кръвта на останалите войници вече беше кипнала и стреляха на месо, както им бяха наредили. Мандрас и синовете му, които бяха взели пушки от казармата, също се втурнаха напред.

Сред тълпата се чуха стонове. Пет-шест тела се търкулнаха на земята. Глашатаят Кирякос, както беше отворил уста и се канеше да изрече думите, дето му беше заръчал поп Янарос — „единомислие, единомислие“ — получи куршум в гръкляна. Кръвта му бликна, клокочейки, и изцапа бялата му великденска риза. Злочестият Кирякос разпери ръце и се свлече върху жените, които оплакваха ранените зад гърба му. Той беше дебел и отпуснат човек с яйцевидни очи и уста, която стигаше чак до ушите му. Мазната му коса се спускаше в безпорядък върху раменете. Беше я оставил да расте, защото си беше наумил, че някой ден ще бъде ръкоположен за свещеник. И не я миеше, защото му бяха казали, че мазнината я подхранва. И сега цялата тая мазнина отиде на вятъра.

Като видя, че Кирякос е убит, Димитрис, полският пазач от Прастова, измуча като бивол. Кирякос, видите ли, беше негов братовчед и му беше дал дума, че като стане поп, ще го направи кандилопалец в църквата. Защото да си полски пазач, беше трудна работа и краката на Димитрис бяха започнали да се подуват. И сега изведнъж загуби и приятеля си, и рахатлъка на кандилопалството. С помрачен ум той грабна скрития в пояса му пистолет и се прицели в синовете на Мандрас, които се бяха озовали насреща му. Куршумът попадна в сърцето на Павлис, най-младия. Той не свари дори да изохка и се свлече на земята бавно и безшумно. Тия дни си беше купил една черна кобилка с бяло петно на челото. Беше влюбен в Хрисула, внучката на старейшината бай Стаматис, и обикаляше пред дома й, яхнал кобилката. Имаше гарвановочерна къдрава коса и я беше оставил да пада върху челото му чак до веждите, по тарикатски. И точно тая сутрин, както обикаляше пред портата й, девойката стоеше на прозореца. Улицата беше пуста и тя му подхвърли един карамфил. Бяха й го донесли от Прастова, за да закичи с него Христовия гроб. Момъкът го пое във въздуха и го постави зад ухото си. Все още беше зад ухото му сега, когато, извърнат на една страна, той лежеше върху земята със стъклени очи.

Вече се беше смрачило. Сетната дневна светлина, която се беше спотаила на върха на планината, се гмурна в индиговосиньото небе и изчезна. В здрачния въздух проблясваха единствено дивите очи на селяните.

Поп Янарос притичваше с просълзени очи между войниците и своите и умоляваше: „Без кръв! Без кръв!“. Но демоните вече върлуваха на свобода, пролятата кръв стенеше и жадуваше за още кръв. Войници и селяни вече се сблъскваха гърди в гърди, жените хвърляха камъни, които улучваха и трошаха вражески глави.

— Огън! — заповяда отново капитанът и се прицели в поп Янарос, но не успя да стреля. Андреас се хвърли отгоре му, хвана го за ръката и двамата се търкулнаха на земята.

— Касапино! — изръмжа ковачът. — Дойде и нашият ред, вече не сме овце. Ще те заколя!

Капитанът напрегна всичките си сили и се изправи, но Андреас все още го държеше за шията и замахваше с ножа си.

Чу се пронизителен вик и една жена с червена панделка в косите се залепи за капитана и го прегърна.

— Моят Софоклис, моят Софоклис! — изгъргори тя, плачейки.

Андреас не успя да спре замаха на ножа си и той се заби в сърцето на жената. Тя се търкулна в краката на капитана, като все още пърхаше и мърдаше устни. Прегърна ботушите му и издъхна.

— Капитанът е мъртъв! — извика някой от войниците. — Свалете оръжие, момчета!

Това беше Стратис, който захвърли пушката си.

Обаче сержантът се втурна да изтръгне капитана от ръцете на Андреас, с когото се бореше ожесточено. Кръвта се лееше от лицето и ръцете на капитана. Един камък го беше улучил в коляното и не можеше да се изправи на краката си. Поп Янарос притича и го пое в обятията си.

— Той е мой! — извика и го прикри с тялото си.

Надигна се силен вой, сякаш някаква буйна река беше преляла, прекършвайки бентовете. Мотиките, сърповете, резачките и вилите обкръжиха малцината войници, които продължаваха да оказват съпротива, и приклещиха хората на бай Мандрас, притискайки ги към стената.

Богородица сега стоеше на прага на казармата, поддържана от двама старци. Лицето й беше обърнато към воюващите хора и очите й проблясваха в полумрака, сякаш действително бяха пълни със сълзи.

Сержантът понечи да окаже съпротива с няколко войници, но всички попаднаха в ръцете на селяните. Капитанът се въргаляше по земята с пукната глава и хапеше устни, за да не изреве. Старият Мандрас и тримата му оцелели синове се мъчеха да се отскубнат от стената, където бяха приклещени.

— Предай се, бай Мандрас! — подвикна му поп Янарос. — Достатъчно кръв се проля. Бог ми е свидетел, че не исках това.

— Ти уби моя Павлис, калимявкаджийо! — изрева бай Мандрас и забърса разплаканите си очи. Вече не можеше да се владее и избухна в ридания.

Една голяма вълна се изсипа отгоре им, пое ги и стовари всички, войници и старейшини, в широкия двор на казармата. Последен там се озова капитанът, подкрепян от Поп Янарос. Отецът донесе вода, проми раните му и го положи внимателно в ъгъла на двора.

— Не се тревожи, господин капитан — рече той. — С Божията помощ всичко ще свърши добре. Каквото било — било. Настъпи краят на злото.

После се обърна към хората си:

— Донесете въжета, за да ги завържем. Не ги удряйте. Те са наши братя — може и да не знаят, но ние знаем. Ще ги завържем, за да не се противят на помирението. А после, още тази вечер — кълна се в душата си, която ще предам Богу — всички ще бъдат пуснати на свобода. Всички, заклевам се, всички!

Капитанът надигна окървавената си глава.

— Предател! — изкрещя и го заплю.

— Щом не искате да бъдете освободени с добро, ние ще ви освободим насила! — викаше ковачът, докато омотаваше с яки въжета войниците и селските старейшини.

XIX

Богородица отново застана начело, последвана от възбуденото множество. Нощта беше настъпила и първите звезди увиснаха на небосклона. Поп Янарос вървеше напред с разтуптяно сърце и изпитваше радост и облекчение. „Кога изпитвам радост и облекчение? — питаше се той, вървейки. — Когато се моля на Бог или когато работя за хората? Прости ми, Боже, но когато работя за хората. Това е истинската ми молитва. Бог предизвиква у мене бунт или страх.“ Спомни си за убитите и въздъхна: „Няма сватба без заколение. Дано Бог даде покой на душите им“.

Поп Янарос влезе в църквата. Сърцето му щеше да изхвръкне. Това, за което толкова отдавна жадуваше, сега беше започнало да се сдобива с плът — добро начало! Разделените братя в Кастелос отново ще се побратимят и Христос ще възкръсне, тъй както истински желае да възкръсва: в човешките сърца. В мислите си той кроеше планове да стане утре рано сутринта, да тръгне на обиколка по селата в планини и долини, да говори с поповете, със старейшините и с народа, да им разказва какво се е случило в Кастелос, как всичко се е уредило по мирен начин и колко по-добър и по-лек е пътят на любовта. „Ще стана глашатай на Бога и ще викам — мислеше. — Не е ли правил това и свети Йоан Предтеча, когато е бил в пустинята? Викал е, викал е, докато най-накрая на камъните им поникнали уши, чули го, размърдали се, помирили се помежду си и така била построена Църквата Христова.“

Обърна се към дясната част на иконостаса и заговори на Христос:

— Прости ми, Христе, че за миг загубих самообладание. Нали съм човек, глина и въздух, и загубих самообладание. В началото си мислех, че не те е грижа за хората, че наблюдаваш с безразличие неправдата и наглостта. А би могъл да уредиш нещата само с едно помръдване на малкия си пръст. По-късно — грешен съм, Господи — затънах още по-дълбоко в блатото. Помислих си, че не обичаш хората и ти харесва да ни гледаш как страдаме и биваме онеправдавани. Умът ми се беше помрачил от болка и съгреших! Ала сега разбирам, че ти си добър. Оставяш хората да стигнат до дъното на Ада и спасението им да започне оттам. Да не би вратата към Рая да се намира на дъното на Ада, Господи? Ето на̀, тая вечер братята се побратимиха точно в ужасния миг, в който щеше да започне касапницата!

Гърдите му се изпълниха със сладостна възбуда. Виждаше, че пътят се разтваря пред него, усещаше, че нови крила затрептяват на гърба му. Почувства се подмладен, беше отново на двайсет години. Поклони се пред разпънатия на кръст спасител върху светата трапеза и му каза: „Иисусе Христе, знаеш, че никога не съм те молил за отсрочка на смъртта си. Но сега имам към теб една молба. Позволи ми да живея, докато завърша делото си. И едва след това пусни някое камъче, пусни някое врабче да ме убие…“.

Пърхащ от радост, той застана пред царските двери.

— Чеда мои — каза, — имайте търпение. В този момент нашите братя се спускат от планината и ще празнуваме възкресението заедно. Проклетата пушка, тази уста на Сатаната, онемя. Духът на Лукавия се сгромоляса в Тартара и Бог победи. Сега ще видите какво ще рече възкресение! Свещите ще се запалят от само себе си, Христос ще изскочи сам от гроба си, Вседържителят ще се усмихне доволно от кубето над главите ни. Какво съм ви повтарял толкова пъти, а вие все не вярвахте? Човешката душа е всемогъща, защото е полъх на Божия вятър, всемогъща и свободна. И ето че сега пред нас се отварят два пътя: пътят на кръвопролитието и пътят на любовта. Бог ни даде свободата да направим своя избор. И ние, да се слави името Божие, поехме по пътя на любовта. И Бог се възрадва. Нима не усещате, че Бог пърха и ликува във всеки от вас? Възрадва се Бог и ето че се надвесва над Сина си и му казва: „Хората поеха по правия път и видяха истинската светлина. Излез от гроба, единствени мой синко!“.

 

 

Внезапно, докато старецът говореше, от планината се разнесоха трополене на крака върху търкалящи се камъни и думкане на тъпан, който се приближаваше с бърз и радостен ритъм.

— Пристигат! Пристигат! — извикаха няколко селяни, които дотичаха запъхтени. — Пристигат! Господ да ни е на помощ!

Всички лица се обърнаха към вратата. Сърцата на селяните ритаха гърдите им.

Поп Янарос вече беше облякъл празничните си бродирани одеяния, беше провесил през врата си златоткания епитрахил и държеше в обятията си тежкото посребрено евангелие като божествен младенец. Застанал при царските двери с поруменели от радост бузи, той чакаше. „Пристига, пристига целувката на любовта“, мислеше си той и лицето му сияеше.

Червените кепета се спускаха по склона, прескачаха скалите, плъзгаха се по камъните и се смееха — глутница вълци с блещукащи в мрака очи.

— Момчета, кога ли ще се спуснем и в Янина, и в Солун, и в Атина? — чу се нечий глас.

— И в Рим, и в Париж, и в Лондон! — отвърна младежки фалцет. — Да не забравяме, че всичко, което правим сега, е само репетиция.

Капитан Дракос крачеше тревожно. Умът му се мяташе между двете слепоочия като див звяр с раздрана плът, приклещен от ловджийски кучета. Непрестанно превърташе в мислите си думите, които си бяха разменили с помощник-командира Лукас. „Ако бях разумен — мислеше си той, — щях да си затрая. Но аз съм на принципа «право, куме, в очи». Говоря, пък каквото ще да става! Главата не стои здраво върху раменете ми — един ден ще кажат за мене: «Капитан Дракос падна в една пропаст, Бог да го прости». Трябваше или да си замълча благоразумно, или да се подчиня, или да развея собствения си байрак. Първото щеше да е срамно, второто — робско, а третото не е по силите ми. Всички пътища пред мене са затворени.“

До него вървеше помощник-командирът Лукас, кисел и хлевоуст. Той беше кривокрак и невзрачен дребосък, но в битките пристягаше едрата си глава с червена кърпа, захапваше кинжал между зъбите си и се втурваше напред. Никога не се обръщаше назад да види дали го следват, а в края на битката от очите, ума и дрехите му капеше кръв. Сега вървеше редом с капитана и зъбите му скърцаха гневно. Бяха подели труден спор, говорейки тихо, за да не ги чуват другарите. Замеряха се с думите като с ножове.

— Учудвам се, че си влязъл в Партията, капитане — изсъска Лукас. — Партия ще рече: подчинявай се, без да питаш.

— Не бих приел да освобождавам другите, без самият аз да съм свободен — отвърна сухо и безизразно пълната с жлъч уста на капитана. — Наш дълг е първо да въдворим справедливост, а веднага след това и свобода. Това съм правил във всяко село, където е стъпвал кракът ми. Не мога да гледам неправдата и да си трая. Първо въвеждам ред и справедливост.

— Вярата на истинския комунист не се разклаща при вида на неправдата. Напротив, ако неправдата е полезна за целта ни, ние я приемаме. Всичко в името на целта, всичко в името на победата!

— Точно това ще ни изяде главите! — възрази разпалено капитанът. — Точно това ще ни изяде главите! Целта оправдава средствата, така ли? Трябва ли да приемем неправдата, за да стигнем до справедливостта? Трябва ли да приемем робството, за да стигнем до свободата? Това ще погуби Идеята — казвам ти го и сърцето ми се къса, че го казвам. От известно време започнах да проумявам, че ако средствата, които използваме, за да стигнем до целта, са нечестни, обезчестява се и самата цел. Защото целта не е някакъв узрял плод, който виси в края на пътя и чака да го откъснем. Не, не, хиляди пъти не! Целта е плод, който узрява при всяко наше действие и който попива благородството или низостта на всяко наше действие. Пътят, по който вървим, ще придаде вкус, форма и същност на този плод, ще го напълни с отрова или с мед. Ако продължаваме да вървим по пътя, по който сме поели, ще отидем по дяволите — и ние, и Партията. Казвам ти го право в очите и знам, че ще доложиш където трябва. Кажи им го, пък нека те да си напишат фетвата. Аз съм тук, ако не ме харесват, нека ме очистят. Няма да съм първият, когото убиват, защото е изказал мнението си свободно. Много пъти съм ти го повтарял и пак ти казвам: аз не се страхувам от смъртта.

Замълча и засука мустака си. После изръмжа:

— Аз от живота не съм се уплашил, та от смъртта ли ще се плаша?

Лукас го изгледа подигравателно.

— Влязъл си в Партията със змийско сърце. Това, което ти наричаш въпроси, аз го наричам змии. Но истинският воин не пита, а воюва. Питат, обсъждат и взимат решения само водачите. Останалите получаваме заповеди и ги изпълняваме. Само така се печелят битките. Веднъж попитали един руски комунист: „Ти чел ли си Маркс?“ — „Не. Защо да го чета, като Ленин го е чел?“ Разбра ли сега, капитане? На това се дължи успехът на болшевишката революция.

Капитан Дракос изгледа косо помощник-командира. Гърдите му се издуха.

— Не си ти човекът, който ще ме поучава. Сляпото подчинение произвежда роби. Това знам аз.

— Искаш да развееш свой байрак, така ли? — подхвърли насмешливо кривокракият.

— Възможно е, възможно е, ще видим.

— На чий гръб?

— На своя собствен.

Помощник-командирът стисна юмрук и очите му замятаха искри.

— На теб не може да се има доверие, капитан Дракос. Не за първи път надигаш глава. Преди години ти затвори капитана на парахода, на който служеше, в трюма и пое руля на своя глава, нали така?

— И спасих кораба. Капитанът беше пиян и щеше да ни потопи в морето.

— Тогава ти се е усладило, обаче сега ще плюеш кръв, капитане.

— Не ми се е усладило. Научих се да поемам отговорността и да не се страхувам от заплахи.

Капитанът се беше разярил. Кръвта се качи в очите му, умът му почервеня.

— Защо ме заплашваш? — изръмжа тихо той. — Какво си ме зяпнал и се смееш под мустак? Да не мислиш, че не съм разбрал? Курвата ти дойде и ми съобщи новините. Но ако ще и мустака да ми обръснеш, капитан няма да станеш.

Помощник-командирът бавно опипа кинжала, който носеше в селяха си.

— Да вървим по-бързо, за да не ни чуят, капитане.

Тръгнаха с по-широки крачки и се отдалечиха от другарите си.

— Долу ръката! — изрева капитанът и хвана другаря си за рамото. — Още не е време за това. Знам, че ако не те убия още в тоя миг, ти ще ме убиеш при първия удобен случай, но…

— Какво но? Страх ли те е?

— Но мисля за Кастелос. Първо ще превзема Кастелос и после ще си довършим разговора, капитан Кривокраки!

Извади табакерата си и я подаде на другаря си, за да си свие цигара.

— Имаме време — рече. — Свий си една цигара.

Момчетата бяха ускорили ход и ги настигнаха. Капитан Дракос хвана под ръка помощник-командира.

— Така трябва да ни виждат момчетата, прегърнати — каза тихо той. — Ние може да си копаем гроба един другиму, но пламъкът на тези младежи е чист. Нека не им показваме колко сме окаяни. Ако светът се спаси, те ще бъдат неговите спасители. Ако се погуби, виновни ще сме ние, водачите.

Лукас не отговори, но погледът му беше пълен с отрова. Взе табакерата и бавно започна да си свива цигара.

XX

Развиделяваше се. Съпротивлявайки се на деня, зорницата бавно угасна в утринната светлина. Бегла и тъжна усмивка се разля върху пустите скали. Първият ястреб кацна на планинския връх и зачака слънцето да изгрее и да затопли крилата му.

Сред свежите розови лъчи на зората се чуваше възкресният звън на камбаната. Партизаните влязоха в селото и запяха. Химнът излиташе от рунтавите им гърди, сурваше се по склоновете и нагазваше в селото като същински капитан с бойни ботуши, патрондаш и засукани мустаци. Народът се втурна навън, църковните врати се отвориха, поп Янарос излезе през царските двери и се отправи към голямата сводеста порта на църковния двор, здраво прегърнал тежкото сребърно евангелие.

И ето че сред първите проблясъци на зората от тесните сокаци изникнаха партизаните с пушки на рамо. Вече не пееха, движеха се безшумно и се оглеждаха внимателно във всички посоки. Все още нямаха доверие на никого.

Селяните се изсипаха тревожно от църквата, те също нямаха доверие на никого. Видяха проблясващите пушки и искрящите в полуздрача очи и се уплашиха. Поглеждаха ту към попа, който вкара в селото тия въоръжени чудовища, ту към дивите планински гости, които все повече заливаха Кастелос и изпълваха църквата.

Партизаните и партизанките отстъпиха встрани, за да направят път на страшния двуметров капитан. Той вдигна юмрук за поздрав:

— Добре сме дошли!

— Благословен, който иде в Господнето име^[31]! — отвърна поп Янарос и протегна евангелието към капитана, за да му се поклони.

Но капитанът се обърна към народа, поглаждайки брадата си. Гласът му отекна под църковния купол:

— Добре съм ви заварил, селяни. Радвам се, че сте отворили очите си и сте прогледнали. Ние носим справедливост и ред. След справедливостта и реда ще дойде и свободата.

— А защо не преди тях? — попита поп Янарос, прикривайки смущението си. — А защо не преди тях, капитане?

— Справедливостта и редът са на първо място — повтори той и през косматото му лице премина пламък. — Първо трябва да въведем ред! Свободата е силно вино, поп Янарос, и може да помрачи ума. Не всички могат да я понесат. Ще трябва да направя избор.

„Господ да ни е на помощ…“ — прошепна старецът и хвърли бегъл изпитателен поглед към Христос в дясната част на иконостаса. Прехапа устни, за да се овладее.

— Великият съдник е Христос, да го оставим той да съди. На него се уповаваме.

Капитан Дракос се изсмя саркастично.

— Господ е свален от престола си, поп Янарос. Още ли не си научил новината? На Божия престол вече седи човекът. Досега отдавахме всичко праведно или неправедно на Бога, но отговорни за всичко добро или зло, което се случва, вече сме ние, хората. Създадохме си собствено правителство и поехме отговорността.

Поп Янарос изръмжа. Понечи да извика и да изрече анатема срещу богохулстващия мечок, но понеже се боеше да не пострадат хората му, той завърза сърцето си на възел и преглътна гнева си.

„Това са само думи, които им втълпяват — помисли си той. — Говорят така, за да ни плашат, но Господ работи вътре в тях, дори и да не го съзнават. Да проявим търпение.“

— Чеда мои, нека довършим тайнството, нека дадем и получим целувката на любовта. Тогава душата ти ще омекне, капитане.

Поп Янарос се зае със свещената церемония на Възкресението. Гласът му никога досега не беше звучал толкова възкресно, гърдите му никога досега не бяха се надигали така могъщо, сякаш Христос действително се криеше в тях, сякаш гърдите му бяха разломяващият се надгробен камък, който дава път на Христос да мине. Христос се беше сдобил със съвсем нов смисъл — сякаш човекът беше онзи, който е бил разпънат на кръст и умрял, а сега възкръсва, надавайки вик.

Поп Янарос отвори евангелието, притисна го в обятията си и излезе на двора. Подир него вървяха партизаните, а след тях и селяните с незапалени свещи в ръце. Поп Янарос се качи върху перваза и изду жилите на шията си, за да произнесе свещения възкресен текст. И както беше облечен в коприна и наметнат със златния си епитрахил, както издуваше гърди и протягаше врат, той приличаше на златен петел, излязъл на двора, за да възвести изгрева на слънцето.

Всички протягаха свещите си, готови да се втурнат и да ги запалят от пасхалната лампада на поп Янарос. Той простря длан върху отвореното евангелие, без да го поглежда, защото го знаеше наизуст, и гласът му прокънтя тържествено сред утринния пролетен въздух: „В първия ден на седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба рано…“.

Капитанът се изкашля. Поп Янарос му хвърли бегъл поглед и се уплаши: стоеше непоклатим в средата на двора, заобиколен от бойците си, а върху бронзовото му лице се беше разляла триумфална усмивка. „Бог да ни е на помощ!“, прошепна поп Янарос, напрегна всичките си сили и от издутите му гърди се разнесе горестно и застрашително възкресният тропар: „Христос воскресе из мертвих…“.

Народът се втурна да запали свещите си от пасхалната лампада на поп Янарос. Капитанът се обърна към бойците си, снижи глас и им даде някакво нареждане. Десетина от тях грабнаха пушките си и бързо се насочиха към дворната порта. Предусещайки някакво зло, хората изтръпнаха и понечиха да си тръгнат, но поп Янарос вдигна ръка.

— Не си тръгвайте — каза, — ще говоря.

Хората се спряха тревожно, дъхът на партизаните ги задушаваше. Капитанът се обърна към поп Янарос:

— Бъди пестелив на думи, дядо попе — каза. — Чака ни работа.

Застанал върху каменния перваз, поп Янарос разтвори широко обятия и се обърна във всички посоки, сякаш искаше да прегърне събраните в двора хора, партизаните и целия Кастелос, и цяла Гърция.

Гласът избликваше от гърдите му като ликуваща вода.

— Чеда мои, от четиресет години възкресявам Христос и никога досега не съм усещал Възкресението по-радостно, по-всетелесно и по-вседушевно. Защото сега за първи път разбирам, че Христос, Гърция и човешката душа са едно. И когато казваме „Христос възкръсна“, това ще рече „възкръсна Гърция, възкръсна човешката душа“. Довчера в тая планина братята все още се избиваха помежду си и скалите се огласяха от човешки вой и проклятия. А погледнете какво е сега: червени и черни са побратимени и слушат заедно възгласа „Христос воскресе“! Ето това е Възкресение, ето това е любов, ето това очаквам от толкова години и най-после се случи — да се слави името на Всевишния! Капитане, всички са вперили погледи в тебе и очакват словото ти. Кажи няколко добри думи в тоя тържествен час!

Капитанът вдигна ръка:

— Тръгвайте си, прибирайте се по домовете си!

— Това ли са добрите ти думи, капитане? — изръмжа поп Янарос и от устата му изхвърчаха искри. — Така ли се възкресява Христос? Това ли се нарича помирение?

— Да, това. Вече казах: на първо място са редът и справедливостта. Тук има врагове на Идеята. Изпратих да ги доведат. Аз и хората ми ще останем тук, на двора, и ще ги подложим на съд.

Хората се втурнаха в безпорядък към външната порта. Дворът се изпразни.

— Аз ще остана тук, капитане — рече поп Янарос, сгъвайки епитрахила си с разтреперани от гняв ръце.

Капитан Дракос повдигна рамене.

— Остани тук, за да им дадеш последно причастие — каза той през смях.

Поп Янарос кипна. Гласът му прозвуча сурово и дрезгаво:

— Капитан Дракос, с тебе сключихме споразумение. Аз удържах на думата си и ти предадох селото. Сега е твой ред и ти да удържиш на своята. В тоя момент ти си мой длъжник. Оставам тук, за да си получа дължимото.

При тези думи помощник-командирът Лукас загуби търпение и го хвана за рамото:

— Какво си въобразяваш, дядо попе? Как си позволяваш да разговаряш с партизаните като равен с равни? Кой стои зад гърба ти, та ни говориш с такова самочувствие?

— Зад гърба ми стои Бог, юначето ми — отвърна старецът. — Зад гърба ми стои Бог и затова говоря с такова самочувствие. Бог е пред мен, вляво и вдясно от мен. Отвсякъде съм обкръжен от Бог и вашите пушки, саби и заплахи не ме докосват.

При тези думи той седна в края на каменния перваз, съвсем самичък.

Докато водеха този разговор, отвън долетяха звуци от стъпки по калдъръма, стонове и проклятия. След малко през външната порта нахлу човешка маса. Най-отпред вървеше старият Мандрас — мършав и изпъчен, с дълга изпружена шия, щъркообразен — а подир него крачеха тримата му синове и още четирима родственици. След тях пристъпваха тримата селски първенци — бай Тасос, Стаматис и Хадзис, пребледнели и разплакани, с разпасани пояси и увиснали устни. Подир тях се влачеше, накуцвайки, сержант Митрос. Партизаните го бяха осакатили, понеже беше оказал съпротива, и сега той едва влачеше краката си, поддържан от очилатия Ньоньос. Отзад вървяха останалите войници, с раздрани телеса и без оръжие. Последен, потънал в кал и кърви, изникна капитанът. Беше се съпротивлявал, когато го плениха. От получените удари не можеше да се държи на краката си и беше подкрепян от двама партизани. Щом влезе в двора, рухна на земята.

Като го видя, капитан Дракос подскочи. Приближи се до него, изпъна врат и го огледа. Светлината вече беше заляла кубето на църквата и лека-полека се спускаше към двора. Лицата на хората лъснаха. Сред партизанското множество се освети и лицето на капитаншата, бледа и черноока, със стиснати устни и оголена шия.

Приведеният Дракос се взираше ненаситно в капитана. Известно време остана безмълвен, после отвори уста:

— Ти ли си това, господин капитан? Как я докара дотук?

Обърна се към хората си и им нареди:

— Развържете го, отрежете въжетата! Вдигнете го прав! Кога остаря и се стопи така, капитане? Кога побеля косата ти?

Капитанът мълчеше, дъвчейки яростно мустака си. Между веждите му бликаше струйка кръв. Един куршум се беше забил в дясната му подбедрица и навярно беше счупил костта му. Причиняваше му болка, но той стискаше зъби, за да не вика. „Няма да викам — мислеше. — Няма да се посрамя, ще загина с вдигната глава. Господи, не допускай да се унижа!“

За първи път в живота му мислите му бяха осенени от Бог. До този момент честта, родината, отмъщението и омразата бяха заслепявали душата му. И ето че точно сега, на ръба на абсолютното отчаяние, Бог беше тук като вечен и непоклатим покой и сигурност. Капитанът отдавна не беше се усмихвал с усещане за вътрешно умиротворение. Сега повдигна глава и се усмихна.

Дракос го гледаше с възхищение, съчувствие и ужас. Как този прославен мъж се беше стопил така, че костите му прозираха? Това ли беше мълчаливият левент с черните мустаци, чието име някога огласяваше албанските планини? „Колко жалко — мислеше си той, — колко жалко, че такива хора не са при нас! Би трябвало всички добродетели да бъдат в нашия лагер, а всички подлости и низости — при другите. Но и в нашите редици има много подлеци и негодници, и в техните — много герои. Бог сякаш е разбъркал картите си, за да ни кара да се чудим…“

— Помниш ли ме, господин капитан? — попита. — Огледай ме добре. Помниш ли ме?

Капитанът изтри кръвта от очите си и веднага извърна лице настрани, без да пророни дума.

— През Албанската война служех в твоята рота. Тогава имах друго име. Ти ме обичаше и ми викаше Корсаря. Изпращаше ме на всички опасни мисии. „Хайде, Корсарю — казваше, — стори отново чудото си!“ Когато в една от битките беше ранен в двата крака и всички те изоставиха, аз те мъкнах на раменете си пет часа, за да те пренеса до болницата. А ти ме беше прегърнал през врата и ми повтаряше: „На тебе дължа живота си… На тебе дължа живота си…“. И ето че проклетото колело се завъртя и сега се избиваме взаимно…

Коленете на капитана се огънаха и той отново се строполи на земята. Мълчеше.

— Защо застана на тяхна страна, капитане? — не спираше да говори Дракос с изпълнен с упрек глас. — Та ти си почтен, ти си герой, ти си грък! Не беше ли ти онзи, който в Албания проля кръвта си за свободата? Защо сега я предаваш? Защо воюваш срещу нея? Ела с нас, ще ти предоставя моите юнаци, ще се подчиня отново на заповедите ти, ще се нагърбя отново с най-трудните ангарии. Нека воюваме отново за свободата на народа си. Не ти ли е жал, че един такъв народ се погубва? Ела с нас!

Кръвта нахлу в бледите бузи на капитана. Понечи да извика: „Предател!“, но прехапа устни и не благоволи да отговори. Искаше да го убият и да се избави по-скоро от мъките си.

— Убий ме — промълви най-накрая. — Убий ме, за да се отърва.

След малко додаде:

— Ако беше попаднал в ръцете ми, капитан Предателю, щях да те убия. След като съм попаднал в ръцете ти, убий ме ти. Нямам какво друго да ти кажа.

— Аз те уважавам — каза Дракос с глас, който вече беше пълен със съчувствие и гняв. — Уважавам те и ми е жал за тебе, но ще те убия.

— Така и трябва — рече капитанът.

Дракос стисна юмрук и се обърна към хората си.

— Наредете ги пред стената — заповяда им той. — Всичките! Можеш ли да се изправиш, господин капитан?

— Мога — отговори той и напрегна всичките си сили, за да се изправи.

Коленете му се прекършиха и отново се свлече на земята. Двама партизани изтичаха да го подхванат, но той им махна гневно с ръка.

— Не ме докосвайте — изръмжа. — Ще се изправя сам.

Вкопчи ръце в каменния зид, напрегна се и се надигна. От него се лееше пот, беше пожълтял като лимон. Огледа се наоколо: партизаните бяха насядали със скръстени крака върху плочите на двора, на перваза срещу тях седяха капитан Дракос и неговият помощник-командир, в единия край на перваза беше поп Янарос, а в другия…

Кръвта му се развихри, очите му помръкнаха. Черна светкавица прониза мозъка му и видя, че жената, която седеше в другия край на перваза, беше неговата жена… Някога той беше имал жена… Как отлетяха като миг петнайсетте им години щастие! Сякаш беше вчера, когато двамата се изкачиха по румелийските чукари и на прага ги посрещна старата му майка, облечена в бялата си булчинска премяна, която беше носила, когато се венчаваше, и която щеше да носи, когато я погребват. Тя ги чакаше, беше ги чакала още от ранни зори, и плачеше от щастие… И младоженците също се разплакаха, защото бяха млади и беше пролет, и пръстта ухаеше. Една яребичка, затворена в клетка в майчиния му двор, пърхаше между тръстиковите решетки, гледаше младоженците и надаваше тъжни крясъци, сякаш тя също искаше да се омъжи, но женихът й беше в планината и тръстиковата клетка не им позволяваше да се съберат. И тя удряше с човката и с червените си крачета по своя затвор, опитвайки се да избяга. „Майко — каза тогава младоженката, — имам една молба към теб. Не мога да гледам тази яребичка така поробена. Позволи ми да отворя клетката и да я пусна на свобода.“ — „Твоя е, дъще — отговори старицата, — твоя е, прави с нея каквото пожелаеш.“ Булката отвори клетката, пое в шепата си пернатата яребичка, полюбува се на кораловите й крачета, на нежните й диви очи. После вдигна високо ръка и я пусна да лети: „Хайде — каза, — свободна си!“.

Светкавицата угасна и някогашният младоженец отново се озова опрян на стената.

— Стройте ги пред стената! — отново се разнесе гласът на Дракос.

Тримата селски първенци лееха сълзи, които напояваха брадите им, примесени със слюнка. Войниците се бяха скупчили и обсъждаха нещо тайно, поглеждайки към външната порта. Докато минаваше пред поп Янарос, старият Мандрас му подвикна:

— Плюя на теб, предателю! — И го заплю.

Поп Янарос се изправи и се доближи до стената, където всички бяха построени в редица, вляво и вдясно от капитана. Сърцето му тръпнеше, но се овладя. „Честта ти е застрашена, малоумни поп Янарос — прошепна той. — Сега е моментът да заложиш всичко.“ Усети вдясно от себе си някакво невидимо присъствие и доби кураж: „Стори чудото си, Христе, помогни ми! Мога ли да се изправя сам-самичък срещу целия свят? На какво да се опра? На въздуха ли? На хората ли? Преструвам се, че уж мога да се справя сам, но ти не ме слушай, това са хвалби на вятърничав човек. Не мога! За да воювам и да устоявам, имам нужда да се опирам на теб, Христе, да усещам свежото ти тяло през лятото и дъха на ноздрите ти през зимата. Да протягам ръка и да те докосвам!“.

— Не се страхувайте, чеда мои, капитан Дракос не е дошъл тук за отмъщение, дошъл е за помирение. Той е мъж и юнак, дал ми е дума, че няма да посегне на никого, дал ми е честната си дума, имайте му доверие. Иска само да ви посплаши — и с право, защото вие оказахте съпротива на помирението. Иска да ви посмъмри, пък после ще ви пусне на свобода — нали затова е дошъл. Аз, поп Янарос, гарантирам за това. Не се страхувайте!

Старият Мандрас му хвърли свиреп и убийствен поглед:

— Върви по дяволите, предателю Юда! Наистина ли вярваш, че тия хора имат чест бре, серсемино?

Дракос захвърли цигарата, която пушеше, и я стъпка с ботуша си. Обърна се към капитана и хората му:

— Господин капитан, ти се държа като мъж. Загуби Кастелос, но не загуби честта си. Останалите воювахте с нас и убихте много партизани — но така е на война, простимо е. Взимам гъбата и трия. В този момент ви протягам ръка. Чуйте ме добре. Тези от вас, които решат да дойдат с нас, да нахлузят партизанско кепе и да воюват за свободата, нека бъдат добре дошли. Подарявам им живота. За тези, които откажат — смърт!

Обърна се към стария Мандрас:

— А тебе, бай Мандрас, безчувствен коджабашино, дето от години си превърнал селото в свой чифлик и смучеш кръвта на сиромашията, тебе въобще няма да те питам. Ще те убия!

Старият Мандрас присви малките си гуреливи очи и го изгледа надменно:

— Аз съм оставил синове и внуци, изял съм си вече хляба и съм си изживял живота. Не се страхувам от тебе, разбойнико! Само едно нещо не ми дава мира — и се обърна към поп Янарос, — че не успях да одера жив тоя калимявкаджия!

После се обърна към синовете си:

— Вие правете каквото щете. Честта и безчестието са пред вас — избирайте!

Накрая се обърна и към младите си родственици:

— А вие, родственици мои, вървете с тях, спасявайте си кожата, нещастници!

Разкъса ризата си с рязко движение и оголи мършавите си космати гърди.

— Готов съм — каза.

Поп Янарос си скубеше брадата, напрягаше врат и не вярваше на ушите си. „Това ли е свободата, която ни носят? Подчиняваш ли се — свободен си. Опъваш ли се — смърт! Ако престъпят думата си, ще стана и ще крещя, пък ако ще да ме строят и мене пред стената. Давай, поп Янарос! И черните, и червените кепета са против теб, не те искат, но ти не се оплаквай. Искаш да си свободен, нали? Плати си тогава. Скъпа стока е свободата — плати си!“

Сержант Митрос затвори очи. Представи си една къщурка в дерето, един орех в средата на двора, а под неговата сянка — женицата му Маро с влашките чорапи, бродирания забун и червените цървули. Видя я как седи, как разкопчава ризата си и изважда гърдата си, за да накърми невръстния му син. Сънените й очи се взират във въздуха и питат: „Кажете ми, прелетни птички, къде е любимият ми мъж? Защо не се прибира? Овчиците се обагниха, кой ще ги издои? Лозите пуснаха филизи, царевицата избуя, синът ни маха с ръчички и вика татко си… Защо не се прибира? А нощите са дълги и не мога да спя сама…“.

Отвори очи и видя пред себе си Дракос. „Ако можех някак да наглася нещата — помисли си, — така че да се отърва и да се прибера на село, но без да си губя достойнството…“.

— Защо не ме пуснеш да се върна в Румелия, капитан Дракос? — попита той тихо и засрамено. — Не искам никакви войни, проклети да са, не ги искам вече. Не съм създаден, за да убивам…

Щом го чу, капитанът тръсна глава.

— Митрос! — изръмжа той и веждите му подскочиха.

— На твоите заповеди, господин капитан — отвърна Митрос, пелтечейки.

— Не те ли е срам? Ела при мен!

— Идвам, господин капитан — отвърна сержантът и в същия миг планината, орехът, жената и невръстният му син се изпариха.

Тримата млади родственици на Мандрас се отлепиха от стената:

— Идваме с теб, капитан Дракос. Мил ни е животът.

Старият Мандрас извърна глава и плю, но не каза нищо.

Тримата първенци, бай Тасос, Стаматис и Хадзис, пристъпиха напред, олюлявайки се. Най-старият, Хадзис, взе думата.

— Не искаш ли да вземеш имането ни, Дракос? — попита той с плачлив глас.

— Пазарлъци не правя! — изръмжа партизанският капитан и ги избута обратно до стената. — Какво да правя с отрепки като вас? Я стойте до стената!

Един от войниците, Васос, с хлътнали бузи, превити рамене, широки мазолести ръчища и малки тъжни очи, отчаяно пристъпваше от крак на крак и не можеше да вземе решение. Точно днес беше получил писмо от четирите си сестри и сърцето му пак се беше напълнило с отрова. Той въздъхна и пристъпи напред:

— Капитан Дракос, имам четири сестри и трябва да ги задомя. Не ме убивай.

— Ще дойдеш ли с нас?

Васос преглътна.

— Ще дойда.

Трима други от седмината войници също се отделиха от стената начело със Стратис.

— Капитан Дракос, ние винаги сме били с тебе. Пушките ни бяха в Кастелос, а сърцата ни — в планината. Идваме с тебе.

Един от останалите трима, деликатният Ньоньос от Закинтос с очилцата, каза:

— Капитане, не мога да дойда с тебе. Не защото не ми е мил животът, а защото се срамувам. Срамувам се да се подчиня на силата. По-добре да бъда убит.

— Ако се срамуваше, щеше да дойдеш с нас. Жалко за младостта ти.

— В името на човешкото достойнство няма да се подчиня на силата — отвърна спокойно благородникът от Закинтос и отново застана до стената.

Милтос, най-малкият син на Мандрас, въздишаше и поглеждаше ту към баща си, ту към капитан Дракос и външната порта. Ех, защо не беше птица, да полети и да избяга! Двайсет и пет годишен и неженен, всички девойки в селото бяха негови, обичаше да си пийва вино и свиреше добре на тамбура. Всяка неделя бодваше стрък невен зад ухото си и обикаляше по махалите — пухкав, розовобузест, с перчем, който подскачаше над челото му.

Милтос въздишаше и умът му отскачаше ту към девойките и виното, тук към честта, родината и героите, които жертват живота си и стават безсмъртни. Клетият младеж беше загубил ума и дума. Не знаеше кое от двете е по-истинско и накъде да поеме…

Капитан Дракос стоеше пред него и го гледаше:

— Хайде, избирай и да приключваме.

Младежът наведе глава и се изчерви. От ухото му все още висеше стрък босилек, който му беше дала снощи една девойка.

— Идвам с теб, капитан Дракос — каза той и се отдели от стената.

Старият Мандрас наведе глава, но не каза нищо.

— Върви по дяволите! — извикаха двамата му братя и го заплюха.

Дракос се приближи до капитана. „Какво да го правя, какво да го правя? — мислеше той и го гледаше безмълвно. — Нищо не мога да му направя, след като не се бои от смъртта.“

Обърна се към хората си, които чакаха строени в редица с вдигнати пушки.

— Готови ли сте? — попита и вдигна ръка, за да им нареди да стрелят.

Облегнат на стената, поп Янарос облещи очи. Утробата му се раздираше. Усещаше в дланта си треперещата ръка на Невидимия. „Защо трепериш? И теб ли те е страх? — попита тихо. — За мен ли се страхуваш? Имай смелост, Христе!“

Внезапно поп Янарос подскочи и тръгна към вдигналия ръката си Дракос с бавни и тежки стъпки. Сякаш внезапно беше станал на сто години. Тялото му се беше превърнало в олово, усещаше върху раменете си непосилна тежест. Направи две-три крачки и спря пред Дракос. Не знаеше какво да каже, гърлото му беше запушено, задушаваше се. Накрая, треперейки от глава до пети, едва-едва промълви:

— Нима ще ги убиеш?!?

Дракос се обърна към него. Лицето на стареца беше побеляло като платно, устата му се беше сгърчила, дишаше трескаво.

— Нима ще ги убиеш? — отново се чу гласът на стареца, пропукан и пресипнал.

— Да, смърт за всички, които пречат на свободата!

— На свободата пречат тези, които не позволяват на другите да имат собствено мнение! — опълчи се поп Янарос. — Какво стана с думата, която ми даде? Това ли е свободата, която носиш?

— Не се намесвай в делата на тоя свят, старче! — извика ядосано Дракос.

— Тоя и оня свят са едно. Както печелиш и губиш тоя свят, така печелиш и губиш оня. Намесвам се в твоите работи, защото са и мои, капитане. Простирам ръце над християните, които си наредил пред стената, и ти казвам: няма да ги убиеш! Аз, поп Янарос, няма да ти позволя да ги убиеш!

— Отдръпни се, старче, за твое добро ти го казвам! Ако сега оставяме всекиго свободен, изгубени сме. Вече няма да бъдем народ, а сбирщина. Не бързай толкова, ще има и свобода, когато й дойде времето. Тя никога не идва първа, винаги последна.

— Тирания значи? — извика старецът, вдигайки ръце към небето. — Тирания, насилие и бич! Така ли се постига свободата? Не, не мога да се съглася! Ще тръгна да обикалям по селата и да викам, че вие също сте тирани, че вие също сте безчестни и проклети врагове на народа!

— Млъкни, да не строя и тебе пред стената!

— Аз винаги съм бил строен пред стената, синко. Очаквам куршума от мига, в който прогледнах за истината. Да заповяда!

Помощник-командирът Лукас, който през цялото време беше седял върху нажежени въглени, не можеше да се сдържа повече. Подскочи и сграбчи стареца за шията.

— Недей да викаш, попе! Да не мислиш, че ще уважим черната ти фуста? Ще ти извия врата, калимявкаджия неден!

— Не ме заплашвай, червено кепе — отвърна старецът. — Смъртта е плашило само за неверниците. Аз обаче вярвам в Бог и не се страхувам от смъртта. Вече съм изкопал гроба си — ето го тук пред тебе. И на гробния си камък съм написал: „Не се боя от тебе, смърт!“.

— Ще те убия, козебради старче, млъквай! — изрева помощник-командирът.

Петима-шестима партизани дотичаха, заобиколиха стареца и свалиха пушките от раменете си.

— Убийте ме, юнаци, и бъдете здрави! Вижда се, че пушки имате, въобразявате си, че имате и право. Убийте ме. Така ще убиете последния свободен човек. Само че свободата не се убива. Гърлото ми ще се превърне в тръстика, ще се превърне в кавал и ще засвири Химна. Не се смейте, не се смейте. Ще свири Химна на свободата сред пустинята и лека-полека всички тръстики ще се превърнат в свирки и ще запеят заедно с мене!

Тъй рече, пристъпи до стената и застана редом с капитана на черните.

— Махай се от стената, старче, и замълчи! — изкрещя капитанът на червените. — Затвори си устата, за да не я затворим ние.

— Моето място е тук. Ти ме излъга и аз излъгах селото, предадох го. С какви очи ще се явя сега пред хората? Бързам да се представя пред Бог и да му изплача мъката си. Ще обвиня пред Бог теб и другарите ти, лъжецо на народа! Вие ли ще изградите новия свят? Как? С робство, лъжа и безчестие?

— Поп Янарос, не желая да те превръщам в герой, че ще вземеш да вампирясаш — изкрещя Дракос, грабна го през мишниците и го избута от стената.

— Ако ме оставиш жив, ще викам. Ако ме убиеш, пак ще викам. Няма да се отървеш от мен — каза старецът и в същия миг първите слънчеви лъчи паднаха върху брадата му и я обагриха в розово.

Поп Янарос отново усети в дланта си треперещата ръка на Невидимия и се ядоса. „Точно в този труден момент ли намери да се уплашиш? — извика му той наум. — Сега е нужно мъжество. Стани и ми помогни да ги спася! Не забравяй, че ти не си само разпнатият Христос, ти си и възкръсналият Христос! Светът не се нуждае вече от разпънати Христосовци. Нуждае се от Христосовци генерали, от мен да го знаеш! Стига вече ридания, страсти и разпятия! Стани, ти казвам. Извиси глас, повикай ангелските войнства и въдвори справедливост! Достатъчно дълго ни заплюваха и биха, достатъчно дълго ни слагаха трънени венци. Сега е ред на възкръсналия Христос! Искаме Второто пришествие да настъпи тук — тук, на Земята, преди да сме умрели! Ставай!“ В дъното на утробата му един дълбок и скръбен глас проговори: „Не мога…“.

Ръцете на поп Янарос се отпуснаха вцепенени. „Не можеш ли? Искаш, но не можеш? Добър си, справедлив си, обичаш хората и искаш да въдвориш справедливост, свобода и любов по света, обаче не можеш?“

Очите на поп Янарос се навлажниха. „Уви! — прошепна той. — Свободата не е всемогъща, не е безсмъртна. Тя също е дъщеря на човека и има нужда от човека…“ Голяма тъга, състрадание и нежност преизпълниха утробата му. Никога, никога досега не беше обичал Христос както в този миг. „Чедо мое…“, прошепна той и затвори очи.

Капитан Дракос се обърна и го изгледа. Видя как сълзите на баща му се стичат по бузите и брадата му. Знаеше, че той не плаче от страх, защото не цени живота си. Той плачеше за всички хора, врагове и приятели, черни и червени. И както се беше загледал в бликащите сълзи на стареца, внезапно усети топлия полъх на съчувствието, повял незнайно откъде. Изпита сърдечна болка за дванайсетимата души, които стояха пред стената и чакаха. Животът им зависеше от една негова дума, от едно помръдване на ръката му. Как да постъпи? Кой беше най-прекият път към победата? Да убиваш и пак да убиваш, и омразата да няма свършване? Не е ли по-добре и той като баща си да разтвори обятията си и да срази омразата с любов?

Понечи да се обърне към смъртниците и да каже: „Ще спазя думата си. Нося свобода, свободни сте!“, но видя свирепите очи на Лукас, които се бяха вторачили в него, пълни с насмешка. Някакъв тъмен и мрачен демон, целият в кърви, се надигна в него и капитан Дракос вдигна ръка.

— Огън! — изкрещя той с глас, който не беше неговият.

Пушките изгърмяха и дванайсет тела се търкулнаха върху плочите на църковния двор. Тялото на черния капитан запърха като риба, подскочи два-три пъти и се претърколи в краката на капитаншата. Тя го избута с крак.

Поп Янарос нададе вой, за миг умът му се беше помрачил. Опита се да види в коя посока се пада църквата, но умът му се въртеше в кръг, а заедно с него и селото, и планината, и цяла Гърция.

С бавни и провлечени крачки той запристъпва между дванайсетте трупа. Наведе се, напълни шепата си с кръв, намаза брадата си и тя почервеня. Наведе се отново, отново напълни шепата си и обля главата си.

— Чеда мои — простена той, — кръвта ви е върху моята глава. Аз ви убих, аз!

Партизаните наоколо се смееха.

Той влезе в църквата, надвеси се над светата трапеза и се поклони на опръскания с кръв камък, който лежеше до Разпятието. Не беше си задавал въпроса чия е тази кръв — на червен или на черен. Беше откъртил камъка от планината още по времето на първите сражения. Беше го положил върху светата трапеза редом с Разпятието и му се кланяше в началото на всяко богослужение.

Сгъна епитрахила си, уви с него евангелието и го взе под мишница. Взе тоягата си, която беше опряна в ъгъла, и се прекръсти. Усети как от разтвореното му сърце избликва една непресъхваща вълна от любов, която се спуска от Кастелос и залива долините и бреговете на Гърция. Лееше се любовта, разливаше се, а гърдите на поп Янарос олекваха.

„Кой знае — помисли си той, — може пък Христос да е поверил тая велика задача на мен, недостойния. В името Божие, нека бъде волята му!“

Обърна се надясно.

— Ела! — каза на Невидимия. — Да вървим!

Излезе от църквата и застана в средата на двора.

— Аз тръгвам — извика. — Ще направя каквото казах. Ще обикалям селата и ще викам: „Братя, не вярвайте на червените, не вярвайте на черните, побратимете се!“. Село, в което няма луд, е обречено на гибел. Ще се превърна в селския луд, в лудия на Гърция, и ще викам.

Старецът блестеше на утринната светлина. Застанал насред двора, той приличаше на великан с окървавената си брада, с черните си рунтави вежди, с тежката си тояга и грубите си, обточени със стоманени гвоздеи обуща.

Обърна се към капитана.

— Взимам със себе си епитрахила и евангелието, капитан богоборецо, взимам със себе си батальоните и полковете на всички загинали. И всички почернени майки, убиецо, и всички сирачета, и всички инвалиди от войната, куците, слепите, парализираните, лудите. Взимам ги и тръгваме!

— Защо го щадиш, капитане? — бясно подскочи Лукас, помощник-командирът. — Убий го!

Поп Янарос повдигна презрително рамене.

— Да не мислиш, че ме е страх от смъртта? Какво може да ми стори това плашило? Да ме запрати от тоя суетен живот във вечния — друго не може да ми стори клетото. Смъртта е мулето, което яхваш и те отвежда във вечния живот.

Протегна ръце към небето.

— Ако оцелея, ако тия хора ме оставят жив, никога повече няма да те разпъвам на кръст, Христе, кълна ти се! Никога повече няма да те оставям беззащитен в ръцете на Анна и Каяфа. Нали беше казал, че носиш нож, къде е ножът ти? Докога ще бъдеш разпъван на кръст? Стига толкова! Слез на Земята в пълно въоръжение! След толкова мъки и кървища най-после разбрах какъв е човешкият дълг. Въоръжи се, Добродетел, въоръжи се, Иисусе Христе! Аз тръгвам да проповядвам по села и градове за новия Христос, Въоръжения!

Протегна ръка надясно към Невидимия.

— Да вървим! — каза.

Партизаните го гледаха учудено, неколцина се изсмяха.

— Попът полудя! С кого разговаря? На кого вика „да вървим“?

Поп Янарос вдигна ръка към Дракос:

— До нови срещи, капитан убиецо!

Тъй рече и без да трепне, прекрачи прага.

Никой не помръдна. Лукас изгледа саркастично капитана.

— Тръгнал е да пали пожари. Ще му позволиш ли? Да не би да ти е жал за него?

Но капитанът се беше загледал в стареца, който вървеше, хлопайки по калдъръма с тоягата си. Напредваше с едри крачки, расото му се развяваше, белите му коси подскачаха над раменете. Спускаше се бързо към пътеката за Прастова и камъните се отместваха под тежките му обуща. Час по час златотканият епитрахил и сребърното четвероевангелие под мишницата му проблясваха на утринните лъчи. Кръвта на загиналите, с която се беше облял, се стичаше по загорялата му шия.

Капитанът го гледаше и умът му блуждаеше много далече оттук, на един черноморски бряг, в едно далечно село, изпълнено с мир, християнство и зеленина. Как само надигаше глава срещу турчина и бранеше Христос и християнството същият този старец, тогава с гарвановочерни коси, смугъл красавец, поп левент! А когато настъпваше празникът на светеца, който държеше в дланта си селото, как същият този старец влизаше в огнените пламъци, пляскаше с ръце и танцуваше, и дори през ум не му минаваше да се върне сред безопасния въздух!

Колко много го обичаше, колко много го мразеше, колко много се гордееше с него!

По-късно го изгуби от погледа си, син и баща се разделиха, а след години отново се срещнаха през Албанската война. Как само се катереше по планините, запретнал расото си, как призоваваше Богородица и в същия миг войниците я виждаха да прескача скали и да пренася ранени момчета. Този старец можеше да извае във въздуха всичко, което пожелаеше, защото вярваше и защото страдаше. И душата му излиташе от тялото, и се превръщаше ту в Богородица, ту в конника свети Георги, ту в мощен глас, който викаше „Христос побеждава!“, и войниците се втурваха в атака.

Поп Янарос вече се беше спуснал до пътеката за Прастова. Сред все още косите слънчеви лъчи гигантската му сянка падаше върху порозовелите камъни и напредваше. Още малко и щеше да свърне зад скалите и да се изгуби.

Помощник-командирът Лукас изтича в средата на улицата и вдигна пушката си.

— Хей, капитане, довърши каквото си започнал! — извика той. — Какво, като ти е баща? Вкамени сърцето си, защото ще трябва да даваш отчет. Не го ли чу? Каза, че искал да бъде свободен!

Поп Янарос чу щракването на спусък зад гърба си и разбра. Протегна ръка надясно, хвана Христос и го издърпа пред себе си, за да го предпази от куршума.

— Ела тук, синко — каза му тихо и нежно. — Ела тук, за да не те ранят.

Двама-трима партизани се приближиха до Лукас, вдигнаха пушки и се прицелиха. Погледнаха към капитана. Той стоеше безмълвен до външната порта, а кръвта възлизаше и се спускаше в главата му. Любуваше се на баща си, който прескачаше скалите и се носеше към долината, напето и поривисто, като стар архангел.

— Хей, капитане! — подвикна отново Лукас. — Тръгнал е да пали пожари, казах ти. Не му позволявай!

Замълча за миг и се изкиска.

— Май ти е жал, а?

Кръвта на капитана кипна. Партизаните бяха вперили поглед в него и чакаха.

Лукас отново се изсмя. Намигна на другарите си и се обърна към капитана.

— Хайде сега да те видим… — подхвърли той, но не успя да довърши изречението си.

Капитанът вдигна ръка.

— Убийте го! — каза със сподавен глас и очите му се просълзиха.

— Попе! — извика Лукас. — Хей, поп Янарос! Спри!

Старецът чу и се обърна. Почервеняла от кръв, брадата му проблесна на слънцето.

Помощник-командирът избута другарите си и опря пушката си в рамото. Куршумът улучи поп Янарос в средата на челото. Старецът разпери ръце и без да отрони звук, рухна по гръб върху камъните.