Лин Флюълинг
Куклата близнак (30)

Глава двадесет и девета

Риус се върна в Еро преди изтичането на месеца, отново оставяйки Аркониел и Тарин да се грижат за момчетата.

Разграничил наставническите си отговорности по свой вкус и по този на младите му обучаеми, Аркониел разполагаше с предостатъчно време, за да се занимава със собствените си проучвания. На Айя й стигаше да се разхожда из земите, събирайки идеи и практикувайки умението си за онези, които можеха да си платят. Аркониел от своя страна винаги бе мечтал да създава и учи. Сега Илиор му предоставяше и възможността, и средствата да го стори.

Към втората половина на кеммин стаите на третия етаж най-сетне бяха завършени и той се сдоби с две от тях: малка, удобна спалня и голяма стая с висок таван до нея. Като отплата за грижите на магьосника за Тобин, херцогът му бе предоставил неограничен бюджет да провежда проучванията си.

За пръв път от иначе скитническия си живот Аркониел имаше време и средства да се занимава с по-сложни магии. Далеч преди стените да бъдат измазани, той вече бе започнал да мебелира работния си кабинет. През следващите няколко месеца неспирно пристигаха пратки с книги и оборудване. От пещите и леярните на Илани дойдоха хавани, тегели и реторти за алхимическите му проучвания и изработването на магични отвари. От Алистън се сдоби с маси, мангали и инструменти, достатъчни да запълнят друга част от стаята. От мините в северните територии заръча да му изпратят кристали, а за билките, рудите и другите редки субстанции, които не можеха да се намерят тук, писа на познати магьосници. Започна да се чуди дали една стая ще му е достатъчна. За да се отблагодари за щедростта на херцога, Аркониел се постара да приготви всички билкови лекарства, които знаеше, за да попълни домашната аптечка в замъка.

Тъй като не смееше да пише за Тобин, изпращаше дълги писма на Айя, в които разказваше за напредъка си, за плановете и надеждите. В редките й отговори се съдържаше одобрение и насърчение.

Ето какво би могло да бъде Третата Ореска, пишеше тя, подбрала думите си много внимателно. Не един магьосник, работещ сам, а мнозина, споделящи знанието си с цели поколения ученици. Очаквам, че ще имаш да ми покажеш много нови неща, когато се срещнем отново.

Той възнамеряваше да оправдае очакванията й. И то с нещо далеч по-впечатляващо от нова огнена магия.

 

 

Първата сериозна снежна буря за годината се развилия на петата нощ на цинрин. На следващия ден светът се ширеше в белота под синьото небе. Момчетата просто не можеха да слушат уроци, когато навън ги очакваше подобен пейзаж. Поклащайки глава, Аркониел бе ги пуснал, за да се оттегли в кабинета си. Скоро след това дочу смях. Отивайки до прозореца, видя Тарин и момчетата да строят снежна крепост на поляната. Склонът около тях приличаше на посипан със сол. Единствено на мястото, където стояха, белотата беше нарушена. Пътят и мостът бяха изчезнали под снега. Само реката оставаше, виеща се като дебела черна змия сред белеещи се брегове.

Още смях — и рев от страна на Тарин. Изглежда Ки бе научил Тобин как се правят и употребяват снежни топки. Работата над снежния форт отстъпи пред разразилата се битка. Аркониел се изкушаваше да слезе и да се присъедини към тях, но топлият уют на кабинета надви.

Първата стъпка при създаването на магия, бе го учила Айя, беше да си представи желания резултат. Използването на заклинание започваше именно по този начин. Ако човек искаше да създаде огън, представяше си пламък, а после, съсредоточавайки се, позволяваше на формата да последва намерението.

Построяването на нова магия се състоеше в откриването на стъпките, които да превърнат намерението в реалност.

В началото, докато още не беше привиквал с новата си роля, а вълнението от подреждането на собствения кабинет още занимаваше ума му, Аркониел беше насочил старанието си към усъвършенстване на досегашните си алхимични и магични умения. Вече установил рутина и с настъпването на зимата, той започна да си мисли за срещата си с Лел.

Силата й все още смущаваше сънищата му. Чувстваше топлината й и долавяше неопитомената й миризма. Всеки път се будеше сепнато, с разтуптяно сърце. На дневна светлина му беше лесно да загърби тези залитания на все още неовладяното си тяло.

Но днес към този спомен го върна не чувствеността, а онова, което я бе видял да прави. И един сън.

Прожектирането на образ беше позната магия — трудна за овладяване, но не рядкост. Айя можеше да го прави, на няколко пъти Аркониел също бе постигал дребен успех. Но магията на ореските имаше ограничения. Образът можеше да бъде единствено силуетът на магьосника — и то изглеждащ много неестествен. Но във въпросния ден бе зърнал Лел сякаш през прозорец. Върху нея падаше дневна светлина, можеше да види обграждащата я растителност. Тогава не беше видял въпросното място и образът нямаше как да е взет от ума му. Лел му се беше показала, сякаш бе отворила прозорец във въздуха.

Прозорец във въздуха.

Този образ го бе споходил тази сутрин. До този момент бе използвал магии за изчезване, опитвайки се да ги промени в съчетание на форма и движение. Нищо не бе проработило.

Но идеята, изникнала в разбуждащото се негово съзнание, беше различна. В предхождалия го сън той отново беше видял Лел да се носи сред светлина, която беше различна от обгръщащата го. Тя беше гола и го викаше при себе си, сякаш го подканваше да пристъпи през кръглия отвор и веднага да дойде при нея. В съня бе се различил някакъв проход или тунел, свързващ ги сред стени променяща се зелена светлина. В съня си знаеше, че е на път да разкрие нужната тайна, но образът на вещицата беше изникнал отново и магьосникът се беше събудил.

Размишлявайки над това, друга, отдавна забравена и привидно отделна от това мисъл, го беше споходила. Двамата с Айя веднъж бяха изследвали тунели в основата на древен връх в северните земи. Те му напомняха на големи къртичи проходи, но стените им изглеждаха гладки като стъкло, без следи от копаене. Айя бе заявила, че планината по някакъв начин ги е създала сама. И му беше показала парчета обсидиан, в които имаше миниатюрни копия на тези тунели.

Магьосникът се настани край работната си маса и се опита да си припомни съня. Прогони разсейващия го образ на вещицата и се съсредоточи върху прозореца във въздуха… не, не прозорец, а тунел! Лесно беше да си го представи, но как да създаде подобно нещо, след като не разбираше как планината го е постигнала? През нито едно от пътуванията си с Айя не бяха открили подобно заклинание. Тук, в новооткритото си уединение, той се зае да състави някакъв механизъм, който можеше да осъществи видението му.

Както често правеше през последните няколко седмици, Аркониел посегна към една купа и взе бобово зърно. То беше голямо колкото половината нокът на палеца му, тъмночервено на цвят, покрито с бели петънца. Притисна купата между палец и показалец, запечатвайки теглото и усета му в паметта си.

Задържал образа на зърното в съзнанието си, той го постави на масата пред себе си, заедно с кутия за сол, която готвачката неохотно му беше отстъпила. Съсредоточавайки се, той побутна бобеното зърно, отдръпна ръката си и насочи мисълта си към него, издигайки го на един фут над дъбовия плот. Сетне насочи цялата си концентрация, представяйки си тунела, заповядвайки на зърното да открие път в затворената кутия.

Зърното действително се задвижи, но по обичайния прозаичен начин. Полетя към кутията и се удари в капака тъй силно, че се разцепи на две. Половинките отхвърчаха в противоположни посоки, трополейки по каменния под, покрит с множество техни събратя.

Магьосникът изруга и отпусна ръце в шепите си. Бобът, който бе използвал през последните седмици, стигаше за казан супа. Но резултатът не се бе променил…

Прекара още час, размишлявайки как може да създаде подобен проход, но си спечели единствено главоболие.

Аркониел реши да се съсредоточи над по-надеждни магии. От един тегел измъкна новосъздадения огнен камък, сложи го на поднос пред себе си и му заповяда да гори. Червено-кафявото парченце тутакси се обгърна в пламък, който щеше да остане, докато не му бъдеше заповядано противното.

Над него върху триножник остави съд с дъждовна вода да кипне и отиде да вземе билките, нужни за отварата на Минир за проблеми със съня.

Сместа смърдеше ужасно, но Аркониел не се впечатляваше. Издигането на първите мехурчета породи у него чувство на задоволство. Нужните съставки бе събирал лично. Изготвянето на подобни смеси от магия и материални неща успокояваше нервите му — винаги беше приятно да има готов продукт след магията. Огненият камък също беше негово дело. Останките от последната тухла, която беше създал, още лежаха на една дъска наблизо, редом с чука, с който я беше разбил. Този запас щеше да стигне на домакинството до пролетта.

Уханието на билките отново му напомни за Лел, този път за пътуването им до Еро. Тя неизменно бе използвала всяко спиране, за да търси билки. Лицето му пламна от срам, когато се сети за тогавашното си пренебрежение към нея.

Тогава изникнаха и по-пресните спомени за татуираната й кожа и прошепнатите обещания, накарали го да се размърда неспокойно.

Дали тя бе видяла мечтата му? Дали нарочно му беше показала този трик, за да го привлече? По време на тогавашното пътуване до Еро много пъти я бе усещал да се докосва до ума му. Колко пъти бе се промъквала там неканена?

Той се надигна от табуретката и отиде до прозореца. Късните следобедни сенки се протягаха под крепостта, луната — започнала да старее — тъкмо се издигаше. Тарин и момчетата ги нямаше. Фортът им стоеше самотен сред снега, обграден със стъпки. Самотна диря се отправяше надолу към реката.

Голите стволове и клони на гората рязко изпъкваха с чернотата си. Скоро снежните бури щяха да зачестят и да вледенят пътищата чак до пролетта. Крепостта беше добре запасена с провизии и дърва, но как щеше да оцелее една дребна боса жена, пък макар и вещица? Изобщо как беше оцеляла тук толкова дълго?

И къде беше сега?

Той се протегна, мъчейки се да не обръща внимание на носещия вина копнеж. Надникна през прозореца, за да прогони внезапно обгърналата го топлина.

От това място можеше да чуе дрънченето на съдове, произтичащо от кухнята, както и приглушеното трополене на копита някъде зад крепостта. Аркониел закри очи с ръка и разгърна дирещо заклинание по планинския път. Вече почти не отстъпваше на Айя в изпълнението му. Можеше да вижда на няколко мили разстояние.

От птичи поглед той зърна Тобин и Ки да галопират към дома, развели плащове. Все още се намираха на известно разстояние и бързаха да се приберат преди залез. Преди няколко седмици бяха закъснели и Нари ги бе наказала с двудневно заточение вътре, което момчетата бяха понесли изключително тъжно.

Аркониел се усмихна. Както винаги — Ки говореше, а Тобин се смееше. Но внезапно и двамата спряха толкова рязко, че конете им се изправиха на задни крака сред облаци снежен прах. Трета фигура изникна пред мистичния взор на магьосника, изненадвайки го.

Лел.

Беше наметната в дълга кожа, над която бе разстлала косите си. Момчетата слязоха и отидоха при нея, поздравявайки я. Аркониел не можеше да чуе думите им, но достатъчно ясно разпознаваше лицата им. Това не беше среща на непознати.

Вещицата се усмихна топло, когато взе ръката на Ки. Тобин й каза нещо и тя докосна зачервената му от студ буза.

Магьосникът потръпна, припомняйки си как същите тези пръсти бяха рязали и шили, сплитайки души заедно.

Разговаряха кратко, след което момчетата отново се качиха на конете и продължиха пътя си. Аркониел запази погледа си над вещицата, макар вече да усещаше, че няма да може да поддържа магията още дълго. Той притисна пръсти над клепачите си, усилвайки концентрация.

Лел остана на пътя, гледайки как двамата се отдалечават. Издръжливостта на Аркониел почти се беше изчерпала, но много му се искаше да разбере накъде ще поеме вещицата. Точно преди визията му да изчезне, тя леко повдигна глава, може би, за да погледне към луната. За миг му се стори, че Лел поглежда към него.

И тогава Аркониел се озова на колене до прозореца. Главата му пулсираше болезнено, пред очите му танцуваха петънца. Когато се поопомни, магьосникът се изправи и бързо излезе от стаята, отправил се към конюшнята. Без да си прави труда да слага седло, той се качи на коня си и препусна по пътя.

Яздейки, той разполагаше с време да се учуди над развълнуваните удари на сърцето си и обзелото го чувство за настойчивост, тласкащо го напред. Знаеше отвъд всякакво съмнение, че Лел няма да нарани децата. И беше ги видял да се сбогуват. А продължаваше да подканя животното си да бърза, нетърпелив да ги намери…

Да намери нея.

Защо не? Лел пазеше тайни, за които той само беше сънувал. Айя искаше той да се учи от вещицата, а как можеше да стане това, ако не се изправеше насреща й?

Но защо още е там, застанала на студения път сред спускащата се нощ?

Тобин и Ки изникнаха иззад завоя и спряха, за да го поздравят. Аркониел спря коня си толкова рязко, че трябваше да се вкопчи в него, за да не падне.

— Срещнахте жена на пътя. Какво ви каза тя? — Изненада се колко грубо прозвучаха думите му. Ки неспокойно се намести на седлото, без да го поглежда. Тобин удържа погледа му и сви рамене.

— Лел казва, че се е уморила да те чака — отвърна той, за момент превръщайки се в мрачното, странно дете, което Аркониел бе видял при първата им среща. Освен това в чезнещата светлина очите му изглеждаха почти черни и това му придаваше заплашителна прилика с демона. Тобин посочи назад. — Тя каза да побързаш, нямало да чака още дълго.

Лел. Тя. Тобин говореше за жена, която познаваше, а не някаква непозната, срещната преди малко на пътя.

Лел го чакаше, но нямало да чака още дълго.

— Вие се прибирайте — каза им той и отново препусна. Търсеше думи, с които да я посрещне, но откриваше само въпроси. Къде беше тя през всички тези месеци? Какво бе казала на детето? И каква магия бе използвала при първата им среща в гората?

Той се наруга, задето не бе запомнил някой по-характерен белег при видението си, но се оказа, че не е и нужно. След около миля по-надолу видя вещицата, все така стояща на същото място, положила синя сянка върху снега. Разгръщащата се тъма смекчаваше чертите й, карайки я да изглежда като младо момиче, изгубило се в леса.

Тази гледка прогони въпросите от ума му. Той спря коня си и слезе на земята. Наоколо беше студено, но около нея сякаш струеше топлина, отнела гласа му и събудила остър копнеж. Лел повдигна ръка, за да докосне бузата му, точно както бе сторила с Тобин. Допирът породи разтърсило го желание, затруднило дишането му. Мислите му се свеждаха до това да я прегърне и притисне до себе си, както и стори. Тя тихо простена в отговор.

Мисълта също го напусна, оставяйки само възприятие и инстинкт. По-късно той щеше да осъзнае, че тя го беше напътствала, но сега му се струваше, че е потънал в сън, където ръце и топли устни се движеха по кожата му. Магьосникът искаше да я спре, да се опре на нравствеността, направлявала живота му до този момент, но не го правеше — бе останало смътното разрешение на Айя да стори точно това. Да даде на Лел желаното в замяна на знание.

Лел не възнамеряваше да губи време в разговори. Тя се отпусна на земята, готова да се слее с него. Лягайки върху нея, магьосникът почувства как потъва, обгърнат от топлината й. Жената го привличаше все по-надълбоко, но това падане полет не таеше заплаха, а само удивление. Почти веднага Аркониел бе споходен от разтърсващо усещане, сякаш го е блъснала мълния. От гърлото му се отрони вик на удивление. Лел се премести над него — сега мекият сняг го обгърна като облак. Този път отново летяха, но докато преди тя го притегляше надолу, сега движенията на тялото й го издигаха нагоре, към звездите. Мълнията отново долетя, този път още по-вцепеняваща, ограбила зрението му. Магьосникът слушаше как виковете им се преплитат като вълчи вой.

Тогава той дойде на себе си, дишайки тежко, прекалено замаян, за да помръдне. Лел се приведе напред и го целуна по бузите, клепачите и устните. Макар да му беше студено и гърлото да го дразнеше, Аркониел не беше в състояние да трепне дори и ако цял кавалерийски полк беше се нахвърлил насреща им. Конят му изцвили наблизо, сякаш развеселен.

Лел приседна и взе ръката му. Притискайки я до гръдта си, тя му се усмихна:

— Направи магия за мен, ореска.

Аркониел я погледна неразбиращо.

— Какво?

Тя раздвижи ръката му и се усмихна по-широко:

— Направи магия.

Звездите отново привлякоха вниманието му и той прошепна заклинание, за да ги почете. Искра ослепителна бяла светлина оживя над тях, ярка като звезда. Беше толкова красиво, че магьосникът започна да се смее. Той уголеми светлината, раздели я на хиляди сияйни искрици и ги постави сред косата й. Окъпана в неземната им светлина, Лел приличаше на дивен нощен дух. Сякаш прочела мислите му, тя разтвори предницата на роклята си, за да покаже символите, покриващи тялото й. Аркониел почтително проследи очертанията им.

— Ти беше права. Айя се опита да ми каже… — успя най-сетне да промълви той, изпълнен с удивление и усещане, че е бил предаден. — Не е вярно, че отнема силата на магьосника. — Той повдигна ръка към бисерите светлина, сияещи в косите й. — Никога не бях създавал нещо толкова красиво.

Лел отново взе ръката му и я притисна към сърцето си.

— Не лъжа за всички, ореска. Някои не могат да служат на Богинята. Но ти? Каквото ти чувства тук — със свободната си ръка тя докосна гръдта му — това прави тук — докосна челото му. — Айя мисли това. Тя опитва се каже ти.

— Чувала си ни да си говорим?

— Чува много. Вижда много. Вижда, че ти спи с копнеж в твой ралук. — Тя му намигна. — Опитва се прати ти сън, но ти упорит. Защо ме кара да праща деца, след като толкова горещ?

Аркониел се взря в небето, опитвайки се да си представи страха, който тя бе пораждала у него само преди час. А сега стоеше тук, успокоен и засмян, без да помни как всъщност бе започнало всичко.

— Ти ли ме накара да…

Лел сви рамене:

— Не може направи желание, ако то не в теб. Сред кално място го нямало. Сега имало, аз само повикала.

— Но ти лесно можеше да ме имаш в… „калното място“! — Но още докато изричаше тези думи Аркониел разбра, че нещо важно се е променило у него от онзи ден.

— Аз не вземе — тихо каза тя. — Ти дава.

— Но аз нямах никакво намерение да… да… — Той слабо махна с ръка. — Не и преди да дойда тук.

— Имал. Тук. — Лел улови една от искриците светлина и я постави върху гърдите му. — Сърце понякога не казва на глава. Но тяло знае. Ти научи това.

— Да, научих го — съгласи се с логиката й Аркониел.

Лел се изправи. Краката й бяха увити с парцали и ивици кора, но студът изглежда не я притесняваше. Намествайки роклята и кожата, тя каза:

— Вие, ореска, прекалено много в глава. Затова трябвам ви за шаимари анан. Затова трябвам ви оправи шаимари на кийса.

— Ще ме научиш ли?

Лел погледна надолу към него и повдигна вежда:

— Продължава плаща?

Аркониел на свой ред оправи дрехите си.

— В името на Квартата, да, ако това е цената ти. Но не можеш ли да дойдеш в крепостта?

Тя поклати глава.

— Не, в това Айя права. Аз видяла ваш крал, чела сърце. По-добре никой не знае.

Въздигнатото настроение на Аркониел бе помрачено от внезапно съмнение.

— Видях те да говориш с Тобин и Ки. Те те познават.

— Кийса знае да не казва.

— Знаеш, че излагаш Ки на опасност по такъв начин.

Лел сви рамене.

— Ти не тревожи се за Ки. Богиня и него изпраща.

Изглежда всичките й разсъждения произтичаха от това.

— Твоята богиня е заета жена.

Лел скръсти ръце и не спря да се взира в него, докато той не се почувства неловко. Тогава тя рязко се извърна и му направи знак да я последва.

— Къде отиваме?

Тя изчезна сред дърветата, кискайки се.

— Иска уроци все на пътя, ореска?

Въздишайки, Аркониел улови юздите на коня си и я последва пеш.

Очевидно и вещиците виждаха добре в тъмното. Лел крачеше уверено сред гората, напявайки си. Стъпките й почти приличаха на танц. Короните на дърветата закриваха звездите и магьосникът побърза да я догони, за да не се загуби.

Вещицата спря под един огромен дъб.

— Кама! — изрече тя на висок глас. Меко сияние изникна от вътрешността на дървото.

Аркониел я последва и се озова в уютно убежище. Светлина, подобна на призованата от него, блестеше над главите им, близо до тавана на кухината. Двамата с Айя бяха откривали подобни гигантски хралупи по време на пътуванията си. Старите дъбове често се разцепваха, без да умират. Лел си беше устроила тук прекрасен дом. Край стената лежеше покрит с кожи сламеник, до който имаше купчина, която сигурно съдържаше дрехи. Имаше тенджери и кошници, както и огнено гърне. Стените на дървото бяха почернели от дима. Но магьосникът пак не можеше да си представи да живее с години на подобно място.

Лел спусна еленска кожа над входа и приклекна над казана, за да го запали.

— Заповядай. — Аркониел извади малка торбичка с огнените си камъни и й показа как се използват. Вещицата веднага си послужи с един и прие подаръка с усмивка:

— Хубаво.

— Как си оцеляла тук? — попита Аркониел, настанявайки се край огъня. На тази светлина виждаше, че лицето и ръцете й са напукани, а краката й бяха покрити с мазоли и измръзнали места.

Лел го погледна от другата страна на огъня. Проблясващата светлина хвърляше дълбоки сенки в чертите й и караше сребърната й коса да изглежда червеникава. Преди това на пътя изглеждаше толкова млада. Тук сякаш притежаваше достолепната старост на богиня.

— Тук добро място — каза тя, сваляйки кожената си наметка. Остави горната част на роклята си да се свлече. Сега върху тялото й нямаше символи. Тя бръкна в една кошница и му предложи парче изсушено месо. Все така загледан в нея, той го прие. Вещицата изглеждаше зацапана, малкото й останали зъби бяха пожълтели. Но когато му се усмихна, тя все още бе привлекателна и примамлива.

Без да мисли, той се приведе напред, за да целуне рамото й.

— Как успяваш да ме караш да се чувствам така? — попита Аркониел шепнешком.

— На колко години си? — попита тя с пълна с червени боровинки уста.

Той трябваше да се замисли.

— На тридесет и една. — За повечето това беше почти половин живот, ала за един магьосник това не беше нищо.

Лел повдигна вежди в престорена изненада.

— Тридесет и една години няма жена, а се чуди? — Тя изсумтя, сочейки към слабините му. — Тук сила. — Посочи корема, гърдите, гърлото и челото му. — Всички тези места сила. Някои може използва. Ти може.

— И ти ще ме научиш.

— Част. За кийса.

Аркониел се премести по-близо до нея.

— Онзи път, когато те видях до блатото, ти използва нещо, което искам да науча. Аз бях на пътя, а ти се появи…

Лел се подсмихна и направи щипещо движение с палец и показалец.

— Вижда те с крабол.

За момент Аркониел я гледаше неразбиращо, после се досети.

— С боба.

— Боб — повтори тя. — Мисли, че го движи.

Нов, по-объркан жест, но магьосникът сметна, че е разбрал.

— Видяла си ме да се опитвам да пренасям бобовите зърна. Но как?

Вещицата повдигна лявата си ръка и с палец и показалец очерта кръг. Изричайки бърза поредица от звуци, които не приличаха съвсем на думи, тя духна връз пръстите си. Когато тя отдръпна ръка, Аркониел видя малка черна дупка във въздуха пред тях, голяма колкото конско око.

— Погледне — предложи тя.

Магьосникът се приведе към увисналата във въздуха шпионка и откри, че вижда Тобин и Ки. Те седяха на пода край модела на града. Принцът учеше Ки как да оформя фигурки.

— Удивително!

Лел рязко го сръга с лакът и затвори дупката с махване на ръка, но не и преди две личица да се повдигнат сепнато, търсейки откъде е долетял внезапният глас.

— Забравих, че аз също можех да те чувам! — възкликна Аркониел. — В името на светлината, това наистина е тунел!

— Какво това „тунел“? — попита вещицата.

Когато той се опита да обясни, Лел поклати глава.

— Не, това… — Тя с жест показваше отварянето на прозорец. — С две страни. — Притисна длани една към друга.

Аркониел ставаше все по-развълнуван. Щом гласът можеше да преминава толкова лесно, значи за предмет или дори човек също беше възможно! Но когато се опита да обясни това на Лел, очите й се разшириха в тревога.

— Не! — каза тя, разтърсвайки ръката му, за да подчертае думите си. Поставяйки другата си ръка върху челото му, вещицата заговори направо в ума му, както тогава край блатото. Нищо материално, което потъне в зрящ прозорец, не излиза — нито на другия край, нито където и да е. Той поглъща всичко, поставено в него.

— Научи ме — рече Аркониел.

Лел отдръпна ръце и поклати глава.

— Още не. Други неща по-важни. Още не знае достатъчно.

Магьосникът приседна на пети, опитвайки се да потисне разочарованието си. Това не беше магията, на която се надяваше, но пък щеше да му помогне да се доближи до целта си. Трябваше да бъде търпелив.

— Тогава какво трябва да узная?

От полата си тя извади костна игла. Показа му я и убоде палеца си, изстисквайки капчица кръв.

— Първо научи сила на това, плът, кост и мъртви.

— Некромантство? — Нима единствено съвкупление бе успяло да го накара да забрави за мрачните корени на магията й?

Лел го погледна с неразгадаемите си тъмни очи. Отново изглеждаше стара и могъща.

— Тази дума зная. Твои хора ни нарича така, когато ни прогонва от наши земи. Вие греши.

— Но това е кръвна магия…

— Да, но не зло. Некромантство… — Тя започна да търси нужната дума. — По-лошо мръсно.

— Мерзост — предложи Аркониел.

— Да, мерзост. Но това не. — Лел изцеди още една капка и я размаза по дланта си. — Ти има плът, кръв. Аз има. Всички има. Не зло. Сила. Зло идва от сърце, не кръв.

Магьосникът гледаше как кръвта очертава линиите на ръката й. Казаното от нея противоречеше на всичко, което бе научил в бащиния си дом и сетне като магьосник. Но сега седеше редом с нея, усещайки излъчващата се от нея сила — и не долавяше злина. Помисли си за Тобин и демона, за усилията, които Лел бе положила, за да смекчи случилото се. Неохотно, със страх, той се вслуша в сърцето си.

Ако Аркониел можеше да вижда бъдещето, щеше да види, че този момент бе променил безвъзвратно историята на Скала.