Лин Флюълинг
Куклата близнак (48)

Глава четиридесет и седма

— Мислиш ли, че си е струвало? — прошепна Ки на Тобин, когато снощните гуляйджии изникнаха за сутрешния крос. Порион също ги наблюдаваше, самото въплъщение на зараждаща се буря.

Снощното повръщане очевидно не бе помогнало на Гарол. Той беше зелен като праз, но се олюляваше далеч по-нестабилно. Останалите не бяха толкова залитащи, но пък бяха умълчани. Единствено Корин, който бе изглеждал най-пиян, бе в нормалното си състояние. Но поздрави братовчед си с разкаяно изражение.

— Предполагам снощи не си ни изпроводил с особено топли мисли — рече той, поглеждайки засрамено Тобин.

— Забавлявахте ли се в града, Ваше Височество? — попита Ки.

— Този път стигнахме до портата, преди Порион да ни спипа. След тренировка ще се отправим на наказателно бдение, което да прочисти отровите от нас, както се изрази той. И за един месец на трапезата няма да има вино. — Престолонаследникът въздъхна. — Не зная защо го правя. Ще ми простиш ли, Тоб?

Тобин въобще не му беше сърдит, а умоляващата усмивка на братовчед му би разтопила река в деня на Сакор.

— Просто бих предпочел да влизаш през нормалния вход.

Корин го потупа по рамото.

— Значи се помирихме? Добре. Хайде, да се надбягваме с пипковците до храма!

Днес Тобин и Ки водеха с лекота, а Корин тичаше редом с тях, не спирайки да се смее. Тобин знаеше, че приятелят му изпитва известни съмнения относно престолонаследника, но откриваше, че харесва братовчед си въпреки лошите му черти — а същевременно и сякаш именно заради тях. Дори и пиян той не беше противен или зъл по начина на някои от компаньоните. Освен това не личеше да изпитва някакви вредни последици. Изглеждаше толкова свеж, сякаш е спал дълбоко цяла нощ.

Когато приключиха с даровете в храма, Порион ги насочи към стрелбището. Беше ясно, безветрено утро. Тобин възнамеряваше да се представи по-добре от Урманис, с когото имаха нещо като съперничество.

Но когато зае указаното си място и издърпа тетивата, болката в корема, измъчвала го през последните дни, внезапно го проряза тъй внезапно, че спря дъха му. Тобин неволно изпусна стрелата, която прелетя опасно близо над група момичета. Те се пръснаха като подплашени пилци.

— Тобин, да не би внезапно да сте ослепял? — кресна Порион, все още в лошо настроение.

Тобин се извини. Болката отмина, но го остави напрегнат и нервен.

— Какво има, диви принце? — изкикоти се Урманис, приготвяйки се да стреля. — Да не би змия да е полазила сянката ти? — Неговата стрела попадна право в сърцето на мишената.

Тобин не обърна внимание на заяждането и постави нова стрела. Ала преди да е опънал лъка, болката връхлетя отново, сграбчвайки вътрешностите му с огнени лапи. Тобин преглътна мъчително и се опита да я загърби, тъй като не желаеше да показва слабост пред останалите спътници. Прицели се и изстреля стрелата с едно плавно движение. Тогава зърна духа, застанал право пред мишената.

Братът не се бе появявал неканен от деня, в който Тобин бе намерил пръстена на майка си.

Духът промърмори нещо, но Тобин не можа да го разбере. Обхвана го нов спазъм, принцът едва можа да се задържи на крака.

— Тобин? — Урманис вече не му се присмиваше, а се беше привел, за да погледне лицето му. — Учителю Порион, мисля, че на принца му е зле!

Ки и наставникът веднага се озоваха до него.

— Просто спазъм — промълви Тобин. — Тичах много…

Порион докосна челото му.

— Нямате треска, но сте страшно блед. Нощес беше ли ви лошо?

Сега духът стоеше толкова близо, че можеше да бъде докоснат.

— Не. Заболя ме след тичането.

— Вървете да полежите. Ки, придружи принца до стаята му и се върни.

Духът остана с Тобин по целия път до стаята, наблюдавайки го с неразгадаеми черни очи.

Молай настоя да му помогне да си легне. Тобин ги остави да му свалят обувките и жакета, а после се сви, връхлетян от нова вълна агония.

Ки прогони останалите и се настани до него. Той също допря ръка до челото му и поклати глава.

— Нямаш треска, но си изпотен. Балдус, върви да доведеш сър Тарин.

Сега духът стоеше до Ки, правейки отрицателен знак с глава.

— Не, просто ме оставете да си почина — промълви принцът. — Сигурно е от пудинга, който ядохме снощи. Не бива да ям смокини. — Той се усмихна печално на приятеля си. — Остави ме с гърнето. Върви и им кажи, че съм добре. Не искам онези пияници да злорадстват.

— Това ли било? — Ки се разсмя облекчено. — Нищо чудно, че изтърча толкова бързо. Добре. Ще предам съобщението ти и се връщам.

— Не, остани и се упражнявай. Скоро ще се върна. Днес Порион си има достатъчно хора, на които да се гневи.

Ки го стисна за рамото и дръпна завесите около леглото.

Тобин чу как приятелят му излиза. Принцът остана да лежи неподвижен, чудейки се на странните усещания в стомаха си. Сега болката не беше толкова остра. Идваше и си отиваше на вълни, сякаш на приливи и отливи. При отслабването й можа да усети още нещо, по-неприятно. Той се изправи, увери се, че стаята е празна, след което развърза панталоните си. Откри малко влажно петно на мястото, където се съединяваха крачолите. Объркан се взря в него. Беше сигурен, че не се е подмокрил.

Брат му отново беше при него.

— Върви си — прошепна Тобин със слаб, треперещ глас, но духът остана. — Кръв, моя кръв…

Страхът внезапно стегна гърлото му, защото видя позицията на петното. Той протегна ръка между бедрата си, където усещаше лепкава влага върху кожата. Дори при тази светлина личеше, че по пръстите му има кръв. Но не беше усетил никаква рана. Кожата не беше разкъсана. Кръвта просто бе изникнала върху кожата му.

— Богове!

Знаеше какво е това.

Чумата. Червено-черната смърт.

Припомни си всички улични постановки, които бе гледал, и историите, които си разказваха около огнището. Болестта започваше с кървене през кожата, сетне под мишниците и около слабините се издигаха черни буци. Накрая следваше такава жажда, че човек беше склонен да дири вода в отходните канали, преди да умре, повръщайки малкото останала кръв.

Тогава си припомни думите на Лел. Ако видиш кръв, идваш тук при мен. Значи все пак бе представлявало видение.

— Какво да правя? — прошепна той на брат си. Но вече знаеше.

Не казвай на никого. Обичаш приятел, не му казваш, бе предупредила вещицата.

Не биваше да казва на Ки. Или на Тарин. Или на някого, когото обичаше. Те щяха да искат да му помогнат и също да се заразят.

Той погледна към леглото, което бяха споделяли с Ки. Дали вече беше заразил приятеля си?

Обичаш приятел, не му казваш.

Тобин си завърза панталоните и слезе от леглото. Ки никога не би го оставил да тръгне сам. Нито лорд Орун, Порион, Тарин или който и да е. Той намери туниката си и я нахлузи. В този момент болката отново зарови огнени пръсти в корема му, карайки го да се превие напред със стиснати зъби. Печатът и пръстенът издрънчаха под ризата му. Тобин ги извади и ги стисна като талисмани. Чувстваше се много самотен.

Когато болката се оттегли, той отиде в гардеробната и си сложи бащиния меч.

Почти достатъчно висок съм, за да го нося, помисли си горчиво. След като умирам, нека поне бъда погребан с него. Няма на кого да го предам.

Чу слуги да разговарят в коридора. Нямаше как да избяга по този път, без да бъде видян. Тобин си наметна един стар плащ, приклекна и започна да търси панела към стаята на братовчед си. Както Корин беше казал, можеше да се отваря само от едната страна. Духът го стори.

Стаята на престолонаследника приличаше на неговата, само че драпериите бяха по-скъпи — в червено и златно. Освен това от балкона му се спускаше стълбище към градината, от което сега се възползва Тобин.

 

 

Точно както Ки се страхуваше, Порион го държа на тренировки половината следобед. Сенките на боровете вече надничаха в стаята им, когато най-сетне бе свободен.

— По-добре ли си вече, Тобин?

Отговор не последва. Той отиде до кревата и дръпна една от завесите, очаквайки да намери приятеля си заспал. Наместо това намери леглото празно.

Объркан, Ки се огледа. Жилетката на Тобин лежеше захвърлена. Мечът и лъкът си висяха на мястото. Имаше десетина места, където можеше да се намира в момента приятелят му. При други обстоятелство Ки просто би изчакал. Ала внезапната болест на Тобин го притесняваше.

Точно тогава дочу влаченето на крака откъм балкона. Обърна се и видя Тобин, застанал на прага.

— Ето те! — възкликна облекчено. — Радвам се, че си станал.

Тобин кимна и бързо влезе в гардеробната, правейки му знак да го последва.

— Наистина ли си добре? Изглеждаш ми блед.

Тобин не отговори. Катереше се по стария скрин.

— Какво правиш?

Тобин явно не беше на себе си, помисли си Ки. Може би беше сериозно болен. Дори движенията му изглеждаха странни, макар оръженосецът да не можеше да посочи в какво точно се таи странността.

— Тоб, какво има? Защо се катериш?

Тобин се извърна и хвърли мръсно чувалче в ръцете му. За пръв път от влизането на Ки двамата се изправяха лице в лице.

Ки се вгледа в черните, взиращи се очи и затрепери.

Това не беше Тобин.

— Братко?

Само след миг другият стоеше досами него. Лицето на духа напомняше на маска — сякаш някакъв тромав майстор се беше опитал да оформи лицето на Тобин, ала бе забравил да вложи топлота. Ки внезапно си помисли за мъртвата си майка, лежаща замръзнала сред сламата. Тогава също напразно се бе взирал в лицето й за следи от някогашното обично присъствие. Същото беше и сега да търси Тобин в лицето на демона.

Беше го страх, но отново намери дар слово.

— Ти си братът?

Духът кимна. Нещо като усмивка докосна тънките му устни. Ефектът не беше приятен.

— Къде е Тобин?

Братът посочи към торбата. Устните му не помръднаха, ала Ки дочу слаб шепот, като вятър, плъзгащ се по заледено езеро. Отива при Лел. Бързо му го занеси!

Братът изчезна, оставяйки Ки сред сенките, стиснал платнена торбица, която не беше празна.

Лел? Тобин бе тръгнал към дома? Но защо? И защо е тръгнал без него? Ръката на Ки сама подири дървения талисман около врата му, защото тези въпроси бяха съпроводени с болезнени чувства. Ако Тобин беше тръгнал без нещо, значи нещо се беше объркало ужасно. А тогава мястото на Ки беше при него.

Но той е тръгнал без мен…

— Тарин. Ще ида да кажа на Тарин. А може би на Порион…

Не!

Ки подскочи, когато братът просъска от сенките край вратата. Щом духът му се показваше, значи Тобин беше в голяма опасност. Най-добре щеше да бъде да послуша призрака.

Поне тук късметът беше на негова страна. В часовете след тренировка и преди вечеря момчетата бяха свободни. Никой не би обърнал внимание на един оръженосец, вървящ между двореца и конюшнята, понесъл оръжията на господаря си за поправка.

Вземайки само мечовете им и мистериозната торба, Ки отиде при конете. Тук страховете му се потвърдиха. Тобин беше взел Госи. Значи нямаше надежда Ки да го настигне. Можеше само да го последва.

— Трябваше да се покажеш по-рано — промърмори той, докато оседлаваше Дракон, надявайки се братът да се навърта достатъчно наблизо, та да чуе.

 

 

Версията за поръчение в града задоволи стражите на портата, а друга лъжа го изведе през портата на пристанището. Нощта се спускаше бързо, а от духа нямаше и следа. Поне имаше достатъчно луна, за да осветява пътя. Ки насочи Дракон на запад и го пусна в галоп, отправяйки молитва към Астелус да насочва копитата му в тъмата.

Нощем малцина пътуваха. Никой от срещнатите не беше достатъчно дребен, но Ки не спираше да се взира напрегнато във всеки конник, когото изпревареше.

Край полунощ спря да даде почивка на коня си край едно поточе. Едва сега му хрумна да надникне в торбицата.

 

 

Приблизително по същото време Тарин откри изключително разтревожения Молай пред вратата си.