Лин Флюълинг
Куклата близнак (8)

Глава седма

Тобин не забрави неприятните спомени от този си рожден ден, но — подобно на топчетата, които прашасваха — избра да не си спомня за тях. Останалите дарове, които беше получил, прекрасно запълваха времето му.

В двора на казармите се упражняваше да си служи с меч и лък под наставлението на Тарин. Всеки ден излизаше да язди Госи. Вече не отправяше изпълнен с копнеж поглед към алистънския път. Малцината търговци, които срещаха из планинските пътеки, се покланяха почтително — тук никой не го сочеше с пръст и не шептеше, вперил поглед в него.

Припомняйки си удоволствието, което бе изпитал при изработването на восъчния кон, той измоли парчета восък от готвачката и скоро первазът на спалнята му бе завладян от дребни жълти животни и птици. Нари и баща му го похвалиха, но Тарин беше този, който му донесе буци чист нов восък, за да може да прави по-големи животни. Възхитен, Тобин му беше изработил кон.

 

 

На осмия си рожден ден отново посети града и този път внимаваше да се държи, както подобава на един млад воин. В светилището направи восъчни коне, а после, когато си избра прекрасен ловджийски нож за подарък, никой не му се присмя.

 

 

Скоро след това баща му реши, че е време синът му да се научи да чете и пише.

В началото Тобин се наслаждаваше на уроците, но то беше предимно защото обичаше да стои в стаята на баща си. Тук миришеше на кожа, по стените висяха карти и интересни кинжали.

— Никой скалански благородник не бива да се осланя на писари — обясни баща му, оставяйки пергаменти и мастилница на малка масичка край прозореца. Изостри едно гъше перо и го показа. — Това също е оръжие, момчето ми, някои умеят да си служат с него също тъй заплашително, както с меч или кинжал.

Тобин не разбра думите му, но беше нетърпелив да зарадва баща си. Уви, в това начинание не успя. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере връзката между закривените черни очертания, които баща му нанасяше върху листа, и звуците, на които според херцога отговаряли. И не само това: пръстите му, тъй ловки и умели, когато превъплъщаваха восък или глина, бяха безсилни пред дращещото, нестабилно перо. То капеше. Залиташе. Закачаше се в пергамента и хвърляше мастило във всички посоки. Правите линии, които Тобин чертаеше, се виеха като змии, камшичетата излизаха прекалено големи, цели букви излизаха на обратно. Баща му беше търпелив, ала Тобин губеше търпение. Ден след ден чегърташе върху хартията, докато в един момент просто не заплачеше от безсилие.

— Явно ще е по-добре да оставим четенето за после — отстъпи най-сетне баща му.

Същата нощ Тобин обмисляше да изгори всички пера в къщата — за всеки случай, ако баща му все пак си променеше мнението.

 

 

За щастие момчето не срещаше подобни затруднения с меча. Тарин спазваше обещанието си — всеки път, когато беше в замъка, двамата се срещаха да тренират. Въоръжени с дървени мечове и кръгли щитове, мъжът го бе научил на основните удари и отразявания, как да напада и как да се отбранява. Тобин полагаше усилено старание, спазвайки клетвата, която бе дал пред боговете и в сърцето си пред баща си — щеше да бъде велик боец.

Да изпълни обещанието си не беше трудно, защото той обожаваше тренировките. Като по-малък бе идвал с Нари, за да наблюдава как мъжете се дуелират. Сега те се събираха да гледат него, надничащи от прозорците на казармите или приседнали на щайги и пънове. Те го напътстваха, шегуваха се с него и му показваха своите специални трикове. Тобин не можеше да се оплаче от липса на учители. Понякога Тарин го изправяше срещу левичарите Маниес или Аладар, за да му покаже колко различно е да се биеш срещу противник, който държи оръжието си от същата страна като твоето. Естествено, още беше прекалено малък, за да се изправя срещу тях в същински спаринг, но разиграваха само движенията. Кони, майсторът на стрели, най-дребен и най-млад сред стражниците, бе най-близо до Тобин като ръст. Двамата намираха общ език заради споделената си обич към изработването на неща. Тобин му подаряваше восъчни животни, а в замяна Кони го бе научил как да изработва дръжки на стрели и дървени свирки.

Когато Тобин приключеше тренировката си с меч, останалите се присъединяваха към упражненията му с лък или разказваха истории за битките си срещу пленимарците. Бащата на Тобин бе неизменният герой в тези истории, винаги на челно място, винаги най-храбър на бойното поле. Тарин също имаше значително присъствие, неизменно край господаря си.

— Винаги ли си се бил заедно с татко? — попита го Тобин един зимен ден, когато си почиваха между упражненията. През нощта бе валял сняг. Брадата на Тарин бе побледняла около устата му, където дъхът му бе замръзнал.

Боецът кимна.

— През целия си живот. Баща ми е бил сред васалите на дядо ти. Аз бях третият му син, роден в Атион. Бяхме отгледани заедно, почти като братя.

— Значи си ми почти чичо? — попита момчето. Мисълта му се стори приятна.

Тарин разроши косата му.

— Може да се каже, принце. Когато бях достатъчно голям, станах негов оръженосец, по-късно той ме ръкоположи в рицарско звание и получих земите си в Хоукхейвън. В битка сме неразделни.

Тобин се замисли над казаното за момент и попита:

— Аз защо нямам оръженосец?

— Още си млад. Сигурен съм, че ще имаш, когато поотраснеш.

— Но не и такъв, с когото съм израснал заедно — тъжно каза Тобин. — Тук не се е раждало никакво момче. Няма никакви деца. Защо не можем да идем да живеем в Атион, като теб и татко? Защо децата от селото ме сочат и се взират в мен?

Тобин почти очакваше, че Тарин няма да отговори, а ще подеме друга тема — така правеха баща му и Нари. Но боецът наместо това въздъхна и поклати глава:

— Предполагам е заради демона… И заради това, че майка ти е толкова нещастна. Татко ти смята, че така е най-добре. Аз самият не зная…

Изглеждаше толкова тъжен, докато изричаше тези думи, че Тобин едва не изтърси за случилото се тогава в кулата. Никому не беше споменавал за това.

Но преди да е успял, Нари дойде да го извика. Той си обеща, че ще каже на Тарин на следващия ден, докато яздят, само че Кони и старият Летис също се присъединиха, а Тобин не искаше да говори пред тях. След ден-два забрави за това, ала доверието му към Тарин остана.

 

 

С напредването на цинрина имаше малко сняг, дори едва не стигаше да покрие поляната, но пък настана жесток студ. Тарин караше мъжете да секат дърва в гората. Всички спяха в залата, където камината не угасваше ден и нощ. Тобин носеше две туники и връхната си дреха. Денем готвачката оставяше казан с огън в стаята с играчките, за да не скучае Тобин, но там пак беше толкова студено, че момчето можеше да вижда дъха си.

По сковалия реката лед спокойно можеше да се ходи — а също и да се карат кънки, както правеха някои от по-младите слуги и войници. Но Нари не пускаше Тобин. Позволяваше му само да гледа от брега.

 

 

Една ярка утрин той си играеше самичък, когато дочу звука на копита по замръзналата земя. Скоро сред поляната изникна самотен конник с червено наметало. Ездачът прекоси моста. Надвесвайки се през прозореца, Тобин видя как баща му излиза да приветства посетителя и го кани вътре. Червено-златният символ му беше добре познат. Това беше кралски пратеник — обичайно това можеше да означава само едно.

Ездачът не остана дълго и скоро пое обратно. Веднага щом копитата на коня му затрополиха наново по моста, Тобин се стрелна надолу.

Баща му беше седнал на пейка край огнището, изучавайки дълъг свитък, натежал от кралските печати и панделки. Тобин приседна до него и надникна в документа, мечтаейки си да може да чете — за да може да види какво се казва в съобщението.

— Отново трябва да напуснеш, нали, татко?

— Да, и то много скоро. Пленимар се възползва от липсата на сняг, за да ограбва миценското крайбрежие. Местните са се обърнали с молба към Ериус.

— Не можеш да отплуваш по това време на годината! Морето е прекалено бурно.

— Да, ще трябва да пътуваме с коне — разсеяно отговори баща му. В очите му вече бе изникнал онзи занесен поглед и Тобин разбра, че той вече си мисли за коне, войници и припаси. Само за това щяха да разговарят с Тарин.

— Защо Пленимар непрекъснато ни напада? — попита Тобин, ядосан на тези чужденци, заради които баща му непрекъснато трябваше да напуска. До празника на Сакор оставаха само няколко седмици, несъмнено баща му щеше да напусне преди това.

Риус го погледна.

— Помниш картата, която ти показах — как Трите земи обгръщат Вътрешното море, нали?

— Да.

— Е, някога всичко това е било една земя, управлявана от кралежреци, наречени йерофанти. Столица бил градът Беншал, в Пленимар. Преди много време последният йерофант разделил земята на три, но на пленимарци това не се понравило. Оттогава те неспирно се опитват да си върнат цялата територия.

— Кога ще мога да дойда на война с теб? — попита Тобин. — Тарин казва, че се справям много добре.

— Чух подобни неща. — Баща му го прегърна, усмихвайки се по начина, който значеше не. — Ето какво. В момента, в който втората ми ризница ти стане по мярка, ще можеш да дойдеш с мен. Ела да видим дали ще ти стане.

Тежката одежда от брънки бе окачена в спалнята на баща му. Беше прекалено голяма, естествено, и се влачеше след Тобин като металически шлейф. Койфът скри очите му. Смеейки се, херцогът му постави шлема — сякаш някоя от огромните тенджери на готвачката се намираше върху главата му. Краят на носния предпазител увисна под брадичката му. Но въпреки това сърцето му започна да бие бързо, защото си представи високия, силен мъж, който някога щеше да бъде и комуто ризницата щеше да е по мярка.

— Виждам, че съвсем скоро ще я облечеш — засмя се баща му. Сетне повлече поставката към стаята на Тобин и през остатъка от следобеда му показваше как да се грижи ризницата да е винаги смазана и готова.

 

 

Тобин все още таеше надеждата, че баща му и другите ще останат до фестивала на Сакор, ала васалите на херцога, лорд Нианис и лорд Солари, пристигнаха с хората си няколко дни по-късно. Известно време поляната бе изпълнена с войници и техните палатки, но след няма и седмица всички бяха поели към Атион, оставяйки Тобин и слугите да празнуват сами.

Нари успя да измъкне Тобин от мрачното му настроение — макар и не веднага — и го впрегна да помага в подготовката по украсата на къщата. Гирлянди от елови клонки бяха окачени над всеки праг. Дървени щитове, боядисани в златно и черно, бяха окачени по колоните на залата. Младият принц запълни полицата за дарове на домашното светилище с цял табун восъчни коне за Сакор. Но на следващото утро ги откри пръснати по покрития с тръстика под, заменени от същата бройка зацапани корени.

Това бе един от любимите номера на демона — и по съвместителство, от най-омразните на Тобин, защото баща му винаги много се разстройваше: херцогът неизменно пребледняваше при вида на тези корени. Тогава трябваше да изгарят ароматни треви и да изричат молитви, за да прочистят светилището. Ако Тобин първи намереше корените, той ги изхвърляше и изчистваше полицата с ръкав, за да не види баща му и да не се натъжава.

 

 

В Нощта на скръбта готвачката изгаси всички огнени съдини без един, за да символизира смъртта на Стария Сакор, след което всички излязоха да играят на криеница под лунната светлина в празния двор пред казармата.

Скритият зад една купа сено Тобин случайно бе погледнал към кулата, където видя слабото сияние на забранена светлина. От дни не беше виждал майка си, което го устройваше. Сега по гърба му пролазиха тръпки, когато си представи как тя е застанала там и го гледа.

Внезапно нещо тежко го повали на земята. Изгаряща болка разцъфна точно под дясното му око. Невидимият нападател изчезна също така бързо, както се беше и появил. Тобин изникна иззад купата, ридаейки от ужас и страх.

— Какво има, миличък? — викна дотичалата Нари, като го прегърна.

Прекалено втрещен, за да отговори, той притисна пламтящата си буза към рамото й, докато тя го отнасяше вътре.

— Някой да запали светлина! — нареди тя.

— Не и в Нощта на скръбта — каза камериерката Сарила.

— Тогава донеси мангала и раздухай въглените. Детето е наранено!

Тобин се бе притиснал към нея, затворил очи. Болката вече губеше остротата си, ала шокът от преживяното още го караше да трепери. Чу как Сарила се връща с мангала.

— Ето, миличкото ми, дай на Нари да види.

Момчето повдигна глава и й позволи да обърне бузата му към слабото сияние. Минир и останалите слуги стояха в кръг около тях. Изглеждаха много притеснени.

— В името на светлината, ухапан е! — възкликна икономът. — Върви донеси леген и чиста кърпа, момиче — обърна се той към Сарила.

Тобин повдигна ръка до лицето си и напипа лепкава мокрота.

Нари взе кърпата, която Сарила донесе, за да обърше пръстите и бузата му. Върху плата останаха кървави петна.

— Някое от кучетата ли беше, Тобин? Може би някое се е било свило да спи в сеното — каза нервно Минир. Кучетата наистина не обичаха особено Тобин — ръмжаха и бавно се отдръпваха от него. Понастоящем в замъка бяха останали само няколко, които Нари не пускаше вътре.

— Това не са следи от кучешко ухапване — прошепна Сарила. — Не виждате ли…

— Беше демонът! — проплака Тобин. Луната бе светила достатъчно силно, за да види, че зад него не се бе промъкнало нищо телесно. — Той ме повали и ме ухапа.

— Тихичко… — каза Нари, избърсвайки сълзите му с един чист край на парцала. — Ще говорим на сутринта. Сега ела да си легнеш. Нари няма да позволи на демона да те докосне.

Тя го поведе към стълбището. Зад гърба си Тобин можеше да чуе как слугите си шепнат.

— Значи било истина! — трепереше Сарила. — Кой друг напада така? И двамата са прокълнати!

— Достатъчно, момиче! — просъска Минир. — Онези, които не могат да си държат устите затворени, ги очаква самотния, студен път отвън.

Тобин потръпна. Значи дори тук шушукаха.

 

 

Заспа дълбоко с Нари до себе си. Събуди се сам, добре завит, и по промъкващите се слънчеви лъчи можа да определи, че е средата на утрото.

Разочарованието прогони целия снощен ужас. Всяка утрин в деня на Сакор двамата с Минир оповестяваха идването на новата година, като удряха по гонга край светилището. Тази година икономът трябва да го е сторил сам, а Тобин дори не бе чул.

Отиде бос до малкото бронзово огледало над легена си и погледна бузата. Да, белегът още личеше — два реда червени следи от зъби, оформени като око. Тобин си захапа ръката, за да остави следи. Видя, че сходството е голямо. Погледна в огледалото, гледайки в собствените си сини очи. Зачуди се какво ли невидимо тяло притежава демонът. До този момент той представляваше само тъмно замъгляване, което понякога бе съзирал с крайчеца на окото си. Сега си го представи като един от гоблините от приказките на Нари — онези, за които тя казваше, че приличали на момче, цялото изгорено. Гоблин със зъби като неговите. Какво ли стоеше на ръба на света му?

Тобин нервно огледа стаята и три пъти направи знака за предпазване от злини, преди да събере достатъчно смелост да се облече.

Седеше на леглото, завързвайки панталоните си, когато чу мандалото на вратата да се повдига. Момчето погледна към прага, очаквайки да види Нари.

Но на прага не стоеше тя, а майка му, понесла неизменната си кукла.

— Чух Минир и готвачката да говорят за случилото се снощи — каза меко тя. — Този път проспа началото на деня на Сакор.

За пръв път в продължение на повече от година двамата бяха заедно сами. От онзи ден в кулата.

Тобин не помръдваше. Продължаваше да стои, хванал вървите. Тя се приближи и посегна да докосне бузата му.

Днес косата й беше сресана и вързана на плитка. С хладни, нежни пръсти тя приглади косата му назад и огледа подутата плът около раната. Днес лицето й не беше засенчено от нищо, поне доколкото Тобин можеше да определи. Просто изглеждаше тъжна. Полагайки куклата върху леглото, Ариани хвана лицето му с двете си ръце и го целуна по челото.

— Толкова съжалявам — промълви тя. Нави левия му ръкав и целуна родилния белег. — Двамата с теб живеем в злощастен сън, миличък. Имаме само себе си. А аз те пренебрегвам.

— Сарила казва, че съм прокълнат — каза тихо Тобин, смутен от неочакваната нежност.

Очите на майка му се присвиха опасно, но допирът й остана нежен.

— Сарила е невежа селянка. Никога не трябва да обръщаш внимание на подобни приказки.

Принцесата отново взе куклата и хвана Тобин за ръката. Усмихвайки се, тя каза:

— Елате, милички, да видим какво ни е приготвила готвачката за закуска.