Лин Флюълинг
Куклата близнак (36)

Глава тридесет и пета

Сутринта след бдението Тобин се събуди, изпълнен със странно спокойствие. Ки все още спеше, опрял ръка върху бузата му. Принцът остана неподвижен, опитвайки се да проумее чудатата празнота под ребрата си. Не беше същото, както когато майка му бе умряла. Баща му бе загинал от воинска смърт, падайки с чест на бойното поле.

Ки му тежеше. Тобин се размърда, за да облекчи тежестта му. Другото момче сепнато се изправи.

— Тоб, добре ли си?

— Да.

Поне още можеше да говори. Но се чувстваше празен като яма, като вирчето край дъба на Лел. Сякаш беше и същевременно се взираше в тъмната вода, чакайки нещо. Но не знаеше какво.

Той се изправи и отиде до светилището, за да се помоли за баща си. Тарин и благородниците ги нямаше, обаче Кони и някои от останалите още стояха на колене.

— Трябваше да остана да бдя с вас — промърмори принцът, засрамен, че е спал.

— Никой не е очаквал това, Тобин — топло каза Кони. — Ние проливахме кръв с него. Но можеш да направиш дарове за светилището. Петдесет и един восъчни коня, по един за всяка година от живота му.

Кони видя корена, оставен от брата, и понечи да го махне. Тобин го спря.

— Остави го.

Сега до корена имаше оставен и жълъд.

Двамата с Ки прекараха сутринта в стаята за игра сред буци восък. Тобин никога не бе изработвал толкова много фигури и скоро ръцете го боляха, но той не спираше. Позволи на Ки да размачква восъка, за да го стопли, но настоя сам да оформя конете. Изработваше ги както винаги, с извити вратове и малки заострени глави, като ауренфейските коне, които той и баща му яздеха. Но този път с палец оформяше къси резки за гриви — нали траурът изискваше да бъдат подрязани.

Двамата все още се занимаваха с това, когато на прага изникнаха Солари и Нианис, облечени за път.

— Дойдох да се сбогувам, принц Тобин — каза Нианис, коленичейки край него. — Когато дойдете в Еро, бройте ме сред своите приятели.

Тобин вдигна очи от восъка и кимна, чудейки се колко избледняла и изтощена изглеждаше косата му. Като малък обичаше да гледа как пламъците на огнището й придават особен цвят.

— На мен също можете да разчитате, принце — каза Солари, докосвайки юмрук до гръдта си. — В паметта на баща ви, винаги ще се считам за съюзник на Атион.

Лъжец, просъска братът, застанал точно зад мъжа. Той каза на командира си, не щял да бъде лорд на Атион най-много до една година.

— Една година? — промълви смаяният Тобин.

— Не само година, но завинаги, надявам се, принце — отвърна Солари, но Тобин се вгледа в очите му и видя, че брат му казваше истината.

Принцът се изправи и се поклони и на двамата, както би сторил баща му.

Лордовете поеха обратно по коридора. Тобин чу как Солари шепне.

— Не ме интересува какво казва Тарин. Момчето не е…

Тобин се взираше в брат си. Може би това беше номер, погоден от светлината, но брат му изглеждаше усмихнат.

Нари се беше засуетила над Тобин, дори предложи отново да спи в леглото му, но той я прогони, раздразнен от непрестанната й загриженост. Аркониел и Тарин се държаха настрана, но винаги се навъртаха някъде около него, наблюдавайки го мълчаливо.

Ки беше единственият, чиято компания принцът търпеше. През следващите няколко дни те прекарваха време навън. През четирите дни траур язденето беше забранено, както и паленето на огньове и готвенето след залез, затова те се разхождаха край реката и из гората.

Странното вътрешно усещане все още не напускаше Тобин. Ки изглежда го усети, защото беше нетипично мълчалив. Не запита и защо приятелят му не е проронил сълзи за баща си, макар самият той да плака много.

И не беше единствен. През тези дни Тобин често улавяше Нари и Тарин да попиват крайчетата на очите си. Същото беше и с мнозина от мъжете около казармата. Очевидно той не беше нормален. Нощем отиваше в светилището и стоеше, обгърнал урната с ръце, опитвайки се да открие сълзи, но те не идваха.

Третата нощ след бдението беше прекалено гореща, за да може да заспи. Принцът лежа буден с часове и гледаше как молците трептят около нощната лампа. Откъм поляната долитаха звуците на щурци и жаби. Ки беше дълбоко заспал до него, легнал по гръб с отворена уста, потънал в пот. Пръстите на дясната му ръка понякога потръпваха, явно сънуваше нещо. Тобин му завиждаше за лекотата, с която заспива.

Защото колкото по-силно копнееше за сън, сънят толкова повече го отбягваше. Очите му бяха сухи като студена жарава и му се струваше, че ударите на сърцето му разклащат леглото. Лъч лунна светлина падаше върху поставената в ъгъла ризница, към която бе прибавен и мечът, за който сега казваха, че е негов. Твърде рано за меча, помисли си горчиво той, и твърде късно за бронята.

Сега сърцето му биеше още по-гръмко. Отказа се от опитите да заспи, нахлузи намачкана риза и се измъкна в коридора. Знаеше, че в залата спят слуги, а ако отидеше на горния етаж, имаше вероятност Аркониел още да е буден. На Тобин не му се говореше с него. Затова отиде в стаята си за игри.

Капаците бяха отворени и лунното сияние бе заляло града му. Под тази светлина моделът почти изглеждаше истински. За момент момчето си представи, че е бухал, кръжащ над Еро в нощта. Направи крачка напред и градът отново се превърна в играчка — удивителното постижение, което баща му беше изработил специално за него, край което бяха прекарали толкова време заедно, разучавайки улиците.

И кралиците.

Тобин вече не се нуждаеше да се покатерва на стол, за да достигне рафта с кутията им. Той я взе, седна край града и подреди фигурките върху покрива на Стария дворец: крал Телатимос и дъщеря му Герилейн стояха заедно, както винаги. След това идваше бедната отровена Тамир, жертва на братовата й гордост. След нея стояха първата Агналейн, Кли и всички следващи, докато не стигнеше отново до баба Агналейн, луда като дъщеря си. Уроците по история на Аркониел бяха далеч по-подробни от тези на баща му и Нари. Принцът вече знаеше за клетките и бесилките на баба си, за отровените и обезглавени нейни съпрузи. Нищо чудно, че хората бяха позволили на вуйчо Ериус да загърби пророчеството и да вземе трона след нея.

Той извади последната, потрошавана и поправяна фигурка: Вуйчо ти. Той все още беше само поредното име — лице, зърнато веднъж за кратко.

Той отведе мама.

Тобин повъртя фигурката в ръце, мислейки за всички онези пъти, в които баща му бе донасял стария син съд с лепило и беше я поправял след всяка от атаките на духа. Братът беше престанал да чупи фигурката от няколко години…

Внезапен звук го накара да премигне. Тобин погледна надолу и откри, че главата на краля е била откъсната. Той изпусна парчетата в сянката на цитаделата и се заслуша в краткото им трополене.

Баща му нямаше да дойде със синьото гърненце, за да я поправи.

Този спомен донесе други със себе си, образ след образ, в които баща му се смееше, учеше го, играеше, яздеше. Но Тобин не можеше да заплаче.

Тогава той чу тихи стъпки зад себе си, подуши дим и смачкана трева. Черната коса на Лел погъделичка бузата му. Тя притисна главата му към себе си.

— Сега ще ти кажа истина, кийса — прошепна вещицата. — Баща ти направил този град за теб — и теб за този град.

— Какво искаш да кажеш? — Тобин се отдръпна и се озова сам.

— Какво правиш тук? — промърмори Ки, облегнат сънито на прага. Когато Тобин не отговори, другото момче дойде до него и го отведе обратно в кревата. Легнал с ръка върху гърдите на принца, той заспа почти веднага.

Тобин искаше да размишлява над думите на Лел, но спокойствието, което му даваше близостта на Ки, както и споменът за миризмата й го унесоха в лишен от видения сън.